Текст книги "Битие"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 57 страниц)
17.
Повече от един
Върху дървената кутия имаше надпис на френски. Пен Сян Бин успя да го установи, като внимателно почисти малката месингова плочка, след което копира грижливо всяка буква върху чувствителната на допир повърхност на прост обучаващ таблет.
„Открито в Харапа, 1926 – светна преводът на осъвременен пинин. – Обладано от демони. Да се държи на тъмно.“
Естествено, в това нямаше никакъв смисъл. Някогашният собственик на полупрозрачната реликва е бил някой техномагнат и едва ли е бил от суеверните. Мей Лин реагира на предупреждението със страх и уви яйцевидния предмет в черна тъкан, но Бин реши, че всъщност става дума просто за лош превод.
Проблемът най-вероятно бе в таблета – една от техническите дрънкулки, които бяха взели в дома си недалеч от предпазната стена на Нови Шанхай. Първоначално произвеждано масово за бедните деца, очуканото устройство бе служило на стари слабоумни пациенти години наред в приюта Чункин, докато Мей Лин не го взе, когато напусна работа. Евтин и стар, таблетът така и не бе обявен за краден, така че двамата все още можеха да го използват, за да влизат в Световната мрежа на най-рудиментарното ниво на безплатен достъп. Беше достатъчен на двама души без особено образование и с малко интереси извън борбата за оцеляване.
– Сигурна съм, че държавата ще ни даде нещо по-добро догодина, когато малкият Сяо Ен е достатъчно голям, за да го регистрираме – отбелязваше тя всеки път, когато Бин се оплакваше от бавната връзка и надраскания екран. – Поне това могат да осигурят. Основно образование. Като част от Голямата сделка.
Сян Бин не беше толкова уверен. Големите обещания като че ли бяха измислени, за да се помнят от бедните и да се забравят от силните на деня. Нещата винаги са били такива. Личеше си дори от цензурираната история, която примигваше на мъничкия дисплей, когато всяка вечер двамата с жена му потъваха в сън от изтощение, полюшвани от вълните. Същите вълни, които продължаваха да рушат старата крайбрежна къща по-бързо, отколкото те можеха да я укрепят.
Дали държавните чиновници изобщо щяха да допуснат регистрирането на Сяо Ен? Генетичните проби на бебето бяха взети в деня, в който се роди. Но дали щеше да получи жителство в Нови Шанхай? Или предпазната стена щеше да задържи отвън поредния нежелан боклук, наред с мръсните пластмаси и гуми, които се трупаха все по-високо покрай бетонната бариера?
Ясно беше, че в този свят трябва да си глупак, за да разчиташ на благодеяние отгоре.
Можеше да се окаже трудно да се възползваш дори от добрия късмет, когато те споходи такъв. Бин се беше надявал на време, за да разбере що за съкровище е скрито в онази тайна стая под най-голямото потопено имение – стая, пълна с прекрасни странни камъни и кристали и необикновен изкривен метал. Опита се да направи справка с Мрежата с помощта на таблета, само че внимателно. Имаше милиарди програми следотърсачи, които обикаляха на свобода из милиони виртуални нива. Човек трябваше да внимава кога и какво говори дори на осезаемото ниво, наречено Реалност. Ако зададеше въпроса прекалено прямо или предложеше открито нещата за продан, някой можеше просто да дойде и да им отнеме всичко. В края на краищата някогашният собственик на имението бе обявен за обществен враг и имуществото му бе конфискувано от държавата.
Сян Бин си сложи груби очила и напукани интерактивни ръкавици и заскита из евтините улички на Световното градче, Селото и Големия пазар, като се преструваше на скучаещ минувач, чието хоби е да събира камъни. Пускаше тук-там по някой въпрос, като внимаваше да звучи небрежно. От виртуалните пазари научи достатъчно, за да се осмели да предприеме истинско пътуване до града. Взе със себе си само една торбичка красиви – но не и изключително редки – образци и ги продаде на четвърт от реалната им цена в едно магазинче в Източен Пудон недалеч от големия увеселителен парк. Място, където нямаха нищо против да се разплащат в брой, без имена и записи.
