Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 33 страниц)

– А сега ще вечеряш ли с мен? – попита Абан. – Имам дъщеря, едва на петнадесет и е много красива. Ще ти бъде добра съпруга на север, ще се грижи за дома ти, докато пътуваш.

Какъв дом?, зачуди се Арлен, а в съзнанието му изникна малката, пълна с книги квартира в крепостта Анжие, в който не беше стъпвал повече от година. Погледна Абан. Знаеше, че хитрият му приятел се интересува повече от търговските отношения, които би му донесла една дъщеря на север, отколкото от нейното щастие, пък камо ли от домакинството на Арлен.

– Отдаваш ми голяма чест, приятелю – отвърна той, – но още не съм готов да се оттегля.

– Така си и мислех – въздъхна Абан. – Предполагам, че сега ще отидеш да се срещнеш с него?

– Да – каза Арлен.

– И той не търпи присъствието ми повече от дамата – предупреди го Абан.

– Но знае, че си ценен – възрази Арлен.

Абан поклати глава.

– Търпи ме само заради теб – каза той. – Шарум Ка иска уроци по северния език, още откакто те допуснаха за пръв път в Лабиринта.

– А пък Абан е единственият мъж в Красия, който го владее – каза Арлен – и това го прави ценен за Първия войн, въпреки че е кхафит.

Абан се поклони, но не изглеждаше убеден.

Отправиха се към тренировъчната площадка, която беше недалеч от двореца. Центърът на града беше неутрална територия за всички родове, там те се събираха да се молят и да се подготвят за алагай’шарак.

Беше късен следобед и лагерът гъмжеше от дейност. Арлен и Абан минаха първо покрай работилниците на оръжейните ковачи и на защитниците, чиито занаяти бяха единствените достойни според дал’Шарум. По-нататък бяха откритите площадки, където офицерите крещяха, а воините тренираха.

От другата страна в далечината беше дворецът на Шарум Ка и неговите лейтенанти, кай’Шарума. По-малък единствено от необятния дворец на Андраха, този гигантски палат приютяваше най-почитните от всички мъже, онези, които неведнъж бяха доказвали храбростта си на бойното поле. Говореше се, че под двореца имало огромен харем, където можели да предадат безстрашната си кръв на бъдещите поколения.

Втренчени погледи и измърморени под мустак ругатни се сипеха по Абан и патерицата му, но никой не смееше да им препречи пътя. Абан беше под покровителството на Шарум Ка.

Задминаха каре от мъже, които упражняваха движения с копие в сгъстен строй, други усъвършенстваха жестоките, ефикасни движения на шарусахк, красианския ръкопашен бой. Воините тренираха точна стрелба или хвърляха мрежи по тичащи момчета; изостряха уменията си за предстоящата нощна схватка. Насред всичко това беше издигната огромна шатра, където двамата намериха Джардир да преглежда чертежи, заедно с един от своите хора.

Ахман асу Хошкамин ам’Джардир беше Шарум Ка на Красия, титла, която се превеждаше на тесиански като „Първи воин”. Беше висок доста над метър и осемдесет, загърнат в черно сукно и с бял турбан на главата. По някакъв начин, който Арлен не можа да си изясни напълно, титлата Шарум Ка беше и религиозна, и тюрбанът бе знак за това.

Кожата му имаше тъмен бакърен цвят, а очите му бяха черни като черната му коса, която бе зализана назад и се спускаше над врата му. Черната му брада беше разклонена и оформена безупречно, но в този човек нямаше нищо нежно. Движеше се като граблива птица, бързо и уверено, а широките му ръкави бяха навити и разкриваха здрави, мускулести ръце, нашарени от белези. Не беше много над тридесетте.

Един от стражите на шатрата забеляза идването на Арлен и Абан, и се наведе да подшушне нещо в ухото на Джардир. Първият воин се извърна от изписаната с тебешир дъска, която изучаваше.

– Пар’чин! – извика той, разпери ръце с усмивка и стана, за да ги посрещне. – Добре дошъл отново в Пустинното копие!

Говореше на тесиански, а речникът и произношението му се бяха подобрили значително от последното посещение на Арлен. Той го прегърна здраво и го целуна по бузите.

– Не знаех, че си се върнал. Алагаите ще треперят от страх тази нощ!

