Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 33 страниц)

Главата му се изви настрани и тялото му се люшна в кръга на Коб, като блъсна майстора в защитния му стълб. Стълбът се изкриви. Рейджън нямаше време да се измъкне и животното го повлече със себе си на земята, затисна крака му и го прикова на място. Едноръкия тръгна към него, за да го довърши.

Арлен изкрещя и се огледа за помощ, но нямаше откъде да намери такава. Коб, сграбчил защитния стълб, се опитваше да се изправи. Всички останали защитници около пробива подаваха сигнала. Бяха сменили горящия стълб и сега само този на Коб не беше намясто, но нямаше кой да му помогне. Стражата на града беше значително оредяла при последното нападение на Едноръкия. Дори Коб да успееше бързо да поправи стълба, Арлен знаеше, че Рейджън е обречен. Едноръкия беше от нежеланата страна на мрежата.

– Ей! – извика той и престъпи кръга, размахал ръце. – Ей, грознико!

– Арлен, връщай се обратно в проклетия си кръг! – изкрещя Коб, но вече беше късно. Главата на каменния демон се врътна назад, щом чу гласа на Арлен.

– Страхотно, чу ме – промърмори Арлен, лицето му пламна и веднага след това изстина. Хвърли поглед отвъд защитните стълбове. С оредяването на магнезиевите експлозии ядроните ставаха все по-самоуверени. Всеки опит да се стигне дотам би бил равен на самоубийство.

Арлен обаче си спомни за предишните си срещи с каменния демон и как той ревниво го беше пазил за себе си. С тази мисъл той се обърна, хукна покрай защитните стълбове и с това привлече вниманието на съскащ огнен демон. Ядронът се метна към него с лумнали очи, но същото стори и Едноръкия, който скочи, за да размаже по-малкия демон.

Докато звярът се извръщаше към него, Арлен вече тичаше между защитните стълбове. Едноръкия замахна силно към него, но лумна светлина и намеренията му бяха осуетени. Коб вече беше оправил своя стълб и затворил мрежата. Едноръкия изпищя от ярост, заблъска по защитата, но тя беше непробиваема.

Арлен дотича до Рейджън. Коб го прегърна с всичка сила, а после го перна по ухото.

– Ако още веднъж ми се направиш на герой – предупреди го майстора, – ще ти счупя мършавия врат.

– А аз бях дошъл, теб да пазя... – съгласи се Рейджън слабосилно, а устата му трепна в усмивка.

***

В града все още скитаха ядрони, когато Винсън и Джоун разпуснаха защитниците. Оцелелите стражи помогнаха на билкарките да пренесат ранените до градските болници.

– Не трябва ли някой да убие тези, които се измъкнаха? – попита Арлен, докато внимателно полагаха Рейджън в задния край на каручката. Кракът му беше натрошен, а билкарките му бяха дали чай за успокояване на болката, който го правеше сънен и незаинтересован.

– За какво им е? – попита Коб. – Това само ще погуби ловците, а на сутринта няма да има значение. По-добре да влизаме. Слънцето ще се справи с всеки ядрон, останал в Мливари.

– Остават часове до изгрева – възропта Арлен и се качи в каручката.

– Ти какво предлагаш? – попита Коб с изтощен поглед, докато се возеха. – Тази нощ видя пълната мощ на охраната на херцога в действие, стотици мъже с копия и щитове. Обучени защитници също. Видя ли поне един убит демон? Разбира се, че не. Те са безсмъртни.

Арлен поклати глава.

– Те се убиват един друг. Виждал съм го.

– Те са магически, Арлен. Могат да си причинят един на друг това, което никое оръжие на смъртен не може.

– Слънцето ги убива – каза Арлен.

– Слънцето е сила, отвъд теб и мен – отвърна Коб. – Ние сме просто защитници.

Те завиха по улицата и зяпнаха. Пред тях на улицата беше проснат изкормен труп, а кръвта му боядисваше камъните в червено. Части от него все още димяха. Острата смрад на изгоряла кожа изпълваше въздуха.

– Просяк – каза Арлен, като забеляза дрипите му. – Какво ли е правил навън посред нощ?

