Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 31 (всего у книги 33 страниц)

Изрисувания скочи след звяра и сграбчи опашката му, точно преди да я стигне. Дръпна здраво, спъна демона и двамата бясно се сбориха в калта. Накрая успя да заключи единия си крак под мишницата и около врата на съществото, застопори го с другия и стегна. С двете си ръце задържа крака си свит и попречи на демона да стане.

Ядронът се мяташе и дереше към него, но Изрисувания го бе пристегнал в ключ и съществото не можеше да избяга вече. Търкаляха се доста време в схватка, преди слънцето да се покаже над хоризонта и да си намери пролука между облаците. Кожата като кора задимя и демонът се замята още по-енергично. Изрисувания стегна хватката си.

Само още няколко секунди.

Но тогава се случи нещо неочаквано. Светът около него се замъгли, стана нереален. Усети дърпане от недрата на земята и заедно с демона започнаха да потъват.

Нова пътека се откри за сетивата му и Ядрото го прикани към себе си.

Ужас и погнуса го изпълниха, докато ядронът влечеше надолу. Демонът все още беше материален в ръцете му, макар останалата част от света да се превръщаше само в сянка. Погледна нагоре и видя как безценното слънце избледняваше.

Хвана се за гледката като за спасително въже, отпусна хватката си и задърпа здраво крака на демона обратно към светлината. Ядронът се разбесува, обезумял, но ужасът даде нови сили на Изрисувания и с безшумен вик на решителност, измъкна съществото обратно на повърхността.

Слънцето беше там, за да ги посрещне, ярко и блажено, и Изрисувания усети, че отново се материализира, а съществото избухва в пламъци. Задра земята с нокти, но той го държеше здраво.

Когато най-накрая пусна овъглената черупка, от цялото му тяло течеше кръв. Лийша изтича при него, но той я избута, все още замаян от ужас. Какъв беше той, щом можеше да намери пътя до Ядрото? Беше ли станал самият той ядрон? Какво чудовище щеше да стане от детето на поквареното му семе?

– Ранен си – възрази тя и отново посегна към него.

– Ще се оправя – каза той и се отдръпна.

Внимателният нежен глас, който бе използвал само преди минути, сега го нямаше, а студеният равен тон на Изрисувания се беше върнал. И наистина, много от по-малките рани и ожулвания вече образуваха коричка.

– Но... – възропта тя, – ами това с...?

– Направих своя избор преди много време и избрах нощта – каза Изрисувания. – За миг реших, че мога да го променя, но... – Той поклати глава. – Сега няма връщане назад.

Взе робата си и се отправи към близкото студено поточе, за да измие раните си.

– Ядроните да те вземат! – извика Лийша към гърба му. – Теб и безумната ти мания!

Тридесета глава
Напаст

332 СЗ

Роджър все още спеше, когато се върнаха. Тихо преоблякоха калните си дрехи, с гръб един към друг, после Лийша разтърси Роджър да го събуди, докато Изрисувания оседлаваше конете. Изядоха студената си закуска в мълчание и се озоваха на пътя преди още слънцето да е стигнало далече. Роджър яздеше зад Лийша върху кобилата ù, а Изрисувания беше сам върху грамадния си кон. Гъсти облаци покриваха небето и обещаваха още дъжд.

– Не трябваше ли вече да сме се разминали с вестоносеца, който отива на север? – попита Роджър.

– Прав си – каза Лийша. Огледа се назад-напред по пътя.

Изрисувания сви рамене.

– До обяд ще сме в Хралупата на дърваря – каза той. – Ще ви изпратя дотам и си поемам по пътя.

Лийша кимна.

– Мисля, че така ще е най-добре – съгласи се тя.

– Просто така? – попита Роджър.

Изрисувания наклони глава.

– А ти нещо повече ли очакваше, жонгльоре?

– След всичко, което преживяхме? Нощите да ме вземат, да! – извика Роджър.

– Съжалявам, че те разочаровам – отвърна Изрисувания, – но си имам работа за вършене.

– Не дай си Създателю да мине някоя нощ, без да убиеш нещо – промърмори Лийша.

– Ами онова, за което говорихме? – настоя Роджър. – Аз да пътувам с теб?

– Роджър! – извика Лийша.

