Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 33 страниц)

– Не, това е една игра като цунки – отвърна Бени. – Но ти трябва момче, за да играеш.

Тя дръпна гащеризона му.

– Ако ни покажеш оная си работа, ще те научим.

– Няма да ви покажа оная си работа! – каза Арлен и отстъпи назад.

– Защо не? – попита Рена. – Бени показа на Люсик Богин и сега той иска да играе постоянно.

– Татко и бащата на Люсик казват, че сме обещани един на друг – изфука се Бени. – Затова няма проблем. Тъй като ти ще бъдеш обещан на Рена, ще трябва да ù покажеш своето.

Рена захапа пръст и извърна поглед, но наблюдаваше Арлен от крайчеца на окото си.

– Това не е вярно! – каза Арлен. – Не съм обещан на никого!

– За какво си мислиш, че си говорят големите вътре, тъпчо? – попита Бени.

– Не за това! – каза Арлен.

– Иди и виж! – предизвика го Бени.

Арлен погледна двете момичета, после слезе по стълбата надолу и се промъкна в къщата, колкото се може по-тихо. Дочу гласове иззад завесата и се промъкна по-близо.

– Исках Люсик веднага – каза Харл, – ама на Фърнан му трябва, за да мачка картофи още един сезон. Нужен ни поне още един чифт ръце, за да пълним стомасите, особено сега, след като кокошките спряха да снасят, а млякото на едната крава се подкисели.

– Ще вземем Рена на връщане от Мей – каза Джеф.

– Ще му кажеш ли, че е обещан? – попита Харл. Дъхът на Арлен му се запречи в гърлото.

– Няма причина да не го направя – отвърна Джеф.

Харл изсумтя.

– Мисля, че ще трябва да изчакаш до утре – каза той. – Когато сте сами на пътя. Понякога момчетата правят сцени, кат’ им кажеш за пръв път. Това може да нарани чувствата на момичето.

– Вероятно си прав – каза Джеф. Арлен искаше да изкрещи.

– То се знае, че съм прав – отвърна Харл. – Довери се на човек с три дъщери. Разстройват се и от най-малката глупост, нал’ тъй, Лейни?

Последва шляпване и Илейн изскимтя.

– И все пак – продължи Харл, – не можеш да ги нараниш така, че няколко часа рев да не ги оправи.

Последва дълго мълчание и Арлен тръгна да се измъква назад към вратата на обора.

– Лека ви нощ – изгрухтя Харл. Арлен замръзна. – Силви ше спи таз вечер в леглото ти, Лейни – продължи той, – затуй ти ела да спиш при мен, след кат’ изстържеш купичките и турнеш в ред момичетата.

Арлен се мушна под един дърводелски тезгях и остана там, докато Харл се облекчи в гърнето, след това влезе в стаята си и затвори вратата. Арлен тъкмо щеше да се измъкне, за да се върне в обора, когато Илейн заговори.

– И аз искам да дойда – каза тя внезапно, точно след като се затвори вратата.

– Какво? – попита Джеф.

Арлен виждаше краката им под завесата от мястото, където се бе свил. Илейн заобиколи масата, за да седне до баща му.

– Вземете ме с вас – повтори тя. – Моля ви. С Бени всичко ще е наред, като дойде Люсик. Аз трябва да избягам.

– Защо? – попита Джеф. – Имате достатъчно храна за трима.

– Не е това – каза Илейн. – Няма значение защо. Ще кажа на татко, че ще съм на нивата, когато дойдете за Рена. Ще изтичам надолу по пътя и ще ви пресрещна там. Докато се усети, къде съм отишла, между нас ще има една нощ. Никога няма да ни последва.

– Не бих разчитал много на това – отвърна Джеф.

– Фермата ви е толкова далеч оттук, че не може повече – примоли се Илейн. Арлен видя как слага ръка на коляното на Джеф. – Ще работя – обеща тя. – Ще си изкарам хляба.

– Не мога просто да те отмъкна от Харл – каза Джеф. – Не сме в лоши отношения и не ща да си ги разваляме.

Илейн се изплю.

