Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 33 страниц)

– Аз не съм вестоносец – каза Дженя.

– Беше омъжена за такъв, а това е същото. Грег умря вестоносец, проклето да е решението на гилдията.

Дженя изглеждаше тъжна и Рейджън бързо смени темата, докато крачеше към талигата и разтоварваше останалите запаси.

– Донесъл съм ти добър ориз от Тресавищата, сол, месо и риба – каза той, като пренасяше продуктите и ги оставяше на крачка зад входната ù врата. Арлен се втурна да помага.

– И това – обяви Рейджън, като извади от колана си кесията със злато и сребро от Шопара. Добави към нея и малката торбичка от търговеца на херцога.

Очите на Дженя се разшириха, когато видя какво има вътре.

– О, Рейджън – каза тя, – това е прекалено много. Не мога да...

– Можеш и още как – нареди Рейджън, като я прекъсна. – Това е най-малкото, което мога да сторя.

Очите на Дженя се наляха със сълзи.

– Не бих могла да ти се отблагодаря за това – каза тя. – Толкова се страхувах. Писането за гилдията не ми покрива нуждите, а без Грег... Мислех си, че ще трябва да се върна към просенето.

– Стига, стига – каза Рейджън и я потупа по рамото. – Моите събратя и аз никога няма да позволим това да се случи. Ще те взема в собствения си дом, преди да те оставя да паднеш толкова – обеща той.

– О, Рейджън, нима би направил това? – попита тя.

– И още нещо накрая – каза Рейджън. – Подарък от Руско Шопара.

Той вдигна пръстена.

– Иска да му пишеш, за да знае, че си го получила.

Очите на Дженя отново се напълниха със сълзи, докато гледаше красивия пръстен.

– Всички обичаха Грег – каза Рейджън и сложи пръстена на ръката ù. – Нека този пръстен ти остане за спомен от него. Храната и парите ще стигнат на семейството ви за доста време напред. Може дори междувременно си намериш нов съпруг и да станеш Майка. Но ако облаците се сгъстят дотам, че да ти се наложи да продадеш този пръстен, първо ела при мен, ясно ли е?

Дженя кимна, но очите ù гледаха надолу и сълзите ù продължаваха да капят, докато галеше пръстена.

– Обещай ми – изиска Рейджън.

– Обещавам – каза Дженя.

Рейджън кимна и я прегърна още веднъж за последно.

– Ще намина да видя как си, когато мога – каза той.

Тя все още плачеше, когато си тръгнаха. Арлен я гледаше, докато се отдалечаваха.

– Изглеждаш объркан – каза Рейджън.

– Май да – съгласи се Арлен.

– Семейството на Дженя бяха просяци – обясни му Рейджън. – Баща ù е сляп, а майка ù болнава. Те обаче са имали щастието да се сдобият със здрава и красива дъщеря. Тя изнесе себе си и родителите си две класи нагоре, когато се омъжи за Грег. Той прие и тримата в дома си, и въпреки че никога не получаваше най-добрите маршрути, изкарваше достатъчно, за да се справят и да бъдат щастливи.

Поклати глава.

– Сега обаче тя трябва да плаща наем и сама да храни три гърла. А и не може да се отдалечава много от къщата, защото родителите ù са заникъде без нея.

– Толкова си добър, че ù помагаш – каза Арлен и малко му олекна. – Тя беше много хубава като се усмихна.

– Не можеш да помогнеш на всички, Арлен – отвърна Рейджън – но трябва да направиш всичко възможно да помогнеш на тези, на които можеш.

Арлен кимна.

Залъкатушиха нагоре по един хълм, докато не стигнаха голямо имение. Двуметрова стена с порта ограждаше просторния имот, а голямата къща беше висока три етажа, имаше десетки прозорци и всичките отразяваха светлината със стъклата си. Беше по-грамадна от впечатляващата зала върху Хълма на Богин, а тя побираше всички от Потока на Тибит за пиршеството по случай слънцестоенето. Достолепният дом и стената около него бяха изрисувани със защити в ярки цветове. Какво великолепно място, помисли си Арлен, сигурно е домът на херцога.