– Реших, че е лоша идея – каза му Изрисувания. Хвърли един бърз поглед към Лийша. – Щом музиката ти не може да убива демони, нямам полза от нея. По-добре ще е да съм сам.

– Не бих могла да бъда по-съгласна – намеси се Лийша.

Роджър ù се намуси и бузите ù пламнаха. Той заслужаваше по-добро, тя осъзнаваше това, но не можеше да му предложи утеха или обяснение, когато бе впрегнала цялата си сила, за да сдържи сълзите си.

Тя бе познала истинската същност на Изрисувания. Колкото и да се беше надявала на обратното, тя знаеше, че сърцето му едва ли ще остане отворено за дълго, че всичко, което може би ще имат, е само миг. Но о, как бе желала този миг! Бе искала да се почувства в безопасност в ръцете му, да го усети в себе си. Разсеяно погали коремчето си. Ако той ù беше дал семето си и тя бе забременяла, щеше да засипе детето си с любов, без да се съмнява кой е бащата. Но сега... сред запасите ù имаше достатъчно листа от пом, за да направи това, което трябваше.

Продължиха да яздят в мълчание, а студенината между тях се режеше с нож. Не след дълго свиха по пътя и зърнаха Хралупата на дърваря.

Дори отдалеч се виждаше, че селото е димяща развалина.

***

Роджър се държеше здраво, докато препускаха по пътя. Лийша се беше хвърлила в галоп, веднага щом видя пушека, а Изрисувания я последва. Дори във влагата, огньовете все още бушуваха стръвнишки в Хралупата на дърваря и вдигаха мазен черен дим на талази. Градчето беше опустошено и Роджър откри, че отново изживява разрухата на Речен мост. Останал без дъх, той стисна тайния си джоб преди да си припомни, че талисманът му бе счупен и погубен. Конят отскочи и той отново сграбчи кръста на Лийша, за да не падне.

Оцелелите се виждаха как скитат като мравки в далечината.

– Защо не се опитват да потушат огньовете? – попита Лийша, но Роджър просто остана вкопчен в нея, без отговор.

Когато стигнаха града, те спряха и потресени заоглеждаха опустошението.

– Някои от тези горят от дни – отбеляза Изрисувания и кимна към останките на някога уютните домове.

И наистина, много от постройките бяха овъглени развалини, които едва димяха, но други вече бяха студена пепел. Ханът на Смит, единствената сграда в селото на два етажа, се беше срутил под собствената си тежест и някои от гредите му още тлееха, а на други сгради им липсваха покриви или цели стени.

Лийша се вглеждаше в изпоцапаните, насълзени лица, докато навлизаше все по-навътре в градчето, и разпознаваше всяко от тях. Всички бяха прекалено заети със собствената си мъка, за да забележат малката групичка, която минаваше наблизо. Тя прехапа устна, за да не заплаче.

В центъра на градчето местните бяха събрали мъртвите. Сърцето на Лийша се сви при гледката: поне сто тела, без дори одеяла, с които да ги покрият. Горкият Никлъс. Сайра и майка ù. Пастир Майкъл. Стийв. Деца, които виждаше за пръв път, и възрастни, които познаваше откакто се помни. Някои бяха изгорени, други разкъсани от ядроните, но повечето нямаха и драскотина. Беше чревната инфекция.

Мейри коленичи до купчината и заплака над малък вързоп. Лийша усети как гърлото ù се стяга, но някакси успя да слезе от коня и да се приближи, като сложи ръка на рамото на Мейри.

– Лийша? – попита Мейри, без да вярва на очите си. Миг по-късно се изправи на крака, прегърна силно билкарката и зарида неудържимо.

– Това е Елга – проплака Мейри, като имаше предвид най-малкото си дете, момиченце, ненавършило две години. – Тя... тя си отиде!

Лийша я притисна здраво към себе си и ù загука успокоителни звуци, защото нямаше думи. Други започнаха да я забелязват, но останаха на почтително разстояние, докато Мейри изливаше скръбта си.

– Лийша – шептяха те. – Лийша е дошла. Слава Създателю.

Накрая Мейри успя да се съвземе, отдръпна се и вдигна изцапаната си, кирлива престилка, за да замаже сълзите си.