След толкова много време в морето Сян Бин имаше проблеми с натоварения ритъм на улицата. Паважът му се струваше груб и твърд. От магнитно-левитационните трамваи незнайно защо изпитваше сърбеж по цялото тяло и особено от вътрешната страна на бедрата и потните си ходила. Непрекъснато си представяше двайсетте милиона жители като смазваща го маса, усещана толкова силно, колкото хилядата, които наистина се блъскаха покрай него по оживените тротоари. Мнозина от тях мърмореха и мърдаха пръсти, общуваха с хора, които не бяха тук, и с неща без никаква материална субстанция.
Печалбата му беше малка. Бин реши скоро да посети друг магазин и постепенно да стигне от прозаичните неща до онези, които изглеждаха не толкова… обичайни. Онези, които се пазеха в украсени кутии и на специални рафтове в старата съкровищница в мазето.
Сред тях обаче блещукаше само един образец – както в сънищата му, така и в мечтите. За съжаление внимателното му търсене онлайн не откри нищо, което да прилича на онзи камък – никакъв минерал, който свети със собствена светлина, след като е бил изложен на слънце. Подобната му на опал лъскавина бе изпъстрена с искри като звезди, които сякаш се отдалечаваха във вътрешността му, в дълбини, изглеждащи едновременно по-ярки от слънчев ден и по-тъмни от нощта. Поне изглеждаше по този начин, докато Мей Лин не настоя да го увият в кърпа и да го приберат.
Още по-лошото бе, че времето изтичаше. Рибата започна да намалява от онази нощ с медузите, когато половината живот сякаш изчезна от залива на Хуанджоу. Сега мрежите се пълнеха рядко и тенджерата често оставаше празна.
Скоро малкото спечелени пари се стопиха.
„Късметът е непостоянен. Правим какво ли не да контролираме потока на ки, като издигаме прътите на навеса симетрично и обръщаме входа на дома към усмихващия се южен вятър. Но как човек може да получи хармоничен баланс тук на брега, където вълнението е така хаотично, където потоците въздух, вода и парещи чудовища се насочват накъдето си поискат?“
Нищо чудно, че китайците често бяха обръщали гръб на морето… и като че ли го правеха отново.
Някои от съседите вече се бяха отказали и бяха изоставили домовете си заради медузите и надигащите се води. Само преди седмица Сян Бин и Мей Лин се включиха сред вехтошарите, които се нахвърлиха върху една изоставена къща и разграбиха метлоновите пръти и мрежи от нановлакна, за да ги използват за собствените си домове. Оставиха след себе си само гниещо дърво, бетон и мазилка. Краткотрайно подобряване на перспективите за сметка на нещастието на други…
„… докато не дойде нашият ред да се изправим пред неизбежното. Да зарежем целия си тежък труд и мечти за собственост. Отново да се молим за старите си работни места в онзи задушаващ приют и да бършем лигите от брадичките на малки императори.“ Сян Бин се отчайваше все повече с всеки укорителен поглед на Мей Лин. А по време на третото си пътуване до града с образци от съкровището видя нещо, което го развълнува и в същото време го смрази до мозъка на костите.
Вървеше по Булеварда на небесните мъченици и се канеше да прекоси улица Седемнайсети октомври, когато тълпата около него внезапно спря като закована.
Е, спряха не всички, но достатъчно, за да се създаде впечатление, че всички са замрели. Бин се блъсна в гърба на някакъв доста обемист тип, който го изгледа за момент точно толкова объркано, колкото се чувстваше и самият той. Двамата се обърнаха. Около една трета от хората около тях внезапно бяха вперили погледи в нищото и си мърмореха. Някои бяха с увиснали от изненада челюсти.
