Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 33 страниц)

Деветнадесета глава
Първият воин на Красия

328 СЗ

Пустинният път всъщност не беше път, а върволица от древни пътепоказатели, някои издрани и нащърбени, други почти заровени в пясъка, но те помагаха на пътешественика да не се изгуби. Не всичко наоколо беше пясък, както веднъж бе казал Рейджън, но от него имаше достатъчно, за да скиташ дни наред и да не видиш нищо друго. По покрайнините се простираха на стотици километри корави, задушени от прах равнини, по които се срещаха редки снопчета мъртва растителност, вкопчена здраво в напуканата глина и прекалено суха, за да изгние. Освен сенките, които дюните хвърляха насред пясъчния океан, наоколо нямаше друго скривалище от туптящото слънце, което бе толкова горещо, че Арлен не можеше да си представи как може това да е същото небесно тяло, което носи студената светлина на крепостта Мливари. Вятърът духаше непрестанно и на него му се налагаше да си покрива лицето, за да не вдиша пясък, а гърлото му постоянно бе раздразнено и сухо.

Нощите бяха по-коварни, горещината се оцеждаше от пясъка секунди след като слънцето се гмурнеше зад хоризонта, и Арлен приветстваше ядроните на едно студено и пусто място.

Но дори тук имаше живот. Змии и гущери ловуваха за дребни гризачи. Лешояди издирваха труповете на убити от ядроните същества или на онези, които бяха изгубили пътя си в пустинята, без да успеят отново да го намерят. Имаше поне два просторни оазиса, където огромна маса вода поеше почвата и от нея се раждаше буйна ядивна растителност, и други, където струйка вода от камък или воден басейн с размерите на човешка стъпка поддържаха множество растения-джуджета и дребни животинки. Арлен беше виждал как тези пустинни обитатели се заравят в пясъка посред нощ, как устояват на студа заради запазената си топлина и се крият от демоните, които дебнат в пясъците.

В пустинята нямаше каменни демони, защото нямаше достатъчно плячка. Нямаше огнени демони, защото нямаше нищо за горене. Дървесните демони не разполагаха с дървета, сред които да се скрият, нямаха и клони, по които да се катерят. Водните демони не можеха плуват в пясъка, а въздушните демони нямаха високи места, на които да кацат. Дюните и пустинните равнини принадлежаха единствено на пясъчните демони. И дори те не се срещаха често навътре в пустинята, тъй като се струпваха най-вече около оазисите, но видеха ли огън дори от километри разстояние, веднага се завтичаха нататък.

Мисълта за петте седмици от крепостта Райзън до Красия, като по-голямата част от пътя минаваше през пустинята, им идваше в повече и на най-коравите вестоносци. Въпреки пребогатите оферти на северните търговци за красианска коприна и подправки, не бяха много отчаяните – или лудите – които поемаха по този път.

Лично за себе си, Арлен намираше пътуването за успокояващо. През най-горещите части от деня той спеше на седлото си, внимателно увит в свободно падащо бяло сукно. Често поеше коня си, а нощем разстилаше брезент под преносимите си кръгове, за да не скрие пясъкът защитите. Изкушаваше се да се развърти с копието сред пясъчните демони, но раната беше отслабила захвата му, а и знаеше, че ако издърпат оръжието от ръцете му, един обикновен вятър можеше да го затрупа сред пясъците с по-голям успех отколкото стотиците години в подземна гробница.

Въпреки писъците на пясъчните демони, на Арлен нощите му се струваха тихи, тъй като беше свикнал с могъщите ревове на Едноръкия. И никога не беше спал по-спокойно на открито.

За пръв път в живота си Арлен видя, че съдбата му се простираше отвъд тази на прословутото момче за всичко. Винаги бе знаел, че е предназначен за нещо повече от вестоноството. Беше предназначен да се бие. Но едва сега осъзна, че не беше само това: той трябваше да накара и другите да се бият.

Беше сигурен, че може да направи дубликат на защитеното копие и вече обмисляше начини да пренесе защитите му върху други оръжия: стрели, сопи, прашки, вариантите бяха безброй.