– Какво се е случило? – попита тихо Лийша. Мейри я погледна с ококорени очи и сълзите отново ги изпълниха. Затрепери, неспособна да проговори.

– Чума – каза познат глас, Лийша се обърна и видя Джона, който тежко се приближаваше към нея с помощта на бастун. Пастирската му роба беше изрязана около единия му крак, който в долната си част имаше шина и стегнати превръзки на кръвави петна. Лийша го прегърна и погледна многозначително към крака.

– Счупен пищял – каза той и махна с ръка пренебрежително. – Вика се погрижи за това. – Лицето му помръкна. – Беше едно от последните неща, които направи, преди да се предаде.

Лийша опули очи.

– Вика е мъртва? – попита тя потресено.

Джона поклати глава.

– Не още, но чумата я хвана и бълнува от треската. Не ù остава много. – Той се огледа наоколо. – Вероятно на никой от нас не му остава много – каза той тихо, за да чуе само Лийша. – Боя се, че си избрала лош момент да се върнеш, Лийша, но сигурно и това е част от плана на Създателя. Ако беше почакала и ден повече, може би нямаше да има ни един дом, при който да се завърнеш.

Очите на Лийша станаха твърди.

– Не искам повече да чувам подобни глупости! – смъмри го тя. – Къде е Вика? – тя обиколи наоколо и огледа малката тълпа. – Създателю, къде са всички?

– Свещения дом – каза Джона. – Болните до един са там. Тези, които се излекуваха или бяха благословени въобще да не падат в жертва, са навън и събират мъртвите или ги оплакват.

– Тогава значи там отиваме – каза Лийша и се мушна под ръката на Джона за опора, докато вървят. – Сега ми кажи какво се случи. Всичко.

Джона кимна. Лицето му беше бледо, очите хлътнали. Беше влажен от пот и очевидно бе загубил голямо количество кръв, а болката си успяваше да потисне единствено с огромна мобилизация на волята. Зад тях Роджър и Изрисувания ги следваха мълчаливо, заедно с повечето селяни, видели, че Лийша е дошла.

– Чумата тръгна преди месеци – започна Джона, – но Вика и Дарси казаха, че е просто настинка и не ù обърнаха внимание. Някои от тези, които я хванаха, най-вече младите и силните, бързо се оправиха, но други останаха на легло седмици наред, а някои дори си отидоха. И все пак изглеждаше като обикновена чревна инфекция, докато не се разрази. Здрави хора се разболяваха изведнъж и само за една нощ губеха силите си, и заповаха да бълнуват.

– Тогава тръгнаха пожарите – каза той. – Хората рухваха в домовете си със свещ или лампа в ръка или бяха прекалено болни, за да се погрижат за защитите си. Когато твоят баща и повечето от останалите защитници легнаха болни, мрежите по целия град започнаха да пропадат, особено с всичките тези пушеци и сажди във въздуха, които скриват защитите. Борихме се с пламъците със всички сили, но все повече и повече хора легнаха болни и нямаше достатъчно помощ.

– Смит събра оцелелите в няколко защитени сгради, колкото се може по-надалеч от пожарите с надеждата, че така ще спаси повече хора, но това само разнесе чумата по-бързо. Сайра припаднала миналата нощ по време на бурята, съборила газена лампа и от нея скоро пламнал целия хан. Хората трябваше да избягат в нощта...

Той се задави и Лийша го потупа по гърба, без да се нуждае да чуе повече. Можеше да си представи съвсем ясно какво се е случило после.

Свещеният дом беше единствената сграда в Хралупата на дърваря, направена изцяло от камъни, беше удържал на горящите сажди във въздуха и сега стоеше гордо, напук на разрухата. Лийша мина през гигантската порта и дъхът ù секна от ужас. Пейките бяха изнесени и едва ли не всеки сантиметър от пода беше покрит със сламеници почти без разстояние помежду им. Около двеста човека лежаха и стенеха; много от тях, плувнали в пот, се мятаха, докато други, самите те отслабнали от болестта, се опитваха да ги удържат. Видя Смит в безсъзнание върху един сламеник и Вика недалеч от него. Още две от децата на Мейри и други, толкова много други. Но от баща ù нямаше и следа.

