355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Питър Брет » Защитения » Текст книги (страница 20)
Защитения
  • Текст добавлен: 26 сентября 2016, 19:55

Текст книги "Защитения"


Автор книги: Питър Брет



сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 33 страниц)

ЧАСТ III
КРАСИЯ
328 СЗ

Седемнадесета глава
Руини

328 СЗ


Какво правиш, Арлен?, питаше се той, а факлата му хвърляше примамливи отблясъци по каменните стълби, които водеха надолу в мрака. Слънцето се спускаше зад хоризонта, а до лагера му имаше няколко минути път, но стълбите го подканваха по начин, който не можеше да си обясни.

Коб и Рейджън го бяха предупреждавали за това. Мисълта, че могат да открият съкровища сред останките, надхвърляше съпротивителните сили на някои вестоносци и те предприемаха рискове. Глупави рискове. Арлен знаеше, че е един от тях, но не можеше да устои на изкушението да разкрие „изгубените точки на картите”, както се беше изразил пастир Ронел. Парите, които изкарваше с вестоноството, покриваха разходите му за подобни отклонения, които понякога го отдалечаваха с дни от най-близкия път. Въпреки всичките си усилия обаче, досега беше открил само отпадъци.

Мислите му се върнаха към купчината книги от стария свят, които ставаха на прах, когато се опитваше да ги вземе в ръце. Ръждясалото острие, което се вряза в ръката му и предизвика толкова сериозна инфекция, че болката пареше като пламък. Винарската изба, която се сгромоляса зад гърба му и го залости за три дена, а когато най-накрая прокопа пътя си навън, не успя да изкара ни една бутилка за доказателство. Ровенето из руините беше неблагодарна работа и той беше наясно, че един ден ще му коства живота.

Върни се, подкани се той. Хапни нещо. Провери си защитите. Почини си.

– Нощите да те вземат – наруга сам себе си Арлен и тръгна да слиза по стълбите.

Въпреки цялата омраза, която изпитваше към себе си, сърцето на Арлен биеше от вълнение. Чувстваше се свободен и жив отвъд всички граници, които Свободните градове му бяха поставили. Точно заради това стана вестоносец.

Стигна до дъното на стълбището, прокара ръкав по потното си чело и дръпна една бърза глътка от мяха за вода. Беше толкова горещо, че трудно можеше да си представи как след залез температурата на пустинята над него ще стане близка до замръзването.

Тръгна по песъчлив коридор от дялани камъни, а пламъците на факлата му танцуваха по стените като сенчести демони. Има ли сенчести демони? зачуди се той. То с този мой късмет... Той въздъхна. Толкова много неща още не знаеше.

През последните три години беше научил много, попиваше знания за други култури и борбите им с ядроните като гъба. В анжиерската гора прекара седмици наред в изучаване на дървесните демони. В Лактън научи, че има и други лодки, освен малките, двуместни канута, които използваха в Потока на Тибит, и си плати за любопитството към водните демони с набръчкан белег по ръката. Беше извадил късмет, успя да стъпи здраво и да издърпа пипалото, измъквайки целия ядрон от водата. Тъй като не понасяше въздуха, кошмарното същество го пусна и се изхлузи обратно под повърхността. Арлен прекара там месеци в изучаване на водните защити.

Крепостта Райзън много му напомняше на дома. Тя не беше толкова град, колкото струпани на едно място земеделски общности, всяка от които помагаше на останалите, за да облекчат неизбежните загуби от ядроните, които преминаваха защитните стълбове.

Но на Арлен му харесваше най-много крепоста Красия, Пустинното копие. Красия, градът на жилещия вятър, където дните пареха, а нощите водеха със себе си пясъчни демони от дюните.

Красия, градът на воините, които не се отказваха.

Мъжете от Крепостта Красия не си бяха позволили да се предадат на отчаянието. Нощ след нощ водеха война срещу ядроните, прибираха жените и децата си, а със себе си вземаха копия и мрежи. Техните оръжия, също като тези на Арлен, не можеха да пронижат кожата на ядрон, но жилеха здраво и с тяхна помощ воините успяваха да натирват демоните във защитени трапове. Ядроните оставаха там до изгрева на слънцето, което ги изпепеляваше. Решителността на красианците беше истинско вдъхновение.

