Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 33 страниц)

Шепотът плъзна като огън из тълпата при тези думи.

Стийв вече си беше махнал превръзката и плесна сина си здраво по тила.

– Като се приберем, ще ти дам да видиш ядрони посред бял ден – изръмжа той.

– Не и в моя дом – каза Ърни. Илона го погледна ядно, но Ърни не ù обърна внимание и посочи с палец към Смит: – За вас двамата има стая в странноприемницата – каза той.

– Чиято цена ще си отработите – допълни Смит, – а до месец да сте се изнесли, дори за това време да сте издигнали само един навес.

– Абсурд! – каза Илона. – Не могат да работят за стаята си и да си построят къща за месец!

– Мисля, че ти си имаш свои грижи – каза Смит.

– Какво искаш да кажеш? – попита Илона.

– Иска да каже, че ще трябва да вземеш решение – отвърна Ърни. – Или ще се научиш да спазваш брачния си обет, или ще накарам пастира да го разтрогне и тогава ще можеш да се пренесеш при Гаред и Стийв под навеса им.

– Ти се шегуваш – каза Илона.

– Никога не съм бил по-сериозен – отвърна Ърни.

– Да върви по ядроните – каза Стийв. – Идвай с мен.

Илона го погледна косо.

– Да живея под навес? – попита тя. – Едва ли.

– Тогава най-добре да се отправяш към къщи – каза Ърни. – Ще ти трябва много време да се научиш кое къде е в кухнята.

Илона се навъси и Лийша знаеше, че борбата на баща ù едва сега започва, но майка ù напусна, както ù наредиха, а това беше много красноречиво относно шансовете му.

Ърни целуна дъщеря си. – Гордея се с теб – каза той. – И се надявам, че някой ден и аз ще те накарам да се гордееш с мен.

– О, тате – каза Лийша и го прегърна, – ти вече го направи.

– Значи ще се прибереш у дома? – попита той с надежда.

Лийша се обърна към Бруна, после към него и поклати глава.

Ърни кимна и отново я прегърна.

– Разбирам.

Седма глава
Роджър

318 СЗ

Роджър следваше майка си и докато тя метеше странноприемницата, той размахваше малката си метла от ляво на дясно, имитирайки широкия ù замах. Тя погледна надолу към него и му се усмихна, разроши яркочервената му коса и той засия насреща ù. Беше на три години.

– Измети зад пещта, Роджър – каза тя и той побърза да изпълни заръката, като заблъска снопчето си от клонки в процепа между пещта и стената, и наоколо се разхвърчаха дървени стърготини и късчета кора. Майка му замете последиците в спретната купчинка.

Вратата се отвори рязко и бащата на Роджър влезе с купчина дърва в ръцете. Ръсеше парченца кора и кал, докато прекосяваше стаята.

– Джесъм! – извика жената. – Току-що изметох тук!

– Аз помагам мета! – заяви на висок глас Роджър.

– Точно така – съгласи се майка му, – а баща ти изпоцапа.

– Искаш да ни свършат дървата посред нощ, докато херцогът и антуражът му са горе? – попита Джесъм.

– Негово Височество ще дойде при нас чак след седмица – отвърна тя.

– Най-добре да си свършим работата сега, докато е спокойно в странноприемницата, Кали – каза Джесъм. – Кой знае колко придворни ще си доведе херцогът, които ще ни разиграват за щяло и нещяло, сякаш Речен мост е самия Анжие.

– Ако искаш да свършиш нещо полезно – каза Кали, – да знаеш, че защитите навън са се поолющили.

Джесъм кимна.

– Видях – рече той. – Дървото се е изметнало при последното застудяване.

– Майстор Пайтър щеше да ги подновява преди седмица – каза Кали.

– Вчера говорих с него – отвърна Джесъм. – Пратил е всички да работят на моста, но каза, че докато дойде херцогът, ще са готови.