Жена погледна към тях, когато влязоха. Беше побеляла преждевременно и изглеждаше изпита и измъчена, но Лийша веднага разпозна набитата ù фигура.

– Слава Създателю – каза Дарси, щом забеляза Лийша.

Билкарката пусна Джона и отиде бързо при нея, за да поговорят. След няколко минути се върна при Джона.

– Колибата на Бруна все още ли съществува? – попита тя.

Джона сви рамене.

– Да, доколкото знам – каза той. – Никой не е ходил там, откакто почина. Почти две седмици вече.

Лийша кимна. Колибата на Бруна беше далеч от самото село, скрита зад множество дървета. Едва ли саждите бяха прекъснали защитите ù.

– Трябва да отида там и да донеса от резервите – каза тя и излезе обратно навън. Отново заваля, небето бе мрачно и безнадеждно.

Роджър и Изрисувания бяха там, заедно с групичка от местните хора.

– Това наистина си ти – каза Бриана и изтича да прегърне Лийша.

Евин стоеше недалеч от нея и в ръцете си държеше малко момиченце, а до него беше Калън, пораснал висок, макар да нямаше и десет години.

Лийша отвърна сърдечно на прегръдката.

– Някой да е виждал баща ми? – попита тя.

– Той е у дома, където и ти би трябвало да бъдеш – чу се глас, Лийша се обърна и видя майка си да приближава с Гаред по петите. Лийша не знаеше дали да почувства облекчение или ужас при вида им.

– Идваш да видиш как са всички, освен собственото ти семейство? – запита Илона.

– Мамо, аз само просто... – започна Лийша, но майка ù я прекъсна.

– Само това, само онова! – извика Илона. – Все причини да обърнеш гръб на собствения си род, когато ти е удобно! Горкият ти баща върви към убежището на смъртта, а аз те намирам тук... !

– Кой е с него? – прекъсна я Лийша.

– Чираците му – отвърна Илона.

Лийша кимна.

– Кажи им да го доведат тук при останалите – каза тя.

– Няма да сторя нищо подобно! – извика Илона. – Да го вдигна от удобното пухено легло, за да го сложа на някой въшлив сламеник в тая чумава стая? – Тя сграбчи Лийша за ръката. – Ти ще дойдеш да го видиш веднага! Ти си му дъщеря!

– Не мислиш ли, че знам това? – възрази Лийша и отскубна ръката си. Сълзите се стичаха по бузите ù, но тя не направи опит да ги изтрие. – Смяташ ли, че съм имала нещо друго наум, когато зарязах всичко и напуснах Анжие? Но той не е единственият човек в града, мамо! Не мога да изоставя всички, за да се грижа за един човек, дори това да е баща ми!

– Ти си истинска глупачка, ако смяташ, че тия хора не са мъртви вече – каза Илона и из тълпата се разнесоха сподавени възклицания. Посочи каменните стени на Свещения дом. – Тези защити ще удържат ли на ядроните през нощта? – попита тя, привличайки вниманието на всички към камъка, почернен от пушек и пепел. Действително, почти нямаше защита, която да се вижда.

Приближи се до Лийша и понижи глас.

– Къщата ни е далеч от останалите – прошепна тя. – Може да е последният защитен дом в цялата Хралупа. Няма да побере всички, но ще спаси нас, ако се прибереш у дома!

Лийша ù удари шамар. Право в лицето. Илона се озова в калта и остана там втрещена, притиснала ръка към почервеняващата си буза. Гаред изглеждаше готов да се хвърли върху Лийша и да я отнесе, но тя го спря с хладен поглед.

– Няма да се скрия и да оставя приятелите си на ядроните! – изкрещя тя. – Ще намерим начин да защитим Свещения дом и тук ще удържим на атаката. Заедно! И ако някакви демони посмеят да дойдат и се опитат да отнемат децата ми, аз разполагам с тайни на огъня, които ще ги изгорят от този свят!

Децата ми, помисли си Лийша сред внезапната тишина, която настана. Сега аз Бруна ли съм, за да гледам на тях по този начин? Тя се огледа, видя изплашените, осаждени лица, видя как нито едно от тях не се възпротиви, и за пръв път осъзна, че що се отнася до тях, тя беше Бруна. Сега тя беше билкарката на Хралупата на дърваря. Понякога това означаваше да ги лекува, но друг път...