– Майка ми имаше чаша от защитено стъкло, здрава като стомана – каза той, вдигнал очи към прозорците, когато отвътре дотича слаб мъж и отвори портата. – Тя я криеше, но понякога я вадеше, когато имахме гости, за да покаже как блести.

Минаха покрай градина, непокътната от ядронски атаки, където няколко работника прекопаваха зеленчуци.

– Това е една от малкото резиденции в Мливари, чиито прозорци са стъклени до един – каза Рейджън гордо. – Бих платил сума ти пари да им сложат защита срещу счупване.

– Аз знам каква е цаката – каза Арлен, – но ти трябва ядрон, за да докосне стъклото и да го зареди.

Рейджън се засмя и поклати глава.

– Тогава може би не.

Имаше и по-малки сгради в имението, каменни колиби с димящи комини и хора, които вървяха насам-натам, като в миниатюрно село. Наоколо подскачаха мръсни деца, а жените ги наглеждаха, докато шетаха из къщите си. Стигнаха до конюшнята и конярът дойде на мига, за да поеме поводите на Нощно око. Той се поклони доземи на Рейджън, сякаш Рейджън беше някакъв крал от приказките.

– Мислех, че ще се отбием у вас, преди да посетим херцога – каза Арлен.

Рейджън се изсмя.

– Това е у нас, Арлен! Да не мислиш, че си рискувам живота навън за нищо?

Арлен извърна поглед към къщата с ококорени очи.

– Всичко това твое ли е? – попита той.

– Всичкото – потвърди Рейджън. – Херцозите отварят по-широко кесията за тези, които карат ядроните да сведат глави.

– Но къщата на Грег беше толкова малка – възрази Арлен.

– Грег беше добър човек – каза Рейджън – но като вестоносец беше средна работа. Стигаше му да измине маршрута до Потока на Тибит веднъж годишно и по пътя да отскочи до близките селца. Такъв мъж може да издържа семейство, но нищо повече. Единствената причина Дженя да получи толкова много беше, че платих за допълнителните неща, които продадох на Шопара, от собствената си кесия. Грег вземаше заеми от гилдията, а от там му изискваха твърд дял от сделката.

Висок човек им отвори с поклон вратата на къщата. Той имаше каменно изражение и носеше синьо сако от боядисана вълна. Лицето и дрехите му бяха чисти, в силен контраст с тези на двора. Веднага щом влязоха, едно момче, не много по-голямо от Арлен, скочи на крака. Изтича до въже за звънец от едната страна на широко мраморно стълбище. Из къщата зазвънтяха камбанки.

– Виждам, че късметът ти не те е напуснал и този път – провикна се една жена миг по-късно.

Имаше тъмна коса и пронизителни сини очи. Носеше тъмносиня рокля, по-елегантна от всичко, което Арлен бе виждал някога, а китките и шията ù блещукаха от скъпоценни камъни. Усмивката ù беше студена, докато ги гледаше от мраморната площадка над фоайето. Арлен за пръв път виждаше толкова красива и изящна жена.

– Моята съпруга, Елиса – осведоми го тихичко Рейджън. – Причината да се върна... и причината да си тръгна.

Арлен не беше сигурен дали той се шегува. Жената не изглеждаше доволна, че ги вижда.

– Все някога ядроните ще те хванат – каза Елиса, докато слизаше по стълбите – и най-накрая ще мога спокойно да се омъжа за младия си любовник.

– Никога няма да се случи – каза Рейджън с усмивка и я придърпа към себе си за целувка. Обърна се към Арлен и му обясни: – Елиса мечтае за деня, в който ще наследи богатството ми. Пазя се от ядроните не толкова заради себе си, колкото за да ù правя сечено.

Елиса се изсмя и Арлен се отпусна.

– Кой е това? – попита тя. – Бездомно хлапе, което да ти спести труда да ми издуеш корема със свое собствено?

– Единственият ми труд ще бъде да разтопя замръзналите ти фусти, скъпа моя – отвърна бързо Рейджън. – Нека Ви представя Арлен от Потока на Тибит. Срещнах го на пътя.

– На пътя? – попита Елиса. – Но той е само дете!

– Аз не съм дете! – изкрещя Арлен и веднага се почувства глупаво.

Рейджън го погледна кисело и той сведе очи.