– Старият нещастник иска да си мислиш, че деля постелята му само заради Силви – каза тя тихо. – По-вярно ще е да кажем, че ми налита на бой, ако не идвам всяка вечер при него, след като Рена и Бени си легнат.

Джеф замълча за дълго.

– Ясно – каза той накрая. Сви ръката си в юмрук и тръгна да става.

– Недей, моля те – каза Илейн. – Не го знаеш какъв е. Ще те убие.

– Значи да стоя със скръстени ръце? – попита Джеф. Арлен не разбираше за какво е целият този шум. Какво от това, че Илейн спи в стаята на Харл?

Арлен видя как Илейн се приближава към баща му.

– Ще ти трябва някой, който да се грижи за Силви – прошепна тя. – А ако тя почине – тя се приближи още по-близо и ръката ù се плъзна по бедрото на Джеф, както Бени се опита да направи с Арлен, – аз ще бъда твоя съпруга. Ще напълня фермата ти с деца – обеща тя. Джеф изпъшка.

На Арлен му се догади и лицето му пламна. Преглътна и усети горчилка в устата си. Искаше му се да изкрещи плана им на Харл. Този човек се изправи срещу ядрон заради дъщеря си, нещо, което Джеф никога не би направил. Представи си как Харл би фраснал баща му. Картината не беше неприятна.

Джеф се поколеба и отблъсна Илейн.

– Не – каза той. – Утре ще заведем Силви при билкарката и тя ще се оправи.

– Вземете ме все пак – примоли се Илейн, като падна на колене.

– Аз ще... ще си помисля – отговори баща му. В същия момент Бени и Рена нахлуха от обора. Арлен бързо се изправи и се престори, че току-що е влязъл с тях, докато Илейн бързо скочи на крака. Разбра, че моментът да се изправи срещу тях, е отминал.

След като сложи момичетата да спят и извади мръсни одеяла за Арлен и Джеф в общото помещение, Илейн си пое дълбоко въздух и отиде в стаята на баща си. Не след дълго, Арлен чу тихото пъшкане на Харл и приглушените изскимтявания, които Илейн от време на време надаваше. Без да показва, че е чул нещо, той погледна към Джеф и го видя как си хапе юмрука.

Арлен стана преди изгрев слънце на следващата сутрин, докато всичко в къщата още спеше. Мигове преди да се покажат първите лъчи, той отвори вратата и нетърпеливо загледа последните ядрони, които съскаха и деряха въздуха срещу него от външната страна на защитите. След като и последният демон на двора се превърна в мъгла, той излезе от къщата и отиде до големия обор, за да напои Миси и конете на Харл. Кобилата беше в лошо настроение и го ухапа.

– Само още един ден – каза ù Арлен, като ù сложи торбата за хранене.

Баща му още хъркаше, когато той се върна в къщата и почука по рамката на вратата, която водеше към стаята на Рена и Бени. Бени дръпна пердето и Арлен веднага забеляза тревожните лица на сестрите.

– Не може да се събуди – каза сподавено Рена, която беше коленичила до майката на Арлен. – Знаех, че искате да тръгнете веднага щом изгрее слънцето, но когато я разтресох... – Тя посочи към леглото, а очите ù бяха насълзени. – Толкова е бледа.

Арлен се втурна при майка си и хвана ръката ù. Пръстите ù бяха студени и влажни, но челото ù беше горещо на допир. Дишаше очестено, а гниещата смрад на демонската болест се стелеше около нея. Превръзките ù бяха пропити с кафяфеникаво-жълта слуз.

– Татко! – извика Арлен. Миг по-късно се появи Джеф, а след него Илейн и Харл.

– Нямаме никакво време за губене – каза Джеф.

– ‘Земи един от мойте коне с твоя – каза Харл. – Сменяй ги кат’ се изморят. Дай им яко зор и до следобяд ше сте при Мей.

– Задължени сме ти – каза Джеф, но Харл отметна мисълта с ръка.

– Бързай сега – каза той. – Илейн ше ви приготви по нещо за из път.

Рена хвана ръката на Арлен, когато той се обърна за да тръгне.

– Сега сме обещани един на друг – прошепна тя. – Ще чакам на верандата всеки ден по здрач, докато не се върнеш.

Целуна го по бузата. Устните ù бяха меки и усещането за тях остана дълго, след като тя се отдръпна.

