Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 33 страниц)

Петнадесета глава
Изсвири ми цяло състояние

325 СЗ

Имаше дим и огън, и една жена, която извиси гласа си над крясъците на ядроните.

Обичам те!

Роджър се събуди внезапно, сърцето му препускаше. Над високите стени на крепостта Анжие беше пукнала зората и мека светлина се процеждаше през процепите на кепенците. Стискаше силно талисмана със здравата си ръка и докато светлината нарастваше, чакаше сърцето му да се успокои. Миниатюрната кукла, детско творение от дърво и канап, върху чиято глава бе прикрепен нейният кичур червена коса, беше единственото останало нещо от майка му.

Не си спомняше лицето ù, изгубено в пушека, както и повечето събития от онази нощ, но помнеше последните ù думи към него. Чуваше ги отново и отново в сънищата си.

Обичам те!

Той потърка косата между палеца и безименния пръст на осакатената си ръка. На мястото на първите му два пръста беше останал само неравен белег, но благодарение на нея Роджър не беше изгубил нищо друго.

Обичам те!

Талисманът беше тайната му защита и Роджър не беше споделил за него дори с Арик, който му беше като баща. Куклата му помагаше през дългите нощи, когато мракът се затваряше плътно около него и писъците на ядроните го караха да трепери от страх.

Но денят беше настъпил и светлината го накара отново да се почувства в безопасност. Целуна малката кукла и я върна в тайния джоб, който беше пришил към пояса на шарените си панталони. Дори само мисълта, че тя е там, го караше да се чувства по-смел. Беше десетгодишен.

Роджър се надигна от сламеника си, изтегна се и с прозявка на уста излезе залитайки от малката стая. Сърцето му се сви от мъка, когато видя Арик, клюмнал в несвяст на масата. Неговият майстор се беше прегърбил над празна бутилка и все още я стискаше здраво за гърлото, сякаш за да изцеди няколко последни капки от нея.

И двамата си имаха своите талисмани.

Роджър отиде при него и отскубна бутилката от пръстите му.

– Кой? К’во има? – извика Арик, вдигнал наполовина глава.

– Пак си заспал на масата – каза Роджър.

– А ти ли си, бе, момче? – изръмжа Арик. – Помислих, че отново е проклетият хазяин.

– Наемът отдавна трябваше да се плати – каза Роджър. – Уговорени сме да играем на Малкия площад тази сутрин.

– Наемът – изломоти Арик. – Все тоя наем!

– Ако не платим днес – напомни му Роджър – господин Кевин се зарече да ни изхвърли.

– Значи, ще играем – каза Арик и стана. Загуби равновесие и се опита да се задържи за стола, но така само го прекатури върху себе си, когато се сгромоляса на пода.

Роджър отиде да му помогне, но Арик го отблъсна.

– Добре съм! – извика той, сякаш за да предизвика Роджър да възрази, докато се изправяше несигурно на крака. – Мо’а да направя и задно салто! – каза той и се обърна назад, за да види дали има място. По очите му си пролича, че е започнал да съжалява за самохвалството си.

– Нека запазим това за представлението – каза бързо Роджър.

Арик извърна поглед към него.

– Май имаш право – съгласи се той и двамата си отдъхнаха.

– Гърлото ми е пресъхнало – каза Арик. – Нуждая се от питие преди да пея.

Роджър кимна и изтича да напълни една дървена чаша от каната с вода.

– Не вода – каза Арик. – Донеси ми вино. Нуждая се от нокътя на демона, който ме изядри.

– Виното ни е свършило – каза Роджър.

– Тогава изтичай да ми купиш още – нареди Арик. Залитна към кесията си, спъна се по пътя и едва успя да се задържи. Роджър притича до него за опора.

Арик известно време се помота с връзките, после вдигна кесията и я тръшна на дървения под. Не се чу никакъв звук, когато платнената торбичка удари земята, и Арик изръмжа.

