Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 57 страниц)
Четвърта част
По-благородни по дух
Не е нужно да се чудим на измирането; ако трябва изобщо да се чудим, нека да е на презумпцията ни, че разбираме множеството сложни непредвидени обстоятелства, от които зависи съществуването на всеки вид.
Чарлз Дарвин
ВИД
аутистът мърфи потвърждава +++ открил е Баската химера. +!+ детето е живо +/+ и в безопасност, засега. в безопасност от нормалхората, които ще ценят +/– преследват –/+ или го/я изучават –/– може би до смърт
родено в година, която бе квадрат от броя рождени дни, които би имал исус – ако исус беше живял дванайсет години повече –+– и ако всяка година е високосна +++ и ако приматът избягваше простите числа +/– какво друго доказателство е нужно ?/–
+++ добра работа мърф +++
но сега какво да правим с това знание? аутисткото нещо? да си поиграем с него известно време + и да го приберем
+/– всички факти са създадени равни. –/+ броят долари в банковата ти сметка –/– броят дупки в чорапите ти… еднакви са, нали? прагматизмът е за горкитеродители –/– онези, които са обезумели от „бича на аутизма“
– прагматизмът не ни се удава с лекота —
+++ а трябва +++
щом ни липсва страстта & желанието на хомосапите – техният кроманьонски гений на внимание-разпределение – тогава можем ли да използваме нещо друго? +++ нещо, в което сме добри +++
!/! ако свръхаутистите наистина сме повече като животни… или дори като неандерталци… тогава може ли химерата да ни научи на нещо ценно?
може би трябва да направим нещо с това знание
може би да поговорим с него/нея
може би дори да ни е грижа
25.
Заминаване
Дългото три хиляди ли пътуване започна с подкуп и малко въздух.
И приличащ на пингвин робот, който стоеше на ниската маса, намерена от Пен Сян Бин в една потопена къща. Механично създание, което оставаше педантично любезно, като в същото време даваше заповеди, които щяха завинаги да променят живота на Сян Бин, Мей Лин и мъничкия им син.
– Имате съвсем малко време – сериозно каза създанието. Гласът му бе с пекински акцент и излизаше някъде от лъскавите гърди, доста под острия клюн. – Други вече са проверили същите подозрения, които ме доведоха тук, привлечени от недискретните ви запитвания за продажба на блестящ камък с формата на яйце и движещи се форми вътре.
За да покаже какво има предвид под „други“, птицата драсна с нокът по люспестата страна на голямата змия робот – другия натрапник, който бе изпълзял по рушащите се стени и се бе промъкнал през покрива на тази някога разкошна крайбрежна къща, за да изкара акъла на Мей Лин, докато Бин беше на злополучната си експедиция в Източен Шанхай. За щастие машината пингвин бе пристигнала малко след това. И след кратка ужасяваща схватка фалшивата змия бе разкъсана и разнебитена точно преди Бин да се прибере у дома.
Причината за цялата тази суматоха лежеше на същата маса и блестеше от светлинната енергия, която бе погълнала по-рано от слънцето. Яйцевидна форма, почти половин метър от връх до връх, млечнобяла и хипнотизираща. Нямаше съмнение, че Бин е трябвало да бъде по-внимателен – много по-внимателен – при запитванията си за това нещо в Мрежата.
Роботът пингвин пристъпи към Бин.
– Онези, които са изпратили змията, желаят да придобият камъка-свят не по-малко от моите собственици. Уверявам ви, че няма да бъдат деликатни като мен, ако сме все още тук, когато изпратят подкрепления. А моята деликатност си има граници.
Макар и бедняк със съвсем скромно образование, Бин бе достатъчно схватлив, за да разпознае прикритата заплаха. Въпреки това не му се искаше да побегне без семейството си в спускащата се вечер с това нещо… и да остави – вероятно завинаги – малкия си воден дом, който двамата с Мей Лин бяха построили върху руините на крайбрежното имение със собствените си ръце.
