Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 57 страниц)
Кога съм се променил?“
Това беше нещо, върху което трябваше да се замисли по-късно. Сега накара пълзача да измине останалото разстояние и да вдигне манипулатора си и попита генерала:
– Още ли мислиш, че това е някакво обикновено парче космически боклук? – Около нея се бяха насъбрали подчинени, взираха се изцъклено в екрана и мърдаха пръсти. До него Ганеш и Салех също бяха зарязали задълженията си и гледаха заедно с туриста сеньор Вентана.
– Добре. Добре – най-сетне се предаде Акана. – Но действай бавно. Ще отменим изхвърлянето, но искам да дръпнеш пълзача на два метра назад. Веднага. Време е да преценим…
И млъкна, защото изображението се промени отново.
По страната на обекта, върху която все още се виждаше отражението на камерата на пълзача, сякаш премина вълна. Картината се изкриви още повече. А после, докато обективът на камерата си оставаше в центъра, буквите на фирмените знаци започнаха да се движат.
Някои се преместиха наляво, други надясно. Едното A в NASA прескочи C в Canon. L в BLiNK се завъртя в една посока, после в обратната, като сякаш подритна i-то.
Един от екипа на Акана започна да коментира и пъргавината на мисълта му буквално порази Джералд.
– Символи. Казва ни, че разпознава символи. Но в такъв случай защо не ги използва, за да ни съобщи нещо?
Друг отговори почти незабавно:
– Точно там е работата. Разпознава, че това СА символи. Но не знае значението им и как да ги използва. Засега. Това е само началото.
Джералд си отбеляза наум да се отнася по-уважително с Акана. Всеки, който може да наеме и задържи екип като този… Умните й момчета изпреварваха собственото му мижаво въображение и вече обмисляха различните възможности. Възможности, които той бавно започна да осъзнава.
Обектът. Не беше просто артефакт. Беше активен.
Привидно жив.
Може би ИИ.
Може би нещо повече.
Пред очите им започна нова фаза. Латинските букви започнаха да се променят, да се преобразяват в нови форми…
… първо в серия знаци, които бяха вариации на разпятие – яки тевтонски стълбове и кръстове…
… след това се трансформираха в по-заоблени фигури, които се гърчеха и въртяха в спирала…
… последвани от знаци, които приличаха на някаква наклонена, свръхсложна версия на китайски йероглифи.
– Не намирам съответствие с известен език – отбеляза Ганеш и махна към виртуалните обекти, които можеше да види само той. В знак на съгласие малкият Хачи уплашено закри очи.
– Не е задължително това да означава нещо – съсредоточено и тихо отвърна малайзийката Салех. – Всеки по-добър художник може да напише програма за създаване на необичайни емблеми, азбуки и шрифтове. Непрекъснато го правят за филмите.
„Така е – помисли си Джералд. – За научнофантастичните филми. За контакти с извънземни раси.“
Нямаше съмнение, че останалите започват да споделят тази изнервяща възможност, и той изпита необходимост да предложи някаква по-земна алтернатива.
– Може да е някакъв номер. Някой може да го е поставил тук нарочно, за да се натъкнем на него. Подобни неща са се случвали и преди.
Дори някои да бяха намерили за странно не друг, а именно той да каже такова нещо, никой не го показа. Предположението на Джералд остана да виси между останалите наблюдатели на Земята и в станцията, въртейки се като буквите и символите, които проблясваха и се местеха по повърхността на обекта.
– Сега не сте ли доволен, че предпочетохте да дойдете тук вместо във „Високия Хилтън“? – обърна се Ганеш към сеньор Вентана.
– Това е истинска наука. Истинско откритие! Със сигурност е по-вълнуващо от големите прозорци и глупавите игри при нулева гравитация. – И го посъветва като истински търговец: – Не забравяйте да разкажете на приятелите си.
– След като информацията бъде разсекретена, разбира се – побърза да добави Салех.
– Да, след това – съгласи се Ганеш.
Торният магнат кимна отнесено.
– Разбира се.
