Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 33 страниц)

– Ти няма да я допуснеш? – попита Бруна. – Сега ти ли си Създателят?

– Не богохулствай на това място, стара жено – каза Стефни. – Думите му са написани, така че всички да ги видят.

Тя вдигна подвързаното с кожа томче на Канона, което разнасяше навсякъде.

– Развратниците и прелюбодейците крепят сполетялото ни Нашествие, а това доста точно описва тази уличница и майка ù.

– И къде ти е доказателството за престъплението ù? – попита Бруна.

Стефни се усмихна.

– Гаред се е похвалил за греха си на всеки, който е бил готов да го слуша – каза тя.

Бруна изръмжа и най-внезапно я цапардоса с тоягата си по главата, при което я събори на земята.

– Тръгнала си да порицаваш едно момиче, само защото някакво си момче се било похвалило, така ли? – кресна ù тя. – Фукните на момчетата струват колкото вятъра, дето ги разнася, и ти добре знаеш това!

– Всички знаят, че майка ù е курвата на селото – подсмихна се Стефни презрително. Струйка кръв потече по слепоочието ù: – Крушата не пада по-далеч от дървото!

Бруна завъртя тоягата си в рамото на Стефни и тя изпищя от болка.

– Хей, там! – извика Смит, тичайки към тях. – Стига толкова!

Пастир Майкъл го следваше по петите.

– Това тук е Свещен дом, не някаква си Анжиерска кръчма...

– А вие не се бъркайте в женските работи и ако си знаете интереса, стойте настрана! – сопна им се Бруна, с което им сви перките. След това пак се извърна към Стефни: – Ти ли ще им кажеш или аз да им кажа за твоя грях?

– Аз нямам грехове, вещице! – каза Стефни.

– Изродила съм всяко дете в това село – отвърна Бруна, достатъчно тихо, че да не чуят мъжете, – и въпреки слуховете, много добре виждам какво държа в ръцете си, особено ако то е бебе.

Стефни пребледня като платно и се обърна към мъжа си и пастира.

– Стойте настрана от това! – извика тя.

– Демоните да ме вземат, ако го направя! – извика Смит. Грабна тоягата на Бруна, като я издърпа и от ръцете на жена си: – Слушай добре, жено – рече той на Бруна, – билкарка или не, нямаш право да ходиш нагоре-надолу и да удряш когото свариш!

– О, ама жена ти може да ходи нагоре-надолу и да порицава когото свари, тъй ли? – сопна се Бруна.

Грабна обратно тоягата си от ръцете му и го прасна по главата. Смит залитна назад, потривайки глава.

– Добре – каза той, – опитах с добро.

Обикновено Смит казваше това преди да запретне ръкави и физически да изхвърли някого от кръчмата си. Не беше висок мъж, но набитото му телосложение беше яко, пък и през годините бе натрупал сериозен опит в разправите с пияни дървари.

Бруна не беше мускулест дървар, но не изглеждаше ни най-малко уплашена. И не отстъпи ни крачка назад, когато се Смит се втурна към нея.

– Хубаво! – извика тя. – Изхвърли ме! Сам си смеси билките! Двамцата със Стефни ще лекувате вътре хората, дето повръщат кръв и са хванали демонска треска! Сами си израждайте бебетата, като така и така сте почнали! Варете си свои лекове! Сами си прикадявайте с лековит тамян! За какво ви е да слушате вещицата?

– Наистина за какво? – попита Дарси.

Всички я зяпнаха, когато тя застана до Смит.

– Мога да смесвам билки и да израждам бебета толкова добре, колкото и тя – каза Дарси.

– Ха! – отвърна Бруна.

Дори Смит я погледна с недоверие. Дарси не им обърна внимание.

– Аз казвам, че е време за промяна – продължи тя. – Може и да нямам стогодишен опит като Бруна, но няма да тормозя всички наред.

Смит се почеса по брадичката и хвърли поглед към Бруна, която се кикотеше.

– Продължавай – предизвика я тя. – Почивката може и добре да ми дойде. Но да не идвате да ми плачете на рамото, когато свинята зашие това, дето е трябвало да го реже, и среже това, дето е било за шиене.

– Може би Дарси заслужава да ù се даде шанс – каза Смит.

