Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 33 страниц)

– Едва не се жертвах за мъртвец? – възкликна стражът със счупен глезен.

Лийша не му обърна внимание и отиде при другия ранен.

С неговото кръгло, луничаво лице и слаба фигура, той приличаше повече на момче, отколкото на мъж. Бе станал жертва на побой, но все още дишаше, а и сърцето му беше силно. Лийша незабавно се захвана с прегледа, разряза разноцветните му дрехи и започна да го проверява за счупени кости, както и да издирва раните, които напояваха костюма му с кръв.

– Какво се е случило? – Джизел попита ранения страж, докато преглеждаше счупения му глезен.

– Връщаме се, ‘начи, от последната обиколка – каза стражът през стиснати зъби – и ги намираме ей тея двамата, жонгльори, ако се съди по външния им вид, лежат на пътя. Требва да са ги обрали след шоуто. И двамата беха живи, ама не беха добре. Вече се беше стъмнило, ама те немаше да изкарат до утре без да ги види билкарка. Спомних си за тая лечебница и се счупихме да тичаме, пък гледахме така да се движиме под стрехите, та да не ни забележат въздушките.

Джизел кимна.

– Постъпили сте правилно – каза тя.

– Кажете го т’ва на горкия Джонсън – каза стражът. – Създателю, какво ще кажа утре на жена му?

– Тази грижа ще я оставим за утре – отвърна Джизел и поднесе манерка към устните на човека. – Изпий това.

Стражът я погледна с подозрение.

– Какво е то? – попита той.

– Ще те приспи – отвърна Джизел. – Трябва да ти наместя глезена и повярвай ми, не искаш да си буден, докато го правя.

Стражът бързо изгълта отварата.

Лийша почистваше раните на по-младия, когато той се сепна от сън с внезапен хрип и се изправи в леглото си. Едното му око беше подуто и затворено, но другото беше ярко зелено и се стрелкаше наоколо.

– Джейкъб! – извика той.

Бясно се замята и бяха нужни усилията на Лийша, Кейди и последния страж, за да го върнат обратно в легнало положение. Той обърна едното си пронизително око към Лийша.

– Къде е Джейкъб? – попита той. – Добре ли е?

– По-възрастният мъж, когото намериха с теб ли? – попита Лийша и той кимна.

Лийша се поколеба и затърси правилните думи, но паузата ù беше достатъчно красноречива. Той извика и отново се опита да се освободи. Стражът здраво го закова за леглото и го погледна в очите.

– Видя ли кой ви направи това? – попита той.

– Той не е в състояние да... – започна Лийша, но човекът я прекъсна с яростен поглед.

– Тази нощ загубих човек – отвърна той. – Нямам време да чакам. – Обърна се отново към момчето. – Е? – попита той.

Момчето го погледна, а очите му се пълнеха със сълзи. Най-накрая поклати глава, но стражът не се отказа.

– Със сигурност си видял поне нещо – настоя той.

– Достатъчно – намеси се Лийша, сграбчи стража за китките и го задръпа настрана с всичка сила. За момент той се възпротиви, но после се отказа. – Изчакайте в другата стая – нареди тя.

Той се намуси, но я послуша.

Момчето плачеше открито, когато Лийша се обърна към него.

– Просто ме остави навън в нощта – каза той и вдигна осакатената си ръка. – Съдбата отдавна иска да умра, и сега всеки, който се опита да ме спаси, умира.

Лийша пое осакатената ръка в своята и го погледна в очите.

– Ще рискувам – каза тя и стисна пръсти. – Ние, оцелелите, трябва да се грижим един за друг.

Тя допря стъкленицата с приспивателно до устните му и, задържайки ръката му в своята за кураж, докато очите му не се затвориха.

***

Звукът от цигулка изпълни лечебницата. Пациентите пляскаха с ръце, а чирачките танцуваха, докато си вършеха работата. Дори Лийша и Джизел пристъпваха по-скокливо.