– Двама просяци – поправи го Коб, покрил с кърпа носа и устата си, и посочи друг, разкъсан наблизо. – Сигурно са ги отпратили от приюта.

– Нима могат да правят това? – попита Арлен. – Мислех си, че обществените приюти са длъжни да прибират всички.

– Само докато не се напълнят – каза Коб. – Тези места и без това не са голямо убежище. Хората там се сбиват за храна и дрехи, когато пазачите ги заключат за през нощта, а на жените причиняват и по-лоши неща. Много от тях предпочитат риска да останат на улицата.

– Защо някой не направи нещо по въпроса? – попита Арлен.

– Всички са съгласни, че има проблем – каза Коб. – Но гражданите казват, че това е проблем на херцога, а херцога не вижда смисъл да защитава онези, които не допринасят за града.

– Значи, по-добре да дадеш на стражите да се приберат по домовете си за през нощта и да оставиш на ядроните да разрешат проблема – изръмжа Арлен.

Коб нямаше какво да отговори, освен да тръсне юздите, неърпелив да се махне от улиците.

***

Два дни по-късно целият град беше събран на главния площад. Беше издигнато бесило и под него стоеше защитникът Макс, който бе на смяна в нощта на пробива.

Самият Юкор не присъстваше, но Джоун прочете указа:

– В името на херцог Юкор, Светлина на Планините и Владетел на Мливари, ти си признат за виновен в неизпълнение на дълга си, допускайки пробив в защитената стена. Осем защитници, двама вестоносци, три билкарки, тридесет и седем стражи и осемнадесет граждани платиха цената на твоята некомпетентност.

– Все едно, ако защитниците станат девет, нещата ще се оправят – промърмори Коб.

Освирквания и съскане се надигнаха от тълпата, и към защитника, който стоеше с наведена глава, полетяха боклуци.

– Присъдата е смърт – обяви Джоун, няколко мъже с качулки хванаха ръцете на Макс и го отведоха до въжето. Сложиха примката на врата му.

Висок, широкоплещест пастир с буйна черна брада и тежка роба отиде при него и нарисува защита на челото му.

– Нека Създателят да прости грешката ти – каза напевно светият мъж – и дари всички ни с чистота на сърцата и делата, за да спрем Нашествието и да бъдем Избавени.

Той се отдръпна настрана и капакът падна. Тълпата заликува, когато въжето се опъна.

– Глупаци – изплю се Коб. – Един човек по-малко, който да се бори със следващия пробив.

– Какво имаше предвид? – попита Арлен. – За Нашествието и Избавлението?

– Просто глупости за да вкарват в ред тълпата – каза Коб. – Най-добре ще е да не си пълниш главата с тези неща.

Дванадесета глава
Библиотека

321 СЗ

Арлен вървеше развълнуван зад Коб, когато приближиха грамадната каменна сграда. Беше седмиден и в друг случай би се подразнил да пропусне тренировката си по бой с копие и уроците по езда, но днес го очакваше удоволствие, прекалено хубаво, за да бъде пропуснато: за пръв път щеше да посети Библиотеката на херцога.

Откакто той и Коб започнаха да търгуват със защити, бизнесът на майстора му бе навлязъл в огромен подем, тъй като запълни ниша, от която градът отдавна се нуждаеше. Тяхната лична библиотека от гримоари бързо беше станала най-голямата в Мливари, а може би и в света. В същото време мълвата за тяхната роля при запушването на пробива се беше разнесла и понеже кралските особи не пропускаха нищо покрай ушите си, веднага пожелаха услугите им.

Работата с кралските особи изискваше много нерви, защото им хрумваха абсурдни идеи и искаха да се слагат защити там, където не им е мястото. Коб удвои и утрои цените си, но без особен резултат. Обезопасяването на имението лично от майстор Коб, защитникът – това беше символ на престиж.

Но сега, когато ги викаха да поемат защитата на най-ценната сграда в града, Арлен разбра, че е имало смисъл от всичките му усилия. Не бяха много гражданите, виждали някога библиотеката отвътре. Юкор ревностно пазеше колекцията си и разрешаваше достъп само на видни просители и техните помощници.

