Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 33 страниц)

– Но тя е на друго мнение – отвърна Марик и надеждите на Лийша потънаха. Тръгна към тях, но растящата тълпа наоколо ù препречи пътя. Дощя ù се отнякъде да ù падне Брунината тояга, че да успее да се провре напред.

– Даде ли ти тя обещание, вестоносецо? – каза Гаред настойчиво. – Щот’ на мен ми даде.

– Чух това – отговори Марик. – Чух също, че си най-големият глупак в Хралупата, щом си мислиш, че след като си я предал, тия думи струват повече от ядронска пикня.

Гаред изрева и замахна към вестоносеца, но онзи бе по-бърз, отскочи пъргаво настрани, вдигна копието си и удари Гаред с тъпото на дръжката му точно между очите. После завъртя в кръг оръжието си и шибна Гаред в свивките на коленете отзад, при което гигантът политна и се тръшна по гръб.

Марик изправи копието и го прибра до себе си, а вълчите му очи се втренчиха с хладна увереност в поваления Гаред.

– Ами ако те бях нападнал с острото? – рече той. – По-добре запомни, че Лийша отговаря сама за себе си.

Тълпата ги зяпаше без да шава, но Лийша все така отчаяно се провираше напред. Познаваше Гаред и ù бе ясно, че нещата не са приключили.

– Спрете с това безумие! – извика тя.

Марик я погледна и Гаред се възползва от момента, за да грабне края на копието му. Вестоносецът веднага върна вниманието си към Гаред и хвана дръжката с двете си ръце, за да издърпа копието.

Това беше последното нещо, което трябваше да направи. Гаред имаше силата на дървесен демон и дори да бе проснат по очи, никой не можеше да му излезе наглава. Мускулестите му ръце се стегнаха и Марик излетя във въздуха.

Гаред се изправи и прекърши като вейка двуметровото копие.

– Дай да видим са к’во шe напра’иш кат’ не се криеш зад копието – изломоти той и хвърли парчетата на земята.

– Гаред, недей! – извика Лийша, провря се през първата редица на зяпачите и сграбчи ръката му.

Той я блъсна настрана, без да сваля очи от Марик. Това просто движение я метна обратно в тълпата, където тя се стовари върху Дъг и Никлас и тримата заедно се сгромолясаха на земята в плетеница от тела.

– Спрете! – извика тя безпомощно, опитвайки се да се измъкне.

– Никой друг няма да те има – провикна се Гаред. – Или ме взимаш мен, или свършваш сбръчкана и самотна като Бруна!

И той закрачи към Марик, който тъкмо се изправяше на крака.

Гаред замахна с месестата си лапа към вестоносеца, но отново Марик се оказа по-бърз. Сниши се да избегне удара, вкара два светкавични юмрука в торса на Гаред и успя да се отдръпне доста преди да го достигне яростният им отговор.

Но Гаред с нищо не показа, че е усетил ударите. Двамата повториха още веднъж серията, само че този път Марик го нацели право в носа. Рукна кръв, но дърварят я изплю през смях.

– Т’ва ли ти е най-силното? – попита той.

Марик изрева, втурна се напред и засипа съперника си с порой от юмруци. Гаред не можеше да поддържа темпото, а и почти не се опитваше. Стискаше зъби и стоеше в глуха отбрана с почервеняло от гняв лице.

След няколко секунди Марик се отдръпна и зае котешка бойна стойка с вдигнати юмруци, готови за бой. Кокалчетата му бяха ожулени, дишаше тежко. На Гаред нищо му нямаше. За пръв път във вълчите очи на Марик се появи страх.

– Толко ли можеш? – попита Гаред и пак тръгна напред.

Вестоносецът отново го нападна, но този път не бе така бърз. Удари го веднъж-дваж и точно тогава дебелите пръсти на Гаред го сграбчиха здраво за рамото и го стиснаха. Вестоносецът се опита да се измъкне, но дърварят го държеше яко.