– А младият Роджър взел да се притеснява, че няма с какво да ни се отплати – каза Джизел, докато приготвяха обяда. – Почти съм се навила да му предложа пари да ми забавлява пациентите, след като си стъпи на краката.

– И пациентите, и момичетата го обожават – съгласи се Лийша.

– Виждала съм те да танцуваш, докато си мислиш, че никой не те гледа – каза Джизел.

Лийша се усмихна. Когато не свиреше, Роджър разказваше такива истории, че всички чирачки се скупчваха около леглото му, или ги учеше на гримьорски тайни, за които твърдеше, че идват право от личните куртизантки на херцога. Джизел го обгрижваше постоянно, а чирачките от сутрин до вечер ахкаха и охкаха около него.

– В такъв случай той получава една по-дебела телешка пържола – каза Лийша, наряза месото и го сложи на поднос, вече отрупан с картофи и плодове.

Джизел поклати глава.

– Не знам, това момче къде слага цялото това ядене – каза тя. – Ти и останалите го тъпчете вече месец и нещо, а той още е тънък като тръстика.

– Обядът! – изгърмя тя и момичетата напъплиха в стаята, за да отнесат подносите. Рони веднага посегна към претрупания, но Лийша ù го издърпа от ръцете.

– Този аз ще си го занеса – каза тя и се усмихна към разочарованите физиономии в кухнята.

– Роджър трябва да си почине и да хапне нещо, а не да разправя лични истории докато вие, момичета, му режете пържолите – каза Джизел. – Умилкването го оставете за по-късно.

– Антракт! – извика Лийша, нахлувайки в стаята, но не беше нужно да си прави труда. Лъкът се изхлузи от струните с прискърцване в мига на появата ù. Роджър се усмихна и ù помаха, като събори дървена чаша, докато се опитваше да остави настрана цигулката си. Счупените му пръсти и ръка се бяха оправили напълно, но гипсовите превръзки на краката му все още висяха на канапи и той трудно стигаше до нощното си шкафче.

– Сигурно си доста гладен днес – засмя се тя, сложи подноса в скута му и пое цигулката. Роджър погледна несигурно към подноса и ù се усмихна.

– Едва ли би могла да ми помогнеш да го нарежа? – попита той и вдигна осакатената си ръка.

Лийша вдигна вежда.

– Пръстите ти изглеждат достатъчно чевръсти, докато свириш на цигулката си – каза тя. – Защо пък сега са ти недосатъчни?

– Защото мразя да ям сам – разсмя се се Роджър.

Лийша се усмихна, седна отстрани на леглото му и взе ножа и вилицата. Отряза дебела хапка месо, потопи я в соса и набучи картофче, преди да я поднесе към устата му. Той ù се усмихна и малко от соса изтече от устата му, което накара Лийша да се изкиска. Роджър се изчерви и белите му бузи станаха червени като косата му.

– И сам мога да вдигам вилицата – каза той.

– Искаш ли просто да ти нарежа месото и да си тръгна? – попита Лийша и Роджър поклати енергично глава. – Тихо тогава – каза тя и поднесе нова хапка към устата му.

– Това не е моята цигулка, де – каза Роджър и погледна назад към инструмента след няколко секунди мълчание. – На Джейкъб е. Моята се счупи, когато...

Лийша се намръщи, когато гласът му заглъхна. След повече от месец той все още отказваше да говори за нападението, дори когато стражът го притискаше. Беше поръчал да му донесат малкото вещи, които имаше, но доколкото тя знаеше, дори не се беше обадил на Гилдията на жонгльорите за да им съобщи какво се бе случило.

– Ти не си виновен – каза Лийша и видя как погледът му охладня. – Не си го нападнал ти.

– И аз да бях, все тая – каза Роджър.

– Какво имаш предвид – попита тя.

Роджър погледна настрани.

– Имам предвид... че аз го накарах да се върне отново към работата. Щеше да си е още жив, ако...

