Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 33 страниц)

Питър В.Брет
Защитения

книга първа от поредицата Демонски цикъл

На Отси,

истинския Защитен

Благодарности

Сърдечно благодаря на всички, които прочетоха книгата предварително: Дани, Майк, Амилия, Нийл, Мат, Джошуа, Стийв, мама, татко, Триша, Нета и Коуби. Без вашите съвети и подкрепа нямаше да мога да превърна хобито си в нещо повече. А също и на моите редактори Лиз и Ема, които рискуваха с млад автор и ме предизвикаха да надхвърля дори собствените си високи стандарти. Никога нямаше да успея без вас.

ЧАСТ I
ПОТОКЪТ НА ТИБИТ
318 – 319 СЗ

Първа глава
Последствия

319 СЗ

Огромният рог забуча.

Арлен прекъсна работата си и погледна към лавандуловото зарево на развиделяващото се небе. Въздухът все още бе пропит от мъгла, в която витаеше до болка познатият влажен, остър привкус. Тих страх се надигна в стомаха му, докато се ослушваше в утринната тишина с надеждата, че му се е причуло. Беше на единадесет.

Последва затишие, след това рогът избуча два пъти подред. Едно продължително и две кратки означаваше юг и изток. Селището край гората. Баща му имаше приятели сред дърварите. Някъде зад гърба на Арлен входната врата на къщата се отвори и той знаеше, че това е майка му, покрила уста с две ръце.

Арлен се върна към работата си, без да чака някой да го подканва. Някои домашни задължения можеше да се отложат за утрешния ден, но животните трябваше да бъдат нахранени и кравите издоени. Остави ги в обора и отвори плевника, сипа помия на прасетата и изтича да донесе ведрото за мляко. Майка му вече клечеше под първата крава. Той грабна свободното столче и двамата заработиха в ритъм под звуците на млечните струйки, които барабаняха по дървените дъна като погребален марш.

Докато преминаваха към следващата двойка крави, Арлен видя баща си да впряга в каруцата най-силния им кон, една петгодишна дореста кобила на име Миси. Работеше с мрачно лице.

Какво щяха да открият този път?

Не след дълго тримата вече седяха в каручката и се люшкаха към малкото селище от къщички, скупчени край гората. Беше опасно по тези места, имаше повече от час тичане до най-близката защитена постройка, но дървата им трябваха. Майката на Арлен, увита в износения си шал, държеше здраво сина си, докато пътуваха.

– Вече съм голям, мамо – оплака се Арлен. – Няма нужда да ме прегръщаш като бебе. Не ме е страх.

Това не беше съвсем вярно, но той не можеше да допусне другите деца да го видят вкопчен в майка му по време на пътя. И без това му се подиграваха достатъчно.

– Мен пък ме е страх – каза майка му. – Аз нямам ли нужда някой да ме прегръща?

Обзет от внезапна гордост, Арлен отново се притисна до майка си и така продължиха напред. Тя не можеше да го излъже, но въпреки това винаги знаеше точно какво да каже.

Стълб от мазен дим им съобщи много повече, отколкото искаха да знаят, далеч преди да стигнат целта си. Изгаряха мъртвите. А щом бяха напалили кладите толкова отрано, без да чакат останалите да дойдат и да се помолят, значи телата бяха много. Прекалено много, за да се молят за всеки един поотделно, ако искаха да смогнат преди залез слънце.

Повече от осем километра деляха бащината ферма на Арлен от Селището край гората. Когато го доближиха, дори малкото останали огньове бяха изгасени, въпреки че вече не беше останало много за горене. Петнадесет къщички, всичките превърнати в отломки и пепел.

– Че и запасите от дърва – каза бащата на Арлен и плю настрани от каручката. Посочи с брадичка почернелите купчини – всичко, което беше останало от сечта за сезона. Арлен направи физиономия при мисълта, че разнебитената ограда, зад която пазеха животните, трябваше да издържи поне още година, и веднага се почувства виновен. В края на краищата това беше просто дървесина.