– Аз за херцога не се притеснявам – каза Кали. – На Пайтър може едничката му грижа да е да впечатли Райнбек, та да получи някоя височайша поръчка, но аз лично се безспокоя за по-простички неща, като например дали семейството ми няма да посреща ядрони през нощта.

– Добре, добре – каза Джесъм, вдигнал ръце. – Отново ще поговоря с него.

– Човек би помисли, че Пайтър не е толкова заблуден – продължи Кали. – Райнбек дори не е нашият херцог.

– Той е единственият наоколо, който е достатъчно близо да ни прати помощ, ако ни се наложи – каза Джесъм. – Юкор пет пари не дава за Речен мост, гледа само вестоносците да преминават спокойно и данъците да идват на време.

– Ехо, събуди се! – каза Кали. – Ако Райнбек идва, то е защото също души за данъци. Ще започнем да плащаме и на двамата още преди Роджър да види ново лято.

– А ти какво предлагаш да направим? – попита Джесъм. – Да разгневим херцога, който ни е на ден път оттук, в името на онзи, до когото бием две седмици път на север?

– Не съм казала, че трябва да му се изплюем в лицето – каза Кали. – Просто не виждам защо е по-важно да го впечатлим, отколкото да поправим защитите на собствените си домове.

– Казах, че ще отида – каза Джесъм.

– Ами отивай де – отвърна Кали. – Вече мина обяд. И вземи Роджър със себе си. Може пък това да ти припомни кои са важните неща в живота.

Джесъм преглътна киселата си физиономия и клекна пред сина си.

– Искаш ли да идем да видим моста, Роджър? – попита той.

– На риба? – попита Роджър.

Обичаше да лови риба с баща си от моста.

Джесъм се разсмя и вдигна сина си на ръце.

– Не днес – каза той. – Майка ти иска да си поговорим с Пайтър.

Сложи го да седне на раменето му.

– Сега се дръж здраво – предупреди го той, Роджър се хвана за главата му и Джесъм се наведе, за да мине през вратата. Бузите му дращеха от наболата брада.

Мостът не беше далеч. Речен мост беше малък дори за селце. Шепа къщи и магазинчета, казармите на военните, които събираха таксите, и странноприемницата на родителите му. Роджър помаха на стражите, докато минаваха край кабината на бариерата.

Мостът свързваше двата бряга на Разделящата река там, където тя беше най-тясна. Построен от отдавна отминали поколения, мостът имаше две арки, които изписваха двадесетметрова дъга над водата, и беше достатъчно широк, за да премине по него голяма каруца с по един конник от двете ù страни. Екип мливарийски инженери ежедневно поддържаха въжетата и подпорите. Пътят на вестоносците, или единственият път, се простираше докъдето погледът стигаше и в двете посоки.

Майстор Пайтър стоеше на отсрещния край на моста и крещеше наставления, надвесен над парапета. Роджър проследи погледа му и видя как чираците му, вързани на ремъци, подновяваха защитите в долната част на конструкцията.

– Пайтър! – извика Джесъм, когато стигнаха до средата на моста.

– Здрасти, Джесъм – провикна се защитникът. Джесъм свали Роджър на земята и се ръкува с Пайтър.

– Мостът изглежда добре – отбеляза Джесъм.

Пайтър беше заменил повечето от по-простите нарисувани защити със сложни калиграфски фигури – вдълбани, лакирани и полирани.

Пайтър се усмихна.

– Херцогът ще напълни гащите като види защитите – заяви той.

Джесъм се засмя.

– Кали в момента лъска странноприемницата – каза той.

– Зарадваш ли херцога, бъдещето ти е уредено – каза Пайтър. – Една блага дума в правилните уши и ще си продаваме занаята в Анжие, а не в това затънтено място.

– Това „затънтено място” е моят дом – каза Джесъм намръщен. – Дядо ми е роден в Речен мост и ако зависи от мен, и внуците ми ще бъдат.

Пайтър кимна.

– Нищо лично – каза той. – Просто Анжие ми липсва.