Построена от пастирите на Създателя преди да бъде погълната от трона, библиотеката бе имала единствено и само пастири за управители, най-често свети мъже без енория, чието единствено паство бяха скъпоценните книги. И наистина, постът бе по-престижен от управлението на който и да е свещен дом, ако се изключат Великия свещен дом и личния параклис на херцога.

Посрещна ги млад послушник, който ги съпроводи до кабинета на главния библиотекар, пастир Ронел. Докато вървяха, Арлен въртеше очи във всички посоки и поглъщаше с поглед старите лавици и мълчаливите учени, които бродеха между тях. Без да се броят гримоарите, колекцията на Коб съдържаше над тридесет книги и момчето беше смятало това за истинско съкровище. Библиотеката на херцога съдържаше хиляди томове, много повече отколкото Арлен за цял живот би могъл да прочете. Беше потресен от факта, че херцогът пазеше всичкото това под ключ.

Пастир Ронел беше млад за така желаната позиция на главен библиотекар и косата му все още беше по-скоро кафява, отколкото бяла. Той ги посрещна топло и ги покани да седнат, а след това изпрати слуга да донесе напитки.

– Вашата репутация лети преди вас, майстор Коб – каза Ронел, свали очилата си с телени рамки и ги избърса в кафявата си роба. – Надявам се, че ще поемете тази поръчка.

– Всичките ви защити, които видях досега, са все още ясни – отбеляза Коб.

Ронел върна очилата на носа си и си прочисти гърлото с неудобство.

– След последния пробив херцогът се притесни за своята колекция – каза той. – Негово Височество ще желае... специални мерки.

– Какви специални мерки? – попита Коб с подозрение.

Ронел се сви и Арлен разбра, че на него му беше толкова неудобно да им отправи молбата си, колкото на тях щеше да им бъде да я изпълнят. Накрая Ронел въздъхна.

– Всички маси, скамейки и рафтове да бъдат защитени срещу огнена плюнка – каза той с равен тон.

Коб се ококори.

– Но това ще отнеме месеци! – изломоти той. – И за какво? Дори да успее да навлезе толкова навътре в града, един огнен демон никога няма да може да проникне през защитите на тази сграда, но ако все пак това да се случи, ще имате по-сериозни тревоги от съдбата на рафтовете.

При тези думи очите на Ронел добиха твърдост.

– Няма по-сериозни тревоги, майстор Коб – каза той. – По този въпрос аз и херцогът сме на едно мнение. Не можете да си представите какво загубихме, когато ядроните изгориха древните библиотеки. Тук пазим последните късчета знание, събирано в продължение на хилядолетия.

– Моля да ме извините – каза Коб. – Не исках да покажа неуважение.

Библиотекарят кимна.

– Разбирам. И сте напълно прав, рискът е минимален. Въпреки това обаче, Негово Височество си иска своето. Ще ви платя хиляда слънца.

Арлен започна да пресмята наум. Хиляда слънца бяха много пари, повече отколкото някога бяха получавали за една поръчка, но ако се вземеха предвид месеците работа, които изпълнението щеше да отнеме, и пропуснатите ползи от редовната търговия...

– Боя се, че няма да мога да ви помогна – каза накрая Коб. – Прекалено много време далеч от клиентелата ми.

– Това би спечелило благоразположението на херцога – допълни Ронел.

Коб сви рамене.

– Бях вестоносец на баща му. Това ми донесе достатъчно благоразположение. Нямам нужда от повече. Пробвайте при някой по-млад защитник – предложи той. – Някой, който още има да се доказва.

– Негово Височество изрично посочи вашето име – настоя Ронел.

Коб разпери безпомощно ръце.

– Аз ще го направя – изстреля Арлен.

Двамата мъже се обърнаха към него, изненадани, че се е осмелил да го каже.

– Не мисля, че херцогът ще приеме услугите на чирак – каза Ронел.

Арлен сви рамене.

– Няма нужда да му казвате – отвърна той. – Моят майстор може да скицира защитите на рафтовете и масите и да ме остави аз да ги изпиша. – Той погледна към Коб, докато говореше. – Дори ти да беше приел задачата, пак аз щях да направя половината защити, ако не и повече.