– Нито клат – извика той в безсилието си и метна кесията. Движението го накара да изгуби равновесие и той направи пълен кръг, докато се опитваше да се задържи, преди да тупне на пода.

Докато Роджър стигне до него, Арик успя да се вдигне на четири крака, но започна да повръща и разля вино и жлъчка по целия под. Стисна юмруци и се затресе, и Роджър реши, че отново ще повърне, но след секунда момчето осъзна, че покровителят му плачеше.

– Не беше така едно време, когато работех за херцога – простена Арик. – Тогава парите ми се лееха от джобовете.

Само защото херцогът плащаше виното ти, помисли си Роджър, но беше достатъчно предвидлив да си запази забележката за себе си. Да кажеш на Арик, че пие прекалено много, беше най-сигурният начин да го накараш да побеснее.

Избърса лицето на тежкия мъж и му помогна да се добере до сламеника. Когато майсторът захърка в безпаметство, Роджър взе парцал, за да измие пода. Днес нямаше да има представление.

Замисли се, дали господин Кевин щеше наистина да ги изхвърли и къде щяха да идат, ако го направеше. Анжиерската защитена стена беше силна, но в мрежата отгоре имаше дупки и въздушните демони не бяха нещо нечувано. Мисълта да нощуват на улицата го ужасяваше.

Погледна към оскъдното им имущество и се замисли дали няма нещо, което да може да продаде. Арик вече продаде бойния кон и щита на Джерал, когато времената се влошиха, но преносимият кръг на вестоносеца остана. Щяха да им дадат добра цена за него, но Роджър не смееше да го продаде. Арик щеше да изпие и проиграе парите, и накрая пак щяха да останат без нищо на ръка, когато вече наистина ги изхвърлят да нощуват на улицата.

На Роджър също му липсваха дните, когато Арик работеше за херцога. Арик се радваше на обожанието на курвите на Райнбек и те се държаха с Роджър сякаш беше техен син. Прегръщан от около дузина парфюмирани пазви на ден, той получаваше лакомства, а те го учеха да им помага с гримовете и облеклата. По онова време той не виждаше често майстора си. Арик редовно го оставяше в бардака, докато пътуваше по селцата и разнасяше навред със сладкия си глас херцогските декрети.

Но на херцога не му хареса, че намери малко момче, сгушено в леглото, когато една нощ влетя залитайки в покоите на любимата си курва, пиян и възбуден. Искаше Роджър да се разкара, и Арик да си върви заедно с него. Роджър осъзнаваше, че по негова вина живееха толкова бедно сега. Арик, както и родителите му, беше пожертвал всичко, за да се грижи за него.

Но макар на родителите си да не можеше да се отблагодари, на Арик той бе в състояние да даде нещо в замяна.

Роджър побегна с всички сили с надеждата, че тълпата все още беше там. Дори сега много хора биха дошли на обявено представление на Сладкогласния, но не биха чакали вечно.

През рамо носеше „торбата с вълшебствата” на Арик. Също като дрехите им, торбата беше от жонгльорския шарен плат на цветни кръпки, избелял и износен. Беше пълна с инструментите на жонгльорското изкуство. Роджър ги беше овладял всичките, освен разноцветните топки за жонглиране.

Босите му, загрубели ходила шляпаха по дъсчената настилка. Роджър имаше ботуши и ръкавици, същите като костюма му, но ги остави. Предпочиташе стабилната устойчивост на пръстите на краката си пред изтърканите подметки на шарените си ботушки със звънчета на носовете, а ръкавиците направо ги мразеше.

Арик беше натъпкал пръстите на дясната ръкавица с памук, за да прикрие тези, които липсваха при Роджър. Тънък конец свързваше изкуствените пръсти с останалите и така можеха всичките да се свиват заедно. Номерът беше хитър, но Роджър се срамуваше всеки път, щом слагаше измайстореното съоръжение на осакатената си ръка. Арик изискваше от него да ги носи, но майсторът не можеше да го шамароса за нещо, за което нямаше да разбере.