Бин осъзна, че това са хората, които използваха своите очила, импланти и така нататък, за да се движат през виртуалните нива по начертания до целта им маршрут или да си въртят бизнеса в крачка, докато на други просто им харесваше градът им да е отрупан с цветя, с буйна тропическа растителност или нашарен с приказни цветове. Връзката с Мрежата им осигуряваше и достъп до извънредните новини. След малко половината от хората наоколо се раздвижиха, като несъзнателно се дръпваха към най-близките стени, за да не пречат на движението, докато умовете им бяха зареяни някъде далеч.
Като видя толкова много хора, потопени в новинарски транс, пълният господин изруга под нос, извади си очилата, дръпна се при най-близката сграда и засумтя от интерес, когато ииуерът започна да му предава новините.
За момент Бин се запита дали следва да се уплаши. Животът в града таеше много опасности, макар не всички да бяха от мащабите на Ужасния ден. Но… хората до стените не изглеждаха толкова разтревожени, колкото омагьосани. Това определено означаваше, че няма непосредствена заплаха.
Междувременно много от онези без необходимата техника досаждаха на другите и настояваха да им се преразкаже. Бин чуваше отделни фрази.
„Артефактът… слуховете… стават все по-достоверни!“ „Извънземните съществуват… изтекли записи… за първи път с достоверност почти петдесет процента!“
Извънземни. Артефакт. Тези думи се чуваха навсякъде вече близо седмица. Слуховете бяха част от живота, също като гъстата пяна на приливите. Звучеше като глупост, която не си заслужава губенето на малкото време, което прекарваше с Мей Лин всяка вечер, капнал от умора. Несъмнено ставаше дума за някаква краткотрайна мания, измама или маркетингов трик. Така или иначе, не му влизаше в работата. Едва сега Бин примигна от изненада колко много хора се интересуват от това. „Може би няма да е зле довечера да прегледаме безплатните новини.“ Вместо обичайните средновековни любовни истории, за които настояваше Мей Лин.
Въпреки всички хора, които бяха спрели, за да се потопят във виртуалната реалност, стотици пешеходци явно изобщо не се интересуваха от новината или смятаха, че тя може да почака. Сега те се възползваха от разчистените тротоари, за да се придвижат по-бързо. „И за мен се отнася“ – помисли си Бин и бързо пресече улицата, докато управлявани от ИИ превозни средства избягваха онези с шофьори, които бяха спрели покрай тротоарите.
„Извънземни. От космоса. Възможно ли е да е истина?“ Трябваше да признае, че тази мисъл събуди отдавна заспалото му въображение.
Зави по Авенюто на благоуханната хидропоника и рязко спря. Хората започваха да излизат от масовия новинарски транс, мърмореха си (в реалния живот и по Мрежата), връщаха се на тротоарите и продължаваха по пътя си. Само че сега бе негов ред да спре и да зяпне, да разблъска безцеремонно останалите и да се долепи до най-близката сграда и витрината на магазин за средства за визуализиране.
Един от новите SEF 3V дисплеи проблясваше с онова уникално чувство за призрачна полупрозрачност в открит космос – и показваше три демона.
Именно така ги видя Бин за първи път – като измислени образи от някоя евтина фантастична драма, каквито обичаше Мей Лин. Единият бе като дяволче с подобна на огън козина, един като кон с ноздри като пещери и трети, който с пипалата си приличаше на някакво морско чудовище. Съществата се бутаха, като всяко се опитваше да застане пред другите две.
Доста смущаващо трио. Само че Бин бе хипнотизиран не от създанията. А от дома им. От онова, което ги обграждаше, съдържаше ги, може би дори ги държеше в плен.
Веднага го позна. По-чисто и неопетнено, с по-малко вдлъбнатини и драскотини – и мъничко по-дълго. Въпреки това нямаше съмнение, че е братовчед на нещото, което беше оставил тази сутрин в блъскания от вълните дом, в който живееше с жена си и сина си.
Преглътна с мъка.
„А си мислех, че съм внимавал в търсенето на информация за това нещо.“
Но да си внимателен е относително.