– Интересен компромис – каза замислено Ронел. – Какво ще кажете Вие, майстор Коб?

Коб погледна подозрително Арлен.

– Ще кажа, че това е досадна работа, от онзи вид, който мразиш – отвърна той. – Какво ще спечелиш ти, момко?

Арлен се усмихна.

– Херцогът може да каже на всички, че майстор Коб е защитил библиотеката – започна той. – Ти получаваш хиляда слънца, а аз – и той се обърна към Ронел – ще мога да ползвам библиотеката, когато си искам.

Ронел се засмя.

– Момче точно по-мой вкус! – каза той. – Имаме ли сделка? – попита той Коб.

Коб се усмихна и двамата мъже си стиснаха ръцете.

Пастир Ронел поведе Коб и Арлен за оглед на библиотеката. Докато вървяха, Арлен започна да осъзнава с каква гигантска задача се беше нагърбил току-що. Дори да прескачаше изчисленията и да нагласяваше защитите на око, работата щеше да му отнеме близо година.

И все пак, докато се въртеше на място и оглеждаше книгите, той знаеше, че си струва. Ронел му обеща пълен достъп, независимо дали е ден или нощ, до края на живота му.

Като забеляза ентусиазма по лицето на момчето, Ронел се усмихна. Изведнъж му хрумна нещо и отведе Коб настрана, без Арлен дори да забележи това, тъй като бе прекалено зает с мислите си.

– Момчето чирак ли е или прислужник? – попита той защитника.

– Той е търговец, ако за това питаш – каза Коб.

Ронел кимна.

– Кои са родителите му?

Коб поклати глава.

– Няма такива. Поне не в Мливари.

– Значи ти отговаряш за него, така ли? – попита Ронел.

– Бих казал, че момчето само отговаря за себе си – отвърна Коб.

– Обещан ли е? – попита пастира.

Това беше въпросът.

– Не си първият, който ме пита за това, откакто бизнесът ми се разрасна – каза Коб. – Даже някои от кралските особи ми пращаха хубавите си дъщери да душат около него. Но според мен Създателят още не е направил момичето, което ще задържи носа му толкова дълго вън от книгата, че той да я забележи.

– Познавам това чувство – каза Ронел и посочи към младо момиче, което седеше на една от многото маси с половин дузина отворени книги, разпръснати пред нея.

– Мери, ела тук! – извика я той.

Момичето погледна нагоре, сръчно отбеляза страниците си и подреди книгите в купчина, преди да дойде. Изглеждаше близо до възрастта на Арлен, с големи кафяви очи и дълга, пищна кафява коса. Имаше овално лице с меки черти и лъчиста усмивка. Носеше удобна, кафява рокля, напрашена от библиотеката, чиито поли събра, за да направи бърз реверанс.

– Майстор Коб, това е дъщеря ми, Мери – каза Ронел.

Момичето вдигна поглед с внезапен интерес.

– Самият майстор Коб? – попита тя.

– О, ти познаваш моята работа – попита Коб.

– Не – Мери поклати глава – но съм чувала, че вашата колекция гримоари няма равна на себе си.

Коб се разсмя.

– Тук може да се получи нещо, пастире – каза той.

Пастир Ронел се наведе към дъщеря си и ù посочи Арлен.

– Младият Арлен там е чирак на майстор Коб. Той ще ни защити библиотеката. Защо не го разведеш наоколо?

Мери погледна към Арлен, който разглеждаше с интерес наоколо, без да усеща, че тя го наблюдава. Мръсната му руса коса беше неподстригана и израстнала някак дълга, а скъпите му дрехи бяха измачкани и лекьосани, но в очите му личеше интелигентност. Чертите му бяха елегантни и симетрични, и съвсем не отблъскващи. Коб чу Ронел да измърмори една молитва, когато тя си приглади полите и се понесе към него.

Арлен очевидно не забеляза приближаването на Мери.

– Здравей – каза тя.

– Здрасти – отвърна той, присвил очи, за да прочете дребния шрифт на гърба на книга от по-високите рафтове.

Мери се намръщи.

– Казвам се Мери – каза тя. – Пастир Ронел е баща ми.