Каручката се друсаше и мяташе, докато препускаха по неравния кален път. Спряха само веднъж, за да сменят конете. Арлен гледаше храната, която Илейн им беше приготвила, като че ли беше отрова. Джеф я изяде настървено.

Докато Арлен чоплеше зърнестия хляб и твърдото, смрадливо сирене, започна да си мисли, че може би всичко е било едно недоразумение. Може би не чу това, което си мислеше, че е чул. Може би Джеф не се поколеба, преди да отблъсне Илейн.

Това беше една съблазнителна илюзия, но Джеф я разби миг по късно.

– Какво мислиш за по-малката дъщеря на Харл? – попита той. – Прекарахте известно време заедно.

Арлен се почувства така, сякаш баща му току-що го бе ударил в стомаха.

– Рена? – попита Арлен, правейки се на невинен. – Симпатична е, май. Защо?

– Говорих с Харл – каза баща му. – Ще дойде да живее с нас, когато се върнем във фермата.

– Защо? – попита Арлен.

– За да се грижи за майка ти, да помага с фермата и... по други причини.

– Какви други причини? – настоя Арлен.

– Харл и аз искаме да видим дали двамата ще се спогодите – отвърна Джеф.

– Ами ако не се? – попита Арлен. – Ами ако не искам някакво момиче да ме следва нагоре-надолу по цял ден и да ме кара да играем на цунки?

– Един ден – отвърна Джеф, – играта на цунки може и да не ти се стори толкова ужасна.

– Ами нека идва тогава – каза Арлен, сви рамене и се направи, че не знае накъде бие баща му. – И защо Харл иска да се отърве толкова много от нея?

– Видя в какво състояние е фермата им. Едва се изхранват – каза Джеф. – Харл много обича дъщерите си и иска най-доброто за тях. А най-добро за тях е да ги омъжи, докато са още млади, за да има синове, които да му помагат, и внуци преди да умре. Илейн вече е по-стара от повечето моми за женене. Люсик Богин ще дойде, за да помага във фермата на Харл от есента. Надяват се, че той и Бени ще се разбират добре.

– Предполагам, че Люсик също не е имал никакъв избор – промърмори Арлен.

– Ще отиде с радост и даже ще се чувства късметлия! – избухна баща му, изгубил търпение. – Ще трябва да научиш няколко тежки урока за живота, Арлен. В Потока има много повече момчета, отколкото момичета и ние не можем просто да си пропиляваме дните. Всяка година умират нови и нови хора от старост, болести, и ядрони. Ако не продължаваме да правим деца, Потока на Тибит ще изчезне, точно както стотици други градчета! Не можем да позволим това да се случи!

Като видя спокойния си по характер баща да кипи, Арлен замълча предвидливо.

Час по-късно Силви се разкрещя. Обърнаха се и я видяха как се мъчи да се изправи в каручката, впила пръсти в гръдния си кош, дишайки с шумни, ужасни хрипове. Арлен скочи до нея и тя го хвана с изненадващо здрави ръце, докато кашляше гъсти храчки по ризата му. Изпъкналите ù, кръвясали очи се втренчиха бясно в неговите, но не личеше да са го разпознали. Арлен изкрещя, когато тя се замята насам-натам, и напрегна цялата си сила, за да я задържи.

Джеф спря каручката и заедно я накараха отново да легне. Тя се хвърляше и крещеше с дрезгави хриптения. И тогава, също като Чоли, тя се сгърчи за последно и застина.

Джеф погледна жена си, отметна глава назад и изкрещя. Арлен едва не отхапа устната си, докато се мъчеше да спре сълзите, но накрая не издържа. Заедно заплакаха над жената.

Когато риданията им поутихнаха, Арлен се огледа наоколо с безжизнени очи. Опита се да се съсредоточи, но светът му се струваше размазан, сякаш не беше истински.

– А сега какво ще правим? – попита той накрая.

– Връщаме се – каза баща му и думите пронизаха Арлен като нож. – Ще я закараме у дома и ще я изгорим. Ще се опитаме да продължим напред. Все още имаме грижата за фермата и животните, и дори с помощта на Рена и Норийн няма всичко да ни е леко и лесно.