Но колкото и знания да бе натрупал, Арлен изпитваше единствено жаждата за още. Всеки град го бе научил на нещо, за което в другите градове не бяха и чували. Отговорите, които търсеше, трябваше да са някъде там.

И така той стигна до тези последни руини. Заровен до половината в пясък, почти напълно забравен от всички, освен от разпадащата се красианска карта, която Арлен намери, градът на име Анокх Слънце беше стоял непокътнат в продължение на стотици години. Повечето от горните части на сградите бяха срутени или изронени от вятъра и пясъка, но по-ниските нива, врязани дълбоко под земята, стояха незасегнати.

Арлен сви в един ъгъл и дъхът му спря. Пред него, на мержеливата светлина се разкриха символи, вдълбани в каменните колони от двете страни на коридора. Защити.

Арлен доближи факлата си до тях, за да ги огледа по-обстойно. Бяха стари. Древни. Самият въздух около тях бе умъртвял от тежестта на отминалото време. Арлен извади хартия и въглен от чантата си, за да ги прекопира, после преглътна дълбоко и продължи напред, леко раздвижвайки вековната прах.

Стигна до каменна врата в края на коридора. Беше изрисувана с избледнели и изронени на места защити, малко от които Арлен разпозна. Извади тетрадката си и прерисува тези, които бяха достатъчно цели, за да се разчетат, а после отиде да огледа вратата.

Беше по-скоро плоча, отколкото врата и Арлен осъзна, че нищо не я държеше на мястото ù освен собствената ù тежест. Взе копието си за лост, натика металния връх в процепа между плочата и стената, и натисна. Върхът на копието се отчупи.

– Нощите да ме вземат! – изруга Арлен. Толкова надалече от Мливари металът беше рядкост и лукс. Реши, че нищо няма да осуети плановете му, извади чук и длето от чантата си и започна да троши самата стена. Пясъчникът лесно се дълбаеше и скоро разполагаше с достатъчно широка дупка, за да провре дръжката на копието си в затворената стая. Копието беше дебело и здраво, и този път, когато Арлен се хвърли с цялата си тежест върху лоста, усети как грамадната плоча се помръдна. И все пак дървото щеше да се счупи, преди да я премести.

С помощта на длето Арлен изкърти камъните от пода в основата на вратата и изрови дълбок прорез, където камъкът да може да се прекатури. Ако успееше да го бутне до там, инерцията му сама щеше да свърши останалото.

Върна се за копието си и отново натисна върху плочата. Камъкът не поддаде, но и Арлен не се отказа, скърцайки със зъби в усилието си. Накрая с оглушителен трясък плочата се преобърна на земята и остави тънък процеп в стената, задушен от прахта.

Арлен влезе в нещо, което изглеждаше като погребална зала. Въздухът смърдеше на старо, но от коридора вече навлизаше по-чиста струя. С факла в ръка той видя, че стените са ярко изрисувани с миниатюрни стилизирани фигури, които илюстрират безброй битки между хора и демони.

Битки, в които хората изглежда побеждаваха.

В средата на стаята имаше обсидианов ковчег, грубо издялан във формата на човек, който държи копие. Арлен се доближи до ковчега и забеляза защитите по дължината му. Пресегна се, за да ги докосне и осъзна, че ръцете му треперят.

Знаеше, че до залеза не му остава много време, но не можеше да се върне точно сега, дори ако всички демони от Ядрото се надигнеха срещу него. Дишайки дълбоко, той отиде до главата на саркофага и забута силно, но така премерено, че капакът да се хлъзне на пода без да се счупи. Арлен знаеше, че щеше да е по-добре ако първо бе прерисувал защитите, преди да се захваща с това, но прекопирането им би отнело толкова време, че трябваше отново да се връща тук на сутринта, а той просто не можеше да чака.