Елиса не даде никакъв знак, че е чула изблика.

– Свали бронята и се отправяй към банята – нареди тя на мъжа си, – миришеш на пот и ръжда. Аз ще се погрижа за нашия гостенин.

Когато Рейджън тръгна, Елиса извика прислужник, който да приготви на Арлен нещо за хапване. Рейджън изглежда имаше повече прислужници отколкото бяха хората в Потока на Тибит. Сервираха му резени пушена шунка, дебела филия хляб и мляко с каймак, за да ги прокара. Елиса го наблюдаваше докато ядеше, но тъй като не можа да измисли какво да каже, Арлен се съсредоточи върху чинията си.

Докато той обираше каймака си, в стаята влезе прислужница с рокля в същото синьо като на саката на мъжете и се поклони на Елиса.

– Господарят Рейджън ви очаква горе – каза тя.

– Благодаря ти, Майко – отвърна Елиса.

Лицето ù прие странен облик за момент, когато тя разсеяно прокара пръсти по корема си. После се усмихна и погледна Арлен.

– Заведи нашия гост в банята – нареди тя, – и не му давай да излиза преди да е станало ясно какъв е истинският цвят на кожата му.

Тя се засмя и се изнесе от стаята.

Арлен, който беше свикнал да седи в корито и да се плиска със студена вода, се почувства малко изнервен при вида на дълбоката каменна вана на Рейджън. Той изчака прислужницата, Маргрит, да излее вътре голям чайник гореща вода, за да пречупи хладината. Тя беше висока, както всички в Мливари, с нежни очи и коса с цвят на мед; изпод бонето ù надничаше кичур, който леко загатваше за побеляване. Обърна се с гръб, докато Арлен се съблече и влезе във ваната. Смая се, когато видя зашитите рани на гърба му, и бързо отиде, за да ги огледа.

– Ох! – извика Арлен, когато тя ощипа най-горната му рана.

– Не бъди такъв лигльо – скара му се тя, потърка палец в показалеца си и ги подуши.

Арлен стисна зъби, когато тя повтори упражнението надолу по гърба му.

– По-голям късметлия си, отколкото предполагаш – заключи тя накрая. – Когато Рейджън ми каза, че са те ранили, помислих, че ще е само драскотина, но това... – тя изцъка с език: – Майка ти не те ли е учила да не излизаш навън посред нощ?

Отговорът на Арлен пресекна в хлипане. Той прехапа устна, само и само да не заплаче. Маргрит забеляза това и тонът ù веднага умекна.

– Тези зарастват добре – каза тя за раните му.

Взе калъп сапун и започна да ги мие внимателно. Арлен стисна зъби.

– Когато приключиш с банята, ще ти приготвя мехлем и нови превръзки.

Арлен кимна. – Ти ли си майката на Елиса? – попита той.

Жената се разсмя. – Създателю, какво ти вкара тази идея в главата, момче?

– Нарече те „майко” – отвърна Арлен.

– Защото съм – каза Маргрит гордо. – Двама сина и три дъщери, а едната от тях съвсем скоро ще стане Майка.

Тя поклати тъжно глава.

– Горката Елиса, с цялото си богатство все още е само Дъщеря, а вече е от мрачната страна на трийсете! Да ти скъса сърцето.

– Толкова ли е важно да бъдеш майка? – попита Арлен.

Жената го погледна сякаш питаше, дали въздухът е от значение.

– Какво би могло да е по-важно от майчинството? – попита тя. – Дълг на всяка жена е да роди деца, за да поддържа града здрав. Затова Майките получават най-добрата храна и избират първи на сутрешния пазар. Затова всички съветници на херцога са Майки. Мъжете са добри в рушенето и строенето, но политиката и администрацията са най-добре ако са в ръцете на жени, които вече са преминали през Школата на Майчинството. Ами че нали точно Майките гласуват след смъртта на херцога кой да заеме мястото му!

– Тогава защо Елиса не е? – попита Арлен.

– Не че не се е опитвала – призна Маргрит. – Обзалагам се, че в момента здравата работи по въпроса. Шест седмици на път ще превърнат всеки мъж в див звяр, а аз ù сварих чай за плодовитост и ù го оставих на нощното шкафче. Може пък и да помогне, макар че всеки глупак знае, че най-доброто време за правене на деца е точно преди изгрев.

