Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 33 страниц)

– Можеш да дойдеш в Гилдията на вестоносците, когато пораснеш достатъчно – отвърна Рейджън.

Арлен поклати глава.

– Татко казва, че хората, които напускат, са дезертьори – каза той. – И щом го каже, плюе.

– Баща ти не знае за какво говори – каза Рейджън. – Плюенето не прави думите верни. Без вестоносци дори Свободните градове биха се сринали.

– Че Свободните градове не са ли в безопасност? – попита Арлен.

– Нищо не е в безопасност, Арлен. Не и напълно. Мливари разполага с повече хора и може да се справи с жертвите по-лесно, отколкото Потока на Тибит, да речем, но ядроните всяка година си взимат своето.

– Колко души живеят в Мливари? – попита Арлен. – Тук, в Потока, имаме девет стотици, Слънчево пасище нагоре по пътя трябва да е също толкова голямо.

– Имаме над тридесет хиляди в Мливари – каза Рейджън с гордост.

Арлен го погледна объркано.

– Хиляда са десет стотици – поясни вестоносецът.

Арлен помисли за момент и поклати глава.

– Няма толкоз хора в света – каза той.

– Има, че и повече – отвърна Рейджън. – Широк е светът за този, който не се страхува от мрака.

Арлен не отговори и двамата продължиха пътя си в мълчание.

За около час и половина талигата се дотътри до Градски площад. Центърът на Потока, Градски площад, съдържаше няколко дузини защитени дървени къщи за тези, чиито професии не изискваха от тях да работят на полето или в оризището, да ловят риба или да секат дърва. Човек идваше тук, за да намери шивача, пекаря, подковача, бъчваря и други такива.

В центъра беше площадът, където хората се събираха, както и най-голямата сграда в Потока, смесеният магазин. В предната му част имаше голямо заведение с масички и бар, отзад беше още по-големият склад, а отдолу – мазето, пълно с почти всичко, което притежаваше някаква стойност в Потока.

Дъщерите на Шопара – Дейзи и Катрин – въртяха кухнята. За два кредита човек можеше да се натъпче до горе с тукашните порции, но Силви наричаше стария Шопар мошеник, тъй като два кредита струваше и житото за цяла седмица. Все пак много самотни мъже плащаха цената и то не само заради храната. Дейзи беше грозновата, а Катрин дебела, но според Чичо Чоли този, дето успееше да се ожени за някоя от тях, щеше да си уреди живота.

Всички от Потока носеха собственото си производство на Шопара, независимо дали беше царевица или месо, кожа или грънци, плат, мебели или инструменти. Шопара вземаше нещата, пресмяташе стойността им и връщаше кредити на клиентите си, с които да си купят други стоки от магазина.

Нещата обаче неизменно изглеждаха някак си по-скъпи от това, което Шопара плащаше за тях. Арлен разбираше математиката дотолкова, че да види това. Понякога се получаваха ужасни спорове, когато хората идваха да продават, но Шопара определяше цените и най-често ставаше неговото. Почти всички го мразеха, но се нуждаеха от него и бяха по-склонни да му изчеткат палтото и да му отворят вратата, отколкото да го заплюят при разминаване.

Жителите на Потока работеха от тъмно до тъмно и едва-едва се сдобиваха с нужното им, докато Шопара и дъщерите му винаги имаха пълни бузи, закръглени тумбаци и чисти, нови дрехи. Арлен трябваше да се увива в черга всеки път, когато майка му му вземаше дрехите за пране.

Рейджън и Арлен спряха мулетата пред магазина и влязоха вътре. Барът беше празен. Обикновено въздухът в салона тежеше от миризмата на свинска мас, но днес от кухнята не се разнасяше никакъв аромат на готвено.

Арлен изтича пред вестоносеца към бара. Там Руско държеше малък бронзов звънец, който си беше донесъл от Свободните градове. Арлен обожаваше този звънец. Плесна го с ръка и се ухили на ясния звук.

Отзад се чу изтрополяване и Руско излезе през завесите зад бара. Той беше едър мъж, все още здрав и изправен за своите шейсет години, но около кръста му висеше отпуснат корем, а металносивата му коса пълзеше назад от набръчканото му чело. Носеше леки панталони, кожени обувки и чиста бяла памучна риза, чиито ръкави бяха навити до лактите на яките му ръце. Бялата му престилка беше безупречна, както винаги.