Гаред заби юмрук в корема на вестоносеца и му изкара въздуха. Пак го удари, този път в главата, и Марик се просна на земята като чувал с картофи.

– Са не си така наперен, а? – изрева Гаред. Марик се изправи на ръце и крака, понечи да се вдигне от земята, но Гаред го ритна силно в стомаха и го просна по гръб.

Лийша вече тичаше към тях, когато Гаред заби колене в Марик и го заудря с юмруци.

– Лийша е моя! – извика той. – И всеки, който твърди обратното, ще...!

Думите му обаче секнаха в мига, когато Лийша хвърли пълна шепа от ослепяващия прах на Бруна в лицето му. Устата му бе отворена и той вдиша инстинктивно. Разкрещя се, когато очите и гърлото му запариха, синусите му се свиха, а кожата му гореше, попарена сякаш от кипяща вода. Свлече се от Марик, претърколи се на земята и започна да се дави и да дере лицето си.

Лийша знаеше, че е използвала прекалено много от праха. Една щипка би спряла повечето мъже на място, но пълна шепа можеше да убие, тъй като караше хората да се давят със собствената си слюнка.

Тя се намръщи, проправи си път през зяпачите и взе кофата с вода, която Стефни бе използвала, за да мие картофи. Плисна я върху Гаред и гърчовете му се успокоиха. Щеше да бъде сляп още няколко часа, но тя не искаше смъртта му да лежи на съвестта ù.

– Край на обета ни – каза му тя, – сега и завинаги. Никога няма да бъда твоя съпруга, дори това да означава да умра сбръчкана и в самота! По-скоро бих се оженила за ядрон!

Гаред изръмжа, без да дава признаци, че я е чул.

Тя отиде при Марик, коленичи и му помогна да седне. Взе чиста кърпа и попи кръвта по лицето му. То вече започваше да се подува и натъртванията посиняваха.

– Май му разказахме играта, а? – попита вестоносецът, изкикоти се немощно и потрепна при болката, която смехът причини на лицето му.

Лийша сипа малко от грубия алкохол, който Смит вареше в мазето си, върху кърпата.

– Оооох! – изтена Марик при допира ù с лицето му.

– Така ти се пада – каза Лийша. – Можеше да се оттеглиш от боя, а и трябваше да го направиш, независимо дали си можел да спечелиш или не. Нямах нужда от твоята защита и въобще не съм по-склонна да обикна мъж, който смята, че ако се сбие, ще спечели благоразположението на една билкарка. Защо направо да не обикна местния побойник?

– Той пръв започна! – възропта Марик.

– Разочарована съм от Вас, господин Марик – каза Лийша. – Мислех, че вестоносците имат повече акъл в главата.

Марик сведе поглед.

– Заведете го в стаята му при Смит – каза тя на няколко мъже наблизо и те побързаха да изпълнят заръката. Както и повечето хора в Хралупата на дърваря правеха напоследък.

– Ако до утре сутринта станеш от леглото – каза Лийша на вестоносеца, – ще разбера за това и ще ти се ядосам още повече.

Марик се усмихна слабовато, докато мъжете му помагаха да върви.

– Това беше невероятно! – ахна Мейри, когато Лийша се върна за кошницата си с билки.

– Не беше нищо друго, освен едно безумие, което трябваше да се прекрати – сопна се Лийша.

– Нищо ли? – попита Мейри. – Двама мъже, приклещени като бикове, а ти само им хвърли шепа билки и хайде!

– Да нараниш с билки е лесно – каза Лийша, изненадана, че чува думите на Бруна да излизат от нейната уста, – лекуването с тях е трудната част.

***

Доста след пладне Лийша приключи обиколката си и се завърна в колибата на Бруна.

– Как са децата? – попита Бруна, когато Лийша остави кошницата си. Лийша се усмихна. Всеки в Хралупата на дърваря беше дете в очите на Бруна.

– Доста добре – отвърна тя и седна на ниския стол до този на Бруна, за да може старата билкарка да я вижда по-ясно. – Ставите на Йон Грей все така да го болят, но на акъл е като младо момче. Дадох му пресен благ мехлем. Смит още е на легло, но кашлицата му утихва. Мисля, че най-лошото му се размина.