Щом спряха с каручката, говорителката на града дойде при тях. Силия, която майката на Арлен понякога наричаше Силия Безплодната, беше корава жена, висока и слаба, с кожа като пергамент. Дългата ù побеляла коса бе прибрана в стегнат кок, а шала си носеше сякаш е длъжностен знак. Тя не търпеше никакви глупости, както Арлен бе разбирал неведнъж откъм далечния край на тояжката ù, но днес присъствието ù го успокои. Също като баща му, Силия някак си му вдъхваше чувство за безопасност. Въпреки че нямаше свои деца, Силия се държеше като родител на всички в Потока на Тибит. дител на всички в Потока на Тибит. Малцина можеха да се мерят с нея по мъдрост, а още по-малко – по инат. Когато си на страната на Силия, се чувстваш сякаш си на най-безопасното място на света.

– Добре че дойде, Джеф – каза Силия на бащата на Арлен. – Силви и младият Арлен също – продължи тя и кимна към тях. – Всяка помощ е добре дошла. Дори момчето може да се включи.

Бащата на Арлен изсумтя на слизане от каруцата. – Донесох си инструментите – каза той. – Само кажи какво да правим.

Арлен събра безценните инструменти от задния край на каручката. Металът бе рядкост в Потока и баща му се гордееше с двете си лопати, кирката и триона. Този ден всичките щяха да влязат в сериозна употреба.

– Колко са жертвите? – попита Джеф, макар да нямаше вид на човек, който наистина иска да разбере.

– Двадесет и седем – каза Силия. Силви сподави дъх и покри устата си с ръка, а очите ù се напълниха със сълзи. Джеф се изплю отново.

– Оцелели има ли? – пита той.

– Няколко – отвърна Силия. – Мейни – тя посочи с тояжката си момче, което се беше вторачило в погребалния огън – е пробягал целия път до дома ми в тъмното.

Силви ахна. Никой досега не бе стигал толкова надалеч тичешком и то жив. – Защитите над къщата на Брайн Кътър са издържали през по-голямата част от нощта – продължи Силия. – Той и семейството му са видели всичко. Някои от останалите успели да избягат от ядроните и намерили убежище у тях, докато огънят не стигнал до покрива им. Чакали в горящата къща, докато гредите не запращели и тогава рискували да излязат навън в последните минути преди изгрева. Ядроните убили съпругата на Брайн, Мийна и сина им Пол, но останалите оцелели. Изгарянията ще зараснат и децата ще се оправят след време, но останалите...

Нямаше нужда да довършва изречението. По някакъв начин оцелелите след нападение на демони умираха скоро след това. Не всички и дори не повечето, но достатъчно на брой. Едни от тях се самоубиваха, други просто оставаха да гледат с празен поглед, като отказваха да ядат и пият, докато не издъхнеха от изтощение. Хората казваха, че никога не знаеш дали си оцелял от нападение, ако оттогава не е минала поне година.

– Има още десетки, за които нямаме сведения – каза Силия, но със слаба надежда в гласа.

– Ще ги изровим – съгласи се Джеф мрачно, с поглед, вперен в съборените къщи, някои от които все още димяха. Дърварите строяха домовете си най-вече от камък, за да ги предпазят от пожари, но дори камъкът гореше, ако защитите не бяха наред и ако наоколо са бяха събрали твърде много огнени демони.

Джеф се присъедини към останалите мъже и някои от по-здравите жени в разчистването на отломките и пренасянето на труповете до кладата. Телата трябваше да бъдат изгорени, разбира се. Никой не би искал да бъде заровен в същата земя, от която демоните излизаха всяка нощ. Пастир Харал, запретнал ръкавите на робата си така, че да оголи яките си ръчища, сам вдигаше мъртъвците един по един, хвърляше ги в огъня и докато пламъците ги поглъщаха, шептеше молитви и рисуваше защити във въздуха.

Силви отиде при останалите жени да наглежда по-малките деца и да се грижи за ранените под зоркото око на билкарката на Потока, Колийн Триг. Но никоя билка не можеше да смекчи болката на оцелелите. Брайн Кътър, наричан още Брайн Широкоплещия, бе мъж, огромен като мечка, с гръмогласен смях, и имаше навика да подхвърля Арлен във въздуха, когато идваха да се пазарят за дърва. Сега Брайн седеше в пепелта до разрушената си къща и бавно удряше главата си в почернялата стена. Мърмореше си нещо под носа и беше свил ръце около тялото си, сякаш му е студено.