Тежкият камък се отместваше бавно и лицето на Арлен се зачерви от усилието, с което буташе, а мускулите му се стегнаха и издуха. Стената беше наблизо и той опря крак на нея за опора. С вик, който отекна по коридора, той тласна с всичката си мощ, капакът се отмести и се стовари на земята.

Арлен не му обърна никакво внимание и се вторачи в съдържанието на гигантския ковчег. Увитото тяло вътре изглеждаше изумително запазено, но то не успя да задържи погледа му. Единственото, което Арлен виждаше, беше предметът, стиснат от бинтованите му ръце. Метално копие.

Той издърпа благоговейно оръжието от упоритата хватка на трупа и се възхити на лекотата му. Дължината му от единия край до другия беше два метра, а основата – около три сантиметра в диаметър. Върхът му все още беше достатъчно остър, за да пролее кръв, дори след толкова много години. На Арлен този метал не му беше известен, но мислите му се стрелнаха в съвършено нова посока в мига, в който видя нещо друго.

Копието беше защитено. Вдълбаните символи се простираха по цялото протежение на сребристата му повърхност и направата им изискваше майсторство, каквото модерният свят не владееше. Защитите не приличаха на нищо, от това, което бе виждал досега.

Арлен осъзна мащабите на откритието си и успоредно с това си даде сметка, че се намира в огромна опасност. Слънцето залязваше над него. Нищо от това, което бе намерил тук, нямаше да има значение, ако не успееше да го върне обратно на цивилизацията.

Грабна факлата си, втурна се вън от погребалната зала и се затича по стъпалата, като прескачаше по три наведнъж. Мина на бегом по лабиринта от коридори, воден единствено от интуицията си, като през това време се молеше завоите му да са правилни.

Най-накрая видя изхода към прашните, полузаровени улици, но през отвора не проникваше и лъч светлина. Когато стигна до изхода, забеляза, че небето все още имаше цветен нюанс. Слънцето бе току-що залязло. Арлен виждаше лагера си, но ядроните вече започваха да се надигат.

Без да спира, за да обмисли действията си, Арлен хвърли факлата на земята и се втурна навън. Край него хвърчеше пясък, докато тичаше на зиг-заг между надигащите се пясъчни демони.

Пясъчните демони бяха братовчеди на каменните; бяха по-малки и по-пъргави от тях, но въпреки това се нареждаха сред най-силните и здраво бронирани ядрони. Имаха дребни, остри люспи в мръсно жълто, което почти не се различаваше от пясъка, вместо големите въгленовосиви плочки на техните каменни братовчеди, и тичаха на четири крака, докато каменните демони стояха прегърбени на два.

Но лицата им бяха същите. Редове от зъби стърчаха от зурлестите им челюсти, а отворите на ноздрите им бяха разположени толкова назад, че се падаха под големите им, лишени от клепачи очи. От веждите им тръгваха дебели кости, които се извиваха нагоре и назад, и избиваха над люспите като остри рога. Веждите им непрестанно потреперваха, докато телата им се просмукваха надолу, размествайки постоянно подмятания от ветровете пясък.

Но пясъчните демони надминаваха по страховитост по-едрите си братовчеди в едно отношение – те ловуваха на глутници. Бяха готови да си съдействат, за да докопат Арлен.

С бясно разтуптяно сърце Арлен, вече забравил за откритието си, се втурна през руините с невероятна скорост и пъргавина, като прескачаше паднали колони и рухнали камъняци, и криволичеше на зиг-заг, за да избегне материализиращите се ядрони.

Демоните се нуждаеха от миг-два, за да се ориентират в пространството и Арлен се възползва изцяло от това, докато спринтираше към кръга си. Ритна един демон в свивките на коленете и го събори, с което спечели точно толкова време, колкото му беше необходимо, за да премине нататък. Към друг се засили право напред, но в последния момент се дръпна от пътя му и чу как ноктите на ядрона разсякоха въздуха.

С приближаването си към кръга Арлен тичаше все по-бързо, но един демон застана на пътя му и нямаше как да бъде заобиколен. Съществото беше почти метър и половина високо и първоначалният му смут беше отминал. Сви се в готовност точно на пътя му и засъска злостно.