– Арлен Бейлс – каза той с търпелива усмивка, щом видя момчето. – Само за да си играеш със звънеца ли си дошъл или имаш и друга работа?

– Работата е моя – каза Рейджън и пристъпи напред. – Ти ли си Руско Шопара?

– Просто Руско – каза мъжът. – Моите съграждани ми плеснаха това Шопара, но не ми го казват в лицето. Не издържат да виждат чуждия успех.

– За втори път – каза Рейджън замислено.

– К’во викаш? – попита Руско.

– За втори път записките от пътуванията на Грег ме подвеждат – отговори Рейджън. – Тази сутрин нарекох Силия „Безплодна” в лицето ù.

– Ха! – засмя се Руско. – Вярно ли, бе? Ей, това заслужава едно питие за моя сметка, ако не друго. Как каза, че ти е името?

– Рейджън – каза вестоносецът, пусна на земята тежката си чанта и се разположи на бара. Руско потупа с пръсти една бъчвичка и откачи една дървена халба от куката ù.

Бирата беше гъста и с меден цвят, а бялата ù пяна се вдигна над отвора на халбата. Руско напълни една за Рейджън и още една за себе си. После погледна към Арлен и му напълни по-малка чашка.

– Занеси това на някоя маса и остави възрастните да си поговорят на бара – каза той. – И ако си знаеш интереса, не казвай на майка си, че съм ти дал това.

Арлен засия и изтича с наградата си, преди Руско да успее да премисли. Той си беше отмъквал по глътчица от пивото на баща си по празници, но никога не бе разполагал със собствена чаша.

– Взех да се притеснявам, че вече никой няма да дойде – чу той Руско да казва на Рейджън.

– Грег настина точно преди да тръгне за насам миналата есен – отвърна Рейджън и отпи няколко големи глътки. – Неговата билкарка му каза да отмени пътуването, докато не се пооправи, но зимата си дойде, а здравето му се влошаваше. Накрая той ме помоли да му поема обиколката по вашия край, докато гилдията не му намери заместник. И без това трябваше да занеса фургон сол до Анжие, така че взех още една талига и се отбих насам, преди да продължа на север.

Руско взе халбата му и я напълни отново.

– За Грег – каза той – добър вестоносец и звяр в пазарлъка.

Рейджън кимна, двамата мъже чукнаха чаши и пиха.

– Още една? – попита Руско, щом Рейджън удари с халбата по бара.

– Грег е написал в дневника си, че ти си звяр в пазарлъка – каза Рейджън – и че първо ще се опиташ да ме напиеш.

Руско се разхили и отново напълни халбата.

– Значи след пазарлъка, вече няма нужда да те поя за сметка на заведението – каза той и я подаде на Рейджън със свежа глава.

– Но ще ти се наложи, ако искаш пощата ти да стигне до Мливари – каза Рейджън, ухилен, и прие халбата.

– Ти май ще излезеш по-голям инат и от Грег – измърмори Руско и напълни собствената си чаша. – Ето – продължи той, след като пяната мина ръба, – сега и двамата ще можем да се пазарим пияни. Двамата се разсмяха и отново удариха чаши.

– Какви са новините от Свободните градове? – попита Руско. – Красианците още ли настояват да се самоунищожат?

Рейджън вдигна рамене. – По всичко личи, че да. Спрях да ходя до Красия преди няколко години, след като се ожених. Прекалено далече и прекалено опасно.

– Значи фактът, че покриват жените си с одеяла, няма нищо общо с това? – попита Руско.

Рейджън се разсмя. – Не помага – отговори той, – но това не им пречи да ни мислят нас, Северняците, та дори и вестоносците, за страхливци, само защото не се навираме нощем между шамарите на ядроните.

– Може би нямаше така да налитат на бой, ако поглеждаха по-често жените си – замисли се Руско. – Ами Анжие и Мливари? Херцозите все още ли са на нож?