Още при първото посещение на Арлен в Красия, Шарум Ка се беше поинтересувал от него, ако не за друго, то поне за да го разбере що за птица е, но оттогава двамата бяха проливали кръв един за друг в Лабиринта, а в Красия нищо не беше по-важно от това.

Джардир се обърна към Абан.

– Какво правиш тук сред мъжете, кхафит? – попита той с отвращение. – Не съм те викал.

– Той е с мен – каза Арлен.

– Беше с теб – натърти Джардир. Абан направи дълбок поклон и се изниза толкова бързо, колкото му позволяваше куцият крак.

– Не знам, защо си губиш времето с този кхафит, Пар’чин – изплю се Джардир.

– Там, откъдето идвам, стойността на един мъж не се измерва единствено с вдигането на копието – каза Арлен.

Джардир се разсмя.

– Там, откъдето идваш, Пар’чин, въобще не го вдигат това копие!

– Тесианският ти е много по-добър – отбеляза Арлен.

Джардир изсумтя.

– Вашият чински език не е лесен, а става двойно и по-труден, когато се нуждаеш от кхафит, за да го упражняваш, докато теб те няма.

Загледа се в куцукащия Абан в далечината и се подигра на ярките му копринени дрехи.

– Гледай го тоя. Облича се като жена.

Арлен погледна през двора увита в черно жена, която носеше вода.

– Никога не съм виждал жена да се облича така – каза той.

– Само защото не ми даваш да ти намеря съпруга, чиито воали да свалиш – ухили се Джардир.

– Съмнявам се, че дама ще позволят на някоя от вашите жени да се омъжи за безродствен чин – отвърна Арлен.

Джардир махна с ръка.

– Глупости – каза той. – Заедно сме проливали кръв в Лабиринта, братко. Ако те приема в своя род, дори Андрахът няма да смее да ти откаже!

Арлен нямаше същата увереност, но добре знаеше, че не трябва да спори. Красианците все успяваха да доведат нещата до насилие, ако се усъмниш в хвалбите им, а и можеше да се окаже, че казва истината. Джардир изглежда беше равен поне на един дамаджи. Воините му се подчиняваха безпрекословно, гласът му беше дори по-важен от този на дама.

Но Арлен нямаше никакво желание да се присъединява към племето на Джардир или на който и да било друг. Около него красианците се чувстваха неудобно. Чин, който практикуваше алагай’шарак, но същевременно общуваше с кхафит. Ако влезеше в някой род, неудобството им щеше да се понамали, но в момента, в който това станеше, той трябваше да стане поданик на онзи дамаджи, който властва над рода, да се включи във всяка тяхна кръвна вражда и никога повече да не напуска града.

– Още не съм готов за жена – каза той.

– Е, не чакай прекалено дълго, че мъжете ще те сметнат за пуш’тинг – каза Джардир през смях и удари леко с юмрук рамото на Арлен. Арлен не беше сигурен какво точно означава тази дума, но кимна все пак.

– От колко време си в града, приятелю? – попита Джардир.

– Само от няколко часа – отвърна Арлен. – Току-що си занесох съобщенията до двореца.

– И вече си тук за да предложиш копието си! Мили Евераме – извика Джардир на събратята си, – този Пар’чин трябва да има красианска кръв във вените!

Неговите хора се включиха в смеха.

– Повърви с мен – каза Джардир, сложи ръка върху раменете на Арлен и се отдалечи от останалите. Арлен знаеше, че вече му търси най-подходящото място наум в тазвечершната битка.

– Баджин изгубиха един от своите изкопни защитници миналата нощ – каза той. – Можеш там да се включиш.

Изкопните защитници бяха сред най-важните красианските воини. Те поставяха защитите върху траповете-капани за демони, но така, че да се задействат едва когато ядроните попаднат вътре. Беше рискована работа, защото ако брезентът, с който скриваха дупките, не паднеше вътре така, че да се разкрият защитите изцяло, нищо не можеше да спре пясъчния демон да се изкатери обратно навън и да убие защитника, който се е притекъл да поправи проблема. Само една беше позицията с по-висока смъртност.

– Предпочитам да съм бутащ страж – отвърна Арлен.

Джардир поклати глава, но с усмивка.

– Все най-опасната длъжност да е за теб – смъмри го той. – Ами ако те убият, кой ще ни носи писмата?