Друг път означаваше щипка пипер в очите или изгаряне на дървесен демон в двора им.

Изрисувания пристъпи напред. Хората зашептяха, когато го зърнаха, привидение в роба и с качулка, което бе останало незабелязано само допреди секунда-две.

– Не само дървесни демони ще ти се изпречат – каза той. – Огнените демони ще останат очаровани от огъня ти, а въздушните ще се реят над него. Разрушаването на града ти може дори да е привлякло каменни демони от подножието на хълмовете. Ще чакат залеза на слънцето.

– Всички ще умрем! – извика Анди и Лийша усети как сред тълпата се надигна паника.

– Теб какво те интересува? – поиска да узнае тя от Изрисувания. – Ти спази обещанието си и ни доведе дотук! Качвай се на ужасния си ядронски кон и си върви! Остави ни на съдбата ни!

Но Изрисувания поклати глава.

– Заклех се да не давам нищо на ядроните и повече няма да наруша обещанието си. Ядрото да ме вземе, ако да им оставя Хралупата на дърваря.

Обърна се към тълпата и дръпна назад качулката си. Нададоха се възклицания от ужас и страх, но за миг надигащата се паника стихна. Изрисувания се възползва от този момент.

– Когато ядроните дойдат до Свещения дом тази нощ, аз ще се изправя пред тях и ще се бия! – заяви той.

Чу се всеобщо ахване и в очите на мнозина проблесна искрата на разпознаването. Историите за татуирания мъж, който убива демони, бяха стигнали и до тук.

– Някой от вас ще ме последва ли? – попита той.

Мъжете се спогледаха със съмнение. Жените ги хванаха за ръцете и ги замолиха с очи да не казват нищо безразсъдно.

– Какво можем да направим, освен да бъдем разкъсани на парчета? – извика Анди. – Няма такова нещо, дето да убие демон!

– Грешиш – каза Изрисувания, с тежки крачки отиде до Здрачен танцьор и вдигна нещо, загърнато в платно. – Дори каменен демон може да бъде убит – каза той, отви дълъг, крив предмет и го хвърли в калта пред селяните.

Беше дълъг метър от широката си счупена основа, до острия си връх, гладък и оцветен в грозно жълто-кафяво, като прогнил зъб. Докато селяните стояха зяпнали, блед слънчев лъч проби през облачното небе и го освети. Дори в калта, предметът започна да пуши и свежите капчици ситен дъжд, които падаха върху него, запращяха.

След секунда рогът на каменния демон лумна в пламъци.

– Всеки демон може да бъде убит! – извика Изрисувания, извади защитено копие от Здрачен танцьор и го заби в горящия рог. Блесна светлина и рогът избухна в огнени пръски като празничен фойерверк.

– Мили Създателю – каза Джона и нарисува защита във въздуха. Много от селяните последваха примера му.

Изрисувания скръсти ръце.

– Мога да правя оръжия, които хапят ядроните – каза той, – но те са безполезни, ако няма ръце, които да ги владеят, затова ви питам отново, кой ще се бие до мен?

Последва дълго мълчание. Тогава прозвуча едно „Аз”. Изрисувания се обърна и с изненада видя как Роджър дойде и застана до него.

– И аз – каза Йон Грей и пристъпи напред. Подпираше се тежко на басуна си, но в очите му имаше решителност. – Повече от седемдесет години гледам как идват и ни взимат, един по един. Ако тази нощ ще ми е последната, тогава искам да се изплюя в едно ядронско око преди края.

Останалите хралупари стояха слисани, но тогава Гаред направи крачка напред.

– Гаред, глупако, какво правиш? – поиска да узнае Илона и сграбчи ръката му, но гигантският дървар отхвърли нейната. Посегна колебливо и изтръгна защитеното копие от калта. Сведе поглед и се загледа съсредоточено в защитите по дължината му.

– Тате беше разкъсан от ядрони миналата нощ – каза той с нисък, яден тон. Сграбчи оръжието и, оголил зъби, погледна нагоре към Изрисувания. – Ще им го върна тъпкано.

Думите му пробудиха и други. Един по един и на групички, някои със страх, други с гняв, а още повече с отчаяние, хората от Хралупата на дърваря се изправиха, за да посрещнат идващата нощ.