– Тогава значи е решено! – каза Бруна и потропа с тояга по пода. – Погрижете се да уведомите и останалите в селото при кого да ходят за лековете си. Ще съм ви много признателна за спокойствието!

Тя се обърна към Лийша.

– Идвай, момиче, помогни на старата вещица да се прибере у дома.

Хвана ръката на Лийша и двете поеха към вратата.

Когато минаха покрай Стефни, обаче, Бруна спря, посочи я с тоягата си и прошепна нещо, което само трите жени можаха да чуят.

– Само още една дума да кажеш за това момиче или пък да позволиш друг да я хули, и цялото село ще разбере за срама ти.

Ужасеното изражение на Стефни преследваше Лийша през целия път до колибата на Бруна.

В мига, в който влязоха, Бруна се обърна рязко към нея.

– Е, момиче? Вярно ли е? – попита тя.

– Не! – извика Лийша. – Имам предвид, ние почти... но аз му казах да спре и той ме послуша!

Прозвуча неубедително и невярно, и тя го знаеше. Обхвана я ужас. Бруна беше единствената, която се застъпваше за нея. Помисли си, че ще умре, ако старата жена също я вземеше за лъжкиня.

– Можеш... можеш да ме провериш, ако искаш – каза тя и бузите ù се изпълниха с цвят. Погледна към пода и примижа, за да спре сълзите си.

Бруна изсумтя и поклати глава.

– Вярвам ти, момиче.

– Защо? – попита Лийша, почти умолително. – Защо Гаред би постъпил така?

– Защото момчетата получават похвали за същите неща, заради които момичетата ги гонят от града – отвърна Бруна. – Защото за мъжете най-важно е какво другите мислят за висулката им. Защото той е дребнаво, нахално, малко, дървеноглаво лайно без каквато и да било представа, какво е държал в ръцете си.

Лийша отново се разплака. Стори ù се, че плаче от цяла вечност. Странно как толкова много сълзи можеха да се поберат в едно-единствено човешко тяло.

Бруна разпери ръце и Лийша се хвърли в прегръдката ù.

– Няма нищо, момиче – каза тя. – Изкарай си го всичкото, пък после ще измислим какво ще правим.

***

В колибката на Бруна цареше тишина, докато Лийша правеше чая. Денят още не беше напреднал, но тя се чувстваше напълно изцедена. Какъв живот можеше да очаква оттук-нататък в Хралупата на дърваря?

Крепостта Райзън е само на седмица път оттук, помисли си тя. Хиляди хора. Никой там няма да чуе за лъжите на Гаред. Бих могла да открия Клариса и...

И какво? Знаеше, че просто си фантазира. Дори да можеше да намери вестоносец, който да я отведе, мисъла за седмица и повече път под голото небе смрази кръвта ù, пък и райзънци бяха фермери, които не се нуждаеха от писма или хартия. Вероятно можеше да си намери нов съпруг, но мисълта, че съдбата ù ще зависи изцяло от друг мъж, не ù даде голямо спокойствие.

Занесе чая на Бруна с надеждата, че старата жена ще има някакъв отговор, но вместо да каже нещо, билкарката тихичко засърба. Лийша присви колене край стола ù.

– Какво ще правя? – попита тя. – Не мога вечно да се крия тук.

– Можеш – каза Бруна. – Колкото и да се хвали Дарси, тя не е запомнила и частица от това, на което съм я учила, а аз не съм я учила и на частица от това, което знам. Хората бързо ще се върнат и ще се примолят за помощта ми. Остани с мен и след година никой от Хралупата на дърваря няма дори да си спомня, как някога са се справяли без теб.

– Майка ми никога не би позволила това – отвърна Лийша. – Все още е твърдо решена да ме омъжи за Гаред.

Бруна кимна.

– Няма начин. Тя така и не си прости, задето не роди синовете на Стийв. Навила си е на пръста ти да поправиш грешките ù.

– Няма да го направя – каза Лийша. – По-скоро бих се дала на нощта, преди да оставя Гаред да ме докосне.

С изумление откри, че имаше предвид всяка дума.

– Много смело от твоя страна, миличка – каза Бруна, но в гласа ù се долавяше презрение. – Толкова си смела, че ще захвърлиш живота си заради една момчешка лъжа и страха от майка ти.

– Не ме е страх от нея! – каза Лийша.