– Ами, върни се – предложи Джесъм. – Пътят е отворен, пък и една нощ навън едва ли ще е голямо изпитание за защитник като теб. За това не ти е нужен херцога.

Пайтър поклати глава.

– Анжие гъмжи от защитници – каза той. – Там ще бъда само капка в морето. Но ако успея да спечеля благоразположението на херцога, това ще ми даде възможности отвъд прага на вратата ми.

– Е, аз пък днес съм притеснен за моята врата – каза Джесъм. – Защитите се лющят, а Кали се тревожи, че и една нощ повече няма да издържат. Можеш ли да дойдеш да ги погледнеш?

Пайтър издиша бурно.

– Вчера ти казах... – започна той, но Джесъм го прекъсна.

– Знам какво ми каза, Пайтър, но пък аз ти казвам, че не е достатъчно – каза той. – Няма да позволя момчето ми да спи зад слаби защити, само за да направиш тези на моста малко по-артистични. Не можеш ли да дойдеш да ги постегнеш за през нощта?

Пайтър се изплю.

– И сам можеш да го направиш, Джесъм. Просто проследи линиите. Ще ти дам боя.

– И Роджър рисува по-добри защити от мен, а това не е всичко – каза Джесъм. – Ще оплескам работата и Кали ще ме убие, ако ядроните не го направят.

Пайтър се намръщи. Тъкмо щеше да отговори, когато се чу вик в далечината по пътя.

– Здрасти, Речен мост!

– Джерал! – извика Джесъм.

Роджър погледна нагоре с внезапен интерес и разпозна грамадната фигура на вестоносеца. Устата му се напълни със слюнка на момента. Джерал винаги му носеше по някое лакомство.

До него се возеше още един мъж, непознат, но пъстрият му жонгльорски костюм успокои момчето. То си спомни как предишният жонгльор пееше, танцуваше и ходеше на ръце, и заподскача въодушевено. Роджър обичаше жонгльорите повече от всичко друго на света.

– Виж го ти, малкия Роджър, пораснал с още една педя! – извика Джерал, спря коня си и скочи, за да вземе Роджър на ръце. Беше висок и як като буре за дъждовна вода, с кръгло лице и прошарена брада. Едно време Роджър се страхуваше от него заради металната му ризница и белега от демон, който придаваше гневлив израз на долната му устна, но вече не. Разсмя се, когато Джерал го погъделичка.

– Кой джоб? – попита Джерал, вдигнал с изпънати ръце момчето. Роджър веднага посочи. Джерал винаги слагаше лакомството на едно и също място.

Грамадният вестоносец се разсмя и извади райзънски карамелен бонбон, увит в царевично листо. Роджър изпищя и се тръшна на тревата, за да го разопакова.

– Какво те води в Речен мост по това време? – попита Джесъм вестоносеца.

Жонгльорът пристъпи напред и с претенциозен жест отметна пелерината си. Беше висок, с дълга коса, изсветляла от слънцето до златисто, и кафява брада. Челюстта му беше напълно квадратна, а кожата – почерняла. Върху шарения си костюм носеше елегантно наметало, на което бе нарисувана китка от зелени листа върху кафяво поле.

– Арик Сладкогласни – представи се той. – Майстор жонгльор и пратеник на Негово Височество, Херцог Райнбек Трети, пазител на горската крепост, носител на дървената корона и Господар на цял Анжие. Тук съм за да проверя селото преди идването на Негово Височество другата седмица.

– Пратеникът на херцога е жонгльор? – Пайтър попита Джерал и веждата му подскочи.

– Никой не е по-подходящ за селата – отвърна Джерал и му смигна. – Хората по-трудно ще удушат човека, който им съобщава, че данъците се вдигат, ако жонглира на децата им.

Арик му се намръщи, но Джерал само се изсмя в отговор.

– Бъди така добър да доведеш ханджията, да дойде да ни прибере конете – каза Арик на Джесъм.