– Каза, че… камъкът-свят… избира само един човек, на когото да говори.
И посочи издълженото яйце. Ръцете му вече не го докосваха и в предмета не се виждаше онова ясно изображение на демон… или извънземен. (Имаше ли разлика?) Въпреки всичко камъкът си оставаше все така завладяващ. Виещи се форми, подобни на вихрушки, се носеха под издрасканата и очукана повърхност и светеха със собствена светлина, сякаш предметът бе някаква леща към друг свят.
– На твоите противници няма ли да им се наложи да говорят с него чрез мен, също като теб? – довърши Бин.
Основно правило на търговията, което разбират дори бедняците – можеш да сключиш по-изгодна сделка, когато купувачите са повече от един.
– Може би, Пен Сян Бин – отвърна изкуствената птица и пристъпи от крак на крак, сякаш губеше търпение. – От друга страна, не бива да надценяваш стойността си или да подценяваш жестокостта на противниците ми. Това не е пазарлък, а по-скоро безмилостна война. И още нещо – макар за световните камъни да се знае много малко, малко е вероятно ти да си незаменим. В легендите се намеква, че камъкът просто ще избере друг човек, ако предишният умре.
Мей Лин ахна, вкопчи се в лявата ръка на Бин и заби нокти в кожата му. Мислите му обаче продължаваха да препускат. „Това нещо ще каже каквото е нужно, за да спечели съдействието ми. Външният вид и думите обаче могат да лъжат. Змията може да е била изпратена от същите хора и битката да е била инсценирана, за да ни сплашат. Това може да обясни също защо двете машини са се появили горе-долу едновременно.“
Бин знаеше, че има малко предимства. По всяка вероятност роботът имаше сензори, които отбелязваха пулса му, кръвното налягане, разширяването на зениците, реакцията на кожата… и много други неща, за които би могъл да знае някой по-образован. Всяко подозрение или лъжа вероятно проличаваше на лицето му – а Бин открай време не беше добър играч дори когато блъфираше срещу хора.
– Аз… ще ми трябва…
– Плащането е уредено – незабавно отстъпи пингвиноидът. – Ще започнем с бонус колкото десет годишни дохода, само за споразумяване, последван от заплата от хиляда нови хонконгски долара месечно. Може би повече при добри резултати. Много повече.
Това бяха достойни за принц суми, но Бин се намръщи и машината сякаш прочете мислите му.
– Личи си, че си по-загрижен за други неща. Например дали можеш да ни се довериш.
Бин отвърна с нервно кимане. Пингвинът се опита да свие рамене.
– Както сигурно си се досетил, току-що предложената сума е незначителна за собствениците ми, така че нямам причина да лъжа. Трябва обаче да решиш. Още сега.
В гласа му отново се долови заплашителна нотка. Бин обаче се поколеба.
– Ще взема някои неща за бебето – решително заяви Мей Лин. – Можем да оставим другото. Всичко.
Пингвиноидът я спря.
– Със съжаление трябва да ви уведомя, че съпругата и детето не могат да дойдат. Прекалено е опасно. Няма подходящи условия и те ще ни забавят. – Бин понечи да възрази и механичната птица вдигна едното си късо крило. – Но ти няма да ги оставиш да гладуват. Ще ти дам част от бонуса сега, във форма, която могат да използват.
Бин примигна и зяпна, когато машината приклекна, затвори очи и се напъна, сякаш…
Пингвиноидът изпъшка, отстъпи назад и всички видяха на масата малко топче.
– Парите са достъпни за използване навсякъде в града. Както казах, макар за вас да е голяма, сумата е твърде незначителна за собствениците ми, за да си правят труда да лъжат.
– Не това ме притеснява – каза Мей Лин, макар да не пропусна да грабне топчето. Гласът й бе прегракнал от страх, тя притискаше Сяо Ен към гърдите си, но изражението й бе студено и прагматично. – Твоите господари могат да решат, че е неудобно да оставят свидетели. Ако вземете камъка, няма ли да е по-добре, ако никой не знае за това? След като… Сян Бин замине с теб… може да ми остава и по-малко от час живот.
