Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 33 страниц)

Един от търговците приближи към тях. Мъжът приличаше на мечка и имаше само едно око, а другата му орбита беше чвор от одрана плът. На гърдите си носеше емблема, изобразяваща конник с копие и чанта.

– Радвам се да те видя здрав, Рейджън – каза човекът. – Ще се отбиеш утре сутрин до гилдията, за да докладваш, нали?

– Майстор Малкълм – каза Рейджън и се поклони. – И аз се радвам да Ви видя. Срещнах това момче, Арлен, на пътя...

– Между градовете? – попита изненадано майсторът. – Би трябвало да си по-предпазлив, момче!

– На цели дни от градовете – поясни Рейджън. – Защитите на момчето са по-добри от тези на много вестоносци.

При тези думи веждата на Малкълм се изви нагоре.

– Иска да бъде вестоносец – подчерта Рейджън.

– Не би могъл да поискаш по-достойна кариера – каза Малкълм на Арлен.

– Няма си никого в Мливари – продължи Рейджън. – Помислих, че ще може да чиракува в гилдията...

– Сега, Рейджън – каза Малкълм, – ти много добре знаеш, че взимаме за чираци само регистрирани защитници. – Опитай при майстор Винсън.

– Момчето вече може да прави защити – възпротиви се Рейджън, макар че тонът му показваше повече уважение сега, отколкото при херцог Юкор. Майстор Малкълм беше по-едър дори от Рейджън и не изглеждаше да се страхува от приказки за нощта навън.

– Значи не би трябвало да срещне проблеми с регистрацията в Гилдията на защитниците – каза Малкълм и се обърна на другата страна. – Ще се видим утре сутринта – провикна се той през рамо.

Рейджън се огледа наоколо и забеляза друг мъж в групичката на Търговците.

– Ускори крачката, Арлен – изръмжа той, докато крачеше през стаята. – Майстор Винсън!

Мъжът вдигна поглед, когато го приближиха и се отдели от колегите си, за да ги посрещне. Поклони се на Рейджън, но поклонът му беше уважителен, а не раболепен. Винсън имаше мазна черна козя брадичка и зализана назад коса. По пълните му пръсти искряха пръстени. Емблемата на гърдите му беше една ключова защита, защита, която служеше за основа на всички останали защити в мрежата.

– Какво мога да направя за теб, Рейджън? – попита майсторът.

– Това момче, Арлен, е от Потока на Тибит – каза Рейджън и посочи към Арлен. – Осиротял е след нападение на ядрони и няма близки в Мливари, но иска да чиракува за вестоносец.

– Всичко това е чудесно, Рейджън, но какво общо има то с мен? – попита Винсън без да удостои Арлен с повече от бегъл поглед.

– Малкълм не иска да го вземе, освен ако не е регистриран защитник – каза Рейджън.

– Е, това наистина е проблем – съгласи се Винсън.

– Хлапето вече може да прави защити – продължи Рейджън. – Ако можеш случайно да уредиш...

Винсън вече клатеше глава.

– Съжалявам, Рейджън, но няма да ме убедиш, че някакъв пъпеш, пристигнал от майната си, може да прави защити толкова добре, че да го регистрирам.

– Защитите на момчето отсякоха ръката на каменен демон – каза Рейджън.

Винсън се изсмя.

– Ако не носиш ръката, Рейджън, можеш да си запазиш историята за жонгльорите.

– Ще можеш ли да му намериш тогава място да чиракува? – попита вестоносецът.

– А може ли да си плати таксата за чиракуване? – попита Винсън.

– Той е сирак, няма си никого – възропта Рейджън.

– Може би ще успея да намеря защитник, който да го вземе за прислужник – предложи водачът.

Рейджън се намръщи.

– Благодаря, тъй или иначе – каза той и поведе Арлен нататък.

Побързаха да се приберат в имението на Рейджън, тъй като слънцето скоро щеше да залезе. Пред очите на Арлен оживените улици на Мливари опустяваха, а хората внимателно проверяваха защитите си и залостваха вратите си. Дори с павираните улици и дебелите защитени стени, всички се заключваха за през нощта.