– Аз съм ханджията – отвърна бащата на Роджър и му подаде ръка. – Странноприемница Джесъм. Това там е синът ми Роджър.

Той кимна към Роджър.

Арик пренебрегна ръката и момчето, извади сребърна луна сякаш от нищото и я врътна с палец към него. Джесъм улови монетата и я погледна любопитно.

– Конете – каза остро Арик.

Джесъм се намръщи, но сложи монетата в джоба си и тръгна към животните. Джерал хвана юздите на своя кон и махна на ханджията с ръка да не се притеснява.

– Защитите ми все още се нуждаят от оправяне, Пайтър – каза Джесъм. – Само ще съжаляваш, ако ме накараш да пратя Кали да ти се накрещи за това.

– Изглежда мостът се нуждае от още доста работа, преди Негово Височество да пристигне – отбеляза Арик.

Пайтър се поизпъчи при тези думи и хвърли кисел поглед на Джесъм.

– Бихте ли желали да спите зад олющени защити тази нощ, майсторе жонгльор? – попита Джесъм. Почернялата кожа на Арик избеля при това.

– Аз ще ти ги прегледам, ако искаш – каза Джерал. – Ще ги постегна, ако не са прекалено зле, а ако са, лично ще доведа Пайтър.

Удари тежко с копието си в земята и изгледа изпод вежди защитника. Пайтър се ококори и закима в съгласие.

Джерал вдигна Роджър и го сложи върху грамадния си боен кон.

– Дръж се здраво, момче – каза той – сега ще те повозим!

Роджър се разсмя и се хвана за гривата на коня, докато Джерал и баща му поведоха конете към странноприемницата. Арик крачеше пред тях като човек, следван от слуги.

Кали чакаше на вратата.

– Джерал! – извика тя. – Каква приятна изненада!

– И кой е това? – попита Арик, а ръцете му зашариха бързичко, за да загладят косата и дрехите му.

– Това е Кали – каза Джесъм и когато блясъкът от очите на Арик не изчезна, допълни, – жена ми.

Арик изглеждаше сякаш не го чу, закрачи към нея и отметна назад многоцветното си наметало, за да се поклони.

– Приятно ми е, мадам – каза той и целуна ръката ù. – Аз съм Арик Сладкогласни, майстор жонгльор и пратеник на Негово Височество, Херцог Райнбек Трети, пазител на горската крепост, носител на дървената корона и Господар на цял Анжие. Негово Височество ще остане доволен да види такава красота, когато посети прекрасния ви хан.

Кали покри уста, а бледите ù бузи поруменяха в тон с червената ù косата. Отвърна му с неумел реверанс.

– Вие с Джерал сигурно сте изморени – каза тя. – Влезте и ще ви сипя малко гореща супа, докато приготвя вечерята.

– С най-голямо удоволствие, добра жено – каза Арик и отново се поклони.

– Джерал обеща да погледне защитите ни преди да се стъмни, Кал – каза Джесъм.

– Какво? – попита Кали, като отскубна погледа си от красивата усмивка на Арик. – Ами, хубаво, вие двамата вържете конете и се погрижете за това, докато аз покажа стаята на майстор Арик и започна вечерята – каза тя.

– Великолепна идея – отвърна Арик и ù подаде ръка, за да влязат заедно вътре.

– Ти дръж под око Арик, когато е около жена ти – промърмори Джерал. – Наричат го Сладкогласни, защото от неговия глас на всички жени им става сладко между краката, а досега не съм чувал да се е спрял пред брачен обет.

Джесъм се навъси.

– Роджър – каза той и го свали от коня, – я изтичай вътре и стой при мама.

Роджър кимна и се втурна нататък.

– Предишният жонгльор гълташе огън – каза Роджър. – Ти можеш ли гълташ огън?

– Това го мога – каза Арик, – а също и да го изплюя обратно като огнен демон.