От всички места, които беше посещавал, само в Красия отказваха да живеят в страх от ядроните, и по тази причина Арлен ги уважаваше най-силно. Нямаше друг народ, който да заслужава повече този дар. Щеше да им покаже копието си, а те щяха да го снабдят с всичко необходимо, за да им направи оръжия, които да предизвикат обрат в нощната им битка.

Тези мисли отлетяха, когато Арлен съзря оазиса. Пясъкът можеше да отразява синьото на небето и да измами човек да се втурне встрани от пътя си към несъществуващата вода, но когато конят му забърза крачка, Арлен разбра, че е истинска. Утринен бегач надушваше водата.

Водните им запаси се бяха изчерпали предния ден и когато стигнаха малкото вирче, Арлен и коня му бяха болезнено жадни. Едновременно се наведоха към студената вода и запиха дълбоко.

Когато утолиха жаждата си, Арлен напълни мяха за вода и устрои лагера си на сянка, под една от монолитните пясъчни скали, които стояха като безмълвни стражи около оазиса. Разучи защитите, издълбани в камъка и видя, че са цели, макар и да бяха поизтрити. Пясъкът, носен от непрестанния вятър, ги издраскваше малко по-малко и с времето затъпяваше ъглите им. Арлен извади инструментите си за дялане и ги направи по-дълбоки и по-отчетливи, за да запази мрежата.

Докато Утринен бегач пасеше тревичка и листа от храсти джуджета, Арлен набра фурми, смокини и други плодове от дърветата в оазиса. Нахрани се, а останалото сложи на слънце да се суши.

Подземна река захранваше оазиса и още от незапомнени времена хората бяха разкопали пясъка и разцепили камъка отдолу, за да стигнат накрая до течащата вода. Арлен слезе по каменните стълби в прохладната подземна галерия, събра мрежите, оставени там, и ги хвърли във водата. На излизане носеше доволно количество риба. Остави настрана няколко от най-добрите екземпляри за себе си, а останалите изчисти, осоли и ги сложи до плодовете да се сушат.

Взе инструмент с разклонен край от запасите на оазиса, разтърси се около камъните и накрая откри издайнически ивици в пясъка. Скоро успя да притисне змия с раздвоената пръчка, хвана я за опашката и я изплющя като камшик, за да я убие. Вероятно наоколо имаше и скрити яйца, но не ги потърси. Щеше да бъде непочтено да изтощи оазиса повече от необходимото. Отново той сложи част от змията настрана за лична употреба, а останалото – да съхне.

От издълбано кътче в един от големите пясъчници, белязани с инициалите на много вестоносци, Арлен извади скритите жилави, сушени плодове, риба и месо, оставени от предишния вестоносец и напълни дисагите си. Когато неговата храна изсъхнеше, той щеше да поднови запасите за следващия вестоносец, дошъл да потърси убежище тук.

Беше невъзможно да прекосиш пустинята, без да спреш в Оазиса на зората. Стотици километри го деляха от всички останали извори и затова се беше превърнал в спирка за всеки, който пътуваше през пустинята, независимо в коя посока. Повечето от тези хора бяха вестоносци, а следователно и защитници, и през годините членовете на това затворено общество оставяха знаците си върху многобройните пясъчници. Десетки имена бяха издълбани в камъните. Някои бяха просто издраскани, други бяха произведения на калиграфското изкуство. Много вестоносци добавяха по нещо към името си, пишеха имената на градовете, които бяха посетили, или пък за кой път нощуваха в Оазиса на зората.

На единадесетото си пътешествие през оазиса, Арлен отдавна вече беше приключил с дълбаенето на своето име, както и на живите градове, които бе посетил, но тъй като продължаваше да изучава белите петна по картата, той винаги намираше какво да добави. Бавно, с красиви, изписани букви, Арлен почтително написа „Анокх Слънце” в списъка с руини, които бе видял. В нито един подпис на вестоносец не се споменаваше подобно нещо и това го изпълни с гордост.