– Както винаги – отговори Рейджън. – Юкор се нуждае от дървесината на Анжие, за да движи рафинериите си, и от зърното им, за да изхрани народа си. Райнбек се нуждае от метала и солта на Мливари. Трябва да търгуват, за да оцелеят, но вместо да си улеснят живота, прекарват цялото си време в кроежи как да се измамят един друг, особено когато някоя пратка се изгуби по пътя заради ядроните. Миналото лято демони нападнаха каруца със стомана и сол. Избиха водачите, но оставиха почти целия товар непокътнат. Райнбек си го прибра, но отказа да плати, защото той го бил спасил.

– Херцог Юкор трябва да е побеснял – каза Руско.

– Извън кожата си – съгласи се Рейджън. – Аз му съобщих новината. Лицето му почервеня и се закле, че Анжие няма да види и прашинка сол, докато Райнбек не плати.

– Райнбек плати ли? – попита Руско и се наведе напред в очакване.

Рейджън поклати глава.

– Направиха всичко възможно, за да се уморят един друг от глад за няколко месеца и накрая Гилдията на Търговците плати, само и само за да разпратят стоките си преди да дойде зимата и да им изгният в склада. Сега Райнбек им е ядосан, понеже са клекнали пред Юкор, но те му спасиха реномето и пратките отново потеглиха, което беше най-важното за всички освен за онези две псета.

– Ще е добре да внимаваш как наричаш херцозите – предупреди Руско – дори и толкова отдалеч.

– Кой ще им каже? – попита Рейджън – Ти? Момчето? – той направи знак към Арлен. И двамата се разсмяха.

– И сега трябва да занеса новини на Юкор от Речен Мост, което само ще влоши нещата – каза Рейджън.

– Онзи град на границата на Мливари – каза Руско, – само на ден път от Анжие. Там имам познати.

– Не, вече нямаш – отвърна Рейджън многозначително и мъжете се умълчаха за момент.

– Стига толкова лоши новини – каза Рейджън и стовари чантата си на бара. Руско я погледна усъмнено.

– Това не ми прилича на сол – каза той – и хич не ми се вярва, да съм получил толкова писма.

– Имаш шест писма и дузина колети – каза Рейджън и подаде на Руско няколко сгънати листа. – Всичко е описано тук заедно с останалите писма в чантата и колетите в талигата, които трябва да бъдат раздадени. Дадох на Силия копие от списъка – предупреди той.

– За какво са ми тоя списък и тая пощенска чанта? – попита Руско.

– Говорителката е заета и не може нито да разнася пощата, нито да чете на неграмотните. И те писа доброволец.

– И как ще ме компенсират за това, че прекарвам работното си време в четене на местните неграмотни? – попита Руско.

– С удовлетворението, че си свършил едно добро дело за ближните си? – попита Рейджън.

Руско изсумтя.

– Не дойдох в Потока на Тибит, за да си търся приятели – отговори той. – Аз съм бизнесмен и правя много за този град.

– Така ли? – попита Рейджън.

– Много ясно – каза Руско. – Преди да дойда, единствената търговия, която познаваха в този град, беше размяната.

Той превърна думата в псувня и се изплю на пода.

– Хващаха си плодовете на труда и се събираха на площада всеки седмиден, за да се карат колко бобчета струва един кочан царевица или колко ориз трябва да дадеш на бъчваря, за да ти направи бъчва за ориза. И ако не намериш това, което ти е трябвало в седмиден, трябваше да чакаш до следващата седмица или да чукаш от врата на врата. Сега всички могат да дойдат тук, в кой да е ден от изгрев до залез и да си купуват и продават с кредити каквото им душа иска.

– Спасителят на града – каза Рейджън саркастично. – И не искаш нищо в замяна.

– Нищо освен една прилична печалба – каза Руско ухилен.

– И колко често селяните правят опити да те окачат на бесилото, защото си ги измамил? – попита Рейджън.

Очите на Руско се свиха.

– Прекалено често, имайки предвид, че половината не могат да броят отвъд пръстите на ръцете си, а другата половина най-много да добавят към аритметиката и пръстите на краката си – отговори той.

– Силия каза, че следващия път, когато се случи това, ще се оправяш сам – приветливият глас на Рейджън изведнъж бе станал суров – освен ако не изпълниш задачата си. На много хора от покрайнините са им се случили доста по-лоши неща от това, да прочетат на глас някое писмо.