– Арлен – каза Арлен, издърпа книга от рафта и бавно я заразлиства.

– Баща ми ме помоли да те разведа из библиотеката – каза Мери.

– Благодаря – отвърна Арлен, върна книгата, тръгна по една пътека между лавиците и стигна до отделение на библиотеката, което беше преградено с въже.

Мери беше принудена да го последва с пламнало от раздразнение лице.

– Свикнала е да пренебрегва другите, но не и да бъде пренебрегвана – отбеляза Ронел развеселен.

– ПЗ – прочете Арлен на арката над преграденото отделение. – Какво е ПЗ? – промърмори той.

– Преди Завръщането – каза Мери. – Това са оригинални преписи на книги от стария свят.

Арлен се обърна към нея сякаш току-що бе забелязал, че съществува.

– Честна дума? – попита той.

– Забранено е да се ходи там без разрешението на херцога – каза Мери и видя как лицето на Арлен помръкна. – Разбира се – усмихна се тя – на мен ми е позволено заради баща ми.

– Баща ти? – попита Арлен.

– Аз съм дъщерята на пастир Ронел – свъсено му припомни тя.

Очите на Арлен се ококориха и той се поклони непохватно.

– Арлен от Потока на Тибит – каза той.

От другата страна на стаята се чу кикота на Коб.

– Момчето няма никакъв шанс – каза той.

***

За Арлен месеците се сляха в един, откакто попадна в унеса на познатата рутина. Имението на Рейджън беше по-близо до библиотеката и той спеше там през повечето вечери. Кракът на вестоносеца бързо се беше възстановил и скоро той отново потегли на път. Елиса насърчаваше Арлен да възприема стаята си като негова собствена и изглежда изпитваше особено удоволствие да я вижда в безпорядък от инструментите и книгите му. Прислугата също се радваше искрено на присъствието му, тъй като според тях лейди Елиса създаваше много по-малко трудности, когато той бе наоколо.

Арлен ставаше час преди изгрев слънце и упражняваше умението си да борави с копие на светлината на фенерите във фоайето с висок таван на имението. Щом слънцето се вдигнеше над хоризонта, той се измъкваше на двора за час тренировка по целене на мишена и езда. Следваше бърза закуска с Елиса – и Рейджън, когато беше наоколо – преди да потегли към библиотеката.

Когато пристигаше, все още беше рано, библиотеката беше празна, ако се изключат няколкото послушници на Ронел, които спяха в килии под грамадното здание. Те се държаха на разстояние, смутени от Арлен, който без да се церемони ходеше и направо говореше с господаря им, и ни чакаше да го повикат, ни да му дадат разрешение.

Арлен разполагаше с малка, отдалечена от другите стая, в която бе устроил работилницата си. Беше точно толкова голяма, колкото да побере две етажерки, тезгяха му и онази мебел, върху която работеше. Едната етажерка беше препълнена с бои, четки и инструменти за дълбаене. Другата – с взети за четене книги. Подът беше покрит с масури от дървени стружки, опръскани с боя и лак.

Всяка сутрин Арлен отделяше по един час за четене, после с нежелание оставяше книгата и се захващаше за работа. Седмици наред поставяше защити само и единствено на столове. После се продължи със скамейките. Работата му отнемаше дори повече от очакваното, но Арлен нямаше нищо против.

Посещенията на Мери се превърнаха желано събитие през тези месеци. Тя често надникваше в работилницата му, за да му се усмихне или да сподели някоя клюка, след това бързаше обратно към задълженията си. Отначало Арлен си мислеше, че тези прекъсвания на работата и ученето му ще му досадят, но стана точно обратното. Той чакаше с нетърпение да я види и дори откри, че вниманието му блуждае в дните, когато тя не идваше с обичайната си честота. Двамата обядваха заедно на просторния покрив на библиотеката, който разкриваше гледка към града и планините отвъд него.

Мери беше различна от всички момичето, които Арлен някога бе познавал. Дъщерята на дворцовия библиотекар и главен историк беше може би най-образованото момиче в града и Арлен разбра, че от разговорите си с нея научава толкова, колкото и от страниците на която и да е книга. Но положението ù сред хората беше самотно. Помощниците се плашеха от нея дори повече, отколкото от Арлен, а друг в библиотеката на нейната възраст нямаше. Мери изобщо не се притесняваше да спори с белобради учени, но около Арлен изглеждаше притеснителна и несигурна.