Арлен и другите деца бяха впрегнати да носят вода и да претърсват отломките за годна дървесина. От годината оставаха още няколко топли месеца, но нямаше да им стигне времето да насекат достатъчно дърва за зимата. Пак щяха да горят тор и къщата да смърди.

Арлен отново помръкна от чувство за вина. Нито го горяха в кладата, нито си удряше главата от шок, че е изгубил всичко. Имаше далеч по-големи злочестини от къща, миришеща на фъшкии.

С напредването на утрото все повече и повече селяни прииждаха. Заедно със семействата си и запасите, които бяха успели да заделят, те идваха от Рибарска Дупка и Градски площад; идваха от Хълма на Богин и Мочурливо тресавище. Някои бяха пътували чак от Южен Пост. Един по един, Силия ги посрещаше с мрачните новини и им раздаваше задачи.

Мъжете, вече повече от стотина, удвоиха усилията си, като половината от тях продължиха да копаят, а останалите се заеха с единствената постройка от Селището, която можеха да спасят: дома на Брайн Кътър. Силия отведе Брайн настрана, като успяваше някак да подкрепя залитащия гигант, докато селяните разчистваха отломките и мъкнеха нови камъни. Някои си извадиха защитните комплекти и започнаха да рисуват нови защити, докато децата подреждаха сламения покрив. До залез слънце къщата щеше да бъде възстановена.

Арлен бе сложен в екип с Коуби Фишър да носи дърва. Децата натрупаха порядъчно голяма купчина, макар да бе едва частица от изгубеното. Коуби беше високо, едро момче с тъмни къдрици и космати ръце. Беше популярен сред останалите деца, но популярността му бе изградена за сметка на другите. Малко деца успяваха да избегнат обидите му, а още по-малко – ударите.

Коуби изтезаваше Арлен от години, а останалите деца следваха примера му. Фермата на Джеф се намираше в най-северната част на Потока, далеч от детското сборище в Градски площад, и Арлен прекарваше по-голямата част от свободното си време сам, в скитосване из Потока. Повечето деца бяха сметнали, че няма губещи, ако жертват него, за да избегнат гнева на Коуби.

Всеки път когато Арлен отиваше за риба или минеше покрай Рибарска Дупка на път за Градски площад, Коуби и приятелите му сякаш научаваха за това и го причакваха на връщане винаги на едно и също място. Понякога просто ръсеха обиди по негов адрес или го блъскаха, но в други случаи той се прибираше окървавен и натъртен, а майка му му крещеше, че се е бил.

Най-накрая на Арлен му дойде до гуша. Скри един дебел прът на въпросното място и следващия път, когато Коуби и приятелите му се нахвърлиха върху него, Арлен се направи, че бяга само колкото да извади – сякаш от въздуха – оръжието си, а след това се обърна и го развъртя.

Коуби бе първият цапардосан, понесе здрав удар, който го остави в калта със сълзи на очи и стичаща се от ухото кръв. Уилъм се сдоби със счупен пръст, а Гарт накуцваше повече от седмица след сблъсъка. Това хич не помогна на популярността на Арлен сред останалите деца, а и баща му го наби с пръчка, но другите момчета повече не посмяха да го закачат. Дори сега Коуби се държеше на разстояние от него и потрепваше при всяко рязко движение на Арлен, въпреки че беше много по-едър от него.

– Оцелели! – провикна се внезапно Бил Бейкър, застанал до съборена колиба на края на Селището. – Чувам ги, залостени са в мазето!

Веднага всеки заряза каквото вършеше и хукна натам. Разчистването на отломките щеше да отнеме прекалено много време и затова мъжете започнаха да копаят, навеждайки гърбове в мълчалива целенасоченост. Малко по-късно успяха да пробият стената на мазето и започнаха да вадят оцелелите. Те бяха мръсни и ужасени, но до голяма степен живи. Три жени, шест деца и един мъж.

