Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 33 страниц)

Джейкъб се изплю на пода.

– Арик се е оказал прекалено голям товар за плещите ти? – попита той. – Пиенето му забавя успеха ти и затова ще го оставиш да гние и ще почнеш самостоятелно? – Изсумтя. – Заслужава си го. Нали ми причини същото на мен преди двайсет и пет години.

Вдигна поглед към Роджър.

– Заслужил или не обаче, ако смяташ, че аз ще ти помогна да го предадеш...

– Майстор Джейкъб – каза Роджър и вдигна ръце, за да предотврати наближаващата тирада, – Арик е мъртъв. Ядроните го разкъсаха на пътя за Крайгорско преди две години.

***

– Изправи си гърба, момче – каза Джейкъб, докато вървяха по коридора. – Не забравяй да гледаш водача на гилдията в очите и не говори, преди да те питат.

Казваше му тези неща за хиляден път вече, но Роджър само кимаше. Беше малък за собствено разрешително, но Джейкъб каза, че в историята на гилдията е имало и по-малки. Талантът и уменията ти печелели разрешителното, не годините.

Не беше лесно да си насрочиш час за среща с водача на гилдията, дори с препоръки. Джейкъб от години нямаше силите да се показва пред публика, и макар членовете на гилдията да изпитваха учтива почит към напредналата му възраст, в административното крило на дома беше по-скоро пренебрегван, отколкото тачен.

Секретарят на водача ги остави да чакат отвън за няколко часа и да гледат отчаяно, докато другите му срещи започваха и приключваха. Роджър седеше с изправен гръб и се съпротивляваше на импулса да се размърда или отпусне, докато светлината от прозореца бавно прекосяваше помещението.

– Водачът Чолс ще ви приеме сега – каза писарят най-накрая и Роджър отново се изпъна в поза “мирно”. Бързо стана и подаде ръка на Джейкъб, за да помогне на стареца да се изправи.

Роджър не беше виждал нищо подобно на кабинета на водача, откакто бе напуснал двореца на херцога. Дебел, топъл килим покриваше пода, шарките му грееха в ярки тонове, а изкусно изработени газови фенери с цветни стъкла висяха от дъбовите стени между картини с велики битки, красиви жени и натюрморти. Бюрото му беше от тъмен, лакиран орех, с преспапиета от малки, изписани статуетки, които бяха миниатюрни копия на по-големите статуи на пиедестали из стаята. Зад бюрото беше емблемата на Жонгльорската гилдия – три цветни топки в голяма емблема на стената.

– Нямам много време, майстор Джейкъб – каза водачът на гилдият Чолс, без дори да си направи труда да вдигне поглед от купа листа на бюрото му. Беше едър човек, поне на петдесет лета, облечен в бродираните дрехи на търговец или аристократ, вместо в шарените одежди на жонгльора.

– Този си струва времето ви – каза Джейкъб. – Чиракът на Арик Сладкогласни.

Чолс най-накрая вдигна очи, пък макар и само да погледне накриво Джейкъб.

– Не знаех, че с Арик все още поддържате връзка – каза той, без въобще да обърне внимание на Роджър. – Чух, че сте се разделили с лоши отношения.

– Годините често смекчават тези неща – каза Джейкъб вдървено, като внимателно мина по границата на лъжата, без да навлезе и сантиметър в територията ù. – Помирил съм се с Арик.

– Изглежда си единственият – каза Чолс и се изкиска. – Повечето хора в сградата по-скоро биха го удушили, отколкото да го погледнат.

– Ще са позакъснели – каза Джейкъб. – Арик е мъртъв.

При тези думи Чолс отрезвя.

– Тъжно ми е да го чуя – отвърна той. – Всеки един от нас е ценен. Пиенето ли го довърши?

Джейкъб поклати глава.

– Ядроните.

Водачът на гилдията се намръщи и се изплю в медна кофа до бюрото си, която изглежда беше там единствено за тази цел.

– Кога и къде? – попита той.

– Преди две години, на пътя за Крайгорско.

Чолс тъжно поклати глава.

– Спомням си, че чиракът му беше някакъв цигулар – каза той и погледна към Роджър.

– Точно така – съгласи се Джейкъб. – Че и повече. Представям ви Роджър Полухват.

Роджър се поклони.