На следващия ден Арлен продължи да трупа към запасите на оазиса. Беше въпрос на чест сред вестоносците да оставиш оазиса по-добре запасен, отколкото си го намерил, предпазна мярка срещу деня, в който някой от тях ще дойде залитайки, прекалено зле ранен или слънчасал, за да може сам да си събере храна.

Същата нощ, той написа писмо на Коб. Беше написал много такива писма. Стояха си в джоба на седлото му неизпратени. Все му се струваше, че никога няма да намери подходящите думи, с които да изрази съжалението си, че заряза чиракуването си преди края, но тази новина беше прекалено грандиозна за да остане несподелена. Прерисува прецизно защитите по острието на копието тъй като знаеше, че Коб на бърза ръка щеше да разпространи познанието до всеки защитник в Мливари.

Напусна Оазиса на зората още рано сутринта и се отправи на югозапад. За пет дена не видя нищо друго освен жълти дюни и пясъчни демони, но на сутринта на шестия крепостта Красия, Пустинното копие, изникна пред него, оградена от планините отвъд.

Отдалече изглеждаше като поредната дюна, стените от пясъчник се сливаха с околността. Беше построена около оазис, много по-голям от Оазиса на зората, а според картите, той черпеше водите си от същата обилна подводна река. Защитените му стени, в които магията бе издълбана, а не изрисувана, се извисяваха гордо на слънцето. Високо над града плющеше знамето на Красия, две кръстосани копия на фона на изгрева.

Стражите пред портата носеха черните роби на дал’Шарум, кастата на красианските воини, забулени срещу безпощадния пясък. Въпреки че не бяха снажни като Мливариийците, красианците бяха с глава по-високи от повечето анжиерци и лактънци, и бяха натъпкани с жилави мускули. Арлен им кимна, докато преминаваше през портата.

Стражите вдигнаха копия в отговор. Сред красианците това беше най-дежурната учтивост, но Арлен здраво се беше потрудил, за да заслужи жеста. В Красия за един мъж се съдеше по белезите, които носеше, и алагаите – ядроните – които беше убил. Външните хора, или чин, както ги наричаха красианците, дори и вестоносците, бяха считани за страхливци, отказали се от битката, и не бяха достойни за каквато и да било учтивост от страна на дал’Шарум. Думата чин беше обида.

Но Арлен беше изумил красианците с желанието си да се бори заедно с тях, а след като научи воините им на нови защити и им помогна за много убийства, той получи званието Пар’чин, което означаваше „смел външен”. Никога нямаше да бъде приет за равен, но от дал’Шарум спряха да плюят в краката му и той дори си намери няколко верни приятели.

От портата Арлен влезе в Лабиринта, широк вътрешен двор, прорязан от стени, окопи и ями. През него се стигаше до същинската градска стена. Всяка нощ, след като заключваха семействата си на безопасно място зад вътрешните стени на Красия, дал’Шарум се впускаха в алагай’шарак, Свещена война срещу демонската раса. Примамваха ядрони в Лабиринта, правеха им засади и ги изтласкваха към защитените ями да чакат слънцето. Броят на жертвите беше голям, но красианците вярваха, че смъртта в алагай’шарак ще им осигури място до Еверам, Създателя, и с готовност излизаха на бойното поле.

Скоро, помисли си Арлен, само ядроните ще умират тук.

Точно зад главната порта беше Големия пазар, където търговци връхлитаха стотиците претоварени каручки, а въздухът дъхтеше на люти красиански подправки, тамян и екзотични парфюми. Килими, топове фино сукно и красиво изписани глинени съдове стояха до планини от плодове и блеещ добитък. Това бе едно шумно и претъпкано място, изпълнено с викове от пазарлъка.

Другите пазари, които Арлен бе виждал, гъмжаха от мъже, но Големия пазар на Красия беше препълнен почти изцяло от жени, покрити от глава до пети с дебело черно сукно. Те сновяха нагоре-надолу, купуваха и продаваха, разменяха си гласовити подвиквания и се разделяха с изтърканите си златни монети с голяма неохота.

Бижутата и ярките платове се продаваха в изобилие на пазара, но Арлен никога не беше виждал някой да ги носи. Мъжете му бяха казали, че жените се кичат с украшения под черните си сукна, но само съпрузите им знаеха това със сигурност.