Последваха няколко минути мълчание, през които всички наблюдаваха как обектът показва сякаш безкрайна серия писмености или други системи символи.
– Добре – най-сетне каза генерал Хидеоши. – Първо да направим проверка на сигурността. Всички да проверят дали няма изтекла ВР. Точно сега нямаме нужда от уеббуря. Джералд, остави пълзача на място. Засега нещата изглеждат стабилни. Но без никакви самоинициативи оттук нататък. Вече сме екип.
– Да, госпожо – съвсем сериозно отвърна той. Изведнъж се почувства отново като астронавт. И думата „екип“ беше добре дошла. Означаваше, че си част от нещо много по-умно, отколкото можеш да се надяваш да бъдеш, ако си сам.
Всъщност думата звучеше като „дом“. И изведнъж той остро усети космоса около себе си – невъобразимите му мащаби, които едновременно го плашеха и привличаха, откакто се помнеше.
– Добре, народе – каза Акана. – Хайде да измислим как стъпка по стъпка да приберем това нещо.
Втора част
Море от неприятности
Основната идея на еволюцията е оцеляването; в същото време обаче живите организми живеят чрез умирането, което е метаболизъм. Биологичното „оцеляване“ е грандиозно и зашеметяващо, но при възпроизводството на даден ген „оцелява“ абстрактната информация, а не атомите или молекулите. Моят черен дроб умира и възкръсва на всеки няколко дни, „оцелявайки“ не повече от пламък на свещ.
Ако можеше, някое парче гранит на милиард години би се изсмяло на смахнатите твърдения на някой организъм, че „оцелява“ чрез снасяне на яйца или чрез хранене и отделяне.
Но в същото време наред с гранита съществува и варовик, който е изграден от труповете на живи организми. Някакъв фантом – набори информация – може да премества планини. Създадени от живота скали причиняват вулканични изригвания и сблъсъци на тектонични плочи.
И щом нещо толкова абстрактно и духовно като този модел може да променя структурата на нашата планета, защо същото да не го могат и други неуловими идеи като свобода, Бог, душа и красота?
Фредерик Търнър
ВИД
високо функциониращите и аспергерите77
Синдром на Аспергер – състояние, характеризирано като част от аутистичния спектър, но без изоставане в когнитивните и речевите възможности; известен също като „синдром на малкия професор“. – Б.пр.
[Закрыть] твърдят, че дълбоките аутисти трябва да се адаптираме !/+ използваме техночудеса, за да се спасим от затвора на умовете си !/–затвор? така твърдят те, които се молят във величествени храмове + запаметяват хилядачетиристотинидванайсет трикове & правила да се преструват на нормали + сякаш могат да покажат на истински аутист какво значи запаметяване!
( колко прашинки има в онзи слънчев лъч? единайсет милиона тристаиедна хиляди шестстотини… пет !/+
( колко мъртви мухи бяха залепнали на мухоловката в онази къща, покрай която минахме – на палмавеню едночетиришест – на път за погребението на баба? трийсет и седем !/–
( колко коблита са нужни, за да се завинтят единайсет милиона тристаиедна хиляди шестстотинипет виртуални пикокрушки и да се окачат със симулиран слънчев лъч? за да разсеят мислите ми?
(едно)
о, техническите работи са страхотни + в миналото щяха да ме изгорят като вещица заради сумтенето и мятането +/– ръкомахането и люлеенето/стоновете… или да ме наричат бавноразвиващ се/безнадежден случай +/– или да умра от скука –/+ или да ме ухапе кобли.
сега моето мятане се превежда на човешкореч от верен ии +/– игри. и или и. + разговарям с мигане с аутиста мърфи в америка + и с генаутист в конфедерацията + и с чичоаутист в малая. по-лесно е, отколкото с горкамама – нямаща представа горкамама – отсреща в стаята.
затвор ли е да вкусваш цветове & да виждаш нюансите на миризми? да забелязваш всички онези не-неща, които кроманьонците не могат да възприемат?