Роджър запляска с ръце, а Арик се обърна да наблюдава Кали, която се наведе зад бара, за да му напълни халба с пиво. Беше си разпуснала косата.

Роджър отново подръпна наметалото му. Жонгльорът се опита да го свие далеч от ръцете му, но тогава Роджър задърпа панталона му.

– Какво има? – попита Арик и извърна към него гневен поглед.

– А пееш ли? – попита Роджър. – Аз обичам пеенето.

– Може и да ти попея по-късно – каза Арик и отново се обърна.

– О, изпей му една малка песничка – примоли се Кали и сложи разпенената халба пред него на тезгяха. – Ще го зарадва толкова много!

Тя се усмихна, но очите на Арик вече се бяха спуснали върху горното копче на роклята ù, което тайнствено се беше откопчало, докато тя му наливаше пиво.

– Разбира се – каза Арик с широка усмивка. – Само глътка от вашето прекрасно пиво, за да отмия прахта от гърлото си.

Пресуши халбата с едно гаврътване, без да снема поглед от деколтето ù и посегна към голямата шарена торба на пода. Докато вадеше лютнята си, Кали му напълни втора чаша.

Пищният контратенор на Арик изпълни стаята, лееше се ясен и красив, докато жонгльорът нежно подърпаше струните на лютнята. Изпя песен за някаква селска мома, която пропиляла възможността си да се люби с един мъж преди той да замине за Свободните градове, и после прекарала вечност в съжаления. Кали и Роджър го зяпаха с изумление, хипнотизирани от звука. В края на песента бурно заръкопляскаха.

– Още! – извика Роджър.

– Не сега, момчето ми – каза Арик и разроши косата му. – Може би след вечеря. Ето – каза той и посегна към шарената си торба, – защо не пробваш сам да си свириш музика?

Извади ксилофон – няколко тънки летвички полирано палисандрово дърво с различна големина, наместени в лакирана дървена рамка. За него бе завързана палката му – петнадесетсантиметрова пръчица, която завършваше с шлифовано дървено топче.

– Вземи това и иди да си поиграеш, докато аз си поприказвам с прекрасната ти майка – каза той.

Роджър нададе възторжен писък, грабна играчката и изтича нататък, за да седне с нея на дървения под. Заудря летвичките в различна последователност и се радваше на ясните им звуци.

Кали се засмя като го видя.

– Един ден ще стане жонгльор – каза тя.

– Май няма голяма клиентела? – попита Арик и посочи с широк жест масите в общото помещение.

– О, на обяд беше претъпкано – каза Кали, – но по това време на годината нямаме много клиенти освен вестоносците, които идват от време на време.

– Сигурно е самотно занимание да се грижиш за празен хан – каза Арик.

– Понякога – отвърна Кали, – но си имам Роджър да ме занимава. Той ми е достатъчно голяма грижа, дори когато тук е тихо, а става същинска напаст, когато дойде сезонът на керваните. Кочияшите се напиват и пеят до малките часове, и го държат буден с врявата си.

– Предполагам, че и на теб ти е трудно да спиш на такъв шум – каза Арик.

– Трудно ми е – призна Кали. – Но Джесъм може да проспи всичко.

– Така ли? – попита Арик и сложи ръка върху нейната. Очите ù се разшириха и дъхът ù спря, но тя не се отдръпна.

Входната врата се отвори с трясък.

– Защитите са поправени! – извика Джесъм.

Кали ахна и отскубна ръката си от Арик толкова бързо, че разля пивото му на бара. Бързо взе парцал и почна да го попива.

– Само поправка, а? – попита тя със съмнение, забила поглед в тезгяха, за да скрие руменината по бузите си.

– Ни най-малко – каза Джералд. – Честно казано, имате късмет, че са издържали толкова дълго. Пооправих тези, дето бяха в най-окаяно състояние, но ще си поговоря с Пайтър сутринта. Ще го накарам да смени всяка защита в този хан преди залез слънце, пък ако трябва, ще работи под насоченото ми копие.