– Тогава защо не са си направили ни едно? – попита Арлен.

Той знаеше, че правенето на деца има нещо общо с игрите, които Рена и Бени искаха да играят, но все още не му беше много ясна технологията.

– Само Създателят знае – каза Маргрит. – Елиса може да е безплодна, а може и да е заради Рейджън, макар че това би било жалко. Добрите мъже като него не се срещат под път и над път. Мливари се нуждае от своите синове.

Тя въздъхна.

– Елиса е късметлийка, че той още не я е напуснал или не е направил дете на някоя от прислужниците. Създателят знае, че те не биха имали нищо против.

– Да напусне жена си? – каза Арлен ужасено.

– Не се изненадвай толкова, момче – отвърна Маргрит. – Мъжете се нуждаят от наследници и не биха се спрели пред нищо, за да се сдобият с такива. Херцог Юкор е вече на третата си жена, ама на, все дъщери му се раждат.

Тя поклати глава.

– Но не и Рейджън. Понякога се карат като ядрони, но той обича Елиса като самото слънце. Никога не би я напуснал. Нито пък Елиса него, независимо от какво се е отказала.

– От какво? – попита Арлен.

– Тя е аристократка, нали се сещаш – каза Маргрит. – Майка ù е в Съвета на херцога. Елиса също можеше да служи на херцога, ако се беше омъжила за друг аристократ и беше родила. Но тя се омъжи под класата си, за да бъде с Рейджън, в разрез с желанията на майка си. Оттогава не са си говорили. Макар и богата, сега Елиса е от търговската класа. Отказа Школата на Майчинството и сега никога няма да получи каквато и да била длъжност в града, камо ли такава в услуга на херцога.

Арлен мълчеше, докато Маргрит изплакна раните му и събра дрехите му от плочките. Изцъка, когато видя скъсаното и петната отблизо.

– Ще ги закърпя колкото мога, докато се накисваш – обеща тя и го остави да се къпе. Когато си тръгна, Арлен се опита да проумее това, което му беше казала, но имаше прекалено много неща, които не разбираше.

Маргрит му напомняше малко на Катрин Шопара, дъщерята на Руско.

– Ще ти каже всяка тайна на света, ако това ще ù даде възможност да послуша поне още миг собствения си глас – казваше Силви.

Жената се върна малко по-късно с чисти дрехи, макар и в друг размер. Превърза раните му и му помогна да се облече, въпреки възраженията му. Арлен трябваше да навие ръкавите на туниката, за да открие ръцете си, и да навие крачолите на панталоните си, за да не се спъне, но за пръв път от седмици се почувства чист.

Вечеря рано, заедно с Рейджън и Елиса. Рейджън беше оформил брадата си, бе вързал косата си на опашка и беше облякъл елегантна бяла риза със сако и панталони от тъмносин велур.

С пристигането на Рейджън бе заклано прасе и трапезата скоро се отрупа със свински пържоли, ребърца, резени бекон и сочна наденица. Гарафи с изстудено пиво и с чиста, ледена вода се появиха на масата. Елиса се намръщи, когато Рейджън даде знак на един от прислужниците да сипе пиво на Арлен, но не каза нищо. Тя отпиваше вино от толкова фина чаша, че Арлен се притесни да не би тънките ù пръсти да я счупят. Имаше хляб с хрупкава коричка, по-бял от всеки друг, който Арлен някога бе виждал, и купи с варена ряпа и картофи, обилно заляти с краве масло.

Когато погледна към храната и устата му се напълни със слюнка, Арлен без да иска си спомни за хората из града, които молеха за нещо за ядене. Все пак гладът му скоро надделя над чувството му за вина, и той опита всичко, като пълнеше чинията си отново и отново.

– Създателю, къде побираш всичко това? – попита Елиса и плесна с ръце от удоволствие, докато гледаше как Арлен омита поредната чиния. – Да нямаш дупка в корема?

– Не ù обръщай внимание, Арлен – посъветва го Рейджън. – Жените по цял ден се суетят из кухнята, пък на масата не смеят да хапнат повече от залъче-две, да не би да ги помислят за неделикатни. Мъжете по-добре знаят как да се насладят на едно ядене.