– Чичо Чоли! – извика Арлен, а майка му се появи на секундата и запрегръща брат си, който залиташе пиянски. Арлен изтича при тях и се мушна под другото му рамо, за да му даде опора.

– Чоли, какво правиш тук? – попита Силви. Чоли рядко напускаше работилницата си в Градски площад. Майката на Арлен бе разказвала стотици пъти как тя и брат ù са въртели заедно подковачницата, преди Джеф да започне да чупи нарочно подковите на конете си, за да идва да я ухажва.

– Дойдох да ухажвам Ана Кътър – измънка Чоли. Задърпа си косата, а от нея вече беше оскубал цели кичури.

– Тъкмо отворихме скривалището, когато започнаха да минават през защитите...

Коленете му се подгънаха, а с тежестта си повлече надолу и Арлен, и Силви. Падна на колене в калта и заплака.

Арлен погледна към другите оцелели. Ана Кътър не беше сред тях. Гърлото му се сви, докато децата го подминаваха. Познаваше всяко едно от тях; семействата им, къщите им отвътре и отвън, имената на животните им. Погледите им се срещнаха за секунда при разминаването и в този момент той преживя нападението през техните очи. Видя себе си, натикан в тясна дупка в земята, докато тези, които не успяваха да се поберат в нея, се обръщаха, за да се изправят срещу ядроните и огъня. Изведнъж сякаш въздухът му секна, той започна да се задушава, задъха се и спря едва когато Джеф го удари по гърба, за да го освести.

Привършваха със студения си обяд, когато чуха бученето на рог откъм далечния край на Потока.

– Какво, два пъти за един ден? – промълви стъписано Силви и покри уста с ръка.

– Глупости – изръмжа Силия. – Посред бял ден? Използвай си главата, момиче!

– Тогава какво... ?

Силия не ù обърна внимание, а стана, за да вземе рог и да отговори на сигнала. Рогът на Кевин Марш вече беше в готовност, както този на хората от Мочурливо тресавище. В тресавищата беше лесно да се изгубиш, а никой не би искал да се лута сам, точно когато излизат блатните демони. Бузите на Кевин се надуха като жабешка гуша, докато изсвири няколко ноти.

– Вестоноски рог – Коран Марш уведоми Силви. Коран беше белобрад старец, говорител на Мочурливо тресавище и баща на Кевин. – Амче сигур’ са видели дима. Кевин им казва к’о се е случило и де са сички.

– Вестоносец през пролетта? – попита Арлен. – Мислех, че идват през есента след жътва. А ние едва този месец засяхме!

– Миналата есен тъй и не дойде вестоносец – каза Коран, докато плюеше пенест кафяв сок от корена, който дъвчеше, през дупката от липсващите си зъби. – Кахърехме се, нешо да н’се е случило. Рекохме си, че вестоносецът ням’да дойде да ни дон’се сол до другата есен. Или че ядроните са превзели Свободните градове и ний сме отрязани.

– Ядроните никога няма да превземат Свободните градове – каза Арлен.

– Арлен, тихо! – изсъска Силви. – Той е по-възрастен от теб!

– Остави момчето да говори – каза Коран. – Някога да си бил в Свободен град, момче? – попита той Арлен.

– Не – призна Арлен.

– А да познаваш някой, дет’ да е бил?

– Не – каза отново той.

– И к’о те прави такъв разбирач? – попита Коран. – Никой не е бил в такъв град освен вестоносците. Само тях не ги е страх от нощта, че да ходят толко’ надалеч. Кой може тогаз да каже, че Свободните градове не са най-обикновени места като Потока? Щом ядроните могат нас да ни превземат, могат да ги превземат и тях.

– Старият Шопар идва от Свободните градове, – каза Арлен. Руско Шопара беше най-богатият човек в Потока. Той държеше смесения магазин, който беше пъпът на цялата търговия в Потока на Тибит.

– Тъй, тъй – каза Коран, – пък на мен старият Шопар ми каза още преди време, че едно пътуване му било предостатъчно. Щеше му се след година-две пак да отиде, ама разправяше, че не си струвало риска. Тъй че ти го питай, дал’ Свободните градове са по-безопасни от което и да е друго място.