Арлен разбра сарказма, въпреки изразения му акцент. Писмата нищо не означаваха за него. Малцина от дал’Шарум можеха въобще да четат.

– Няма да е толкова опасна тази нощ – каза Арлен.

Не можа да сдържи вълнението си, разви новото си копие и гордо го подаде на Първия войн.

– Царско оръжие – съгласи се Джардир, – но войнът е този, който побеждава в нощта, Пар’чин, а не копието. – Сложи ръка на рамото на Арлен и го погледна в очите. – Недей да отдаваш толкова много вяра на оръжието си. Виждал съм воини, по-опитни от теб, да изписват със защити копията си и накрая да свършват зле.

– Не съм го правил аз – каза Арлен. – Намерих го сред останките на Анкох Слънце.

– Родното място на Избавителя? – изсмя се Джардир. – Копието на Каджи е мит, Пар’чин, а пясъците вече са си взели обратно изгубения град.

Арлен поклати глава.

– Бях там – каза той. – Мога да те заведа.

– Аз съм Шарум Ка от Пустинното Копие, Пар’чин – отвърна Джардир. – Не мога просто да си стегна камилата и да отпраша в пясъците да търся някакъв град, който съществува единствено в древните писания.

– Мисля, че ще те убедя, щом слънцето залезе.

Джардир се усмихна търпеливо.

– Обещай ми, че няма да се опитваш да правиш глупости – каза той. – Защитено-незащитено копие, ти не си Избавителят. Ще бъде тъжно да те погребем.

– Обещавам – каза Арлен.

– Добре, тогава! – Джардир го плясна по рамото. – Ела, приятелю, става късно вече. Днес ще вечеряш в моя дворец, преди да се строим пред Шарик Хора.

***

Вечерята им се състоеше от пикантни меса, градински грах и тънките листове хляб, който красианките правеха като разстилаха влажно брашно върху горещи, шлифовани камъни. Арлен заемаше почетно място до Джардир, беше заобиколен от кай’Шаруми и лично съпругите на Джардир му сервираха. Арлен така и не разбра, защо Първият воин му отдава такава чест, но след отношението, с което се сблъска пред двореца на Андраха, това беше добре дошло.

Мъжете го молеха да им разказва истории за себе си и искаха да чуят специално тази за осакатяването на Едноръкия, въпреки че я бяха чували многократно. Всеки път искаха историите за Едноръкия или Алагай Ка, както го наричаха. Каменните демони не се срещаха често в Красия, и когато Арлен се съгласи, публиката заслуша разказа му в захлас.

– Построихме нова балиста след последното ти идване, Пар’чин – каза му един от кай’Шарумите, докато отпиваха от нектара си след вечеря. – Може да прониже с копие стена от пясъчник. Сега ще намерим начин да пробием кожата кожата на Алагай Ка.

Арлен се засмя и поклати глава.

– Боя се, че тази нощ няма да видите Едноръкия – каза той, – нито някой друг път. Той вече видя слънцето.

Очите на кай’Шарум се изцъклиха.

– Алагай Ка е мъртъв? – попита някой. – Как го направи?

Арлен се усмихна.

– Ще ви разкажа историята след победата ни тази нощ – каза той.

При тези думи той погали внимателно копието до себе си, жест, който не остана незабелязан от Първият войн.

Двадесета глава
Алагай’Шарак

328 СЗ

– Велики Каджи, Копие на Еверам, дари мощ в ръцете на своите воини и смелост в сърцата им тази нощ, докато вървят напред, за да служат на твоята свещена кауза.

Арлен се въртеше неловко, докато дамаджи даваше на дал’Шарум благословията на Каджи, първия Избавител. На север да твърдиш, че Избавителят е обикновен простосмъртен, можеше да те вкара в някое сбиване, но не беше престъпление. В Красия подобни еретически изказвания се наказваха със смърт. Каджи беше вестоносецът на Еверам, дошъл да обедини цялото човечество срещу алагаите. Наричаха го Шар’Дама Ка, Пръв Воин-Жрец, и според сказанието щеше се завърне един ден, за да обедини човечеството, когато то отново стане достойно за Шарак Ка, Първата Война. Всеки, който намекнеше нещо по-различно, свършваше по бърз и брутален начин.

Арлен не беше такъв глупак, че да изразява гласно съмненията си относно божествеността на Каджи, но свещенослужителите все пак го притесняваха. Сякаш винаги си търсеха повод да се обидят от него, външния човек, а да обидиш някого в Красия обикновено означаваше смърт за обидилия.