– Полухват? – попита водачът с внезапен интерес. – Чувал съм истории за един Полухват, който свирел из западните села. Ти ли си това, момче?

Роджър се ококори, но кимна. Арик му беше казал, че от селцата лесно ставаш известен, но това все пак го изненада. Зачуди се, дали репутацията му е добра или лоша.

– Не се възгордявай – каза Чолс, сякаш му прочете мислите. – Селяндурите преувеличават.

Роджър кимна и продължи да гледа водача в очите.

– Да, господине. Разбирам.

– Ами, добре тогава, да започваме – каза Чолс. – Давай да видим какво можеш.

– Тук ли? – каза Роджър невярващо. Кабинетът беше просторен и изолиран, но с дебелите си килими и скъпите си мебели въобще не изглеждаше подходящ за акробатика и мятане на ножове.

Чолс му махна нетърпеливо.

– Работил си с Арик години наред, така че ще приема, че можеш да пееш и жонглираш – каза той. Роджър преглътна мъчително. – За да си заслужиш разрешително, трябва да покажеш профилирани умения извън основните.

– Посвири му, момче, както на мен ми посвири – каза уверено Джейкъб и Роджър кимна.

Ръцете му леко трепереха, докато вадеше цигулката от калъфа, но щом пръстите му обхванаха гладкото дърво, страхът му се отми като прахоляк във вана. Засвири и щом се отнесе в музиката, изцяло забрави за водача на гилдията.

Много скоро някакъв крясък отвън го изтръгна от унеса на музиката. Лъкът му се хлъзна по струните и насред тишината, която последва, един глас изгърмя зад вратата.

– Не, няма да чакам някакъв безполезен чирак да си приключи изпита! Махай ми се от пътя!

Чуха се звуци от боричкане, точно преди вратата да се отвори рязко и майстор Джейсън да връхлети в стаята.

– Съжалявам, водачо – извини се писарят, – той отказа да изчака.

Чолс махна на чиновничката да се връща обратно, докато Джейсън се приближаваше към него с гневна крачка.

– Дал си Херцогския бал на Едъм? – каза той настъпателно. – Това шоу е мое от десет години! Чичо ми ще научи за това!

Чолс отстоя позицията си, скръстил ръце.

– Именно херцогът поиска промяната – каза той. – Ако чичо ти има проблем с това, предложи му да го отнесе към Негово височество.

Джейсън се начумери. Едва ли дори Първият министър Джансън щеше да ходатайства пред херцога заради някакво представление на племенника си.

– Ако си дошъл само за това, Джейсън, ще трябва да ни извиниш – продължи Чолс. – Младият Роджър сега е на изпит за разрешително.

Джейсън се извърна рязко към Роджър и пламна като го разпозна.

– Виждам, че си зарязал старото пиянде – изхили се злорадо той. – Надявам се, че не си го сменил за тази дърта антика. – Той вирна брадичка към Джейкъб. – Офертата стои, ако искаш да работиш за мен. Нека сега за разнообразие Арик да ти посъбира трохите, а?

– Майстор Арик е бил разкъсан от ядрони на пътя преди две години – каза Чолс.

Джейсън се извърна към водача на гилдията и се изсмя гръмогласно.

– Великолепно! – извика той. – Тази новина тотално ми компенсира пропуснатите ползи от Херцогския бал, че и отгоре!

Роджър го удари.

Дори не беше осъзнал какво прави, докато не се оказа над майстора с изтръпнали, влажни кокалчета. Беше усетил крехкото хрущене, когато юмрукът му се сблъска с носа на Джейсън, и беше разбрал, че шансовете му да си изкара разрешително се бяха изпарили, но в този момент, това не го интересуваше.

Джейкъб го сграбчи и го издърпа, точно когато Джейсън скочи на крака и замаха бясно.

– Ще те убия за това, ти малък...!

Чолс застана между тях на секундата. Джейсън се замята в хватката му, но размерите на водача бяха повече от достатъчни, за да бъде озаптен.

– Достатъчно, Джейсън! – прогръмя той. – Няма да убиваш никого!

– Видя го какво напрафи! – извика Джейсън, докато кръвта се стичаше от носа му.

– И чух какво му каза! – изкрещя в отговор Чолс. – И аз самият бях готов да те фрасна!