– Ти каза, че според него, завръщането му го е накарало да се почувства истински щастлив за пръв път от двайсет години насам – възрази Лийша. – Звучи сякаш си е поживял повече през това кратко време, отколкото през годините прекарани в онази стаичка в дома на гилдията.

Роджър кимна, но очите му се навлажниха. Лийша притисна ръката му.

– Билкарките често виждат смъртта – каза му тя. – Никой, никой не отива при Създателя с изцяло приключени земни дела. На всички ни е отредено различно време, но въпреки това то трябва да ни е достатъчно.

– Просто сякаш хората, които прекосят пътя ми, си отиват много по-рано – въздъхна Роджър.

– Виждала съм твърде много хора да си отиват по-рано, без дори да са чували за Роджър Полухват – каза Лийша. – И за техните смърти ли смяташ да поемеш отговорността?

Роджър я погледна и тя бутна нова хапка в устата му.

– Няма да помогнеш на мъртвите, ако сам спреш да живееш от вина – каза тя.

***

Ръцете на Лийша бяха претрупани с чаршафи, когато вестоносецът пристигна. Тя пъхна писмото на Вика в престилката си, а другите остави за по-късно. Прибра прането, но в този момент до нея дотича момиче за да ù каже, че един от пациентите е изкашлял кръв. След това ù се наложи да намества счупена ръка и да преподаде урок на чирачките.

Преди да се усети, слънцето вече беше залязло, а всичките чирачки си бяха по леглата. Намали фитилите докато не получи мека оранжева светлина и направи една последна обиколка покрай редиците с легла, за да се увери, че пациентите са добре, преди да се качи на горния етаж за през нощта. Срещна погледа на Роджър, докато минаваше край него, и той я викна с жест, но тя се усмихна и поклати глава. Посочи го с пръст и събра длани, сякаш за молитва, после ги допря до бузата си и затвори очи.

Роджър се намръщи, но тя му намигна и продължи, тъй като знаеше, че няма да я последва. Той вече нямаше гипс, но се оплакваше от болки и слабост, въпреки че кракът му беше зараснал добре.

В дъното на стаята тя се отби, за да си налее чаша вода. Беше топла пролетна нощ и каната беше изпотена от кондензацията. Лийша разсеяно избърса пръсти в престилката си, за да ги изсуши, и чу шумоленето на хартия. Припомни си писмото на Вика и го извади, счупи печата с палец и наклони страницата към лампата, докато пиеше.

Миг по-късно изпусна чашата си. Не забеляза и не чу как се пръсна керамичният съд. Стисна здраво хартията и избяга от стаята.

***

Лийша хлипаше тихо в затъмнената кухня, когато Роджър я намери.

– Добре ли си? – попита той тихо, подпрян на бастуна си.

– Роджър? – подсмръкна тя. – Защо не си си в леглото?

Роджър не отговори и седна до нея.

– Лоши новини от дома? – попита той.

Лийша го погледна за момент и кимна.

– Онази настинка, която баща ми беше хванал? – попита тя и изчака Роджър да кимне, че си е спомнил, преди да продължи. – Изглеждаше сякаш се оправя, но се върнала с усложнения. Оказва се, че е било чревна зараза, която се предала от единия край на Хралупата до другия. Повечето изглежда се справили с нея, но по-слабите...

Тя отново започна да плаче.

– Някой, когото познаваш? – попита Роджър и се наруга, че го е казал. Разбира се, че го е познавала. В селцата всички познават всички.

Лийша не забеляза неволната му грешка.

– Моята менторка, Бруна – каза тя, а едрите сълзи капеха по престилката ù. – И още няколко човека, както и две деца, с които така и не успях да се запозная. Повече от дванайсет са общо и половината село все още е на легло. А баща ми е най-зле от всички.

– Съжалявам – каза Роджър.

– Не съжалявай вместо мен. Вината е моя – каза Лийша.

– Какво? – попита Роджър.

