Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 33 страниц)

Двадесет и първа глава
Просто един чин

328 СЗ

Шарумите тръгнаха напред, за да заобиколят Арлен: елитът на Джардир. Арлен познаваше всички тях, мъже, с които се бе хранил и смял същата вечер, с които много пъти се беше бил рамо до рамо.

– Какво значи това? – попита Арлен, макар дълбоко в себе си да знаеше много добре.

– Копието на Каджи е достойно за ръцете на Шар’Дама Ка – отвърна Джардир като приближи. – А това не си ти.

Арлен стисна копието, сякаш от страх да не изхвръкне от ръцете му. Мъжете, които затваряха пръстена си около него, бяха същите, с които вечеря само преди няколко часа, но сега в очите им нямаше приятелство. Джардир беше постъпил умно, като го отдели от привържениците му.

– Не е нужно да става по този начин – каза Арлен и заотстъпва назад, докато ръба на демонската яма в средата на засадата не се оказа под петите му. Смътно отбеляза съскането на пясъчен демон, затворен вътре.

– Мога да направя още от тези – продължи той. – По един за всеки дал’Шарум. Затова дойдох.

– И сами можем да си направим – пропълзя усмивката на Джардир, студена цепка по брадатото му лице. Зъбите му проблясваха на лунната светлина: – Ти не можеш да бъдеш нашият Избавител. Ти си просто един чин.

– Не искам да се бия с теб – каза Арлен.

– Тогава недей, приятелю – каза Джардир нежно. – Дай ми оръжието, вземи си коня и си иди със зората, без да се връщаш повече.

Арлен се поколеба. Не се съмняваше, че защитниците на Красия ще могат да направят дубликати на копието не по-зле от него. За нула време красианците биха могли да обърнат хода на своята Свещена война. Хиляди животи спасени, хиляди демони избити. Имаше ли значение кой ще си припише заслугите?

Заложени на карта обаче не бяха само заслугите. Копието не беше дар за Красия, а за всички хора. Красианците щяха ли да споделят знанието си с останалите? Ако можеше да се съди по случващото се в момента, Арлен реши, че не.

– Не – каза той. – Мисля, че ще трябва да го задържа за малко по-дълго. Нека направя едно за теб и ще си тръгна. Повече няма да ме видиш и ще получиш това, което си искал.

Джардир щракна с пръсти и мъжете стесниха кръга около Арлен.

– Моля ви – каза Арлен. – Не бих искал да нараня нито един от вас.

Елитните воини на Джардир се изсмяха на думите му. Всичките бяха посветили живота си на копието.

Но така бе направил и Арлен.

– Ядроните са врагът! – извика той, когато го нападнаха. – Не аз!

Но дори докато протестираше, той се извъртя, като отклони две задаващи се копия с едно движение на оръжието си и ритна здраво в ребрата един от мъжете, с което го повали върху друг. Гмурна в тълпата, излезе по средата им и развъртя копието си като тояга в отказ да използва върха му.

С дръжката фрасна през лицето един от воините и усети как челюстта му се счупи, после бързо се приведе и замахвайки с оръжието си като с метална бухалка удари коляното на друг. Острие проряза въздуха точно над него, когато войнът падна на земята с викове.

Но вместо да усеща копието си леко, както беше при борбата с ядроните, сега то му тежеше в ръцете, а безкрайната енергия, която го бе тласкала напред в Лабиринта, се изпари. Срещу хора, то беше просто копие. Арлен го застопори на земята и скочи във въздуха за да ритне един от мъжете във врата. Краят на копието удари друг мъж в стомаха и той се преви на две. Острието проряза бедрото на трети и той изпусна оръжието си, за да стисне раната. Арлен се измъкна от развилнялата се около него тълпа и се изправи пред ръба на ямата, така че никой да не може да го заобиколи.

– Аз отново те подцених, въпреки че обещах да не го правя – каза Джардир. Махна с ръка и надойдоха още хора, за да се включат в пресата.