Но каквито и притеснения да изпитваше около дамаджите, Арлен всеки път се изпълваше с вълнение при вида на Шарик Хора, огромният, украсен с кубета храм на Еверам. Името му буквално означаваше „Кости на герои”. Шарик Хора напомняше на какво е способно човечеството, беше сграда, пред която всеки човешки градеж, който Арлен някога беше виждал, приличаше на джудже. Библиотеката на Херцога в Мливари изглеждаше миниатюрна в сравнение.

Но Шарик Хора впечатляваше не само с големината си. Беше символ на смелостта отвъд живота, защото бе украсена с избелените кости на на всеки войн, загинал в алагай’шарак. Имаше ги по цялото продължение на носещите греди и около всички прозорци. Великият олтар бе изграден изцяло от черепи, пейките – от бедрени кости. Чашата за причастия, от която богомолците пиеха вода, беше издълбан череп, поставен в две мъртвешки ръце; столчето му беше от предмишници, а основата – от чифт крака. Всеки от гигантските полилеи бе направен от десетки черепи и стотици ребра, а големият купол, извисен на шестдесет метра от пода, бе покрит с черепите на загиналите красианските предци, които гледаха надолу осъдително и изискваха почит.

Арлен веднъж се опита да изчисли колко воини украсяваха стената, но задачата му го пребори. Всичките градове и села в Теса, вероятно около двеста и петдесет хиляди души, не можеха да накичат и малка частица от Шарик Хора. Красианците са били безброй някога.

Сега всички красиански воини, някъде около четири хиляди всичко на всичко, можеха да се поместят в Шарик Хора и да им остане още място. Те се събираха там всеки ден, веднъж по изгрев и веднъж по залез, в чест на Еверам, за да му благодарят за избитите ядрони от предишната нощ и да го помолят да ги дари със силата си, с която да ги убиват и на следващата. Най-много обаче се молеха Шар’Дама Ка да дойде отново и да започне Шарак Ка. Всички до един щяха да го последват и в Ядрото.

***

Писъци, понесени от пустинния вятър, стигнаха до Арлен, който стоеше в укритието си и нетърпеливо очакваше идването на ядроните. Воините около него пристъпваха от крак на крак и изпращаха молитви към Еверам. Някъде другаде в Лабиринта алагай’шарак беше започнал.

Чуха изстрелите на рода Мендинг, които от своята позиция върху стените на града се прицелваха и стреляха с оръдията си, и така запращаха тежки камъни и гигантски копия в редиците на демоните. Някои уцелваха пясъчни демони и ги убиваха или раняваха достатъчно, за да се обърнат срещу тях събратята им, но истинската цел на атаката беше да разгневи ядроните и да ги накара да обезумеят. Демоните се вбесяваха лесно, а след това, само при вида на плячката, можеха да бъдат водени като овце.

Когато ядроните закипяха от ярост, портите на града се отвориха и прекъснаха външната защитна мрежа. Пясъчни и огнени демони се впуснаха напред, а въздушните се носеха над тях. Обикновено пускаха няколко дузини, преди да затворят отново портите и да възстановят мрежата.

От вътрешната страна на стената ги чакаха група воини и удряха копията си в щитовете. Повечето от тези мъже, познати още като примамки, бяха стари, слаби и заменими, но почитта, на която се радваха, нямаше граници. С крясъци и бойни викове при нахлуването на демоните те се втурнаха в две посоки според предварително уговорен план, така че да разделят нашествениците и да ги отведат по-надълбоко в Лабиринта.

Наблюдателите, застанали по стените на Лабиринта, сваляха вятърни демони с ласа и мрежи с тежести. Когато изчадията се строполяваха, копиеносците излизаха от малки, защитени ниши, хващаха ги, преди те да успеят да се освободят, приковаваха крайниците им към защитени, забити в земята колове и не им позволяваха да се върнат в Ядрото, преди да дочакат изгрева.

Междувременно примамките продължаваха да тичат, като отвеждаха пясъчните демони, заедно с някой и друг техен огнен родственик, към смъртта. Демоните тичаха по-бързо, но не можеха да вземат резките завои на Лабиринта с лекотата на мъжете, които познаваха всяко разклонение. Ако някой демон напреднеше твърде много, наблюдателите се намесваха да го забавят с мрежи . Много от тези опити бяха успешни. Много не бяха.