– Трябваше да съм там – каза Лийша. – От години не съм чирачка на Джизел. Обещах да се върна в Хралупата на дърваря, когато приключа с обучението си. Ако си бях спазила обещанието, щях да съм там и може би...

– Веднъж видях как в Крайгорско чревна зараза уби няколко човека – каза Роджър. – И тях ли би желала да сложиш на съвестта си? А може би и всички останали, които умират в този град, просто защото не можеш да се погрижиш за тях?

– Много добре знаеш, че не е същото – отвърна Лийша.

– Не е ли? – попита Роджър. – Сама каза, че не помагаш на мъртвите, ако откажеш да живееш заради вината си.

Лийша го погледна, очите ù бяха обли и влажни.

– Та, какво ще правиш сега? – попита Роджър. – Ще прекараш нощта в плач или ще започнеш да си стягаш багажа?

– Да си стягам багажа ли? – попита Лийша.

– Имам вестоноски преносим кръг – каза Роджър. – Можем да тръгнем за Хралупата на дърваря утре сутринта.

– Роджър, та ти едва ходиш! – каза Лийша.

Роджър вдигна бастуна, сложи го на тезгяха и се изправи. Ходеше малко сковано, но без помощни средства.

– Да не си се преструвал, за да запазиш топлото легло и въздишащите жени за по-дългичко? – попита Лийша.

– Аз, никога! – изчерви се Роджър. – Аз просто... не съм готов да давам представления все още.

– Но си достатъчно здрав, за да извървиш целия път до Хралупата на дърваря? – попита Лийша. – Ще отнеме седмица без кон.

– Съмнявам се, че по пътя ще ми се наложи да правя задни салта – каза Роджър. – Ще се справя.

Лийша скръсти ръце и поклати глава.

– Не. Абсолютно забранявам.

– Аз не съм ти някоя чирачка, че да ми забраняваш – отвърна Роджър.

– Ти си мой пациент – сопна му се Лийша – и аз бих забранила всичко, което излага здравето ти на опасност. Ще наема вестоносец да ме заведе.

– Успех с откриването на такъв – отвърна Роджър. – Седмичният за на юг трябва да е потеглил днес, а по това време на годината повечето са ангажирани. Ще ти струва цяло състояние да накараш някой да си остави работата и да те заведе до Хралупата на дърваря. Пък и аз мога да пъдя демоните с цигулката си. Никакъв вестоносец не може да ти предложи това.

– Не се и съмнявам, че можеш – отвърна Лийша, а тонът ù ясно казваше, че се съмнява по-скоро в обратното, – но това, от което се нуждая е бърз вестоноски кон, а не магическа цигулка.

Тя пренебрегна възраженията му, пришпори го обратно към леглото му и се качи горе, за да си събере нещата.

***

– Значи, си сигурна, че го искаш? – попита я Джизел на сутринта.

– Трябва да отида – отвърна Лийша. – Твърде много работа се е струпала на Вика и Дарси.

Джизел кимна.

– Роджър изглежда смята, че той ще те води – каза тя.

– Е, това няма да стане – отвърна Лийша. – Ще наема вестоносец.

– Стяга си багажа цяла сутрин – каза Джизел.

– Едва е оздравял – каза Лийша.

– Ба! – разсмя се Джизел. – Минаха вече почти три месеца. Цяла сутрин не съм го видяла да ползва бастуна. Мисля, че просто си е търсил причина да се навърта около теб още малко.

Лийша се ококори.

– Мислиш, че Роджър...?

Джизел сви рамене.

– Просто казвам, че не всеки ден се среща мъж, който ще се изправи срещу ядроните заради теб.

– Джизел, аз съм достатъчно стара, за да му бъда майка! – отвърна Лийша.

– Брей! – подигра ù се Джизел. – Ти си само на двадесет и седем, а Роджър твърди, че е на двадесет.

– Роджър твърди много неща, които не са истина – каза Лийша.

Джизел отново сви рамене.