Руско се намръщи, но взе списъка и пренесе тежката торба в склада си.

– Колко е зле положението, всъщност? – попита той, щом се върна.

– Много зле – отговори Рейджън. – Засега са двадесет и седем, и няколко в неизвестност.

– Съзадателю – изруга Руско и изписа защита във въздуха пред себе си. – Мислех си, че в най-лошия случай става дума за някое семейство.

– Де да беше – отвърна Рейджън.

Двамата замлъкнаха за миг, както беше редно, след това погледнаха един към друг едновременно.

– У теб ли е солта за годината? – попита Руско.

– У теб ли е ориза на херцога? – отговори Рейджън.

– Пазя го цяла зима, след като се забави толкова – каза Руско.

Рейджън присви очи.

– А, все още е добър! – каза Руско и ръцете му се вдигнаха, сякаш умолително. – Държах го запечатан и на сухо, а в мазето ми няма вредители!

– Ще трябва да се уверя, надявам се, че разбираш – каза Рейджън.

– Разбира се, разбира се – отвърна Руско. – Арлен, донеси ми онази лампа! – нареди той като посочи на момчето ъгъла на бара.

Арлен изприпка до фенера и хвана огнивото. Запали фитила и смъкна стъклото със благоговение. Никога досега не бяха му поверявали да държи стъкло. Беше по-студено отколкото очакваше, но се стопли бързо, когато езикът на пламъка го облиза.

– Занеси ни го в мазето – заръча Руско. Арлен се опита да сдържи въодушевлението си. Винаги бе искал да види какво е зад бара. Хората казваха, че дори всички в Потока да съберат вещите си на една голяма купчина, тя не би могла да се мери с чудесата в мазето на Шопара.

Пред очите му Руско дръпна халка на пода и отвори голям капак. Арлен избърза напред, обезпокоен, че старият Шопар би могъл да промени решението си. Слезе надолу по скърцащите стъпала, хванал лампата пред себе си, за да осветява пътя. Светлината докосваше натрупаните една върху друга щайги и бъчви, които стигаха до тавана, а правите им редици продължаваха нататък, извън границите на видимото. Подът беше дървен, за да предотврати атаки от Ядрото направо през мазето, но имаше и защити, издълбани в лавиците по стените. Старият Шопар внимаваше за съкровищата си.

Магазинерът поведе колоната между редиците, за да стигне до запечатаните бъчви в дъното.

– Изглеждат в добро състояние – каза Рейджън, докато проверяваше дървото. Замисли се за момент и после избра наслуки.

– Тази – каза той и посочи една от бъчвите.

Руско изсумтя и изтегли въпросната бъчва. Някои хора наричаха работата му лека, но ръцете му бяха едри и яки като на някой, който върти брадва или коса. Счупи уплътнението, махна капака, след това загреба ориз с плитка тавичка и го даде на Рейджън за проверка.

– Качествен ориз от Тресавищата – каза той на вестоносеца. – Няма да намериш ни гъгрица, ни следа от гниене. Ще хване добра цена в Мливари, особено след толкова време.

Рейджън изпуфтя, кимна в знак да запечата отново бурето и двамата се качиха обратно горе.

Известно време поспориха колко бъчви ориз струват тежките чували сол в талигата. Накрая никой от тях не изглеждаше доволен, но си стиснаха ръцете за сделката.

Руско извика дъщерите си и всички отидоха до талигата, за да разтоварят солта. Арлен се опита да вдигне един от чувалите, но той се оказа твърде тежък. Момчето залитна, падна и го изпусна.

– Внимавай! – нахока го Дейзи и го плесна по тила.

– Ако не можеш да носиш, отивай да държиш вратата! – заповяда Катрин. Тя самата беше преметнала един чувал на рамо, а в месестата си ръка мъкнеше друг. Арлен скочи на крака и се завтече да държи вратата пред нея.

– Извикай Фърд Мелничаря и му кажи, че ще му дадем пет... нека са четири кредита за всеки чувал, който смели – заръча Руско на Арлен. Почти всеки в Потока работеше за Шопара, по един или друг начин, но тези от площада най-много от всички. – Пет, ако я опакова в бъчви с ориз, та да се запази суха.