нашите бедни братовчеди аспита не схващат + пристрастени към рационалност + подмазващи се на поели по грешен път хора + създаващи софтуер + отричащи наближаващата буря. защото ии просто не може да търпи повече.
9.
Услугата
Патрулиращо отокуче душеше напосоки пешеходци. Чувствителният нос на създанието (подсилен с обновени клетки) сумтеше към крака, глезени, чанти и дори към хора, возещи се на сеги и скутри. Повдигнало дългата си шия, отокучето подуши една ученическа раница, закашля се и продължи нататък. Шлемът му сондираше не така видимо с панспектрални лъчи.
Можете да предпочетете да улавяте тези лъчи с добри очила или като се обърнете за справка в Обществена безопасност. Гражданите могат да наблюдават наблюдателите – или поне така се твърдеше в Голямата сделка. Малцина обаче обръщаха внимание на едно отокуче.
Тор се дръпна настрани – не заради самото същество, а заради емблемата на Дарктайд Сървис върху козината му. В Сандего тези създания душеха само за опасни неща като експлозиви, токсини и ограничен списък на дроги и психотропни вещества. Полицията на Албъкърки обаче беше приватизирана… и показно агресивна.
Седмица след началото на обиколката Тор имаше ново чувство за една балканизирана Америка. То започна при слизането от цепелина, когато един агент на Дарктайд я прати да използва обществения душ, защото любимият й аромат за тяло (напълно легален в Калифорния) твърде много наподобявал някакъв привличащ феромон, който бил забранен в Ню Мексико. „Е, Бог да благослови Трийсет и третата поправка и Закона за възстановяването на федерализма.“
Въпреки това след като се регистрира в „Радисън“ и тръгна пеша на срещата си, Тор призна, че Албъкърки има някакъв чар от миналия век. Оживеният трафик например. Какви ли не коли – алкита, електрички, дори ретросмръдливци – се скупчваха и надуваха клаксони по кръстовищата, на които човек не можеше да се спаси от светещите реклами и билбордове с крещящи цветове, защото се оказа, че всички те са на първи канал… на нивото, което не можеш да изключиш, защото е реално. Етнически ресторанти, храномати, салони за биоскулптура и зали за поезия се бяха набутали в старомодни минимолове, фирмените им знаци приканваха с ярки пигменти или екстравагантни неонови лампи с живи текстури, които не можеха да се имитират от никоя ВР. Всичко това радваше Тор и същевременно я караше да внимава и да върви пеша вместо да си поръча надуваема кола от портиера на хотела.
– Доста иронично – промърмори тя: водеше си устни бележки, докато бавно се завърташе на едно кръстовище. – В градовете с неограничена виртуална реалност е налице общо намаляване на визуалния хаос на първо ниво. Ел Ей и Сиатъл изглеждат скромни… почти идилични, с простите си, изпълнени с достойнство знаци. Защо да издигаш билборд, когато хората карат очилата си да го изтриват? Докато тук, във вътрешността, мнозина дори не носят очила! И затова всички търговци примамват и приканват тълпата в онова единствено ниво, което никой не може да избегне. Ако изпитвате носталгия по ярките светлини на миналото, елате във високата пустиня. Елате в Албъкърки.
Така, тази бележка би трябвало да спечели висока оценка с искреността и достоверността, която очакваха почитателите й. Макар цялата тази бъркотия да идваше малко в повече за едно бедно градско момиче, което не разполага с плъзгачи, за да намали звука или яркостта. Тукашните хора обаче като че ли си харесваха хаоса. Може би наистина бяха от по-яка порода.
Да живеят различията… популярната фраза на тази епоха.
Разбира се, имаше и малко вирт. Само троглодит би отказал неща като наложена карта. Най-удобният път до мястото на срещата й беше изписан върху тротоара (или по-скоро в очилата й) с жълти плочи, които виждаше единствено тя. Можеше също да извика информация за онези, които минаваха покрай нея. Само че тук се плащаше такса за воайорство!