„Това и през ум не ми мина“ – помисли Бин, стисна зъби и направи крачка към масата.
– Отвори таблета си – рязко нареди птицата, вече без никакви любезности. – Бързо! И изречи имената ви на глас.
Бин побърза да активира малкото мрежово устройство. Беше предназначено за деца от предучилищна възраст, но не можеха да си позволят нещо повече. Връзката им бе минимална, до безплатното общо ниво, но въпреки това, когато произнесе думите, на малкия екран се появи ново съобщение. На него се виждаше лицето му… и лицето на Мей Лин… и камъкът-свят… както и няколко десетки знака, описващи някакво споразумение.
– Жена ти знае не повече от онова, което вече е публикувано – а то е достатъчно малко. Противниците ни не могат да изтръгнат от нея нищо повече, така че ние нямаме причина да я караме да мълчи. Същото се отнася и за другите. Това достатъчно ли е?
Когато двамата кимнаха, машината продължи забързано:
– Добре. Само че с това уверение направих положението ни още по-сериозно. През следващите няколко минути и часове ще научат и много други страни, които също ще се задействат. Така че избирай, Пен Сян Бин. Моментално! Ако не вземеш камъка, ще експлодирам след двайсет секунди, за да не позволя на другите да се доберат до него. Така че се съгласявай или бягай! Шестнайсет… петнайсет… четиринайсет…
– Идвам!
Бин грабна един сак и пъхна сияещия овоид вътре. От докосването му камъкът-свят заблестя за момент по-ярко, след което сякаш се отказа и потъмня. Бин напъха вътре и малко парцали и метна сака през рамо. Пингвиноидът вече беше при входа на малкия навес. Бин се обърна…
… и Мей Лин вдигна сина им – единственото, за което ги беше грижа повече, отколкото един за друг.
– Успех – каза той и погали момченцето по главата.
– Оцелей, съпруже – нареди му тя в отговор. Проблесналата сълза в окото й го изненада и стопли едновременно, много повече от всякакви думи. Бин прие заповедта със забързан поклон, излезе и последва робота към залязващото слънце.
Когато стигнаха площадката на голямото стълбище, превърната от Бин във вътрешен кей, пингвинът отвори корема си. В кухината вътре имаше някакъв предмет.
– Вземи го.
Беше миниатюрно дихателно устройство – мундщук с мъничка изолирана капсула със силно сгъстен въздух. Имаше дори подобни на желе водни очила. Контрабандистът Куан Лу имаше по-обемист модел. Бин извади устройството от кухината, а роботът я затвори и се заклатушка към ръба над мръсната вода на Хуанпу.
– По-бързо!
Гмурна се, обърна се и загледа Бин с вече светещите си очи – следеше всяко негово движение.
Пен Сян Бин хвърли бърз поглед назад и се запита дали някога ще се върне тук. Захапа мундщука и си сложи очилата. И направи най-големия скок в живота си.
SCHADENFREUDE1515
Веселие, злорадство (нем.). – Б.пр.
[Закрыть]Ако и когато нашата цивилизация загине, може дори да не сме единодушни за причината за смъртта й. Аутопсиите на империите често не дават еднозначни резултати. Вземете например немския историк Александър Демант, който през 80-те години на миналия век събрал 210 различни теории за падането на Римската империя, сред които нашествия на номадски племена, отравяне на храните, западане на традициите, загуба на злато, суета, меркантилизъм, засилващо се класово разслояване, екологична деградация и дори идеята, че всяка цивилизация рано или късно се уморява.
Някои от тези теории са противоположни, като прекалено голямата християнска набожност срещу безбожието. Или прекалено голямата търпимост към отклоненията в поведението срещу липсата на такава. Други причини пък може да са действали заедно, трупайки се като фатални сламки върху гърба на камилата.