И тя продължи да описва посещенията си, докато старицата кимаше безмълвно. Бруна щеше да я прекъсне, ако имаше забележка, но напоследък това рядко се случваше.

– Това ли е всичко? – попита Бруна. – А какво ще кажеш за сутрешната суматоха на пазара, за която ми съобщи младият Кийт?

– По-скоро беше идиотия – каза Лийша.

Бруна ù даде да остави темата с едно махване.

– Момчетата са си момчета – каза тя. – Дори когато станат мъже. Струва ми се, че си се справила достатъчно добре със ситуацията.

– Бруна, те можеха да се избият! – каза Лийша.

– О, я стига! – каза Бруна. – Не си първата хубавица, заради която са се сбили мъже. Може сега да не ти се вярва, но когато бях на твоята възраст, и заради мен се строшиха един-два кокала.

– Никога не си била на моята възраст – подразни я Лийша. – Йон Грей казва, че са те наричали „старуха” още когато са е учел да ходи.

Бруна се изкикоти.

– Така си е, така си е – отвърна тя. – Но преди това имаше момент, когато ненките ми бяха пълни и гладки като твоите и мъжете се биеха като ядрони за да ги смучат.

Лийша се вгледа внимателно в Бруна – опита се да обели от нея отминалите години и да види жената, която някога е била, но задачата ù се оказа безнадеждна. Дори да се вземеха предвид всичките преувеличения и истории за тъпчиплевели, Бруна беше поне на век. Никога не казваше точно годините си, а притиснеха ли я, отговаряше: „След стотната престанах да ги броя”.

– Във всеки случай – каза Лийша, – лицето на Марик може малко да се подуе, но няма причина утре той да не продължи по пътя си.

– Това е хубаво – каза Бруна.

– Измисли ли лек за младия пациент на госпожа Джизел? – попита Лийша.

– Ти какво би ù казала да направи с момчето? – отвърна Бруна.

– Сигурна съм, че не знам – каза Лийша.

– Така ли? – попита Бруна. – Аз пък не съм. Хайде сега, какво би казала на Джизел, ако беше на мое място? Не се прави, че не си мислела за това.

Лийша пое дълбоко въздух.

– Вероятно злокоренчето е влязло в лоша реакция със системата на момчето – каза тя. – Трябва да му спрат дозите, а циреите да се пробият с ланцет и източат. Разбира се, това не оправя първоначалната болест. Треската и гаденето може да са просто от настинка, но разширените зеници и повръщането сочат към нещо по-сериозно. Бих пробвала с настойка от монашеско листо, дамска брошка и земна усойна кора, внимателно титрувана поне седмица.

Бруна я гледаше дълго, а после кимна.

– Стягай си багажа и си вземи довиждане с хората – каза тя. – Лично ще занесеш отговора си на Джизел.

Четиринадесета глава
Пътят за Анжие

326 СЗ

Всеки следобед Ърни неизменно се задаваше по пътеката към колибата на Бруна. Хралупата разполагаше с шестима защитници, всеки със свой чирак, но Ърни не можеше да повери безопасността на дъщеря си на никого другиго. Дребничкият производител на хартия беше най-добрият защитник в Хралупата на дърваря и всички бяха наясно с това.

Често носеше подаръци, с които вестоносците се бяха снабдили от далечни места: книги, билки, плетена на ръка дантела. Но не заради подаръците Лийша очакваше посещенията му с нетърпение. Спеше по-спокойно зад непоклатимите защити на баща си, а да го вижда щастлив през последните седем години за нея бе по-ценно от всеки подарък. Илона продължаваше да му трови живота, но не в степента, в която си позволяваше някога.

Но днес, докато гледаше как слънцето преминава по небето, Лийша осъзна, че се страхува от посещението на баща си. Това щеше наистина да го нарани.

