Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 28 (всего у книги 33 страниц)

Двадесет и седма глава
Здрач

332 СЗ

– Вижте ме! Аз съм жонгльор! – каза единият от мъжете, кльофна на главата си шарената шапка със звънче и заподскача из стаята. Мъжът с черната брада се изсмя гръмко, но третията им другар, по-голям от другите двама взети заедно, не каза нищо. Всичките се усмихваха.

– Искам да разбера, какво ми метна вещицата – каза чернобрадият. – Наврях си цялата глава в реката, а още си усещам очите като да горят. – Захилен, вдигна кръга и юздите на коня. – И все пак, лесна плячка като тая веднъж ще ти кацне.

– Месеци ше минат, докато ни се наложи пак да бачкаме – каза човекът с шарената шапка, докато подрънкваше кесията с монети, – а по нас няма и драскотина.

Той подскочи и удари пети във въздуха.

– Може по теб да няма – изкиска се чернобрадият, – но аз имам няколко по гърба! Т’ва чукане си струваше почти колкото кръга, макар че едва видях кое къде влезе с тоя прах, дето ми го фърли в очите.

Мъжът с шарената шапка се разсмя, а гигантския им ням другар запляска с ръце, ухилен.

– Тря’ше да си я ‘земем с нас – каза мъжът с шапката. – Става студено в тая тъпа пещера.

– Не ставай глупав – каза чернобрадият. – Сега си имаме кон и вестоноски кръг. Вече не ни трябва да стоим в пещерата и това е най-доброто. В Пъна разправят, че херцогът нещо разпитвал за обира. Тръгваме на юг още призори, преди стражите на Райнбек да са ни погнали.

Мъжете така се бяха увлекли в разговора си, че не забелязаха мъжа, който яздеше по пътя насреща им, докато не се оказа само на десетина метра от тях. На бледнеещата светлина той изглеждаше като привидение, загърнат в развята роба и на гърба на черен жребец, който се движеше в сенките на дърветата покрай горския път.

Когато го забелязаха, веселието се изтри от лицата им, а на негово място се появиха застрашителни погледи. Чернобрадият мъж пусна преносимия кръг на земята, измъкна тежка бухалка от седлото и тръгна към непознатия. Беше нисък и дебел, с оредяваща коса над дългата си рошава брада. Зад него немият вдигна сопа с размерите на малко дърво, а човекът с шарената шапка размаха копие, чието острие беше нащърбено и грубо наточено.

– Това тук е нашият път – обясни чернобрадият на непознатия мъж. – Нищо против да го споделим, нали, ама си има такса.

В отговор мъжът излезе с коня си от сенките.

Колчан с тежки стрели висеше от седлото му, лъкът му беше приготвен и напълно в обхват. Копие, дълго колкото пика, почиваше на ремък от другата му страна, а до него висеше кръгъл щит. Вързани зад седлото, стърчаха няколко по-малки копия, а остриетата им проблясваха зловещо на залязващото слънце.

Но непознатият не се пресегна към нито едно оръжие, само остави качулката му леко да падне назад. Мъжете се ококориха, а водачът им заотстъпва, като прибра набързо преносимия кръг.

– Може и да те пуснем този път – поправи се той и погледна назад към останалите.

Дори гигантът беше пребледнял от страх. Държаха оръжията си в готовност, но внимателно се изнизаха покрай грамадния кон и продължиха заднишком надолу по пътя.

– И повече да не си стъпил на тоя път! – извика чернобрадият, когато се намериха на безопасно разстояние.

Непознатият продължи напред с безразличие.

***

Роджър се бореше със страха си, докато гласовете им се отдалечаваха. Бяха се заканили да го убият, ако се опиташе отново да се изправи. Той посегна в тайния си джоб, за да извади талисмана си, но намери само дървени трески и туфа жълтобяла коса. Сигурно се беше счупил, когато немият го ритна в стомаха. Остави парченцата да се изсипят между вдървените му пръсти в калта.

Звукът от сподавения плач на Лийша го проряза и той се уплаши да погледне нагоре. Преди беше направил същата грешка, когато гигантът се вдигна от гърба му, за да си кара реда с Лийша. Един от останалите бързо беше заел мястото му и използва гърба на Роджър за седалка, откъдето да наблюдава купона.