Мърмореща публика се въртеше около Малкия площад, когато Роджър пристигна. Двадесетина човека, някои от които деца. Роджър си спомняше времето, когато вестта, че Арик Сладкогласни ще изнася представление, привличаше стотици от всички краища на града, че и от околните села. Тогава той пееше в храма на Създателя или в амфитеатъра на херцога. Сега Малкия площад беше най-доброто, което му даваше гилдията, а той и него не можеше да напълни.

Но някоя и друга пара беше по-добре от нищо. Дори само десетина души да оставеха по един клат Роджър, това пак щеше да им откупи още една нощ при господин Кевин, стига Гилдията на жонгльорите да не го хване, че играе без майстора си. Ако това станеше, просроченият наем щеше да е най-малката им грижа.

С едно „Фиуу!” той премина с танц през тълпата, като пръскаше оцветени крилати семенца от чантата. Шушулките им се завъртаха и се понасяха из въздуха зад него, като оставиха диря от ярки цветове.

– Чиракът на Арик! – извика един от тълпата. – Сладкогласният все пак ще дойде!

Заръкопляскаха и Роджър усети как стомахът му се сви. Искаше да каже истината, но първото правило на Арик за жонгльорството беше никога да не казваш или правиш нещо, което ще развали настроението на тълпата.

Сцената на Малкия площад беше на три нива. Отзад имаше дървен навес, който да подобрява акустиката и да предпазва артистите от суровото време. В дървото имаше издълбани защити, но те бяха изтъркани и стари. Роджър се почуди, дали биха могли да подслонят него и майстора му за през нощта, ако ги изхвърлеха.

Затича се нагоре по стълбите, претърколи се на салто през сцената и метна шапката за събиране на пари пред публиката с едно точно и рязко движение в китката.

Роджър разгряваше всяка тълпа за господаря си и само след минути той си влезе в обичайната серия от номера – премяташе се наоколо, разказваше вицове, правеше фокуси и имитираше слабостите на всеизвестни личности от властта. Смях. Аплодисменти. Постепенно тълпата започна да набъбва. Тридесет. Петдесет. Но все повече и повече мърмореха, нетърпеливи Арик Сладкогласни най-сетне да се появи. Стомахът на Роджър се стегна и той докосна талисмана в тайния си джоб за сила.

Отлагаше неизбежното колкото се можеше по-дълго, викаше децата напред, за да им разкаже историята за Завръщането. Успя да изиграе отделните части само с изкуството на мимиката и някои закимаха одобрително, но по много лица си личеше разочарование. Арик не изпяваше ли историята? Не бяха ли дошли точно за това?

– Къде е Сладкогласния? – провикна се някой от края.

Тези около него му казаха да мълчи, но думите му увиснаха във въздуха. Когато Роджър приключи с децата, наоколо се разнесе всеобщ ропот на недоволство.

– Дойдох да чуя песен! – извика същият мъж, като този път и други закимаха в съгласие.

Роджър знаеше, че не бива да удовлетворява желанието им. Гласът му не беше силен и се измяташе всеки път, когато му се налагаше да задържи някой тон за по-дълго. Тълпата щеше да побеснее, ако запееше.

Обърна се към торбата с вълшебствата за другата си възможност, подминавайки засрамено жонгльорските топки. Умееше да хвърля и хваща достатъчно добре с осакатената си ръка, но без показалец, с който да завърти топките по необходимия начин, и без половин длан, с която да ги лови, ръцете му просто не можеха да си съдействат за тънкостите на истинското жонглиране.

– Какъв е този жонгльор, дето не може да пее и да жонглира? – викаше му понякога Арик.

Не много добър, знаеше си Роджър.

Беше по-добър с ножовете в торбата, но за да викаш хора от публиката да ти стоят до стената, докато ти мяташ ножове около тях, се искаше изрично разрешително от гилдията. Арик винаги избираше някое гърдесто момиче да му асистира, което най-често се озоваваше в леглото му след представлението.

– Не мисля, че ще дойде – чу се същият човек да казва. Роджър го наруга наум.