– Фърд е при Селището – каза Арлен. – Почти всички са там.

Руско изсумтя, но не отговори. Скоро талигата бе изпразнена, без да се броят няколкото кутии и чували, които не съдържаха сол. Дъщерите на Руско ги огледаха жадно, но нищо не казаха.

– Тази вечер ще качим ориза от мазето и ще го оставим в задната стая, докато си готов да тръгнеш обратно за Мливари – каза Руско, след като пренесоха и последния чувал вътре.

– Благодаря ти – отвърна Рейджън.

– Да разбирам, значи, че работата на херцога е свършена? – попита Руско ухилен, а очите му прехвърчаха целенасочено към нещата, останали в талигата.

– Работата на херцога, да – каза Рейджън и му се ухили в отговор. Арлен се надяваше, че ще му дадат още една бира, докато се пазарят. Тя го накара да се почувства замаян, сякаш е хванал настинка, но без кихането, кашлянето и болките. Чувството му хареса и му се щеше да го изпита отново.

Помогна да пренесат останалите неща в салона, а Катрин донесе поднос сандвичи с дебели парчета месо. На Арлен му дадоха втора бира да прокара залъка, а Шопара каза, че ще му впише два кредита за труда в тефтера си.

– Няма да казвам на родителите ти – каза Шопара, – но ако ги похарчиш за пиво и вашите те хванат, ще си отработваш ядовете, дето майка ти ще ми създаде.

Арлен закима с готовност. Никога не бе имал собствени кредити, които да харчи в магазина.

След обяд Руско и Рейджън отидоха до бара и отвориха останалите вързопи, които Вестосецът бе донесъл. Очите на Арлен блесваха при показването на всяко съкровище. Имаше топове плат, по-изящни от всичко, което бе виждал досега, метални инструменти и карфици, керамични изделия и екзотични подправки. Имаше дори няколко чаши, направени от ярко, искрящо стъкло.

Шопара не изглеждаше толкова впечатлен.

– Доставката на Грег от миналата година беше по-добра – каза той. – Ще ти дам... сто кредита за всичко.

Арлен зяпна. Сто кредита! Рейджън би могъл да купи целия Поток за половината от тази сума.

На Рейджън обаче офертата не му хареса. Очите му отново станаха сурови и той удари с ръка по масата. От трясъка Дейзи и Катрин зарязаха чистенето и надигнаха глави.

– Да се продъниш в Ядрото с тия кредити! – изрева той. – Не се дръж с мен все едно съм някой от твоите селски глупаци, освен ако не искаш гилдията да разбере какъв си мошеник!

– Нищо лично – изсмя се Руско, потупвайки успокоително въздуха, както му беше навик. – Трябваше да се пробвам... нали разбираш. Още ли си падат по златото горе в Мливари? – попита той с лукава усмивка.

– Както навсякъде другаде – отвърна Рейджън. Продължаваше да се мръщи, но гневът се бе оттекъл от гласа му.

– Не и тук – каза Руско и се мушна пак зад завесата. Чуваше се как тършува наоколо, докато продължава да им говори, но с повишен глас, за да достигат думите му до тях. – В този край, ако едно нещо не става за ядене, за обличане, за изписване на защити или за обработване на нивата, нищо не струва.

Върна се миг по-късно с голяма платнена торба, която остави на тезгяха със звън.

– Хората тук са забравили, че златото движи света – продължи той, бръкна в торбата и извади две тежки жълти монети, които размаха пред лицето на Рейджън. – Децата на Мелничаря ги ползваха за пионки! Пионки! Казах им, че срещу златото мога да им дам дялан дървен комплект за игра, който държах отзад. Помислиха си, че им правя услуга! Фърд дори дойде на следващия ден да ми благодари!

Той се изсмя с дълбок гърлен смях. Арлен се почувства сякаш би трябвало да се обиди от този смях, но не беше съвсем сигурен защо. Много пъти беше играл мелничарската игра и тя му се струваше далеч по-ценна от двата метални диска, колкото и да лъщяха.

– Донесъл съм много повече от стойността на две слънца – каза Рейджън, като кимна към монетите и после погледна към торбата.

