Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 33 страниц)

Безредието трая само миг, но Арлен се възползва от него и издърпа майка си в посока, обратна на къщата. Оборът също беше блокиран, но пътеката към кошарите все още бе чиста, стига да запазеха преднината си пред демоните. Силви крещеше, но дали от страх или от болка Арлен не знаеше. С омекнали крака обаче тя тичаше редом с него и поддържаше темопото дори с широките си поли.

В момента, в който той тръгна да тича, същото сториха и огнените демони, като почти ги обградиха. Дъждът падаше все по-здраво, а вятърът виеше. Светкавица разцепи небето и освети преследвачите им, а кошарите бяха толкова близо и същевременно толкова далеч.

Прахта по двора стана хлъзгава от растящата влага, но страхът ги дари с ловкост и те успяваха да се задържат на крака. Стъпките на каменния демон ехтяха, тежки като гръмотевици, докато той се носеше към тях и приближаваше все повече и повече, а земята под краката му се тресеше.

С приплъзване Арлен спря точно пред кошарите и зачовърка ключалката. В тази частица от секундата огнените демони ги настигнаха и застанаха така, че двамата да попаднат в обсега на най-смъртоносното им оръжие. Започнаха да плюят огън и уцелиха Арлен и майка му. Разстоянието отслаби удара, но Арлен все пак усети подпалването на дрехите си и миризмата на горяща коса. Плисна го заслепяваща болка, но той не ù обърна внимание и най-накрая успя да отвори портата на кочината. Тъкмо прибираше и майка си вътре, когато нов огнен демон скочи върху нея и ноктите му се заровиха надълбоко в гръдния ù кош. С рязко движение Арлен я издърпа в кочината. Прекосиха защитите и Силви мина лесно, но магията лумна и ядронът бе хвърлен назад. Ноктите му, впити дълбоко в нея, излязоха с пръски от кръв и парчета плът.

Дрехите им все още горяха. Арлен обгърна майка си с ръце и се хвърли заедно с нея на земята, като пое удара с тялото си. Двамата се овъргаляха в калта и пламъците угаснаха.

Нямаше начин да затворят портата. Демоните вече оградиха кочината, удряха по защитната мрежа и мятаха пръски магически огън по навързаните защити. Всъщност портата нямаше значение. Нито оградата. Докато защитите стояха невредими, двамата бяха в безопасност от ядроните.

Но не и от времето. Дъждът се превърна в студен порой, който плющеше по тях на режещи струи. Силви не можеше да се изправи отново след падането. Беше покрита с кръв и кал, и Арлен не знаеше, дали тя ще успее да оцелее при тези рани в съчетание с дъжда.

Залитайки, той се отправи към коритото с помията и го обърна с ритник, разплисквайки недовършените остатъци от вечерята на прасетата да гният в калта. Арлен виждаше каменния демон да блъска по защитната мрежа, но магията държеше и демонът не можеше да премине. Между светкавиците и кълбата демонски огън, той зърна Мария, заровена под рояк огнени демони, всеки от които си късаше по парче и с танцова стъпка се оттегляше за да пирува.

Миг по-късно каменният демон се отказа, с тежки стъпки отиде до Мария и я вдигна за крака с масивен захват, както зъл човек би вдигнал котка. Огнените демони се разпръснаха, щом каменният завъртя жената във въздуха. Тя издаде дрезгав стон и Арлен с ужас разбра, че все още жива. Той изкрещя и се подготви да се втурне през защитната мрежа, за да стигне до нея. Но тогава демонът я стовари на земята, при което се чу отвратително изхрущване.

Арлен се обърна, преди изчадието да започне да яде, а сълзите му се отмиваха от проливния дъжд. Издърпа коритото до Силви, откъсна подплатата на полата ù и я остави да се напои от дъжда. Почисти калта от раните, доколкото му бе възможно, и ги превърза с подплатата. Едва ли можеха да се нарекат чисти, но все пак бяха по-чисти от калта в кочината.

Тя трепереше и той легна до нея за да я стопли и обърна отгоре им смрадливото корито като щит срещу пороя и гледката на хилещите се демони.