И нея също. Ърни беше извор на подкрепа и обич, от който тя черпеше винаги, когато животът ù ставаше прекалено труден. Какво щеше да прави в Анжие без него? Без Бруна? Някой щеше ли да види отвъд престилката ù с джобове?

Но колкото и да се страхуваше от самотата в Анжие, тези ù притеснения бледнееха пред най-големия ù страх: получеше ли веднъж достъп до широкия свят, никога нямаше да поиска да се върне обратно в Хралупата на дърваря.

Чак когато видя баща си да се задава по пътеката, осъзна, че плаче. Подсуши очите си и си сложи най-широката усмивка за него, докато приглаждаше нервно полите си.

– Лийша! – извика баща ù и разтвори ръце. Тя се отпусна в тях с благодарност, защото знаеше, че може би за последен път разиграват този малък ритуал.

– Всичко наред ли е? – попита Ърни. – Чух, че е имало някакви неразбории на пазара.

Не бяха много тайните в местенце, малко колкото Хралупата на дърваря.

– Добре съм – каза тя. – Погрижих се за това.

– Ти се грижиш за всички в Хралупата на дърваря, Лийша – каза Ърни и я стисна силно. – Не знам какво бихме правили без теб.

Лийша започна да плаче.

– Стига, стига, да няма такива работи – каза Ърни, улови сълза от бузата на Лийша с показалеца си и я отмахна настрани. – Избърши си очите и влез вътре. Аз ще проверя защитите, а после можем да поговорим за това, което те притеснява, на по паница от твоето прекрасно задушено.

Лийша се усмихна.

– Мама още ли прегаря храната? – попита тя.

– Ако случайно не мърда в чинията – съгласи се Ърни. Лийша се засмя и остави баща си да провери защитите, докато тя сложи масата.

***

– Заминавам за Анжие – каза Лийша, когато паниците вече бяха ометени, – за да се уча при една от старите последователки на Бруна.

Ърни замълча за дълго.

– Разбирам – каза той накрая. – Кога?

– Веднага щом Марик тръгне – отвърна Лийша. – Утре.

Ърни поклати глава.

– Никога няма да позволя моя дъщеря да прекара седмица на открито сама с вестоносец – каза той. – Ще наема талига. По-безопасно е.

– Ще внимавам с демоните, тате – каза Лийша.

– Не ме притесняват само ядроните – каза Ърни многозначително.

– Мога да се справя с вестоносец Марик – увери го Лийша.

– Да държиш мъж на разстояние от себе си през нощта не е същото като да спреш някаква кавга на пазара – отвърна Ърни. – Не можеш да ослепиш вестоносеца, ако се надяваш някога да стигнеш жива. Само няколко седмици, моля те.

Лийша поклати глава.

– Там има дете, чието лечение се налага да започна веднага.

– Тогава и аз ще дойда с теб – каза Ърни.

– Дума да не става, Ърнал – намеси се Бруна. – Лийша трябва да го направи сама.

Ърни погледна старата жена и това се превърна в състезание по твърдост на погледа и волята. Но нямаше воля в Хралупата на дърваря, по-силна от тази на Бруна и Ърни скоро отмести поглед.

Малко по-късно Лийша изпрати баща си. Той не искаше да си тръгва, а и тя не искаше да я оставя, но небето беше изпълнено с цвят и вече щеше да му се наложи да подтичва, за да стигне безопасно до вкъщи.

– Колко време няма да те има? – попита Ърни, хванал здраво перилото на верандата с поглед по посока на Анжие.

Лийша сви рамене.

– Зависи на колко има да ме научи госпожа Джизел и колко има да учи Вика, чирачката, която тя изпраща тук. Поне две години.

– Предполагам, че щом Бруна може да се справи толкова дълго без теб, аз също ще мога – каза Ърни.

– Обещай ми, че ще ù проверяваш защитите, докато ме няма – каза Лийша и докосна ръката му.

– Разбира се – отвърна Ърни и се обърна за да я прегърне.

– Обичам те, татко – каза тя.