Арлен се би с всички сили, но изходът от ситуацията беше вън от съмнение. Един прът го удари през лицето и го повали на земята, а воините се нахвърлиха яростно върху него и го засипаха с юмруци, докато не пусна копието, за да покрие с ръце главата си.

В същия момент боят приключи. Вдигнаха Арлен на крака, а двама мускулести мъже му приклещиха ръцете зад гърба, докато той гледаше как Джардир се навежда и взема копието му. Първият воин стисна здраво плячката си и погледна Арлен в очите.

– Искрено съжалявам, приятелю – каза той. – Ще ми се да имаше и друг начин.

Арлен се изплю в лицето му.

– Еверам вижда предателството ти! – извика той.

Джардир само се усмихна и избърса плюнката.

– Не споменавай Еверам, чин. Аз съм Шарум Ка, не ти. Без мен Красия ще загине. А за теб кой ще тъжи? Не би могъл да напълниш и едно шишенце сълзи.

Погледна мъжете, които държаха Арлен.

– Хвърлете го в ямата.

***

Арлен още не беше преодолял шока от удара, когато собственото копие на Джардир падна и затрепери, забито в калта пред него. Вдигна поглед по отвесната шестметрова стена на ямата и видя Първия воин да го гледа отгоре.

– Живя с достойнство, Пар’чин – каза Джардир – и затова ти позволявам да го запазиш и в смъртта си. Умри в бой и ще се събудиш в рая.

Арлен изръмжа и погледна пясъчния демон от другата страна на ямата, който се вдигна на крака и се приготви за нападение. От муцуната му излезе ниско ръмжене, при което се оголиха редове зъби като бръсначи.

Арлен се изправи, без да обръща внимание на болката от натъртените си мускули. Бавно посегна към копието, без да откъсва очи от демона. Позата му, която не беше нито заплашителна, нито страхлива, обърка съществото и то закрачи разколебано напред-назад.

Човек можеше да убие пясъчен демон с незащитено копие. Техните малки очи без клепачи, предпазвани от кокалестите ръбове на челото им, се ококорваха при скок. При достатъчна сила, точен удар в това единствено уязвимо за тях място можеше да достигне до мозъка им и да ги убие на място. Но раните на демоните заздравяваха с магическа скорост и ако ударът се разминеше с целта си на милиметри или не беше достатъчно дълбок, това само щеше да ги разяри още повече. Без щит, на бледата светлина на луната и газовите фенери над Лабиринта, задачата беше почти невъзможна.

Докато демонът се опитваше да разгадае поведението му, Арлен бавно задвижи върха на копието по калта, чертаейки защити точно пред себе си – мястото, откъдето демонът най-вероятно щеше да нападне. Съществото щеше бързо да се ориентира и да ги заобиколи, но така поне Арлен печелеше малко време. Резка по резка, той издълба символите в калта.

Пясъчният демон се върна обратно до стената на ямата, където сенките, хвърлени от газовите фенери над тях, бяха най-гъсти. Жълтокафявите му люспи се сляха с глината и го направиха почти невидим. Открояваха се само зейналите му, черни очи, които отразяваха оскъдната светлина.

Арлен видя атаката, още преди тя да започне. Възлестите мускули на демона се издуха и трепнаха, а задните му крака затъпкаха намясто. Арлен се отмести внимателно зад завършените защити и прекъсна зрителния контакт със звяра, сякаш в знак на смирение.

С ръмежене, което изригна в рев, ядронът – над петдесет килограма нокти, зъби и бронирани мускули – се хвърли към него. Арлен го изчака да се удари в защитите и в мига, в който те лумнаха, прониза незащитените очи, а инерцията на демона даде допълнителна сила на удара.

Красианците, които гледаха отгоре, заликуваха.

Арлен усети как върхът на копието се забоде, но не достатъчно дълбоко, преди ударът и припламналата магия да метнат в другия край на ямата квичащото от болка създание. Погледна копието си и видя, че острието му се е отчупило. Видя го да проблясва на лунната светлина от окото на демона, който вече се отърсваше от болката и отново се изправяше на крака. Задраска по лицето си и измъкна острието. Кървенето му вече беше спряло.