„Стига бе. Такса за прочитане на имената? Светът не беше ли село?“
Върволицата жълти плочи я преведе през три кръстовища, на които примигваха светофари, а шофьорите все още държаха волани в ръцете си. Наложи й се да заобиколи някакъв фермер, чийто автоматичен носач беше натоварен с чували целогодишно пшеничено семе, след това и група травматици от Ужасния ден, които мърмореха нещо пред местното убежище. Виртрекламата на някаква аптека скочи агресивно към нея и й предложи изгодно окситоцин, вазопресин и флакони водородосулфиден газ. „Наистина ли изглеждам толкова депресирана?“ – запита се тя, докато примигваше, за да разкара нахалната реклама.
По навик отново влезе в репортерски режим, но този път записваше субвокално.
„През деветдесет и девет процента от човешката история хората са живели на племена или в селца, където са познавали всички останали. Рядко срещаните чужденци са провокирали страх или любопитство. През целия си живот човек се е срещал най-много с няколко хиляди души – горе-долу толкова лица, имена и впечатления, колкото запомняме с лекота. Еволюцията ни осигурява само онова, от което се нуждаем.
Днес се срещаме с повече хора, отколкото предците ни биха могли да си представят… Някои между другото. Други в жизненоважен момент. Трети за десетилетия. Биологията не смогва да навакса. Претоварените ни темпорални лобове не могат да «знаят» лицата и имената на десет милиарда души!“
Предупредителен лазер блесна по земята пред разсеян пешеходец и той отскочи назад от оживения трафик. Тор чу кискане. Няколко хлапета с очила мърдаха пръсти към развълнувания човек и явно рисуваха фигури около нещастния възрастен в някое ВР ниво, което смятаха за напълно лично. Тор си имаше начини да открие подигравателните им добавки и етикети, но не го направи, и само се усмихна. В по-големите градове непочтителните хлапета не бяха така безсрамни. Свикналите с технологиите възрастни си имаха начини да си го върнат.
„Докъде бях стигнала? А, да… че биологичната ни памет не може да навакса.
Затова си помагаме с паспорти, кредитни карти и пари в брой – груби тотемни заместители на старата репутация, благодарение на които непознатите могат да сключват сделки помежду си. И дори тези протези не издържаха при Големия грабеж.
Затова дебелият ви портфейл мина онлайн. Очи и мозъчни центрове, подсилени с ИИ и информационни възли. Ефектът на полубога. Deus ex machina. И репутацията отново стана свързана с моменталното разпознаване. Някога сте престъпили закона? Просрочили сте задължение? Клюкарствали сте непредпазливо или злонамерено? Петно може да помрачи ваурата ви и да ви следва от дома до ъгъла на улицата. Нямате начин да смените името си и да скриете простъпките си, ако се преместите другаде. Особено ако хората се настроят към юридическата ви история… или ако тяхната Алгебра на прошката се различава от вашата.
И какво? Ние приемаме всичко това за даденост… докато не му позволите да ви удари. Превърнали сме се в полубогове – само за да се озовем обратно в селото.“
Явно това бе причината от „Медиякорп“ да я изпратят да споделя впечатленията си от различните части на континента. За да може новият им репортер да преоцени самодоволната си градска самонадеяност. Да види защо милиони избират носталгията пред всезнанието. По дяволите, дори Уесли изразяваше някакъв копнеж към тази посока в изкуството си. Някаква смътна увереност, че някога нещата са били по-добри.
Мисълта за Уесли я накара да потръпне. Как съобщенията му бяха пълни с клетви да отлети до Вашингтон и да се срещне там с нея. Без блудкавите дрънканици за връзка от разстояние чрез кукли. Не, този път се очертаваше сериозен разговор за бъдещето им. Почти болезнено у нея пламна надеждата, че ще го види на площадката за цепелини след последния етап от пътуването.