В очите на исполина нямаше много разум, но ако на него му липсваше садизмът, присъщ на другарите му, безмълвната му похот беше още по-кошмарна: щенията на животно в тялото на каменен демон. Ако Роджър можеше да заличи спомена за гиганта, покатерен върху тялото на Лийша, като издере очите си, щеше да го направи без да се колебае.

Беше постъпил като пълен глупак, да разправя така открито за посоката и ценните им вещи. Твърде дългият му престой из западните села беше притъпил естественото му недоверие към непознатите, калено по улиците на големия град.

Марко Скитника нямаше да им се довери, помисли си той.

Но това не беше съвсем вярно. Марко всеки път се оказваше жертва на измама или на удар по главата с бухалка. Оцеляваше като в следващия момент запазваше самообладанието си.

Оцелява, защото това е една история и ти определяш края ù, напомни сам на себе си Роджър.

Но идеята за Марко Скитника, който се изправя на крака и се отръсква от прахта, зачовърка съзнанието му и накрая Роджър събра сила и кураж, за да се вдигне на колене. Прониза го остра болка, но не мислеше, че са му счупили кости. Лявото му око беше подуто и едва виждаше с него, а в устата си вкусваше кръвта от удебелената си устна. Целият беше натъртен, но Ейбръм му беше причинявал и по-лошо.

Но този път нямаше стражи, които да го пренесат на безопасно място. Нямаше нито майка, нито майстор, които да препречат с тяло пътя на демона.

Лийша отново изстена и вината го разтърси. Той се би за да защити честта ù, но те бяха трима, въоръжени и по-силни. Какво можеше да направи?

Ще ми се да ме бяха убили, помисли си той, оклюмал. По-добре мъртъв, отколкото неволен свидетел на...

Страхливец, изръмжа глас дълбоко в съзнанието му. Ставай. Тя има нужда от теб.

Роджър се изправи несигурно на крака и се огледа. Лийша се беше свила в пръстта на горския път, без да има силата дори да прикрие срама си. От разбойниците нямаше и следа.

Разбира се, това почти нямаше значение. Бяха взели преносимия му кръг, а без него часовете им бяха преброени. Земеделски пън беше почти на ден път зад тях, а напред нямаше да срещнат нищо още дни наред. Щеше да се стъмни след малко повече от час.

Роджър изтича при Лийша и падна на колене до нея.

– Лийша, добре ли си? – попита той и се наруга задето гласът му пресекна. Той трябваше да бъде силен за нея.

– Лийша, моля те, отговори ми – примоли се той и стисна рамото ù.

Лийша сякаш не го чу и свита на кълбо, продължи да трепери и плаче. Роджър погали гърба ù и ù зашепна, за да я успокои, докато едва доловимо дърпаше надолу роклята ù. Където ù да я беше отвел умът ù, за да изтърпи мъчението, тя не искаше да се връща от там. Той се опита да я прегърне, но тя го изблъска и отново се сви, срината в сълзи.

Роджър се вдигна и започна да събира от пътя малкото им останали вещи. Разбойниците бяха преровили дисагите им и бяха взели каквото им се хареса, а останалото, подиграно и унищожено, лежеше на земята. Дрехите на Лийша бяха пръснати наоколо, а Роджър откри разноцветната торба с вълшебства на Арик стъпкана в конската тор. По-голямата част от съдържанието ù беше взето или строшено. Боядисаните дървени топчета бяха натикани в калта, но Роджър ги остави, където си бяха.

Встрани от пътя, там където го беше изритал немият, лежеше калъфът на цигулката и Роджър си позволи да вярва, че може да оцелеят. Втурна се нататък и намери калъфа разбит. Самата цигулка можеше да се оправи с малко настройване и няколко нови струни, но лъкът беше изчезнал безследно.

Роджър се хвърли да го търси в малкото време, което им оставаше, и с нарастваща паника заразмята листа и шума във всички посоки, но без резултат. Нямаше го. Прибра цигулката обратно в калъфа ù, разпъна една от дългите поли на Лийша и малкото спасяеми вещи сложи във вързоп.