Мнозина от публиката също се заизнизаха. Някои хвърлиха по клат в шапката от съжаление, но ако Роджър не предприемеше нещо бързо, никога нямаше да изкара достатъчно, за да удовлетвори господин Кевин. Очите му се спряха на калъфа на цигулката и той бързо я грабна като видя, че неколцина са останали да гледат. Извади лъка и както винаги, тя пасна точно на осакатената му ръка. Тук липсващите му пръсти не бяха нужни.

В мига, в който докосна лъка до струните, музиката изпълни площада. Някои от тези, които се обръщаха да си вървят, спряха и се заслушаха, но Роджър не им обърна внимание.

Той не си спомняше добре баща си, но паметта му бе запазила картината как Джесъм пляска и се смее, докато Арик свири на цигулка. Когато свиреше, момчето усещаше любовта на баща си, както усещаше тази на майка си, докоснеше ли талисмана. В безопасност сред тази любов, той остави страха си да се отрони от него, а сам изгуби във вибриращата милувка на струните.

Обикновено свиреше само в акомпанимент на Арик, но този път Роджър стигна по-далеч, като позволи на музиката си да изпълни пространството, което Сладкогласния щеше да заеме. Пръстите по здравата му лява ръка изгубиха очертанията си в бързината, с която се движеха по позициите, и скоро тълпата започна да пляска с темпото, около което искаше той да извие музиката си. Арик засвири все по-бързо и по-бързо, тоновете му се изтръгваха все по-отривисто и се люшваха в танц по сцената в такт с мелодията. Когато сложи крак на едно от стъпалата на сцената и се оттласна в задно салто, без да пропусне и нота, тълпата изрева.

Звукът прекъсна транса му и той видя, че площада се беше напълнил, имаше дори хора, които се блъскаха отзад, за да го чуят. От колко ли време самият Арик не беше привличал такава тълпа! В изумлението си Роджър едва не пропусна тон и стисна зъби да се държи за музиката, докато тя отново не стане целия му свят.

– Това беше добро представление – поздрави го някакъв глас, докато Роджър броеше лакираните дървени монети в шапката. Почти триста клата! Кевин нямаше да ги тормози цял месец.

– Благодаря... – започна Роджър, но гласът му заседна в гърлото, щом погледна нагоре. Майсторите Джейсън и Едъм стояха пред него. Членове на Гилдията.

– Къде ти е майсторът, Роджър? – строго попита Едъм. Беше майстор актьор и мим, за чиито представления се говореше, че привличали зрители чак от крепостта Райзън.

Роджър преглътна тежко, а лицето му пламна. Сведе поглед с надеждата, че ще вземат страха и гузността му за срам. – Аз... аз не знам – каза той. – Трябваше да бъде тук.

– Бас ловя, че отново е пиян – изсумтя Джейсън. Беше познат още като Златния Тон – име, за което се твърдеше, че сам си го е дал – защото бил певец от висока класа. Но по-важното в случая беше, че Джансън, първият министър на Херцог Райнбек, бе негов чичо, и той държеше светът да не остава в неведение за този факт. – Старият Сладкогласни нещо се е мариновал напоследък.

– Истинско чудо е, че е успял да запази разрешителното си толкова дълго – каза Едъм. – Чух, че миналия месец се е насрал по средата на изпълнението си.

– Това не е вярно! – каза Роджър.

– Щях да се безпокоя повече за себе си, ако бях на твое място, момче – каза Джейсън и насочи дълъг пръст към лицето на Роджър. – Знаеш ли каква е глобата за събиране на пари без разрешително за представлението?

Роджър пребледня. Арик можеше да загуби разрешителното си заради това. А ако гилдията докараше работата до съд, и двамата можеха да свършат като дървосекачи с оковани глезени.

Едъм се засмя.

– Не се бой, момче – каза той. – Стига гилдията да си вземе своя дял – и той сам се обслужи с голяма част от дървените монети, които Роджър бе спечелил, – не мисля, че ще се наложи да отдаваме специално внимание на случилото се.