Арлен не искаше да повярва. Би трябвало да има и безопасни места по света. Но през ума му отново прелетя представата как го хвърлят в мазето, и той осъзна, че никъде не беше напълно безопасно нощем.

Вестоносецът пристигна след час. Беше висок мъж, току-що прехвърлил трийсетте, с ниско подстригана кестенява коса и къса гъста брада. Върху широките си рамене носеше ризница от метални халки, имаше дълга, черна мантия, дебели кожени панталони и ботуши. Яздеше лъскава кафява бързонога кобила. Няколко различни по вид копия бяха прикрепени с каиши към седлото. Вестоносецът приближаваше с мрачно изражение, но раменете му бяха изправени и горди. Той огледа тълпата и лесно забеляза говорителката, която стърчеше между останалите и им даваше нареждания. Той обърна коня си към нея.

На няколко крачки зад гърба му върху тежко натоварена талига, теглена от чифт тъмно-кафяви кобилки, идваше жонгльорът. Дрехите му бяха изработени от кръпки в ярки цветове, а на пейката до него лежеше спокойно лютнята му. Косата му беше с цвят, какъвто Арлен виждаше за пръв път, нещо като блед морков, а кожата му беше толкова светла, сякаш че слънцето не я беше докосвало. Седеше прегърбен и изглеждаше напълно изтощен.

С ежегодния вестоносец винаги идваше жонгльор. За децата и някои от възрастните, той беше по-важният от двамата. Откакто се помнеше, Арлен бе виждал все един и същи човек, прошарен, но чевръст и изпълнен с настроение.

Този, новият, беше по-млад и изглеждаше навъсен. Децата веднага се втурнаха към него и младият жонгльор се оживи, а безсилието, изписано по лицето му, се стопи така бързо, че Арлен започна да се съмнява, дали въобще някога го е имало. Жонгльорът скочи в миг от талигата и завъртя цветните си топки във въздуха сред радостните възклицания на децата.

Мнозина, сред които и Арлен, забравиха за работата си и се завтекоха към новодошлите. Силия се врътна към тях, решена да не търпи никакви такива.

– Денят няма да стане по-дълъг, само защото вестоносецът е дошъл! – скастри ги тя. – Обратно на работа!

Чу се мърморене, но всички се върнаха по местата си.

– Ти не, Арлен – каза Силия. – Ела тук.

Арлен откъсна поглед от жонгльора и отиде при нея, точно когато пристигна и вестоносецът.

– Силия Безплодната? – попита вестоносецът.

– Просто Силия е напълно достатъчно – каза тя педантично. Очите на вестоносеца се ококориха и той се изчерви, като горните части на бледите му бузи станаха тъмночервени над брадата му. Скочи от коня си и направи дълбок поклон.

– Моите извинения – каза вестоносецът. – Не помислих. Грег, вашият редовен вестоносец, ми каза, че така се наричате.

– Радвам се, че разбрах, какво мисли Грег за мен след всичките тези години – каза Силия без нотка радост в гласа си.

– Мислеше – поправи я вестоносецът. – Той е мъртъв.

– Мъртъв? – попита Силия, изведнъж с тъжно изражение. – Бяха ли... ?

Вестоносецът поклати глава. – Настинката го покоси, не ядроните. Аз съм Рейджън, вашият вестоносец за тази година. Правя услуга на вдовицата му. Гилдията ще избере нов вестоносец за вас от следващата есен.

– Отново година и половина до следващия вестоносец? – попита Силия с тон, който звучеше сякаш чете конско. – Едва изкарахме миналата зима без есенната сол – каза тя. – Знам, че в Мливари я приемате за даденост, но половината ни месо и риба се развалиха поради липсата на добра обработка. А писмата ни?

– Съжалявам – каза Рейджън. – Градовете ви са доста далече от обичайните пътища, а надницата за един вестоносец, който всяка година да прекарва повече от месец по пътя, е висока. Гилдията на вестоносците не разполага с работна ръка, пък сега съвсем, покрай тази настинка на Грег.