Руско се усмихна. – Няма страшно – каза той и развърза изцяло торбата. Когато плата ù легна на тезгяха, още лъчисти монети се разсипаха, заедно с верижки, пръстени и нанизи от блещукащи камъни. Всичко изглеждаше много хубаво, помисли си Арлен, но се изненада как очите на Рейджън изпъкнаха и добиха хищен плам.

Те отново започнаха да се пазарят, Рейджън вдигаше камъните към светлината и хапеше монетите, докато Руско опипваше топовете плат и опитваше подправките. На Арлен, чиято глава се въртеше от бирата, всичко това му беше пълна мъгла. Катрин зад бара подаваше халба след халба на мъжете, но те не показаха признаци да им е повлияло като на Арлен.

– Двеста и двадесет златни слънца, две сребърни луни, верижка и трите сребърни пръстена – каза Руско най-накрая. – И нито медниче повече.

– Нищо чудно, че работиш в тоя пущинак – каза Рейджън. – Сигурно са те изгонили от града за мошеничество.

– Обидите няма да те направят по-богат – отвърна Шопара, уверен, че този път му е стъпил на врата.

– Този път ще мина без печалба – каза Рейджън. – Като си приспадна разходите по пътуването, всяко медниче, от първото до последното, ще отиде за вдовицата на Грег.

– Да бе, Дженя – изрече Руско замислено. – Преди пишеше писмата на неграмотните в Мливари, сред които и моят племенник-идиот. Какво ли ще стане с нея?

Рейджън поклати глава.

– Гилдията не ù даде никакво обезщетение за смъртта, защото Грег си умря вкъщи – каза той. – И тъй като не е Майка, ще ù откажат много длъжности.

– Лоша работа – каза Руско.

– Грег ù остави някакви пари – продължи Рейджън, – макар че никога не е имал много, пък и гилдията пак ще ù дава поръчки за писане. С парите от това пътуване ще може да изкара известно време. Е, тя е млада сега, но парите все някога ще свършат, освен ако не се омъжи повторно или не си намери по-добра работа.

– И тогава? – попита Руско.

Рейджън сви рамене. – Трудно ще си намери нов съпруг, след като вече се е омъжвала и не е могла да роди деца. Няма да стане просякиня, обаче. Моите братя по гилдия и аз сме се заклели да не я оставяме. Някой от нас ще я вземе за слугиня, преди това да се случи.

Руско поклати глава.

– И все пак, да паднеш от търговската класа до слугинската... – той посегна в доста поолекналата торба и извади пръстен с ясен, блещукащ камък. – Погрижи се тя да получи това – каза той, като му подаде пръстена.

Рейджън посегна, за да го вземе, но Руско бързо го дръпна обратно.

– Ще искам съобщение от нея, нали разбираш – каза той. – Знам как си оформя писмата.

Рейджън го погледна за момент и Руско добави:

– Без да се обиждаш.

Рейджън се усмихна.

– Твоята щедрост има повече тежест от обидата – каза той и взе пръстена. – Това ще я държи сита месеци наред.

– Е, да – отвърна Руско грубо, докато събираше останалото в торбата, – но не казвай на никого от местните, че ще си загубя репутацията на мошеник.

– Гроб съм – отговори Рейджън през смях.

– Би могъл да припечелиш още нещо за нея, може би – каза Руско.

– Тъй ли?

– Писмата, дето сме ги приготвили за Мливари, трябваше да заминат още преди шест месеца. Остани ден-два, докато напишем и посъберем още, можеш даже да дадеш да ти продиктуват някое и друго писмо, а аз ще ти платя за това. Със златото беше дотук – изясни той, – но на Дженя все ще ù свърши работа някоя бъчва ориз, консервирана риба или брашно.

– Така си е – отвърна Рейджън.

– Мога да намеря работа и за жонгльора – допълни Руско. – Тук на Площада ще намери повече клиентела, отколкото ако прескача от ферма на ферма.

– Дадено – каза Рейджън. – Ама Кийрън ще иска злато.

Руско му хвърли кисел поглед и Рейджън се изсмя.

– Трябваше да пробвам... нали разбираш! – каза той. – Сребро тогава.

Руско кимна. – Ще взимам по луна на представление и от всяка луна ще задържам по една звезда, а останалите три ще бъдат за него.