Сега е ваш ред! За разлика от онези елитни компилатори от фондация „Пандора“, нашата система на Страшния съд с отворен код кани вас, публиката, да участвате в преценяването как ще свърши всичко.
Като използвахме „Световен модел 2040“ като начално състояние, ние разработихме хиляда общи сценария. Вече се формират екипи, които да ги проиграят. Така че си изберете някой от тях, използвайте пристрастията си и специалните си умения. Или започнете своя собствена версия, без значение колко е смахната! Дали Земята няма да остане без флогистон? Дали хора-къртици няма да излязат от дупките си, решени да си отмъстят? По-късно ще оставим квантовите оценители да преценят всеки сценарий според вероятността му.
А сега е време за старомодното, нямащо равно на себе си човешко въображение. Така че се забавлявайте! Разработете най-добрия си вариант. Убедете ни, че избраният от вас Крах е онзи, който ще доведе до края ни!
от играта „Изберете своя Апокалипсис“ на Слейтзин, август 2046
26.
Сътрудничество
Първият ден отмина, последван от напрегната нощ, през която той се бе вкопчил в спящ делфин на лунната светлина, а около него се носеха облаци фосфоресциращ планктон.
„Чувал съм, че китоподобните спят само с половината си мозък. Господи, колко полезно може да е това?“
За щастие технологията на избирателна пропускливост, която позволяваше на шлема му да черпи кислород от морето, му осигуряваше и скромни количества прясна вода, която се събираше в малък резервоар до бузата му. „Трябва да си купя акции от тази компания“ – помисли си той и се захвана да съставя списък на задачите, които да свърши, след като на следващия ден го приберат.
Само че не го прибраха – нямаше хеликоптери или спасителни цепелини, нито скоростни тримарани с емблемата на Дарктайд. Нямаше дори рибарски гемии. Сутринта и следобедът минаха почти по същия начин като предишния ден, без да зърне суша. „Светът винаги ми се е струвал ужасно претъпкан“ – помисли Хакер. А сега му се виждаше безкраен и неизследван.
„Странно. Очаквах Лейси досега да е напълнила небето със спасители.“ И не само тя. Въпреки репутацията си на вечно търсещ тръпка плейбой Хакер имаше и неколцина истински приятели, брат, който също би се включил в издирването, както и верни хора. „Явно цялата електроника в костюма е изпържена. И сигурно съм се отклонил страшно много от курса.“
Последвалият дълъг ден сякаш продължи цяла вечност в компанията на новите му другари, които се редуваха да го водят и теглят в някаква неизвестна посока.
Шлемът си имаше и малко протеиново блокче. Когато то свърши, Хакер добави към списъка на оплаквания и глада. Но поне нямаше да умре от жажда. Веднага щом резервоарът се пълнеше с прясна вода, Хакер я изпиваше, след което свършваше естествените си нужди и от време на време изхвърляше отпадъците, за да нахрани носещия се около него планктон.
Постепенно мислите му започнаха да се проясняват.
„Наистина ли щях да се върна при рифа? Явно не съм бил на себе си. Сигурно съм получил сътресение на мозъка. Тези морски приятелчета май ме спасиха от самия мен.“
Разбира се, Хакер беше виждал делфини – особено от този тип – в безбройни научнопопулярни програми и симулации. Веднъж дори си бе играл на гоненица с два делфина при една екскурзия с гмуркане край Тонга. Може би именно заради това започна да забелязва, че тази група си има някои странни черти.
Например те се редуваха да издават сложни звуци, като се споглеждаха или сочеха с носове… все едно разговаряха. И можеше да се закълне, че от време на време сочат към него. Може би дори се шегуваха за негова сметка.