Ядронът заръмжа ниско и запълзя напред по корем по пода на ямата. Арлен го остави да дебне, а междувременно бързаше да завърши полукръга си. Демонът скочи отново, импровизираните защити повторно лумнаха и го спряха на място. Арлен пак се опита да го промуши, този път със счупения връх на копието в гърлото, където кожата ставаше по-уязвима. Ядронът обаче беше прекалено бърз, стисна копието със зъби и го отскубна от ръцете му, когато защитите отново го метнаха назад.

– Нощите да ме вземат – изруга Арлен. Кръгът му далеч не бе завършен, копието му си отиде, а с него и надеждата да го доизпише.

Докато се свестяваше от удара, пясъчният демон беше напълно неподготвен за атаката на Арлен, който се хвърли иззад защитите си и го повали. Отгоре публиката изрева.

Ядронът задраска и захапа, но Арлен беше по-бърз, ловко се намести зад него и сключи ръце под мишниците на демона, а пръстите си приклещи зад главата му. Изправи се с цяло тяло и вдигна демона от земята.

Арлен беше по-едър и по тежък от пясъчния демон, но не можеше да се мери с жилавата сила на мятащия се ядрон. Мускулите му се изопваха като дебелите въжета, които използваха в каменоломните на Мливари, а ноктите на задните му крака заплашваха да нарежат краката му на панделки. Той завъртя създанието и го тресна в стената на ямата. Преди демонът да се вдигне от удара, Арлен пристъпи напред и отново го стисна. Захватът му отмаляваше срещу яростните атаки на демона, затова този път се завъртя с цяло тяло още веднъж и го метна в защитите. Магията освети трапа и разтърси демона. Арлен грабна копието си и се стрелна обратно зад защитите, преди ядронът да се съвземе.

Разяреният демон започна да се хвърля към защитите, но Арлен бързо завърши импровизирания си полукръг, а стената на ямата му служеше за гръб. В мрежата имаше дупки, но се надяваше, че са прекалено малки, за да ги открие демонът и да се промуши през тях.

Но надеждата му угасна, когато ядронът се хвърли на стената на ямата и заби нокти в пръстта. Изкатери се на стената и запълзя към Арлен с оголени, мокри от слюнка зъби.

Набързо скалъпените защити на Арлен бяха слаби и с кратък радиус на действие, който на височина не надвишаваше рязко отскока на демона. Нямаше да му отнеме много време да се досети, че може да ги преодолее с катерене.

Арлен се стегна, сложи крак на защитата, най-близка до стената, и прекъсна магията ù. Държеше ходилото си на сантиметър от земята, така че да не изтрие рисунката. Изчака демонът да скочи, отстъпи назад и откри защитата.

Демонът вече летеше напред, когато мрежата се задейства отново и отблъсна ядронската плът от линията си. Половината от създанието падна в кръга при Арлен. Другата половина се търколи глухо отвън.

Дори откъснат от задните си крака, ядронът продължи да драска и хапе срещу Арлен, който отстъпи бързо назад, натискайки гърба му с копието си. Прекоси защитите и остави туловището на демона в капана на полукръга. То продължи да потрепва, докато черната му сукървица се стичаше в калта.

Арлен погледна нагоре и видя красианците да го зяпат със зейнали усти. Намръщи се и строши копието в коляното си. Вдъхновен от демона, той заби счупения край на оръжието в меката глина на стената. Набра се с изопнат бицепс на него и когато се издигна достатъчно, замахна с другата си ръка и заби върха на копието още по-нависоко.

Ръка след ръка, той изкатери шестметровата яма. Не мислеше за това, което лежеше зад него, или за това, което го очакваше горе. Съсредоточи цялото си внимание в настоящата задача, без да обръща внимание на парещото напрежение в мускулите си или на раздиращата се кожа.

Когато се прехвърли над ръба на ямата, красианците се отдръпнаха, а очите им го гледаха облещено. Много от тях призоваваха Еверам или докосваха челата и сърцата си, докато други рисуваха защити във въздуха, сякаш самият той беше демон.