– Не мога да повярвам, че говори по този начин на херцога – каза Арлен, докато пътуваха.

Рейджън се засмя.

– Първото правило на вестоносеца, Арлен – каза той. – Търговците и кралските особи ти дават парите, но ще те стъпчат в момента, в който им позволиш. Трябва да се държиш като крал в тяхно присъствие и никога да не забравяш кой рискува живота си.

– Проработи с Юкор – съгласи се Арлен.

Рейджън се навъси, като чу името.

– Себично прасе – изплю се той. – Не го е грижа за нищо, освен за собствения му джоб.

– Карай – каза Арлен. – Потокът оцеля миналата година без сол. Пак ще се справят.

– Може би – призна Рейджън, – но не би трябвало да се стига до там. А ти! Един добър херцог би попитал защо съм довел някакво момче в залата му. Един добър херцог би те направил защитник на трона, за да не завършиш като уличен просяк. А Малкълм, да не би да беше по-услужлив! Ядроните ли щяха да го изядат, ако ти беше изпробвал уменията? А Винсън! Ако му беше донесъл скъпоценната такса, алчното копеле щеше да ти намери експерт, който до залез слънце щеше на теб да ти чиракува! Прислужник, вика ми той!

– Чиракът не е ли прислужник? – попита Арлен.

– Ни най-малко – отвърна Рейджън. – Чираците принадлежат на класата на търговците. Те усвояват занаят и после започват да работят за себе си или за друг професионалист. Прислужниците никога не могат да бъдат нещо повече, освен ако не се оженят над класата си, и ядроните да ме начуколят, ако им дам да те направят такъв.

Той се умълча и Арлен, въпреки че все още не му бяха ясни нещата, реши, че ще е най-добре, да не настоява за повече обяснения.

Падна пълен мрак скоро след като двамата се прибраха зад защитите на Рейджън. Маргрит отведе Арлен в стая за гости, която на големина беше колкото половината къща на Джеф. По средата ù имаше легло толкова високо, че на Арлен му се наложи да подскочи, за да се качи на него. Тъй като досега не бе спал другаде освен на пода или върху твърд сламенник, той остана потресен, че потъва в мекия матрак.

Бързо се унесе в сън, но скоро се разбуди от шума на повишени гласове. Изхлузи се от леглото, излезе от стаята си и тръгна по посока на звуците. Залите на огромната къща бяха празни, слугите се бяха оттеглили за през нощта. Арлен стигна до върха на стълбището и там гласовете станаха по-ясни. Бяха на Рейджън и Елиса.

– ... го прибираме и точка! – чу Елиса да казва. – И без това работата на вестоносеца не е за малко дете!

– Но той иска точно това – настоя Рейджън.

Елиса изсумтя.

– Като го предадеш на някой друг, няма да облекчиш вината си, че си го довел в Мливари, след като е трябвало да го върнеш у дома.

– Демонска тор – каза Рейджън рязко. – Ти просто искаш да си дундуркаш някого ден и нощ.

– Не смей да ми прехвърляш вината! – изсъска Елиса. – Ти си решил да не връщаш Арлен обратно в Потока на Тибит, а това значи, че ти си поел отговорността за него! Време е да си признаеш това и да спреш да търсиш човек, който да го гледа.

Арлен се напрегна да чуе повече, но отговор от Рейджън дълго време не се появи. Искаше да слезе и да се намеси в разговора. Знаеше, че Елиса му мислеше доброто, но вече му беше омръзнало възрастните да вземат решения за живота му вместо него.

– Хубаво – каза Рейджън най-накрая. – Ами ако го изпратя при Коб? Той няма да поощрява момчето да стане вестоносец. Ще платя цялата такса и ще можем редовно да посещаваме работилницата, за да го наглеждаме.

– Мисля, че това е чудесна идея – съгласи се Елиса, а заядливостта се беше изпарила от гласа ù. – Но няма причина Арлен да не остане тук, вместо да спи на корава скамейка в някаква си разхвърляна работилница.

– Чиракуването не е направено за да му бъде удобно – каза Рейджън. – Ще му се наложи да бъде там от изгрев до залез, ако иска да се изучи на защитите, а ако преследва докрай плановете си да стане вестоносец, това обучение ще му дойде много добре.