Почти всички красиански мъже, навършили шестнадесет, ставаха воини. Съвсем малка част бяха дама, свещеници, които също така бяха и светските водачи на Красия. Никоя друга професия не се считаше за благородна. Тези, които се заемаха с някой занаят, ги наричаха кхафит, и ги смятаха за достойни за презрение, малко над жените в красианското общество. Жените вършеха цялата всекидневна работа в града, от обработването на земята, до готвенето и отглеждането на децата. Копаеха глина и правеха грънци, строяха и поправяха домове, обучаваха и колеха животни, пазареха се на чаршията. Накратко, те правеха всичко друго, освен да се бият.

Но въпреки безспирния им труд, те бяха изцяло подчинени на мъжете. Жените и неомъжените дъщери на мъжа се считаха за негова лична собственост и той можеше да прави с тях каквото си поиска, дори да ги убие. Един мъж можеше да има много жени, но ако една жена само отгърнеше сукното си пред чужд мъж, можеше да бъде – и често биваше – осъждана на смърт. Красианските жени бяха считани за заменими. Мъжете не бяха.

Арлен осъзнаваше, че без жените си красианските мъже щяха да бъдат загубени, но жените се отнасяха с почит към мъжете като цяло, а към съпрузите си почти с благоговение. Идваха всяка сутрин, за да намерят мъртвите от нощния алагай’шарак, и оплакваха телата на съпрузите си, а безценните си сълзи си запазваха в миниатюрни шишенца. Водата беше монета в Красия, а общественото положение на един воин се определяше от броя на шишенцата за сълзи, напълнени при смъртта му.

Когато някой мъж умреше, от неговите братя или приятели се очакваше да вземат жените му, така че те винаги да имат мъж, на когото да служат. Веднъж в Лабиринта, Арлен бе държал в ръцете си умиращ войн, който му предложи трите си съпруги.

– Те са красавици, Пар’чин – увери го той, – и са плодовити. Ще те дарят с много синове. Обещай да ги вземеш!

Арлен обеща, че няма да останат сами, и намери друг, който искаше да ги вземе. Любопитно му беше да разбере, какво имаше под робите на красианските жени, но не чак дотам, че да замени преносимия си кръг за глинена къща, а свободата си за семейство.

След почти всяка жена вървяха деца в жълтеникаво-кафяви дрехи: косите на момичетата бяха увити, а момчетата носеха парцаливи кепета. Още от единадесетата си година момичетата биваха омъжвани и приемаха черните дрехи на жените, а момчетата започваха тренировките си от още по-малки. После повечето слагаха черните роби на дал’Шарум. Малка част от тях щяха да навлекат бялото на даматите и да отдадат живота си в служба на Еверам. Тези, които не ставаха за нито една от двете професии, щяха да бъдат кхафити, и да носят позорното жълтокафяво до края на живота си.

Жените забелязаха Арлен, който мина на кон през пазара, и започнаха въодушевено да си шушукат една на друга. Той ги гледаше и му беше забавно, как никоя от тях нямаше да го погледне в очите или да го доближи. Те жадуваха за вещите в дисагите му – качествена райзънска вълна, мливарийски бижута, анжиерска хартия и други съкровища от севера. Но той беше мъж и още по-лошо, чин, и те не смееха да го доближат. Очите на даматите бяха навсякъде.

– Пар’чин! – извика го познат глас.

Арлен се обърна и видя своя прител, Абан, да върви към него. Дебелият търговец куцаше и се подпираше тежко на патерицата си.

Сакат още от дете, Абан беше кхафит, неспособен да стои сред воините, недостоен и за свещеник. Добре се беше оправил в живота обаче, като търгуваше с вестоносци от севера. Беше гладко избръснат и носеше жълтокафявото кепе и риза на кхафитите, но върху тях бе натрупал пищна чалма, жилетка и шалвари от ярка коприна с разноцветни шевове. Твърдеше, че съпругите му са красиви, колкото тези на всеки друг дал’Шарум.