– Глупаци – изсъска Илона и гневно се изнесе.

***

– Нямаше нужда да правиш това – каза Лийша с ръце, обгърнали кръста на Изрисувания, докато Здрачен танцьор препускаше нагоре по пътя към колибата на Бруна.

– За какво ти е безумна мания, ако не помага на хората? – отвърна той.

– Бях ядосана тази сутрин – каза Лийша. – Не исках да кажа това.

– Напротив, искаше – увери я Изрисувания. – И не си сгрешила. Бях толкова обзет от това, срещу което се бия, че забравих всъщност за какво се бия. През целия си живот съм мечтал само и единствено да убивам демони, но каква полза има, ако убивам демони сред дивата природа, а забравям за онези, които всяка нощ преследват хора?

Спряха при колибата, Изрисувания скочи и ù подаде ръка. Лийша се усмихна и му позволи да ù помогне да слезе.

– Къщата все още е невредима – каза тя. – Всичко нужно би трябвало да е вътре.

Влязоха в колибата, като Лийша възнамеряваше веднага да се отправи към запасите на Бруна, но връзката ù с мястото изведнъж я съкруши. Осъзна, че никога повече няма да види Бруна, няма да чуе ругатните ù, няма да я смъмри, че плюе на пода, няма да черпи от мъдростта ù, нито да се смее на грубите ù шеги. Този период от живота ù беше приключил.

Но нямаше време за сълзи, така че Лийша подтисна чувствата си, отиде до аптечката и започна да събира буркани и шишенца и да ги тика в престилката си, а други подаваше на Изрисувания, който бързо ги опаковаше и ги товареше на Здрачен танцьор.

– Не разбирам, защо ти бях нужен за това – каза той. – Би трябвало да чертая защити по оръжия. Остават ни само няколко часа.

Тя му подаде последните билки и когато той им намери място при останалите, го отведе до средата на стаята, издърпа килима и разкри капак на пода. Изрисувания го отвори вместо нея и пред тях се откриха дървени стълби, водещи надолу в мрака.

– Да донеса ли свещ? – попита той.

– Категорично не! – изрева Лийша.

Изрисувания сви рамене.

– Аз виждам достатъчно добре.

– Извинявай, не исках да ти се сопвам – каза тя.

Пресегна се към един от многото джобове на престилката си и извади две малки шишенца. Изля съдържанието на едното в другото и го разклати, при което се получи мека светлина. Вдигна шишенцето и поведе Изрисувания надолу по плесенясалите стъпала към прашно мазе. Стените бяха от отъпкана пръст, а по носещите греди имаше изрисувани защити. Малкото пространство беше препълнено от щайги със запаси, полици с бутилки и буркани, и огромни бъчви.

Лийша отиде до една от лавиците и взе кутия с огнени клечки.

– Огънят наранява дървесните демони – замисли се тя. – А какво би направил силният разтворител?

– Не знам – каза Изрисувания.

Лийша му подаде кутията, приведе се на колене и затършува сред стъклениците на един долен рафт.

– Скоро ще разберем – каза тя и му подаде голяма стъклена бутилка, пълна с прозрачна течност. Тапата ù също беше стъклена, здраво закрепена с усукана мрежа от тънка тел.

– Маста и олиото ще ги направят неустойчиви – промърмори Лийша, без да спира да тършува. – И ще горят с горещ и силен пламък, дори в дъжда...

Тя му подаде две запечатани с восък глинени стомни.

Последваха още предмети. Гърмящи пръчки, които обикновено се използваха за взривяването на упорити дънери, и кутията с празничните фишеци на Бруна: фойерверки, огнесвирки и хвърлибумчета.

Накрая тя го отведе в дъното на мазето до грамадна водна бъчва.

– Отвори я – каза тя на Изрисувания. – Внимателно.

Той изпълни заръката и откри четири керамични стомни, които леко се поклащаха във водата. Обърна се към Лийша и я погледна с любопитство.

– Това – каза тя – е течен демоногън.

***

Пъргавите, защитени копита на Здрачен танцьор ги отведоха до къщата на бащата на Лийша за минути. Отново носталгията връхлетя Лийша и отново тя изтика емоциите настрана. Колко часа оставаха до залез? Не достатъчно. Това беше сигурно.