– Хубаво – намръщи се Елиса, но миг по-късно гласът ù омекна. – Сега ела да сложиш бебе в корема ми – прошепна тя.

Арлен побърза към стаята си.

Както винаги, очите на Арлен се отвориха преди изгрев, но за момент си помисли, че все още спи и се носи на облак. После се сети къде се намира и се изтегна, а под себе си усещаше възхитителната мекота на пуха, натъпкан в матрака и възглавницата, както и топлината на дебелия юрган. От огъня в камината беше останала само жарава.

Идеята да остане в леглото силно го изкушаваше, но пикочният му мехур му помогна, като го застави да се измъкне от меката прегръдка. Плъзна се на студения под и извади гърнетата изпод леглото, както му беше казала Маргрит. Уринира в едното, изходи се в другото, а после остави и двете пред вратата, за да ги отнесат и използват в градината. Почвата в Мливари беше камениста и населението му не хвърляше нищо на вятъра.

Арлен отиде до прозореца. Миналата нощ се бе взирал в него, докато клепачите не му натежаха, но все още се чувстваше запленен от стъклото. На вид там сякаш нямаше нищо, но на допир то беше здраво и непоклатимо, като защитна мрежа. Прокара пръст по стъклото и нарисува черта в утринната кондензация. Спомни си защитите от преносимия кръг на Рейджън и превърна линията в един от символите. Изписа няколко други, а после задиша в стъклото за да замъгли очертанията и да започне наново.

Щом привърши, се облече и слезе на долния етаж, където намери Рейджън да отпива от чая си до един от прозорците и да наблюдава изгряващото над планините слънце.

– Рано си станал – отбеляза Рейджън с усмивка. – Ще излезе вестоносец от тебе – каза той и Арлен се изпълни с гордост.

– Днес ще те запозная с един мой приятел – каза Рейджън. – Защитник. Той ме обучи, когато бях на твоята възраст и сега се нуждае от чирак.

– Не мога ли просто да стана твой чирак? – попита Арлен с надежда. – Ще се трудя усърдно.

Рейджън се засмя.

– Не се съмнявам – каза той, – но аз съм лош учител и прекарвам повече време вън от града, отколкото в него. Ще научиш много от Коб. Бил е вестоносец още преди да се родя.

Арлен се оживи от това.

– Кога ще се запозная с него? – попита той.

– Слънцето е изгряло – отвърна Рейджън. – Нищо не ни спира да отидем веднага след закуска.

Малко по-късно Елиса се присъедини към тях в трапезарията. Прислужниците на Рейджън отрупаха гигантска маса с бекон, шунка, хляб, намазан с мед, яйца, картофи и едри печени ябълки. Арлен излапа закуската си набързо, нетърпелив да тръгне из града. Когато приключи, остана на масата да зяпа Рейджън, докато яде. Той обаче не му обърна никакво внимание и продължи да дъвче с влудяваща мудност, докато Арлен се въртеше на мястото си.

Най-накрая вестоносецът остави вилицата и избърса устата си.

– Ох, добре – каза той и стана. – Можем да тръгваме.

Арлен засия и скочи от мястото си.

– Не бързайте толкова – каза Елиса и двамата мъже спряха на място. Арлен не беше готов за чувствата, които тези думи пробудиха в него, ехо от майка му, и преглътна изблика на емоции.

– Никъде няма да ходите, преди да дойде шивачът, за да вземе мярка на Арлен – каза тя.

– Защо? – попита Арлен. – Маргрит изпра дрехите ми и закърпи скъсаното.

– Оценявам загрижеността ти, любов моя – каза Рейджън в защита на Арлен, – но едва ли има нужда да бързаме с новите дрехи, след като беседата с херцога вече мина.

– Това не подлежи на обсъждане – уведоми ги Елиса и се изправи от стола си. – Няма да позволя гост в нашата къща да се размотава наоколо като някой просяк.

Вестоносецът забеляза положението на веждите на съпругата си и въздъхна.

– Остави, Арлен – посъветва го той тихичко. – Явно никъде няма да ходим, преди да остане доволна.