Силен вятър разкъса тишината със звука от шумолящите листа на дърветата. Роджър погледна нагоре към залязващото слънце и изведнъж осъзна, по начин, който му беше убягвал преди, че щяха да умрат. Какво значение имаше, че ще държи цигулка без лък и някакъв вързоп с дрехи, когато това се случеше?

Той поклати глава. Все още не бяха мъртви и не беше невъзможно да избегнеш ядроните за една нощ, стига да запазиш самообладание. Той стисна здраво калъфа на цигулката си за успокоение. Ако доживееха до утре, можеше да си направи нов лък с кичур от косата на Лийша. Ядроните нямаше да ги наранят, ако разполагаше с цигулката си.

От двете страни на пътя гората се възправяше над тях мрачна и застрашителна, но Роджър знаеше, че ядроните предпочитаха хора пред всякакви други създания. Щяха да дебнат на пътя. Гората им предлагаше най-добри шансове да се скрият или да си намерят усамотено място, където да направят защитен кръг.

Как? попита го онзи омразен глас. Така и не си даде зора да се научиш.

Върна се обратно при Лийша и коленичи внимателно до нея. Тя все още трепереше и плачеше безшумно.

– Лийша – каза той тихичко, – трябва да се разкараме от пътя.

Тя го игнорира.

– Лийша, трябва да намерим къде да се скрием.

Той я разтръска. Отново никакъв отговор.

– Лийша, слънцето залязва!

Риданията спряха и Лийша обърна към него широки, изплашени очи. Погледна към загриженото му, насинено лице, нейното собствено лице се изкриви и тя заплака отново.

Но Роджър знаеше, че макар и за миг бе стигнал до нея и нямаше да се откаже сега. Не можеше да се сети за много неща, по-лоши от това, което ù се случи, но разкъсването от ядрон беше едно от тях. Сграбчи я за раменете и бясно я разтърси.

– Лийша, осъзнай се! – изкрещя той. – Ако скоро не намерим място, където да се скрием, слънцето ще ни намери разпилени по целия път!

Описа нещата доста живо, съвсем не без да иска, и това оказа желания ефект върху Лийша, която се надигна, за да си поеме въздух; задъхваше се, но вече не плачеше. Роджър изтри сълзите ù с ръкава си.

– Какво ще правим? – изписука Лийша и сграбчи ръцете му болезнено силно.

Роджър отново се обърна към образа на Марко Скитника и този път той му изникна веднага.

– Първо, ще се махнем от пътя – каза той, сякаш изпълнен с увереност, макар да не беше. Звучеше сякаш има план, макар да нямаше. Лийша кимна и му даде да я изправи на крака. Присви се от болка и това го проряза право в сърцето.

Роджър подкрепяше Лийша и двамата се отдалечиха със залитане от пътя и навлязоха в гората. Оставащата светлина намаля драматично под горския покров, а земята под краката им пукаше от съчките и сухите листа. Наоколо се носеше противно сладката миризма на гниещи растения. Роджър мразеше гората.

Претърси ума си за истории за оцелели насред голата нощ, за думи, които поне звучат правдиво, търсеше нещо, каквото ще да е, само и само да им помогне.

Според всички приказки, пещерите бяха най-доброто. Ядроните предпочитаха да ловуват на открито и една пещера, дори с най-прости защити на входа, беше по-безопасна от всеки друг опит да се скриеш. Роджър се сещаше поне за три поредни защити от кръга си. Може би достатъчно, за да защити отвора на пещера.

Но Роджър не знаеше никакви пещери наблизо и нямаше представа какво да търси. Той се заоглежда безпомощно наоколо и долови шума на течаща вода. И веднага задърпа Лийша в тази посока. Ядроните проследяваха със зрение, слух или мирис. Ако не разполагаш с истинско убежище, най-добрият начин да ги избегнеш беше да заличиш от себе си тези неща. Може би можеха да се закопаят в калта край брега на реката.

Но когато намери източника на звука, разбра, че е просто рехаво поточе без никакъв бряг. Роджър грабна гладък камък от водата и го метна с отчаян рев.

Обърна се и видя как Лийша клечеше във водата, която ù стигаше до глезените, и плачеше отново, докато загребваше шепи вода и се плискаше. Лицето. Гърдите. Между краката.