Арлен беше толкова близо – безценният му кръг бе само на няколко метра от него. Единствената му надежда беше да мине на бегом през по-малкото същество и да се претърколи в кръга си, преди то да успее да го убие.

Втурна се право напред, по рефлекс претърколи ядрона и го намушка с новото си копие. При удара блесна ярка светлина и Арлен падна тежко на земята, но се изправи сред фонтан от пясък и продължи нататък, без да смее да погледне назад. Хвърли се в кръга си и се озова в безопасност.

Задъхан от усилието, Арлен погледна към пясъчните демони, които го наобикаляха, очертани на фона на пустинния здрач. Съскаха и дращеха по защитите му, а ноктите им предизвикваха ярки магически искри.

На мъжделивата светлина Арлен съзря демонът, с който се беше сблъскал. Той се мъчеше да изпълзи надалеч от Арлен и своите събратя, а след него оставаше мастилено-черна диря в пясъка.

Арлен ококори очи. Бавно той погледна към копието, което все още стискаше в ръцете.

Върхът беше покрит с демонска сукървица.

Потисна импулса да се разсмее на глас и погледна назад към ранения ядрон. Един по един, ядроните прекъснаха атаката си по защитите на Арлен и задушиха из въздуха. Обърнаха се, погледнаха надолу към кървавата следа, а после и към ранения демон.

С писък, глутницата нападна съществото и го разкъса на парчета.

***

Студът на пустинната нощ накрая надделя и Арлен беше принуден да снеме очи от металното копие. Беше си стъкнал огън от по-рано, още когато устрои лагера, така че само му удари една искра и върна към живот пламъците. Стопли себе си и скромната си вечеря. Утринен бегач стоеше спънат с букаи и наметнат с одеяло в собствения си кръг. Арлен го бе вчесал и нахранил, преди да тръгне да разучава останките този следобед.

Както правеше всяка нощ през последните три години, Едноръкия се показа скоро след като луната изгря, прекоси на едри скокове дюните и разпръсна по-малките ядрони, за да се изправи пред кръга на Арлен. Арлен го посрещна, както винаги, с пляскане на ръце. Едноръкия изрева всичката си омраза в отговор.

Още когато напускаше Мливари, Арлен се чудеше, дали ще може някога да заспи под звуците на Едноръкия, който блъскаше по защитите му, но този шум вече му беше станал втора природа. Защитният му кръг беше устоявал през всичкото това време и Арлен го поддържаше добросъвестно, като се грижеше плочките винаги да са прясно лакирани, а въжето – изкърпено.

Само дето мразеше демона. Годините по никакъв начин не му бяха донесли онова усещане за съратничество, което изпитваха стражите на стената на крепостта Мливари. Както Едноръкия помнеше кой го беше осакатил, така и Арлен не можеше да забрави кой му причини набръчкания белег по гърба, дето едва не му коства живота. Също така си спомняше деветимата защитници, тридесетте и седем стражи, двамата вестоносци, трите билкарки и осемнадесетте граждани на Мливари, които загубиха живота си заради него. Сега гледаше втренчено демона и разсеяно галеше новото си копие.

Какво ли щеше да стане ако го прободеше? Оръжието беше ранило пясъчен демон. Защитите щяха ли да подействат и върху каменния?

Беше му нужен целият самоконтрол на света, за да устои на желанието да изскочи от кръга и да разбере.

***

Арлен едва бе затворил очи, когато слънцето прогони демоните обратно в ядрото, но беше в добро настроение. След закуска извади тетрадката си, започна да прерисува старателно защитите по копието и да изучава мотивите, които те образуваха между дръжката и върха.

Когато приключи, слънцето беше високо в небето. Взе нова факла и слезе обратно в катакомбите, където прекопира с въглен защитите, издълбани в камъка. Имаше и други гробници, и идеята да не послуша здравия разум и да претършува всяка една от тях, сериозно го изкушаваше. Но ако останеше още ден, храната му щеше да свърши преди да стигне Оазиса на зората. Беше заложил на предположението, че ще намери кладенец сред руините на Анокх Слънце, и така и стана, но растителността наоколо беше скромна и не ставаше за ядене.