– Рена? – попита Арлен без да вярва. – И все пак ще я вземем с нас? Дори сега?

– Животът продължава, Арлен – отговори баща му. – Скоро ще бъдеш мъж, а един мъж се нуждае от съпруга.

– Да не си уредил по една и за двама ни? – каза Арлен внезапно.

– Какво? – попита Джеф.

– Чух ви с Илейн снощи! – изкрещя Арлен. – Ти вече си имаш друга съпруга! Какво те е грижа за мама? Нали вече си имаш някой, който да се грижи за оная ти работа! Поне докато не убият и нея, защото ти ще си прекалено уплашен, за да ù помогнеш!

Бащата на Арлен го удари. Силен шамар през лицето, който разчупи утринния въздух. Гневът му веднага се изпари и той протегна ръка към сина си.

– Арлен, съжалявам...! – промълви той, но момчето се отдръпна и скочи от каручката.

– Арлен! – извика Джеф, но момчето го пренебрегна, тичайки с всичка сила към гората край пътя.

Трета глава
Една нощ сам

319 СЗ

Арлен тичаше през гората колкото може по-бързо, правеше резки, внезапни завои и избираше посоката си наслуки. Искаше да се увери, че баща му няма да може да го проследи, но когато виковете на Джеф заглъхнаха, той осъзна, че баща му въобще не е тръгнал след него.

„Защо ще се мъчи?”, помисли си той. „Той знае, че трябва да се върна преди залез. Къде другаде бих могъл да отида?”

Където и да е. Отговорът дойде без да го търси, но в сърцето си знаеше, че е верен.

Не можеше да се върне във фермата и да се прави, че всичко е наред. Не можеше да гледа как Илейн превзема леглото на майка му. Дори хубавата Рена, която се целуваше така нежно, само щеше му напомня какво бе изгубил и защо.

Но къде би могъл да отиде? Баща му беше прав за едно. Не можеше да бяга вечно. Трябваше да си намери подслон преди залез слънце, иначе наближаващата нощ щеше да му е последната.

Връщането в Потока на Тибит бе вън от въпроса. Когото и да помолеше за подслон, още на следващия ден щеше да го завлече за ухото до дома му, където Арлен щеше да яде бой с пръчка за номера, който извъртя, и всичките му усилия щяха да отидат напразно.

Значи Слънчево пасище. Извън редките случаи, когато Шопара плащаше на някого, за да му занесе пратка, никой от Потока на Тибит не отиваше до там, освен ако не беше вестоносец.

Колийн каза, че Рейджън щеше да се отбие през Слънчево пасище, преди да се върне в Свободните градове. Арлен харесваше Рейджън, първият му възрастен познат, който не му говореше с пренебрежение. Вестоносецът и Кийрън имаха ден и повече преднина, а бяха и с коне, но ако побързаше, може би щеше да успее да ги хване навреме и да ги помоли да го закарат до Свободните градове.

Картата на Колийн още беше у него, вързана на врата му. Показваше как се стига до Слънчево пасище и къде се намират фермите по пътя. Дори навътре в гората той беше убеден, че знае накъде е север.

Към обяд намери пътя или по-скоро пътят намери него, пресичайки гората насреща му. Сигурно беше загубил представа за посоката сред дърветата. Вървя няколко часа, но не намери ни ферма, ни дома на старата билкарка. Докато гледаше слънцето, тревогата му се засилваше. Ако вървеше на север, слънцето трябваше да му идва отляво, но не беше така. Намираше се точно пред него.

Спря, погледна картата и страховете му се потвърдиха. Не вървеше по пътя за Слънчево пасище, а по този за Свободните градове. И което беше още по-лошо, след разклона за Слънчево пасище, пътят излизаше от ръба картата.

Идеята да се върне по стъпките си беше обезсърчаваща, особено след като нямаше начин да разбере, дали ще намери подслон навреме. Направи крачка назад по пътя, от който бе дошъл.

„Не” реши той. „Баща ми го бива във връщането назад. Каквото и да става, аз ще вървя напред.”

Арлен продължи нататък и остави зад себе си и Потока на Тибит, и Слънчево пасище. Всяка нова стъпка беше по-лесна и по-лека от предишната.