Роджър беше достатъчно умен, за да не се възпротиви, когато мъжете разделиха и прибраха в джобовете си повече от половината му печалба. Малко от нея, ако въобще нещо, щеше наистина да стигне до хазната на жонгльорите.

– Имаш талант, момче – каза Джейсън, когато се обърнаха да си вървят. – Може би трябва да си помислиш за покровител с по-добри перспективи. Ела при мен като се измориш да чистиш след стария Спиртогласни.

Разочарованието на Роджър трая само докато не поклати шапката. Дори половината беше повече от това, което се бе надявал някога да спечели. Върна се тичешком в странноприемницата и се отби само до едно-единствено място. Отиде при господаря Кевин, чието лице се превърна в буреносен облак, щом видя момчето да се задава.

– Дано не си дошъл да ми се молиш от името на майстора си, момче – каза той.

Роджър поклати глава и подаде кесия на мъжа.

– Господарят ми каза, че ще стигне за десет дена – каза той.

Учудването на Кевин беше очевидно, когато претегли с ръка кесията и чу удовлетворителното тракане на дървените монети вътре. Поколеба се малко, после изсумтя, сви рамене и прибра кесията в джоба си.

Арик все още спеше, когато Роджър се прибра. Момчето знаеше, че майсторът му никога няма да разбере, че са платили на ханджията. Щеше усърдно да го избягва и да се поздрави сам, че е изкарал десет дена без да плати.

Роджър сложи няколкото останали монети в кесията му. Щеше да каже на майстора си, че ги е намерил разпиляни в торбата с чудесата. Това рядко им се случваше, откакто парите им станаха кът, но Арик нямаше да повдига повече въпроси за богатството им, щом видеше какво друго му бе купил чиракът.

Роджър остави бутилката вино до Арик, докато спеше.

Арик беше станал преди Роджър на следващата сутрин и си преглеждаше грима в пукнато огледало с дръжка. Не беше млад, но не беше и толкова стар, че инструментариумът на една жонгльорска палитра да не може да го направи такъв. В дългата му, изсветляла от слънцето коса все още имаше повече златно отколкото бяло, а кафявата му брада, потъмнена с боя, скриваше наедряващата му двойна брадичка. Гримът пасваше на тена му толкова добре, че бръчиците около сините му очи бяха изчезнали.

– Миналата нощ изкарахме късмет, момчето ми – каза той, докато оглеждаше лицето си, за да види дали гримът си личи, – но не можем вечно да избягваме Кевин. Косматият язовец ще ни пипне рано или късно и когато го направи, ще иска да се бръкнем с повече от... – той посегна в кесията, извади монетите и ги хвърли във въздуха. – ... шест клата.

Ръцете му се движеха прекалено бързо, за да ги следи човек, хващаше монетите от въздуха и в спокоен ритъм ги хвърляше отново над главата си.

– Да си упражнявал жонглирането си, момче? – попита той.

Преди Роджър да успее да си отвори устата да му отговори, Арик изстреля към него един от клатовете. Роджър знаеше този номер, но готов или не, усети остър прилив на страх, щом хвана монетата с лявата си ръка и я хвърли във въздуха. Бързо една след друга последваха още монети и той се бореше за контрол, докато ги улавяше с осакатената си ръка и ги прехвърляше в другата, с която отново да ги метне във въздуха.

Когато запрехвърля четири монети, момчето се ужаси. Щом Арик добави и пета, на Роджър му се наложи да танцува като луд, за да не допусне да паднат. Арик реши да не подава и шеста, и вместо това изчака търпеливо. Действително, миг по-късно Роджър падна на земята под съпровода на тракащите монети.

Роджър се сви в очакване на тирадата на господаря му, но Арик само въздъхна дълбоко.

– Слагай си ръкавиците – каза той. – Трябва да излезем и да напълним кесията.

Въздишката жегна Роджър повече от крясък и перване по ухото. Яростта означаваше, че Арик бе очаквал повече. Въздишката означаваше, че господарят му се е предал.