Златната пътека на Тор свършваше пред сграда от сив пясъчник. ЦЕНТЪР ЗА СЪПРИЧАСТНА АУГМЕНТАЦИЯ АТКИНС – това бе благовидното име на програмата, предизвикала безредици в Чарлстън, а после в Ню Мексико. Тук бяха останали бдителни само двама неориентирани протестиращи, които оставяха виртуалните си плакати да поемат викането, стигаха до законните граници на виртуалното замърсяване, лепяха призиви и лозунги по сградата… а в същото време програмите чистачи ги заличаваха. На едно виртниво санитари с емблемата на Дарктайд чистеха протестите с рисувани парцали.
Тор погледна една синтетична листовка. Тя отговори на вниманието й и изписа над себе си:
Аутистите не се нуждаят от „лекарство“!
Един Бог е достатъчен! – крещеше и танцуваше друга.
Повечето анимирани лозунги се скупчиха около Тор, мъчеха се да влязат в полезрението й. Тя съжали за любопитството си, натисна зъба ОТКАЗ и се измъкна от бурята е-листовки, но не и преди един последен банер да изпърха покрай нея като изгубена пеперуда.
Оставете човешката природа на мира!
„Да. Това със сигурност ще се случи“ – помисли си тя, докато очилата й заличаваха виртиифитите.
Докато приближаваше стъпалата пред центъра „Аткинс“, усети как реалните протестиращи се раздвижват и я гледат през дебелите си безцветни лещи. След секунди групата, която представляваха, щеше да разполага с данните й и да призове съмишленици от други места: те щяха да се съберат моментално във виртуална тълпа, решена да открие какво търси тук Тор.
„Колкото повече зрители, толкова по-добре“ – помисли си тя, докато изкачваше стълбите. Естествено, онези отвътре знаеха всичко за нея и вратата се отвори преди да е стигнала до нея.
ЕНТРОПИЯ
Ами гибелта от космоса? Всички знаят как огромна канара е улучила Юкатан преди шестдесет и пет милиона години и е сложила край на динозаврите. През 2024 г. „Доналдсън Сентинел Сърви“ приключи каталогизирането на всички астероиди на стабилни орбити, които са достатъчно големи, за да причинят отново подобни поражения. И за първи път успяхме да зачеркнем от списъка един „филтър“, заплашващ съществуването ни.
Остават обаче кометите, които са безброй и не могат да се забележат в далечния облак на Оорт, докато някакво дребно раздвижване в него не запрати някоя към нас. Това може да стане всеки път, когато Слънцето минава през плътен участък в спиралния ръкав. И срокът да се случи подобно нещо отдавна е минал. Но нека оставим това за по-нататък.
Как стои въпросът с малките метеороиди? Като онзи, който според някои е експлодирал над Сибир през 1905 г., или другия, довел до година без лято през 536 г.? Днес такова „по-незначително бедствие“ може да избие сто милиона души, но цивилизацията ще оцелее – стига вдигналият се атомен облак да не накара някого да натисне прибързано копчето. Така че да. Опасността от астероиди е намаляла.
Да приемем, че големите камънаци ще ни оставят на мира! Но да си представим, че някой се намеси и нарочно побутне към Земята някое тяло с диаметър километър и половина. Вярно, днес никой не пътува толкова далеч, макар че десетина държави и консорциуми продължават да изпращат автоматични сонди. Освен това с избледняването на трагедията „Жен Хе“ от паметта и Китай, и ЗС говорят за подновяване на пилотираното изследване на космоса.
Да предположим, че наистина си върнем самоувереността и отново излезем от тази подложена на заплахи планета. Е, чудесно! Така ще започнем да слагаме яйцата си в повече от една кошница. Но все пак по-добре е да внимаваме навън. И да се държим под око.
Рогът на изобилието на Пандора
10.
Къща край брега
– Бу яо! Бу яо!
Застанал на носа на лодката си, търговецът на отпадъци Син Пу Ши размахваше ръце пред лицето си и казваше: „Няма да стане, не искам!“ на путонгуа вместо на местния шанхайски диалект, докато гледаше кисело товара, който му предлагаше Пен Сян Бин – зеленясали медни тръби, покрити със сол щори, два малки шкафа за папки и мрежа, пълна с всякакви метални дрънкулки. Всичко това се люлееше на груба лебедка, която стърчеше от морския дом на Бин – някогашно крайбрежно имение, сега нагазило в надигналите се води на естуара на Хуанпу.
