Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 33 страниц)

– Аз съм Джейк – каза момчето.

Беше слаб, с чорлава черна коса и чип нос. Дрехите му бяха мръсни и на кръпки. Изглеждаше на около тринадесет, като Арлен.

– Как се казваш?

– Арлен.

– Ти работиш за защитника Коб, нали? – попита Джейк. – Момчето, което Рейджън намери на пътя?

Когато Арлен кимна, очите на Джейк се изцъклиха за момент, сякаш не го вярваше. Поведе останалите към игрището и показа оцветените в бяло камъни, които отбелязваха вратите.

Арлен бързо схвана правилата на играта. Малко по-късно вече беше забравил книгата си и цялото му внимание беше погълнато от отсрещния отбор. Представяше си, че е вестоносец, а те са демони, които се опитват да го задържат настрана от кръга му. Часовете се стопиха и преди да се усети, вечерният звънец удари. Всички събраха набързо нещата си, подплашени от смрачаващото се небе.

Арлен спокойно тръгна да си вземе книгата. Джейк изтича до него.

– По-добре да побързаш – каза той.

Арлен сви рамене.

– Имаме много време – отвърна той.

Джейк погледна помръкващото небе и потрепери.

– Бива си те в играта – каза той. – Ела утре пак. Играем футбол почти всеки следобед, а в шестиден ходим на площада да гледаме жонгльора.

Арлен кимна неопределено, Джейк се усмихна и хукна да се прибира.

Арлен пое обратно през портата към вече познатата му смрад на града. Зави нагоре по хълма към имението на Рейджън. Вестоносецът отново пътуваше, този път към далечния Лактън, и Арлен щеше да прекара цял месец с Елиса. Тя щеше да му досажда с въпроси и да се суети около облеклото му, но той беше обещал на Рейджън “да държи настрана младите ù любовници”.

Маргрит беше уверила Арлен, че Елиса няма никакви любовници. Нещо повече, в отсъствието на Рейджън тя се носела по коридорите на дома като призрак или плачела часове наред в спалнята си.

Но когато Арлен бил наоколо, каза прислужницата, тя се променяла. Маргрит го бе помолила да заживее в имението за постоянно. Той ù отказа, но ако не пред друг, призна пред себе си, че грижовното суетене на лейди Елиса започваше да му харесва.

***

– Ето го и него – каза Геймс същата нощ, докато гледаше как масивният каменен демон се надига от земята.

Уорън се присъедини към него и двамата впериха погледи от наблюдателната кула към демона, който душеше земята около портата. Внезапно нададе вой и се втурна в обратната посока нагоре по един хълм. Там танцуваше някакъв огнен демон, но каменният го блъсна яростно настрана, приведе се над земята и започна да търси нещо.

– Днес Едноръкият симпатяга е в настроение – каза Геймс, след като демонът нададе нов вой и се стрелна към малко игрище, където с нос до земята се разтърча напред-назад.

– Какво според тебе го е прихванало? – попита Уорън.

Колегата му сви рамене.

Демонът изостави игрището и отново препусна нагоре по хълма. Писъците му звучаха почти измъчено, а когато пак се върна до портата, той яростно заудря по защитите. Ноктите му пръснаха дъжд от искри, отблъснати от могъщата магия.

– Това не се вижда всяка нощ – отбеляза Уорън. – Да го докладваме ли?

– Чак пък толкова! – отвърна Геймс. – На никой не му пука за дивотиите на някакъв изперкал демон, а и какво биха направили, дори да им пукаше?

– Срещу това нещо ли? – попита Уорън. – Най-много да се насерат.

***

Арлен се отмести от тезгяха, изтегна се и се изправи на крака. Слънцето отдавна беше залязло, а стомахът му къркореше раздразнено, но пекарят щеше да плати двойно, ако му поправеха защитите за една нощ, макар че по тези улици не се беше мяркал демон от един Създател знае кога. Надяваше се Коб да му е оставил нещо в тенджерата.

Арлен отвори задната врата на работилницата и се наведе навън, все още в безопасния полукръг от защити около входа. Огледа се в двете посоки и уверен, че е чисто, пристъпи на пътеката, внимателно, да не би да покрие някоя от защитите с крак.