– А само от това да ù кажеш, че няма да се омъжиш за момчето, което унищожи доброто ти име?

Лийша замлъкна, а после измина много време, преди да кимне.

– Права си – каза тя и Бруна изсумтя.

Лийша се изправи.

– Предполагам, че ще е най-добре да приключа с този въпрос – каза тя.

Бруна не ù отвърна.

Лийша се спря на вратата и погледна назад.

– Бруна? – попита тя. Старата жена отново изсумтя. – Какъв е грехът на Стефни?

Бруна отпи от чая си.

– Смит има три прекрасни деца – каза тя.

– Четири – поправи я Лийша.

Бруна поклати глава.

– Стефни има четири – каза тя. – Смит има три.

Очите на Лийша се ококориха.

– Но как е възможно? – попита тя. – Стефни никога не напуска кръчмата, освен за да отиде до Свещения...

И ахна.

– Дори благочестивите мъже са мъже – каза Бруна.

Лийша се отправи с бавна стъпка към къщи. Опита се да подбере думите си, но в крайна сметка разбра, че словесните формулировки няма да изиграят никаква роля. Всичко важно се свеждаше до това, че тя няма да се омъжи за Гаред и до реакцията на майка ù.

Денят отдавна се беше преполовил, когато тя влезе в къщата. Гаред и Стийв скоро щяха да се върнат от гората. Искаше да приключи със сблъсъка преди да са пристигнали.

– Е, сега вече наистина си забъркала кашата – изрече майка ù язвително още с влизането ù. – Дъщеря ми, уличницата на селото.

– Не съм уличница – каза Лийша. – Гаред разправя лъжи.

– Да не си посмяла да го виниш, задето не си устискала да си държиш краката затворени! – каза Илона.

– Не съм спала с него – отвърна Лийша.

– Ха! – извика Илона. – Не ме взимай за вчерашна, Лийша. И аз някога съм била млада.

– Ти си „млада” и всяка нощ през последната седмица – каза Лийша. – И Гаред си остава лъжец.

Илона ù зашлеви шамар, с който я събори на пода.

– Ти на мен няма да ми говориш така, малка курво! – кресна ù тя.

Лийша остана да лежи на земята, защото знаеше, че ако помръдне Илона отново ще я удари. Бузата ù гореше.

При вида на смирената си дъщеря, Илона пое дълбоко въздух и изглежда се успокои.

– Карай да върви – каза тя. – Винаги съм смятала, че ще ти се отрази добре да те съборят от пиедестала, на който този идиот баща ти те качи. Ще се омъжиш за Гаред днес-утре и хората все някога ще се уморят да те одумват.

Лийша се окопити.

– Няма да се омъжа за него – каза тя. – Той е лъжец и няма да го направя.

– О, да, ще го направиш – отвърна Илона.

– Няма – заяви Лийша и думите ù дадоха сила да се изправи на крака. – Няма да кажа „да” и ти нищо не можеш да направиш, за да ме накараш.

– Ще видим тая работа – каза Илона и свали колана си. Беше дебел кожен каиш с метална катарама, който тя винаги носеше свободно около кръста си. Лийша мислеше, че го носи само за да ù е под ръка, когато тръгне да я бие.

Илона се втурна към Лийша, която изпищя и отстъпи към кухнята, преди да осъзнае, че само натам не трябваше да бяга. Имаше само един начин да влезеш и излезеш от помещението.

Изкрещя, когато катарамата се вряза в роклята и гърба ù. Илона замахна отново и Лийша, в отчаянието си, се хвърли срещу майка си. Двете се строполиха на земята и в този момент Лийша чу щракването на външната врата и гласа на Стийв. В същото време, откъм работилницата, някой попита нещо на висок глас.

Илона се възползва от суматохата и фрасна дъщеря си в лицето. За секунди се изправи на крака и шибна Лийша с колана, при което изтръгна от нея нов писък.

– Какво по ядроните става тук? – нададе се вик от вратата.

Лийша погледна нагоре и видя как баща ù се мъчи да влезе в кухнята, но месестата ръка на Стийв му пречи да мине.

– Разкарай се от пътя ми! – изкрещя Ърни.

– Това си е между тях – каза Стийв, ухилен.

– Това е моят дом и ти си гостенин тук – извика Ърни. – Разкарай се от пътя ми!