До голяма степен той се чувстваше по същия начин.

***

– Създателю, Джейк, все едно въобще не си се упражнявал – каза Арлен, запушил уши с дланите си.

– Не бъди груб, Арлен – сопна му се Мери. – Песента ти беше прекрасна, Джейк – каза тя.

Джейк се намуси.

– Тогава защо си запуши и ти ушите? – попита той.

– Ами – започна тя като свали ръцете си с широка усмивка – баща ми казва, че музиката и танците водят до грях, така че нямаше как да слушам, но съм сигурна, че е била великолепна.

Арлен се разсмя, а Джейк се намръщи и остави лютнята си настрана.

– Дай малко жонглиране – предложи Мери.

– Сигурна ли си, че не е грях да го гледаш? – попита Джейк.

– Само ако е добро – промърмори Мери и Арлен отново се разсмя.

Лютнята на Джейк беше стара и захабена, и сякаш никога нямаше необходимия брой струни. Той я остави на земята и от малка торба, в която си държеше жонгльорските пособия, извади цветни дървени топчета. Боята беше олющена, а дървото се беше пропукало на места. Хвърли една топка във въздуха, после втора, и трета. За няколко секунди задържа този брой и Мери запляска с ръце.

– Много по-добре! – каза тя.

Джейк се усмихна.

– А я гледай това! – каза той и добави четвърта.

И Арлен, и Мери трепнаха, когато топките се строполиха по каменните плочи.

Лицето на Джейк почервеня.

– Може би ще е добре да се поупражнявам повече с три – каза той.

– Трябва да се упражняваш повече – съгласи се Арлен.

– На баща ми не му харесва – каза Джейк. – Казва ми: „момче, ако нямаш к’во друго да пра’иш освен да ми жонглираш, ще ти намеря работа из къщата!”

– Баща ми реагира по същия начин, когато ме хване да танцувам – каза Мери.

Двамата погледнаха към Арлен с очакване.

– И баща ми правеше така – каза той.

– А майстор Коб не? – попита Джейк.

Арлен поклати глава.

– Защо ще го прави? Аз си изпълнявам всички задачи.

– Тогава кога намираш време да се упражняваш за вестоносец? – попита Джейк.

– Заделям време – отвърна Арлен.

– Как?

Арлен сви рамене.

– Ставам по-рано. Оставам до по-късно. Измъквам се след ядене. Каквото там трябва да се прави. Или би предпочел цял живот да бъдеш мелничар?

– Няма нищо лошо в това да бъдеш мелничар, Арлен – каза Мери.

Джейк поклати глава.

– Не, прав е – каза той. – Ако наистина искам това, значи ще трябва да поработя по-яко – и той погледна Арлен. – Ще се упражнявам повече.

– Не се безпокой – каза Арлен. – Ако не можеш да веселиш народа по селцата, ще си изкарваш прехраната като плашиш демоните на пътя с песните си.

Очите на Джейк се присвиха. Мери се разсмя, когато той се хвърли да замеря Арлен с топките си за жонглиране.

– Един добър жонгльор би ме уцелил! – подразни го Арлен, докато пъргаво избягваше всеки удар.

***

– Пресягаш се прекалено надалече – извика Коб.

За да покаже какво има предвид, Рейджън пусна с една ръка щита си и хвана копието на Арлен точно под върха, преди момчето да успее да го върне назад. Той дръпна рязко и изгубилият равновесие Арлен се претърколи в снега.

– Рейджън, внимавай – напомни му Елиса, стиснала здраво шала си в мразовития сутрешен въздух. – Ще го нараниш.

– Той е много по-внимателен, отколкото един ядрон би бил, милейди – каза Коб, достатъчно силно за да го чуе Арлен. – Целта на дългото копие е да държи демоните на разстояние, докато отстъпваш. Това е защитно оръжие. Вестоносците, които се пънат много да нападат, както младия Арлен тука, свършват мъртви. Виждал съм го с очите си как става. Веднъж на пътя за Лактън...