Децата и възрастните бяха започнали да пристигат, събираха се на двора. Бриана и Мейри вече им бяха дали задача да събират инструменти. Очите на Мейри бяха празни, докато гледаше децата. Трудно я убедиха да остави двете си деца в Свещения дом, но накрая разумът надделя. Баща им беше решил да се бие и ако нещата се обърнеха на зле, децата щяха да се нуждаят от майките си.

Още при самото им идване, Илона излезе гневно от къщата..

– Твоя идея ли беше това? – настоя тя. – Да превърнеш къщата ми в обор?

Лийша си проправи път покрай нея и заедно с Изрисувания влязоха вътре. Илона нямаше избор, освен да ги последва.

– Да, майко – каза тя. – Беше моя идея. Може да нямаме място за всички, но децата и възрастните, които до този момент са избегнали дезинтерията, ще бъдат тук в безопасност, каквото и да се случи.

– Няма да го допусна! – изрева Илона.

Лийша се извърна към нея.

– Нямаш избор! – извика тя. – Беше права, когато каза, че имаме единствените здрави защити в града, така че ако искаш остани да се мъчиш тук в тази претъпкана къща, ако искаш се изправи и се бий редом с другите. Но Създателят ми е свидетел, младите и старите тази нощ остават зад защитите на татко.

Илона я изгледа свирепо.

– Нямаше да ми говориш така, ако баща ти беше здрав.

– Ако той беше здрав, сам щеше да ги покани – каза Лийша, без да отстъпва и на сантиметър.

Обърна се към Изрисувания.

– Работилницата за хартия е зад тези врати – каза му тя и ги посочи. – Там ще разполагаш с пространство за работа и със защитните инструменти на баща ми. Децата събират всички оръжия в града и ще ти ги донесат.

Изрисувания кимна и изчезна в работилницата без да продума.

– Откъде успя да го намериш тоя? – попита Илона.

– Спаси ни от демони по пътя – отвърна Лийша и тръгна към стаята на баща си.

– Не знам дали ще си му от полза – предупреди я Илона и сложи ръка на вратата. – Акушерката Дарси каза, че сега е в ръцете на Създателя.

– Глупости – каза Лийша, влезе в стаята и веднага изтича до баща си. Той беше блед и влажен от пот, но това не я отблъсна. Сложи ръка на челото му, после прокара чувствителните си пръсти по врата, китките и гърдите му. Докато работеше, питаше майка си за симптомите, кога са се проявили и какво са опитвали досега с акушерката Дарси.

Илона кършеше ръце, но отговаряше колкото се може по-изчерпателно.

– Много от останалите са по-зле – каза Лийша. – Татко е по-силен, отколкото го мислиш.

За пръв път Илона нямаше омаловажаващ коментар.

– Ще му сваря отвара – каза Лийша. – Ще трябва да му се дава редовно, поне на всеки три часа.

Тя взе парче пергамент и нахвърли няколко предписания с бърза ръка.

– Няма да останеш с него? – попита Илона.

Лийша поклати глава.

– Има близо двеста човека в Свещения дом, които се нуждаят от мен, мамо – каза тя, – а много от тях са по-зле от татко.

– Имат Дарси, която да се грижи за тях – възрази Илона.

– Дарси изглежда сякаш не е спала, откакто е тръгнала заразата – каза Лийша. – Ходи като мъртвец, но дори да беше в най-добрата си форма, не бих ù поверила лечението на тази болест. Ако останеш с татко и следваш инструкциите ми, по-вероятно ще е той да види зората, отколкото мнозина други в Хралупата на дърваря.

– Лийша? – простена баща ù. – Т’в ти ли си?

Лийша дотърча при него, седна на ръба на леглото и хвана ръката му.

– Да, татко – каза тя, докато очите ù се пълнеха със сълзи, – аз съм.

– Ти дойде – прошепна Ърни и устните му се извиха в бавна усмивка. Пръстите му стиснаха безсилно ръката на Лийша. – Знаех си, че ще дойдеш.

– Разбира се, че ще дойда – каза Лийша.

– Но трябва да вървиш – въздъхна Ърни. Когато Лийша не му отвърна, той я потупа по ръката. – Чух какво каза. Върви да направиш каквото трябва. Само като те видях, получих нови сили.