– Ти казваш, че нямаш нищо общо с майка ми – започна Лийша, – но и двете успявате да намерите начин да превърнете всяка трагедия в разискване на моя любовен живот.

Джизел понечи да отговори, но Лийша вдигна ръка, за да я спре.

– Моля да ме извиниш – каза тя. – Имам да си търся вестоносец.

Напусна стаята разгневена, а Роджър, който подслушваше на вратата, едва успя да се махне от пътя и погледа ù.

***

Благодарение на активите на баща си и на спечеленото от Джизел, Лийша успя да изтегли от Банката на херцога сто и петдесет мливарийски слънца. Подобна сума надхвърляше всякакви мечти на обикновения анжиерски селянин, но вестоносците не рискуваха живота си за клатове. Тя се надяваше, че ще ù стигнат, но думите на Роджър се оказаха пророчество или проклятие.

Пролетната търговия течеше на пълни обороти и дори най-некадърните вестоносци получаваха поръчки. Скот беше извън града, а секретарят на Гилдията на вестоносците направо отказа да ù помогне. Най-доброто, което можеха да ù предложат, беше човека за на юг другата седмица, което означаваше след цели шест дена.

– За това време мога да стигна и пеша до там! – извика тя на чиновника.

– В такъв случай по-добре тръгвайте – саркастично отвърна той.

Лийша преглътна гнева си и се отдалечи с тежки стъпки. Помисли си, че ще полудее, ако трябва да чака още една седмица. Ако баща ù умреше през тези шест дена...

– Лийша? – провикна се глас.

Тя се спря на място и бавно се обърна.

– Наистина си ти! – извика Марик и закрачи към нея с разтворени обятия. – Нямах представа, че все още си в града!

Шокирана, Лийша му позволи да я прегърне.

– Какво правиш в дома на гилдията? – попита Марик и се отдръпна, за да се наслади на гледката. Все още беше красив, с неговите вълчи очи.

– Трябва ми превоз до Хралупата на дърваря – каза тя. – В селото върлува чревна инфекция и имат нужда от помощта ми.

– Предполагам, че бих могъл да те заведа – каза Марик. – Ще трябва да помоля един, който ми длъжник, да ме замести за пътуването до Речен мост утре, но това едва ли ще е проблем.

– Имам пари – каза Лийша.

– Знаеш много добре, че не взимам пари за придружаване – каза Марик, изгледа я похотливо и скъси дистанцията помежду им. – Интересува ме само една отплата.

Ръката му се пресегна, за да стисне задника ù и Лийша устоя на импулса да се отдръпне. Помисли си за хората, които имаха нужда от нея, и още повече за думите на Джизел за цветята, които никой не вижда. Може би срещата ù с Марик в този ден беше по волята на Създателя. Тя преглътна тежко и му кимна.

Марик замете Лийша към една сенчеста ниша, встрани от главната зала. Притисна я към стената зад една дървена статуя и я целуна дълбоко. След секунда тя отвърна на целувката и обви ръце около раменете му; езикът му беше топъл в устата ù.

– Този път няма да имам същия проблем – обеща Марик, хвана ръката ù и я сложи върху твърдата си мъжественост.

Лийша се усмихна боязливо.

– Бих могла да дойда в странноприемницата ти преди да мръкне – каза тя. – Бихме могли да... прекараме нощта там и да потеглим на сутринта.

Марик хвърли поглед в двете посоки и поклати глава. Отново я притисна до стената, а с една ръка се пресегна надолу, за да разкопчае колана си.

– Прекалено дълго чаках това – изпъшка той. – Сега съм готов и няма да позволя да ми се размине.

– Няма да го направя в коридор – изсъска Лийша и го блъсна назад. – Някой ще види!

– Никой няма да види – каза Марик, натисна я и започна да я целува. Извади коравия си член и задърпа полите ù. – Ти си тук като по чудо – каза той, – а този път и аз съм налице. Какво повече да искаш?