Арлен се намръщи. Коб беше добър учител, но често допълваше уроците си с ужасяващи истории за гибелта на разни други вестоносци. Намерението му беше да го обезкуражи, но думите му имаха обратен ефект – само затвърждаваха решението на Арлен да успее там, където другите са се провалили. Той се изправи и този път застана по-стабилно, като премести тежестта върху петите си.

– Стига толкова с дългите копия – каза Коб. – Хайде да пробваме късите.

Елиса се намръщи, когато Арлен постави двуметровото копие на стойката му и с Рейджън си избраха две по-къси, не по-дълги от метър оръжия, чиито остриета заемаха една трета от дължината им. Те бяха направени за ръкопашен бой, по-скоро за наръгване, отколкото за пронизване. Момчето си избра и щит, и двамата отново се изправиха един срещу друг в снега. Сега Арлен беше по-висок, по-широк в раменете, петнадесетгодишен, развил една сурова, жилеста издръжливост. Носеше старата кожена броня на Рейджън. Беше му голяма засега, но бързо я изпълваше.

– Какъв е смисълът на това? – попита Елиса разгневено. – Може ли въобще да се доближиш толкова до демон и да останеш жив?

– Виждал съм го да става – възрази Коб, докато наблюдаваше спаринга между Арлен и Рейджън. – Но навън между градовете има и други неща освен демони, милейди. Диви животни, дори и разбойници.

– Кой би нападнал вестоносец? – попита Елиса, шокирана.

Рейджън хвърли на Коб един яростен поглед, но Коб не му обърна внимание.

– Вестоносците са заможни хора – каза той, – и пренасят ценни стоки и съобщения, които могат да решат както съдбата на търговци, така и на кралски особи. Повечето хора не биха посмели да нападнат такъв пратеник, ама се случва. Колкото до животните... ядроните изтребват по-слабите, но най-силните хищници оцеляват.

– Арлен! – извика защитникът. – Какво правиш, ако те нападне мечка?

Без да спира или да отмества поглед от Рейджън, Арлен извика в отговор:

– Дългото копие в гърлото, оттегляш се докато кърви, после удряш в основните органи, когато спре да се бори.

– Какво друго правиш? – извика Коб.

– Лежиш неподвижно – каза Арлен с отвращение. – Мечките рядко нападат мъртвите.

– А лъвът? – попита Коб.

– Средното копие – извика Арлен, отблъсна с щита си удар от копието на Рейджън и парира. – Пробождам в раменната става и държа здраво, докато котката сама не се наниже, после с късото копие в гърдите или отстрани, както дойде.

– Вълк?

– Такива работи повече не ща да слушам – каза Елиса и тръгна бясно към имението.

Арлен не ù обърна внимание.

– По принцип един хубав удар в муцуната със средното копие ще разкара единака – каза той. – Но ако това не стане, използвам същата техника като при лъва.

– Ами ако са глутница? – попита Коб.

– Вълците се страхуват от огъня – отвърна Арлен.

– А ако ти се изпречи глиган? – поиска да узнае Коб.

Арлен се изсмя.

– Ще тичам все едно цялото Ядро ме е погнало – цитира той своя майстор.

***

Арлен се събуди върху купчина книги. За момент се зачуди къде се намира, но накрая осъзна, че отново е заспал в библиотеката. Погледна през прозореца и видя, че отдавна вече се е смрачило. Високо в небето се стрелна призрачен силует и Арлен, разпознал въздушен демон, проточи врат след него. Елиса щеше да се разстрои.

Историите, които Арлен четеше, бяха древни, датираха още от Епохата на науката. Разказваха за древни кралства от стария свят, Албинон, Великия Линм и Ръск, и говореха за океаните, за онези гигантски езера, които се простираха на невъзможни разстояния, на другия край на които имаше още и още кралства. Беше изумително. Ако можеше да се вярва на книгите, светът бе много по-голям отколкото Арлен някога си го бе представял.