– И аз теб, кукличке – каза Ърни и я смачка в прегръдките си. – Утре сутрин ще се видим – обеща той, преди да се отправи надолу по замръкващата пътека.

– Баща ти имаше право – каза Бруна, когато Лийша влезе обратно.

– Така ли? – попита Лийша.

– Вестоносците са мъже като всички останали – предупреди я Бруна.

– В това въобще не се съмнявам – отвърна Лийша и си спомни за боя насред пазара.

– Младият господин Марик може и да е самата радост и очарование в момента – каза Бруна – но озовете ли се на пътя, той ще си получи своето, независимо дали искаш или не, а когато стигнете горската крепост, билкарка-небилкарка, няма да са много тези, които ще повярват на думите на едно младо момиче пред тези на вестоносец.

Лийша поклати глава.

– Ще получи това, което му дам – каза тя – и нищо повече.

Очите на Бруна се свиха, но изсумтя, доволна, че Лийша разпознава опасността.

Чу се ясно почукване на вратата точно след първи лъчи. Лийша отвори, а на прага стоеше майка ù, въпреки че Илона не беше посещавала колибата, откакто бе изпъдена с метлата на Бруна. Лицето ù беше буреносен облак и тя избута Лийша от пътя си, за да влезе.

Дори сега, в началото на четиридесетте си години, Илона можеше все още да бъде най-красивата жена в селото, ако не беше дъщеря ù. Но това, че бе есента пред лятото на Лийша, това не я смири. Макар да стискаше зъби и да се кланяше на Ърни, тя продължаваше да се държи като графиня с всички останали.

– Не стига, че ми крадеш дъщерята, ами сега ще я пращаш и надалече! – развихри се тя.

– Добро утро и на теб, майко – каза Лийша и затвори вратата.

– Ти не се бъркай! – сопна ù се Илона. – Вещицата е извратила ума ти!

Бруна се изкикоти над овесената си каша. Лийша застана между двете, точно когато Бруна изтика настрани полуопразнената си купичка и избърса устата си с ръкав, за да отговори.

– Довърши си закуската – нареди Лийша, като ù бутна обратно купичката пред лицето и се обърна към Илона. – Отивам защото така искам, майко. И когато се върна, ще донеса лекове каквито Хралупата на дърваря не е виждала, откакто Бруна изгуби младостта си.

– И това пътуване колко ще отнеме? – настоя да узнае Илона. – Вече изгуби най-добрите си години за плодене, като зарови носа си в прашасали стари книги.

– Моите най-добри...! – заекна Лийша. – Майко, аз съм едва на двайсет!

– Именно! – извика Илона. – Досега трябваше да си родила три деца, като твоята приятелка, плашилото. Вместо това те гледам как вадиш бебета от всяка утроба в селото, освен от собствената си.

– Поне беше достатъчно мъдра да не изсуши своята с чай от пом – промърмори Бруна.

Лийша се извърна към нея.

– Казах ти да си довършиш кашата! – каза тя и Бруна се ококори. Изглеждаше готова за отговор, но изсумтя и върна вниманието си обратно към купичката.

– Аз не съм кобила за разплод, майко – каза Лийша. – За мен животът не свършва дотам.

– А какво друго има? – натисна Илона. – Какво би могло да бъде по-важно?

– Не знам – каза откровено Лийша. – Но ще разбера, когато го открия.

– А междувременно оставяш грижата за Хралупата на дърваря в ръцете на момиче, което никога не си срещала, и на дебелоръката Дарси, която едва не уби Анди и още половин дузина оттогава.

– Става дума само за няколко години – каза Лиша. – През целия ми живот ме наричаше безполезна, а сега трябва просто да ти повярвам, че Хралупата на дърваря не може да се оправя няколко години без мен?

– Ами ако с тебе нещо се случи? – каза сопнато Илона. – Ами ако те изядат ядроните по пътя? Какво ще правя аз?