– Лийша, трябва да тръгваме... – каза той и посегна, за да хване ръката ù, но тя изпищя и я дръпна, като се наведе за още вода.

– Лийша, нямаме време за това! – изкрещя той, сграбчи я и я изтегли на крака. Завлече я обратно в гората, без да знае, какво въобще търси.

Най-накрая той се отказа, когато намери малко сечище. Нямаше къде да се скрият, затова единствената им надежда беше да оформят защитен кръг. Пусна Лийша и се втурна да разчиства гниещите листа, за да стигне до меката, влажна пръст отдолу.

***

Замъгленият поглед на Лийша бавно се фокусира, докато гледаше как Роджър изгребва листата от горската почва. Облегна се с цяло тяло на едно дърво, тъй като краката ù все още не я държаха.

Само допреди няколко минути тя си мислеше, че никога няма да успее да превъзмогне мъчението си, но ядроните, които всеки момент щяха да се надигнат, бяха прекалено непосредствена опасност и Лийша откри, почти с благодарност, че те я отклониха от сцените на нападението, които се преповтаряха отново и отново в съзнанието ù, още откакто мъжете грабнаха плячката си и ги зарязаха.

Бледите ù бузи бяха омазани с кал и набраздени от сълзите. Опита се да приглади разкъсаната си рокля, да си възвърне някакво чувство за достойнство, но болката между краката ù не спираше да ù напомня, че достойнството ù беше белязано завинаги.

– Вече е почти тъмно! – простена тя. – Какво ще правим?

– Ще нарисувам кръг в калта – отвърна Роджър. – Ще стане точно. Ще направя всичко съвсем точно – обеща той.

– Знаеш ли въобще как? – попита тя.

– Разбира се... предполагам – отвърна Роджър неубедително. – Този, преносимия, го имам от години. Мога да си спомня знаците.

Той взе пръчка и започна да дълбае линии в калта, без да спира да поглежда отново и отново към помръкващото небе.

Правеше се на смел заради нея. Лийша го погледна и усети пронизващо чувство за вина, че го забърка в това. Той твърдеше, че е на двадесет, но тя знаеше, че няколко години го делят от истината. Не биваше да го взима на такова опасно пътуване.

Той изглеждаше почти по същия начин, както на първата им среща – с подпухнало, насинено лице, с кръв, стичаща се от носа и устата му. Той я бършеше с ръкава си и се преструваше, че не се трогва от това. Лийша веднага разгада позата му, разбра, че е точно толкова ужасен, колкото и тя, и все пак, усилията му ù подействаха успокоително.

– Струва ми се, че не го правиш както трябва – каза тя, докато надзърташе иззад рамото му.

– Ще стане – сопна се Роджър.

– Сигурна съм, че ядроните ще са възхитени – отвърна му рязко тя, раздразнена от безцеремонния му тон, – тъй като въобще няма да им попречи. – Тя се огледа наоколо. – Можем да се покатерим на някое дърво – предложи тя.

– Ядроните се катерят по-добре от нас – отвърна Роджър.

– Ами ако намерим някакво скривалище? – попита тя.

– Търсехме, колкото можахме – каза Роджър. – То време и за свестен кръг не ни остана, но това все е по-добре от нищо.

– Съмнявам се – отвърна Лийша, като погледна неуверените линии в почвата.

– Само да имах цигулката си на разположение... – започна Роджър.

– Не започвай отново с тези глупости – сопна му се Лийша с остро раздразнение, което се надигна, за да притъпи унижението и страха. – Едно е да се фукаш пред чирачките на дневна светлина, че можеш да омагьосваш демоните с цигулката си, но какво ще спечелиш, като отнесеш лъжата и в гроба си?

– Не лъжа! – настоя Роджър.

– Нека бъде твоето – въздъхна Лийша и скръсти ръце.

– Ще стане – каза отново Роджър.

– Създателю, ама ти не можеш ли да спреш да лъжеш поне за миг? – извика Лийша. – Няма да стане и ти много добре го знаеш. Ядроните не са разбойници, Роджър. Няма да се задоволят само с... – Тя погледна надолу към разкъсаните си поли и гласът и заглъхна.