С крайници като желе, Арлен с мъка се изправи на крака. Обърна се към Първия воин със замъглен поглед.

– Ако ме искаш мъртъв – изръмжа той – ще трябва сам да ме убиеш. В Лабиринта няма повече ядрони, които да свършат работата ти вместо теб.

Джардир пристъпи напред, но се поколеба заради недоволното мърморене на някои от своите хора. Арлен се беше доказал като войн. Нямаше да бъде достойно да го убие сега.

Арлен разчиташе на това, но преди мъжете да успеят да го обмислят, Джардир се стрелна напред и го удари в слепоочието с края на защитеното си копие.

Арлен се просна на земята, главата му избръмча и светът се люшна около него, но той се изплю, сложи ръце под себе си и се избута със всички сили от земята, за да застане отново на крака. Погледна нагоре, само колкото да види как Джардир прави ново движение. Усети удара на металното копие по лицето си и нищо повече.

Двадесет и втора глава
Да играеш в селцата

329 СЗ

Роджър танцуваше, докато вървяха, а четири топчета в ярки цветове кръжаха около главата му. Жонглирането на място му беше невъзможно, но Роджър Полухват имаше да поддържа репутация и затова се научи да заобикаля несъвършенството си – движеше се с плавна ловкост, за да може осакатената му ръка винаги да е в позиция да хване и хвърли обратно.

Дори за своите четиринадесет години беше дребен, едва минаваше метър и петдесет, с морковено червена коса, зелени очи и кръгло лице, бледо и луничаво. Той приклякаше и се изправяше, и се завърташе в пълен кръг, докато краката му се придвижваха в такт с топчетата. Меките му ботуши с раздвоен връх бяха прашасали от пътя, а облакът, който дигаше с подскоците си, се стелеше наоколо и придаваше на всяка глътка въздух вкус на суха пръст.

– Има ли смисъл въобще, ако не можеш да стоиш на място? – попита Арик раздразнено. – Приличаш на аматьор, а на публиката няма да ù хареса да диша прах, повече отколкото на мен.

– Няма да изнасям представления на пътя – отвърна Роджър.

– В селцата може и да ти се наложи – възрази Арик. – Там няма дъсчени пътеки.

Роджър изпусна такт и Арик млъкна, докато момчето се пребори да си възвърне ритъма. Накрая отново овладя топките, но Арик цъкна неодобрително с език.

– Без дъсчена настилка как се предпазват от демоните, които им изскачат между градските стени? – попита Роджър.

– И стени нямат – отвърна Арик. – Дори само поддържането на мрежа около едно малко селце би изисквало дузина защитници. Ако в селото разполагат с двама и един чирак, направо се броят за късметлии.

Роджър преглътна вкуса на жлъчка в устата си и се почувства отпаднал. Писъци отпреди повече от десетилетие заехтяха в главата му, той се препъна, падна по гръб и топките се изсипаха върху него. С ярост удари осакатената си ръка в пръстта.

– Най-добре остави жонглирането на мен, а ти се концентрирай върху други умения – каза Арик. – Ако отделяше за упражненията си по пеене поне половината от времето, което хабиш за жонглирането, можеше и да успееш да изкараш три тона преди гласът ти да се изметне.

– Ти винаги си казвал, че „жонгльор, който не може да жонглира, не е никакъв жонгльор” – отвърна Роджър.

– Няма значение какво съм казал! – сопна му се Арик. – Мислиш ли, че Джейсън проклетия Златен Тон жонглира? Ти имаш талант. Само да успеем да ти направим име и ще се сдобиеш с чираци, които да жонглират вместо теб.

– Защо ще искам някой да изпълнява номерата ми вместо мен? – попита Роджър, събра топките и ги пъхна в торбичката на кръста си. В същото време погали за кураж насърчителната издутина на своя талисман, прибран на сигурно място в тайния му джоб.

– Защото пари не се правят с дребни номерца, момче – каза Арик и отпи от мяха за вино, който не излизаше от ръцете му. – Жонгльорите печелят клатове. Направи си име и ще печелиш меко мливарийско злато, като мен навремето. – Той отпи отново, този път с по-дълбока глътка: – Но за да си направиш име, трябва да играеш по селата.