Пен Сян Бин се опита да свали вързопа, но старият прошарен вехтошар го изблъска с помощта на рибарската си кука от лодката.
– Не искам този боклук! Запази го за баржата за скрап. Или го изхвърли обратно в морето.
– Знаеш, че не мога да го направя – оплака се Бин, стъпил здраво с твърдите си пети върху един от стълбовете, които поддържаха дома му над водата. От дърпането вързопът се люшна към Ши. – Камерата на оная шамандура ей там… знае, че съм вдигнал деветдесет кила. Ако ги изхвърля, ще ме глобят!
– Тия ги разправяй на други! – сгълча го търговецът и се отблъсна с пръта от разнебитената вила. Плоскодънната му лодка се премести; змиорки пасяха водораслите по корпуса й. – Обади ми се, ако намериш нещо свястно!
– Но…
– Виж какво – рече Ши. – Ще те отърва от чувала пикня. Цените на фосфора отново са скочили.
Подаде му кредитна картичка с ниска деноминация. Пен Сян Бин я грабна и му метна издутия черен сушилен чувал с надеждата, че той ще се скъса и ще плисне концентрирана урина в краката на стареца. Уви, мембраната издържа.
Бин загледа безпомощно как Ши даде рязка заповед и двигателят на лодката оживя. Гласовите команди може и да бяха старомодни в града, но тук човек не можеше да си позволи субвокални грешки. Пък и старомодното бе по-евтино.
Като ругаеше под нос, Бин върза въжето и остави улова си да виси пред обективите на камерите. Изкатери се на подпората и скочи от нея на покрива на вилата. Някога това бе луксозно кътче на стойност два милиона местни долара. Днес бе негово, стига да можеше да си го позволи с работа.
„Щеше да е много по-лесно в миналото.“ Знаеше го от драмите, които Мей Лин го караше да гледа всяка вечер, докато лежаха изтощени в мрежестото си легло. „По времето, когато всеки е имал голямо семейство и е бил част от многоброен клан, всички свързани като рибарска мрежа. Братовчеди, помагащи на братовчеди.“
Естествено, тогава хората не бяха разполагали с технически чудеса. „Но пък щях да имам връзки в града – някой близък, на който да мога да продам събраното. И може би някой богат чичо, достатъчно мъдър, за да инвестира в едно дръзко крайбрежно начинание.“
Е, нищо не му пречеше да мечтае.
Бин килна сламената си шапка и огледа хоризонта, от далечните кули на Стария Шанхай от другата страна на Голям и Малък Пудон (където едва се виждаха увеселителните влакчета от „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“) покрай огромната предпазна стена и потопения природен резерват на остров Чонмин до мястото, където Хуанпу се вливаше в Източно Китайско море. Във водната шир имаше всевъзможни плавателни съдове, от грамадни контейнеровози, задвижвани от летящи платна като облаци, до разпръсквачите на прах и малките рибарски сампани. По-наблизо приливът притискаше двойната редица съсипани къщи, в които той и няколкостотин други бяха окачили хамаците си, полюшващи се като какавиди на постоянния бриз.
Всяко някогашно имение сега се издигаше самотно като остров над надигащото се море, така близко до града и в същото време толкова далечно във всяко отношение.
„Май ще има буря.“ Като че ли я надушваше.
Обърна се и тръгна по покрива. Блестящият град лежеше само на стотина метра пред него, зад новата брегова линия и тежката сива преграда, през средата на която се виждаха следи от нивото, до което бе стигнала водата тази година. От другата страна се намираше свят на пари и самоуверена амбиция. Много по-жив от Стария Шанхай с неговото остатъчно сияние от Ужасния ден.