Лицето на Роджър се сгърчи от болка и Лийша разбра, че е била прекалено остра. Просто искаше да си го изкара на някого, а ù беше лесно да обвини Роджър и неговите напомпани обещания за това, което се случи. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че вината беше повече нейна, отколкото негова. Той напусна Анжие заради нея.

Тя погледна смрачаващото се небе и се зачуди, дали ще има време да му се извини, преди да бъдат разкъсани на парчета.

Движение сред дърветата и шубраците ги накара да се обърнат от страх. Мъж, загърнат в сива роба, пристъпи в сечището. Лицето му беше скрито под сянката на качулка и макар да не носеше никакви оръжия, Лийша можеше да отгатне само по движенията му, че беше опасен. Ако Марик беше вълк, този мъж беше лъв.

Тя мобилизира силите си и с нападението, все още прясно в съзнанието ù, честно се зачуди кое би било по-лошо: ново изнасилване или демоните.

Роджър стана на мига, сграбчи я за ръката и я избута зад себе си. Размаха напред пръчката като копие и оголи заплашително зъби.

Мъжът не им обърна внимание и отиде да прегледа кръга на Роджър.

– Имаш пролуки в мрежата тук, тук и тук – каза той, докато сочеше с пръст – а това – той изрита калта до един недодялан символ, – това дори не е защита.

– Можеш ли да го поправиш? – попита Лийша обнадеждено, като се изтръгна от Роджър и отиде при мъжа.

– Лийша, не – прошепна Роджър с безпокойство, но тя не му обърна внимание.

Мъжът дори не погледна към нея.

– Няма време – каза той и посочи ядроните, които вече се надигаха по ръба на сечището.

– О, не – изстена Лийша с пребледняло лице.

Първият, който се материализира, беше въздушен демон. Изсъска щом го видя и се приведе, сякаш за да се хвърли, но мъжът не му даде никакво време. Докато Лийша наблюдаваше с изумление, той скочи право срещу ядрона и хвана ръцете му, за да му попречи да разпери крилата си. Плътта на ядрона свистеше и димеше от допира му.

Въздушния демон изпищя и раззина паст, пълна с остри като карфици зъби. Мъжът тръсна глава назад, отметна качулката си и с пълен напред блъсна челото на голата си глава в муцуната на ядрона. Проблясна енергия и демонът бе запратен назад. Удари се в земята зашеметен. Мъжът стегна пръстите си и ги вкара в гръкляна на ядрона. Последва ново проблясване и черна сукървица се разпръска наоколо.

Човекът се обърна рязко и избърса сукървицата от пръстите си на минаване покрай Роджър и Лийша. Сега тя виждаше лицето му, макар по него да нямаше почти нищо човешко. Главата му беше напълно избръсната и дори веждите, а на мястото на липсващата коса имаше татуировки. Те минаваха около очите му, издигаха се до темето, очертаваха ушите и покриваха скулите му, и стигаха надолу до челюстта му и устните.

– Лагерът ми е наблизо – каза той, без да обръща внимание на зяпналите им физиономии. – Последвайте ме, ако искате да видите утрото.

– Ами демоните? – попита Лийша, след като се строиха зад него. Сякаш за да подчертаят казаното от нея, два дървесни демона, целите на буци с грапавината на кора, се надигнаха за да препречат пътя им.

Мъжът свали робата си, под която носеше единствено препаска, и Лийша видя, че татуировките далеч не бяха само по главата му. Защитите минаваха по мускулестите му ръце в сложни мотиви, а на лактите и коленете му бяха по-големи. Защитен кръг покриваше гърба му, а друга едра татуировка стоеше в средата на развитите му гърди. Всеки сантиметър от него беше защитен.

– Изрисувания – прошепна Роджър. Лийша реши, че името ù е смътно познато.

– Аз ще се оправя с демоните – каза мъжът. – Вземи това – нареди той и подаде робата си на Лийша.

Засили се към ядроните, като направи салто и с разгръщането си удари и двата демона с пети в гърдите. Магията лумна от удара и изхвърли ядроните от пътя им.