– Златния Тон никога не е играл по селата – каза Роджър.

– Именно! – извика Арик и направи широк жест с ръце. – Чичо му може и да използва връзките си в Анжие, но той няма никакво влияние по селата. Когато ти направим име, ще го закопаем!

– Той не може да се мери със Сладкогласния и Полухват – бързо каза Роджър, като сложи името на майстора си на първо място, макар че напоследък не ги бяха чували по улиците в Анжие в този ред.

– Да! – извика Арик, удари пети и изтанцува набързо една жига.

Роджър успя навреме да отклони раздразнението на Арик. През последните години майсторът му все по-често изпадаше в пристъпи на ярост и пиеше все повече и повече, докато луната на Роджър растеше, а неговата старееше. Гласът му вече не беше толкова благозвучен и той си го знаеше.

– Колко път има до Щурчов скок? – попита Роджър.

– Трябва да сме там до утре на обяд – отвърна Арик.

– Мислех, че селцата могат да бъдат само на ден разстояние – каза Роджър.

Арик изсумтя.

– Указът на херцога гласи, че селцата не бива да са раздалечени на по-голямо разстояние от това, което един мъж на здрав кон може да измине за ден – каза той. – Доста по-далече ще ти дойде, ако тръгнеш пеша.

Роджър се натъжи. Арик наистина смяташе да прекарат нощта на пътя, без каквато и да било преграда между тях и ядроните, освен стария преносим кръг на Джерал, който не беше виждал бял свят от повече от десет години.

Но Анжие вече не беше напълно безопасен за тях. Ставаха все по-популярни, а майстор Джейсън отделяше специално внимание на това да им пречи. Миналата година неговите чираци бяха счупили ръката на Арик, а и неведнъж окраждаха печалбата им след голямо представление. Това, заедно с пристрастеността на Арик към пиенето и вертепите, често ги оставяше с Роджър без пукнат клат. Може би по селата наистина щеше да им се усмихне късметът.

Да се прочуеш из селата беше бойно кръщение за жонгльорите и докато още бяха на сигурно място в Анжие, на Роджър му изглеждаше като велико приключение. Сега той само погледна към небето и преглътна тежко.

***

Роджър седеше на камък и пришиваше ярка кръпка върху наметалото си. Както при всичките му други дрехи, първоначалният плат отдавна се бе изтъркал и кръпка по кръпка от него вече нямаше и следа.

– Сло’й кръга кат’ свършиш, момче – каза Арик, клатушкайки се леко.

Виненият му мях беше почти празен. Роджър погледна залязващото слънце, потрепери и се втурна да изпълнява.

Кръгът беше малък, само три метра в диаметър. Стигаше точно колкото за двама легнали мъже и огън между тях. Роджър заби един прът в средата на лагера и използва дългата метър и петдесет връв, закачена за него, за да опише правилна окръжност в пръстта. Постави преносимия кръг върху линията и с права пръчка провери дали защитените плочици са подредени правилно. Не беше защитник обаче, и не можеше да прецени, доколко е успял със задачата.

Когато приключи, Арик се заклатушка към него за да провери какво е направил.

– Изгле’а до’ре – изломоти майсторът му, без да му отделя повече от секунда внимание. Роджър усети смразяваща тръпка по гръбнака си и прегледа всичко отново, за да се увери, че е наред, а после и още веднъж, за да бъде съвсем сигурен. И все пак беше притеснен, докато стъкваше огъня и приготвяше вечерята – слънцето се спускаше все по-ниско.

Роджър никога не бе виждал демон. Поне не някакъв, който да си спомня. Дългите нокти на ръката, която разби вратата на родителите му, бяха запечатани завинаги в съзнанието му, но останалото, дори ядронът, който го беше осакатил, беше само една мъглявина от пушек, зъби и рога.