– Не – каза той. Думата се изплъзна от устата му, преди да успее да я спре, но след като застана във въздуха между тях, Роджър усети, че си е точно на мястото, точно както усещаше лъка в осакатената си ръка.

Арик кипна под мустаците си, шокиран от безочието на момчето.

– Ръкавиците, имам предвид – поясни Роджър и видя изражението на Арик да се променя от гневно към любопитно. – Не искам да ги нося повече. Мразя ги.

Арик въздъхна, махна тапата от новата си бутилка вино и си сипа чаша.

– Нали се разбрахме – каза той и посочи Роджър с бутилката, – че хората няма да искат да те наемат, ако знаят за твоя недъг? – попита той.

– Не сме се разбирали – каза Роджър. – Един ден ти просто ми каза да си ги слагам.

Арик се изкиска.

– Не ми се ще да те разочаровам, момче, но така стоят нещата между майстор и чирак. Никой не ще сакат жонгльор.

– Значи това съм аз? – попита Роджър. – Един инвалид?

– Разбира се, че не – отвърна Арик. – Не бих те заменил с нито един чирак в Анжие. Но не всеки би погледнал отвъд демонските ти белези, за да съзре човека зад тях. Ще ти лепнат някой подигравателен прякор и ще се окаже, че се смеят на теб, а не заради теб.

– Не ме интересува – каза Роджър. – Ръкавиците ме карат да се чувствам като измамник, а ръката ми е достатъчно зле и без фалшивите пръсти, с които става още по-несръчна. Какво значение има на какво се смеят, щом идват и дават клатове за това?

Арик задържа погледа си върху него, докато почукваше чашата си.

– Дай да ти видя ръкавиците – каза той накрая.

Бяха черни и му стигаха до средата на предмишницата. По краищата им бяха зашити триъгълници в ярки цветове, окичени с камбанки. Роджър ги хвърли намусен към господаря си.

Арик хвана ръкавиците, погледна ги за по-малко от миг, метна ги през прозореца и потърка ръце, сякаш при допира си с тях се беше омърсил.

– Взимай си ботушите и да тръгваме – каза той и гаврътна остатъка от чашата си.

– И тях много не ги харесвам – осмели се да каже Роджър.

Арик се усмихна на момчето.

– Не си насилвай късмета – предупреди го той и му смигна.

***

Законът на гилдията позволяваше на жонгльорите с разрешително да изнасят представления на всеки уличен ъгъл, стига да не задръстваха движението или да не пречеха на търговията. Някои улични продавачи даже ги наемаха да привличат вниманието към сергиите или кръчмите им.

Пиенето на Арик беше охладило отношенията му с повечето от последните, затова представленията му се провеждаха на улицата. Арик спеше до късно и най-добрите места отдавна бяха заети от други жонгльори. Мястото, което намериха, не беше идеално: ъгъл на странична уличка, далече от главните пътни артерии.

– Ще свърши работа – измърмори Арик. – Събери тълпата, момче, докато аз си оправя такъмите.

Роджър кимна и се затича. Натъкнеше ли се на подходяща група хора, той се премяташе покрай тях или минаваше на ръце, а камбанките, зашити върху шарените му дрехи, звънтяха подканващо.

– Жонгльорско представление! – извика той. – Елате и вижте изпълнения на Арик Сладкогласни!

Благодарение на своите акробатични умения и на тежестта, която името на господаря му все още носеше, той успя да привлече солидна доза внимание. Някои дори се присъединиха към обиколката му, ръкопляскаха и се смееха на маймунджилъците му.

Един мъж сръчка жена си.

– Виж, това е сакатото момче от Малкия площад.

– Сигурен ли си? – попита тя.

– Само му погледни ръката! – каза мъжът.

Роджър се направи, че не ги е чул, и продължи нататък в търсене на нови клиенти. Скоро доведе скромната си свита при майстора си и го завари да жонглира с касапски нож, сатър, брадвичка, малко столче и стрела в лек ритъм, докато се шегуваше с нарастващата тълпа около него.