– Мили Евераме, радвам се да те видя, сине на Джеф! – извика Абан на безупречен тесиански и плесна Арлен по рамото. – Слънцето винаги свети по-ярко, когато удостоиш града ни с присъствието си!

Арлен съжаляваше, че бе казал на търговеца името на баща си. В Красия името на баща ти беше по-важно от твоето собствено. Чудеше се, какво ли биха си помислили, ако им кажеше, че баща му бе страхливец.

Но и той плесна в отговор Абан по рамото с искрена усмивка.

– И аз тебе, приятелю – каза той. Никога нямаше да усвои красианския език и да се научи да се оправя със странната и често опасна култура, без помощта на куция търговец.

– Ела, ела! – каза Абан. – Почини си под моята сянка и измий прахта от гърлото си с моята вода! – Той заведе Арлен до ярка и разноцветна шатра, издигната зад каручките му на чаршията. Плесна с ръце и жените и дъщерите му – Арлен никога не успяваше да ги различи – се разтичаха да отворят капаците на шатрата и да се погрижат за Утринен бегач. Арлен трябваше да се насили да не им помага, докато пренасяха тежките му дисаги в шатрата, защото знаеше, че красианците намираха за непристойно мъж да се труди. Една от жените посегна към защитеното копие, увито в сукно и провесено от предната част на седлото, но Арлен го грабна преди да успее да го докосне. Тя се поклони дълбоко от страх, че може да го е обидила по някакъв начин.

Шатрата беше пълна с възглавници от цветна коприна и изкусно изтъкани килими. Арлен остави прашните си ботуши пред входа и вдиша дълбоко от хладния, благоуханен въздух. Отпусна се на възглавниците на пода и жените на Абан коленичиха пред него с вода и плодове.

Когато Арлен се подкрепи, Абан плясна с ръце и жените им донесоха чай с медени сладкиши.

– Добре ли мина пътуването ти през пустинята? – попита Абан.

– О, да – усмихна се Арлен. – Наистина много добре.

После си размениха няколко общи приказки. Абан никога не пропускаше този ритуал, но постоянно стрелкаше очи към дисагите на Арлен и отнесено потриваше ръце.

– Да поговорим по работа, а? – попита Арлен, когато реши, че вече няма да е неучтиво.

– Разбира се, Пар’чин е зает мъж – съгласи се Абан и щракна с пръсти.

Жените бързо донесоха разнообразни подправки, парфюми, копринени платове, бижута, килими и други красиански изделия.

Абан заразглежда стоките от клиентите на Арлен на север, докато Арлен изучаваше неговите. Красианецът намираше кусури на всичко и се мръщеше.

– Прекосил си пустинята, само за да пробуташ това? – попита той с възмущение, когато приключи. – Едва ли си е заслужавало пътуването.

Арлен скри усмивката си, когато седнаха и им сервираха нов чай. Наддаването винаги започваше така.

– Глупости – отвърна Арлен. – И слепец ще види, че съм ти донесъл от най-качествените съкровища на Теса. Къде-къде по-добри от жалките стоки, които жените ти ми донесоха. Надявам се, че имаш и още скрити, защото – той потърка с два пръста един от килимите, истинско произведение на тъкаческото изкуство – съм виждал по-добри килими да гният сред руините.

– Наскърбяваш ме! – извика Абан. – Мен, който ти дадох вода и сянка! Жив да не бях, да се държи така с мен гостенин в собствената ми шатра! – завайка се той. – Съпругите ми са се трудили на стана денонощно, за да направят това, и то само с най-фината вълна! По-добър килим няма да намериш!

Всичко останало беше единствено въпрос на пазарене, а Арлен не бе забравил уроците, които научи, докато наблюдаваше стария Шопар и Рейджън преди цяла вечност. Както винаги, на края на ритуала двамата мъже се правеха на жертви на пладнешки обир, но вътрешно изпитваха удовлетворението, че са преметнали другия.

– Дъщерите ми ще опаковат стоките ти и ще ги пазят до твоето тръгване – каза Абан най-накрая. – Ще останеш ли да вечеряш с нас? Съпругите ми ще приготвят софра, за каквато във вашия север не сте и сънували!