Естествено, това можеше и да е илюзия: може би сътресението още си казваше думата – както и излишъкът на въображение. След цяло столетие преувеличения и лъжливи нагласи учените все пак най-сетне бяха определили степента на интелигентност на делфините Tursiops truncatus. Наистина бяха много умни, горе-долу колкото шимпанзе, с някакви начални лингвистични умения – и бяха майстори на общуването със звук под вода. Но също така беше доказано, че не притежават истинска реч. Не можеха да се сравняват дори с двегодишно дете.
И въпреки това, докато гледаше как майка делфин и малкото й гонят голям октопод до леговището му в скалите, Хакер усети с импланта в челюстта си как двамата сякаш разговарят. Въпросителното цвъртене на малкото се редуваше с бавните повторения на майката. Хакер бе сигурен, че една конкретна комбинация звуци означава „октопод“.
От време на време някой от делфините насочваше изпъкналото си чело към Хакер и имплантът внезапно започваше да трепти като полудял, а зъбите му да тракат. Звучеше почти като кода, с който пилоти като него общуваха с капсулите си, след като им запушеха ушите за полета. Поради липса на друга работа Хакер се съсредоточи върху вибрациите в челюстта си. „Нормалният ни слух не е пригоден за този свят – осъзна той. – Само размазва нещата.“
Всичко беше много интересно и несъмнено щеше да се получи страхотна история, след като го спасят. Но когато мозъкът му се поизбистри, Хакер започна да си задава въпроси.
„Приближавам ли сушата?
Тези делфини никога ли не огладняват?“
Получи отговора след около час.
От изток пристигна голям делфин, здравата оплетен в нещо. Отначало Хакер си помисли, че са водорасли, но после разпозна рибарска мрежа, която се увиваше около цялата задна част на тялото му, чак до опашката. Гледката породи у Хакер необичайно чувство – съжаление, съчетано с чувство за вина заради човешката небрежност, причинила такива неприятности на горкото животно.
Той извади ножа от канията и заплува към жертвата с намерението да я освободи. Намеси се обаче друг делфин, който му препречи пътя.
– Просто се опитвам да му помогна! – започна Хакер…
… и зяпна, когато другите делфини приближиха новодошлия и хванаха края на мрежата. След което я задърпаха, а „жертвата“ започна да се върти. Мрежата се размота плавно, без изобщо да се заплете, разтегна се на почти двайсет метра и големият делфин се оказа свободен и поне наглед непокътнат.
Останалите от стадото се стекоха около мрежата, захапаха краищата й и я разпънаха, а няколко от по-младите бързо се отдалечиха. Хакер загледа изумено как описаха широка дъга зад един рибен пасаж, който пасеше кротко над близките корали. Младите китоподобни се стрелнаха към сребристото множество (май някакъв вид кефал), което се развълнува… и се насочи право към мрежата.
„Гоначи! – помисли Хакер. Беше чел за тази ловна техника. – Подкарват цялото ято към мрежата! Но как успяват…“
Загледа като омагьосан как всички делфини се раздвижиха с онази съгласуваност, която може да се постигне единствено с опит. Едни гонеха рибата, а други държаха мрежата, докато близо четвърт от кефалите не се замятаха в нея.
Дойде време за глътка въздух в буквалния смисъл и делфините заизлизаха един след друг на повърхността. След като поемеше въздух, всеки се приближаваше до мрежата, ловко пъхаше тясната си муцуна между конците и грабваше вкусна хапка. Това продължи доста време. Делфините се редуваха – дишане, ядене, държане на мрежата…
… докато не се заситиха и на първо място излезе играта. Трима младоци започнаха да си подхвърлят някаква нещастна риба. Други двама заораха по тинестото дъно явно просто за да тормозят дънните обитатели. Междувременно по-възрастните се заеха внимателно да опънат мрежата и да я увият отново около донеслия я доброволец, който след това отново се понесе на изток, явно необременен от товара си.
„Мътните да ме вземат!“ – помисли Хакер.