– И сева как ще фея дофечера? – поиска да узнае Джейсън. Носът му вече беше започнал да се подува и с всяка изминала секунда думите му ставаха все по-неразбираеми.

Чолс се намръщи.

– Ще намеря някой да те замести – каза той. – Гилдията ще покрие щетите. Дейвид! – Писарят си подаде главата от вратата. – Заведи майстор Джейсън при някоя билкарка и ù кажи да изпрати сметката тук.

Дейвид кимна и посегна към Джейсън, за да му помогне. Майсторът го блъсна настрани.

– Тофа не е пвиключило – закани се той на Роджър и излезе.

Чолс въздъхна дълбоко, когато вратата се затвори.

– Е, момче, сега вече наистина оплеска работата. Такъв враг не бих пожелал на никого.

– Той вече ми беше враг – каза Роджър. – Чухте го какво каза.

Чолс кимна.

– Чух – отвърна той, – но все пак трябваше да се сдържиш. А какво ще направиш, ако следващия път те обиди някой меценат? Ами ако е херцогът? Членовете на гилдията не могат да ходят нагоре-надолу и да удрят всеки, който ги подразни.

Роджър провеси нос.

– Разбирам – каза той.

– Току-що ми коства една солидна сума, обаче – каза Чолс. – Сега ще трябва седмици наред да подхвърлям на Джейсън пари и важни изяви, та да кротне малко, а като те слушам как свириш, ще съм глупак да те пусна без да ми се издължиш.

Роджър вдигна обнадежден поглед.

– Разрешително с изпитателен срок – каза Чолс и взе лист хартия и перо. – Ще играеш само под надзора на майстор от гилдията, на когото ще плащаш със собствени пари, а половината от общия ви приход ще идва в този кабинет, докато не сметна дълга ти за изплатен. Разбрано?

– Напълно, господине! – каза Роджър с готовност.

– И да си сдържаш гнева – предупреди го Чолс, – че ще ти скъсам разрешителното и повече няма да видиш сцена в Анжие.

Роджър свиреше усилено с цигулката, но с крайчеца на окото си наблюдаваше Ейбръм, едрия чирак на Джейсън. Джейсън обикновено пращаше някой от чираците си да гледа представлението на Роджър. Това го смущаваше, защото беше наясно, че идват заради напълно злонамерения си господар, но от инцидента в кабинета на водача бяха изминали месеци и сякаш така и не се стигна до някакви последици. Майстор Джейсън бързо се беше въстановил и скоро отново се върна на сцената, като жънеше успехи на всяко елитно събитие в Анжие.

Роджър се осмели да се надява, че случката беше зад гърба им, само че чираците продължаваха да идват почти всеки ден. Понякога Ейбръм, дървесният демон, се спотайваше в тълпата, друг път пък Сали, каменният ядрон, отпиваше питие в дъното на някоя кръчма. Колкото и безвредни да изглеждаха обаче, присъствието им не беше случайност.

Роджър завърши шоуто си с размах, като хвърли лъка на цигулката си във въздуха, поклони се дълбоко и се изправи тъкмо навреме, за да го хване. Тълпата избухна в аплодисменти и острият слух на Роджър долови подрънкването на монети, докато Джейкъб вървеше из публиката с шапката. Роджър не можа да сдържи усмивката си. Старецът изглеждаше почти пъргав.

Докато прибираха съоръженията, Роджър хвърляше по едно око на разотиващата се тълпа, но Ейбръм се беше изпарил. И все пак, след като на бърза ръка опаковаха нещата, те поеха по заобиколен път до странноприемницата за да са сигурни, че няма да ги проследят лесно. Слънцето скоро щеше да залезе и улиците се опразваха с видима скорост. Зимата беше към края си, но по дъсчените улици все още на места имаше сняг и лед, и не бяха много хората, които стояха навън, освен ако нямаха някаква работа.

– Дори без дяла на Чолс, наемът ни е платен за дни наред – каза Джейкъб, докато потръскваше кесията със събраните пари. – Когато си изплатиш дълга, ще станеш богат!

– Ние ще станем богати – поправи го Роджър и Джейкъб се засмя, удари пети и плесна Роджър по гърба.