Арлен поклати глава със съжаление.

– Тази нощ ще се бия – каза той.

Абан поклати своята.

– Страхувам се, че си изучил обичаите ни прекалено добре, Пар’чин. Търсиш си същата смърт.

Арлен поклати глава.

– Нямам никакво намерение да умирам и не очаквам рай в отвъдното.

– О, приятелю, никой не иска да отиде при Еверам, докато е още в разцвета на младостта си, но това е съдбата на мъжете, които тръгват на алагай’шарак. Спомням си времената, когато бяхме много на брой, колкото песъчинките в пустинята, но сега... – Той тъжно поклати глава. – Градът е на практика пуст. Пълним коремите на жените си с деца, и пак умират повече, отколкото се раждат на ден. Ако не променим пътя си, след десетилетие Красия ще бъде погълната от пясъка.

– Ами ако ти кажа, че съм дошъл да променя това? – попита Арлен.

– Сърцето на сина на Джеф носи истина – отвърна Абан, – но дамаджите няма да те послушат. Еверам иска война, казват те, и никакъв чин няма да промени мнението им.

Дамаджите бяха управителния съвет на града, съставен от най-високопоставените дамати, представители на всеки един от дванадесетте рода в Красия. Те служеха на Андрах, най-личният дама на Еверам, чиято дума беше закон.

Арлен се усмихна.

– Не мога да ги откажа от алагай’шарак – съгласи се той – но мога да им помогна да победят.

Той отви копието и го подаде на Абан.

Очите на Абан леко се разшириха при вида на великолепното оръжие, но той вдигна длан и поклати глава.

– Аз съм кхафит, Пар’чин. Не бива да докосвам оръжието с нечестивите си ръце.

Арлен отдръпна оръжието и се поклони дълбоко в израз на извинение.

– Не съм искал да те обидя – каза той.

– Ха! – засмя се Абан. – Сигурно си единственият мъж, който ми се е покланял някога! Дори Пар’чин не бива да се бои, че ще наскърби кхафита.

Арлен се намръщи.

– Ти си човек, като всеки друг – каза той.

– С тази нагласа, завинаги ще си останеш чин – каза Абан, но се усмихна. – Не си първият, който е защитил копие – каза той. – Без древните защити обаче, няма никакъв смисъл.

– Това са древните защити – отвърна Арлен. – Намерих го сред останките на Анкох Слънце.

Абан пребледня.

– Намерил си изгубения град? – попита той. – Картата е била вярна?

– Защо звучиш толкова изненадан? – попита Арлен. – Нали сам каза, че е сигурна!

Абан се закашля.

– Да, ами – каза той, – аз, разбира се, имах доверие на нашия източник, но никой не е стъпвал там от повече от триста години. Кой може да каже колко точна е картата? – Той се усмихна. – Пък и едва ли щеше да можеш да си поискаш парите обратно, ако се беше оказала грешна.

И двамата се засмяха.

– Мили Евераме, това е хубава история, Пар’чин – каза Абан, когато Арлен свърши разказа за приключението си в изгубения град, – но ако си цениш живота, по-добре да не казваш на дамаджите, че си плячкосал свещения град Анокх Слънце.

– Няма – обеща Арлен, – но тъй или иначе, те едва ли ще отрекат стойността на копието.

Абан поклати глава.

– Дори да те приемат да говориш с тях, Пар’чин – каза той – макар че се съмнявам, те биха отрекли стойността на всичко, донесено от чин.

– Може и да си прав – каза Арлен, – но трябва поне да опитам. И без това имам писма за двореца на Андрах. Да идем заедно.

Абан вдигна патерицата си.

– Дълъг е пътят до двореца, Пар’чин – каза той.

– Ще вървя бавно – отвърна Арлен, тъй като беше наясно, че патерицата няма нищо общо с отказа.

– Не ти трябва да те виждат с мен извън чаршията, приятелю – предупреди го Абан. – Това може да ти струва уважението, което си си заслужил в Лабиринта.

– Тогава ще заслужа още – каза Арлен. – За какво ми е уважението, ако не мога да повървя с моя приятел?