– Благодаря ти, Джерал – каза Кали и хвърли на Джесъм унищожителен поглед.

– Все още чистя торта от обора – каза Джесъм, – та затова вързах конете на двора в преносимия кръг на Джерал.

– Така е добре – каза Кали. – Измийте се, всичките. Вечерята скоро ще бъде готова.

– Възхитително – заяви Арик, докато пиеше несметни количества пиво с вечерята си. Кали беше опекла агнешки бут с подправки и поднесе най-хубавото месо на пратеника на херцога.

– Дали пък нямаш сестра, красива колкото теб? – попита Арик между два големи залъка. – Негово Височество си търси нова жена.

– Мислех, че херцогът вече си има жена – каза Кали и се изчерви, докато му пълнеше халбата.

– Има – изсумтя Джерал. – Четвърта.

Арик изпухтя.

– Страхувам се, че не е по-плодовита от предишните, ако са верни слуховете, които се носят из замъка. Райнбек ще продължи да си търси съпруги, докато някоя не му роди син.

– Може и да си прав за това – призна Джерал.

– Пастирите колко пъти ще му позволят да застане и да се врече пред Създателя „завинаги” – попита Джесъм.

– Колкото му трябват – увери го Арик. – Лорд Джансън държи свещенослужителите в шах.

Джерал се изплю.

– Не е право така, хората на Създателя да се унижават заради този...

Арик вдигна предупредителен пръст.

– Казват, че дори дърветата имат уши за тези, които говорят срещу първия министър.

Джерал се навъси, но си прибра езика зад зъбите.

– Във всеки случай, едва ли ще си намери булка в Речен мост – каза Джесъм. – Няма достатъчно жени дори за нас самите. Трябваше да ида чак до Щурчов скок, за да намеря Кали.

– Мила моя, ти си анжиерка?

– По рождение, да – каза Кали, – но пастирът ме накара на сватбата да се закълна в Мливари. Всички в Речен мост полагат клетва пред Юкор.

– Засега – каза Арик.

– Значи е истина, това което се говори – каза Джесъм. – Райнбек идва да предяви претенциите си за Речен мост.

– Чак пък толкова! – каза Арик. – Негово Височество просто смята, че щом половината от жителите ви са с анжиерски корен, а мостът ви е построен и поддържан с анжиерска дървесина, значи всички ние би трябвало да имаме... – той огледа Кали, докато тя сядаше на стола си – по-близки отношения.

– Съмнявам се, че Юкор ще се разбърза да сподели Речен мост – каза Джесъм. – Разделящата река служи за граница между двете земи от хиляди години. По-скоро ще си хвърли короната, отколкото да отстъпи границата.

Арик сви рамене и отново се усмихна.

– Това е работа на херцозите и министрите – каза той и вдигна халбата си. – Малките хорица като нас не бива да се безпокоят за такива неща.

Слънцето скоро залезе и нощта се изпълни с остри, пращящи писъци, придружени от сияния, които бликваха при задействането на защитите и нахлуваха през кепенците. Роджър мразеше тези пронизителни звуци и крясъците, които ги следваха. Седна на пода и заудря все по-силно и по-силно по музкалната си играчка в опита си да ги заглуши.

– Ядроните са гладни тази нощ – каза замислено баща му.

– Разстройват Роджър – каза Кали и стана от мястото си, за да иде при него.

– Няма страшно – каза Арик и избърса устата си. Отиде до шарената си торба и извади калъф за цигулка. – Сега ще ги отпъдим тези демони.

Сложи лъка на струните и веднага изпълни стаята с музика. Роджър се смееше и пляскаше, страхът му изчезнал. Майка му пляскаше с него и заедно откриха ритъм, който да допълва мелодията на Арик. Дори Джерал и Джесъм запляскаха в такт.

– Хайде да танцуваме, Роджър! – засмя се Кали, хвана ръката му и го вдигна на крака.