– Брей, уж ми каза, че местните нямат пари – отбеляза Рейджън.

– Повечето нямат – отвърна Руско. – Ще им продам луните... да кажем, на цената на пет кредита.

– Значи Руско Шопара обира каймака и от двете страни на сделката? – попита Рейджън.

Шопара се усмихна.

Арлен беше въодушевен по пътя на връщане. Старият Шопар му беше обещал да го пусне да гледа жонгльора безплатно, ако разнесе новината, че утре по пладне на Площада Кийрън ще изнася представление срещу такса от пет кредита или една мливарийска луна. Не разполагаше с много време, с Рейджън сигурно щяха да заварят родителите му готови за път, но беше сигурен, че ще успее да разнесе новината, преди да го дръпнат в каручката.

– Разкажи ми за Свободните градове – помоли Арлен, докато пътуваха. – Колко от тях си виждал?

– Пет – каза Рейджън. – Мливари, Анжие, Лактън, Райзън и Красия. Може да има и други отвъд планините или пустинята, но не познавам някой, който да ги е виждал.

– Как изглеждат? – попита Арлен.

– Крепостта Анжие, горската крепост, лежи на юг от Мливари, отвъд Разделящата река – отвърна Рейджън. – Анжие снабдява останалите градове с дърва. По на юг е голямото езеро, а на повърхността му е Лактън.

– Езерото нещо като блато ли е? – попита Арлен.

– Езерото спрямо блатото е като планината спрямо хълма – каза Рейджън и остави Арлен за момент, за да смели мисълта. – Във водата лактънците са в безопасност от огнени, каменни и дървесни демони. Защитната им мрежа ги предпазва от въздушни демони, а никой друг народ не е по-вещ в защитата срещу водни демони. Те са рибари и прехраната на хиляди из южните градове зависи от улова им.

– На юг от Лактън е Крепостта Райзън, която на практика не е крепост, защото можеш да прескочиш стената ù, но под нейна закрила са най-обширните обработваеми земи, които някога си виждал. Без Райзън останалите Свободни градове биха измрели от глад.

– А Красия? – попита Арлен.

– Само веднъж съм бил в Крепостта Красия – каза Рейджън. – Красианците не са гостоприемни към външни хора, пък ти трябват и седмици, за да прекосиш пустинята до там.

– Пустиня?

– Пясък – поясни Рейджън. – Нищо друго освен пясък километри наред във всички посоки. Ни храна, ни вода, освен това, което си носиш, и нищо, което да те скрие от жаркото слънце.

– И има хора, които живеят там? – попита Арлен.

– О, да – отговори Рейджън. – Красианците надвишаваха по брой дори мливариийците, но в момента измират.

– Защо? – попита Арлен.

– Защото се борят с ядроните – отговори Рейджън.

Очите на Арлен се облещиха.

– Можеш да се бориш с тях? – попита той.

– Можеш да се бориш с всичко, Арлен – отвърна Рейджън. – Целият проблем около битките с ядроните идва от това, че по-често губиш ти. Красианците убиват солиден брой, но ядроните им нанасят по-сериозни удари, от тези, които търпят. С всяка изминала година красианците намаляват.

– Баща ми казва, че ядроните поглъщат душата ти, когато се доберат до теб – каза Арлен.

– Да бе! – Рейджън се изплю встрани от талигата. – Глупави суеверия!

Тъкмо излизаха от един завой недалеч от Селището, когато Арлен забеляза нещо да виси от дървото пред тях.

– Какво е това? – попита той, посочил с пръст натам.

– Нощите да ме вземат – изруга Рейджън и изплющя юздите, при което кобилките се впуснаха в галоп. Арлен се прекатури назад в седалката си и му трябваше момент, за да си възвърне равновесието. Щом го направи, погледна към дървото, което бързо приближаваше.

– Чичо Чоли! – извика той при вида на мъжа, който риташе във въздуха и драпаше по въжето около врата си.