Кръвта му се смрази, когато горите проточиха дългите си сенки над пътя. Не след дълго една призрачна фигура се издигна от земята недалеч от огъня им. Дървесният демон беше не по-голям от среден на ръст мъж, имаше сбръчкана като кора кожа, опъната здраво върху жилави мускули. Съществото видя огъня им и изрева, като отметна назад рогатата си глава и разкри редици от остри зъби. Изпъна дългите си нокти и ги разкърши, за да ги подготви за лова. Други форми притичваха по ръба на светлината от огъня и бавно започваха да ги наобикалят.

Очите на Роджър се стрелнаха към Арик, който отпиваше дълбоко от мяха. По-рано имаше надеждата, че майсторът, който и преди бе спал в преносими кръгове, ще бъде спокоен, но страхът в очите на Арик казваше друго. С трепереща ръка Роджър се пресегна към тайния си джоб, извади талисмана си и го стисна силно.

Дървесният демон снижи рогата си и атакува, и в този момент в съзнанието на Роджър изплува отдавна подтискан спомен. Изведнъж беше на три години и гледаше над рамото на майка си приближаващата смърт.

Всичко му се върна на мига. Как баща му взе ръжена и застана редом с Джерал, за да спечели време, в което майка му и Арик да избягат с него. Как Арик ги блъсна настрани, докато тичаше към убежището. Захапването, което му коства пръстите. Саможертвата на майка му.

Обичам те!

Роджър стисна талисмана си и усети духа на майка си наоколо, сякаш тя присъстваше физически. Той вярваше, че ще го опази невредим, повече отколкото на преносимия кръг, върху който ядронът налетя.

Демонът удари здраво защитите. И Роджър, и Арик подскочиха, когато магията припламна. Мрежата на Джерал за момент се изписа със сребрист огън във въздуха; ядронът бе отхвърлен назад и зашеметен.

Облекчението им не трая дълго. Звукът и светлината привлякоха вниманието на други дървесни изчадия и те също се хвърлиха към тях, изпробвайки мрежата от всички страни.

Лакираните защити на Джерал обаче не поддадоха. Един по един или на групички, дървесните демони бяха мятани на земята, след което не им оставаше друго освен да обикалят гневно и да търсят безуспешно пролуки.

Но дори докато ядроните се хвърляха срещу него, мисълта на Роджър беше другаде. Отново и отново той виждаше как родителите му умират, как баща му изгаря, а майка му дави огнен демон, преди да го бутне в убежището. И отново, и отново, той виждаше как Арик ги блъска настрана.

Арик беше убил майка му. Беше толкова очевидно, колкото и ако го бе извършил със собствените си ръце. Роджър допря талисмана до устните си и целуна червената ù коса.

– Какво е това, дето го държиш? – попита Арик нежно, когато стана ясно, че демоните няма да успеят да преминат.

Във всеки друг момент, Роджър щеше да получи пристъп на паника заради това, че са разкрили талисмана му, но сега беше другаде, изживяваше повторно кошмара си и отчаяно се опитваше да схване значението му. Арик му беше като баща вече повече от десет години насам. Нима тези спомени наистина бяха верни?

Разтвори дланта си и даде на Арик да види миниатюрната дървена кукла с ярко-червената ù коса.

– Майка ми – каза той.

Арик погледна тъжно към куклата и нещо в изражението му подсказа на Роджър всичко, което трябваше да знае. Паметта не го лъжеше. Яростни думи дойдоха на устата му и той се напрегна, готов да нападне майстора си и да го хвърли от кръга на ядроните.

Арик свали поглед, прочисти гърлото си и запя. Гласът му, одрезгавял от годините пиене, възвърна нещо от предишната си сладост, когато жонгльорът поде тиха приспивна песен, и тя погъделичка паметта на Роджър точно както срещата му с дървесния демон. Изведнъж си спомни как Арик го държеше в ръце в същия кръг, в който сега стояха, и му пееше същата приспивна песен, докато Речен мост гореше.

Песента, също като талисмана, обгърна Роджър и му припомни под каква сигурна закрила се бе почувствал онази нощ. Арик беше постъпил като страхливец, факт, но беше почел молбата на Кали да се грижи за сина ù, макар това да му бе коствало длъжността при краля и провалило кариерата му.