Шивачът пристигна малко по-късно, дребен човек с чевръсти пръсти, който проучи всеки саниметър от Арлен с възлестите си конци и внимателно записа данните с тебешир върху една дъсчица. Когато привърши, проведе оживен разговор с Лейди Елиса, поклони се и излезе.

Елиса се понесе към Арлен и се наведе, за да е на една височина лицето ù с неговото.

– Не беше толкова страшно, нали? – попита тя, пооправи му ризата и отмести косата от лицето му. – Сега вече можеш да изтичаш с Рейджън, за да видите майстор Коб.

Тя го погали по бузата с хладната си, мека ръка и за момент той се отпусна в познатия допир, но след това рязко се отдръпна с разширени очи.

Рейджън забеляза погледа му, както и нараненото изражение на жена си, когато Арлен заотстъпва назад от нея сякаш беше демон.

– Мисля, че преди малко нарани чувствата на Елиса, Арлен – каза Рейджън, когато излязоха от двора.

– Тя не ми е майка – каза Арлен, като потискаше вината си.

– Липсва ли ти? – попита Рейджън. – Майка ти, имам предвид.

– Да – отвърна Арлен тихо.

Рейджън кимна и не каза нищо повече, за което Арлен му беше благодарен. Повървяха мълчаливо и странностите на Мливари бързо отвлякоха вниманието му от случката. Миризмата от торните каручки се носеше навсякъде, докато събирачите вървяха от къща на къща и прибираха нощните отпадъци.

– Пф! – каза Арлен, запушил нос. – Целият град смърди по-лошо от обор! Как издържате?

– Така е най-вече сутрин, докато минават събирачите – отвърна Рейджън. – Свиква се. Някога сме имали канали, тунели, които минават под всяка къща и отнасят отпадъците, но са ги запечатали преди векове, защото ядроните са ги използвали, за да проникват в града.

– Не можете ли просто да изкопаете тоалетни ями? – попита Арлен.

– Мливарийската почва е камениста – каза Рейджън. – Тези, които нямат частни дворове за торене, са задължени да предават изпражненията си на събирачите за Градините на Херцога. Такъв е законът.

– Този закон смърди – каза Арлен.

Рейджън се засмя.

– Може би – отвърна той. – Но ни храни и движи икономиката. Ако видиш каква къща е вдигнал шефът на гилдията на събирачите, моята ще ти се стори като като барака.

– Сигурен съм, че твоята мирише по-добре – каза Арлен и Рейджън отново се разсмя.

Накрая те свиха при един ъгъл и спряха пред малка, но солидна работилница. Около прозорците ù бяха издълбани изкусни защити, чиято плетеница достигаше до навеса и рамката на вратата. Арлен оцени прецизността на тези защити. Който и да ги беше направил, имаше веща ръка.

Влязоха, придружени от звън на камбанки и Арлен се ококори при вида на това, което работилницата съдържаше. Защити във всякаква форма и големина, изработени от най-различни материали, изпълваха стаята.

– Изчакай тук – каза Рейджън и тръгна през помещението, за да говори с един мъж, който седеше зад тезгяха. Арлен почти не му обърна внимание, тъй като разглеждаше стаята. Прокарваше пръсти по защити, втъкани в стенни килими, издълбани в гладки речни камъни и изляти от метал. Имаше инкрустирани стълбове за нивите и преносим кръг като този на Рейджън. Арлен се опита да запамети защитите, които вижда, но те просто бяха прекалено много.

– Арлен, ела насам! – провикна се Рейджън след няколко минути.

Арлен се сепна и се втурна към него.

– Това е майстор Коб – каза Рейджън и махна с ръка към един мъж около шесдесетте, за да го представи. Нисък за мливариец, той имаше вид на здравеняк, понатрупал килограми с годините. Гъста побеляваща брада, примесена с остатъци от някогашния си черен цвят, покриваше лицето му, а късо-подстриганата му коса оредяваше на темето му. Кожата му беше прорязана от дълбоки бръчки и обветрена, и якото му ръкостискане сякаш погълна ръката на Арлен.

– Рейджън ми каза, че искаш да ставаш защитник – каза Коб и седна тежко на тезгяха.