– Да се усамотим, а? – попита Лийша. – Легло? Една-две свещи? Каквото и да е!

– Жонгльор да ни свири под прозореца? – присмя ù се Марик, докато пръстите му тършуваха между краката ù, за да намерят отвора. – Звучиш ми като девственица.

– Аз съм девственица! – изсъска Лийша.

Марик се отдръпна, все още с ерекцията си в ръка и я погледна кисело.

– Всеки знае в Хралупата на дърваря, че си се праскала с оная маймуна Гаред поне дузина пъти – каза той. – Още ли ще лъжеш за това след толкова много време?

Лийша се навъси, заби с всичка сила коляно в чатала му и изхвърча бясно от дома на гилдията, докато Марик все още пъшкаше на земята.

***

– Никой ли не иска да те заведе? – попита Роджър същата нощ.

– Никой, който да не иска да спи с мен в замяна – изсумтя Лийша, като пропусна да спомене, че по-рано се бе решила на сделката. Дори сега се боеше, че бе направила огромна грешка. От една страна ù се искаше просто да се беше оставила на Марик, но дори Джизел да беше права и девственото ù съзнание да не беше най-ценното нещо на света, със сигурност струваше повече от това.

Тя стисна очи прекалено късно и с това само помогна на сълзите ù да се процедят, макар да искаше единствено да ги възпре. Роджър докосна лицето ù и тя го погледна. Той се усмихна, пресегна се и извади разноцветна носна кърпичка, сякаш иззад ухото ù. Тя се засмя напук на себе си и взе кърпичката, за да избърше очите си.

– Все още бих могъл да те заведа – каза той. – Изминавал съм целия път оттук до Овчарска долина. Щом съм се справил с това, все ще мога да те заведа до Хралупата на дърваря.

– Наистина ли? – попита Лийша и подсмръкна. – Това не е просто някоя от твоите истории за Джак Люспоусти, като онази, дето разправяш, че омагьосваш ядроните с цигулката си?

– Наистина – отвърна Роджър.

– Но защо би направил това заради мен? – попита Лийша.

Роджър се усмихна и пое ръката ù в своята осакатена.

– Ние сме оцелелите, нали? – попита той. – Веднъж един човек ми каза, че оцелелите трябва да се грижат един за друг.

Лийша изхлипа и го прегърна.

***

Да не съм полудял?, попита Роджър сам себе си, когато оставиха портите на Анжие зад себе си. Лийша беше купила кон за пътуването, но Роджър яздеше за пръв път в живота си, а Лийша най-много за втори. Той седеше зад нея, докато тя направляваше коня със скорост, малко по-бърза от пешеходната.

Още тогава, конят удряше болезнено със скованите си крака, но Роджър не се оплака. Ако беше казал нещо преди да изгубят града от погледа си, Лийша щеше да ги върне обратно.

Точно каквото ти би трябвало да направиш и без това, помисли си той. Ти си жонгльор, не вестоносец.

Но Лийша се нуждаеше от него, а той беше разбрал от пръв поглед, че никога не би могъл да ù откаже нищо. Той знаеше, че тя гледа на него като на дете, но това щеше да се промени, когато я прибереше вкъщи. Тя щеше да види, че той е много повече; че може да се грижи както за себе си, така и за нея.

И без друго, какво го очакваше в Анжие? Джейкъб вече го нямаше, а гилдията вероятно смяташе, че и той е мъртъв, което май беше за негово добро. “Отиди при стражите и теб ще обесят”, беше му казал Джейсън, но Роджър беше достатъчно умен, за да знае, че ако Златният Тон научи някога, че още е жив, Роджър никога повече нямаше да разказва историите си.

Погледна към пътя напред обаче и стомахът му се сви. Също като Щурчов скок, Земеделски пън беше само на ден път езда, но Хралупата на дърваря беше много по-далече, може би на четири нощи, дори с коня. Роджър никога не бе прекарвал повече от две нощи подред на открито, а и това му се случи само веднъж. Смъртта на Арик проблясна в съзнанието му. Щеше ли да го преживее, ако му отнемеха и Лийша?