Роджър се опита да следва стъпките ù, но се препъна. Тя го грабна в прегръдките си, разцелува го и го завъртя из стаята. Роджър се заля от смях.

Изведнъж се чу силен трясък. Лъкът на Арик се изплъзна от струните, когато всички се обърнаха и видяха тежката дървена врата да се тресе в рамката си. Прахоляк, изкран от ударите, се понесе лениво към пода.

Джерал пръв реагира. Големият човек тръгна с изненадваща бързина към копието и щита си, които беше оставил до вратата. В един сякаш безкраен момент всички останали замръзнаха втренчени в него, без да разбират какво се случва. Още един трясък и дебели черни нокти пробиха дървото. Кали изпищя.

Джесъм се втурна към огнището и грабна един тежък железен ръжен.

– Вземи Роджър и отивайте в скривалището в кухнята! – извика той, а думите му бяха прекъснати от рев иззад вратата.

Джерал вече държеше копието си и хвърли щита на Арик.

– Измъкни Кали и момчето! – изкрещя той, когато вратата се пръсна на трески и в стаята нахлу двуметров каменен демон. Джерал и Джесъм се обърнаха, за да го посрещнат. Съществото отметна назад глава и нададе вой, а малки, пъргави огнени демони се стрелнаха в къщата покрай него, заобикаляйки едрите му крака.

Арик пое щита, но когато Кали притича с Роджър на ръце за да се скрие при него, той я блъсна настрана, грабна шарената си торба и се втурна към кухнята.

– Кали! – извика Джесъм, като я видя да пада на пода. Тялото ù се изви така, че да предпази детето от удара.

– Да вървиш по ядроните, Арик! – прокле Джерал жонгльора. – Всичките ти мечти да станат на пепел!

Каменният демон го удари с опакото на ръката си и го запрати в отсрещния край на стаята.

Огнен демон се хвърли към Кали, докато тя се опитваше да се изправи на крака, но Джесъм го удари силно с ръжена и го повали настрана. Демонът се изтъркаля на пода и закашля огън, при което го подпали.

– Бягайте! – извика Джесъм, когато Кали се вдигна отново на крака. Докато майка му го изнасяше вън от стаята, Роджър видя над рамото ù как демонът плюе огън по баща му. Дрехите на Джесъм лумнаха и той изкрещя.

Майка му го притискаше силно до гърдите си и тичаше запъхтяна през антрето. Зад нея в общото помещение Джерал ревеше от болка.

Добраха се до кухнята точно когато Арик вдигна капака на пода и се спусна по стълбичките. Ръката му се пресегна нагоре и заопипва наоколо за тежката метална халка, с която да затвори защитеното мазе.

– Майстор Арик! – извика Кали. – Изчакай ни!

– Демон – изпищя Роджър срещу един огнен огнен, който влизаше на подскоци в стаята, но предупредителният му сигнал дойде твърде късно. Изчадието с един удар изкара въздуха от Кали, която продължаваше да държи здраво сина си дори когато дългите нокти се забиха в плътта ù. Тя изкрещя, когато ядронът се покатери на гърба ù и зъбите му като бръсначи се затвориха върху рамото ù, разпаряйки дясната ръка на Роджър. Той изрева.

– Роджър! – извика майка му, опита се със залитане да се добере до коритото и се срина на колене. Пищеше от болка, но се пресегна назад и хвана единия от рогата на демона.

– Няма... да... ти... дам... сина ми! – извика тя и се хвърли напред, дърпайки ядрона за рога му с всичка сила. В един момент го отскубна от рамото си и заедно с ивици от собствената ù плът го запрати в коритото.

Глинените съдове, които бяха накиснати за миене там, се пръснаха при удара, а огненият демон започна да се мята и гърчи. Водата кипна изведнъж и въздухът се изпълни с пара. Кали пищеше от парещата болка в ръцете си, но продължи да натиска съществото под водата, докато мятането му спря.