Остави торбата по-евтини земни камъни да лежи като дар пред образа в 3V кутията. Само щеше да му тежи, докато тича обратно към къщи.
ЕНТРОПИЯ
В началото на века фондация „Спасителна лодка“ раздели апокалиптичните сценарии на четири общи категории:
Бедствия. Човечеството и разумът изчезват от Земята. Причините варират от ядрена война или разрушаване на екосистемата до създадени от хората ненаситни черни дупки или излезли от контрол наномашини.
Колапс. Човечеството оцелява, но никога не успяваме да достигнем потенциала си. Например упадъкът на екосистемата и изчерпването на ресурсите са достатъчно бавни, за да могат шепа наши потомци да оцелеят в някаква ниша. Или пък световното общество налага безмилостен и постоянен хиперконформизъм.
Доминиум. Достига се до някаква тясна форма на постчовечество, но с ограничение на възможните постижения. Вземете разните истории за господство на свръх-ИИ или за нетърпящи превъзходство свръхсъщества. Или пък предписания за следващите пет хиляди години на фанатични леви или десни утописти, убедени в правотата на „пътя“. Да предположим, че един от тези сценарии наистина се осъществи. Можем да „напреднем“ по някакъв изкривен начин. Като карикатури на еднообразието.
Предателство. Постчовешка цивилизация тръгва в някаква посока, която отрича много от ценностите и нещата, които смятаме за скъпи. Не е ли това кошмарът, който измъчва консервативните? Че нашите деца, било то биологични или кибернетични, ще ни оставят далеч зад себе си и ще ни забравят напълно. Че няма да ни посещават и да споделят по някоя и друга забавна история. Че ще престане да ги е грижа за старите песни и старите богове. За старата раса.
Даже нещо по-лошо – ами ако потеглят към звездите по начини, които ние (днес) смятаме за ненавистни? Например като хищници. Като ненаситна възпроизвеждаща се напаст, като изпълнени със злонамереност пакостници или като равнодушни и безчувствени нашественици. Не жадуващи за нови контакти звездни пътешественици, каквито си ги представяме във възвишените научнофантастични истории. А като онези коравосърдечни потомци, от които бихме се отрекли… сякаш подобни същества биха се интересували от това какво мислим за тях.
Всяка от тези общи категории може да съдържа Големия филтър. Капана или капаните, които ще сведат самоуверения, общителен, пътуващ между звездите вид до почти нищо, и небето, което би могло да е пълно с живот, ще е пълно с пустота.
Рогът на изобилието на Пандора
18.
Проволвери
„Е, Бог да благослови Трийсет и третата поправка и Закона за възстановяването на федерализма.“
Повтаряше си го като литания, докато изпълняваше задачата на „Медиякорп“ да „обиколи“ ексцентриците на континента. Най-сетне й се струваше, че разбира реалната цел на това пътуване. Онова, на което шефовете се надяваха да научат своите напредващи млади звезди.
„Това вече не е Америка. Ако изобщо я е имало някога.“
Ето например краткото й посещение в щата Панхендъл, петдесет и шестата звезда от националния флаг. Там се срещна с представители на управляващата партия, които смятаха догодина да обявят декларация за отделяне и да престанат дори номинално да се водят под Звездния флаг. Дори това да означаваше ииуерно ембарго. А в същото време в съседната космополитна Оклахома отново се беше заговорило за присъединяване към ЗС…
… което предизвикваше горчив гняв в юнионистко Мисури, където полицията бързо увеличаваше личния си състав и няколко казина бяха изгорени до основи.
Един циник би приписал цялата тази лудост на икономиката. Разрастваща се пустиня. Упадък на производството на царевица. Там, където някога е била сърцевината на държавата. Тор долавяше същата тревога, безпомощност и разочарование, които ги имаше след сапунения мехур на благоденствие от двайсетте и трийсетте. Подновена необходимост да обвиниш някого.