– Ти ли какво ще правиш? Седем години не си ми казала и една дума, ако не броим опитите ти да ме накараш да простя на Гаред. Отдавна вече не знаеш нищо за мен, майко. Ти просто пет пари не даваше. Така че не се прави, че смъртта ми ще бъде някаква огромна загуба за теб. Ако толкова искаш детето на Гаред на коляното си, ще трябва сама да си го родиш.

Очите на Илона се изцъклиха и както някога, когато Лийша беше твърдоглаво дете, отговорът ù дойде незабавно.

– Забранявам ти! – кресна тя, а отворената ù длан залетя към лицето на Лийша.

Но Лийша вече не беше дете. Беше с размерите на майка си, по-бърза, по-силна. Хвана китката на Илона и я задържа на място.

– Дните, когато твоите думи имаха тежест за мен, отдавна отминаха, майко – каза Лийша.

Илона се опита да се отскубне, но Лийша я задържа още малко, дори само за да ù покаже, че може. Когато най-накрая я пусна, Илона потърка китката си и погледна презрително дъщеря си.

– Един ден ще се върнеш, Лийша – закле я тя. – Помни ми думите! И тогава за теб ще е много по-лошо!

– Мисля, че е време да си вървиш, майко – отвърна Лийша и ù отвори вратата точно когато Марик вдигаше ръка за да почука. Илона изръмжа, изблъска го от пътя си и продължи с тежка стъпка по пътеката.

– Моите извинения, ако се натрапвам – каза Марик. – Дойдох за отговора на госпожа Бруна. Трябва да потегля за Анжие до късно утро.

Лийша погледна Марик. Челюстта му беше натъртена, но тъмния му тен добре прикриваше повредата, а билките, с които девойката бе наложила разцепената му устна и окото му, не бяха допуснали подутината да се разрасне.

– Изглеждаш съвсем възстановен – каза тя.

– Бързите лечители стигат далеч в моя бранш – каза Марик.

– Тогава, значи, взимай си коня – каза Лийша, – и се върни след час. Отговора на Бруна ще го предам лично.

Марик се усмихна широко.

– Хубаво е, че отиваш – каза Бруна, когато най-накрая останаха насаме. – Хралупата на дърваря вече не е никакво предизвикателство за теб, а си прекалено млада да спреш развитието си.

– Ако мислиш, че това току-що не беше предизвикателство – каза Лийша, – значи не си внимавала.

– Може и да беше предизвикателство – каза Бруна, – но изходът от ситуацията не е бил под съмнение. Станала си прекалено силна за такива като Илона.

Силна, помисли си тя. Такава ли съм станала? През повечето време не се чувстваше така, но беше вярно, че никой от Хралупата на дърваря вече не я плашеше.

Лийша си събра чантите, малки и привидно недостатъчни, няколко рокли и книги, малко пари, кесията ù с билки, спален чувал и храна. Остави украшенията си, подаръците от баща ù и други вещи със сантиментална стойност. Вестоносците не носеха много багаж и Марик нямаше да се зарадва, ако конят му беше претоварен. Бруна ù беше казала, че Джизел ще осигури прехраната ù по време на обучението, но все пак, това изглеждаше ужасно малко за започването на нов живот.

Нов живот. Въпреки всички безспокойства, свързани с тази идея, тя ù носеше и вълнение. Лийша беше прочела всяка книга от библиотеката на Бруна, но Джизел имаше далеч повече, а другите билкарки в Анжие, ако можеха да бъдат убедени да споделят литературата си, имаха дори още повече.

Но докато часът наближаваше, Лийша се почувства сякаш някой ù изстисква въздуха. Къде се губеше баща ù? Нямаше ли да я изпрати?

– Почти стана време – каза Бруна.

Лийша вдигна поглед и разбра, че очите ù бяха навлажнени.

– Най-добре да си вземем сбогом – рече Бруна. – Едва ли ще получим друга възможност.

– Бруна, какво говориш? – попита Лийша.

– Не ми се прави на глупава, момиче – каза Бруна. – Знаеш какво имам предвид. Аз съм си изживяла моя дял два пъти, но не съм вечна.