– И ето го и моят асистент – извика Арик към тълпата, – Роджър Полухват!

Роджър вече тичаше напред, когато името достигна до ушите му. Арик какво си мислеше?

Само дето вече беше прекалено късно да забави темпото, затова изпъна ръце и се хвърли напред, преметна се с три салта и се изправи на няколко крачки от майстора. Арик грабна касапския нож от смъртоносната поредица във въздуха пред него и го метна към Роджър.

Напълно подготвен за този ход, Роджър се завъртя на пета и без да му мигне окото хвана тъпия, специално балансиран в тежестта си нож със здравата си лява ръка. Когато приключи с въртенето, той разгърна ръце и го хвърли, а острието полетя с въртеливо движение към главата на Арик.

Арик също се завъртя, а когато спря, острието бе здраво стиснато между зъбите му. Тълпата заликува и когато ножът отново се включи в синхрон с останалите прибори, вълна от клатове изтрака в шапката.

– Роджър Полухват! – извика Арик. – Само на десет години и с осем пръста, той е по-смъртоносен с ножа от който и да е възрастен мъж!

Тълпата заръкопляска. Роджър вдигна осакатената си ръка, така че всички да я видят и тълпата изахка от изумление. Намекът на Арик вече беше накарал повечето да повярват, че момчето бе хванало и е хвърлило ножа с осакатената си ръка. Те щяха да кажат на други и да преувеличават в историите си. Вместо да рискува хората сами да лепнат прякор на чирака му, Арик ги беше изпреварил.

– Роджър Полухват – промърмори той, изпитвайки името на езика си.

– Хоп! – извика Арик и Роджър се обърна в мига, в който майсторът метна стрелата по него. С едно плясване на ръце улови устремената към лицето му заплаха. Отново се завъртя и застана с гръб към тълпата. Със здравата си ръка метна стрелата между краката си към своя господар, но веднага след това се обърна към тълпата и вдигна осакатената си дясна ръка. – Хоп! – извика в отговор той.

Арик се престори на уплашен и изпусна остриетата, с които жонглираше, но столчето попадна в ръцете му точно навреме за стрелата, която се заби право в средата му. Арик я изгледа сякаш беше изумен от собствения си късмет. Отскубна стрелата, трепна с длан и оръжието се превърна в букет цветя, който жонгльорът връчи на най-красивата жена в тълпата. Още монети затракаха в шапката.

Като видя, че господарят му преминава на фокуси, Роджър изтича до торбата с вълшебствата за реквизита, от който Арик се нуждаеше за номерата си. Когато тръгна, от тълпата се нададе вик.

– Свири с цигулката! – извика някакъв мъж.

Към него се присъедини всеобщо одобрително жужене. Роджър погледна нагоре и видя същия мъж, който миналия ден така силно бе викал за Сладкогласния.

– Май сме в настроение за музика, а? – Арик попита тълпата, сложил пръст на пулса ù.

Отговориха му с радостни възгласи, Арик отиде до торбата, взе цигулката, постави я под брадичката си и се обърна към публиката. Но преди да допре лъка до струните, мъжът извика.

– Не ти, момчето! – изрева той. – Нека Полухват да свири!

Арик погледна Роджър, лицето му бе въплъщение на раздразнението, когато тълпата започна да скандира „Полухват! Полухват!” Най-накрая сви рамене и подаде инструмента на своя чирак.

Роджър взе цигулката с треперещи ръце. „Никога не засенчвай господаря си” беше правило, което чираците научаваха отрано. Но тълпата викаше за неговата музика и отново лъкът пасна съвършено на осакатената му ръка, свободна от проклетата ръкавица. Той затвори очи, усети застиналите струни под възглавничките на пръстите си и ги раздвижи в тих нисък тон. Хората утихнаха, когато Роджър подхвана нежна мелодия и в продължение на няколко секунди докосваше струните така, сякаш гали гърба на котка и я кара да мърка.