Пътеката от работилницата на Коб до малката му колиба в задния двор беше по-безопасна от повечето къщи в Мливари и представляваше поредица от отделно защитени квадрати, направени от лят камък. Камъкът – Коб го наричаше “крит” – беше умение, останало от стария свят, чудо, нечувано в Потока на Тибит, но често срещано в Мливари. От смесването на силикатен прах, вар и чакъл се получаваше кална смес, която може да бъде оформена по какъвто си искаш начин.

При самото изливане на крита, в меката му повърхност, още докато съхнеше, можеха внимателно да се изписват защити, които се втвърдяваха в едва ли не вечна отбрана. Коб се бе занимавал с това, блокче по блокче, докато не беше завършил пътеката от дома до работилницата си. Дори едно от блокчетата да излезеше извън строя поради някаква причина, пешеходецът би могъл да просто да се премести на следващото или на предишното и да остане в безопасност от ядроните.

Ако можехме да направим такъв път, помисли си Арлен, светът би бил наш.

В колибата намери Коб, изгърбен над бюрото си, да размишлява над изписани с тебешир дъсчици.

– Тенджерата е топла – изсумтя майсторът, без да вдига поглед.

Арлен отиде до огнището в единствената стая в колибата и си напълни паница с гъстата яхния на Коб.

– Създателю, момче, ти си направил пълна бъркотия с това – изръмжа Коб, изпъна се и посочи към дъските.

– Половината от защитниците в Мливари предпочитат да запазят тайните си, дори да не получат нашите, половината от останалите продължават да ни предлагат пари вместо тайни, а останалата четвърт са заринали бюрото ми със списъци със защити, които биха разменили. Сортирането ще ни отнеме седмици!

– Но нещата ще се подобрят – каза Арлен, докато стръвнишки загребваше от манджата с коричка хляб, вместо с лъжица. Царевицата и бобът все още бяха твърди, а картофите кашави от преваряване, но не се оплакваше. Вече беше свикнал с твърдите, недорасли зеленчуци в Мливари, а и Коб никога не си правеше труда да ги вари по отделно.

– Смея да твърдя, че си прав – призна Коб, – но нощите да ме вземат! Кой би помислил, че съществуват толкова много различни защити в нашия град! Половината не съм ги виждал никога, а съм изучавал всеки защитен стълб и порта в Мливари, уверявам те!

Вдигна една дъсчица, изписана с тебешир.

– Ето този би разменил защити, които ще накарат демон да се обърне и да забрави с какво се е захванал, срещу защитата на майка ти, която прави стъклото здраво като стоманата. – Той поклати глава: – И всички те искат тайните на забранителните ти защити, момче. По-лесни са за рисуване без права пръчка и полукръг.

– Патерици за хората, които не могат да нарисуват една права линия – изхили се Арлен.

– Не всеки има талант като теб – изсумтя Коб.

– Талант? – попита Арлен.

– Не се оставяй това да ти замае главата – каза Коб, – но никога не съм виждал някой, който да прихване изкуството на защитите толкова бързо, колкото теб. Осемнайсет месеца откакто си чирак и вече правиш защити като калфа с петгодишен стаж.

– Мислех си за нашата сделка – каза Арлен.

Коб го погледна с любопитство.

– Ти ми обеща, че ако работя здраво – каза Арлен, – ще ме научиш как да оцелявам на пътя.

Те останаха с погледи, вперени един в друг, доста дълго.

– Аз спазих моята част от сделката – напомни му Арлен.

Коб издиша тежко.

– Май наистина успя – каза той. – Упражнявал ли си ездата си? – попита той.

Арлен кимна.

– Конярът на Рейджън ми дава да помагам с разхождането на конете.

– Удвои усилията си – каза Коб. – Конят на вестоносеца е неговият живот. Всяка нощ, в която конят те доведе до подслон, е още една нощ извън опасност.

Старият защитник се изправи на крака, отвори един шкаф и извади дебело, навито на руло платно.

– В седмиден, когато затваряме работилницата – каза той, – ще те тренирам да яздиш и ще те науча как да използваш тези неща.

Той остави платното на пода и го разгърна, при което откри няколко добре намаслени копия. Арлен ги огледа жадно.