И все пак през цялата изминала седмица тя продължаваше да вади от чантата си малката реликва на доктор Сато. Още не можеше да повярва, че директорът на „Аткинс“ й я беше дал. Праисторическо кварцово кълбо, използвано преди трийсет хиляди години. Едно от многото, разбира се – археолозите бяха открили хиляди подобни из цяла Европа, Африка и Близкия изток. Въпреки всичко находката несъмнено струваше нещо – един тръжен сайт й предложи начална цена от няколкостотин нови долара.
Може би се бе опитал да я подкупи, за да го представи в добра светлина? Съмняваше се. Така или иначе подаръкът не се отрази върху репортажа й. Методите на лечение в центъра „Аткинс“ изглеждаха обещаващи, но едва ли можеха да предложат панацея за аутизма изобщо. Подходът им работеше само при пациентите с „висока функционалност“, които и без това общуваха доста сносно с другите. Колкото до милионите тежки случаи – фиксираните върху някоя дребна подробност, избягващите пряк контакт, реагиращите бурно на всеки опит за отвличане на вниманието или по друг начин изгубени из лабиринта на шантавата виртуална реалност, която малко нормални умове можеха да следят, – Сато можеше да предложи единствено надежда за отчаяните родители и близки.
Въпреки това срещата с този странен човек даде на Тор повод да добави още една спирка, преди да продължи към новата си задача във Възстановения Вашингтон. Конференцията на боготворците, която се провеждаше два пъти годишно. Сега беше в Нашвил, града на толерантността и гостоприемството.
„По-добре наистина да е толерантен – помисли си тя, докато минаваше покрай бдителните скенери на входа и влизаше в просторния изложбен център. – Тези хора буквално носят мишени на гърбовете си. И се гордеят с това.“
Транспарант от истински плат, опънат непосредствено зад входа, провъзгласяваше:
УТРЕШНИЯТ ДЕН ПРИВЕТСТВА ДРЪЗКИТЕ!
Към него някой беше добавил със зловещи виртиифити, видими само през очила:
А следващият вторник приветства наивниците!
По-нататък всевъзможни компании, фондации и клубове шумно рекламираха „преобразяващи открития“ от остроумно украсени щандове, подсилени с крещящи ВР. Очилата на Тор бяха подложени на бомбардировка от обяви, предлагащи какво ли не, от подобрители на здравето до удължители на живота. От гарантиращи подмладяване средства до домашни комплекти за обновяване на костен мозък.
От „киборг“ протези до наномашини с дистанционно управление.
От мозъчни импланти за връзка с Мрежата до роботи прислужници.
Да, роботи. С постепенното избледняване на спомена за Йокохама Янкхенд старият термин се завръщаше. Заедно с него вървеше и обещанието, че това поколение хуманоидни автомати наистина ще е полезно, а не своенравно, прекалено привлекателно или опасно. Или и трите едновременно.
„Всяка година решават някакъв проблем или препятствие в движението, говора, зрението, навигацията или здравия разум на машината“ – отбеляза си субвокално тя, като остави очилата да обхванат всичко. Някакъв андроид на корейски чаебол показваше движения от източноазиатски танц и се усмихваше обезоръжаващо. Демонстрацията беше впечатляваща. Но пък целта на всички демонстрации е да са впечатляващи.
„А после винаги блокират от някоя елементарна задача. От неравномерни стъпала. От разбъркан преден или заден план. От семантичен парадокс. От нещо, което не би затруднило за миг и петгодишно хлапе. И всяка година урокът е един и същи.
Ние вече сме чудеса. Един трикилограмов човешки мозък продължава да съчетава повече изумителни неща, отколкото са възможностите на всеки компютърен модел.