След като Стийв не помръдна, Ърни го удари с юмрук.

Всички замръзнаха. Не беше сигурно, дали Стийв въобще е почувствал юмрука. Той разчупи внезапното мълчание със смеха си и небрежно блъсна Ърни, с което го запрати във всекидневната.

– Вие се разберете насаме, момичета – каза Стийв с намигване, като затвори кухненската врата, докато Илона подновяваше нападението си.

***

Лийша плачеше тихо в задната стаичка на работилницата на баща ù и внимателно почистваше раните и драскотините си. Ако имаше под ръка необходимите билки, щеше да постигне повече, но разполагаше само със студена вода и кърпа.

Беше избягала в работилницата веднага след мъчението и бе заключила вратата отвътре, без да обръща внимание дори на внимателното почукване от страна на баща ù. Когато проми драскотините си и превърза по-дълбоките си рани, Лийша се сгуши на пода и затрепери от болка и срам.

– Ще се омъжиш за Гаред в деня, в който прокървиш – беше се зарекла Илона, – или ще повтаряме това упражнение всеки ден, докато не го направиш.

Лийша знаеше, че тя има предвид всяка дума и знаеше, че слухът от Гаред ще накара много хора да вземат страната на майка ù, като ще настояват младите да се оженят, без да обръщат внимание на раните на Лийша, защото всеки път така се случваше.

Няма да го направя,помисли си Лийша. По-скоро ще се дам на нощта.

Точно в този момент спазъм присви стомаха ù. Лийша изстена и усети влага по бедрата си. Ужасена, тя я попи с чиста кърпа, редейки горещи молитви, но по кърпата, като една жестока шега на Създателя, имаше кръв.

Лийша изпищя. Чу вик в отговор, идващ от къщата.

На вратата се затропа.

– Лийша, добре ли си? – извика баща ù.

Лийша не отговори и продължаваше ужасено да гледа кръвта. Не минаха ли само два дни, откакто се моли за последно да ù дойде? Сега се взираше в кръвта сякаш идваше от Ядрото.

– Лийша, веднага отваряй вратата или ще видиш ядрони посред бял ден! – изкрещя майка ù.

Лийша я игнорира.

– Ако не послушаш майка си и не отвориш вратата преди да преброя до десет, Лийша, заклевам се, ще я изкъртя! – извика гръмогласно Стийв.

Лийша я обзе страх веднага щом Стийв започна да брои. Тя не се съмняваше, че може да направи тежката дървена врата на трески само с един удар. Изтича до външната врата и я отвори със замах.

Беше почти тъмно. Небето беше виолетово и последните снопчета слънчеви лъчи щяха да се гмурнат зад хоризонта само след минути.

– Пет! – извика Стийв. – Четири! Три!

Лийша пое дълбоко въздух и се втурна навън.

Шеста глава
Тайните на огъня

319 СЗ

Лийша вдигна високо полите си и се втурна с всичка сила към колибата на Бруна, но дотам имаше повече от километър и половина, и дълбоко в себе си тя знаеше, че никога няма да успее навреме. Виковете на семейството ù кънтяха зад нея, но звукът им бе заглушен от ударите на сърцето ù и от екота на стъпките ù.

В едната си страна усещаше остра болка, а гърбът ù и бедрата ù горяха от колана на Илона. Препъна се и ожули ръцете си, като се приземи на тях. Изправи се пряко сили, без да обръща внимание на болката, и продължи напред само на чиста воля.

На половината път до билкарката, светлината притъмня и новата нощ започна да мами демоните от Ядрото. Мрачни мъгли се заиздигаха и засъбираха в груби извънземни форми.

Лийша не искаше да умре. Осъзна това сега. Прекалено късно. Но дори да искаше да се върне, домът ù вече бе по-далеч от колибата на Бруна, а между тях нямаше нищо. Ърни нарочно беше построил къщата си настрана от останалите, заради оплаквания от миризмата на химикалите му. Не ù оставаше друг избор освен да продължи право към колибата на Бруна в началото на гората, където дървесните демони се нарояваха.

Няколко ядрона замахнаха към нея, докато минаваше покрай тях, но все още не се бяха материализирали напълно и не успяха да я закачат. Тя усети студенина, докато ноктите им минаваха през гръдния ù кош, сякаш бе докосната от призрак, но болка нямаше и тя не намали темпото си.