– Между другото, той е прав – каза Елиса и завъртя очи. – Жените въобще не могат да оценят тънките удоволствия на живота, както мъжете.

Рейджън трепна и разля пивото си, и Арлен разбра, че тя го беше ритнала под масата. Арлен реши, че тя му харесва.

След вечеря се появи паж със сива дреха без ръкави, на чиято предница беше изрисуван щит с емблемата на херцога. Напомни на Рейджън за уговорката му и вестоносецът въздъхна, но увери пажа, че тръгват веднага.

– Арлен въобще не е облечен като за среща с херцога – разтревожи се Елиса. – Човек не ходи при Негово Височество като просяк.

– Нищо не можем да направим, любов моя – отвърна Рейджън. – Остават ни само няколко часа до залез слънце. Трудно ще намерим шивач, който да дойде навреме.

Елиса отказа да приеме това. Известно време стоя и гледа момчето, после щракна с пръсти и излезе с големи крачки от стаята. Скоро след това се върна със син мъжки жакет и чифт лъснати кожени ботуши.

– Един от пажовете ни е почти на твоята възраст – каза тя на Арлен и му помогна да облече жакета и ботушите.

Ръкавите му бяха къси, а ботушите го стягаха, но Лейди Елиса изглеждаше удовлетворена. Прокара гребен през косата му и отстъпни назад.

– Достатъчно добре – каза тя с усмивка. – Дръж се прилично пред херцога, Арлен – посъветва го тя.

Арлен, който се чувстваше неудобно в дрехите не по мярка, се усмихна и кимна.

Дворецът на херцога представляваше защитена крепост вътре в защитената крепост на Мливари. Външната стена беше от каменен зид над шест метра висок, здраво защитен и пазен от копиеносци в доспехи. Двамата преминаха през портата и навлязоха в обширен двор, който обикаляше двореца. Със своите четири етажа и двойно по-високи кули, дворецът правеше имението на Рейджън да изглежда като джудже. Широки, ясни защити маркираха всеки камък. Прозорците искряха от стъклото.

Мъже в доспехи патрулираха из двора, а пажове, облечени в цветовете на херцога, тичаха напред-назад. Стотина мъже се бъхтеха на двора: дърводелци, каменари, ковачи и касапи. Арлен видя запаси от жито и добитък, дори обширни градини, далеч по-големи от тези на Рейджън. На Арлен му се стори, че ако затвори портите, херцогът би могъл да издържи на вечна обсада в двореца си.

Шумът и миризмата от двора отмряха, когато масивните врати на палата се затвориха зад гърбовете им. В преддверието беше постлана широка пътека, а по студените каменни стени висяха гоблени. С изключение на неколцината пазачи, други мъже наоколо не се виждаха. Десетки жени обаче вървяха насам-натам, а широките им поли шумоляха, докато работеха по задачите си. Някои пресмятаха числа върху плочи, докато други записваха резулатите в тежки тефтери. Няколко, облечени по-пищно от другите, надменно крачеха наоколо и наблюдаваха работата на останалите.

– Херцогът е в залата за аудиенции – уведоми ги една от тях. – Очаква ви от доста време.

Дълга опашка от хора чакаше пред залата за аудиенции на херцога. Повечето бяха жени с пера за писане и свитъци хартия, но също така имаше и няколко добре облечени мъже.

– По-дребните просители – подсказа му Рейджън, – всички те се надяват на минутка от времето на херцога, преди да удари Вечерният звънец и да ги придружат до изхода.

По-дребните просители изглеждаха болезнено наясно, че не е останало много от дневната светлина и открито спореха помежду си кой би трябвало да е следващият. Но глъчката угасна, щом видяха Рейджън. Когато вестоносецът мина покрай тях и напълно предреди опашката, всички просители замлъкнаха, а после тръгнаха след него като псета подир кокал. Последваха го чак до вратата, където свирепите погледи на пазачите ги пресякоха на място. Натълпиха се около вратата за да слухтят, докато Рейджън и Арлен влизаха.