Коб вдигна очи към звънчетата, когато едно малко момче влезе в работилницата му. Беше на около тринадесет, с разрошени черни къдрици и мъх над горната устна, който приличаше повече на мръсотия, отколкото на косми.

– Джейк, нали така? – попита защитникът. – Семейството ти работи на мелницата долу при източната стена? Веднъж ви направихме оферта за нови защити, но мелничарят избра друг доставчик.

– Точно така – каза момчето и закима.

– С какво мога да ти помогна? – попита Коб. – Господарят ти би ли желал нова оферта?

Джейк поклати глава.

– Дойдох само да проверя, дали Арлен иска да гледаме жонгльора днес?

Коб едва повярва на ушите си. Никога не беше виждал Арлен да говори с някого на неговата възраст, тъй като той предпочиташе да прекарва времето си в работа и четене, или пък да досажда с безкрайните си въпроси на вестоносците и защитниците, които влизаха в работилницата. Това беше изненада и то такава, която трябваше да се поощри.

– Арлен! – извика той.

Арлен излезе от задната стаичка на работилницата с книга в ръка. Едва не се блъсна в Джейк, преди да го забележи, но спря изведнъж.

– Джейк е дошъл да те вземе с него да гледате жонгльора – осведоми го Коб.

– Ще ми се да отида, наистина – извинително каза Арлен на Джейк, – но имам още...

– Нищо, което не може да почака – прекъсна го Коб. – Хайде, върви да се забавляваш.

Подаде на Арлен кесия с монети и избута двете момчета през вратата.

***

Скоро след това момчетата вече бродеха из претъпкания пазар, който обикаляше главния площад на Мливари. Арлен купи за една сребърна звезда банички с месо от уличен продавач, а после, когато лицата им се покриха с мазнина, взе за няколко медничета и джоб бонбони от друг.

– Един ден ще стана жонгльор – каза Джейк с бонбон в устата, докато си проправяха път към мястото, където се събираха децата.

– Честна дума? – попита Арлен.

Джейк кимна.

– Гледай с’а – каза той, извади три дървени топчета от джоба си и ги подхвърли във въздуха. Арлен се разсмя миг по-късно, когато едното топче удари главата на Джейк, а другите две паднаха на земята в объркването.

– Още са ми мазни пръстите – каза Джейк, докато си гонеше топчетата.

– Сигурно – съгласи се Арлен. – А аз ще се регистрирам в Гилдията на вестносците, когато завърша чиракуването си при Коб.

– Аз мога да бъда твоят жонгльор! – извика Джейк. – Можем да се явим на изпита за пътна пригодност заедно!

Арлен го погледна.

– Някога виждал ли си демон? – попита той.

– Какво, да не мислиш, че нямам дупе за тая работа? – попита Джейк и го блъсна.

– Или мозък – отвърна Арлен и го блъсна в отговор.

Миг по-късно двамата вече се боричкаха на земята. Арлен все още беше дребен за възрастта си и Джейк скоро го закова на плочника.

– Добре, добре – разсмя се Арлен, – ще ти позволя да бъдеш моят жонгльор!

– Твоят жонгльор? – попита Джейк, без да го пуска. – По-скоро ти ще бъдеш моят вестоносец!

– Партньори? – предложи Арлен.

Джак се усмихна и помогна на Арлен да се изправи. Малко по-късно стояха върху каменни блокове на Градски площад и гледаха чираците от Гилдията на жонгльорите, които се премятаха и разиграваха пантомими, за да подгреят публиката за тазсутрешния главен изпълнител.

Арлен зяпна, като видя Кийрън да излиза на площада. Висок и слаб като червеноглава улична лампа, той просто не можеше да бъде сбъркан с друг. Тълпата избухна в овации.

– Това е Кийрън! – каза Джейк и затресе рамото на Арлен от въодушевление. – Тоя ми е любимият!

– Вярно ли? – каза Арлен, изненадан.

– Какво, ти кого харесваше? – попита Джейк. – Марли? Кой? Те не са герои като Кийрън!

– Той не изглеждаше много героично, когато го срещнах – каза Арлен със съмнение.

– Ти познаваш Кийрън? – попита Джейк, ококорил очи.

– Веднъж дойде до Потока на Тибит – отвърна Арлен. – Той и Рейджън ме намериха на пътя и ме отведоха в Мливари.