Толкова близо до гората нямаше огнени демони. Дървесните демони ги убиваха, където ги видеха. Огнената им плюнка можеше да подпали дървесен демон, макар и обикновеният огън да не можеше. Пред нея се материализира въздушен демон, но Лийша ловко го заобиколи. Тънките крака на съществото не бяха годни да я преследват. То нададе вой след нея, но тя продължи нататък.

Лийша съзря светлина пред себе си. Фенерът, който висеше до предната врата на Бруна. Тя впрегна силите си за един последен бяг и се развика:

– Бруна! Бруна, моля те, отвори вратата!

Отговор нямаше и вратата остана затворена, но пътят беше чист и тя дръзна да си помисли, че ще успее.

Тогава обаче един триметров дървесен демон се изпречи на пътя ù.

И надеждата умря.

Демонът изрева и показа няколко реда зъби като кухненски ножове. В сравнение с него Стийв изглеждаше хилав – демонът бе чудовище от дебели, сплетени мускули, покрити с броня, възлеста като кората на дърво.

Лийша нарисува защита във въздуха пред себе си, докато отправяше тихи моливи към Създателя да я дари с бърза смърт. В легендите се предполагаше, че демоните поглъщат както тялото, така и душата. Тя предположи, че скоро щеше да разбере.

Демонът пое с дебнещи стъпки към нея, като неумолимо скъсяваше разстоянието между двамата и изчакваше да види накъде тя ще се опита да побегне. Лийша знаеше, че трябва да стори точно това, но дори да не беше парализирана от страх, пак нямаше накъде да избяга. Ядронът преграждаше пътя ù към единствената ù надежда за убежище.

Чу се изскърцване, когато предната врата на Бруна се отвори и разля нова светлина по двора. Демонът се обърна към старицата, която се появи на прага.

– Бруна! – извика Лийша. – Стой зад защитите! На двора има дървесен демон!

– Очите ми не са това, което бяха, миличка – отвърна Бруна, – но трудно ще пропусна да видя такъв грозен звяр.

Тя направи крачка напред и прекоси защитите си. Лийша изпищя, когато демонът изрева и се хвърли към старата жена.

Бруна остана на място, докато демонът атакуваше, вече на четири крака и с ужасяваща скорост. Тя мушна ръка под шала си и извади дребен предмет, с който докосна пламъка на фенера до вратата. Лийша видя, че предметът се запали.

Демонът почти я беше достигнал, когато тя замахна назад с ръка и го хвърли. Предметът се пръсна и покри дървесния демон с течен огън. Пламъкът озари нощта и макар и на метри от тях, Лийша усети по лицето си лумналата топлина.

Демонът изпища, изгуби устрема си, претърколи се на земята и се затъркаля в отчаян опит да се изгаси. Огънят бе полепнал здраво за него, независимо, че ядронът се мяташе и виеше в агонията си.

– По-добре влез вътре, Лийша – посъветва я Бруна, докато демона гореше, – да не би да се простудиш.

***

Лийша седеше, увита в един от шаловете на Бруна и наблюдаваше парата над чая, от който нямаше никакво желание да пие. Виковете на дървесния демон дълго се чуваха отвън, преди да се превърнат в тих скимтеж и да изчезнат. Лийша си представи тлеещите останки на двора и си помисли, че ще повърне.

Бруна седеше до нея в люлеещия се стол и си тананикаше тихичко, докато плетеше пъргаво с куките си. Лийша не разбираше спокойствието ù. Тя се чувстваше сякаш никога повече нямаше да постигне мир.

Старата билкарка я прегледа без да продума, само сумтеше от време на време, докато мажеше с мехлем и превръзваше раните на Лийша, малка част от които бяха причинени от стремглавото ù бягство. Също така тя показа на Лийша как да сгъва и да поставя между краката си чисто парче плат, което да попива кръвотечението, и я предупреди, че трябва да го сменя често.

Но сега Бруна си седеше сякаш нищо необикновено не се беше случило и потракването на куките ù, заедно с пращенето на огъня, бяха единствените звуци в стаята.

– Какво му направи на онзи демон? – попита Лийша, когато усети, че не издържа повече.

– Течен демоногън – отвърна Бруна. – Трудно се прави. Много е опасен. Но това е единственото средство срещу дървесни демони, което познавам. Дървеняците не ги хваща обикновен пламък, обаче течният демоногън пърли като огнена плюнка.