Още една светкавица проблесна, докато снижаваше коритото. Последното, което видя, бе баща му, който все още стоеше вцепенен на верандата.

Но ако навън беше ти... или майка ти...Така му бе казал той, припомни си Арлен. Но въпреки всичките му обещания, изглежда нищо не можеше да накара Джеф Бейлс да се бие.

Нощта минаваше безкрайно бавно. Нямаше надежда, че ще заспят. Дъждовните капки барабаняха по коритото с равномерен ритъм и ги пръскаха с остатъците от помията, полепнала по вътрешността. Калта, върху която лежаха, беше студена и смърдеше на свински изпражнения. Силви потрепери, бълнувайки, и Арлен я прегърна здраво, за да ù даде и малкото топлина, която имаше. Собствените му ръце и крака бяха безчувствени.

Отчаянието пропълзя в него и той заплака на рамото на майка си. Тя изстена, потупа ръката му и този прост, инстинктивен жест го освободи от ужаса, разочарованието и болката.

Той се би с демон и оживя. Беше в двор, осеян с тях, и оцеля. Безсмъртни или не, ядроните можеха да бъдат победени с по-изкусни маневри. Можеха да бъдат надбягани.

И както каменният демон показа, когато помете другия ядрон от пътя си, те можеха да бъдат наранени.

Но какво значение имаше това в свят, където мъже като Джеф отказваха да се изправят срещу ядроните, дори заради собствените си семейства? Каква надежда им оставаше?

Часове наред той се взираше в мрака наоколо, но всичко, което виждаше, бе лицето на баща му, който ги гледаше иззад предпазната мрежа на защитите.

Дъждът понамаля преди изгрева. Арлен се възползва от стихването на бурята, за да повдигне коритото, но веднага съжали, защото насъбралата се топлина под дървото веднага излетя. Похлупи се отново, но продължи да надзърта крадешком, докато небето не започна да се прояснява.

Повечето ядрони бяха изчезнали преди дневната светлина да нахлуе, но няколко воини изчакаха докато небето не премина от индиго в бледолилаво. Арлен повдигна коритото, с мъка се изправи на крака и напразно се опита да изчетка тинята и торта, залепнала по него.

Ръката му се бе схванала и се изпълни с бодежи, когато я раздвижи. Погледна надолу и видя, че кожата му е ярко червена на местата, където го бе уцелила огнената плюнка. Нощта в калта ни стори поне едно добро, помисли си той, тъй като беше наясно, че неговите изгаряния и тези на майка му щяха да бъдат много по-зле, ако не бяха изкарали нощта, покрити със студена тор.

Когато последните огнени демони се дематериализираха, Арлен излезе от кочината и се отправи към обора.

– Арлен, не! – прозвуча вик от верандата. Арлен надигна глава и видя Джеф, увит в одеяло, да стои на пост на защитената си веранда. – Още не е изгряло слънцето напълно! Изчакай!

Арлен не му обърна внимание, отиде до обора и отвори вратите. Миси изглеждаше ужасно нещастна, все още вързана за каручката, но щеше да успее да стигне до Градски площад.

Една ръка го сграбчи за рамото, докато извеждаше коня.

– Да умреш ли искаш? – попита настойчиво Джеф. – Ще ме слушаш какво ти говоря!

Арлен се отскубна от него, без да го погледне в очите. – Колийн Триг трябва да прегледа мама – каза той.

– Тя е жива? – попита Джеф невярващо, а погледът му се стрелна към мястото, където жената лежеше в калта.

– Не и благодарение на теб – отвърна Арлен. – Ще я закарам до Градски площад.

– Ние ще я закараме – поправи го Джеф и изтича, за да вдигне жена си и да я пренесе до каручката. Оставиха Норийн да се погрижи за животните и да издири това, което бе останало от бедната Мария, а те се отправиха към центъра.

Силви бе обляна в пот и въпреки че изгарянията ù не изглеждаха по-тежки от тези на Арлен, дълбоките рани, които ноктите на огнените демони бяха издълбали в тялото ù, все още кървяха, а плътта ù се бе зачервила в грозни подутини.

– Арлен, аз... – започна Джеф, докато пътуваха, и посегна с трепереща ръка към сина си. Арлен се дръпна и извърна поглед, а Джеф си я прибра обратно, сякаш се бе опарил.

Арлен знаеше, че баща му се срамува. Точно както Рейджън му каза. Джеф може би дори се мразеше както Чоли. И все пак, Арлен не можеше да изпита съчувствие. Майка му плати цената за малодушието на Джеф.

Остатъка от пътя изкараха в мълчание.

Двуетажната къща на Колийн Триг на Градски площад бе една от най-големите в Потока и беше пълна с легла. Освен семейството ù на горния етаж, у Колийн винаги имаше поне един човек на леглата за болни на приземния.

Колийн беше ниска жена с голям нос и никаква брадичка. Още нямаше трийсет, но шест деца я бяха удебелили в талията. Дрехите ù винаги миришеха на изгорели треви, а лековете ù обикновено включваха някакъв отвратителен на вкус чай, но всички си го изпиваха признателно, щом настинеха.

Билкарката хвърли само един поглед на Силви и остави Арлен и баща му да я внесат. Не зададе никакви въпроси, което беше добре, защото нито Арлен, нито баща му знаеха, какво да ù отговорят, ако го направи. Докато разрязваше всяка рана и изстискваше нездравата кафява гной, въздухът се изпълни с миризмата на гнило. Почисти засъхналите рани с вода и билки, после ги заши. Внезапно Джеф позеленя и закри уста с ръката си.

– Вън оттук с това! – извика Колийн и изпрати Джеф, сочейки с пръст навън. Джеф напусна къщата на бегом и тя погледна към Арлен.

– А ти? – каза тя с изискващ тон. Арлен поклати глава. Колийн се втренчи в него за момент и кимна одобрително.

– Ти си по-смел от баща си – каза тя. – Донеси ми хавана и чукалото. Ще те науча как се прави балсам за изгаряния.

Без да вдига поглед от работата си, Колийн обясни на Арлен за какво служи всяко бурканче и всяка торбичка в аптеката ù и как да смесва веществата в тях. Тя напредваше в страховитата си работа, докато Арлен нанасяше балсам по изгарянията на майка си.

Накрая, след като се погрижи за всички рани на Силви, тя се обърна за да прегледа и Арлен. Отначало той се възпротиви, но балсамът си свърши работата и едва когато усети хладината му по ръцете си, Арлен осъзна колко много са го парели изгарянията.

– Тя ще се оправи ли? – попита той, вперил поглед в майка си. Тя изглеждаше сякаш диша нормално, но кожата около раните ù беше в грозен цвят и тази смрад на гнило все още изпълваше въздуха.

– Не знам – каза Колийн. Тя не беше от тези, които смекчават истината. – Никога не съм виждала някого с такива тежки рани. Обикновено, ако ядроните се приближат толкова много...

– Те убиват – каза Джеф от вратата. – Щяха да убият и Силви, ако не беше Арлен.

Той прекрачи прага, свел поглед.

– Снощи Арлен ме научи на нещо, Колийн – каза Джеф. – Научи ме, че страхът за нас винаги е бил по-голям враг от ядроните.

Джеф сложи ръце на раменете на сина си и го погледна в очите.

– Няма да те предам отново – обеща той. Арлен кимна и погледна настрани. Искаше да вярва на думите му, но мислите му продължаваха да се връщат към спомена за баща му на верандата, вцепенен от ужас.

Джеф отиде при Силви и пое влажната ù ръка в своята. Тя все още се потеше и се мяташе от време на време в упоения си сън.

– Ще умре ли? – попита Джеф.

Билкарката въздъхна дълбоко.

– Наместването на кости ми идва отръки – каза тя, – както и израждането на деца. Мога да прогоня треска и да направя защита срещу настинка. Мога дори да почистя рана от демон, ако все още е прясна. – Тя поклати глава. – Но това е демонска треска. Дала съм ù билки, които да притъпят болката ù, че да заспи, но ще ви трябва по-добра билкарка от мен, която да приготви лек.

– Кой друг да потърсим? – попита Джеф. – Ти си единственият в Потока.

– Жената, която ме обучи – каза Колийн. – Старата Мей Фриман. Живее в покрайнините на Слънчево пасище, на два дни път от тук. Ако някой може да я излекува, това ще е тя, но най-добре да побързате. Треската скоро ще се разпространи и ако се забавите прекалено много, дори Старата Мей няма да успее да я излеква.

– Но как да я намерим? – попита Джеф.

– Не можете много да сбъркате пътя – отвърна Колийн. – Той е само един. Просто на разклонението не хващайте пътя през гората, освен ако не искате да прекарате седмици, пътувайки за Мливари. Онзи вестоносец замина за Пасище преди няколко часа, но първо щеше да се отбива тук-там из Потока. Ако побързате, може и да го хванете. Вестоносците си носят защитите с тях. Откриете ли го, няма да ви е нужно да спирате до зазоряване, за да се подслоните. Вестоносецът може да съкрати пътуването ви наполовина.

– Ще го намерим – каза Джеф. – Каквото и да ни коства.

Гласът му доби решителна острота и в Арлен назря надежда.

Особен копнеж задърпа Арлен, докато гледаше от задната част на каручката как Потока на Тибит се губи в далечината. За пръв път щеше да се отдалечи на повече от ден път от дома си. Щеше да види друг град! Преди седмица подобно приключение бе най-голямата му мечта. Но сега единственото, за което мечтаеше, беше нещата да се върнат към предишното им състояние.

Преди, когато фермата беше в безопасност.

Преди, когато майка му беше здрава.

Преди, когато не знаеше, че баща му е страхливец.

Колийн обеща да изпрати едно от момчетата си до фермата, за да каже на Норийн, че ще се върнат след около седмица, ако не и повече, та да поеме грижата за животните и защитите, докато ги няма. Съседите щяха да помагат, но загубата на Норийн бе прекалено скорошна, за да прекарва нощите сама.

Билкарката им даде и простичка карта, внимателно навита и поставена в кожен калъф. Хартията бе рядкост в Потока и не се раздаваше с лека ръка. Арлен бе удивен от картата и прекара часове в изучаването ù, въпреки че не можа да разчете и малкото наименования по нея. Нито Арлен, нито баща му знаеха азбуката.

Картата описваше пътя до Слънчево пасище и местата, през които се минаваше дотам, но разстоянията бяха неясни. Бяха означени ферми, където можеха да помолят за подслон, но нямаше начин да разберат колко са раздалечени помежду си.

Майка му спеше неспокойно, плувнала в пот. Понякога проговаряше или извикваше нещо, но думите ù нямаха смисъл. Арлен ù слагаше студени компреси и я караше да пие резливия чай, както му бе заръчала билкарката, макар да личеше, че няма голяма полза от него.

Късно следобед наближиха къщата на Харл Танър, фермер, който живееше в покрайнините на Потока. Фермата на Харл беше само на няколко часа път след Селището край гората, но докато Арлен и баща му тръгнат, следобедът се беше преполовил.

Арлен помнеше Харл и трите му дъщери от празненствата по случай лятното слънцестоене всяка година, но те спряха да идват откакто ядроните убиха жената на Харл преди две лета. Харл се бе превърнал в отшелник заедно с дъщерите си. Дори трагедията със Селището не ги изкара навън.

Три-четвърти от нивите на Танър бяха почернели и овъглени; само най-близките до къщата бяха опазени със защити и засети. Мършава крава преживяше в калния двор, а ребрата на козата, вързана за кокошарника, ясно изпъкваха.

Къщата на Танърови представляваше едноетажна постройка от зидани камъни, подлепени с кал и глина. По-големите камъни бяха изрисувани с избелели защити. Арлен ги прецени като нескопосани, но явно бяха издържали досега. Покривът беше неравен, с къси, дебели защитени колове, които стърчаха от гниещата слама. От едната си страна къщата бе свързана с малкия обор, чиито прозорци бяха заковани с летви, а вратата му беше наполовина измъкната от пантите. В другия край на двора се намираше големият обор, който изглеждаше дори още по-зле. Защитите може и да го пазеха, но сякаш бе готов да се срути от самосебе си.

– За пръв път виждам дома на Харл – каза Джеф.

– Аз също – излъга Арлен. С изключение на вестоносците малцина имаха причина да вървят по пътя след Селището, а тези, които живееха там, бяха обект на сериозни обсъждания в Градски площад. Арлен неведнъж се бе промъквал да види фермата на Лудия Танър. Това бе най-голямото разстояние, на което се беше отдалечавал от дома си. Да се прибере преди здрач, означаваше да тича часове наред с всичка сила.

Веднъж преди няколко месеца за малко да не успее. Беше направил опит да зърне най-голямата дъщеря на Харл, Илейн. Другите момчета говореха, че тя имала най-големите цици в Потока и той искаше лично да се убеди в това. Чака цял ден и накрая я видя да излиза тичешком от къщата, плачейки. Беше много красива в своята тъга и на Арлен му се дощя да отиде да я успокои, въпреки че бе с осем лета по-малък от нея. Не дръзна да го направи, но я гледа по-дълго от разумното и замалко да си плати скъпо за това, когато слънцето започна да залязва.

Докато приближаваха фермата, краставо куче се хвърли с лай към тях, а едно младо момиче излезе на верандата и ги загледа с тъжни очи.

– Може би ще трябва да пренощуваме тук – каза Джеф.

– Има още няколко часа до залез – каза Арлен и поклати глава. – Ако дотогава не настигнем Рейджън, според картата по-нагоре има друга ферма, където пътят се разклонява към Свободните градове.

Джеф надникна над рамото на Арлен в картата.

– Това е доста далеч – каза той.

– Мама не може да чака – отвърна Арлен. – Днес няма да минем целия път, но с всеки изминал час сме с час по-близо до нейното излекуване.

Джеф погледна назад към Силви, която бе плувнала в потта си, а след това нагоре към слънцето и кимна. Помахаха на момичето на верандата, но не спряха.

През следващите няколко часа изминаха огромно разстояние, но не откриха ни вестоносеца, ни другата ферма. Джеф погледна към оранжевото небе.

– След по-малко от два часа ще падне пълен мрак – каза той. – Трябва да обърнем. Ако побързаме, можем да стигнем до Харл навреме.

– Фермата може да е точно зад следващия завой – възрази Арлен. – Ще я намерим.

– Не знаем това – каза Джеф и се изплю отстрани на каручката. – Не е ясно на картата. Обръщаме, докато все още можем, без възражения.

Очите на Арлен се разшириха от изумление.

– Така ще изгубим половин ден, да не говорим за нощта. Мама може да умре през това време! – извика той.

Джеф погледна жена си, която се потеше под купчината си одеяла и дишаше очестено. Погледна тъжно наоколо и към издължаващите се сенки и подтисна побилите го тръпки.

– Ако ни хване мрака – тихо отвърна той – всички умираме.

Арлен заклати глава още преди баща му да довърши, отказвайки да приеме това.

– Можем да... – започна той несигурно. – Можем да нарисуваме защити в калта – каза той най-накрая. – Около каручката.

– А ако задуха вятър и ги развали? – попита баща му. – Тогава какво?

– Фермата може да се окаже точно след хълма! – настоя Арлен.

– Или да е на още трийсет километра оттук – отговори рязко баща му. – Или е изгоряла преди година. Кой знае какво се е случило, откакто е нарисувана картата?

– Значи, искаш да кажеш, че мама не си струва риска? – обвини го Арлен.

– Ти няма да ми говориш какво струва тя! – изкрещя баща му и почти събори момчето. – Обичал съм я цял живот! Знам по-добре от теб! Но няма да рискувам живота и на трима ни! Тя може да издържи нощта! Ще трябва!

С това той дръпна здраво юздите, спря каручката, и обърна назад. Здраво заудря хълбоците на Миси с кожения камшик и тя се втурна надолу по пътя обратно. Животното, изплашено от наближаващия мрак, откликна с неистово темпо.

Арлен се обърна назад към Силви, докато преглъщаше горчивината на гнева си. Гледаше как майка му се люшка нагоре-надолу, докато колелата минаваха през камъни и дупки, без да реагира по никакъв начин на неравния път. Каквото и да си мислеше баща му, Арлен знаеше, че шансовете ù току-що бяха съкратени наполовина.

Слънцето почти се беше скрило, когато стигнаха самотната ферма. Джеф и Миси изглежда споделяха един и същи панически ужас и фучаха в бързината си като единно цяло. Арлен бе скочил в дъното на каручката и се опитваше да предпази майка си от подскоците на друсащата се бясно каруца. Притискаше я силно до себе си и поемаше много от натъртванията и ударите звместо нея.

Но не и всичките. Усещаше как внимателните шевове на Колийн поддават и раните започват да текат отново. Ако демонската треска не я довършеше, това пътуване щеше.

Джеф спря каручката точно пред верандата и закрещя:

– Харл! Нуждаем се от убежище!

Вратата се отвори почти мигновено, даже още преди да слязат от каручката. Навън излезе мъж с протрит гащеризон и дълга вила в ръката. Харл беше слаб и жилав, като сушено месо. Следваше го Илейн, здравата млада жена, която държеше дебела лопата с метален връх. Последният път, когато Арлен я видя, тя плачеше ужасена, но сега в погледа ù нямаше ужас. Не обърна внимание на пълзящите сенки, докато приближаваше каруцата.

Харл кимна, когато Джеф вдигна Силви от каручката.

– Вкарайте я вътре – нареди той. Джеф побърза да изпълни заръката и въздъхна тежко, щом прекрачи в обхвата на защитите.

– Отвори вратата на големия обор! – каза той на Илейн. – Каручката няма да се побере в малкия.

Илейн хвана полите си и хукна. Той се обърна към Арлен.

– Закарай каручката в обора, момче! Бързо!

Арлен направи каквото му се каза.

– Няма време да разпрягаш кобилата – каза баща му. – Трябва да издържи.

Това беше втората нощ подред. Арлен се зачуди дали Миси някога ще се отдели от каручката.

Харл и Илейн бързо затвориха вратата на обора и провериха защитите.

– Какво чакаш? – извика мъжът към Арлен. – Тичай към къщата! Те ще дойдат след миг!

Едва изрече тези думи, когато демоните започнаха да се надигат. Той и Арлен се втурнаха към къщата, докато тънките ръце с дълги нокти и рогатите глави сякаш израстваха направо от земята.

Заобикаляха отляво и отдясно надигащата се смърт, а адреналинът и страхът им даваха ловкост и бързина. Първите демони, които се материализираха – пъргава групичка от огнения вид – тръгнаха по петите им и започнаха да ги настигат. Докато Арлен и Илейн продължиха да тичат, Харл се обърна и метна вилата си сред тях.

Оръжието уцели демона водач право в гърдите и го хвърли в събратята му, но кожата дори на мъничкия огнен демон бе прекалено жилава и здрава, за да я пробие вила. Създанието взе инструмента с ноктестите си ръце, изплю огнена буца към нея, с което подпали дървената ù дръжка, и я захвърли.

Въпреки че ядронът не бе наранен, ударът ги забави. Демоните се втурнаха напред, но Харл се добра със скок до верандата и те се блъснаха в преградата от защити, която препречи пътя им със здравината на тухлена стена. Когато магията лумна ярко и ги хвърли назад в двора, Харл се втурна в къщата. Хлопна вратата, сложи резето и опря гръб на вратата.

– Слава на Създателя – каза той слабо, пребледнял и задъхан.

Въздухът във Фермата на Харл беше тежък и горещ, смърдеше на мухъл и изпражнения. Пълните с дървеници тръстики поемаха част от водата, която покривът пропускаше, но те трудно можеха да се нарекат свежи. Две кучета и няколко котки споделяха дома и принуждаваха всички да стъпват внимателно. В огнището висеше каменно гърне и добавяше към цялата смес киселата миризма на яхния, която не спираше да къкри. Завеса от кръпки в единия ъгъл придаваше усещането за уединение около нощното гърне.

Арлен се постара до колкото му бе възможно да поднови превръзките на Силви, след това Илейн и сестра ù Бени я сложиха да си легне стаята им, докато най-малката на Харл, Рена, постави на масата още две напукани дървени паници за Арлен и баща му.

Имаше само три стаи – една за момичетата, една за Харл и общото помещение, където готвеха, ядяха и работеха. Парцалива завеса разделяше пространството за готвене от това за хранене. Защитена врата свързваше общото помещение с малкия обор.

– Рена, вземи Арлен и провери защитите, докато мъжете си поговорят, а Бени и аз ще приготвим вечерята – каза Илейн.

Рена кимна, хвана Арлен за ръката и го повлече със себе си. Тя беше почти на десет, близо до възрастта на Арлен, който беше на единадесет, и под калните петна по лицето ù си личеше, че е хубава. Носеше обикновена невталена рокля, износена и кърпена внимателно, а кафявата ù коса беше вързана назад с дрипава лента плат, но много кичури коса се бяха освободили и падаха около овалното ù лице.

– Тази е протрита – отбеляза момичето и посочи защитна фигура на един от первазите. – Някоя котка трябва да е стъпила върху нея.

Взе парче въглен от комплекта и внимателно свърза линията там, където беше прекъсната.

– Така не става – каза Арлен. – Линиите вече не са гладки. Това отслабва защитата. Трябва да я нарисуваш наново.

– Не ми дават да рисувам цели защити наново – прошепна Рена. – Трябва да кажа на татко или на Илейн, ако има някоя, която не мога да поправя.

– Аз мога да го направя – каза Арлен и взе въглена. Внимателно почисти старата защита и нарисува нова с ловка, уверена ръка. Щом свърши, направи крачка назад, огледа целия прозорец и бързо замени и няколко други.

Докато си вършеше работата, Харл ги забеляза и нервно тръгна да се изправя, но едно движение и няколко уверени думи от Джеф го върнаха обратно на мястото му.

Арлен остана за миг, за да се полюбува на творенията си.

– Дори каменен демон няма да мине през това – каза той с гордост. Той се обърна и видя, че Рена е втренчила поглед в него.

– Какво? – попита той.

– Ти си по-висок, отколкото си спомням – каза момичето, погледна надолу и се усмихна срамежливо.

– Е, минаха няколко години – отвърна Арлен, без да знае какво друго да каже. Когато свършиха с проверката, Харл извика дъщеря си. Той и Рена си размениха няколко тихи думи и Арлен забеляза, че тя на няколко пъти отмества поглед към него, но не можеше да чуе какво си казват.

Вечерята беше яхния от пащърнак, царевица и някакво жилаво месо, което Арлен не можа да разпознае, но то засищаше. Докато се хранеха, двамата с баща му разказаха историята си.

– Ще ми се да бяхте дошли първо при нас – каза Харл, когато свършиха. – Много пъти сме ходили при Старата Мей Фриман. По-близко ни е, отколкото да бием път до Градски площад да видим Триг. Ако ви е отнело два часа галоп, за да се върнете при нас, значи сте щели да стигнете фермата на Мак Пасчър, стига да бяхте продължили. Старата Мей, тя е само на час път оттам. На нея тъй и не ù хареса живота в града. Ако бяхте погнали кобилката с камшика, можеше да стигнете още тая вечер.

Арлен тресна лъжицата си. Всички погледи на масата се извърнаха към него, но той не забеляза – така бе вперил очи в баща си.

Джеф не можа да издържи дълго на този гневен поглед. Увеси нос.

– Нямаше как да знам – каза той тъжно.

Илейн докосна рамото му.

– Не се вини, че си бил предпазлив – каза тя. Обърна се към Арлен с укорителен поглед.

– Ще разбереш като пораснеш – каза му тя.

Арлен се изправи рязко и се изнесе с тежки стъпки от масата. Мина през завесата, сгуши се до един прозорец и се загледа в демоните през счупена летва на капака. Отново и отново опитваха безуспешно да пробият защитите, но Арлен не се чувстваше защитен от магията. Почувства се, сякаш е в нейните окови.

– Заведи Арлен в обора да си играете – нареди Харл на по-малките дъщери, след като останалите приключиха с яденето. – Илейн ще се погрижи за съдовете. Оставете на големите да си поприказват.

Бени и Рена се изправиха едновременно и изскочиха от завесата. Арлен нямаше настроение за игри, но момичетата не го оставиха да възрази, задърпаха го докато се изправи и го завлякоха в обора.

Бени запали пропукан фенер и освети обора с бледо сияние. Харл имаше две стари крави, четири кози, свиня с осем сукалчета и шест кокошки. Всичките бяха мършави и кокалести, недохранени. Дори ребрата на прасето се брояха. Добитъкът явно едва изхранваше Харл и момичетата.

Самият обор не беше в по-добро състояние. Половината от капаците на прозорците бяха счупени, а сеното на пода беше гнило. Козите бяха прояли кошарата си и дърпаха сеното на кравата. Кал, помия и изпражнения се бяха размесили в обща гнусотия в кочината на прасета.

Рена задърпа Арлен да му покаже отделенията едно по едно.

– Татко не обича да даваме имена на животните – призна тя, – така че го правим тайно. Това е Копитка.

Тя посочи към кравата.

– Млякото ù е кисело на вкус, но татко казва, че си е наред. До нея е Цупла. Тя рита, но само ако я доиш прекалено силно или си се забавил. Козите са...

– Арлен не го интересуват животните – Бени смъмри сестра си. Хвана го за ръката и го издърпа при себе си. Бени беше по-високата от двете, а и по-голямата, но Арлен реши, че Рена е по-хубавата. Качиха се на сеновала и се тръшнаха на чистото сено.

– Хайде да играем на убежище – каза Бени. Извади от джоба си малка кожена кесийка и търкулна на пода четири дървени зара. Заровете бяха изрисувани със символи: огън, камък, вода, вятър, дърво и защита. Имаше много начини да се играе, но повечето версии използваха правилото, че трябва да хвърлиш три защити, преди да хвърлиш четири, от каквото и да било друго.

Играха на зарове известно време. Рена и Бени си имаха свои правила, които Арлен заподозря, че са измислени, за да могат те да печелят.

– Две защити три пъти една след друга се броят за три защити – обяви Бени, след като хвърли точно това. – Печелим!

Арлен не беше съгласен, но не видя смисъл да спори.

– Тъй като ние спечелихме, ще трябва да правиш каквото ти кажем – заяви Бени.

– Не е вярно!

– Вярно е! – настоя Бени. Отново Арлен се почувства така, сякаш че и да спори, нищо няма да спечели.

– Какво ще трябва да правя? – попита Арлен недоверчиво.

– Накарай го да играе на цунки! – плясна с ръце Рена.

Бени перна сестра си по главата.

– Знам, тъпчо!

– Какво е цунки? – попита Арлен, страхувайки се, че вече знае отговора.

– О, ще видиш – каза Бени и двете момичета се разсмяха. – Това е игра за възрастни. Татко я играе понякога с Илейн. Като упражнение какво е да си женен.

– Как, като да си кажете сватбените клетви ли? – попита Арлен предпазливо.

– Не, тъпчо, ето така – каза Бени. Сложи ръце на раменете му и притисна устни към неговите.

Арлен не беше целувал момиче досега. Тя си отвори устата към неговата и той направи същото. Зъбите им изтракаха и и двамата се отдръпнаха.

– Ох! – каза Арлен.

– Правиш го прекалено силно, Бени – оплака се Рена. – Сега е мой ред.

Наистина, целувката на Рена беше много по-нежна. На Арлен му се стори някак приятно. Като да стоиш до огъня, когато навън е студено.

– Ето така – каза Рена, когато устните им се отделиха. – Ето така се прави!

– Тази нощ ще делим едно легло – каза Бени. – Можем да се упражняваме по-късно.

– Съжалявам, че трябваше да си дадете леглото заради майка ми – каза Арлен.

– Няма проблем – каза Рена. – Преди трябваше да спим и трите на едно легло, докато мама не почина. Но сега Илейн спи при татко.

– Защо? – попита Арлен.

– Не ни е позволено да говорим за това – изсъска Бени към Рена.

Рена не ù обърна внимание и продължи с тих глас.

– Илейн казва, че сега, след като мама я няма, според татко е неин дълг да го прави щастлив така, както една съпруга би трябвало.

– Като да готви и шие, и такива неща? – попита Арлен.