Вървя часове наред и най-накрая остави гората зад гръба си като навлезе в пасище: широки, тучни ливади, недокоснати от плуг или добитък. Изкачи се на върха на един хълм и вдиша дълбоко свежия, непокварен въздух. От земята стърчеше огромен каменен блок. Арлен се покатери отгоре и погледна към един широк свят, до който никога не бе имал достъп. Нямаше жива душа, нямаше къде да поиска убежище. Страхуваше се от наближаващата нощ, но чувството му бе някак далечно, като това да знаеш, че ще остарееш и един ден ще умреш.

Когато следобедът премина във вечер, Арлен затърси места за подслон. Една малка горичка изглеждаше обещаващо, около дърветата нямаше много трева и той можеше да нарисува защити в пръстта, но по някой от стволовете можеше да се покатери дървесен демон и да се спусне отгоре в защитния кръг.

Имаше и едно малко каменисто хълмче без трева, но когато Арлен застана на него, усети силния вятър и се притесни, че може той да развали защитите и да ги обезсмисли.

Най-накрая намери място, неотдавна овъглено от огнени демони. Тепърва предстоеше на новите кълнове да пробият пепелта, а крака му напипа твърда почва под нея. Очисти от саждите широко място и се захвана със защитния си кръг. Нямаше много време и затова го направи по-малък, не искаше да допусне грешка от бързане.

С остра пръчка Арлен нарисува магическите знаци в пръстта, като нежно издухваше песъчинките от издълбаното. Работи повече от час, рисунка след рисунка, и често отстъпваше назад, за да се увери, че са подредени правилно. Ръцете му, както винаги, се движеха уверено и пъргаво.

Когато свърши, Арлен разполагаше с кръг от два метра в диаметър. Три пъти провери защитите и не намери никаква грешка. Сложи пръчката в джоба си и седна в средата на кръга да гледа как сенките се удължаваха, а слънцето потъваше зад хоризонта, обливайки небето в цвят.

Може би тази нощ щеше да умре. Може би не. Арлен си каза, че това няма значение. Но светлината помръкна, а заедно с нея и хладнокръвието му. Сърцето му затуптя с все сила, а всичките му инстинкти му казваха да си плюе на петите и да бяга. Но нямаше накъде да бяга. Намираше се на километри от най-близкото място, където би могъл да намери подслон. Трепереше, въпреки че не беше студено.

Това беше лоша идея, прошепна в ума му тих гласец. Той му изръмжа, но това външно юначество не можа да отпусне стегнатите му на възел мускули, когато последните лъчи на слънцето изтляха и над света се плисна мрак.

Ето ги, идват, предупреди го изплашеният глас в главата му и струйките дим заизлизаха от земята.

Мъглата бавно добиваше форма, телата на демоните се изплъзваха от земята и се сгъстяваха. Арлен се изправи заедно с тях, стиснал малките си юмруци. Както винаги, огнените демони излязоха първи и заиграха от удоволствие, а след тях се носеха следи от мъждукащи пламъчета. Последваха ги въздушните демони, които веднага се затичваха, разперваха кожестите си криле и се хвърляха във въздуха. Последни се появиха каменните демони, които с усилие измъкваха тежките си тела от Ядрото.

В този момент ядроните видяха Арлен, завиха от удоволствие и се втурнаха към безпомощното момче.

Един въздушен демон връхлетя пръв, наточил извитите нокти на крилете си, за да откъсне гръкляна на Арлен. Арлен изкрещя, но когато ноктите удариха защитите му, наоколо се разхвърчаха искри от отбитата атака. Инерцията накара демона да продължи напред, но тялото му изтрещя в щита и отхвръкна назад сред искряща експлозия от енергия. Съществото изрева при удара си със земята, но се изправи, като потреперваше при всяко колебание на енергията по люспите му.

След него дойдоха чевръстите огнени демони. Най-масивният сред тях беше не по-голям от куче. Те се втурнаха напред и задраскаха по защитната преграда. Арлен потреперваше всеки път, щом защитите лумваха, но магията държеше. Когато видяха, че Арлен е изтъкал ефикасна мрежа, започнаха да плюят огън по него.