Спринтът през гората премина като мъгла. Изрисувания наложи безмилостно темпо, необезпокоен от ядроните, които им скачаха от всички страни. Дървесен демон изскочи от дърветата и нападна Лийша, но човекът беше там, за да вкара защитен лакът в черепа му с есплозивна сила. Въздушен демон се спусна, за да съсече Роджър с ноктите си, но Изрисувания го нападна, като проби с юмрук едно от крилата му и го свали на земята.

Още преди Роджър да успее да му благодари, Изрисувания се стрелна напред, проправяйки пътя им между дърветата. Роджър помагаше на Лийша да не изостава, като разплиташе полите ù, когато се закачваха в храсталаците.

Изскочиха от дърветата и Лийша забеляза огън от отсрещната страна на пътя: лагера на Изрисувания. Между тях и убежището обаче, стоеше група ядрони, придружена от гигантски каменен демон, висок два метра и половина.

Каменният демон изрева и с огромни юмруци заби по здравите си, бронирани гърди, докато обраслата му в шипове опашка се мяташе напред-назад. Събори настрана останалите ядрони, за да завземе плячката за себе си.

Изрисувания без страх пристъпи към чудовището. Изсвири пронизително и застана стабилно на крака, готов да скочи при нападението на ядрона.

Но преди каменният демон да успее да удари, два огромни шипа прободоха гърдите му, като засвистяха и засвяткаха с магия. Изрисувания нападна бързо, вкара защитената си пета в коляното на ядрона и го събори на земята.

Когато демонът падна, Лийша видя чудовищно черно същество зад гърба му. Звярът ритна и отскубна рогата си, после се вдигна на задните си крака с цвилене и вкара копитата си в гърба на ядрона с гръмоносна магия.

Изрисувания се нахвърли върху останалите демони, но те се разпръснаха още с приближаването му. Огнен демон го наплю с пламък, но мъжът разпери ръце и струята се превърна в студен полъх, след като премина през защитените му пръсти. Разтреперани от страх, Лийша и Роджър го последваха в лагера му и прекрачиха в защитния му кръг с огромно облекчение.

– Здрачен танцьор! – извика Изрисувания и отново подсвирна.

Грамадният кон прекрати атаката си върху проснатия демон и се спусна към тях, скачайки в кръга.

Точно като господарят си, Здрачен танцьор изглеждаше като изваден от кошмар. Жребецът беше гигантски, много по-голям от всеки друг кон, който Лийша някога бе виждала. Козината му беше гъст, лъскав абанос, а тялото му беше бронирано с защитен метал. Главата му беше въоръжена с два дълги метални рога, с издълбани по тях защити, и дори в черните му копита бяха врязани магически символи, боядисани в сребристо. Извисяващият се звяр приличаше по-скоро на демон, отколкото на кон.

От черното му кожено седло висяха различни ремъци за оръжия, сред които тисов лък и колчан стрели, дълги ножове, ласо и копия с различни размери. Излъскан метален щит, кръгъл и изпъкнал, беше закачен за предницата на седлото, готов да бъде използван на секундата. По краищата му бяха инкрустирани сложни защити.

Здрачен танцьор стоеше мълчаливо, докато Изрисувания го проверяваше за рани, видимо необезпокоен от демоните, които се спотайваха само на няколко метра от него. Когато се увери, че конят му е невредим, Изрисувания се обърна към Лийша и Роджър, които стояха нервно в центъра на кръга и все още прехвърляха през главите си събитията от последните няколко минути.

– Размърдай огъня – каза човекът на Роджър. – Имам някакво месо, което можем да сложим отгоре, и хляб.

Тръгна към запасите си, докато потъркваше рамо.

– Ранен си – каза Лийша, излезе от уплаха си и се втурна да преглежда раните му.

Рамото му беше срязано, а на бедрото му имаше още по-дълбока рана. Кожата му беше груба и насечена от белези, които правеха повърхността ù грапава, но не и неприятна на допир. Щом го докосна, тя усети в пръстите си лек гъдел, като статично електричество от килим.

– Нищо ми няма – отвърна Изрисувания. – От време на време на някой ядрон му излиза късметът и вкарва нокът под кожата ми, преди защитите да го отхвърлят.