– Бруна – каза Лийша. – Не е нужно да тръгвам...

– Ба! – каза Бруна и махна с ръка. – Овладяла си всичко, на което съм могла да те науча, момиче, така че нека тези години бъдат моят последен подарък за теб. Върви – подтикна я тя, – виж и научи колкото се може повече.

Тя разтвори ръце и Лийша се хвърли в прегръдките ù.

– Само ми обещай, че ще се грижиш за децата ми, когато си отида от тоя свят. Може да са глупави и твърдоглави, но в тях има добрина, когато нощта е мрачна.

– Обещавам – каза Лийша. – И ще те накарам да се гордееш.

– От теб друго и не очаквам – каза старицата.

Лийша изхлипа в грубия шал на Бруна.

– Страх ме е, Бруна – каза тя.

– Само глупак не би се уплашил – каза Бруна, – но аз самата съм изръшнала много свят, и не съм видяла ни едно нещо, с което да не можеш да се справиш.

Марик доведе коня си по пътеката. Вестоносецът носеше чисто ново копие в ръка, а изписаният със заклинения срещу демони щит висеше от предната част на седлото му. Дори да изпитваше някаква болка след боя, това не си личеше.

– Привет, Лийша! – извика той, щом я видя. – Готова ли си да започнеш приключението?

Приключение. Думата пресече тъгата и страха, и я накара да потрепери от вълнение.

Марик взе чантите ù и ги привърза върху елегантния си анжиерски бегач, а Лийша се обърна към Бруна за последен път.

– Прекалено стара съм, за да се сбогувам по половин ден – каза Бруна. – Пази се, момиче.

Старата жена мушна в ръцете ù кесия и Лийша чу подрънкването на мливарийски монети, които струваха цяло състояние в Анжие. Бруна се обърна и си влезе в колибата, преди момичето да успее да възрази.

Лийша бързо прибра кесията в джоба си. Видът на мливарийски монети толкова далече от Мливари би могъл да изкуши всеки мъж, пък бил той и вестоносец. Вървяха от двете страни на коня по пътя към селото, където главният път продължаваше към Анжие. Лийша извика баща си, когато минаха покрай къщата му, но отговор не се чу. Илона ги видя, да минават, влезе вътре и тръшна вратата след себе си.

Лийша провеси нос. Разчиташе да види баща си поне още веднъж. Замисли се за всички в селото, които виждаше всеки ден, а сега не бе имала време да се сбогува с тях както трябва. Писмата, които остави на Бруна да им предаде, изглеждаха печално недостатъчни.

Щом стигнаха центъра на селото обаче, Лийша ахна. Там я чакаше баща ù, а зад него, наредени на пътя, бяха всички от селото. Те идваха при нея един по един, докато тя преминаваше, и някои я целуваха, други ù даваха подаръци.

– Спомняй си за нас и се върни – каза Ърни и Лийша го прегърна силно, като стискаше очи, за да сдържи сълзите си.

– Много те обичат хората тук – отбеляза Марик, докато пътуваха през гората. Хралупата на дърваря беше вече на часове зад тях, а дневните сенки се издължаваха. Лийша седеше на широкото седло пред него и очевидно, конят понасяше добре и нея, и багажа ù.

– Понякога – каза Лийша – дори и аз самата вярвам в това.

– Защо да не го вярваш? – попита Марик. – Красавица като зората, която може да лекува всички болести? Съмнявам се, че някой би могъл да не те заобича.

Лийша се разсмя.

– Красавица като зората? – попита тя. – Намери клетия жонгльор, чиято реплика си откраднал, и му кажи никога повече да не я използва.

Марик се засмя, а ръцете му се стегнаха около нея.

– Знаеш ли – каза той в ухото ù, – ние така и не обсъдихме моето възнаграждение за това, че те водя в Анжие.

– Имам пари – отвърна Лийша и се замисли за колко време ще ù стигнат парите там.

– Аз също имам – изсмя се Марик. – Пари не искам.