– Кийрън те е спасил?

– Рейджън ме спаси – поправи го Арлен. – Кийрън се стряскаше от всяка сянка.

– Да бе, да – каза Джейк. – Мислиш ли, че те помни? Можеш ли да ме запознаеш с него след представлението?

– Сигурно – сви рамене Арлен.

Шоуто на Кийрън започна почти по същия начин както в Потока на Тибит. Жонглираше, танцуваше и повдигаше градуса на очакването, преди да разкаже на децата историята на Завръщането, прекъсвайки я от време на време с пантомими, предни и задни салта.

– Изпей песента! – извика Джейк.

Другите в тълпата подхванаха призива и започнаха да молят Кийрън да пее. Известно време той сякаш не ги забелязваше, докато апелът не забумтя, придружен от тропането на крака. Най-накрая той се засмя, поклони се и взе лютнята си, а в тълпата избухнаха аплодисменти.

Той направи знак и Арлен видя как чираците тръгнаха с шапки между тълпата, за да събират дарения. Хората даваха щедри суми, нетърпеливи да чуят песента на Кийрън. Най-накрая той подхвана:

Нощта беше мрачна,

земята бе здрачна,

подслонът бе много далече.

Навяваше вятър

студ право в сърцата.

Ядрони прииждаха вече.

“О, помощ” дочухме

от нечий глас чужд

Викът бе на малко дете.

“Изтичай при нас -

аз му викнах завчас –

с нас ще бъдеш добре защитен.”

Но момчето простена,

“Не мога, ранен съм”

и гласът му съвсем изтъня.

Понечих да свърна,

на помощ да тръгна,

вестоносецът лично ме спря.

“Да пукнеш ли, искаш -

попита ме тихо –

там само ще срещнеш смъртта си.

Да помогнеш не можеш,

само твоята кожа,

раздрана, ще плисне кръвта си.”

Ударих го бясно

и копието рязко

изтръгнах от ръцете му аз.

Защити прескочих,

към вика се насочих

и до момчето достигнах тогаз.

“Дръж се смело, юнак -

викнах аз, запъхтян –

Пред ядрона не скланяй глава!

Ако сам не посмееш

път до нас да намериш,

аз защитите ще донеса.”

До него достигнах,

но късно пристигнах,

сред ядрони той бе обграден.

Тогаз разчертах

без страх, със замах,

сто защити навред покрай мен.

Демон зъл с хищен рев

насред мрака дойде

и изправи могъща снага.

И пред стращната мощ

в непрогледната нощ

моето копие бе просто шега.

Рогата му – копия!

Ноктите – куки!

Корубата – твърда и черна!

Лавина от злост,

планина здрава кост,

ме нападна със сила безмерна!

Момчето пищеше,

крака ми държеше,

аз защита последна рисувах!

Магията блесна

и демонът стресна,

живота си с ужас рискувах!

И каже ли някой,

че само зората,

ядроните в пепел превръща,

тази нощ аз научих:

и на друг това се случва.

Едноръкият демон – той също!

Кийрън завърши с превзет поклон, а Арлен стоеше шокиран, докато тълпата се хвърли да ръкопляска. Жонгльорът продължи да се покланя, а по чираците заваля порой от монети.

– Страхотно, а? – попита Джейк.

– Нищо общо с това, което се случи! – възкликна Арлен.

– Баща ми казва, че някакъв еднорък каменен демон напада защитите всяка нощ – каза Джейк. – Търси Кийрън.

– Кийрън дори не беше там! – извика Арлен. – Аз отрязах ръката на този демон!

Джейк изсумтя.

– Нощите да ме вземат, Арлен! Едва ли очакваш, че някой ще повярва на това.

Арлен се намуси, изправи се и завика: „Лъжец! Измамник!” Всички се обърнаха, за да видят кой говори, а Арлен скочи от камъка си и закрачи към Кийрън. Жонгльорът погледна напред и очите му се разшириха, беше го разпознал.

– Арлен? – попита той, а лицето му изведнъж пребледня.

Джейк, който тичаше подир Арлен, спря на място.

– Ти наистина го познаваш – прошепна той.

Кийрън нервно погледна към тълпата.