Арлен и останалите от бутащата стража се напрегнаха като чуха виковете на приближаващите примамки.

– Внимавай! – извика наблюдател от стената. – Броя деветима!

Девет пясъчни демона бяха много повече от обичайните два или три, които стигаха до място на засада. Примамките се опитваха да намалят броя им като се разделяха и така засадата рядко се изправяше срещу повече от пет. Арлен стисна още по-здраво защитеното си копие, докато очите на дал’Шарумите подивяваха от вълнение. Да умреш в алагай’шарак означаваше да си извоюваш място в рая.

– Светлини – чу се вик отгоре.

Когато примамките отведоха демоните до мястото на засадата, наблюдателите запалиха ярки нафтени огньове пред огледала, насочени под ъгъл, и заляха пространството със светлина.

Изненадани, ядроните запищяха и заотстъпваха. Светлината не можеше да ги нарани, но даваше на изтощените примамки време да избягат. Подготвени за светлината, те се изнизаха покрай ямите за демони с оттренирана ловкост и се спуснаха в плитките защитени окопи.

Пясъчните демони бързо се възстановиха и подновиха атаката си, в неведение за пътя, по който примамките ги бяха довели. Три ядрона изтичаха право върху брезентите с пясъчен цвят, които покриваха двете просторни ями-клопки, и писъците им проехтяха, докато падаха в шестметровите дупки.

Капаните щракнаха, бутащите стражи с викове и копия, стърчащи между кръглите им, обезопасени щитове, се втурнаха от скривалищата си, за да изтласкат останалите ядрони в траповете.

Арлен пребори страховете си с рев и се хвърли напред заедно с останалите, обладан от красивата лудост на Красия. Той знаеше, че по този начин и воините от древността бяха надделявали с боен вик над инстинкта си да побегнат и да се скрият, и така се бяха впускали в битката. За момент забрави кой е и къде се намира.

В този миг копието му удари пясъчен демон, защитите лумнаха съживени и по създанието протече сребриста светкавица. То запищя от болка, но по-дългите копия от двете страни на Арлен го довършиха. Заслепени от искрите на отбранителните защити, никой от останалите мъже не забеляза.

Групата на Арлен избута останалите два демона, настръхнали срещу тях, в зейналата яма от другата страна на засадата. Защитите на ямите бяха еднопосочни, познати само на красианците. Ядроните можеха да влязат в кръга, но не и да избягат. Под утъпканата пръст на дъното на трапа имаше камък, специално изкопан от кариера, който препречваше пътя им към Ядрото и ги затваряше в ямите, докато изгревът не отнемеше живота им.

Арлен вдигна поглед и видя, че хората от отсрещната страна въобще не се справяха толкова добре. Брезентът се беше закачил при падането си в ямата и бе оставил скрити някои от защитите. Преди изкопният защитник да успее да махне пречката, двата ядрона, попаднали в дупката, се изкатериха, измъкнаха се през дупката, и го убиха.

Бутащите стражи в далечния край на засадата се залутаха в безредие, изправени срещу пет пясъчни демона, без годна яма, в която да ги вкарат. Групата им се състоеше само от десет човека, а демоните бяха в средата им, замахваха с нокти и хапеха.

– Връщайте се в скривалището си! – нареди кай’Шарумът откъм страната на Арлен.

– Ядроните да ме вземат, ако го направя! – извика Арлен и се хвърли напред да помага на другата група.

Щом видяха външен човек да проявява такава смелост, дал’Шарумите го последваха, а командирът им остана да крещи към техните отдалечаващи се гърбове.

Арлен спря само колкото да изрита брезента от демонската яма и да задейства мрежата. Без да губи и секунда, той се хвърли в мелето с оживялото си защитено копие в ръка.

Промуши първия демон отстрани и този път мъжете не пропуснаха да забележат магическата светкавица, която протече по оръжието при точния удар. Смъртно ранен, пясъчният демон се срина на земята и по вените на Арлен се плисна дива енергия.

Той улови движение с крайчеца на окото си и се извърна, стиснал с две ръце копието си, за да блокира зъбите-бръсначи на друг пясъчен демон. Защитните фигури по дължината на копието му се задействаха още преди ядронът да впие челюсти и ги скова, както се бяха раззинали. Арлен рязко завъртя копието, магията лумна и строши челюстта на създанието.