Той се опита да се отдръпне и посегна към робата си, но Лийша беше решена да не приема отказ.

– Няма рана от демон, която да е „нищо” – каза Лийша. – Седни и аз ще превържа тези – нареди тя и го заведе да се облегне на голям камък.

Всъщност тя беше почти толкова изплашена от мъжа, колкото от ядроните, но беше посветила живота си на грижа за болните и познатата работа отне вниманието ù от мъката, която заплашваше да я унищожи.

– Имам кесия с билки в джоба на седлото – каза мъжът и посочи.

Лийша отиде и я намери. Наведе се над светлината на огъня и прерови съдържанието ù.

– Предполагам нямаш листа от пом? – попита тя.

Мъжът я погледна.

– Не – каза той. – Защо? Имам достатъчно прасекоренче.

– Нищо – промърмори Лийша. – Вие, вестоносците, смятате, че прасекоренчето е лек за всичко.

Тя взе кесията, заедно с хаванче, чукало и мях вода, коленичи до човека и намачка на каша прасекоренчето, като добави и някои други билки.

– Защо реши, че съм вестоносец? – попита Изрисувания.

– Кой друг ще скита сам по пътя? – попита Лийша.

– От години не съм вестоносец – отвърна мъжът, без дори да потрепне, докато тя прочистваше раните му и ги мажеше с щипещия мехлем. Роджър присви очи, докато я гледаше как нанася мехлема по набитите му мускули.

– Ти билкарка ли си? – попита Изрисувания, когато тя прокара игла през огъня и ù вдяна конец.

Лийша кимна, но не вдигна поглед от работата си. Прибра гъст кичур коса зад ухото си и се захвана да шие раната на бедрото му. Когато Изрисувания не каза нищо повече, тя отмести очи, за да срещне неговите. Те бяха тъмни, а защитите около орбитите им ги караха да изглеждат опустошени, дълбоки. Лийша не можа дълго да задържи погледа си и бързо го отмести.

– Аз съм Лийша – каза тя, – а това е Роджър, който прави вечерята. Той е жонгльор.

Мъжът кимна към Роджър, но също като Лийша, Роджър не успя да посрещне погледа му за по-дълго.

– Благодаря ти, че спаси живота ни – каза Лийша.

Мъжът само изсумтя в отговор. Тя замлъкна за кратко, очаквайки и той да се представи, но той не си направи труда.

– Нямаш ли си име? – попитя тя най-накрая.

– Не и такова, което скоро да съм ползвал – отвърна той.

– Но имаш такова – настоя Лийша.

Мъжът единствено сви рамене.

– Е как тогава да ти викаме? – попита тя.

– Не виждам, защо ще ми викате каквото и да било – отвърна мъжа. Забеляза, че тя бе приключила с работата си, отдръпна се от ръцете ù и се покри отново от глава до пети с сивата си роба. – Нищо не ми дължите. Бих помогнал на всеки във вашето положение. Утре ще се погрижа да стигнете невредими до Земеделски пън.

Лийша погледна към Роджър до огъня, после пак към Изрисувания.

– Ние тъкмо напуснахме Земеделски пън – каза тя. – Трябва да стигнем до Хралупата на дърваря. Можеш ли да ни заведеш дотам?

Сивата качулка се поклати наляво-надясно.

– Връщането до Земеделски пън ще ни коства поне още седмица! – извика Лийша.

Изрисувания сви рамене.

– Това не е мой проблем.

– Можем да ти платим – изтърси Лийша. Мъжът я погледна и тя виновно извърна глава. – Не точно сега, разбира се – поправи се тя. – Нападнаха ни разбойници по пътя. Взеха ни коня, кръга, парите и дори храната. – Гласът ù омекна. – Те взеха... всичко. – Тя вдигна поглед. – Но щом стигнем Хралупата на дърваря, ще мога да ти платя.

– Не ми трябват пари – каза Изрисувания.

– Моля те! – проплака Лийша. – Спешно е!

– Съжалявам – каза Изрисувания.

Роджър отиде при тях, намръщен.

– Нищо, Лийша – каза той. – Ако това кораво сърце няма да ни помогне, ние сами ще си намерим начин.