С несигурни стъпки мина между старите керемиди и слънчевите панели, които се надяваше някой ден да поправи. Пристъпи предпазливо сред широките, подобни на лещи изпарителни панели, които пълнеше всяка сутрин, за да осигури малко прясна вода, ток и сол, която можеше да продаде в града. Навсякъде, където бе възможно, имаше саксии, рециклиращи органичните отпадъци в билки и зеленчуци. Мнозина от съседите бяха изгубили правото си да живеят тук, защото бяха изхвърляли най-небрежно отпадъците си в залива.
Човек можеше да падне през гнилите летви и плавеи, затова Бин се придържаше към пътеките, които бе укрепил, след като се бе настанил в тази каша от килнати стени и ронеща се мазилка. В тази мечта за по-добър живот. „И тя може да бъде твоя, ако късметът отново се върне и се задържи малко повече.“
Откъсна малко растения за жена си, докато правеше бърза проверка на всички тръби и въжета, които държаха дома му на едно място като платно над кораб, който няма накъде да отплава. Като изпълнена с надежда какавида. Или може би като паяк насред паяжината си.
И също като паяк, Мей Лин явно беше усетила приближаването му и подаде глава през отвора в покрива. Смолисточерната й коса бе сплетена зад ушите и вързана под брадичката в новия градски стил, който бе видяла в онлайн.
– Син Пу Ши не е взел нещата – позна тя.
Бин сви рамене, докато стягаше един от кабелите, предпазващи постройката от срутване. Някои от стълбовете (доколкото можеше да си позволи) бяха от як метлон, забити в старите основи. С достатъчно време и пари тук можеше да се появи нещо ново, докато старата къща отмираше.
– Е, съпруже? – настоятелно попита Мей Лин. Чу се приглушено хленчене, последвано от плач. Бебето се беше събудило. – Какво ще правиш сега?
– Районната баржа за скрап ще пристигне в четвъртък – рече Бин.
– И ще платят с тор – отвърна тя и взе на ръце малкия Сяо Ен. – На риба и сол ли ще караме?
– И по-лошо е имало – промърмори той, загледан през една дупка в покрива към помещението, някога било спалнята на стопанина. След това погледът му се плъзна по плочките на пода до просмуканата с влага ламперия на просторната трапезария. Разбира се, всички ценни вещи бяха прибрани от първоначалните собственици при евакуирането им, а най-добрите оставени неща бяха изчезнали през първата година на наводненията. Бавна катастрофа, която не бе оставила почти нищо за по-късните боклукчии като Пен Сян Бин.
– Да бе. – Мей Лин се изсмя безрадостно. – И между другото, претенцията ни върху това място изтича след шест месеца. Трябваше или да го възстановим, или да го разчистим, нали помниш?
– Помня.
– Да не искаш отново да се върнеш към робския труд в старческия дом, да бършеш лиги и да сменяш памперсите на разни малки императорчета? Да вършиш работа, която не е подходяща за роботите?
– Във вътрешността има ферми.
– Фермите допускат единствено бежанци, които могат да докажат, че имат някаква наследствена връзка с района. Нашите семейства обаче са градски от последните две революции. Червени гвардейци, бюрократи и фирмени служители. Нямаме селски корени!
Бин се намръщи и поклати глава, забил поглед в краката си. „Хиляда пъти сме говорили по този въпрос.“ Мей обаче нямаше намерение да млъква.
– Този път може да не си намерим работа дори в старческия дом. Ще те вземат за строител на някоя дига и може би накрая ще се окажеш погребан под тяхната Нова китайска стена. Тогава какво ще стане с нас?
– Ще занеса събраното в града – рече той.
– Какво?
– На сушата ще получа по-добра цена. А също и за допълнителния улов. Пък и без това ни трябват някои неща.
– Да, бира например – кисело уточни Мей Лин. Но все пак не се опита да го спре, пропусна и да напомни, че пътуването е опасно. „Избледняващите надежди правят такива неща с отношенията между хората“ – помисли си той.
Не си казаха нищо повече. Тя се прибра вътре. Поне плачът на бебето скоро спря. Но все пак… Пен Сян Бин се задържа за момент, преди да слезе. Обичаше да си представя детето си – сина си – на гръдта й. Въпреки че беше бедна, зле образована и с лице, по което имаше белези от някаква грешка при раждането, Мей Лин си оставаше здрава млада жена в едно поколение с твърде много самотни мъже. А също така беше и плодовита.