Арлен знаеше този номер, разбира се. Рисуваше защити откакто стана достатъчно голям да държи пръчката, и беше наясно със защитите срещу огнена плюнка. Пламъците бяха отблъснати толкова сполучливо, колкото и ноктите. Той дори не усети топлината им.

Ядроните се събраха около зрелището и с всяка искра светлина от задействаните защити Арлен виждаше все повече и повече от тях: свирепа тълпа, нетърпелива да одере кожата от костите му.

Спуснаха се още въздушни демони, които бяха отблъснати от защитите. Огнените демони също се замятаха срещу него в безсилието си, като приемаха острото парене на магията с надеждата, че ще пробият щита със сила. Отново и отново магията ги мяташе назад. Арлен спря да трепери. Започна да крещи ругатни срещу тях, изхвърляйки ужаса от себе си.

Предизвикателствата му само разгневиха демоните още повече. Не бяха свикнали да търпят подигравки от жертвите си и удвоиха усилията си да си пробият път през защитите, докато Арлен поклащаше юмруци и им показваше груби жестове, каквито бе виждал възрастните от Потока на Тибит да правят понякога зад гърба на Шопара.

От това ли се страхуваше? Това ли караше човечеството да живее в ужас? Тези жалки, безсилни зверове? Абсурдно. Той се изплю и плюнката му запращя по люспите на огнен демон, с което утрои гнева му.

Изведнъж виещите същества замлъкнаха. В мъждукащата светлина от огнените демони той видя как множеството ядрони се раздели, за да даде път на каменен демон, който се задаваше тежко към него със земетръсни стъпки.

През целия си живот Арлен бе наблюдавал ядрони отдалече, иззад прозорци и врати. Преди страховитите събития от последните няколко дена той никога не се беше озовавал на открито срещу напълно материализиран демон, а за опълчване и дума не може да става. Знаеше, че размерът им варира, но за пръв път разбра до каква степен.

Каменният демон се извисяваше на пет метра.

Каменният демон беше гигантски.

Арлен вдигна глава към наближаващото чудовище. Дори от разстояние то беше една титанична, тромава маса от сухожилия и остри ръбове. Дебелата му черна черупка бе цялата на буци от костни издатини, а покритата му с шипове опашка се плъзгаше наляво-надясно и балансираше масивните му рамене. Движеше се приведен върху двете си ноктести стъпала, които изравяха огромни бразди в пръстта с всяка гръмотевична стъпка. Дългите му възлести ръце завършваха с нокти като касапски ножове, а олигавената му паст при всяко отваряне разкриваше редици от остри зъби. Навън се протегна черен език, който вкусваше страха на Арлен.

Един огнен демон не успя да се отмести от пътя му навреме, каменният демон замахна безцеремонно към него и го разпра с ноктите си, запращайки го надалеч.

Ужасен, Арлен направи крачка назад, после още една пред приближаващия гигант. Едва в последния момент се осъзна и спря, точно преди да стъпи извън защитния кръг.

Арлен си припомни, че е в кръга и това му донесе нетрайно успокоение. Съмняваше, че защитите му са достатъчно силни, за да издържат на това изпитание. Съмняваше се, че въобще съществуват защити, които да издържат.

Демонът прикова очи в него, за да се наслади на ужаса му. Каменните демони рядко бързаха, въпреки че ако искаха, можеха да се движат с изумителна скорост.

Когато демонът удари, хладнокръвието на Арлен се пречупи. Изкрещя, падна на земята, сви се на малка топка и покри главата си с ръце.

Последвалата експлозия беше оглушителна. Макар да бе затулил очи, Арлен видя яркия блясък на светлината, който сякаш превърна нощта в ден. Чу как демонът реве в безсилието си, надникна и видя ядронът да се завърта и да запраща тежката си, рогата опашка в защитите.

Отново магията лумна и отново съществото бе отблъснато.

Арлен се насили да издиша дъха, който бе притаил. Гледаше как демонът отново и отново удря защитите му и реве озверял. Топла влага полепна по бедрата му.

Засрамен от себе си, от страха си, Арлен скочи на крака и погледна демона в очите. От дълбините му се изтръгна първичен вик, който отричаше всичко, което ядронът беше и представляваше.