– Не, господине – отвърна Арлен. – Искам да бъда вестоносец.

– Това искат всички момчета на твоята възраст – каза Коб. – По-умните обаче се осъзнават преди да ги отнесе смъртта.

– Вие преди не сте ли бил вестоносец? – попита Арлен, объркан от отношението на човека.

– Бях – съгласи се Коб и вдигна ръкава си за да покаже татуировка, подобна на тази на Рейджън. – Пътувал съм до петте Свободни града и десетки селца, и спечелих повече пари, отколкото съм си представял, че някога ще изхарча.

Спря за момент и остави объркването на Арлен да нарасне още повече.

– А също така спечелих и това – каза той и вдигна блузата си, за да покаже дебелите белези, които минаваха през стомаха му – и това.

Измъкна крака от обувката си. Полумесец от увредена кожа, отдавна зарастнала, стоеше на мястото на четирите му пръста.

– До ден днешен – продължи Коб – не мога да спя повече от час, без да се сепна в съня си и да посегна към копието. Да, бях вестоносец. Дяволски добър при това, и то по-голям късметлия от повечето, но не го пожелавам на никого. Занаятът на вестоносеца може и да изглежда величаво, но зад всеки човек, който живее в имение и вдъхва респект като Рейджън, има две десетки други, чиито меса гният по пътищата.

– Не ме интересува – каза Арлен. – Това искам.

– Тогава ще направим сделка с теб – въздъхна Коб. – Един вестносец трябва да бъде преди всичко защитник. Затова ще те взема за чирак и ще е науча да бъдеш такъв. Когато ни остане време, ще те науча и на онова, което знам за оцеляването на пътя. Чиракуването трае седем години. Ако дотогава все още искаш да бъдеш вестоносец... ами, ти сам си решаваш.

– Седем години? – зяпна Арлен.

Коб изпухтя.

– Изкуството на защитите не се учи за ден, момче.

– И сега мога да рисувам защити – каза Арлен непокорно.

– Така ми казва и Рейджън – потвърди Коб. – Също така ми каза, че се справяш без познания по геометрия и теория на защитата. Рисуването на защити на око може и да не те убие утре, момче, нито пък другата седмица, но със сигурност ще те убие.

Арлен тропна с крак. Седем години изглеждаха като цяла вечност, но дълбоко в себе си знаеше, че майсторът е прав. Болката в гърба му не спираше да му припомня, че не беше готов за да се изправи отново срещу ядроните. Нуждаеше се от уменията, на които този мъж можеше да го научи. Не се съмняваше, че има десетки вестоносци, които падат в жертва на ядроните, и се закле да не става един от тях, само защото инатът му пречи да се поучи от грешките си.

– Добре – съгласи се той най-накрая. – Седем години.

ЧАСТ II
МЛИВАРИ
320-325 СЗ

Десета глава
Чирак

320 СЗ

– Ето го и нашия приятел – каза Геймс и посочи към тъмнината от постовата кула на градската стена.

– Точно навреме – съгласи се Уорън и се приближи до него. – К’во мислиш, че иска?

– И джобовете ми да опразниш – каза Геймс, – отговори няма да намериш.

Двамата стражи се наведоха от защитеното перило на наблюдателната кула, за да гледат как едноръкият каменен демон се материализира пред портата. Беше голям, дори според очите на мливарийските пазачи, които виждаха каменни демони по-често от който и да било друг вид. Докато другите демони все още се опитваха да се ориентират, едноръкият тръгна целенасочено, започна да души около портата и да търси. След това се изправи и удари по портата, изпробвайки защитите. Магията лумна и запрати демона назад, но това не го възпря. Бавно, демонът тръгна по протежение на стената, като удряше отново и отново, и търсеше пробойна, докато не се загуби от полезрението им.

Часове по-късно, пукот от енергия ознаменува завръщането на демона от обратната страна. Стражите от другите постове казваха, че демонът обикаля града всяка нощ и напада всяка защита. Когато отново стигна до портата, той седна и загледа търпеливо града.

Геймс и Уорън бяха свикнали на тази картина, тъй като я наблюдаваха всяка нощ през последната година. Даже бяха започнали да я чакат с нетърпение, защото се обзалагаха колко време ще му отнеме на Едноръкия да обиколи града и дали ще се отправи на изток или на запад.