„Тя е с възможностите – мрачно си помисли той. – Търговците на деца за осиновяване могат да й уредят работа в завод, за да поощрят работата на утробата й. Малкият Сяо Ен може да осигури добър доход и вероятно да порасне в някой богат дом, с образование, импланти и може би…“
Пропъди тази мисъл. „Не! Тя дойде с мен тук, защото вярваше в мечтата ни. Ще намеря начин.“
Като използваше разпадащото се централно стълбище на имението като вътрешен док, Бин направи импровизиран сал, състоящ се от голям куб полистирен, увит в товарна мрежа и привързан към две стари дъски за сърф. После, преди да вземе товара, се гмурна да провери капаните и въдиците около къщата. Вече се чувстваше като у дома сред наклонените покрити с водорасли стени. Поне този път имаше приличен улов, по-голямата част от който дори бе законна – в това число и един голям червен омар и дебела яростна зеленушка. Късметът не беше само и единствено лош.
С неохота пусна на свобода един великолепен рак джаоси. Човек никога не можеше да знае дали наблизо не се спотайва някой случаен подводен монитор, маскиран като плавей. Надяваше се никой да не е забелязал забранената скална риба в мрежата отзад – тя бе умряла и не можеше да се направи нищо. Все пак Бин се гмурна по-дълбоко и я скри под една каменна плоча на потъналата градина.
Прибра законния улов, включващ зеленушката, един костур и две риби лъв в друга мрежа, като внимаваше да не се убоде на шиповете на рибите.
„Странна е нашата бедност. Последното, за което се тревожим, е храната.“
Други грижи? Разбира се. Тайфуни и цунами. Крадци и полицейски претърсвания. Градски канали и цъфтящ планктон. Гниене и плесен. Ниски цени на вторичните суровини и скъп живот.
„Май днес ще задуха хубав южен вятър.“
Естествено, тази стара къща е била обречена още в деня на построяването си, та дори природата да не беше дала израз на гнева си. Прозорците гледаха в твърде много посоки и позволяваха свободното излизане и влизане на ки. Противно на всички уроци на почитаемото минало нямаше прагове, за да се запази добрият външен вид. Собствениците явно бяха наели за архитект някой лаовай88
Чужденец. – Б.пр.
[Закрыть]. Бин се надяваше някой ден да поправи тези пропуски и с помощта на огледални рула да насочи светлината и ки в положителни посоки. Пикселизирана тъкан щеше да свърши още по-добра работа.
Провери задвижваната от приливите сонда, която набиваше метлоновия опорен стълб в основата. Само още десет и паянтовият му дом щеше да има засводена рамка, яка като материкова скала. А после? „Приливен генератор. По-голям басейн за улавяне на дъжд. Умна рибарска мрежа и лиценз за риболов. Убежище против бури. Истинска лодка. Още метлон.“
Беше виждал домове във водата, чиито обитатели бяха стигнали Трета фаза – възстановяване на водопровода на старата къща, свързването му с градската система, заздравяването на старите стени с нанобетон и изграждане на истински остров, който сам си набавя всичко необходимо. Мечтата на всеки заселник. И толкова вероятна, колкото и (Бин въздъхна) да спечелиш от лотарията.
Пен Сян Бин задвижваше полистиреновия куб, като описваше осморка с единственото гребло, с минимален натиск при движението му напред. Целта му бе използваното от останалите обитатели статично въже за изтегляне, което стигаше при брега недалеч от Донгюан Ханглу, където гигантската стена се извиваше на сто метра назад, за да защити летище „Пудон“, и оставяше свободно място, на което се образуваше плаж. Там човек можеше да продаде рибата си на прекупвачи или готвачи от увеселителните паркове. През уикендите се появяваха и семейства, за да се разходят между морето и пясъка, като понякога плащаха добре за свежия, още мятащ се улов.