– Погледни се само – каза Роджър и поклати глава. – Какво се случи с търтрещия се полусляп старчок, който ми отвори вратата преди няколко месеца?

– Така стана, защото отново съм сред публиката – каза Джейкъб и се ухили беззъбо на Роджър. – Знам, че не пея и не мятам ножове, но дори минаването с шапката кара прашасалото ми сърце да затупти отново, както не му се е случвало от двайсет години. Чувствам че даже сякаш бих могъл да...

Той отмести поглед.

– Какво? – попита Роджър.

– Просто... – каза Джейкъб, – не знам, да разкажа някоя невероятна история, може би? Или да се правя на тъп, докато ме обстрелваш с остроумни реплики? Е, не нещо дето да те затъмни...

– Разбира се – каза Роджър. – Сам бих те помолил, ако не чувствах, че и без това искам прекалено много от теб, като те влача из целия град да ми наглеждаш представленията.

– Момче – каза Джейкъб, – не мога да си спомня последния път, когато съм бил толкова щастлив.

И двамата се бяха нахилили, когато свиха в един ъгъл и се озоваха право пред Ейбръм и Сали. Зад тях стоеше Джейсън с широката си усмивка.

– Как се радвам да те видя, приятелю! – каза Джейсън, когато Ейбръм плесна Роджър по рамото.

Въздухът избухна от стомаха на Роджър, удар с юмрук го накара да се превие на две и да се сниже върху замръзналите дъски. Преди да успее да се изправи, Сали го ритна здраво в челюстта.

– Оставете го на мира! – извика Джейкъб и се хвърли към Сали. Едрото сопрано само се изсмя, сграбчи го и го запрати със сила в стената на сградата.

– О, и за теб ще има достатъчно, старче! – каза Джейсън, докато Сали тежко налагаше тялото му. Роджър чу трошенето на крехък кокал и слабосилните, мокри пъшкания, които излизаха от устата на майстора му. Само стената го държеше изправен.

Дървените дъски под ръцете му се въртяха, но Роджър скочи на крака, хвана цигулката си за шийката с две ръце и бясно заразмахва импровизираната си бухалка.

– Това няма да ти се размине! – извика той.

Джейсън се изсмя.

– При кого ще идеш? – попита той. – Градските съдии ще повярват ли на очевидно лъжливите обвинения на някакъв дребен уличен палячо или ще предпочетат думата на племенника на Първия министър? Отиди при стражите и теб ще обесят.

Ейбръм улови цигулката с лекота, изви ръката на Роджър и вкара коляното си в чатала му. Роджър усети как ръката му се счупи, дори след като слабините му пламнаха, цигулката се стовари на тила му и се пръсна, и той отново падна на дъсчената настилка.

Дори през звънтенето в ушите си, Роджър чу нестихващите болезнени пъшкания на Джейкъб. Ейбръм застана над него и с усмивка вдигна една тежка бухалка.

Двадесет и шеста глава
Лечебница

332 СЗ

– Привет, Джизел! – извика Скот, когато старата билкарка дойде при него с паница. – Защо поне веднъж не дадеш на чирачката си да свърши тази работа!

Той кимна към Лийша, която преобличаше някакъв друг мъж.

– Ха! – избумтя Джизел. Тя беше доста едра жена с къса прошарена коса и мощен глас. – Ако ù оставя на нея къпането с влажна кърпа, до една седмица половин Анжие ще дойдат да ми се жалват, че ги е тръшнала чумата.

Лийша поклати глава, когато останалите в стаята се разсмяха, но го направи с усмивка. Скот беше безобиден. Вестоносец, чийто кон го беше хвърлил на пътя. Беше късметлия, че въобще е оцелял, особено след като е успял да издири коня си и да се качи на седлото му с две счупени ръце. Нямаше съпруга, която да се грижи за него, и затова Гилдията на вестоносците му покриваше престоя в лечебницата на Джизел, докато не започне да се оправя сам.

Джизел накисна кърпата в паницата с топла сапунена вода и вдигна чаршафа на мъжа, а ръката ù започна да се движи с уверена експедитивност. Вестоносецът изскимтя точно когато тя привършваше и Джизел се разсмя.

– По-добре е, че аз ви къпя – каза тя на висок глас и погледна надолу. – Не бихме искали да разочароваме горката Лийша.