– Част от мен направо се изкушава да го пусне в града, за да го видя какво търси – замисли се Уорън.

– С тия работи шега не бива – предупреди го Геймс. – Ако командирът на охраната ти чуе приказките, и двамата ще ни окове в железа и ще има да си пренасяме камъни до догодина.

Колегата му изсумтя.

– И все пак – каза той, – не можеш да не се зачудиш...

***

Първата година в Мливари, дванадесетата на Арлен, премина бързо, докато той се срастваше с ролята си на чирак-защитник. Първата задача на Коб беше да го научи да чете. Арлен знаеше защити, невиждани досега в Мливари, и Коб ги искаше съхранени на хартия колкото се може по-скоро.

Арлен се захвана настървено с четенето и вече се чудеше как въобще се е справял без него. Изгубваше се в книгите с часове. Отначало устните му се мърдаха леко, но скоро той започна бързо да прелиства страниците, с очи, шарещи по листата.

Коб нямаше причина да се оплаква. Арлен работеше по-усърдно от всеки чирак, който някога бе обучавал, оставаше до късно през нощта и дълбаеше защити. Коб често си лягаше с мисълта за работата, която го очакваше на следващия ден, а когато се будеше заедно с първите слънчеви лъчи, я намираше вече свършена.

След като се научи на букви, на Арлен му бе възложено да запише личния си репертоар от защити заедно с описанията им в тефтер, който майсторът специално му купи за целта. Хартията беше скъпа в Мливари, където горите бяха рядкост, пък и малцина обикновени граждани бяха виждали в живота си цял тефтер, но Коб се надсмя над цената.

– Дори най-лошият гримоар струва сто пъти колкото хартията, на която е изписан – каза той.

– Гримоар? – попита Арлен.

– Книга със защити – каза Коб. – Всеки защитник си има свой, а те пазят внимателно тайните си.

Арлен истински ценеше скъпоценния подарък и изпълваше страниците му с бавна и сигурна ръка. Когато вече не можеше да източи нищо повече от паметта си, Коб проучи книгата с изумление.

– Създателю, имаш ли някаква представа колко ценна е тази книга, момче? – попита той.

Арлен вдигна поглед от защитата, която изсичаше в един каменен стълб, и сви рамене.

– Всеки старец в Потока на Тибит ще те научи на тези защити – отвърна той.

– Може и да е така – каза Коб, – но това, което се смята за обикновено в Потока на Тибит, тук е заровено съкровище. Ето тази защита тук – той посочи една от страниците, – наистина ли превръща огъня в прохладен ветрец?

Арлен се разсмя.

– Майка ми я обичаше тази – каза той. – В горещите летни нощи ù се искаше огнените демони да дойдат до прозорците, за да охладят къщата с дъха си.

– Невероятно – каза Коб и поклати глава. – Искам да копираш това още няколко пъти, Арлен. Ще те направи много богат човек.

– Какво имаш предвид? – попита Арлен.

– Хората биха дали цяло състояние за копие от тази книга – каза Коб. – Може би дори не бива да ги продаваме. Бихме могли да станем най-търсените защитници в града, ако ги запазим в тайна.

Арлен се намръщи.

– Не е честно да ги пазим в тайна – каза той. – Баща ми винаги ми е казвал, че защитите са на всички.

– Всеки защитник си има своите тайни, Арлен – каза Коб. – Така си изкарваме хляба.

– Изкарваме си хляба като дълбаем защитни стълбове и боядисваме каси на врати – възрази Арлен, – а не като складираме тайни, които биха могли да спасят човешки живот. Да отказваме ли подслон на тези, които са прекалено бедни за да си платят?

– Разбира се, че не – каза Коб, – но това е различно.

– По какъв начин? – попита Арлен. – В Потока на Тибит нямахме защитници. Всички сами поставяхме защитите на домовете си, а тези, които бяха по-добри, помагаха на тези, които бяха по-зле, без да искат нищо в замяна. Защо ние да го правим? Битката не е помежду ни, а между нас и демоните!