Арлен се почувства нищожен сред залата за аудиенции на Херцог Юкор Мливарийски. Таванът на помещението, увенчан с купол, беше висок колкото няколко етажа, а по колоните, които обкръжаваха трона, на видно място бяха сложени факли. Върху всяка колона направо в мрамора бяха издълбани защити.

– По-едрите просители – каза тихо Рейджън, като посочи мъжете и жените, които ходеха из стаята. – Обикновено се събират на групички.

Той кимна към многобройна група мъже, които стояха близо до вратата.

– Богати търговци – обясни той. – Пръскат злато с шепи за правото да се навъртат из палата, за да душат за новини или да пипнат някой аристократ, за когото да омъжат дъщеря си.

– А там – кимна той към група стари жени, които стояха пред търговците, – е Съветът на Майките, които чакат да докладват на Юкор за събитията от деня.

По-близо до трона се бяха събрали мъже по сандали и обикновени кафяви одежди, и чакаха с тихо достойнство. Някои от тях говореха шепнешком, докато други записваха всяка тяхна дума.

– Всеки дворец се нуждае от светите си люде – обясни Рейджън.

Накрая посочи към тълпа богато облечени хора, които жужаха около херцога. Обслужваше ги цяла армия от прислужници, отрупани с подноси с храни и напитки.

– Кралски особи – каза Рейджън. – Племенниците на херцога, неговите братовчеди и втори братовчеди от трета степен. Всичките се боричкат за вниманието му и си фантазират какво ли ще стане, ако Юкор опразни трона без наследник. Херцогът ги мрази.

– Защо не ги отпрати? – попита Арлен.

– Защото са кралски особи – отвърна Рейджън, сякаш това обясняваше всичко.

Бяха преполовили пътя до трона на херцога, когато една висока жена се изпречи пред тях. Косата ù беше прибрана назад и увита в кърпа, а мършавото ù лице беше прорязано от толкова дълбоки бръчки, че сякаш по бузите ù бяха издълбани защити. Вървеше с извисено достойнство, но отпуснатата кожа под брадичката ù се тресеше по собствена инициатива. В присъствието ù се долавяше нещо от Силия. Жена, свикнала да дава нареждания, които се изпълняват безпрекословно. Погледна надолу към Арлен и вдъхна въздух така, сякаш току-що бе надушила купчина тор. Погледът ù прескочи върху Рейджън.

– Управителката на кралския дворец, Джоун – промърмори Рейджън, докато все още бяха прекалено далеч за да ги чуе. – Майка, кралска особа и осмо поколение ядрон. Върви напред заедно с мен и спирай само ако и аз спра, че като нищо ще те прати да чакаш в конюшнята, докато аз разговарям с херцога.

– Пажът ви ще трябва да изчака в залата, вестоносецо – каза Джоун и застана пред тях.

– Той не ми е паж – отвърна Рейджън и продължи напред.

Арлен го последва със същото темпо и на управителката ù се наложи да пожертва достойнството си, за да се отстрани от пътя им.

– Негово Височество няма време за всяко бездомно дете от улицата, Рейджън! – изсъска тя, докато поддържаше бързата крачка на вестоносеца. – Кой е той?

Рейджън спря и Арлен спря заедно с него. Обърна се, изгледа свирепо жената и се надвеси над нея. Майка Джоун може и да беше висока, но Рейджън беше по-висок, а на килограми – поне три пъти по-голям. Неприкритата застрашителност на присъствието му я накара неволно да се свие.

– Той е този, когото съм избрал да доведа – процеди вестоносецът през зъби.

Подхвърли към Джоун чанта, пълна с писма, и тя инстинктивно я улови. В мига, в който го направи, търговците и майките от Съвета се натълпиха около нея, наред с прислужниците на пастирите.

Кралските особи забелязаха суматохата и отправиха коментари и знаци към тези около тях. Изведнъж половината от свитата им се откъсна и Арлен осъзна, че това са били просто добре облечени слуги. Кралските особи се държаха така, сякаш не се случваше нищо важно, но слугите им се блъскаха здраво като всички останали, за да се доберат до чантата.

Джоун предаде писмата на свой прислужник и побърза към трона, за да съобщи за пристигането на Рейджън, въпреки че нямаше нужда да си прави труда. Явяването му вече бе предизвикало достатъчно вълнения, които нямаше как да останат незабелязани от херцога. Юкор ги наблюдаваше, докато приближаваха.