Той се изхихика и поклати глава, но забеляза причернялата физиономия на Силия в отговор.

– Не се сърдете, госпожо – каза Рейджън. – Той беше и мой приятел. Просто... сред нас, вестоносците, не са много хората, които могат да се похвалят, че са си отишли с покрив над главите, върху легло и с млада съпруга до тях. Нощта обикновено ни застига преди това, нали разбирате?

– Да – каза Силия. – А ти имаш ли съпруга, Рейджън? – попита тя.

– Аха – отговори той. – Макар че за нейно удоволствие и мое нещастие, виждам кобилката си по-често, отколкото булката.

Той се изсмя и с това обърка Арлен, който не мислеше, че е смешно да имаш съпруга, на която не липсваш.

Силия изглежда не обърна внимание. – Ами ако въобще не можеше да я виждаш? – попита тя. – Ами ако всичко, което ви свързваше, бяха писмата веднъж годишно? Как щеше да се чувстваш, ако знаеше, че писмата ви ще се забавят с половин година? Някои хора тук имат роднини в Свободните градове. Чакат ту този, ту онзи вестоносец, пък от две поколения не са се виждали. Тези хора няма да се приберат, Рейджън. Писмата са всичко, което имаме от тях, и те от нас.

– Напълно съм съгласен с вас, госпожо – каза Рейджън, – но аз не ги решавам нещата. Херцогът...

– Но ти ще говориш с Херцога, когато се прибереш, нали? – попита Силия.

– Непременно – отвърна той.

– Да напиша ли съобщението вместо теб?

Рейджън се усмихна. – Мисля, че ще мога да го запомня.

– Погрижи се да го направиш.

Рейджън се поклони отново, още по-ниско. – Моите извинения, че идвам на посещение в такъв тежък ден – каза той, докато очите му прескачаха към погребалната клада.

– Не заповядваме на дъжда кога да идва, нито на вятъра, нито на студа – каза Силия. – Нито пък на ядроните. Така че животът трябва да продължи, въпреки всички тези неща.

– Животът продължава – съгласи се Рейджън, – но ако аз и жонгльорът ми можем с нещо да ви помогнем, само кажете. Имам здрав гръб и много пъти съм лекувал рани от ядрони.

– Жонгльорът ти вече помага – каза Силия и кимна към младия мъж, който пееше и играеше номерата си. – Отвлича вниманието на малките, докато роднините им вършат работа. Колкото до теб, аз лично ще имам много за вършене през следващите дни, докато се възстановяваме от загубата. Няма да ми остане време да раздам пощата и да чета на тези, които не са си научили азбуката.

– Мога да чета на тези, които не могат, госпожо – каза Рейджън, – но не познавам достатъчно добре града ви, за да разнеса писмата.

– Няма нужда – отвърна Силия и бутна Арлен напред. – Нашият Арлен ще ви заведе до бакалията на Градски площад. Предайте писмата и колетите на Руско Шопара, когато занесете и солта. Всички ще се втурнат натам, щом тя пристигне, а Руско е един от малкото в този град, които могат да четат и смятат. Старият мошеник ще се оплаква и ще иска да му платиш, но ти му кажи, че в подобни смутни времена всеки трябва да даде нещо от себе си. Ти му кажи да раздаде писмата и да чете на тези, които не могат, иначе аз няма пръста си да помръдна следващия път, когато градът го подгони с бесилото.

Рейджън се вгледа внимателно в Силия, може би в опит да разбере дали се шегува, но каменното ù изражение нищо не му подсказа. Той отново се поклони.

–Хайде, тръгвайте вече – каза Силия. – Не се повъртайте и ще се върнете точно когато всички почнат да се прибират за през нощта. Ако с жонгльора ти не искате да плащате на Руско за стая, всеки тук с радост ще ви приюти в дома си.

Тя напъди двамата и се обърна, за да нахока онези, които бяха прекъснали работа за да зяпат новодошлите.

– Тя винаги ли е така... твърда? – Рейджън попита Арлен, докато вървяха към жонгльора, който забавляваше най-малките деца. Останалите бяха привикани отново на работа.