Той прибра талисмана си в тайния джоб и се загледа в нощта, докато картини, стари повече от десетилетие, прелитаха през съзнанието му и той отчаяно се опитваше да ги осмисли.

Накрая пеенето на Арик заглъхна, а Роджър се измъкна от размишленията си и извади готварските съдове. Изпържиха си наденица с домати в малка тенджера с крачета и ги изядоха с твърд, хрупкав хляб. След вечеря започнаха да се упражняват. Роджър извади цигулката си, а Арик накваси устни с последните капки от мяха. Те застанаха един срещу друг, напрегнали всички усилия да не забелязват демоните, които шестваха около кръга.

Роджър засвири и всичките му съмнения и страхове изчезнаха, когато вибрацията на струните стана целият му свят. Той поведе с милувка мелодия и кимна, когато беше готов. Арик се включи с леко тананикане със затворена уста, изчакваше ново кимване, за да започне да пее. Продължиха играта, като попаднаха в удобната хармония, която бяха изгладили с години упражнения и изпълнения.

Доста по-късно Арик изведнъж млъкна и се огледа.

– Какво има? – попита Роджър.

– Струва ми се, че откакто започнахме, ни един демон не е нападал защитите ни – отвърна Арик.

Роджър спря да свири и се огледа в нощта. Така беше, осъзна той, учуден, че не го е забелязал по-рано. Дървесните демони се бяха свили около кръга и стояха неподвижно, но щом Роджър срещна погледа на един от тях, той се хвърли към него.

Роджър изкрещя и падна назад, когато ядронът удари защитите и бе отблъснат. Навсякъде около тях магията запламтя, след като останалите създания се отърсиха от опиянението си и атакуваха.

– Било е от музиката! – каза Арик. – Музиката ги е държала настрана!

Като видя обърканото изражение по лицето на момчето, Арик прочисти гърлото си и започна да пее.

Гласът му бе силен и се понесе далече по пътя, като заглуши ревовете на демоните с красивия си звук, но не помогна по никакъв начин, за да ги задържи на разстояние. Даже напротив, демоните запищяха още по-силно и задраскаха по бариерата, сякаш отчаяно искаха да го накарат да млъкне.

Гъстите вежди на Арик се сбръчкаха и той смени мелодията, като изпя песента, която бяха упражнявали с Роджър, но ядроните продължаваха да удрят по защитите. Роджър усети остър пристъп на страх. Ами ако демоните намерят слабо място във защитите, както бяха направили...

– Цигулката, момче! – извика Арик. Роджър погледна глуповато надолу към цигулката и лъка, които стискаше в ръце. – Свири, глупако! – нареди Арик.

Но осакатената ръка на Роджър трепереше и лъкът докосна струните с пронизително скърцане, като на нокти по дъска. Ядроните запищяха и отстъпиха крачка назад. Окуражен, Роджър изсвири още няколко дразнещи и неприятни тона, с което накара демоните отново да се отдръпнат. Те завиха и сложиха ноктести ръце върху главите си, сякаш от болка.

Но не избягаха. Демоните заотстъпваха бавно от кръга, докато не се отдалечиха на поносимо разстояние. Там те зачакаха, а черните им очи отразяваха светлината на огъня.

Гледката смрази сърцето на Роджър. Те знаеха, че той не може да свири вечно.

***

Арик не беше преувеличил, когато каза, че в селцата ще ги посрещнат като герои. Хората от Щурчов скок си нямаха свои жонгльори и много от тях си спомняха Арик още от времето, когато беше глашатай на херцога преди десетина години.

Имаше малка странноприемница, която приютяваше говедари и яйцепроизводители, на път за или от Крайгорско и Овчарска долина. Там двамата бяха посрещнати сърдечно и получиха безплатна стая с пансион. Цялото градче се събра, за да гледа представлението им, и пивото, което се изпи, бе повече от достатъчно, за да покрие разходите на ханджията по настаняването им. Всъщност, всичко течеше превъзходно, докато не дойде време да пуснат шапката.