– Тогава какво възнаграждение сте намислили, господин Марик? – попита тя. – Това да не е ново представление за една целувка?

Марик се изкиска, а вълчите му очи засвяткаха.

– За една целувка можех да ти донеса писмо. Да те заведа благополучно в Анжие ще ти струва много по-... скъпо.

Той намести бедрата си зад нея и намеренията му станаха ясни.

– Постоянно си насилваш късмета – каза Лийша. – С това темпо ще се радваш, ако получиш и целувка.

– Ще видим – каза Марик.

Скоро след това си устроиха лагер. Лийша приготви вечерята, докато Марик нагласяваше защитите. След като котлето закъкри, тя натроши няколко допълнителни билки в купата на Марик, преди да му я подаде.

– Яж бързо – каза Марик, като взе купата и набута пълна лъжица в устата си. – Препоръчвам ти да си в палатката преди ядроните да се надигнат. Може да се окаже доста страшно да ги видиш отблизо.

Лийша погледна към палатката, която Марик беше издигнал, голяма едва колкото за един човек.

– Малка е – намигна ù той, – но ще можем да се топлим един друг в нощния студ.

– Лято е – припомни му тя.

– И все пак, усещам студен повей всеки път, когато проговориш – изкиска се Марик. – Може би ще намерим начин да стопим този лед. А и – той посочи отвъд кръга, където мъглявите форми на ядроните бяха започнали да се издигат – не е като да можеш да отидеш някъде другаде.

Той беше по-силен от нея и опитите ù да го отблъсне от тялото си бяха толкова успешни, колкото и отказите ù. На фона на ядронските писъци на нея ù се наложи да понесе той да я целува и опипва с ръце, бърникащи и груби. И когато мъжествеността му го разочарова, тя го утеши с мили думи и му предложи лекове от билки и корени, които само влошиха положението му.

Понякога той се гневеше и тя се страхуваше, че ще я удари. Друг път плачеше, защото какъв мъж е този, който не може да разпръсне семето си? Лийша изтърпя всичко, защото изпитанието не беше прекалено висока цена за отиването ù в Анжие.

Спасявам го от самия него, мислеше си тя всеки път, когато му подправяше храната, защото кой мъж би желал да бъде изнасилвач? Но истината беше, че не изпитваше много угризения. Не ù беше приятно, че използва уменията си, за да смачка оръжието му, но дълбоко в себе си тя усещаше хладно удовлетворение, сякаш всичките ù жени-предшественици от незнайни векове насам, още от времето, когато първият мъж е притиснал жена на земята, за да я изнасили, кимаха със сурово одобрение, тъй като тя бе отнела мъжествеността му, преди той да отнеме нейната девственост.

Дните минаваха бавно, настроението на Марик се менеше от кисело към ядно заради провалите от предните нощи, които му тежаха все повече и повече. Последната вечер той отпи дълбока глътка от мяха си, изглеждаше готов да се метне извън кръга и да се остави на демоните. Облекчението на Лийша, когато видя горската крепост да се ширва пред тях сред дърветата, беше очевидно. Тя затаи дъх при вида на високите стени и техните силни и здрави лакирани защити, достатъчно големи за да оградят Хралупата на дърваря няколко пъти.

Улиците в Анжие бяха покрити с дървена настилка, която предотвратяваше издигането на демони от вътрешната страна на града. Целият град беше като дъсчена крайбрежна пътека. Марик я заведе навътре в града и я остави пред лечебницата на Джизел. Сграбчи ръката ù, когато тя се обърна за да си върви, и я стисна здраво, до болка.

– Това, което се случи извън тези стени – каза той, – си остава там.

– На никого няма да кажа – отвърна Лийша.

– Гледай да е така – каза Марик. – Защото ако го направиш, ще те убия.

– Заклевам се – каза Лийша. – Честна билкарска.

Марик изсумтя и я пусна, а след това дръпна здраво юздите на жребеца си и отпраши.

Лека усмивка докосна ъгълчетата на устата на Лийша, когато вдигна нещата си и се отправи към лечебницата.