– Арлен, момчето ми – каза той и разпери ръце, – ела, нека обсъдим това насаме.

Арлен не му обърна никакво внимание.

– Не ти отряза ръката на демона! – изкрещя той така, че всички да го чуят. – Дори не беше там, когато това се случи!

От тълпата се разнесе гневен шепот. Кийрън се огледа страхливо наоколо, докато някой не извика:

– Разкарайте това момче от площада! – и останалите заликуваха.

По лицето на Кийрън се разтече широка усмивка.

– Никой няма да ти повярва на теб, вместо на мен – надсмя му се той.

– Аз бях там! – извика Арлен. – И белезите ми ще го докажат!

Той тръгна да си маха блузата, но Кийрън щракна с пръсти и изведнъж Арлен и Джейк се оказаха заобиколени от чираци.

Така хванати в капан те не можеха да направят нищо, а Кийрън се отдалечи и привлече вниманието на публиката като хвана лютнята си и започна нова песен.

– Що не вземеш да млъкнеш, а? – изръмжа широкоплещест чирак.

Момчето беше два пъти колкото Арлен по размери, а всички бяха по-големи от него и Джейк.

– Кийрън е лъжец – каза Арлен.

– И абсолютен демонски гъз – съгласи се чиракът с шапката за монети в ръка. – Да не мислиш, че ми дреме?

Джейк се намеси.

– Няма нужда да се ядосваме – каза той. – Той нямаше предвид...

Но преди да довърши, Арлен се хвърли напред и вкара юмрука си в стомаха на по-голямото момче. То се преви, а Арлен се обърна, за да се изправи срещу останалите. Разкървави един-два носа, но скоро беше повален на земята и набит. Осъзнаваше смътно, че Джейк получава същите юмруци до него, докато двама стражи не прекъснаха боя.

– Знаеш ли – каза Джейк, докато куцукаха на връщане окървавени и натъртени, – като за книжен плъх не си чак толкова зле в боя. Ама хич не те бива да си избираш противниците...

– Имам и по-лоши врагове – каза Арлен с мисълта за едноръкия демон, който все още го преследваше.

***

– Песента дори не беше добра – каза Арлен. – Как въобще би могъл да нарисува защити на тъмно?

– Сериозна причина да се сбиеш – отбеляза Коб, докато мажеше раните по лицето на Арлен.

– Той лъжеше – отвърна Арлен и трепна от паренето.

Коб сви рамене.

– Просто е правил това, което жонгльорите правят, измислял е развлекателни истории.

– В Потока на Тибит целият град идваше, когато жонгльорът беше там – каза Арлен. – Силия казваше, че те пазят историите на стария свят и ги предават от поколение на поколение.

– Така и правят – каза Коб. – Но дори най-добрите преувеличават, Арлен. Да не би наистина да вярваш, че първият Избавител е убил сто каменни демона с един замах?

– Преди вярвах – каза Арлен с въздишка. – Сега не знам на какво да вярвам.

– Добре дошъл в света на възрастните – каза Коб. – Всяко дете в един момент осъзнава, че възрастните са слаби и грешат, точно както и всички останали. След този момент ти ставаш възрастен, независимо дали ти харесва или не.

– Никога не съм мислил за това по този начин – каза Арлен, осъзнавайки, че неговият момент отдавна вече беше дошъл. В ума си той виждаше как Джеф се крие зад защитите на верандата им, докато ядроните разкъсваха майка му.

– Толкова лошо ли беше, че Кийрън е излъгал? – попита Коб. – Развеселил е хората. Дал им е надежда. Надеждата и радостта тези дни са кът, а са ни толкова нужни.

– Със същия успех можеше да каже и истината – каза Арлен. – Но вместо това си присвои заслугите за моите дела, само за да спечели повече пари.

– Ти за истината ли се бориш или за признание? – попита Коб. – Толкова ли е важно признанието? Не е ли посланието най-важно?

– На хората им трябва нещо повече от една песен – каза Арлен. – Имат нужда от доказателство, че ядроните могат да проливат кръв.

– Звучиш като красиански мъченик – каза Коб, – с тази готовност да пожертваш живота си, само и само да се добереш до рая на Създателя в следващия.