Останалите пациенти се разкикотиха в леглата си за сметка на човека. Стаята беше пълна и всички бяха малко отегчени от лежането.

– Според мен пък тя ще го намери в по-друго състояние, отколкото ти – измърмори Скот и бързо се изчерви, но Джизел само се изсмя отново.

– Скот, милият, много си пада по теб – Джизел каза на Лийша по-късно в аптеката, където стриваха билки.

– Пада си, а? – изсмя се Кейди, една от по-младите чирачки. – Той не си пада, той е влююююбен!

Останалите чирачки, които чуха, избухнаха в кикот.

– Мисля, че е сладур – отзова се Рони.

– Според теб всички са сладури – отвърна Лийша. Рони тъкмо беше разцъфтяла и беше луднала по момчетата. – Надявам се обаче, че ще проявиш повече вкус и няма да се метнеш на врата на първия, който те помоли за баня с мокра кърпа.

– Не ù давай идеи – каза Джизел. – Ако я пусна, ще вземе да изкъпе с мокра кърпа всеки мъж в лечебницата.

Всички момичета се разкикотиха и дори Рони не отрече.

– Поне от благоприличие да се беше изчервила – каза ù Лийша и момичетата отново се засмяха.

– Хайде стига толкова! Тръгвайте, смехурани! – напъди ги с усмивка Джизел. – Искам да си поговря малко с Лийша.

– Почти всеки мъж, който идва, полудява по теб – каза ù Джизел, когато другите излязоха. – Нищо няма да ти стане, ако поговориш с някого за нещо повече здравето му.

– Звучиш като майка ми – отвърна Лийша.

Джизел тресна чукалото си на тезгяха.

– Нищо подобно – каза тя, тъй като през годините беше разбрала всичко за Илона. – Просто не искам да умреш като стара мома, само за да ù направиш напук. Не е престъпление да харесваш мъжете.

– Но аз харесвам мъжете – възропта Лийша.

– Това не съм го видяла – отвърна Джизел.

– Значи трябваше да скокна и да измия Скот с кърпата? – попита Лийша.

– Разбира се, че не – каза Джизел. – Поне не пред всички – допълни тя и ù намигна.

– Ето сега вече звучиш като Бруна – изръмжа Лийша. – Две-три нескопосани приказки няма да ми спечелят сърцето.

Молби като тези на Скот не бяха новост за Лийша. Тя имаше тялото на майка си и това означаваше внимание от страна на мъжете, независимо дали го искаше или не.

– Тогава какво ти е нужно? – попита Джизел. – Какъв мъж би могъл да мине през защитите на сърцето ти?

– Мъж, на когото да мога да се доверя – отвърна тя. – Като го целуна по бузата, да не тича веднага при приятелите си да се хвали, че ме е забол зад плевнята.

Джизел изсумтя.

– По-лесно ще намериш добродушен ядрон – каза тя.

Лийша сви рамене.

– Мисля, че те е страх – обвини я Джизел. – Толкова дълго си чакала за да ти отнемат цветето, че от нещо съвсем естествено, което всяко момиче прави, си изградила някаква непреодолима стена.

– Пълен абсурд – каза Лийша.

– Така ли? – попита Джизел. – Виждала съм те как се чудиш и пелтечиш, почервеняла като домат, когато идват жени да ти искат съвети за проблемите си в спалнята. Как би могла да съветваш другите за телата им, ако не познаваш своето собствено?

– Мисля, че много добре знам кое къде влиза – саркастично каза Лийша.

– Знаеш какво имам предвид – отвърна Джизел.

– Какво предлагаш да направя по въпроса? – каза натъртено Лийша. – Да си избера просто някой случаен мъж, та да отметна тази грижа?

– Ако това е условието – отвърна Джизел.

Лийша я погледна яростно, но Джизел срещна погледа ù, без да трепне дори.

– Толкова дълго си пазила цветето си, че вече никой мъж не е достатъчно достоен в очите ти, за да го отнеме – каза тя. – Какво му е хубавото на едно цвете, което е скрито така, че никой да не го види? Кой ще си спомня красотата му, когато увехне?

Лийша изхлипа задавено, но Джизел беше там на секундата, за да я поеме в обятията си, докато тя ридае.

– Нищо, нищо, миличка – зауспокоява я тя, докато галеше косата ù, – не е чак такава трагедия.