Арлен въздъхна. Останките бяха стояли тук векове наред. Щяха да са тук и когато се върнеше, в най-добрия случай с подкрепление от екип красиански защитници.

Когато излезе навън, денят вече изтичаше. Арлен използва част от времето си, за да потренира и да нахрани Утринен бегач, после си сготви и се впусна в размишления.

Красианците, разбира се, щяха да очакват доказателство. Доказателство, че копието можеше да убива. Бяха воини, не ходеха да плячкосват руини, и не биха се разделили с нито един здрав мъж заради някаква експедиция с неясна полза.

Доказателство, замисли се той. Справедливо беше то да дойде от него.

Оставаше само час до залез и Арлен започна да си наглася лагера. Отново сложи букаи на коня и провери преносимия кръг около него. Както винаги, разпъна триметровия си кръг, извади защитени камъни от чантите си и започна да ги подрежда в по-широк външен пръстен, около дванадесет метра в диаметър. Раздалечи камъните малко повече от обикновено и внимателно ги нагласи според останалите им събратя. В дисагите му имаше и трети преносим кръг – Арлен винаги си носеше резервен. Извади го и го постави леко встрани от по-големия, до ръба му.

Когато приключи, Арлен коленичи в централния си кръг с копието до себе си и задиша дълбоко, за да прочисти съзнанието си от странични мисли. Не видя как слънцето потъна и пясъкът засия на хоризонта, преди да се смрачи.

Чевръстите пясъчни демони се надигнаха първи и Арлен чу как защитите по външния му кръг искрят и пукат, докато им пречат да нахлуят. Няколко секунди по-късно се понесе ревът на Едноръкия, който гонеше по-дребните демони от пътя си, докато наближаваше външния кръг. Арлен не му обърна внимание и продължи да вдишва дълбоко със затворени очи и успокоено съзнание. Липсата на реакция само разяри демона още повече и той стовари юмрука си върху защитите.

Магията лумна и той я усети дори под затворените си клепачи, но демонът не възобнови атаката си веднага. Отвори очи и видя Едноръкия да вири глава с любопитство. Арлен си позволи една безрадостна усмивка.

Едноръкия отново удари защитите и спря. Този път нададе пронизителен вой, стъпи здраво на краката си и заби ръка във защитеното ограждение, разперил нокти. Сякаш опрян в стена от стъкло, демонът се наведе напред, удвои и утрои напора си срещу защитите, и запищя от болка. Побеснялата магия се разклоняваше навън като паяжина там, където ноктите му се опитваха да пробият стената, и когато демонът продължи да натиска, магията видимо се огъна във въздуха.

Със звук, който смрази дори спокойното съзнание на Арлен, каменният демон стегна бронираните си крака, проби защитите и се претърколи във вътрешния кръг. Утринен бегач изцвили и задърпа букаите си.

Арлен се изправи едновременно с Едноръкия, погледите им бяха вкопчени един в друг. По-слабите пясъчни демони отчаяно се опитваха да повторят подвига на едноръкия, но защитените камъни бяха раздалечени точно колкото трябва и нито един от тях не намери силата за да премине. Те пищяха безпомощни пред бариерата, докато наблюдаваха сблъсъка вътре в кръга.

Въпреки че беше пораснал от първата им среща насам, Арлен се чувстваше точно толкова дребен пред Едноръкия, колкото беше в онази първа, ужасяваща нощ. Каменният демон се извисяваше с цели пет метра от ноктесите си крака до върховете на рогата си и беше по-висок от двама мъже наведнъж. На Арлен му се наложи да извие врат назад, за да пресрещне погледа на ядрона, който беше твърдо прикован в неговия.