Запрелиства отворената книга, върху която сънят го бе повалил, и за своя изненада намери карта. Очите му зашариха по имената на местностите и изведнъж се разшириха. Там, ясно като бял ден, стоеше херцогството Мливари. Вгледа се по-отблизо и видя реката, която Крепостта Мливари ползваше за основен източник на чиста вода, и планините, които се издигаха зад нея. Точно там имаше малка звезда, която отбелязваше столицата.

Той прочете няколко страници за древния Мливари. И тогава, както и сега, градът се бе занимавал с минно дело и каменодобив, а васалните му владения се простирали на десетки километри. Територията на херцог Мливари включваше много градове и села и завършваше при Разделящата река, която бележеше границата със земите на херцог Анжие.

Арлен си спомни за собственото си пътешествие и насочи вниманието си към западната част на картата, където откри познатите му руини и разбра, че са принадлежали на графа на Нюкърк. Треперещ от вълнение, той погледна по-нататък и намери това, което търсеше – малък плавателен канал, който се вливаше в обширно езеро.

Баронството Тибит.

Тибит, Нюкърк и останалите са плащали данък на Мливари, който пък заедно с херцог Анжие бе васал на краля на Теса.

– Тесиани – прошепна Арлен, за да види дали не му напомня нещо. – Ние всички сме Тесиани.

Извади писалка и започна да прекопира картата.

***

– Забранявам и на двамата ви да споменавате повече това име – скара се Ронел на Арлен и на дъщеря си.

– Но... – започна Арлен.

– Мислиш, че това не се знае? – прекъсна го библиотекарят. – Негово Височество нареди всеки, който произнесе името на Теса, да бъде арестуван. Искате ли години наред да трошите камъни в мините му?

– Защо? – попита Арлен. – Как би могло да навреди?

– Преди херцогът да затвори библиотеката – отвърна Ронел – някои хора се бяха вманиачили по Теса и настояваха да се отпуснат средства за вестоносци, които да свържат изгубените точки на картите.

– Какво лошо има в това? – попита Арлен.

– Кралят е мъртъв от три века, Арлен – каза Ронел – и херцозите, които не се кланят на друг освен на себе си, по-скоро ще влязат във война, отколкото да се подчинят на общ владетел. Приказките за ново обединение напомня на хората за неща, които те не бива да си спомнят.

– Значи по-добре да се преструваме, че между стените на Мливари е целият свят? – попита Арлен.

– Докато Създателят не ни прости и не изпрати Избавителя, за да прекрати Нашествието – каза Ронел.

– Да ни прости за какво? – попита Арлен. – Какво нашествие?

Ронел погледна Арлен, а в очите му се четеше смесица между шок и възмущение. За момент Арлен си помисли, че пастирът ще го удари. И се стегна за удара.

Ронел обаче се обърна към дъщеря си.

– Възможно ли е наистина да не знае? – попита той невярващо.

Мери кимна.

– Пастирът в Потока на Тибит беше... нетрадиционалист – каза тя.

Ронел кимна.

– Спомням си – каза той. – Беше монах, чийто учител падна в жертва на ядроните и не можа да довърши обучението му. Все мислехме да изпратим някой нов... – той закрачи към бюрото си и седна да пише писмо. – Това не може да продължава така – каза той. – Наистина, каква напаст!

Продължи да си мърмори и Арлен реши, че е настъпил удобният момент, в който да се изниже през вратата.

– Не бързайте толкова, двамата – каза Ронел. – Много съм разочарован от вас. Знам, че Коб не е религиозен човек, Арлен, но пропуск от такова естество е наистина непростим.

После обърна поглед към Мери.

– А ти, млада госпожице! – скастри я той. – Знаела си за това и не си направила нищо?

Мери сведе очи.

– Извинявай, татко – каза тя.

– Ще се извиняваш и още как – каза Ронел.

Извади дебел том от бюрото си и го подаде на дъщеря си.

– Дай му това да го научи – нареди той и ù връчи Канона. – Ако до месец Арлен не знае книгата от кора до кора, и на двамата ще ви тегля каиша!

Мери взе томчето и двамата офейкаха колкото се може по-бързо.

***

– Доста леко се отървахме – каза Арлен.

– Прекалено леко – съгласи се Мери. – Татко беше прав. Трябваше по-рано да кажа нещо.