***

След вечеря, когато защитите бяха вече проверени, а чирачките изпратени в стаята си да учат, Лийша и Джизел най-накрая намериха време да си сварят билков чай и да отворят чантата на сутрешния вестоносец. На масата стоеше фенер, зареден и спретнат за дълга употреба.

– Пациенти по цял ден и писма по цяла нощ – въздъхна Джизел. – Да благодарим на светлината, че билкарките не се нуждаят от сън, а? – Обърна чантата с дъното нагоре и по цялата маса се разсипаха пергаменти.

Бързо отделиха личните кореспонденции на пациентите, а Джизел посегна наслуки към един вързоп и погледна към обръщението.

– Тези са за теб – каза тя, подаде вързопа на Лийша и взе друго писмо от купчината, което отвори и започна да чете.

– Това е от Кимбър – каза тя след секунда. Кимбър беше една от чирачките на Джизел, изпратени да учат другаде. Тази беше в Земеделски пън, на ден път на юг. – Обривът на бъчваря се е влошил и отново е плъзнал по тялото.

– Тя просто не вари чая както трябва, убедена съм – изпъшка Лийша. – Никога не го оставя да се накисне достатъчно, а после се изненадва от слабите си лекове. Сега ако ще трябва да ходя до Земеделски пън, да го варя вместо нея, такъв пердах ще ù хвърля!

– Тя си го знае – изсмя се Джизел. – Затова ми пише на мен този път!

Смехът ù беше заразителен и Лийша скоро се включи. Лийша обичаше Джизел. Имаше твърдостта на Бруна, когато ситуацията го изискваше, но винаги първа се засмиваше.

Лийша усещаше болезнено липсата на Бруна и тази мисъл отново я върна към вързопа. Беше четвъртиден, когато седмичният вестоносец пристигаше от Земеделски пън, Хралупата на дърваря и други южни села. Разбира се, обръщението върху първото писмо в купчината беше с прилежния почерк на баща ù.

Имаше и писмо от Вика, и Лийша прочете първо него, а ръцете ù стискаха хартията, както винаги, докато не се увери, че Бруна, по-стара от древността, си е жива и здрава.

– Вика е родила – отбеляза тя. – Момче, Джейм. Три килограма и триста грама.

– Това третото ли ù е? – попита Джизел.

– Четвъртото – отвърна Лийша.

Вика се беше омъжила за послушник Джона – сега вече пастир Джона – скоро след като пристигна в Хралупата на дърваря и без да се помайва му народи куп деца.

– Значи шансовете да се върне обратно в Анжие не са много големи – оплака се Джизел.

Лийша се разсмя.

– Мислех, че това стана ясно още след първото – каза тя.

Трудно можеше да си представи, че са минали седем години откакто размениха местата с Вика. Временната уговорка се оказа постоянна, което не беше чак толкова неприятно за Лийша.

Независимо какво щеше да прави Лийша, Вика щеше да остане в Хралупата на дърваря, а там изглежда я харесваха повече отколкото Бруна, Лийша и Дарси взети заедно. Тази мисъл накара Лийша да почувства свобода, каквато дори не бе сънувала, че съществува. Беше обещала да се завърне един ден, за да осигури на селото билкарката, от която се нуждае, но Създателят се бе погрижил за това вместо нея. Сега бъдещето ù беше на нейно разположение.

Баща ù пишеше, че е хванал настинка, но Вика се грижела за него и очаквал бързо да се оправи. Следващото писмо беше от Мейри, най-голямата ù дъщеря вече била разцъфтяла и обещана, а Мейри вероятно скоро щяла да става баба. Лийша въздъхна.

Във вързопа имаше още две писма. Лийша си кореспондираше с Мейри, Вика и баща си почти всяка седмица, но майка ù не ù пишеше така често, а когато го правеше, то почти винаги беше в изблик на гняв.

– Наред ли е всичко? – попита Джизел и вдигна поглед от писмото си, за да види намръщената физиономия на Лийша.

– Просто майка ми – каза Лийша, докато четеше. – Тонът се сменя според настроенията ù, но съобщението си остава същото: “Прибирай си в къщи и си роди деца, преди да остарееш и Създателят да ти отнеме тази възможност’.