Наоколо още се носеха мъртви или умиращи кефали. Хакер тепърва започваше да се съвзема от изумлението си, когато един от спасителите му изникна пред него с риба в устата. И като че ли го прикани да я вземе…
Хакер чак сега се сети, че е гладен. „Сигурно има вкус на суши“ – помисли си, осъзнал колко далеч се намира от света на предците си с техния огън…
… и това неволно го подсети за майка му. И по-точно как Лейси се беше опитала да обясни страстния си интерес към търсенето на живот в космоса, който я бе накарал да похарчи половин милиард долара. „Според една теория повечето планети от земен тип би трябвало да са с океани, които заемат повече от седемдесет процента от повърхността, както е при Земята. А това може да означава, че разумни същества от рода на китовете или сепиите са много по-разпространени, отколкото онези с ръце и използващи огъня. Което би обяснило много неща.“
Тогава Хакер не беше обърнал особено внимание на думите й. В края на краищата тази мания си беше нейна, не негова. И сега съжали, че не си е направил труда да се вслуша в думите й и да ги разбере. Както и да е, горката Лейси вече сигурно не беше на себе си от тревога.
Съсредоточи се върху сегашния момент и глада си, доплува до делфина и посегна към предложената храна.
Създанието обаче рязко се дръпна в последния момент и го заля със стакато от звуци. Хакер преглътна внезапно надигналото се раздразнение и гняв, макар да не му бе лесно.
„Опитай да спреш, когато си на път да реагираш прекалено бурно – съветваше го някогашната му психотерапевтка, преди да я уволни. – И винаги си помисли дали зад случващото се не стои някаква причина. Нещо различно от суетата.“
Когато делфинът отново приближи муцуна, имплантът в челюстта му повтори ритъма и му предложи рибата за втори път.
„Опитва се да ме научи на нещо“ – осъзна Хакер.
– Това да не е кодът за риба? – попита той. Знаеше, че шлемът му ще пресъздаде гласа му, но изобщо не очакваше създанието да разбира английски.
За негово изумление делфинът поклати глава.
Не.
И то доста недвусмислено „не“.
– Ъ-ъ-ъ. – Хакер примигна и опита отново. – Тогава да не би да означава „храна“? „Яж?“ „Измий си ръцете преди вечеря?“ „Здрасти, приятел?“
Последното предположение бе посрещнато с одобрително цвъртене и делфинът метна надупчения от зъбите му кефал на Хакер, който изведнъж изпита вълчи глад. Разкъса рибата на парчета и ги напъха през тесния отвор на шлема си, без изобщо да му пука, че наред с месото вътре влиза и солена вода.
„Здрасти, приятел? – замисли се той. – Доста абстрактно изказване за едно тъпо добиче. Макар че трябва да си призная, че е и дружелюбно.“
ЕНТРОПИЯ
В пророческия си роман „Хладната война“ Фредерик Пол ни представя един смразяващо вероятен модел на упадък, при който отделните страни и фракции не смеят да започнат открит конфликт и затова извършват саботажи, целящи да съсипят инфраструктурата и икономиката на противника. Естествено, това насочва цивилизацията по бавната смъртна спирала на рухващите надежди.
Депресиращо ли ви се струва? Романът ни кара да се замислим каква част от „инцидентите“, на които сме свидетели, нямат нищо общо със Случайността?
Разбира се, има колкото си искате конспиративни теории. Свръхефективни двигатели, които се държат в тайна от алчни енергийни компании. Лекарства за болести, потулвани от алчни за печалби фармацевтични гиганти. Мошеници, монополисти и тлъсти котараци, използващи интелектуалната собственост, за да ограничават развитието на познанието, вместо да го поощряват.
Но всички тези мрачни слухове изобщо не могат да се сравняват с този – че ние се плъзгаме към отчаянието, защото всички усилия на добрите, способни мъже и жени не дават плодове. Техният труд бива нарочно спъван, защото някакви управляващи елити са се вкопчили в тайна битка от наше име. И тази игра на зъб за зъб и око за око е изцяло свързана с най-ужасното забавление на човечеството.
Войната.
Рогът на изобилието на Пандора