– Не знаех, че нещо би могло да убие демон – каза Лийша.

– Казах ти и преди, момиче, че билкарките пазят науката за света – каза Бруна. Изсумтя и се изплю на пода. – Поне една малка част от нас. Може и да съм последната, която знае тази дяволска рецепта.

– Защо не я споделиш с останалите? – каза Лийша. – Бихме могли да се отървем от демоните завинаги.

Бруна сеизкикоти.

– Да се отървем, а? – попита тя. – А може би ще се отървем от селото, като го изгорим до основи. Или да се отървем от горите, като ги подпалим. Никоя от познатите ни температури не може и да погъделичка дори огнен демон или да спре камемен. Пламъците на никой огън не могат да се издигнат до височината, на която един въздушен демон лети, нито пък да подпалят езеро или блато, за да достигнат воден демон.

– И все пак – настоя Лийша, – това, което направи тази нощ, доказва от каква полза може да ни бъде. Ти спаси живота ми.

Бруна кимна.

– Пазим знанието на стария свят за деня, в който отново ще има нужда от него, но това знание носи и огромна отговорност. Ако историите за древните войни на мъжете ни казват нещо, то е че не може да се разчита на тях с тайните на огъня.

– Затова билкарите винаги са жени – продължи тя. – Мъжете не могат да владеят подобна сила, без да я използват. С удоволствие бих изпратила на Смит гърмящи пръчки или празнични фишеци, но не бих му казала как се правят.

– Дарси е жена – каза Лийша, – но ти и нея не я научи.

Бруна изпухтя.

– Тая крава дори да имаше акъл да смеси два химикала без да се запали, пак си е на практика мъж в мисленето. Ще я науча да вари демоногън или горящ барут не преди да науча Стийв.

– Утре ще дойдат да ме търсят – каза Лийша.

Бруна посочи изстиващия ù чай.

– Пий – нареди тя. – Ще се оправяме с утрешния ден като дойде.

Лийша изпълни нареждането, като забеляза киселия вкус на тъпчиплевела и горчивината на небесничето, и изведнъж се почувства ужасно замаяна. Сякаш някъде отдалеч тя осъзна, че изпуска чашата си.

Сутринта донесе със себе си болка. Бруна сложи в чая на Лийша твърдокоренче, за да притъпи паренето в раните ù, както и спазмите, които стискаха корема ù, но сместа хвърли сетивата ù в пълно безредие. Стори ù се, че се носи над леглото, на което лежеше, а същевременно крайниците ù тежаха като олово.

Ърни пристигна скоро след изгрев слънце. Щом я видя се разплака, коленичи до леглото ù и я притисна в прегръдките си.

– Помислих, че съм те загубил – изхлипа той.

Лийша се пресегна немощно и прокара пръсти през оредяващата му коса.

– Ти не си виновен – прошепна тя.

– Отдавна-отдавна трябваше да се изправя срещу нея – призна той.

– Доста меко казано – изсумтя Бруна, докато плетеше. – Никой мъж не бива да дава на съпругата си да го тъпче така.

Ърни кимна, без да има какво да ù отвърне. Лицето му се сви, а зад очилата му се появиха още сълзи.

По вратата се затропа. Бруна погледна Ърни, който отиде да отвори.

– Тя тук ли е – чу Лийша гласа на майка си и спазмите ù се удвоиха. Почувства се прекалено слаба за да се бори. Нямаше сила дори да се изправи на крака.

Секунда по-късно в стаята нахлу Илона, следвана по петите от Гаред и Стийв, като от две хрътки.

– Ето къде си било, безполезно момиченце! – извика Илона. – Знаеш ли как ме изплаши, като избяга в нощта? Хванали сме половината село да те търси! Заслужаваш така да те набия, че душа да береш на пода!

– Никой няма да бие никого, Илона – каза Ърни. – Ако има някой виновен, то това си ти.

– Млъквай, Ърни – каза Илона. – Ти си виновен, че тя е толкова своенравна, ти и твоето глезене.

– Няма да млъкна – каза Ърни и се изправи срещу жена си.

– Ше млъкнеш, ако си знаеш интереса – предупреди го Стийв и сви юмрук.