– Какъв ще е този начин? – сопна се Лийша. – Начинът да ни убият, докато ти се опитваш да ни пазиш от демони с тъпата си цигулка?

Роджър се обърна, наскърбен, но Лийша не му обърна внимание и отново заговори на мъжа.

– Моля те – продължи тя и го хвана за ръката, когато той се обърна настрана от нея. – Преди три дни вестоносец донесе до Анжие новината, че в Хралупата се е разнесла чревна инфекция. Вече е убила дузина човека, заедно с най-великата билкарка на света. Местните билкарки не могат да се погрижат за всички. Нуждаят се от помощта ми.

– Значи искаш не само да ме отклониш от пътя, но и да ме вкараш в село, поразено от чревна инфекция? – попита Изрисувания и в тона му се четеше всичко друго, освен желание да помогне.

Лийша заплака, падна на колене и се вкопчи в робата му.

– Баща ми е много болен – прошепна тя. – Ако скоро не стигна, може да умре.

Изрисувания се пресегна колебливо и сложи ръка на рамото ù. Лийша не беше сигурна, как точно бе стигнала до него, но знаеше, че го е направила.

– Моля те – повтори тя.

Изрисувания впери в нея поглед и дълго време не го свали.

– Добре – каза той накрая.

***

Хралупата на дърваря беше на шест дена път на кон от крепостта Анжие, по южните покрайнини на Анжиерската гора. Изрисувания им каза, че ще им трябват още четири нощи за да стигнат селото. Три, ако се насилеха да забързат крачка. Той яздеше до тях, като караше грамадния си жребец да забавя ход съобразно темпото им.

– Ще огледам пътя – каза той след малко. – Ще се върна след около час.

Лийша усети пронизителен страх, когато той ритна хълбоците на жребеца и препусна по пътя напред. Изрисувания я плашеше почти колкото разбойниците и ядроните, но поне в негово присъствие се чувстваше в безопасност от другите две заплахи.

Въобще не беше спала, а устната ù пулсираше от многото прехапвания, с които се бе опитвала да спре плача си. След като всички заспаха, тя бе изтъркала всеки сантиметър от себе си, но продължаваше да се чувства омърсена.

– Чувал съм истории за този човек – каза Роджър. – Няколко даже сам измислих. Вярвах, че е само мит, но не може да има двама мъже, изрисувани по този начин, които да убиват ядрони с голи ръце.

– Ти го наричаше Изрисувания – каза Лийша, като си припомни.

Роджър кимна.

– Така го наричат в приказките. Никой не знае истинското му име – каза той. – Чух за него преди около година, когато един от жонгльорите на херцога мина през западните селца. Мислех, че са само пиянски приказки, но изглежда човекът на херцога е говорел истината.

– Какво ти каза? – попита Лийша.

– Че Изрисувания скита в голата нощ и преследва демони – отвърна Роджър. – Избягва контакт с хората, появява се само когато има нужда от провизии и плаща със старинно злато. От време на време се чуват истории, как е спасил някого на пътя.

– Е, и ние можем да потвърдим това – каза Лийша. – Но щом може да убива демони, как така никой не се е опитал да научи тайните му?

Роджър сви рамене.

– Според историите, никой не смее. Дори херцозите треперят от него, особено след случката в Лактън.

– Какво се е случило? – попита Лийша.

– Според приказките, господари на докове от Лактън изпратили разузнавачи да откраднат бойните му защити – каза Роджър. – Дузина мъже, всичките въоръжени и бронирани. Тези, които не убил, останали сакати за цял живот.

– Създателю! – прошепна Лийша и сложи ръка на устата си. – С какво чудовище пътуваме?

– Някои казват, че самият той е отчасти демон – съгласи се Роджър, – издънка от ядрон, изнасилил жена на пътя.

Той изведнъж зяпна и като осъзна, какво е казал, лицето му поруменя, но необмислените му думи предизвикаха обратен ефект и разчупиха унеса на страха ù.

– Това е асбурдно – каза тя и поклати глава.

– Други говорят, че не е никакъв демон – настоятелно продължи Роджър, – а самия Избавител, дошъл да премахне Напастта. Духовни пастири са отправяли молитви към него и са искали благословията му.