***

– Кочан царевица! – извика Арик и го разтресе пред лицето му. – К’во ше правим с’а с т’ва?

– Винаги можем да го изядем – предложи Роджър.

Майсторът му го изгледа злобно и продължи да крачи.

Роджър хареса Щурчов скок. Хората там бяха скромни и добросърдечни, и знаеха как да се наслаждават на живота. В Анжие тълпата се блъскаше напред, за да чуе цигулката му, кимаше и пляскаше, но досега не беше виждал хора, които така бързо да скочат да танцуват, както щурчевци. Преди цигулката му да е излязла и наполовина от калъфа си, те вече се заотдалечаваха, за да си отворят място. Не след дълго се въртяха и подскачаха с буен смях на уста, и понесени от ритъма следваха музиката му накъдето ги отведеше. Без стеснение плакаха на тъжните балади на Арик, а на неприличните вицове и пантомимата се кикотиха до посиняване. Те напълно отговаряха на разбиранията на Роджър за идеална публика.

Когато представлението приключи, скандирането на „Сладкогласни и Полухват!” беше оглушително. Получиха безброй покани за настаняване, а виното и храната прииждаха в изобилие. Роджър беше пометен зад една купа сено от две чернооки местни момичета, които го нацелуваха, докато не му се зави свят.

Арик не беше толкова доволен.

– Как можах да забравя какво беше някога? – оплака се той.

Той, разбира се, имаше предвид шапката за пари. В селцата нямаше такива, а ако имаше, те бяха твърде малко. Каквото имаше, отиваше за неща от първа необходимост – семена, инструменти и защитни стълбове. Два дървени клата се бяха утаили на дъното на шапката, но това не беше достатъчно за да покрие дори виното, което Арик изпи по пътя от Анжие. Най-често щурчевци плащаха в жито, а отвреме-навреме хвърляха и по някоя кесийка сол или подправки.

– Размяна! – Арик изсъска думата като ругатня. – Никой винар в Ангиърш ня’я да ти ‘жеме чувал ешемик вмешто пари!

Щурчевци бяха платили с много повече от жито. Подариха им осолено месо и пресен хляб, рог със сметана и кошница плодове. Топли одеяла. Нови кръпки за обувките им. Каквито продукти или услуги можеха да прежалят, те признателно им ги предлагаха. Роджър не се беше наяждал така хубаво, откакто напуснаха двореца на херцога, и да го убият, нямаше да разбере нещастието на господарят си. За какво им бяха парите, ако не за да си купят същите тези неща, които щурчевци им предлагаха в изобилие?

– Поне и’аха винчше – промърмори Арик.

Роджър нервно погледна мяха, от който майсторът му отпи, защото знаеше, че това само ще усили гнева му, но не каза нищо. Нямаше толкова вино на света, което да разгневи Арик така, както препоръката да понамали виното.

– На мен пък ми хареса там – осмели се да каже Роджър. – Ще ми се да бяхме останали по-дълго.

– Гледай ти – сопна се Арик. – Ти си проссо едно тъпо момше. – Той изръмжа сякаш от болка. – В Крайгоршко няма да е по-хубаво – ожалва се той, като погледна надолу по пътя, – а Овчеебната Долинка ше е най-жле от шичките! За к’во ли го жапажих тоя тъп кръг!

Той ритна ценните плочици на преносимия кръг и размести защитите, но изглежда не забеляза това или не го интересуваше, докато залиташе пиянски около огъня.

На Роджър му спря дъхът. Броени секунди ги деляха от залеза, но не каза нищо, а се хвърли към мястото и като обезумял започна да поправя щетите, като поглеждаше отвреме-навреме хоризонта.

Броени мигове след като приключи, демоните започнаха да се надигат, а той продължаваше да заглажда въжето. Падна назад, когато първият ядрон скочи срещу него, защитите лумнаха, а той изпищя.

– Проклет да ши! – извика Арик срещу демон, който се хвърли към него. Пияният жонгльор издаде брадичка напред и предизвикателно се изхили, когато ядронът се блъсна в защитната мрежа.