Хрецогът беше набит мъж в края на петдесетте, с прошарена коса и гъста брада. Носеше зелена туника, току-що лекьосана от мазнината по пръстите му, но пищно бродирана с златен конец, и наметало, подплатено с пухкава кожа. Пръстите му блещукаха от пръстени, а на челото си носеше златен обръч.

– Най-накрая благоволи да ни удостоиш с присъствието си – провикна се херцогът, макар че изглеждаше сякаш говори по-скоро на останалите в залата, отколкото на Рейджън. И наистина, забележката му накара кралските особи да закимат и да зашепнат помежду си, а няколко глави да се вирнат от навалицата около пощата: – Моята работа не беше ли достатъчно наложителна? – попита той.

Рейджън приближи към подиума и пресрещна погледа на херцога със собствения си стоманен поглед.

– Четиридесет и пет дни оттук до Анжие и след това обратно през Потока на Тибит – каза той на висок глас. – Тридесет и седем нощи спах на открито, докато ядроните удряха по защитите ми!

Дори за миг Рейджън не свали очи от херцога, но Арлен знаеше, че и той говори на залата. Повечето от събралите се пребледняха и потрепериха при думите му.

– Шест седмици бях далеч от дома си, Ваше Височество – каза Рейджън и понижи гласа си наполовина, но все още го разнасяше до всички уши. – Нима ви се зловиди, че се изкъпах и вечерях със съпругата си?

Херцогът се поколеба, а очите му зашариха из залата. Накрая се разсмя гръмогласно.

– Разбира се, че не! – извика той. – Един обиден херцог може да стъжни живота на човек, но не и на половина толкова, колкото една обидена съпруга!

Напрежението се разби и дворецът избухна в смях.

– Бих искал да поговоря с вестоносеца си насаме! – нареди херцогът, след като смехът утихна.

Доловиха се мрънканията на тези, които нямаха търпение да разберат новините, но Джоун направи знак на прислужника си да напусне заедно с писмата и това изведе по-голямата част от залата с нея. Кралските особи постояха уж небрежно за момент, докато Джоун не изплющя с ръце. Жестът ги накара да подскочат и те се изнизаха един по един с цялата бързина, която достойнството им позволяваше.

– Остани – промърмори Рейджън на Арлен, като спря на почтително разстояние от трона.

Джоун даде сигнал на стражите, които издърпаха масивните врати и ги затвориха, оставайки вътре. За разлика от мъжете пред портата, тези изглеждаха бдителни и като истински професионалисти. Джоун тръгна, за да застане до своя господар.

– Да не си посмял втори път да направиш това пред моите придворни! – изрева Юкор, когато останалите си тръгнаха.

Вестоносецът направи лек поклон, за да потвърди заповедта, но жестът изглеждаше неискрен дори за Арлен. Момчето изпита страхопочитание. Рейджън беше абсолютно безстрашен.

– Има новини от Потока, Ваше Височество – започна Рейджън.

– Потока? – избухна Юкор. – Какво ме интересува Потока? Какви са известията от Райнбек?

– Изкарали са тежка зима без солта – продължи Рейджън, сякаш херцогът не бе проговорил. – И е имало нападение...

– Нощите да ме вземат, Рейджън! – изкрещя Юкор. – Отговорът на Райнбек може да промени съдбата на Мливари за години напред, затова спести ми списъците на новородените и отчетите за жътвата на някаква си нещастна дупка!

Дъхът на Арлен секна и той солидарно застана зад рамото на Рейджън, който хвана ръката му насърчително. Юкор продължи атаката си.

– Да не са открили злато в Потока на Тибит? – попита той.

– Не, господарю – отвърна Рейджън, – но...

– Да не са превърнали Слънчево пасище във въгледобивна мина?

– Не, господарю.

– Да не са открили бойните защити?

Рейджън поклати глава. – Разбира се, че не...

– Да не би този път да са доставили толкова ориз, че да ми покрият разходите за твоето пътуване дотам? – попита Юкор.

– Не –намръщи се Рейджън.