Арлен изсумтя. – Трябва да я чуеш как говори със старците. Имаш късмет, че отърва кожата, след като я нарече „Безплодната”.

– Грег каза, че всички така я наричат – каза Рейджън.

– Така е – съгласи се Арлен, – само че не в лицето ù, освен ако не държат да хванат ядрона за рогата. Всички подскачат, когато Силия проговори.

Рейджън се изхихика.

– При това, тя е само една стара Дъщеря – замисли се той. – Там, откъдето идвам, само Майките могат да очакват всички така да им търчат по командите.

– Какво значение има това? – попита Арлен.

Рейджън сви рамене.

– Не знам, да ти кажа – призна той. – Просто така стоят нещата в Мливари. Хората правят нещата в света, а Майките – хората, така че те командват парада.

– Тук не е така – каза Арлен.

– Сигурно не е, в малко градче като това – отвърна Рейджън. – Няма достатъчно излишни хора. Но в Свободните градове е различно. Освен в Мливари, никъде другаде жените нямат право на глас.

– Това звучи също толкова глупаво – измърмори Арлен.

– Такова си е – съгласи се Рейджън.

Вестоносецът спря и подаде на Арлен юздите на коня си.

– Изчакай тук за секунда – каза той и се отправи към жонгльора. Двамата мъже се отдръпнаха настрани, за да поговорят и Арлен видя как физиономията на жонгльора се промени от ядосана към кисела до примирена, докато той се опитваше да спори с Рейджън, чието каменно изражение пък не помръдна през цялото време.

Без да снема гневния си поглед от жонгльора, вестоносецът махна с ръка на Арлен, който му доведе коня.

– ... не ме интересува колко си изморен – говореше Рейджън със суров шепот, – тези хора имат купища гадна работа и ако трябва да танцуваш и да жонглираш цял следобед, за да занимаваш децата им, докато те се блъскат, най-добре ще е да го направиш! Сега махни тази физиономия и се захващай.

Той взе юздата от Арлен и я тикна в ръцете на човека.

Арлен успя да огледа по-обстойно лицето на младия жонгльор, изпълнено с възмущение и страх, преди онзи да го забележи. Веднага щом усети, че го наблюдават, жонгльорът надипли физиономията си и само след секунда се превърна отново в жизнерадостния веселяк, който танцува за децата.

Рейджън отведе Арлен до талигата и двамата се качиха. Рейджън тръсна юздите и те потеглиха обратно по калния път, който водеше към главния.

– За какво се карахте? – попита Арлен, докато талигата подскачаше по пътя.

Вестоносецът го погледна за момент и сви рамене.

– На Кийрън това му е първото излизане от града – каза той. – Много беше смел, докато пътувахме с цяла група и той разполагаше с покрита талига, в която да спи, но щом се разделихме с кервана в Анжие, куражът му се изпари. Има дневни пристъпи на паника от ядроните и това не го прави добра компания.

– Не си личи – каза Арлен и погледна назад към човека, който правеше цигански колела.

– Жонгльорите си имат своите артистични хватки – каза Рейджън. – Могат толкова силно да се правят на нещо, което не са, че накрая сами почват да си вярват. Кийрън се направи на смелчага. Гилдията го изпробва дали ще издържи на пътуване и той премина изпита, но никога не знаеш какво ще стане с някого след две седмици на пътя, докато не му се случи наистина.

– Но как стоите на открито през нощта? – попита Арлен. – Татко казва, че рисуването на защити в калта си е чисто дирене на белята.

– Баща ти е прав – отвърна Рейджън. – Виж в онова отделение до краката ти.

Арлен така и направи, и извади от там голяма торба от мека кожа. В нея имаше въже с възли, между които бяха нанизани лакирани дървени плочки, по-големи от ръката му. Ококори очи, щом видя защитите, издълбани и оцветени в плочките.

Арлен веднага разбра какво е това: преносим защитен кръг, достатъчно голям за да обиколи талигата, че и други освен нея.

– Никога не съм виждал подобно нещо – каза Арлен.