– Добре ли си? – попита Лийша.

– Какво? – отвърна Роджър.

– Ръцете ти треперят – каза тя.

Той погледна към ръцете си на кръста ù и видя, че беше права.

– Нищо не е – успя да каже той. – Просто ми захладня изведнъж.

– Мразя да става така – каза Лийша, но Роджър едва я чу. Втренчи се в ръцете си и се опита да ги укроти със силата на волята си.

Ти си актьор!, смъмри се той. Изиграй смелчага!

Сети се за Марко Скитника, смелият пътешественик от историите му. Роджър бе описвал човека и бе изигравал приключенията му толкова много пъти, че всяка негова черта и всеки маниер му бяха до болка познати. Гърбът му се изправи, а ръцете му спряха да треперят.

– Кажи ми когато се измориш – каза той – и аз ще поема юздите.

– Мислех, че не си яздил досега – каза Лийша.

– Човек се учи в движение – каза Роджър, цитирайки репликата, която Марко Скитника изричаше всеки път, когато се натъкнеше на нещо ново.

Марко Скитника никога не се страхуваше да прави неща, които не е правил досега.

***

Когато Роджър хвана юздите, тръгнаха по-бързо, но дори така едва стигнаха Земеделски пън преди мръкване. Вкараха коня в конюшнята и влязоха в странноприемницата.

– Ти да не си жонгльор? – попита ханджията, като видя шарените одежди на Роджър.

– Роджър Полухват – каза той, – от Анжие и западните земи.

– Не съм те чувал – изсумтя ханджията, – но стаята ти е безплатна, ако направиш шоу.

Роджър погледна Лийша и когато тя сви рамене и кимна, той се усмихна и извади торбата с вълшебствата.

Земеделски пън представляваше шепа къщи и постройки, свързани с защитени дъсчени пътеки. За разлика от всяко друго село, което Роджър беше виждал, земеделци излизаха навън през нощта и ходеха свободно, макар и забързано, от сграда в сграда.

Тази свобода означаваше пълен салон, което доста се понрави на Роджър. Излезе на сцена за пръв път от месеци, но му идваше отръки и скоро накара цялата зала да пляска и да се смее на историите му за Джак Люспоусти и Изрисувания.

Когато се върна на мястото си, лицето на Лийша беше леко зачервено от виното.

– Ти си прекрасен – каза тя. – Знаех си, че си такъв.

Роджър засия и тъкмо щеше да каже нещо, когато двама мъже дойдоха при тях с огромно количество халби. Подадоха една на Роджър и една на Лийша.

– Едно благодарско за шоуто – каза човекът най-отпред. – То знам, че не е много...

– Чудесно е, благодаря – каза Роджър. – Моля ви, седнете при нас.

Той посочи към празните столове на масата. Двамата мъже седнаха.

– Какво ви води насам? – попита първият мъж. Беше нисък, с гъста дебела брада. Придружителят му беше по-висок, по-як и ням.

– Тръгнали сме към Хралупата на дърваря – каза Роджър. – Лийша е билкарка и ще им помага да се справят с чревната инфекция.

– Хралупата е доста далече – каза мъжът с черната брада. – Как ще издържите нощите?

– Не се бойте за нас – отвърна Роджър. – Имаме вестоноски кръг.

– Преносим кръг? – попита мъжът изненадано. – Т’ва трябва да ви е струвало сериозна пара.

Роджър кимна.

– Даже повече отколкото си мислиш – каза той.

– Е, ние няма да ви държим настрана от леглата ви – каза мъжът и заедно с придружителя си станаха от масата. – Ше искате рано да тръгнете.

Те се отдалечиха и се присъединиха към трети мъж на друга маса, а Роджър и Лийша довършиха питиетата си и се отправиха към стаята.