Едноръкия раззина муцуна и разкри редове от остри като бръсначи зъби, по които се стичаше слюнка, и сгъна пръстите си с нокти като ками, за да подразни Арлен. Бронираните му гърди се пъчеха напред, черната му черупка беше непробиваема за известните досега оръжия, въоръжената му с шипове опашка се мяташе наляво-надясно, достатъчно тежка да премаже кон с един-единствен удар. Тялото му димеше, обгорено от преминаването на мрежата, но видимото поражение само бе направило ядрона по-опасен, един титан, полудял от болка.

Арлен стегна по-здраво пръсти около металното копие и прекрачи извън кръга.

Осемнадесета глава
Бойно кръщение

328 СЗ


Едноръкия нададе вой в нощта, най-сетне близко до отмъщението си. Арлен се насили да диша дълбоко, не искаше да позволи на сърцето си да изхвръкне направо от гърдите му. Дори ако магията на копието успееше да нарани демона – а Арлен само можеше да се надява, че това е възможно – за победа беше нужно много повече. Налагаше се да впрегне цялата си съобразителност, всичко научено досега.

Краката му бавно се раздалечиха в бойна стойка. Пясъкът щеше да го забави, но щеше да забави и Едноръкия. Не спираше да го гледа в очите и не направи никакви резки движения, докато ядронът се наслаждаваше на момента. Обсегът на демона беше много по-голям от този на Арлен. По-добре беше звярът сам да дойде.

Арлен се почувства сякаш целият му живот беше текъл към този момент, без сам да го осъзнава. Не беше сигурен, дали е готов за изпитанието, но след като демонът го бе преследвал повече от десет години, разбра, че идеята за ново отлагане му беше непоносима. Дори сега можеше да направи крачка назад към защитния кръг и да се окаже в безопасност от атаките на каменния демон. Арлен се отдалечи от защитите си, нарочно, и така показа, че приема двубоя.

Едноръкия усети обходните му движения и муцуната му се сбръчка в озъбване. В гърлото на ядрона прогърмя ниско ръмжене. Опашката му се замята по-бързо и Арлен разбра, че се готви да нападне.

Демонът изрева и се хвърли напред; разперените му нокти прорязаха въздуха. Арлен се стрелна право насреща му, наведе се, избегна удара и влезе в обсега на ядрона. Продължи напред, мина под краката му, прободе опашката му с копието си и се претърколи настрани. Магията блесна с удовлетворяващо ярка светлина при удара, а демонът, с разбита броня и пронизана плът, изрева.

Арлен бе подготвен за обратния замах на опашката на демона, но той дойде по-рано от предвиденото. Хвърли се на земята и опашката профуча над него, шиповете ù на сантиметиметри от главата му. Бързо се изправи на крака, но Едноръкия вече се обръщаше, използвайки инерцията на опашката си, за да се извърти. Въпреки размерите си, ядронът беше ловък и бърз.

Едноръкия удари отново и този път Арлен не успя да го избегне. Вдигна дръжката на копието си перпендикулярно на удара, за да го отбие, макар да знаеше, че демонът беше прекалено могъщ за подобна съпротива. Беше оставил на емоциите си да го превземат. Беше влязъл в битката прекалено рано. Наруга се за глупостта си.

Щом лапата на демона удари металното копие обаче, защитите издълбани по дължината му лумнаха. Арлен почти не усети удара, а Едноръкия беше хвърлен назад, сякаш беше докоснал защитен кръг. Демонът се претърколи от рикушета на собствената си сила, но бързо се възстанови, невредим.

Арлен се насили да преодолее изумлението си и да се помръдне. Осъзнавайки стойността на чудото, той реши, че ще се възползва от него докрай. Едноръкия се спусна с бяс към него, мобилизирал силата си да преодолее това ново препятствие.

С крака, риещи пясъка, Арлен хукна да бяга, прескочи срутените останки от дебела каменна колона и се скри зад нея, готов да се втурне наляво или надясно в зависимост от това, откъде щеше да дойде демонът.

Едноръкия удари здраво по колоната, която беше над метър в диаметър, счупи я на две и със жилестата си ръка я разчисти от пътя си. Грубата му проява на сила беше ужасяваща и Арлен се стрелна към кръга си, за да си поеме глътка въздух и да се възстанови.