– Четох, че техният задгробен живот бил изпълнен с голи жени и реки от вино – подсмихна се Арлен.

– И всичко, което ти трябва, за да стигнеш до там, е да отнемеш живота на демон преди да бъдеш изядрен – съгласи се Коб. – Но аз все пак ще заложа на този живот. Следващият ще те застигне, независимо накъде бягаш. Няма смисъл да го гониш.

Единадесета глава
Пробив

321 СЗ

– Залагам три луни, че ще тръгне на изток – каза Геймс, докато подрънкваше със сребърните монети към надигащия се Еднорък.

– Дадено – каза Уорън. – Три нощи поред тръгва на изток. Готов е за промяна.

Както винаги, каменният демон започна да души наоколо преди да изпробва защитите на портите. Вървеше методично, без да пропуска нито едно местенце. Когато портата се оказа непробиваема, ядронът пое на изток.

– Нощите да ме вземат – изруга Уорън. – Бях сигурен, че този път ще направи нещо друго.

Тръгна да рови в джоба си за монети, докато писъците на демона и пращенето от задействаните защити заглъхнаха.

Двамата стражи погледнаха над перилото, забравили вече за баса, и видяха Едноръкия с любопитство да разглежда стената. Около него се насъбраха и други ядрони, но стояха на почтително разстояние от гиганта.

Изведнъж демонът се хвърли напред сам, с два изпънати напред нокътя. От защитите не изхвръкнаха искри и до ушите на стражите достигна ясният звук от пропукване на камък. Кръвта им се смрази.

С победоносен рев каменният демон удари отново, този път с цяла ръка. Дори на звездна светлина стражите видяха каменния къс, който отчупи с ноктите си.

– Рогът – извика Геймс и хвана перилото с треперещи ръце. Усети топлина по крака си и след миг осъзна, че се е подмокрил: – Надуй рога!

Не последва раздвижване около него. Той погледна към Уорън и видя как колегата му със зяпнала уста се е втренчил в каменния демон. Една-единствена сълза се стичаше по бузата му.

– Надуй проклетия рог! – кресна Геймс, Уорън се сепна от вцепенението си и се затича към стойката на рога. Направи няколко опита, докато успее да изкара звук. Едноръкия обаче вече се въртеше и блъскаше стената с шиповете на опашката си, и при всеки следващ удар успяваше да изкърти все по-голямо парче от камъка.

***

Коб разтърси Арлен, за да го събуди.

– Кой... к’во има? – попита Арлен и потърка очи. – Сутрин ли е вече?

– Не – отвърба Коб. – Надули са роговете. Има пробив.

Арлен бързо се изправи на леглото, лицето му се смрази.

– Пробив? В града има ядрони?

– Да – съгласи се Коб, – или скоро ще има. Ти ставай!

Двамата се втурнаха да палят лампи и да събират инструментите си; облякоха си дебели наметала и ръкавици без пръсти, които да ги предпазят от студа, но да не попречат на работата им.

Роговете отново зазвучаха.

– Два пъти – каза Коб. – Веднъж кратко, веднъж дълго. Пробивът е между първата и втората наблюдателна кула на изток от главната порта.

Отвън се чу трополенето на копита по паважа, последвано от удари по вратата. Отвориха я и видяха Рейджън, напълно екипиран с броня и с дълго, дебело копие в ръка. Шитът му беше закачен на седлото на здрав боен кон. Не беше лъскав и нежен бегач като Нощно око, а военен жребец, плещест и зъл, отгледан за нуждите на отдавна отминали времена.

– Елиса не е на себе си – обясни вестоносецът. – Изпрати ме да ви опазя живи.

Арлен се намръщи, но капчица от страха, който го беше обзел при събуждането, се изпари с идването на Рейджън. Впрегнаха якото си пони в служебната каручка и потеглиха по посока на писъците, ударите и проблясващите около пробива сияния.

Улиците бяха пусти, вратите и кепенците – здраво залостени, но Арлен виждаше процеждащата се по ръбовете им светлина и знаеше, че хората в Мливари са будни, гризат си ноктите и се молят защитите им да издържат. Чу плач и се замисли колко зависими бяха Мливариийците от своята стена.