– Крепостта Мливари не е като Потока на Тибит, момче – навъси се Коб. – Тук нещата струват пари. Ако нямаш пари, ставаш просяк. Аз имам умение, както всеки пекар или каменоделец. Защо да не искам пари за труда си?

Арлен не продума доста време.

– Коб, ти ‘що не си богат? – попита той накрая.

– Какво?

– Като Рейджън – изясни Арлен. – Каза, че си бил вестоносец на херцога. Защо не живееш в имение със слуги, които да вършат всичко вместо теб? Защо въобще се занимаваш с това?

Коб издиша дълго и тежко.

– Парите са непостоянно нещо, Арлен – каза той. – В един момент може да имаш повече пари отколкото идеи, за какво да ги харчиш, а в следващия... може да се озовеш на улицата и да просиш за храна.

Арлен се сети за просяците, които видя през първия си ден в Мливари. Оттогава беше видял още много, как крадат тор, за да я горят и да се топлят, как спят в обществени защитени подслони, как просят за храна.

– Какво се случи с твоите пари, Коб? – попита той.

– Срещнах един човек, който ми каза, че може да построи път – отвърна Коб. – Защитен път, който да се простира от тук до Анжие.

С изострено внимание Арлен се приближи до учителя си и седна на стол.

– И преди са се опитвали да построят пътища – продължи Коб – до мините на херцога в планините или до Дъбравата на Хардън на юг. Къси разстояния, по-малко от ден път, но достатъчен, за да донесе цяло състояние на предприемача. Но тези идеи винаги се проваляха. Ако има една дупка в мрежата, независимо колко малка е тя, ядроните ще я открият рано или късно. А влязат ли веднъж... – Той поклати глава. – Казах това на човека, но той беше непреклонен. Имаше план. Той щеше да проработи. Трябваха му само пари.

Коб погледна Арлен.

– На всеки град не му достига нещо – каза той – и има прекалено много от нещо друго. Мливари разполага с метал и камъни, но не и с дърво. При Анжие пък е обратното. Двата града са зле в реколтата и добитъка, докато Райзън произвежда повече от необходимото, само че му трябват добра дървесина и метал за инструменти. Лактън има риба в изобилие, но почти нищо друго.

– Знам, че ще ме помислиш за глупак – каза той и поклати глава, – задето се хванах с нещо, което всички, от херцога до най-незначителния човек, са отхвърлили като невъзможно, но идеята ме зарази. Не спирах да си мисля, Ами ако той наистина може? За такова нещо не си ли заслужава да се поеме поне някакъв риск?

– Не мисля, че си глупак – каза Арлен.

– И точно затова пазя по-голямата част от таксата ти на влог – засмя се Коб. – И ти щеше да ги дадеш, точно като мен.

– А какво се случи с пътя? – настоя да чуе Арлен.

– Ядроните се случиха – каза Коб. – Разкъсаха човека и всичките работници, които му наех, изгориха защитните стълбове и чертежите... унищожиха всичко. Вложих всичко в този път, Арлен. Накрая освободих прислужниците си и пак нямах достатъчно, за да си платя дълговете. Едва след като продадох имението си, събрах необходимата сума, за да очистя заема от закупуването на работилницата, и оттогава съм тук.

Известно време поседяха така – и двамата изгубени в мисли за това, какво се е случило в онази нощ, и двамата вглъбени в появилата се пред вътрешния им взор картина на танцуващи ядрони сред пламъци и разкъсани трупове.

– Все още ли смяташ, че мечтата си е струвала риска? – попита Арлен. – Градовете да могат свободно да общуват помежду си?

– И до ден-днешен – отвърна Коб. – Дори когато гърбът ме боли от пренасяне на защитни стълбове и не издържам на собственото си готвене.

– Това тук не е по-различно – каза Арлен и чукна с пръст по тефтера със защити. – Ако всички защитници споделяха каквото знаят, колко по-хубаво щеше да бъде за хората? Не си ли струва да изгубиш малко приходи в името на един по-сигурен град?

Коб го наблюдаваше дълго време. После отиде при него и сложи ръка на рамото му.

– Имаш право, Арлен. Съжалявам. Ще копираме книгите и ще ги продадем на другите защитници.