– Хубаво – каза Юкор и потри ръце, сякаш за да почисти прахта от тях. – Значи няма какво да се занимаваме с Потока на Тибит още година и половина.

– Година и половина е прекалено дълго – осмели се Рейджън да упорства. – Населението се нуждае...

– Тогава иди безплатно – пресече го херцогът, – за да мога да си го позволя.

Когато Рейджън не отговори веднага, Юкор се ухили широко със съзнанието, че е победил в спора.

– Какво отговориха от Анжие? – настоя да узнае той.

– Имам писмо от херцог Райнбек – въздъхна Рейджън и посегна в сакото си. Извади тънка тубичка, запечатана с восък, но херцогът му махна нетърпеливо.

– Просто ми кажи, Рейджън! Да или не?

Очите на Рейджън се свиха.

– Не, господарю – каза той. – Отговорът му е не. Последните две пратки са били изгубени, заедно с по-голямата част от хората. Херцог Райнбек не можел да си позволи да изпрати нова. Хората му не смогват да секат дърва по-бързо, а той се нуждае от дървесината повече, отколкото от солта.

Лицето на херцога почервения и Арлен си помисли, че ще се пръсне.

– По дяволите, Рейджън! – изкрещя той и удари с юмрук. – Нуждая се от тези дърва!

– Негово Величество е решил, че му трябват повече за въстановяването на Речен мост – каза Рейджън спокойно – в южното течение на Разделящата река.

Херцог Юкор изсъска и очите му добиха смъртоносен плам.

– Това е работа на първия министър на Райнбек – уведоми го Джоун. – Джансън от години насам се опитва да извоюва дял от мостовите такси за Райнбек.

– И защо да се задоволява само с дял, когато би могъл да има всичко? – съгласи се Юкор. – Какво му каза, че ще направя, когато ми предадеш новините?

Рейджън сви рамене.

– Неуместно е за един вестоносец да прави догадки. Какво според вас трябваше да му кажа?

– Че хората в дървени крепости не бива да подпалват чуждите дворове – изрева Юкор. – Не е нужно да ти напомням колко важна е дървесината за Мливари. Запасите ни от въглища се топят, а без гориво цялата руда и мините са безполезни, да не говорим, че половината град ще измръзне! Собственоръчно ще подпаля новия му Речен мост, преди да се стигне до там!

Рейджън се поклони, за да покаже, че признава този факт.

– Херцог Райнбек знае това – каза той – и ме упълномощи да отправя ново предложение.

– И то е? – попита Юкор и вдигна вежда.

– Материали за въстановяването на Речен мост и половината от таксите – предположи Джоун преди Рейджън да успее да си отвори устата. Тя примижа срещу вестоносеца: – И Речен мост остава на Анжиерска територия.

Рейджън кимна.

– Нощите да ме вземат! – изруга Юкор. – Създателю, Рейджън, ти на чия страна си?

– Аз съм вестоносец – отвърна гордо Рейджън. – Не вземам страни, само предавам какво ми е било казано.

Херцог Юкор скочи на крака.

– Кажи ми тогава за какво по нощния мрак ти плащам! – настоя да узнае той.

Рейджън килна главата си на една страна.

– А бихте ли предпочели да отидете в затвора, Ваше Височество? – кротко попита той.

При тези думи херцогът пребледня и не отговори. Арлен усети силата на простичката забележка на Рейджън. Желанието му да стане вестоносец, ако въобще имаше още накъде да расте, стана още по-силно.

Херцогът най-накрая кимна примирено.

– Ще помисля върху това – каза той. – Става късно. Свободен си.

– Има още нещо, господарю – допълни Рейджън и кимна на Арлен да излезе напред, но Джоун даде знак на пазачите да отворят вратата и по-едрите просители нахлуха обратно в залата. Вниманието на херцога вече беше отвлечено от вестоносеца.

Рейджън пресрещна Джоун, когато тя напусна мястото си до херцога.

– Майко – каза той, – става дума за момчето...

– Много съм заета, вестоносецо – каза Джоун и подсмръкна. – Може би ще се наложи да „избереш” да го доведеш по друго време, когато ще съм по-малко заета.

Тя се понесе величествено нататък с високо вирната брадичка.