Демонът обаче очакваше подобна реакция, краката му трепнаха и го изстреляха във въздуха. Приземи се между Арлен и убежището му.

Арлен спря на място, а Едноръкия отново изрева победоносно. Беше подложил характера на Арлен на изпитание и бе решил, че му липсва тежест. Жилещото копие предизвикваше в него уважение, но в очите на демона нямаше страх, докато се приближаваше. Арлен заотстъпва преднамерено бавно, за да не провокира съществото с някой рязък жест. Отдалечи се колкото се може по-назад, като внимаваше да не премине външните защити и да попадне сред пясъчните демони, струпали се да гледат битката.

Едноръкия видя неизгодното му положение и изрева, а гръмотевичният му устрем смръзяваше кръвта. С леко присвити колена Арлен застопори крака в земята. Не си направи труда да вдигне копието, за да парира. Вместо това го изтегли назад, готов да прободе.

Юмрукът на каменния демон беше достатъчно мощен да смачка лъвски череп, но така и не стигна целта си. Арлен беше оставил демона да го изтласка до резервния му преносим кръг, който стоеше незабележим в пясъка. Защитите лумнаха съживени и обърнаха атаката на демона към самия него, а Арлен, вече готов, скочи напред и го прободе в корема със защитеното копие.

Писъкът на Едноръкия прониза нощта със своя оглушителен, ужасяващ звук. За ушите на Арлен това беше музика. Опита се да издърпа копието, но то се бе заклещило в дебелата черна черупка на ядрона. Отново го дръпна и това едва не му коства живота, тъй като Едноръкия замахна и го удари косо, а ноктите му се забиха надълбоко в рамото и гърдите му.

Арлен отлетя с въртене назад, но успя да се извие към резервния си кръг и да се приземи върху защитена територия. Притискаше раните си и наблюдаваше как грамадният каменен демон се олюлява. Отново и отново ядронът опитваше да хване копието и да го измъкне от раната си, но защитите по дължината му го отблъскваха. И през цялото време магията не спираше да действа, просветваше в раната и пращаше смъртоносни вълни по тялото на ядрона.

Арлен си позволи една бърза усмивка, когато Едноръкия се сгромоляса на земята и започна да се мята. Докато гледаше обаче как вършеенето на демона постепенно спадна до леко потрепване, той усети в себе си нарастването на една гигантска празнота. Безброй пъти беше мечтал за този момент, за чувството, което щеше да изпита, за това, което би казал, но нищо не се случи така, както си го представяше. Вместо въодушевление, той изпита тъга и чувство на загуба.

– Това беше за теб, мамо – прошепна той, когато големият демон престана да мърда.

В отчаян опит да получи одобрението ù, той се опита да си я представи и с потрес и срам установи, че не можеше да си спомни лицето ù. Сломен и тъжно нищожен под купола на звездите, той изкрещя.

Като се държеше на безопасно разстояние от демона, Арлен се върна при запасите си, за да превърже раните си. Шевовете му бяха криви, но щяха да затворят разрезите, а компреса от прасекоренче пареше – доказателство, че е бил нужен. Раната вече се инфектираше.

Тази нощ не заспа. Ако болката от раните и тревогата в сърцето му не бяха достатъчни, за да отпратят съня, то една глава от живота му скоро щеше да се затвори и той беше решен да стигне до края ù.

Слънцето се показа зад дюните и се плисна из лагера на Арлен със скорост, която можеше да се наблюдава само в пустинята. Пясъчните демони вече се бяха стопили, още първите признаци на утрото ги бяха обърнали в бяг. Арлен се изправи и потрепери от болката, излезе от кръга си и отиде до Едноръкия, за да си върне копието.

Там, където слънчевите лъчи докосваха черната черупка, тя започваше да дими, сетне заискряваше и се подпалваше. Скоро тялото на ядрона се превърна в погребална клада и Арлен впери в нея хипнотизиран поглед. Когато каменният демон рухна на пепел, а сутрешният вятър го разнесе, Арлен видя надежда за човешката раса.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю