Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 33 страниц)

Осма глава
Към свободните градове

319 СЗ

Арлен се облягаше все по-тежко и по-тежко на тоягата си със засилването на треската. Преви се от напън да повърне, но от празния му стомах излезе само жлъчка. Замаян, той се огледа за посоката.

Насреща му се издигаше дим.

В далечината пред него, встрани от пътя, се виждаше постройка. Каменен зид, така обрасъл с увивни растения, че беше почти невидим. Оттам идваше и пушекът. Надеждата за убежище даде сила на омекналите му крайници и той продължи напред с несигурна крачка. Стигна до зида и като се подпираше на него продължи напред в търсене на вход. Камъкът беше надупчен от стихиите и пропукан. Пълзящите растения се провираха през всяко кътче и всеки процеп. Без опората на брашляна древният зид вероятно щеше просто да рухне, точно както Арлен би направил, ако не се подпираше на зида.

Накрая стигна до арка в стената. Две метални порти с поразени от ръждата панти лежаха в бурените пред нея. Времето ги беше прояло до неузнаваемост. Арката откриваше пътя към огромен вътрешен двор, задушен от увивни растения и бурени. Вътре имаше изпочупен фонтан, пълен с мътна дъждовна вода, и ниска сграда, покрита до такава степен с брашлян, че на пръв поглед не се забелязваше.

Арлен се разходи из двора стъписан. Под растенията имаше напукана каменна настилка. Грамадни дървета бяха пробили и преобърнали гигантски плочи, сега покрити с мъх. Арлен забеляза дълбоки следи от нокти в камъка.

Няма защити, осъзна той с изумление. Това място е отпреди Завръщането. Ако това наистина беше така, значи пустее вече повече от триста години.

Вратата на сградата беше изгнила като портата. Малък каменен коридор водеше към просторно помещение. От стените се спускаха заплетени върви, на които отдавна вече не висяха произведения на изкуството, тъй като се бяха разпаднали. От дебелия килим на пода беше останал само един слузест парцал. Древни прорези, продрани в стените и мебелите, все още свидетелстваха за поражението.

– Ехо? – провикна се Арлен. – Има ли някой тук?

Нямаше отговор.

Лицето му гореше, но потреперваше, дори на топлия въздух. Наясно беше, че няма да стигне много по-далеч, но беше видял пушек, а пушекът означавше живот. Тази мисъл му вдъхна сили и когато намери едно изронено стълбище, той запристъпва нагоре към втория етаж.

По-голямата част от горното ниво на сградата беше открита за слънчевата светлина. Покривът беше напукан и хлътнал. Ръждиви метални лостове стърчаха от разпадащия се камък.

– Има ли някой тук? – провикна се Арлен. Претърси етажа, но откри само гнилоч и разруха.

Тъкмо когато започна да губи надежда, видя пушека през един прозорец в края на залата. Затича се към него, но откри само някакъв откършен клон на дърво да се търкаля в задната част на двора. Беше изподраскан и овъглен, малки пламъчета все още просветваха тук-там и от тях се надигаше тежък дим.

Обезсърчен, той усети как лицето му се разкривява, но отказа да заплаче. Почуди се дали просто да не изчака демоните да дойдат с надеждата да му уредят по-бърза смърт, но той се беше заклел да не им дава нищо, а и смъртта на Мария със сигурност не беше бърза. Погледна през прозореца надолу към каменния двор.

Едно падане оттук би убило всеки, замисли се той. Вълна от световъртеж премина през него и изведнъж му се стори, че най-лесното и правилно нещо ще е просто да падне.

Като Чоли? попита глас в главата му.

Примката проблясна в ума му, Арлен се отърси от тези мисли и се завърна в реалността. Задържа се и се дръпна от прозореца.

Не, помисли си той, решението на Чоли не е по-добро от това на татко. Ако умра, това ще е защото нещо ме е убило, не защото съм се предал.

От високия прозорец можеше да вижда далече над зида и нататък по пътя. В далечината напред забеляза движение, което приближаваше към него.

Рейджън.

Арлен отпуши запасите си от сила, каквито не знаеше, че притежава, заподскача надолу по стълбите с близка до обичайната му пъргавост и се затича през глава през двора.

Щом стигна пътя обаче, дъхът му го изостави и той падна в пръстта задъхан, притискайки с ръка шев от едната си страна. Имаше чувството, че в гърдите му са забодени хиляди тресчици.

Погледна нагоре и видя фигурите, все още далече на пътя, но достатъчно близо, за да го видят и те. Чу вик и светът изчезна в чернота.

Слънцето грееше, когато Арлен се събуди, легнал по корем. Пое си въздух и усети превръзките, здраво стегнали тялото му. Гърбът все още го болеше, но вече не пареше, и за пръв път от дни насам той усети лицето си хладно. Подпря се с ръка, за да се изправи, но го прониза остра болка.

– Не бих бързал да правя това – посъветва го Рейджън. – Имаш късмет, че си жив.

– Какво се случи? – попита Арлен и погледна нагоре към мъжа, който седеше наблизо.

– Намерих те припаднал на пътя – каза мъжът. – По раните на гърба ти имаше демонска гнилоч. Трябваше да ги разрежа и да ги източа от отровата, преди да ги зашия.

– Къде е Кийрън? – попита Арлен.

Рейджън се засмя.

– Вътре – каза той. – Кийрън спазва безопасна дистанция през последните два дни. Не можа да издържи на кръвта и се издрайфа, като те намерихме.

– Дни? – попита Арлен. Огледа се наоколо и видя, че отново е в старинния двор. Рейджън беше устроил лагер там, а преносимите му кръгове предпазваха спалните чували и животните.

– Намерихме те по пладне в третиден – каза Рейджън. – Днес е петиден. Бълнуваше през цялото време и се мяташе, докато не изхвърли болестта с потта си.

– Ти излекува моята демонска треска? – попита Арлен шокиран.

– Така ли я наричат в Потока? – попита Рейджън. Сви рамене: – Не по-лошо име от останалите, предполагам, но това не е някаква магическа болест, момче. Просто инфекция. Намерих малко вонливка недалеч от пътя, така че имах с какво да намажа раните. После ще ти сваря малко чай от нея. Ако го пиеш през следващите няколко дни, трябва да се оправиш.

– Вонливка? – попита Арлен.

Рейджън отскубна един бурен, който растеше почти навсякъде.

– Основен елемент от билкарската кесия на всеки вестоносец, макар че прясна е най-добра. Замайва те малко, но поради някаква причина унищожава демонската гнилоч.

Арлен се разплака. Майка му можеше да бъде излекувана от бурен, който редовно плевеше от нивата на Джеф? Това му дойде в повече.

Рейджън изчака мълчаливо, като се поотдалечи, докато сълзите на Арлен изтекат докрай. Сякаш след цяла вечност потокът им намаля и задавените хлипания се успокоиха. Рейджън безмълвно му подаде парче плат и Арлен попи бузите си.

– Арлен – попита вестоносецът накрая, – какво правиш чак тук?

Арлен дълго време го гледаше, докато се опитваше да реши какво точно да каже. Когато най-накрая проговори, историята му се изля като порой. Разказа всичко на вестоносеца, като започна от нощта, в която раниха майка му, и завърши с деня, в който избяга от баща си.

Рейджън мълчеше, докато го слушаше.

– Съжалявам за майка ти, Арлен – каза накрая той. Арлен подсмръкна и кимна.

Кийрън се довлече обратно, когато Арлен заразказва как се бе опитал да намери пътя за Слънчево пасище, но вместо това, без да иска, бе взел разклона за Свободните градове. Изслуша с напрегнато внимание разказа на Арлен за първата му нощ сам, за огромния каменен демон и за стъпканата му защита. Жонгльорът пребледня, когато Арлен описа как е бързал да я поправи, преди демонът да го убие.

– Ти ли си тоя, дето е отсякъл ръката на онзи демон? – попита Рейджън невярващо миг по-късно.

Кийрън изглеждаше готов да повърне отново.

– Този номер не смятам да го опитвам отново – каза Арлен.

– Не, предполагам, че не – засмя се Рейджън. – И все пак, осакатяването на петметров каменен демон е дело, което заслужава поне една-две песни, а, Кийрън?

Той сръчка жонгльора, но това сякаш само преля чашата. Кийрън покри уста и избяга. Рейджън поклати глава и въздъхна.

– Гигантски еднорък каменен демон ни преследва откакто те открихме – обясни той. – Удря по защитите по-силно от всеки друг ядрон, който някога съм виждал.

– Ще се оправи ли? – попита Арлен, докато гледаше как Кийрън се превива.

– Ще му мине – изсумтя Рейджън. – Хайде да те понапълним с малко храна.

Помогна му да се облегне на седлото на коня. Остра болка прониза Арлен при движението и Рейджън го видя как потреперва.

– Подъвчи това – посъветва го той и подаде на момчето чепат корен. – Ще усетиш замайване, но и болката ще утихне.

– Ти да не си билкар? – попита Арлен.

Рейджън се засмя.

– Не съм, но един вестоносец трябва да знае по малко от всеки занаят, ако иска да оцелее.

Той посегна в дисагите си, извади метална тенджера и малко прибори.

– Ще ми се да беше казал на Колийн за вонливката – каза тъжно Арлен.

– Бих – отвърна Рейджън, – ако си бях помислил и за миг, че не знае за нея. – Напълни тенджерата и я сложи на триножника над огнището: – Изумително е какви неща хората са забравили.

Зареди огъня с дърва и в този момент Кийрън се върна – блед, но облекчен.

– Със сигурност ще кажа на Колийн за вонливката, когато те върнем обратно.

– Да ме върнете? – попита Арлен.

– Да се връщаме? – повтори Кийрън.

– Разбира се, че ще се върнем – каза Рейджън. – Баща ти те търси, Арлен.

– Но аз не искам да се връщам – каза Арлен. – Искам да отида в Свободните градове с вас.

– Не можеш просто да избягаш от проблемите си, Арлен – отвърна Рейджън.

– Няма да се върна – заяви Арлен. – Можете да ме влачите дотам, но отново ще избягам в момента, в който ме пуснете.

Известно време Рейджър стоя и го гледа. Накрая извърна поглед към Кийрън.

– Знаеш какво мисля – каза Кийрън. – Нямам никакво желание да удължавам най-малкото с още пет нощи пътуването ни до вкъщи.

Рейджън се намръщи към Арлен.

– Ще пиша на баща ти, щом стигнем Мливари – предупреди го той.

– Загуба на време – каза Арлен. – Той никога не би дошъл за мен.

***

Каменните плочи на двора и високият зид ги скриха добре за през нощта. Широк преносим кръг защитаваше каруцата, а животните бяха прибрани и вързани в друг. Тримата се намираха в по-вътрешната от две концентрично разположени окръжности, а огънят грееше по средата.

Кийрън лежеше сгушен в спалния си чувал, покрил глава с одеялото. Трепереше, въпреки че не беше студено и се свиваше всеки път, когато някой ядрон изпробваше защитите.

– Защо продължават да нападат, след като не могат да преминат? – попита Арлен.

– Търсят пролуки в мрежата – отвърна Рейджън. – Никога няма да видиш ядрон да напада на едно и също място два пъти. – Той чукна с пръст слепоочието си: – Те помнят. Ядроните нямат достатъчно ум да изследват защитите и да преценят къде са слабите им места, затова атакуват преградата и търсят пролука. Рядко преминават, но все пак достатъчно често, за да си заслужава труда.

Въздушен демон се спусна над зида и отскочи от защитите. Кийрън изскимтя под одеялото си от звука му. Рейджън погледна към спалния чувал на жонгльора и поклати глава.

– Сигурно си мисли, че ако не той вижда ядроните, и те няма да го забележат – промърмори той.

– Винаги ли се държи така? – попита Арлен.

– Онзи еднорък демон го изплаши повече от обикновеното – отвърна Рейджън, – но и преди не стоеше зад защитите с високо вдигната глава. – Той сви рамене: – Търсех си спешно жонгльор. Гилдията ми даде Кийрън. Обикновено не работя с толкова зелени.

– Защо въобще взе жонгльор тогава? – попита Арлен.

– О, трябва да си водиш жонгльор, когато посещаваш селата – каза Рейджън. – Готови са да те убият с камъни, ако им се веснеш без такъв.

– Селата ли?

– Малки градчета като Потока на Тибит – обясни Рейджън. – Отдалечени места, до които властта на херцозите почти не достига, и където повечето хора не могат да четат.

– Какво значение има това? – попита Арлен.

– Хората, които не могат да четат, нямат голяма нужда от вестоносци – отвърна Рейджън. – Да, нетърпеливо чакат солта си или там каквото не им достига, но повечето не биха поспрели, за да те видят или да ти разкажат някакви новини. А събирането на новини е основната задача на вестоносеца. Доведи им обаче един жонгльор и те ще зарежат всичко, за да дойдат на представлението. Ти не беше единствената причина да разнеса мълвата за шоуто на Кийрън.

– Някои хора – продължи той, – могат да бъдат едновременно търговци, жонгльори, билкари и вестоносци, но те се срещат толкова често, колкото и дружелюбните ядрони. Повечето вестоносци, които поемат към селзата, трябва да си наемат жонгльор.

– А ти не работиш обикновено със села – припомни си Арлен.

Рейджън му намигна.

– Жонгльорът може и да впечатява селяните, но само ще ти се пречка в двора на херцог. Херцозите и богатите търговци си имат свои жонгльори. Интересуват ги единствено търговията и новините, а и плащат много повече от всичко, което стария Шопар би могъл да си позволи.

***

Рейджън стана преди изгрев на следващата сутрин. Арлен вече беше буден и Рейджън му кимна одобрително.

– Вестносците не могат да си позволят лукса да спят до късно – каза той, докато тракаше колкото може по-силно с приборите за готвене, за да събуди Кийрън. – Важен ни е всеки миг на светло.

Арлен вече се чувстваше достатъчно здрав, за да седне до Кийрън в талигата и тримата поеха към миниатюрните възвишения на хоризонта, които Рейджън наричаше планини. За да мине времето по-бързо, Рейджън разказваше на Арлен истории от пътешествията си, като му сочеше билки покрай пътя и му обясняваше кои се ядат, кои трябва да се избягват, с кои се лекуват рани и кои само влошават положението. Отбеляза кои са най-защитените места за пренощуване и защо са такива, както и го предупреди за хищници.

– Ядроните убиват най-бавните и най-слабите животни – каза Рейджън. – Затова само най-едрите и най-силните, или онези, които се крият най-добре, оцеляват. По пътя ядроните не са единствените, които ще видят плячката в теб.

Кийрън се огледа притеснено наоколо.

– Какво беше това място, където нощувахме през последните няколко дена? – попита Арлен.

Рейджън сви рамене.

– Домът на някой дребен владетел – каза той. – Има стотици такива по земите между това място и Мливари, стари руини, оглозгани от безброй вестоносци.

– Вестоносци? – попита Арлен.

– Разбира се – каза Рейджън. – Някои вестоносци прекарват седмици в издирване на разрушени сгради. Онези, които извадят достатъчно голям късмет, за да се натъкнат на недокоснати руини, могат да се завърнат с всякаква плячка. Злато, скъпоценни камъни, понякога дори древни защити. Но истинското съкровище, което търсят, са онези стари защити, бойните защити, ако въобще някога са съществували.

– Мислиш ли, че са съществували? – попита Арлен.

Рейджън кимна.

– Но няма да тръгна да се отклонявам и да рискувам живота си, за да ги търся.

Няколко часа по-късно Рейджън изостави пътя и ги заведе до малка пещера.

– Винаги е по-добре да се погрижиш за защитата на подслона си, докато още можеш – каза той на Арлен. – Тази пещера е една от малкото споменати в дневника на Грег.

Реджън и Кийрън устроиха бивак, нахраниха и напоиха животните, и пренесоха запасите си в пещерата. Оставиха разтоварената каручка отпред в кръг. Докато работеха, Арлен огледа преносимия кръг.

– Тук има защити, които не познавам – отбеляза той, докато проследяваше рисунките с пръст.

– И аз видях няколко в Потока на Тибит, които бяха нови за мен – призна Рейджън. – Прерисувах ги в дневника си. Може би тази вечер ще можеш да ми кажеш какво правят?

Арлен се усмихна, доволен, че има какво да предложи в замяна на щедростта на Рейджън.

Още по време на яденето, Кийрън започна неспокойно да се върти, като често поглеждаше към помръкващото небе. Рейджън обаче не изглеждаше разтревожен от растящите сенки.

– Най-добре сега да вкараме кобилките в пещерата – отбеляза накрая той и Кийрън веднага тръгна да изпълни заръката. – Стадните животни мразят пещерите – каза Рейджън на Арлен, – затова чакаш колкото можеш и чак накрая ги прибираш. Конят винаги влиза последен.

– Няма ли си име? – попита Арлен.

Рейджън поклати глава.

– Моите коне трябва да си заслужат имената – каза той. – Гилдията ги дресира специално, но много коне все пак се плашат, когато останат вързани през нощта в преносим кръг. Само онези, за които знам, че няма да побегнат или да се паникьосат, получават имена. Тази кобила я купих в Анжие, когато последното ми конче – едно планинско пони – избяга и го изядриха. Ако стигне до Мливари ще ù дам име.

– Ще стигне – каза Арлен, докато галеше врата на бързоногото животно.

След като Кийрън вкара обикновените коне в пещерата, той хвана юздите ù и също я отведе навътре. Докато останалите се установяваха под скалния свод, Арлен изследва входа на пещерата. В камъка бяха издълбани защити.

– Защитите не са довършени – каза той, насочил пръст към тях.

– Разбира се, че не са – отвърна Рейджън. – Не можем да защитим калта, нали така? – Той погледна Арлен с любопитство. – А ти какво би направил, за да завършиш кръга? – попита той.

Арлен се замисли над задачата. Входът на пещерата не беше идеален кръг, а по-скоро приличаше на обърнато ‘U’. Беше по-трудно да се защити, но не прекалено трудно, а и защитите, издълбани в камъка, бяха сред по-разпространените. Взе пръчка и надраска в калта защити, така че линиите им плавно да се свързват с вече нарисуваните. Провери ги три пъти и се отдръпна, вперил поглед в Рейджън за одобрение.

Вестоносецът замлъкна за момент, докато изучаваше разботата на Арлен, и кимна.

– Добра работа – каза той и Арлен засия. – Начертал си вертикалите майсторски. Самият аз не бих могъл да изплета по-здрава мрежа, а ти си сметнал уравненията наум.

– Ъм, благодаря – каза Арлен, въпреки че нямаше представа за какво говори Рейджън.

Рейджън долови паузата на Арлен.

– Ти направи уравненията, нали? – попита той.

– Какво е уравнение? – попита Арлен. – Тази линия – той посочи към най-близката защита – отива при онази фигура там. – После посочи към стената. – Пресича тези линии – той посочи към други защити, – които се кръстосват с онези там – той посочи към още няколко: – И това е всичко.

Рейджън се втрещи.

– Имаш предвид, че си го направил само на око? – попита той.

Арлен сви рамене, когато Рейджън го погледна отново.

– Повечето хора използват права пръчка, за да си проверят линиите – призна той, – но аз никога не си правя труда.

– Как Потока на Тибит не е погълнат от нощта, е пълна мистерия за мен – каза Рейджън.

Извади чувалче от дисагите си, коленичи пред входа на пещерата и изтри защитите на Арлен.

– Защитите в калта са си безразсъдна работа, колкото и добре да са нарисувани – каза той.

Рейджън избра от торбата шепа лакирани дървени плочки със защити. С помощта на права, набраздена с линии пръчка бързо ги разпредели на разстояния и сключи отново мрежата.

Нощта не бе напреднала и с час, когато гигантският еднорък каменен демон се хвърли в сечището. Нададе ужасяващ вой, замете настрана по-малките демони и с тежки стъпки се хвърли към Пещерата, като ревеше застрашително. Кийрън изстена и се оттегли в дъното на пещерата.

– Този ти е запомнил миризмата – предупреди го Рейджън. – Ще те преследва вечно в очакване да свалиш гарда.

Арлен погледна чудовището в един дълъг момент и се замисли за думите на вестоносеца. Демонът изръмжа и удари преградата с все сила, но защитите лумнаха и го блъснаха назад. Кийрън изхлипа, но Арлен се изправи и отиде до входа на пещерата. Пресрещна погледа на ядрона и бавно вдигна ръце, а после изведнъж ги събра в силно плясване, подигравайки демона с двата си крайника.

– Нека си губи времето – каза той, щом демонът изрева в безсилния си гняв. – Няма да ме хване.

Пътуваха почти седмица. Рейджън ги поведе на север, навлязоха в подножието на планината и се за изкачваха все по-нависоко. От време на време Рейджън спираше за да ловува, като поваляше дребен дивеч от огромни разстояния с тънките си копия за мятане.

Най-често нощуваха в убежища, описани в дневника на Грег, въпреки че на два пъти си устроиха лагера и край пътя, на открито. Като всяко животно, кобилата на Рейджън се ужасяваше от дебнещите демони, но не се опитваше да се освободи от букаите си.

– Тя заслужава име – каза Арлен за стотен път, посочил издържливия кон.

– Добре, добре! – съгласи се Рейджън най-накрая и разроши косата на Арлен. – Ето, ти ще я кръстиш.

Арлен се усмихна.

– Нощно око – каза той.

Рейджън погледна коня и кимна.

– Хубаво име – съгласи се той.

Девета глава
Крепостта Мливари

319 СЗ

Теренът ставаше все по-каменист, докато малките възвишения на хоризонта се издигаха все по-високо и по-високо. Рейджън не беше преувеличил, когато каза, че стотина Богинови Хълма биха могли да се поберат само в една-единствена планина, а масивът на тази се простираше докъдето погледът на Арлен стигаше. Въздухът застудяваше с изкачването. Силни пориви на вятъра плющяха между възвишенията. Арлен погледна назад и видя целия свят разстлан под него като на карта. Представи си как пътува по тези земи само с копие и вестоносническа чанта.

Когато най-накрая съзряха Крепостта Мливари, Арлен не можа да повярва на очите си. Въпреки историите на Рейджън, той все пак мислеше, че тя ще се окаже нещо като Потока на Тибит, само че по-голямо. Едва не падна от талигата, когато крепостният град израстна пред очите им и надвисна над пътя пред тях.

Крепостта Мливари беше построена в основата на планина и се издигаше над обширна долина. Още една планина, двойник на тази, в която Мливари бе изградена, се извисяваше от отсрещната страна на долината. Стена, висока над десетина метра, ограждаше в кръг града, но много от сградите вътре си бяха пробили път още по-надълбоко в небето. Колкото повече приближаваха града, толкова повече той се разгръщаше, а крепостният зид се разпростираше на километри и в двете посоки.

По стените бяха изрисувани най-големите защити, които Арлен някога бе виждал. Очите му проследиха невидимите линии, които свързваха една защита с друга, за да очераят мрежа, която да направи стената непробиваема от ядрони.

Но въпреки триумфа на постижението, стените разочароваха Арлен. „Свободните” градове въобще не бяха свободни. Стени, които държаха ядроните навън, също така задържаха хората вътре. Поне в Потока на Тибит решетките на затвора бяха невидими.

– Какво пречи на вятърните демоните да прелетят над стената? – попита Арлен.

– По горната ù част са поставени защититни укрепления, които изплитат купол над града – отвърна Рейджън.

Арлен осъзна, че е трябвало сам да се досети без помощта на Рейджън. Имаше още въпроси, но ги запази за себе си, докато схватливият му ум не премисли възможните отговори.

Отдавна обедното слънце беше превалило, когато най-накрая стигнаха града. Рейджън посочи димен стълб по-нагоре в планината, на километри над града.

– Мините на Херцога – каза той. – Сами по себе си те са цяло село, по-голямо от вашия Поток на Тибит. Не се самоиздържат, но така му изнася на херцога. Керваните вървят дотам почти всяка седмица. Нагоре носят храна, а надолу се връщат със сол, метал и въглища.

Една по-ниска стена се отклоняваше от основната част на града и преграждаше голям дял от долината. Арлен успя да забележи защитните укрепления по протежението ù и спретнатите зелени редици, които се подаваха над зида.

– Знаменитият парк и Овощната градина на Херцога – отбеляза Рейджън.

Портата стоеше широко отворена и работници спокойно влизаха и излизаха през нея. Стражите помахаха на тримата пътници да се приближат. Бяха високи като Рейджън и носеха нащърбени шлемове и промазана кожа върху дебели вълнени униформи. И двамата бяха въоръжени с копия, но ги държаха сякаш по-скоро като експонати, отколкото като оръжия.

– Привет, вестоносецо! – извика единият. – Добре дошъл отново!

– Геймс! Уорън! – Рейджън им кимна.

– Херцогът те очакваше още преди няколко дена – каза Геймс. – Разтревожихме се, като не се прибра.

– Помислихте, че демоните са ме хванали, а? – Рейджън се изсмя. – Никакъв шанс! Имаше нападение на ядрони в селцето, през което минах на връщане от Анжие. Останахме малко там, за да помогнем.

– Да не си си довел и бездомно дете от там? – попита Уорън ухилен. – Малък подарък за жената, докато те чака да я направиш майка?

Рейджън се намуси и пазачът се отдръпна назад.

– Не исках да те обидя – каза той бързо.

– Тогава ти предлагам да не говориш неща, които биха обидили някой друг, служителю – отвърна Рейджън строго.

Уорън пребледня и бързо закима.

– Намерих го на пътя всъщност – каза Рейджън, разроши косата на Арлен и се ухили сякаш не е имало напрежение преди малко.

Арлен харесваше тази черта у Рейджън. Лесно се разсмиваше и не се сърдеше, но изискваше уважение и бързо те поставяше на място. Арлен си пожела някой ден да стане като него.

– На пътя ли? – попита Геймс невярващо.

– На пътя, ами! Отдалечен на дни от всяко друго място – извика Рейджън. – Момчето чертае защити по-добре от някои вестоносци, които познавам.

Арлен се изпълни с гордост от комплимента.

– А ти, жонгльоре? – обърна се Уорън към Кийрън. – Как ти дойде първата нощ на чист въздух?

Кийрън се навъси и пазачите се разсмяха.

– Яко, а? – попита Уорън.

– Хабим светлината – каза Рейджън. – Уведомете Майка Джоун, че ще отида в двореца, след като занеса ориза и се отбия у дома за една баня и едно хубаво ядене.

Мъжете му отдадоха чест и ги пуснаха да влязат в града.

Въпреки първото си разочарование, великолепието на Мливари скоро завладя Арлен. Сградите се извисяваха във въздуха и в сравнение с тях всичко, което той някога бе виждал, изглеждаше нищожно. Улиците бяха застлани с обли камъни, вместо с отъпкана пръст. Ядроните не можеха да се издигат през обработения камък, но Арлен не можеше да си представи усилието, нужно за да се издялкат и натъкмят стотици хиляди камъни.

В Потока на Тибит почти всяка постройка беше дървена, с основа от каменна зидария и сламен покрив с плочки за защити. Тук почти всичко беше от дялан камък и дъхаше на старост. Въпреки защитените крепостни стени, всяка сграда беше защитена и самостоятелно, някои с фантастични произведения на изкуството, други със семпли, но ефикасни знаци.

Въздухът в града смърдеше, преизпълнен със зловонието на боклук, торни клади и пот. Арлен се опита да задържи дъха си, но скоро се отказа и реши да диша през устата. Кийрън, за разлика от него, изглеждаше сякаш за пръв път диша свободно.

Рейджън ги поведе към пазар, където Арлен видя повече хора, отколкото бе виждал през целия си живот. Стотици двойници на Стария Шопар го викаха от всички страни: „Купи това!”, „Пробвай онова”, „Специална цена само за теб!” Всичките бяха високи, истински гиганти в сравнение с хората от Потока на Тибит.

Бутаха колички с плодове, каквито Арлен никога не бе виждал, а продавачите на дрехи бяха толкова много, че хората от Мливари сякаш за нищо друго не мислеха. Продаваха се също картини и дърворезби, толкова сложни, че Арлен се зачуди как някой въобще би намерил времето да ги изработи.

Рейджън ги заведе при един търговец в най-отдалечения край на пазара, който беше окачил на шатрата си символа на щит.

– Човекът на херцога – предупреди Рейджън спътниците си преди да спрат с талигата.

– Рейджън! – извика търговецът. – Какво ми носиш днес?

– Ориз от Тресавището – каза Рейджън. – Данъци от Потока за солта на херцога.

– Видял си се с Руско Шопара? – каза търговецът, по-скоро като заключение, отколкото като въпрос. – Този мошеник още ли им дере кожите на местните?

– Познаваш Шопара? – попита Рейджън.

Търговецът се изсмя.

– Свидетелствах пред Съвета на Майките преди десет години, да му отнемат разрешителното за търговия, след като се опита да ни пробута пратка жито, бъкано с плъхове – каза той.

– Скоро след това напусна града и изплува отново на другия край на света. Чух, че същият номер извъртял и в Анжие, поради което впрочем идва в Мливари.

– Добре, че проверихме ориза – промърмори Рейджън.

Попазариха се малко за текущите цени на ориза и солта. Накрая търговецът се предаде и призна, че Рейджън добре е излязъл на глава с Шопара. Даде на вестоносеца звънтяща кесия монети, за да му доплати разликата.

– Става ли оттук-нататък Арлен да кара талигата? – попита Кийрън.

Рейджън го погледна и кимна. Подхвърли му торбичка монети, която той улови сръчно, и скокна от каручката.

Рейджън поклати глава, когато Кийрън изчезна в тълпата.

– Бива го за жонгльор – каза той, – ама е кекав за пътя.

Качи се обратно в талигата и поведе Арлен по оживените улици. Арлен се почувства задушен от блъсканицата, докато се придвижваха по една особено претъпкана улица. Забеляза някакви хора, облечени само в дрипи, въпреки мразовития планински въздух.

– Какво правят? – попита Арлен, вперил очи в празните чашки, които те протягаха пред минувачите.

– Просят – отвърна Рейджън. – Храната в Мливари не е по джоба на всеки.

– Не можем ли просто да им дадем малко от нашата? – попита Арлен.

Рейджън въздъхна.

– Не е толкова просто, Арлен – каза той. – Почвата тук не е достатъчно плодородна да нахрани дори половината население. Носим жито от Крепостта Райзън, риба от Лактън, плодове и добитък от Анжие. Другите градове не ти подаряват тези неща просто така. И стоката отива при хората, които въртят търговия и печелят пари, за да я заплатят, търговците. Търговците наемат слуги да им работят, и ги хранят, обличат и подслоняват с пари от собствената си кесия.

Той посочи мъж, увит в грубо, мръсно сукно, който държеше спукана дървена купичка пред минувачите, а те го заобикаляха отдалеч и отказваха да го погледнат в очите.

– Така че, ако не си някоя кралска особа или свещеник, и не работиш, свършваш като него.

Арлен кимна, сякаш че разбира, но не беше наистина така. На хората постоянно им свършваха кредитите в смесения магазин в Потока на Тибит, но дори Шопара не ги оставяше да умрат от глад.

Стигнаха до някаква къща и Рейджън направи знак на Арлен да спре талигата. Къщата не беше голяма в сравнение с много други, които Арлен видя в Мливари, но беше внушителна за стандартите на Потока на Тибит. Изградена изцяло от камък, тя се извисяваше на цели два етажа.

– Тук ли живееш? – попита Арлен.

Рейджън поклати глава. Скочи от талигата, отиде до вратата и отривисто почука. Миг по-късно му отвори млада жена с дълга кестенява коса, сплетена в стегната плитка. Беше висока и здрава, като всички в Мливари, и носеше закопчана до врата рокля, която се спускаше до глезените ù и беше стегната около гърдите ù. Арлен не можеше да разбере, дали е красива. Тъкмо щеше да отсече, че не е, когато тя се усмихна и цялото ù лице се промени.

– Рейджън! – извика тя и се хвърли на врата му. – Ти дойде! Слава на Създателя!

– Разбира се, че дойдох, Дженя – каза Рейджън. – Ние, вестоносците, се грижим за своите.