Пристигнаха в обстановка на пълен хаос. Стражи и Защитници лежаха мъртви или умиращи на павираните улици, копията им бяха пречупени или догаряха. Трима разкървавени войници се бореха да задържат въздушен демон достатъчно дълго на земята, докато двама защитнически чираци го хванат в преносим кръг.

Други тичаха напред-назад с кофи с вода и се опитваха да потушат многобройните малки пожари, а в същото време огнените демони весело подскачаха и палеха всичко, което можеха да достигнат.

Арлен погледна пробива и се изуми, че ядрон би могъл да прокопае тунел през шест-метрова стена от масивен камък. Демоните задръстиха дупката и започнаха да се драскат един друг в битка кой по-напред да влезе в града.

Въздушен демон се шмугна през отвора и тръгна да се засилва, разперил криле. Един от стражите метна копието си по него, но не уцели и демонът литна над града необезпокояван. Миг по-късно огнен демон скочи върху вече невъоръжения страж и разкъса гръкляна му.

– Бързо, момче! – извика Коб. – Стражите ни печелят време, но няма да издържат дълго срещу пробив с такъв размер. Бързо да го запечатаме!

Той скочи от каручката с изненадваща ловкост и грабна два преносими кръга от дъното, като подаде единия на Арлен.

Заедно с Рейджън, който яздеше около тях за да ги прикрива, те хукнаха към базовия флаг на гилдията си и влязоха в защитния кръг около него. Невъоръжени билкарки лекуваха там подредените в редици ранени и безстрашно се втурваха извън кръга, за да помогнат на онези, които, залитайки, се опитваха да се доберат до убежището. Бяха твърде малко, за да се погрижат за толкова много пострадали.

Посрещнаха ги Майка Джоун, съветникът на херцога, и майстор Винсън, водачът на Гилдията на защитниците.

– Майстор Коб, радваме се, че сте... – започна Джоун.

– Къде има нужда от нас? – попита Коб Винсън, като изцяло игнорира Джоун.

– Главния пробив – отвърна Винсън. – Заемете се със стълбовете за петнадесет и за тридесет градуса – каза той и посочи към купчина защитни стълбове. – И, за Създателя, внимавайте! Върлува един проклет каменен демон там – онзи, който пръв направи пробива. Преградили са му пътя към града, но ще трябва да прекосите защитите, за да стигнете до позициите. Вече уби трима защитници, и един Създател знае колко стражи.

Коб кимна и с Арлен се отправиха към купчината.

– Кой беше на смяна по здрач тая нощ? – попита той, когато двамата с Арлен нарамиха инструментите си.

– Защитникът Макс и чираците му – отвърна Джоун. – Херцогът ще ги обеси за това.

– В такъв случай херцогът е глупак – каза Винсън. – Никой не знае какво се е случило тук, а в момента Мливари се нуждае от всеки свой защитник, че и от повече. – Той издиша тежко и бавно. – И без това след тази нощ ще останат доста по-малко.

***

– Първо си нагласи кръга – каза Коб за трети път. – Като застанеш вътре на сигурно, сложи стълба на стойката му и изчакай магнезия. Ще блесне като слънце, така че си покрий очите, докато мине. Тогава нагласяваш своя стълб спрямо лицето на централния. Не се опитвай да го свързваш с останалите стълбове. Довери се на другите защитници, че всеки от тях ще си свърши работата. Напаснеш ли го точно, забий колчетата в земята, за да го застопориш на място.

– И после? – попита Арлен.

– Ядроните веднага ще се скупчат около теб, но ти остани в кръга, докато не ти кажат да излезеш – изкрещя Коб. – Независимо какво виждаш, дори да ти се наложи да стоиш цяла нощ! Ясно ли е?

Арлен кимна.

– Хубаво – каза Коб. Той се загледа в хаоса, изчака, изчака и извика: – Сега!

Двамата се втурнаха. Заобикаляха огньове, тела и отломки, и тичаха към позициите си. Секунди по-късно, когато вече бяха подминали няколко сгради, пред тях се извиси едноръкият каменен демон, който стърчеше над отряд стражи и дузина трупове. На светлината на фенерите се виждаше, че ноктите и зъбите му лъщят от кръв.

Кръвта на Арлен се смрази. Той спря на място и погледна към Рейджън; вестоносецът в миг отвърна на погледа му.