– Не е лесно да се направи такъв – каза вестоносецът. – Повечето вестоносци прекарват цялото си чиракуване в усвояване на това изкуство. Ни вятър, ни дъжд не може да размаже знаците на тези защити. Но дори и с тях, не е като да имаш защитени стени и врата.

– Някога да си се срещал лице в лице с ядрон, момче? – попита той, обърна се към Арлен и го изгледа сурово. – Да си виждал как замахва към теб, без да имаш къде да избягаш и без никаква надежда за спасение, освен магията, която не виждаш? – Той поклати глава – Може би съм прекалено суров с Кийрън. Той си се справи добре с изпита. Попищя малко, но то се очакваше. Нощ след нощ обаче е съвсем друго нещо. Отразява им се на някои хора като се затревожат, че заблудено листо ще попадне върху някоя защита и тогава... – Той изведнъж изсъска, замахна с нокти към Арлен и щом момчето подскочи, той се разсмя.

Арлен прокара палец по всяка една гладка, лакирана защита, за да усети силата ù. На всеки тридесет сантиметра от въжето имаше по една малка плочица – точно колкото бяха необходими за добрата защита. Преброи повече от четиридесет.

– Въздушните демони не могат ли да влетят в такъв голям кръг? – попита той. – Татко поставя колове, за да не кацат по нивите.

Мъжът го погледна малко изненадан.

– Баща ти най-вероятно си губи времето – каза той. – Въздушните демони са изкусни летци, но се нуждаят от широко място, където да се засилят или от височина, от която да скочат, за да излетят. В царевичната нива няма ни едното, ни другото, така че едва ли биха кацнали там, освен ако не зърнат нещо твърде изкусително, като например някое малко момче, заспало в полето от желание да докаже смелостта си. – Той погледна Арлен по същия начин, по който го гледаше и Джеф, докато го предупреждаваше, че с ядроните шега не бива. Като че ли не знаеше.

– Освен това, въздушните демони като завиват, изписват широки дъги – продължи Рейджън – и повечето от тях имат размах на крилете, по-голям от този кръг. Възможно е някой да влети, но досега не съм виждал това да се слуи. Ако стане обаче... – той посочи към дългото, дебело копие, което държеше до себе си.

– Можеш да убиеш ядрон с копие? – попита Арлен.

– Вероятно не – отговори Рейджън, – но съм чувал, че можеш да ги зашеметиш, ако ги приковеш към защитите си. – Той се изхили. – Дано не ми се налага да проверявам това.

Арлен го погледна с широко отворени очи.

Рейджън отвърна на погледа му, този път със сериозно лице.

– Работата на вестоносеца е опасна, момче – каза той.

Арлен задълго не откъсна очи от него.

– Ама си струва, щом виждаш Свободните градове – каза той накрая. – Кажи ми честно, какво е във Форт Мливари?

– Това е най-богатият и най-красив град в целия свят – отвърна Рейджън и повдигна ръкава на ризницата си, за да разкрие върху предмишницата си татуировка, на която се виждаше град, сгушен между две планини. – Мините на Херцога са богати на сол, метал и въглища. Стените и таваните там са така добре защитени, че рядко се налага да се подлагат на проверка. Когато слънцето озари крепостта на града, дори планините умират от завист.

– Никога не съм виждал планина – каза Арлен, докато възхитено проследяваше с пръст очертанията на татуировката. – Баща ми казва, че те са просто големи хълмове.

– Виждаш ли онзи хълм? – попита Рейджън и посочи на север от пътя.

Арлен кимна.

– Хълмът на Богин. От него можеш да видиш целия Поток.

Рейджън кимна.

– Знаеш ли какво означава „стотица”, Арлен? – попита той.

Арлен отново кимна.

– Десет чифта ръце.

– Е, дори една малка планина е по-голяма от сто ваши Богинови хълмове, натрупани един върху друг, а планините на Мливари не са малки.

Арлен се ококори, опитвайки се да си представи подобна височина.

– Сигурно стигат до небето – каза той.

– Някои са даже над него – изфука се Рейджън. – Когато ги изкачиш, гледаш надолу и виждаш облаците.

– Искам някой ден да видя това – каза Арлен.