– Мамо! – проплака Роджър и тя видя още две изчадия от неговия вид да влизат на подскоци в стаята. Грабна Роджър, затича се към шахтата и издърпа тежката врата с една ръка. Ококорените очи на Арик се извъртяха нагоре към нея. Кали падна, когато един от огнените демони сграбчи крака ù и отхапа парче от бедрото ù.

– Вземи го! Моля те! – примоли се тя и натика момчето в ръцете на Арик.

– Обичам те! – извика тя на Роджър, като хлопна капака на пода и ги остави в мрака.

***

Поради близостта си с Разделящата река, къщите в Речен мост бяха построени върху огромни защитени плочи, които да устоят на наводнение. Двамата чакаха в тъмнината, защитени от ядроните в степента, в която основата на градежа можеше да издържи, но всичко наоколо бе пълно с пушек.

– Ако не пукна от демоните, пушекът ще ме довърши – измърмори Арик.

Тръгна да излиза от шахтата, но Роджър се вкопчи здраво за крака му.

– Пусни ме, момче – каза Арик и го зарита в опит да се освободи от него.

– Не ме оставяй! – извика Роджър през бурни сълзи.

Арик се намръщи. Огледа се наоколо в пушека и се изплю.

– Дръж се здраво, момче – каза той и сложи Роджър на гърба си. Вдигна краищата на наметалото си, за да сложи момчето в импровизирана торба, и ги завърза около кръста си. Взе щита на Джерал, намери пътя си из приземието и се наведе, за да пропълзи навън в нощта.

– Мили Създателю – прошепна той, като видя цялото село Речен мост в пламъци. Демоните танцуваха в нощта и изтегляха пищящите си тела на повърхността, за да пируват.

– Изглежда родителите ти не са били единствените, които Пайтър е отрязъл – каза Арик. – Надявам се, че ще завлекат това копеле в Ядрото.

Приклекнал зад щита, Арик заобиколи странноприемницата под прикритието на пушека и суматохата и стигна до предния двор. Там, защитени от преносимия кръг на Джерал, стояха двата коня; островче сигурност сред ужаса.

Точно когато Арик се втурна към убежището, един огнен демон ги забеляза, но щита на Джерал отблъсна горящата му плюнка с магическо лумване. Вече в кръга, Арик остави Роджър и падна на колене, задъхан. В мига, в който се съвзе, започна отчаяно да тършува из дисагите.

– Трябва да е тук – промърмори той. – Знам, че го оставих... А!

Извади мях за вино, дръпна запушалката му и жадно загълта.

Роджър хленчеше, стиснал кървавата си дясна ръка със здравата.

– А? – попита Арик. – Да не са те ранили, момче?

Приближи се до него за да го прегледа и като видя ръката на момчето, дъхът му секна. Средният пръст и показалецът на Роджър бяха отхапани целите, а останалите му пръсти все още държаха кичур червена коса. Беше на майка му, отрязана при ухапването.

– Не! – извика Роджър, когато Арик се опита да му вземе косата. – Моя си е!

– Няма да ти я открадна, момче – каза Арик. – Просто искам да видя отхапаното.

Сложи кичура в другата ръка на Роджър и момчето я стисна здраво.

Раната не кървеше сериозно, отчасти обгорена от слюнката на огнения демон, но от нея течеше слуз и смърдеше.

– Не съм билкарка – каза Арик, сви рамене и я поля с вино от мяха. Роджър нададе вой, а Арик откъсна парче от хубавото си наметало и му превърза раната.

Роджър ревна с пълно гърло и Арик го загърна в наметалото си.

– Хайде, хайде, мойто момче – каза той, като го прегърна и потупа по гърба. – Ние поне сме живи, за да разказваме. То и това си е нещо, нали?

Роджър продължаваше да плаче и Арик запя приспивна песен. Пееше, докато Речен мост гореше. Пееше, докато демоните танцуваха и пируваха. Гласът му беше като щит около тях и под неговата закрила, Роджър се предаде на умората и заспа.