Взе камък и го хвърли към демона.

– Връщай се в Ядрото, където ти е мястото! – извика той. – Връщай се и умри!

Демонът почти не усети как камъкът отскача от бронята му, но гневът му се увеличи многократно и той задра по защитите в безсилието си да премине през тях. Арлен нарече демона с всяка неприлична и трогателно безобидна дума от ограничения си речник, докато ровеше земята в търсене на нещо, годно за хвърляне.

Когато му свършиха камъните, започна да подскача нагоре-надолу, да маха с ръце и да крещи предизвикателно.

Тогава се подхлъзна и настъпи защита.

Времето сякаш замръзна в този дълъг, тих момент, в който Арлен и демонът едновременно осъзнаха мащаба на случилото се. Когато тръгнаха, тръгнаха в пълен синхрон – Арлен извади пръчката си за гравиране и се хвърли към защитата докато демонът замахна към него с масивната си, ноктеста ръка.

С галопиращо съзнание Арлен установи вредата на мига: една-единствена линия от магическия знак бе повредена. Но дори когато поправи защита с един разрез с инструмента, знаеше че вече е закъснял. Ноктите навлязоха под кожата му.

Но тогава магията отново заработи и демонът беше запратен назад с болезнени писъци. Арлен също изкрещя от болка, претърколи се, взе да вади ноктите от гърба си и да ги мята настрани, още преди да осъзнае какво се беше случило.

Тогава я видя, лежеше в кръга, потрепваше и димеше.

Ръката на демона.

Арлен погледна потресено отрязания крайник и се обърна за да види демона, който ревеше, мяташе се наоколо и нападаше всеки друг ядрон, достатъчно глупав, за да застане в обсега му. Нападаше ги с една ръка.

Погледна към ръката, чийто край беше идеално срязан и обгорен, и усети противния дим, който тя изпускаше. Със смелост, надвишаваща наличните му запаси, Арлен вдигна огромното нещо и се опита да го запрати вън от кръга, но защитите правеха двойна бариера. Нищо от ядрони не можеше нито да влезе, нито да излезе. Ръката отскочи от защитите и се приземи обратно в краката на Арлен.

Тогава нахлу болката. Арлен опипа раните по гърба си и ръцете му се намокриха от кръвта. Прилоша му, силата му се срина, той падна на колене и заплака от болка, от страх да не изтрие със случайно помръдване още някоя защита, и най-вече заплака за майка си. Сега разбра болката, която тя е изпитала онази нощ.

Арлен прекара остатъка от нощта свит от страх. Чуваше как демоните кръжат наоколо, чакат, надяват се да направи грешка, която ще ги пусне в кръга му. Дори да можеше да да заспи, нямаше да посмее, за да не би неволно движение в съня му да сбъдне желанието на ядроните.

На зората сякаш ù отне години за да настъпи. Тази нощ Арлен често поглеждаше към небето, но всеки път виждаше единствено гигантския осакатен каменен демон, който стискаше съсирената си, гноясала рана, докато дебнеше около кръга с омраза в очите.

След цяла вечност, червено зарево обагри хоризонта, последвано от оранжево, жълто и накрая от великолепно бяло сияние. Другите ядрони се шмугнаха надолу към Ядрото, преди жълтият цвят да докосне небето, но гигантът чака до последно, оголил многоредните си зъби докато съскаше към Арлен.

Но дори омразата на едноръкия каменен демон, не се опря на страха му от слънцето. Когато и последните сенки се разбягаха, огромната му рогата глава потъна под земята. Арлен се изправи и прекрачи кръга, треперейки от болка. Гърбът му гореше. През нощта раните спряха да кървят, но щом се изтегна, той усети как се разпарят отново.

Мисълта отведе погледа му обратно към ръката с дълги нокти, която лежеше до него. Беше като дървесен ствол, покрит с твърди, студени плочки. Арлен вдигна тежкото нещо и го задържа пред себе си.

Поне си имам трофей, помисли си той в старанието си да се почувства смел, въпреки че при вида на собствената му кръв по черните нокти потрепери.