Джизел изсумтя и поклати глава.

Заедно с писмото на Илона имаше и един друг лист, предполагаемо от Гаред, макар че посланието беше с почерка на майка ù, тъй като той не знаеше буквите. Но колкото и да се беше старала Илона писмото да изглежда като продиктувано, Лийша беше убедена, че поне половината думи в него принадлежаха на майка ù, а може би и другата половина. Тези послания, също както писмата на майка ù, никога не променяха съдържанието си. Гаред беше добре. Гаред страдаше за нея. Гаред я чакаше. Гаред я обичаше.

– Майка ми трябва да ме мисли за много тъпа – каза Лийша с огорчение, докато четеше, – ако очаква да повярвам, че Гаред някога ще напише стихотворение, камо ли пък без рими.

Джизел се засмя, но смехът ù угасна преждевременно, когато видя, че Лийша не се присъедини.

– Ами ако е права? – попита изведнъж Лийша. – Колкото и ужасно да е, човек да си помисли, че Илона някога за нещо може да излезе права, аз наистина искам един ден да имам деца и въобще не е нужно да си билкарка, за да знаеш, че дните пред мен, в които мога да го направя, са вече по-малко, отколкото тези зад гърба ми. Ти сама го каза, похабила съм най-добрите си години.

– Съвсем не съм ти казвала такова нещо – отвърна Джизел.

– Но е така – тъжно каза Лийша. – Никога не съм си правила труда да търся мъже, те винаги са успявали да ме намерят, независимо дали съм го искала или не. Просто винаги съм си мислела, че някой ден ще ме открие такъв, който да се впише в живота ми, а не да очаква аз да се впиша в неговия.

– Всички си мечтаем понякога за това, миличка – каза Джизел, – и фантазията е доста приятна, докато си седиш и зяпаш в стената, но не можеш да ù възлагаш всичките си надежди.

Лийша стисна писмото в ръцете си и го смачка.

– Значи мислиш да се върнеш и да се омъжиш за този Гаред? – попита Джизел.

– О, Създателю, не! – извика Лийша. – Разбира се, че не.

Джизел изсумтя.

– Хубаво. Току-що ми спести усилието да те ударя по главата.

– Колкото и да копнее коремът ми за дете – каза Лийша, – ще си умра девствена, преди да позволя на Гаред да ми направи такова. Проблемът е, че той се нахвърля върху всеки мъж в Хралупата на дърваря, който се опита да ме докосне.

– Няма проблеми – каза Джизел. – Роди си децата тук.

– Какво? – попита Лийша.

– Хралупата на дърваря е в добрите ръце на Вика – отвърна Джизел. – Самата аз обучих момичето, пък и сърцето ù, тъй или иначе, вече е там.

Тя се наведе и сложи месестата си ръка върху тази на Лийша.

– Остани – каза тя. – Направи Анжие свой дом и поеми лечебницата, след като се оттегля.

Очите на Лийша се разшириха. Отвори уста, но от нея не излезе и звук.

– Колкото съм те научила аз през последните няколко години, толкова и ти мен – продължи Джизел. – На никой друг не бих поверила бизнеса си, та дори и Вика да се върне утре.

– Не знам какво да кажа – успя да изрече Лийша.

– За никъде не бързаме – отвърна Джизел и потупа ръката на Лийша. – Смея да твърдя, че въобще не смятам да се оттеглям скоро. Просто си помисли върху това.

Лийша кимна. Джизел разтвори обятията си, Лийша се хвърли в тях и силно прегърна по-възрастната жена. Когато се разделиха, някакъв вик отвън ги накара да подскочат.

– Помощ! Помощ! – изпищя някой.

И двете погледнаха към прозореца. Вече се беше стъмнило.

Да си отвориш капаците на прозорците през нощта беше престъпление, наказуемо с бой с камшик, но Лийша и Джизел не се подвоумиха да го направят и видяха към тях по дъсчената настилка да тичат трима градски стражи, двама от които носеха по един мъж.

– Здравейте, лечебницата! – извика водача им, щом съзря отворените кепенци на осветената стая. – Отворете вратата! Убежище! Убежище и лечение!