Вече седемдесет години създателите на ИИ обещават, че възможностите на творенията им ще превъзхождат тези на хората. Списъкът на триковете им се увеличава непрекъснато. Днес ИИ могат да пресеят и съпоставят за секунди цялото човешко познание. И въпреки това всяко следващо десетилетие разкрива нови неочаквани нива на неуловими тънкости, които през цялото време са били скрити в собствените ни невронни възли. Умения, които приемаме просто за даденост.“
Това отново беше тема, насадена в ума й от Сато. Идеята, че в мозъка на Homo sapiens има нещо странно и забележително, дадено ни от Бог, от еволюцията или от двете едновременно. Горе-долу по същото време, когато кварцовата топка в чантата й е била връх на технологията.
„Ако не друго, днешната Вавилонска кула е ниска, но пък за сметка на това невероятно широка. Поколението боготворци не е спънато от езика – тази пречка изчезна завинаги, – а от объркващата сложност на онова, което се опитват да копират. Умовете ни.“
Разбира се, някои от предлаганите тук продукти и услуги имаха по-скромни цели. Един щанд за биоскулптура предлагаше най-новата технология за премахване на мазнини с насочени микровълни, които топяха липидите точно-където-искаш. Девизът им беше от Ницше…
„Коремът е причината човек трудно да се възприема като божество.“
Запита се какво ли би казал Сато за това. „Е, още едно напомняне да бъдем смирени си отива завинаги. Когато всеки може да изглежда добре в бански, самочувствието ще има ли някакви граници?“
Като стана дума за кореми… десетки мъже и жени се бяха наредили пред щанда на фондация „Маккафри“ и подписваха декларации за отказ от претенции, за да могат да участват в експеримент с e-calculi – стомашни бактерии, променени да служат като микроскопични компютри, захранвани от излишната храна. Имате проблем? Пуснете трилиони мънички паралелни процесори в собствените си черва! Разпространявайте ги, като ядете повече! И те произвеждат витамин C!
Отначало Тор си помисли, че това сто на сто е някаква измама. Приличаше на комедия на Монти Фитопланктон. Чудеше се как ли ще се появи крайният резултат от изчисленията.
Не всички можеха да чакат търпеливо целия този прогрес. Вярващите в Сингуларноста възрастни се тревожеха, че тя продължава да блещука двайсет години напред в бъдещето, също както през 80-те години на миналия век. Затова Тор мина покрай обичайните щандове, предлагащи договори за криогенен сън. Срещу заплащане екипи бяха готови да се втурнат към смъртното ти легло независимо дали умираш след катастрофа, или от старост. Веднага след като докторът те отпише като „мъртъв“, специалистите се нахвърляха върху тялото ти (или – срещу по-ниска сума – само върху отделената ти глава), за да го напомпат със специални течности и да го замразят в течен водород с увереността, че някое бъдещо поколение ще те разтопи и поправи. Преди десетилетия занимаващите се с крионика компании бяха преживявали благодарение на подкрепата на шепа богати ексцентрици. Успешното съживяване на Гилермо Боричели обаче бе променило всичко това и броят на договорите бе скочил над трийсет милиона. Някои от офшорните данъчни райски кътчета позволяваха поставянето в криогенен сън дори преди официалната смърт, което бе довело до постоянен еднопосочен поток богати, болни и (според Тор) гарантирано полудели имигранти.
„Никога не обясняват защо бъдещите поколения биха решили да съживят бегълци от едно по-примитивно време. Само парите не биха го постигнали.“
Затова ли много от съвременните богаташи ставаха така пламенни поддръжници на опазването на природната среда? Затова ли даряваха огромни суми на различни екологични проекти? За да подкупят потомците си и да бъдат върнати към живот като хора с добра карма? Или това бе разширена проява на егоизъм? Ако очакваш да живееш на една бъдеща Земя, това може да те накара да престанеш да се отнасяш към сегашната си планета като към носна кърпичка.
Някои пък предлагаха услуги, насочени към отправната точка на живота. Като нови формули за новородени, гарантиращи ранно развитие на мозъка. Или разширители на шевове за увеличаване на черепния обем на плода, което да позволи разширяването на мозъка още в утробата – със съответния купон за безплатно цезарово сечение. На брошурата беше изобразено дете с ухилена бебешка физиономия и глава като на извънземен от научнофантастичен филм… и с блясъка на пронизващ интелект в големите сини очи.