Абан се поклони дълбоко.

– Един ден – каза той – искам да видя земята, която ражда такива благородни мъже като сина на Джеф.

Арлен се усмихна.

– Когато дойде този ден, ще се наема сам да те преведа през пустинята.

***

Абан сграбчи ръката на Арлен.

– Спри – нареди му той.

Арлен се подчини, тъй като имаше доверие на своя приятел, въпреки че не забеляза нищо нередно. Жените вървяха по улиците с тежките си товари и група членове на дал’Шарум ги предвождаше. Друга група се приближаваше от отсрещната посока. Начело на всяка от групите крачеше по един дама в бяла роба.

– Племето Каджи – каза Абан и посочи с брадичка воините пред тях. – Другите са Маджах. Най-добре ще е, ако почакаме тук.

Арлен присви очи да огледа двете групи. Хората и от едната, и от другата бяха облечени в черно, а копията им бяха обикновени и без никакви украси.

– Как така ги различаваш? – попита той.

Абан сви рамене.

– Че ти не можеш ли? – отвърна той.

Докато гледаха отстрани, единият дама извика нещо на другия. Двамата се изправиха лице в лице и започнаха да спорят.

– За какво мислиш, че се карат? – попита Арлен.

– Винаги за едно и също – отвърна Абан. – Каджи даматът вярва, че пясъчните демони обитават третия кръг на Ада, а въздушните – четвъртия. Според Маджах е точно обратното. Евджах не уточнява как стоят нещата там – допълни той. Имаше предвид красианския свещен канон.

– Какво значение има това? – попита Арлен.

– Тези, които са на по-долните нива, са най-далече от погледа на Еверам – каза Абан – и трябва първи да бъдат убити.

Даматите вече си крещяха, а дал’Шарум стояха от двете страни, стиснали яростно копията си, готови да защитят водачите си.

– Ще се бият помежду си, за това, кои демони да убиват първо? – попита Арлен невярващо.

Абан се изплю в прахта.

– Каджи биха се били с Маджах и за много по-малко, Пар’чин.

– Но след залез ще имат истински врагове, с които да се бият! – възпротиви се Арлен.

Абан кимна.

– Когато стане време, Каджи и Маджах заедно ще се изправят срещу тях – каза той. – Както казваме тук ‘През нощта моят враг става мой брат.’ Но до залез слънце остават цели часове.

Един от Каджи дал’Шарумите удари воин от Маджах през лицето с тъпия край на копието си и го повали на земята. След секунди всички воини от двете страни се хвърлиха в боя. Техните дамати се отделиха на крачка-две встрани, безразлични и безучастни към това насилие, и продължаваха да си крещят.

– Защо се допускат тези неща? – попита Арлен. – Андрахът не може ли да го забрани?

Абан поклати глава.

– Андрахът трябва да е хем от всички родове, хем от нито един, но реално винаги е проявявал пристрастие към рода, който го е отгледал. Но дори да не беше така, нито той, нито някой друг може да спре кръвните вражди в Красия. Не можеш да забраниш на мъжете да бъдат мъже.

– Държат се по-скоро като деца – каза Арлен.

– Дал’Шарумът познава само копието, а даматите Евджаха – съгласи се Абан с тъга.

Мъжете не използваха върховете на копията си... все още, но насилието бързо ескалираше. Ако някой не се намесеше скоро, със сигурност щеше да има жертви.

– Дори не си го помисляй – каза Абан и сграбчи ръката на Арлен, който тръгна напред.

Арлен се обърна, за да възрази, но приятелят му, който гледаше към улицата над рамото му, затаи дъх и падна на едно коляно. Дръпна ръката на Арлен, за да направи и той същото.

– Коленичи, ако ти е мил животът – изсъска той.

Арлен се огледа и забеляза какво е предизвикало страха на Абан. По пътя мина жена, увита в свещено бяло.

– Дама’т-инг – прошепна той.

Мистериозните билкарки на Красия рядко излизаха сред хора.