Точно тогава го достигна лъч светлина, слънцето най-накрая бе по-скоро над хоризонта, отколкото под него. Крайникът на демона започна да цвърчи и дими, запращя като влажна цепеница, хвърлена в огъня. След миг лумна в пламъци и Арлен го изпусна от ужас. Гледаше го хипнотизирано, докато крайникът гореше все по-ярко и по-ярко, а слънчевата светлина го ломеше, докато от него не остана нищо, освен един тънък въглен. Арлен пристъпи напред и го побутна внимателно с палеца на крака си, при което въгленът се разпадна на пепел.

Арлен намери пръчка, на която да се подпира, и бавно продължи напред. Осъзнаваше какъв късметлия е. И какъв глупак. Не може да се разчита на защити в пръстта. Дори Рейджън го каза. Какво щеше да направи, ако вятърът ги беше развалил, както го плашеше баща му?

Създателю, ами ако беше заваляло?

Колко нощи би могъл да оцелее? Арлен нямаше представа какво го чака зад следващия хълм, нямаше причина да мисли, че ще срещне жив човек по пътя между това място и Свободните градове, които по всяка вероятност бяха на седмици разстояние.

Усети как в очите му напират сълзи. Избърса ги грубо и изръмжа напук на всичко. Баща му решаваше проблемите си като се предаваше на страха, но Арлен вече знаеше, че това не помага.

– Не ме е страх – каза си той. – Никак даже.

Арлен продължи напред, наясно с дебелата си лъжа.

По обед стигна до каменист поток. Водата беше студена и бистра, и той се наведе, за да пие. При движението копия от болка пронизаха гърба му.

Не беше се погрижил за раните си. А пък не можеше да ги зашие, както би направила Колийн. Сети се за майка си и как първата ù работа, когато го видеше да се прибира с драскотини и ожулвания, беше да му ги промие.

Свали ризата си и видя, че задната ù част, разкъсана и пропита с кръвта му, сега имаше коричка и се беше втвърдила. Потопи я и се загледа как мръсотията и кръвта се отмиха надолу по течението. Сложи дрехите си да съхнат на камъните и влезе в студения поток.

Мразовитата вода го накара да потръпне, но от нея болката в гърба му скоро утихна. Изтърка се, доколкото можа, и внимателно изми парещите си рани до степента, в която можеше да изтърпи. Разтреперан, той се покатери обратно на брега и легна на камъните до дрехите си.

Няколко часа по-късно се събуди стреснат. С ругатни на уста си даде сметка, че слънцето е отплувало надалече в небето и че денят е към своя край. Можеше да продължи пътя си още малко, но това щеше да бъде безразсъден риск. По-добре беше да се потруди повече за сигурността си.

Недалеч от потока се намираше обширна площ, покрита с влажна почва, чиито тревни чимове се вадеха лесно и предоставяха добър терен. Арлен натъпка меката земя, заглади я и се захвана с рисуването на защити. Този път начерта по-широк кръг, а после, след като го прегледа три пъти, нарисува още една концентрична окръжност в първата за допълнителна сигурност. Влажната почва щеше да издържи на вятъра, а небето не даваше признаци, че ще вали.

Удовлетворен, Арлен изкопа дупка, събра сухи съчки и запали малък огън. Седна в средата на вътрешния кръг и докато слънцето се спускаше зад хоризонта, се опита да не обръща внимание на глада си. Изгаси огъня, когато червеното небе стана бледолилаво, а после мораво. Дишаше дълбоко, за да успокои туптящото си сърце. Най-накрая светлината изтля и ядроните се надигнаха.

Арлен затаи дъх и зачака. Не след дълго, огнен демон надуши миризмата му и се втурна към него с писък. Арлен усети как целият ужас от предишната нощ го плисва отново и кръвта му се смрази.

Ядроните не забелязаха защитите му, докато не ги усетиха върху себе си. Когато лумна първият магически пламък, Арлен въздъхна от облекчение. Демоните задраскаха по щита, но не можеха да го преминат.

Един въздушен демон се издигна нагоре, където защитите нямаха същата сила, прекоси първия пръстен, но се блъсна във втория и падна тежко в разстоянието между двата. Арлен се помъчи да запази самообладание, когато демонът се изправи.