„Петдесет гена“ предлагаше услуга, която бе легална само на три офшорни колонии. Подобряване на няколкото десетки участъка от ДНК, смятани за жизненоважни за отделянето на линията на хоминидите от останалите човекоподобни маймуни. „Продължаваме напред по еволюционната пътека.“ И тримата души на щанда носеха заслепяващ грим, който криеше самоличността им от програмите за разпознаване. Беше болезнено да ги гледаш. Сякаш федералните не бяха разработили десет хиляди други начина да те проследят.
По-нататък попадна на поредния хуманоиден автомат под виртафиш, който провъзгласяваше с примигващ надпис Доказано – ниво 3,3 на Тюринг! Машината с пропорции на културист й се поклони и й предложи да седне на зац-кафе, партия шах или някаква друга занимавка по неин избор. В усмивката на автомата се долавяше флирт, който бе или хитроумно проектиран, или…
Изкушаваше се да забие карфица в гладката плът и да види дали няма да извика. Нещо й напомняше за стария трик „човек в робот“.
Отбеляза си субвокално:
„Година без роботи с вид на симпатични животинки или деца? Дотук виждам само едри мъжаги. Защо? Да не би да е някакъв тренд, насочен към нежната половина?“
Зачуди се. От цяло десетилетие мъжете по цялата планета използваха роботи – стотици хиляди модели за домашна употреба. Не беше нужен кой знае какъв изкуствен интелект, за да се наподоби груба сервилна страст, ако се търси точно това. Естествено, тази тенденция беше хулена в пресата. Повечето жени се държаха на положение и се отнасяха с презрение към недодяланите изкуствени любовници, които им се предлагаха.
Може би до този момент? Докато роботът културист флиртуваше с нея, Тор си спомни предложението на Уесли – да продължат връзката си през континента чрез кукли. Нямаше ли да е по-приятно да те докосва машина, ако мислите, които я задвижват, идват от човек, към когото изпитваш чувства? След няколко дни Уесли щеше да отлети за Вашингтон, за да посрещне цепелина й. Дали това означаваше, че се е отказал от тази глупост? Че най-сетне е готов да говори за „сериозни неща“? Или ще й домъкне наръч брошури, за да й покаже най-новите въведения в областта? Модерен начин и двамата да останат доволни?
„Ох, по дяволите!“ Субвокалният рекордер беше много чувствителен. Мислите й за сексботовете и Уесли бяха отишли направо в записките й. Примигна, за да ги открие, изтри ги и си заповяда да се съсредоточи върху темата. Обърна гръб на съблазнително красивия андроид и продължи да диктува репортажа си, без да забавя крачка:
„Малцина се съмняват, че в крайна сметка начинанието ще постигне успех. При толкова много видове ИИ изглежда вероятно най-сетне да навлезем в онзи столетен научнофантастичен сценарий. Машини, помагащи за проектирането на своите наследници и тъй нататък, способни да разговарят с нас, да ни предлагат нови гледни точки, да ни предизвикват… и да продължават напред.
Тогава ще разберем кой е бил прав, ревностните им поддръжници или противниците им. Можем ли да виним някои хора, че се безпокоят от това развитие?“
Разбира се, ииуерът на Тор следеше нейния поток думи и отбелязваше най-съществените. И тъй като филтрите й нарочно бяха намалени, централният компютър на изложбения център слушаше и автоматично й предоставяше възможности за избор. В долното дясно поле на периферното й зрение сградата предложи списък на конференции и събития, отговарящи на интересите й.
Съседите ми предпочитат смъртта – намаляване на страха на обществото от безсмъртието.
Да. От петстотин събития това отговаряше доста добре на „скептичната“ й фраза. Следващото попадение също бе добро.
Преценяване на риска – опасности по пътя към трансчовечеството.
Ставаше още по-добре. Тор примигна от изненада, когато прочете следващото предложение.