Лийша и Джизел се втурнаха едновременно към стълбите и едва не се претърколиха, докато бързаха да стигнат до вратата. Беше зима и макар майсторите по защитата на града да се трудеха усилено, за да поддържат отбранителната мрежа чиста от сняг, лед и сухи листа, по няколко въздушни демона неизменно си откриваха пролука всяка нощ, ловуваха бездомници и чакаха някой случаен глупак да се осмели да пренебрегне вечерния час и закона. Един въздушен демон можеше да се спусне като безшумен камък, да разпери ноктестите си крила и с внезапен замах да изкорми жертвата си, сетне да сграбчи тялото с долните си крайници и да отлети с него.

Двете отвориха широко вратата и застанаха да чакат на входната площадка мъжете да се приближат. Порталът беше защитен. Лечители и пациенти бяха в в достатъчна безопасност дори без вратата.

– Какво става? – извика Кейди, подала глава от балкона на втория етаж. Останалите чирачки се натрупаха зад гърба ù.

– Слагайте си отново престилките и бързо долу! – нареди Лийша и по-младите момичета се втурнаха да изпълняват.

Мъжете все още бяха далече, но тичаха с всички сили. На Лийша ù се сви стомаха, когато чу писъците в небето. Наоколо се въртяха въздушни демони, привлечени от светлината и врявата.

Стражите обаче, напредваха бързо и Лийша вече се надяваше, че ще пристигнат невредими, когато един от мъжете се подхлъзна на леда и падна на земята. Той извика, а пострадалият, който той носеше, се претърколи до дъсчената улица.

Стражът, който все още мъкнеше човек на рамото си, извика нещо на другия, приведе се напред и забърза крачка. Колегата му се втурна назад към падналия им другар.

Внезапното шляпане на кожени криле беше единственото предупреждение, преди главата на злощастния страж да се откъсне от тялото му и да се претърколи на дъсчения път. Кейди изкрещя. Още преди кръвта да заблика от разреза, въздушният демон изпищя и се метна към небето, завличайки във въздуха тялото на мъртвия човек.

Натовареният страж прекоси защитите и пренесе човека на сигурно място. Лийша погледна отново към човека навън, който се мъчеше да се изправи, и челото ù се напрегна в решителност.

– Лийша, не! – извика Джизел и посегна да я хване, но Лийша се изплъзна пъргаво и хукна по дъсчената улица.

Тичаше на остър зиг-заг, а писъците на въздушните демони ехтяха в студения въздух над нея. Един от ядроните все пак реши да се спусне и да я нападне в движение, но не я уцели, макар и на сантиметри. Сгромоляса се върху дъските с трясък, но бързо се опомни, невредим под дебелата си кожа. Лийша се завъртя и хвърли шепа от ослепяващия прах на Бруна в очите му. Съществото изрева от болка и Лийша продължи да тича напред.

– Спаси него, не мен! – извика ù стражът и посочи с пръст лежащата до него неподвижна фигура. Глезенът на стража беше изкривен под странен ъгъл, очевидно счупен. Лийша погледа към другото тяло, проснато на дъските. Не можеше да носи и двамата.

– Не мен! – извика отнова стражът, докато тя се приближаваше.

Лийша поклати глава.

– Теб имам по-голям шанс да те отведа на безопасно място – каза тя с тон, нетърпящ възражения. Застана под мишницата му и го вдигна.

– Не се изправяй много – каза задъхано стражът. – Въздушките по-малко се хвърлят на плячка, която върви ниско.

Тя се прегърби, доколкото можа, и подкрепяйки тялото на едрия мъж, тръгна несигурно напред, без да се съмнява, че с това тътрене, ниско или не, доникъде няма да стигнат.

– Сега! – извика Джизел.

Лийша погледна напред и видя Кейди и останалите чирачки да тичат към нея. Над главите си държаха краищата на бял чаршаф. Плющящото платно се разпростря над почти всичко и задачата на демоните да си изберат мишена стана почти невъзможна.

Под това прикритие, госпожа Джизел и първият страж се втурнаха към тях. Джизел помогна на Лийша, докато стражът хвана човека, изгубил съзнание. Страхът им вдъхна нови сили и те бързо преминаха останалото разстояние. Прибраха се в лечебницата и залостиха вратата.

***

– Този е мъртъв – каза Джизел с хладен тон. – Бих се обзаложила, че е мъртъв от повече от час.