– Сигурно преследва Кийрън – каза кисело Рейджън.

Арлен отвори уста, но преди да успее да отговори, Рейджън изкрещя: – Внимавай! – и замахна с копието си към Арлен.

Момчето падна и изпусна стълба си, при което си удари здраво коляното на калдъръма. Чу пропукването, когато тъпия край на копието перна през лицето пикиращ въздушен демон, и се претърколи точно навреме, за да види как демонът отскача от щита на вестоносеца и се сгромолясва на земята.

Рейджън пришпори бойния си кон в галоп, стъпка изчадието, сграбчи Арлен миг след като той успя да вдигне стълба си от земята, и къде с влачене, къде с носене, го довлече до позицията му. Коб вече беше сложил преносимия кръг и подготвяше стойката за защитния си стълб.

Арлен не загуби време в разпъването на собствения му кръг, но очите му не спираха да се стрелкат обратно към Едноръкия. Демонът дращеше по набързо поставените пред него защити и се мъчеше да премине със сила. Арлен виждаше слабите места в мрежата, всеки път когато тя лумваше, и знаеше, че тя няма да издържи вечно.

Каменният демон подуши въздуха и внезапно се взря напред, при което срещна очите на Арлен. Двамата вкопчиха погледите си в в надпревара за сила на волята, но Арлен пръв не издържа и погледна надолу. Едноръкия нададе вой и удвои усилията си да премине през отслабващите защити.

– Арлен, спри да зяпаш и си свърши проклетата работа! – изкрещя Коб и сепна Арлен от унеса му.

Момчето напрегна всичките си сили да се изолира от писъците на ядрона и виковете на стражите, разпъна сгъваемата желязна стойка и сложи защитния си стълб в нея. Нагласи, доколкото можа на сумрачната мъждукаща светлина, позицията на ъгъла му и покри с ръка очите си в изчакване на магнезия.

Искрата блесна миг по-късно и превърна нощта в ден. Останалите защитниците също бързо ориентираха стълбовете си спрямо точните ъгли и ги застопориха в земята. Помахаха си един на друг с бели кърпи, за да дадат знак, че са готови.

След като свърши работата си, Арлен огледа останалата част от територията. Няколко защитници и техните чираци все още се мъчеха да нагласят стълбовете си. Един стълб лумна от демонски огън. Ядроните пищяха и отскачаха назад от магнезия, ужасени, че по някакъв начин омразното им слънце е изгряло. Стражи ги атакуваха с копия в опит да ги изтикат извън защитните постове, преди отново да са се опомнили. Рейджън правеше същото, галопираше наоколо върху бойния си жребец, а лъснатият му щит отразяваше светлината и караше ядроните да бягат през глава от него.

Но фалшивата светлина не можеше да рани ядроните. Едноръкия не се отдръпна, когато група стражи, одързостени от светлината, метнаха по него копията си. Върховете на повечето се счупиха в бронята на каменния демон или се плъзнаха по нея, а той замахваше към бойците, сграбчваше ги и ги измъкваше от защитите им с лекотата на дете, което размахва кукла.

Арлен гледаше касапницата с ужас. Демонът отхапа главата на един мъж и хвърли тялото му обратно при другите, с което събори няколко от тях. Друг размаза с крак, а трети запрати във въздуха с един размах на въоръжената си с шипове опашка. Човекът се приземи тежко и не се изправи.

Защитите, които задържаха демона, бяха потънали под телата и кръвта, и Едноръкия си проправяше път напред като убиваше на воля. Стражите заотстъпваха назад, някои направо побягваха, но махнеха ли се от пътя му, биваха забравени, тъй като грамадният ядрон се хвърли срещу преносимия кръг на Арлен.

– Арлен! – извика Рейджън, докато се въртеше наоколо с коня си.

Паникьосан при вида на нападащия демон, вестоносецът явно беше забравил за преносимия кръг, в който се намираше момчето. Той насочи копието си, пришпори коня и се впусна в галоп, взел на прицел гърба на Едноръкия.

Каменният демон го чу да се приближава, обърна се в последния момент, застана стабилно и пое копието с гърдите си. Оръжието се строши, а гигантският демон замахна презрително с нокти и разби черепа на коня.