Ърни го погледна и преглътна с усилие.

– Не се страхувам от теб – каза той, но думите му излязоха пискливо.

Гаред се изкикоти.

Стийв сграбчи Ърни за яката на ризата му и го вдигна от земята с една ръка, като издърпа назад месестия си юмрук.

– Престани да се държиш като идиот – кресна му Илона, – а ти – обърна се тя към Лийша – веднага се прибираш с нас у дома.

– Никъде няма да ходи – каза Бруна, сложи настрана плетивото си и се подпря на тояжката си за да се изправи: – Единствените, които се прибират, сте вие тримата.

– Затваряй си устата, стара вещице – каза Илона. – Няма да ти позволя да съсипеш живота на дъщеря ми, както съсипа моя.

Бруна се изсмя.

– Аз ли ти го изсипах тоя чай от пом в гърлото или те накарах да вириш краката за цялото село? – попита тя. – Твоето нещастие си е изцяло по твоя вина. Сега ми се махай от колибата.

Илона тръгна към нея.

– Или какво? – предизвика я тя.

Бруна се ухили беззъбо и стовари тоягата си върху крака на Илона, с което предизвика писъка на по-младата жена. Допълни удара си с един в стомаха, Илона се преви на две и с това избликът ù приключи.

– Бързо, сега! – извика Стийв.

Захвърли горкия Ърни настрана и заедно с Гаред се втурна към старицата.

Бруна изглеждаше не по-съсредоточена, отколкото беше при нападението дървесния демон. Бръкна в шала си и извади шепа прах, който духна в лицата на двамата мъже.

Гаред и Стийв паднаха на пода, впиха ръце в лицата си и се разкрещяха.

– Там, откъде го взех това, Илона, има и още – каза Бруна. – По-скоро ще ви видя всичките ослепели, отколкото да оставя някой да ми нарежда в собствения ми дом.

Илона запълзя към вратата на четири крака, докато предпазваше с ръка лицето си. Бруна се изсмя и помогна на Илона да излезе с един здрав ритник по задника.

– Марш навън и двамата! – викна тя на Гаред и Стийв. – Вън, преди да ви подпаля!

Двамата тръгнаха пипнешком, стенейки от болка, удавили червените си лица в сълзи. Бруна ги насочвеше с ударите на тоягата си към вратата, както би направила с псе, което се е изпикало на пода.

– Ако не ви е страх, пак заповядайте! – разхили се бурно Бруна, докато тримата бягаха от двора ù.

***

Чу се ново тропане по вратата по-късно същия ден. Лийша вече беше станала и шеташе напред-назад, но още беше отпаднала.

– Сега какво? – изрева Бруна. – Не съм имала толкова много посетители откакто ми увиснаха циците!

Закрачи тежко към вратата, отвори я и видя Смит да стои отпред и нервно да кърши ръце. Очите на Бруна се присвиха, щом го видя.

– Аз напуснах – каза тя. – Намери Дарси.

И бутна вратата да я затвори.

– Почакай, моля те – примоли се Смит и посегна да задържи вратата. Бруна се намръщи и той дръпна ръката си, сякаш е била попарена.

– Чакам – каза Бруна изпитателно.

– Става дума за Анди – каза Смит. Имаше предвид един от мъжете, пострадали при атаката на демоните. – Раната в стомаха му започна да гние, та Дарси го разряза и сега кръвта му тече и от двете страни.

Бруна се изплю на ботушите на Смит.

– Казах ти, че така ще стане – каза тя.

– Знам – отвърна Смит. – Ти беше права. Трябваше да те послушам. Моля те, върни се. Ще направя каквото поискаш.

Бруна изсумтя.

– Няма да карам Анди да плаща за твоята глупост – каза тя. – Но ще запомня обещанието ти и ни за миг не си въобразявай, че ще ти се размине!

– Каквото поискаш – зарече се отново Смит.

– Ърни! – изрева Бруна. – Донеси ми платното с билките! Смит ще може да го носи. Ти помогни на дъщеря си да дойде. Отиваме в селото.

Лийша се опираше на ръката на баща си, докато вървяха. Беше я страх, че ще ги забави, но дори в сегашното си отпаднало състояние не изоставаше от тътрещите се нозе на Бруна.