Лекция на специалния ни гост писателя Хамиш Брукман! „Причини да се съмняваме в «прогреса» – и причини да му вярваме“.
Тор рязко спря. Хамиш Брукман? Не къде да е, а точно тук? Авторът на „Бивни!“ и „Култ към науката“, дошъл да предизвика тези екстропианци1010
Екстропия – противопоставяне на ентропията чрез постоянно технологично усъвършенстване на човека. – Б.пр.
[Закрыть] в собственото им леговище? Кой е имал смелостта – или направо хуцпа – да го покани?
Тракна със зъб, за да провери графика на конференцията… и откри, че лекцията на Брукман вече е започнала.
„Ох, господи.“ Нямаше да е лесно. Но тя беше готова за предизвикателството.
Извика водеща лента – светеща пътека, която се заизвива към съответната зала. Тя обаче вече бе препълнена според примигващото предупреждение. Тор изпрати съобщение до „Медиякорп“ с молба за съдействие. Отговорът отне две минути (в края на краищата тя беше новачка), през които Тор забързано мина покрай щанда на издател на игри с обратна биовръзка за тренировка на ума и друг щанд, предлагащ екзотични ваканции на реалистични извънземни светове.
Помиришете цветовете! Вкусете дъгата! Вижте музиката във въздуха! – призоваваше сергия за синестезийно1111
Синестезия – смесено възприятие. – Б.пр.
[Закрыть] обучение. До нея имаше друга, провъзгласяваща доста смахната цел – с помощта на генното инженерство да се създадат „пухчовци“, симпатични мъхнати хуманоидни версии на кучета и котки. Тор потръпна и забърза нататък.
Внезапно насочващата лента се премести и я поведе в друга посока, обратна на залата, където чакаха желаещи за правостоящи. Сега Тор вървеше към главния вход, близо до сцената. Еха, ама че бърза реакция!
„Тази работа ще ми хареса“ – помисли си тя, без да се интересува дали това ще влезе в бележките. От „Медиякорп“ и без това го знаеха. Беше родена за тази професия.
Мина между щандове, предлагащи последни поколения отокучета, спотайващи се шпиони и дизайнерски халюциногени… последният бе покрит с виртстикери на стотина нива, презрително призоваващи Игнорирайте тези типове! и Това се казва наркожило! (Сякаш на някого му е притрябвало да си купува дрога, вместо да си я приготви у дома на МолекуМак. Или да използва програма за медитация, за да я вкара в собствения си мозък. Дори малоумник с лоботомия би могъл да заобиколи жалките предпазни мерки.)
Но като цяло Тор почти не обръщаше внимание на изложението. Задейства многозадачните си процеси на максимум и зареди резюме на речта на Брукман от началото й преди дванайсет минути – то зазвуча в лявото й ухо на тройна скорост, като в същото време запазваше ироничния тон и характерния за Апалачите провлачен акцент на говорещия:
„Благодаря на «боготворците», че ме поканиха да говоря. Признавам, че съм изненадан и поласкан. Този жест показва непредубеденото ви мислене.
Някои погрешно смятат, че съм настроен антинаучно. Глупости. От времето на Френската революция насам на аристократите им се слагат етикети като фундаменталисти, либертарианци, изолационисти, империалисти, пуритани, винаги «десни». Моля? «Левите» имат нетолерантни към толерантността фетишисти! Социалисти лудисти! И всички срещу професионалистите. Нищо чудно, че гилдията на държавните служители се разбунтува!
Какъв бе резултатът? Пропилени десетилетия. Климатична/водна криза. Терор. Прекомерна ответна реакция. Разделяне на нацията. Параноя. Взаимни обвинения.
Трябва ли да наливаме бензин в огъня?
Вижте. Изследванията показват, че СТРАХЪТ кара нагласите/търпимостта да се променят. Уплашените хора отхвърлят непознатото, чуждото, странното. Циркови каравани. Стеснен кръгозор. Хоризонти на време. На толерантност. На риск. На Мечти.