Лийша прохлипа леко, но се опита да го замаскира като смях. Целуна го по челото.

– Толкова ли е зле? – прошепна Ърни.

– Много хора ще умрат тази нощ – отвърна Лийша.

Ръката на Ърни стисна по-здраво нейната и той се поизправи.

– Тогава се погрижи да не са повече, отколкото трябва – каза той. – Гордея се с теб и те обичам.

– Обичам те, татко – отвърна Лийша и го прегърна силно. Избърса очите си и излезе от стаята.

***

Роджър правеше салта по миниатюрната пътека в импровизираната лечебница, пресъздавайки дръзкия начин, по който Изрисувания ги бе спасил преди няколко нощи.

– Но тогава – продължи той, – между нас и лагера застана най-грамадния каменен демон, който някога съм виждал.

Той скочи върху една маса, вдигна нагоре ръце във въздуха и ги размаха, за да покаже, че дори тази височина не е достатъчна да предаде правдиво размерите на звяра.

– Четири метра и половина беше той – каза Роджър, – със зъби като копия и рогата опашка, която може да смачка кон. Лийша и аз спряхме на място, но подвоуми ли се Изрисувания? Не! Той продължи напред, спокоен като празнична сутрин и погледна чудовището право в очите.

Роджър се наслаждаваше на ококорените очи, които го заобикаляха, и се поколеба, оставяйки напрегнатата тишина да се сгъсти, преди да каже „Бам!” и да плесне с ръце. Всички подскочиха.

– Просто ей така – каза Роджър – конят на Изрисувания, черен като нощта и самият той като демон, прониза с рогата си гърба на демона.

– Конят е имал рога? – попита старец и повдигна сивата си вежда, гъста и чорлава като катерича опашка. Стоеше подпрян на сламеника си и пънчето на десния му крак поеше превръзките с кръв.

– О, да – потвърди Роджър, като мушна пръсти зад ушите си и предизвика кашлящи смехове. – Огромни, от лъскав светъл метал, прикрепени за оглавника и силно заострени, с мощни защити, врязани в тях! Най-великолепният звяр, който някога сте виждали, е той! Копитата му удариха звяра като гръмотевици и когато повали демона на земята, ние се затичахме към кръга и бяхме в безопасност.

– Ами конят? – попита едно дете.

– Изрисувания подсвирна... – Роджър сложи пръсти на устните си и издаде пронизителен звук – ... и конят му се впусна през демоните, скочи над защитите и право в кръга.

Запляска с ръце бедрата си като звук от галопиране и скочи за да илюстрира идеята.

Пациентите бяха запленени от историята му и това отвлече вниманието от болестта им и надвисналата нощ. Нещо повече, Роджър знаеше, че им дава надежда. Надежда, че Лийша може да ги излекува. Надежда, че Изрисувания може да ги опази.

Щеше му се да може да даде надежда и на себе си.

***

Лийша беше поръчала на децата да изтъркат големите казани, в които баща ù правеше хартиена каша, за да свари в тях отвари в много по-големи количества, отколкото някога бе опитвала. Дори запасите на Бруна свършиха бързо и тя повика на помощ Бриана, която изпрати децата навред за прасекоренче и други билки.

Очите ù често-често прескачаха към слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца, и Лийша я гледаше как пълзи по пода на работилницата. Денят вървеше към своя край.

Недалеч от нея, Изрисувания работеше с подобна скорост, а ръката му се движеше с фина прецизност, докато рисуваше защити по брадви, чукове, копия, стрели и прашки. Децата му носеха всичко, което би могло да се използва за оръжие, събираха готовата продукция в момента, в който боята изсъхваше, и я товареха навън в каручки.

От време на време някой нахлуваше в стаята, за да предаде съобщение на Лийша или на Изрисувания. Те даваха бързи инструкции, изпращаха куриера и се връщаха към работата си.

Когато им останаха само два часа до залез слънце, те откараха каручките обратно през нестихващия дъжд към Свещения дом. Селяните прекъснаха работа, щом ги видяха, и се втурнаха да помагат на Лийша да разтовари лековете си. Няколко отидоха при Изрисувания да му помогнат с разтоварването на каручката му, но само с един поглед той ги отказа.