Той снижи поглед, докато тя премине, но не коленичи. Нямаше смисъл; тя не забеляза нито един от двамата и продължи спокойно към схватката. Остана незабелязана, докато почти не стигна мъжете. Даматите пребледняха, когато я забелязаха, и всеки закрещя на своите хора. Изведнъж боят спря и воините се юрнаха да направят път на дама’т-инг. Воините и даматите се разпръснаха скорострелно след преминаването ù, и уличното движение се възобнови сякаш нищо необичайно не се бе случило.

– Ти смел ли си, Пар’чин, или просто луд? – попита Абан, когато вече я нямаше.

– Че откога мъжете коленичат пред жените? – попита Арлен, озадачен.

– Мъжете не коленичат пред дама’т-инг, но кхафитите и чин го правят, ако имат акъл в главите – каза Абан. – Дори даматите и дал’Шарумът се страхуват от тях. Казват, че тези жени виждат в бъдещето и знаят кои мъже ще преживеят нощта и кои не.

Арлен сви рамене.

– И така да е, какво от това? – попита той с очевидно съмнение.

Една дама’т-инг му беше предрекла съдбата още първата нощ, когато влезе в Лабиринта, но нищо от преживяното не го бе убедило, че тя наистина може да вижда бъдещето.

– Да обидиш дама’т-инг е като да обидиш съдбата – каза Абан, сякаш Арлен беше глупак.

Арлен поклати глава.

– Сами правим съдбата си – каза той, – дори и дама’т-инг да я виждат предварително, като хвърлят кокали.

– Ами, аз не завиждам на съдбата, дето ще си подредиш, ако обидиш една от тях – каза Абан.

Те продължиха да вървят и скоро стигнаха двореца на Андраха, гигантска сграда с куполи, направена от бял камък, вероятно стар колкото самия град. Защитите му бяха изрисувани със златно и блестяха на ярката слънчева светлина, която падаше върху величавите му, заострени кули.

Още не бяха прекрачили стълбите на двореца, когато към тях се втурна един дама.

– Вън, кхафит! – извика той.

– Толкова съжалявам – извини се Абан, направи дълбок поклон, с поглед, забит в земята, и отстъпи. Арлен не помръдна от мястото си.

– Аз съм Арлен, син на Джеф, вестоносец от севера, известен като Пар’чин – каза той на красиански. Удари копието в земята и дори увито, беше ясно какво е. – Нося писма и дарове за Андраха и неговите свещеници – продължи Арлен и вдигна чантата си.

– Намерил си си лоша компания за някой, който говори езика ни, северняко – каза дамата, без да извръща начумерения си поглед от Абан, който пълзеше в калта.

Яден отговор му дойде на езика на Арлен, но той го преглътна.

– Пар’ чин се нуждаеше от уличен водач – каза Абан към калта. – Исках само да му дам напътствия...

– Не съм ти казвал да говориш, кхафите! – изкрещя дамата и здраво ритна Абан отстрани. Мускулите на Арлен се стегнаха, но приятелят му му хвърли един предупредителен гневен поглед и това го спря.

Дамата се обърна, сякаш нищо не се е случило.

– Аз ще взема вашите писма – каза той.

– Херцогът на Райзън ме помоли лично да поднеса подаръка за дамаджите – осмели се да каже Арлен.

– Няма да е в този живот да пусна един чин и един кхафит да влязат в двореца – надсмя им се дамата.

Отговорът беше разочароващ, но не и неочакван. Арлен досега не бе успявал да зърне дамаджи. Предаде писмата и колетите си и навъсено изпрати с поглед дамата, който се качи нагоре по стълбите.

– Хич не ми се ще да ти го казвам, ама нали те препупредих, приятелю – рече Абан. – Не ти помогнах, като дойдох с теб, но и не те излъгах, като ти казах, че дамаджите не биха изтърпели външен в свое присъствие, пък ако ще да е самият херцог на Райзън. Щяха учтиво да ти кажат да изчакаш, след това щяха да те оставят на някоя копринена възглавница и щяха да те забравят, докато ти се тровиш в унижението си.

Арлен заскърца със зъби. Зачуди се, какво ли е правил Рейджън, когато е посещавал Пустинното копие. Неговият наставник търпял ли е подобно държание?