Трети демон се спусна към него, но крайниците на Арлен пращяха от сила. Той замахна с опакото на копието си и защитите по края му разсякоха лицето на ядрона през средата. Демонът падна, а Арлен хвърли щита си, завъртя копието в ръцете си и с един силен удар прониза сърцето на демона.

Арлен изрева и се огледа за друг демон, който да пребори, но останалите бяха изтикани в ямата. Всички мъже наоколо го гледаха със страхопочитание.

– Какво чакаме? – извика той и се втурна в Лабиринта. – Започна ловът на алагаи!

Дал’Шарумите заскандираха „Пар’чин! Пар’чин!”

Първо се изправиха срещу вятърен демон, който се снижи над тях и разкъса гръкляна на един от мъжете до Арлен. Преди съществото да успее отново да се изстреля нагоре, Арлен хвърли копието си и пръсна главата му, поваляйки го сред дъжд от искри.

Арлен си взе обратно копието и продължи да тича напред; яростната магия на оръжието му го понесе напред като герой от легендите. Докато групичката му доочиствеше зад него коридорите, броят ù нарастваше. Арлен убиваше демон след демон и все повече гласове подемаха възгласа: „Пар’чин! Пар’чин!”

Забравени бяха защитените ниши за засада и ямите за бягство. Изчезнал бе страхът и почитанието към нощта. С металното си копие Арлен изглеждаше недосегаем, а увереността, която излъчваше, беше като наркотик за красианците.

***

Пламнал от вълнението на победата, Арлен се чувстваше сякаш се бе измъкнал от пашкул, сякаш бе сътворен наново от древното оръжие. Не изпитваше никаква умора, макар да бе тичал и да се бе борил часове наред. Не изпитваше болка, въпреки че целият бе натъртен и надраскан. Мислите му бяха съсредоточени единствено в следващия сблъсък, в следващия демон за убиване. Всеки път, когато усещаше магията да бликва под бронята на ядрон, една и съща мисъл отекваше съзнанието му.

Всеки човек трябва да има такова копие.

Джардир изникна пред него, а Арлен, покрит с демонска сукървица, вдигна високо оръжието си, за да поздрави Първия войн.

– Шарум Ка! – извика той. – Нито един демон няма да избяга от Лабиринта ти тази нощ!

Джардир се засмя и вдигна копието си в отговор. Дойде и прегърна Арлен като брат.

– Подцених те, Пар’чин – каза той. – Няма да повторя грешката си.

Арлен се усмихна.

– Така казваш всеки път – отвърна той.

Джардир кимна към двата пясъчни демона, току-що убити от Арлен.

– Няма вече, бъди сигурен – обеща той и му отвърна с широка усмивка. После се обърна към мъжете, последвали Арлен.

– Дал’Шарум! – извика той и направи знак към мъртвите ядрони. – Съберете тези гнусни създания и ги отнесете върху външната стена! Нашите стрелци с прашка се нуждаят от мишени за да се упражняват! Нека ядроните отвъд стените разберат, колко безумно е да нападат крепостта Красия!

Мъжете заликуваха и се втурнаха да изпълняват нареждането му. Тогава Джардир се обърна към Арлен.

– Наблюдателите докладваха, че все още се води битка при една от източните засади – каза той. – Напуснал ли те е бойният дух, Пар’чин?

Усмивката на Арлен беше дивашка.

– Води ме – отвърна той. Двамата мъже тръгнаха и оставиха другите да си вършат работата.

Затичаха се с все сила към един от най-отдалечените ъгли на Лабиринта.

– Давай напред – извика Джардир, когато минаха покрай остър ъгъл и навлязоха в едно от местата за засада. Арлен ни за момент не се замисли, защо е толкова тихо. Главата му кънтеше от ударите на стъпалата му и думкането на кръвта му.

Но когато сви край ъгъла, отстрани се стрелна един крак, закачи неговия и го просна на земята. Той се изтъркаля при падането, без да пуска безценното си оръжие, но докато успее да се изправи на крака, единственият изход се оказа блокиран от мъже.

Арлен се огледа наоколо объркано, но не видя и следа от демони или бой. Беше се натъкнал на засада, но тя не беше за ядроните.