– Помощ! Помощ! – завика Арлен. Скочи в движение от талигата и падна здраво на земята, но веднага се изправи и се втурна към Чоли. Застана под мъжа, но един от ритащите крака на Чоли го удари в устата и го повали. Усети вкуса на кръвта, но странното беше, че не изпита болка. Отново се изправи, сграбчи краката на Чоли и се опита да го повдигне, за да разхлаби примката, но се оказа прекалено нисък, а Чоли прекалено тежък и мъжът продължи да се дави и гърчи.

– Помогни му! – извика Арлен на Рейджън. – Задушава се! Някой да помогне!

Погледна нагоре и видя как Рейджън извади копие от задната част на талигата. Вестносоецът се засили и метна копието, без да има повече от секунда за прицел, но се прицели точно и разкъса въжето, като събори горкия Чоли върху Арлен. Двамата се строполиха в калта.

Рейджън пристигна на мига и издърпа въжето от врата на Чоли. Това сякаш не помогна, мъжът все още се давеше и драпаше по врата си. Очите му бяха толкова изпъкнали, че сякаш щяха да изскочат от главата му, а лицето му бе толкова червено, че чак изглеждаше лилаво. Арлен изкрещя, когато Чоли се сгърчи със страхотна сила и се просна неподвижен на земята.

Рейджън заудря Чоли по гърдите и на няколко пъти вдиша едри глътки въздух в тях, но без резултат. Накрая вестоносецът се отказа, свлече се в калта и заруга.

Арлен не виждаше смъртта за пръв път. Фантомът често посещаваше Потока на Тибит. Но едно беше да умреш от ядрони или от настинка. Това беше съвсем друго.

– Защо? – попита той Рейджън. – Защо снощи се бори така упорито за живота си, само за да се самоубие сега?

– Бори ли се? – попита Рейджън. – Дали някой от тях наистина се е борил? Или просто са бягали да се скрият?

– Аз не... – започна Арлен.

– Криенето не винаги е достатъчно, Арлен – каза Рейджън. – Понякога криенето убива нещо в теб, така че дори да оцелееш след нападението на демоните, пак не си оцелял.

– Какво друго би могъл да направи? – попита Арлен. – Не можеш да се биеш с демон.

– Бих предпочел да се сбия с мечка в собствената ù пещера – отвърна Рейджън, – но не е невъзможно.

– Но ти каза, че красианците измират заради това – възрази Арлен.

– Така е – каза Рейджън. – Но следват сърцата си. Знам, че звучи налудно, Арлен, но дълбоко в себе си мъжете искат да се борят, както са правели в старите сказания. Искат да защитават жените и децата си, както би трябвало да бъде. Но не могат, защото великите защити са изгубени и сега те се свиват на кълбо като зайци в клетка, за да се скрият от ужаса на нощта. Понякога обаче, особено след като видиш смъртта на любими хора, не издържаш на напрежението и просто се пречупваш.

Той сложи ръка на рамото на Арлен.

– Съжалявам, че трябваше да видиш това, момче – каза той. – Знам, че сега може и да не го разбираш...

– Напротив – каза Арлен, – разбирам го.

И това беше истината, осъзна Арлен. Разбра необходимостта да се бориш. Не очакваше да спечели, когато онзи път нападна Коуби и приятелите му. Ако въобще бе очаквал нещо, то беше да го пребият по-зле от всякога. Но в онзи момент, когато грабна тоягата, това не го интересуваше. Знаеше само, че му е дошло до гуша да го тормозят, и искаше просто да прекрати това – по един или друг начин.

Успокояващо беше да знаеш, че не си сам.

Арлен погледна чичо си, който лежеше в калта с очи, изцъклени от страх. Коленичи, пресегна се и с върховете на пръстите си нежно ги затвори. Чоли нямаше от какво да се страхува повече.

– Убивал ли си някога ядрон? – попита той вестоносеца.

– Не – отвърна Рейджън и поклати глава. – Но съм се бил с няколко. Имам и белези, за да го докажа. Но винаги съм гледал по-скоро да се измъкна от тях или да не допусна да нападнат някой друг, отколкото да ги убия.

Арлен се замисли за това, докато увиваха Чоли в брезент и го качиха отзад на талигата, за да се върнат час по-скоро при Селището. Джеф и Силви вече бяха прибрали вещите си в каручката и с нетърпение чакаха да си тръгнат, но щом видяха тялото, гневът от закъснението на Арлен се разсея.