– Би трябвало да те накарам да ме носиш на гръб – измърмори Бруна към Смит по пътя. – Старите ми крака не са толкова бързи, колкото бяха някога.

– Ще те нося, ако поискаш – каза Смит.

– Не ставай идиот – отвърна Бруна.

Половината село се беше събрало пред Свещния дом. Настъпи всеобщо облекчение, когато Бруна се появи, и шепот при вида на Лийша със скъсаната ù рокля и рани.

Старухата не обърна внимание на никого, проправи си път между хората и влезе направо вътре. Лийша видя Гаред и Стийв да лежат на болнични легла с влажни кърпи на очите си и преглътна доволната си усмивка. Бруна ù беше обяснила, че дозата пипер и вонливка, която им хвърли, няма да им нанесе трайна вреда, но се надяваше, че Дарси не разбира достатъчно, за да им го каже. Илона я изгледа свирепо от мястото си до тях.

Бруна отиде право при леглото на Анди. Той беше плувнал в пот и смърдеше. Кожата му беше пожълтяла, а препаската около слабините му беше изцапана с кръв, урина и изпражнения. Бруна погледна към него и се изплю. Дарси стоеше наблизо. Личеше си, че беше плакала.

– Лийша, развий билките – нареди Бруна. – Имаме работа за вършене.

Дарси изтича и се пресегне да вземе платното от Лийша.

– Аз мога да го направя – каза тя. – Ти самата изглеждаш на ръба на припадъка.

Лийша издърпа платното и поклати глава.

– Това е моето място – каза тя, развърза платното и го разгъна, за да открие многото джобове, пълни с билки.

– Сега Лийша е моят чирак! – извика Бруна, така че всички да я чуят. Погледна Илона право в очите и продължи. – Обетът им с Гаред е разтрогнат и сега тя ще ми служи седем години и един ден! Всеки, който има да каже нещо против това или самата нея, ще има възможността сам да си лекува болните.

Илона отвори уста, но Ърни я посочи с пръст.

– Мълчи! – изрева той.

Илона се ококори, закашля се и преглътна думите си. Ърни кимна и отиде при Смит. Двамата мъже отидоха в ъгъла и започнаха да си приказват нещо тихо.

Лийша изгуби представа за времето, докато работеше заедно с Бруна. Дарси без да иска бе срязала червото на Анди, докато се опитвала да изреже демонската гнилоч, и така го бе отровила със собствените му нечистотии. Бруна не спираше да ругае, докато се трудеше да поправи стореното, пращаше Лийша да чисти инструменти, да ù носи билки и да забърква отвари. Учеше я в движение, като ù обясняваше грешките на Дарси и какво е необходимо, за да се поправят, а Лийша слушаше внимателно.

Накрая, когато вече бяха сторили всичко по силите си, те зашиха раната и я бинтоваха в чиста превръзка. Анди потъна в упоен сън, но изглеждаше сякаш диша по-леко, а кожата му бе по-близко до естествения си цвят.

– Ще се оправи ли? – попита Смит, докато Лийша помагаше на Бруна да се изправи.

– Не и благодарение на теб или Дарси – сопна се Бруна. – Но ако лежи точно там, където е, и прави точно това, което му се каже, ще прескочи трапа.

На тръгване Бруна се отби покрай леглата на Стийв и Гаред.

– Свалете тези глупави превръзки от очите си и спрете да хленчите – сряза ги тя.

Гаред пръв изпълни нареждането и замижа на светлината.

– Аз виждам! – извика той.

– Разбира се, че виждаш, тъпа дървена главо – каза Бруна. – Селото се нуждае от някого, който да пренася тежки неща от едно място на друго, а кьорав няма да ставаш за тази работа. – Тя размаха тоягата си към него: – Но изпречиш ли ми се пак, слепотата ще се окаже най-малката ти грижа!

Гаред пребледня и кимна.

– Добре – каза Бруна. – А сега, кажи си правичката. Отне ли цветето на Лийша?

Гаред се огледа изплашен. Накрая погледът му се заби в земята.

– Не – каза той. – Това беше лъжа.

– По-силно, момче – сопна се Бруна. – Аз съм стара жена и ушите ми не чуват така, както преди.

По-силно, така че всички да чуят, тя попита: – Отне ли цветето на Лийша?

– Не! – извика Гаред, а лицето му почервеня повече, отколкото след лютящия прах.