Бавна усмивка плъзна по лицето на Арлен.

– Какво? – подозрително попита Коб.

– А защо не заменим нашите тайни за техните? – попита Арлен.

***

Камбанките звъннаха и Елиса влезе широко усмихната в работилницата за защити. Кимна на Коб, занесе на Арлен голяма кошница и го целуна по бузата. Арлен направи физиономия от неудобство и обърса бузата си, но тя не забеляза.

– Момчета, нося ви малко плодове, пресен хляб и сирене – каза тя и извади нещата от кошницата. – Нещо ми подсказва, че от последното ми посещение насам не сте яли нищо свястно.

– Изсушеното месо и коравия хляб са основната храна на вестоносеца, уважаема госпожо – каза Коб с усмивка, без да вдига поглед от ключовия камък, който дялаше.

– Глупости – смъмри го Елиса. – Ти си пенсиониран, Коб, а Арлен още не е станал вестоносец. Недей да величаеш мързела си, заради който не си напазарувал. Арлен е момче, което в момента расте, и се нуждае от по-добра храна.

Тя чорлеше косата на Арлен, докато говореше и продължи да се усмихва, дори след като той се отдръпна.

– Ела довечера на вечеря, Арлен – каза Елиса. – Рейджън е на път и в къщата е самотно без него. Ще ти приготвя ядене, от което да заякнеш, и ще можеш да спиш в собствената си стая.

– Аз... не мисля, че мога – каза Арлен, избягвайки погледа ù. – Коб има нужда от мен, за да довърша тези защитни стълбове за градините на херцога...

– Глупости – каза Коб и махна с ръка. – Защитните стълбове могат и да почакат, Арлен. Имаме цяла седмица до крайния срок.

Той погледна нагоре към лейди Елиса, ухилен, без да обръща внимание на неудобството на Арлен.

– Ще ви го изпратя с вечерния звънец, госпожо.

Елиса му хвърли ослепителна усмивка.

– Значи е решено, тогава – каза тя. – До довечера, Арлен.

Тя целуна момчето и напусна работилницата. Коб погледна към Арлен, който се мусеше над работната си задача.

– Не разбирам, защо избираш да прекарваш нощите си върху сламеник в дъното на работилницата, когато можеш да имаш топло пухено легло и жена като Елиса да те глези – каза той, без да сваля очи от изделието, върху което сам работеше.

– Държи се сякаш ми е майка – оплака се Арлен, – ама не е.

– Така си е, не ти е майка – съгласи се Коб. – Но е ясно, че иска тази длъжност. Толкова ли страшно ще е, да ù я дадеш?

Арлен не каза нищо, но като видя тъжния му поглед, Коб изостави темата.

– Прекарваш прекалено много време затворен, забил нос в книгите – каза Коб и измъкна тома, който Арлен четеше. – Кога за последно видя слънце?

Очите на Арлен се разшириха. В Потока на Тибит никога не беше прекарвал и час повече от необходимото у дома, но след повече от година в Мливари, едва си спомняше последния си ден, прекаран навън.

– Върви да правиш някакви пакости! – нареди Коб. – Намери си някой приятел на твоята възраст, да видим как ще ти се отрази!

Арлен излезе от града за пръв път от година насам и слънцето го успокои като стар приятел. Далеч от торните каручки, гниещия боклук и потните тълпи, въздухът притежаваше свежест, която той бе забравил. Изкачи се на върха на хълм, който гледаше към поле, пълно с играещи си деца, извади книга от чантата си и седна на тревата да чете.

– Ей, книжният плъх! – провикна се някой.

Арлен погледна нагоре и видя към него да идват група момчета, които носеха топка.

– Аре! – извика едно от тях. – Трябва ни още един, за да изравним отборите!

– Не знам играта – каза Арлен.

Коб му беше нареждал да върши какво ли не, освен да играе с други момчета, но той мислеше, че книгата му е далеч по-интересна.

– Какво има да ù знаеш? – попита друго момче. – Помагаш на своя отбор да вкара топката във вратата и пречиш на другия отбор да направи същото.

Арлен се намръщи.

– Добре – каза той и тръгна към момчето, което говореше.