Тогава цигулката се съживи в ръцете му и той я поведе като партньорка в бърз танц, понасяйки я във вихрушка от музика. Забрави тълпата. Забрави Арик. Сам с музиката си, той откриваше нови съзвучия без дори да губи основната мелодия и импровизираше в такт с темпото на пляскането, което сякаш идваше от един друг свят.

Нямаше представа колко дълго продължи всичко това. Можеше да остане в този свят завинаги, но чу остро издрънкване и нещо ужили ръката му. Разтърси глава, за да я прочисти и погледна напред към зяпналата притихнала публика.

– Скъса се струната – каза той смутено.

Погледна към майстора си, който изглеждаше също толкова потресен, колкото и останалата част от публиката. Той бавно вдигна ръце и започна да пляска.

Тълпата скоро го последва и беше оглушително.

***

– Ще ни направиш богати с това свирене, момче – каза Арик, докато броеше печалбата. – Богати!

– Достатъчно богати, за да платите дълговете си към гилдията? – попита друг глас.

Обърнаха се и видяха майстор Джейсън, облегнат на стената. Двамата му чираци, Сали и Ейбръм, стояха до него. Сали пееше сопрано с ясния си глас, който беше толкова красив, колкото тя самата беше грозна. Арик понякога се шегуваше за нея, че ако носеше рогат шлем, публиката щеше да я сбърка с каменен демон. Ейбръм пееше бас и дълбокият тътен на гласа му караше дъсчените улици да вибрират. Беше висок и кльощав, с огромни ръце и крака. Ако Сали беше каменният демон, той със сигурност беше дървесният.

Джейсън, също като Арик, беше контратенор, гласът му беше богат и ясен. Носеше скъпи дрехи от качествена синя вълна със златен тегел и презираше шарения костюм, който повечето от бранша му носеха. Дългата му черна коса и мустаците му бяха намазани с помада и вчесани грижливо.

Джейсън беше среден на ръст, но това не го превеше по-безопасен. Веднъж бе пробол жонгльор в окото по време на спор за уличен ъгъл. Съдията реши, че е било самозащита, но в стаята на чираците в клуба на гилдията историята се разказваше по друг начин.

– Изплащането на дълговете ми не е твоя грижа, Джейсън – каза Арик и бързо прехвърли монетите в торбата с вълшебствата.

– Твоят чирак може и да те е убедил да пропуснеш представлението вчера, Спиртогласни, но цигулката му няма дълго да те подслонява – докато говореше, Ейбръм грабна цигулката от ръцете на Роджър и я счупи с коляно. – Рано или късно гилдията ще ти отнеме разрешителното.

– Гилдията никога не би се отказала от Арик Сладкогласни – каза Арик, – но дори да го направят, Джейсън винаги ще бъде познат като Второкласни.

Джейсън се намръщи, защото много от гилдията го наричаха така и майсторът беснееше при всеки намек за прозвището му. Той и Сали приближиха към Арик, който стискаше отбранително торбата. Ейбръм притисна Роджър до една стена, за да му попречи да помогне на майстора си.

Двамата обаче не се биеха за пръв път, за да опазят печалбата си. Роджър падна по гръб, сви се като пружина и ритна нагоре. Ейбръм изкрещя и типично дълбокият му глас достигна нови височини.

– Мислех, че чиракът ти е бас, а не сопрано – подхвърли Арик.

Когато Джейсън и Сали отделиха миг, за да погледнат спътника си, бързите му ръце се шмугнаха в торбата с вълшебствата и шепа крилати семенца се завихриха във въздуха около тях.

Джейсън се хвърли в облака, но Арик направи крачка встрани и го спъна с лекота, като в същото време завъртя с як замах торбата си към Сали и нацели грамадната жена право в гърдите. Може би тя щеше да запази равновесие, но Роджър вече беше заел позиция, коленичил зад краката ù. Тя се сгромоляса с трясък и преди тримата да се опомнят, Арик и Роджър побегнаха по дъсчените улици.