Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 33 страниц)

Шестнадесета глава
Обвързаности

323-325 СЗ

Покривът на херцогската библиотека в Мливари беше магическо място за Арлен. В ясен ден светът се разгръщаше под него – свят, който не беше ограничен от стени и защити, който се ширеше надалеч в безкрайността. Това беше и мястото, където той за пръв път погледна Мери и наистина я видя.

Работата му в библиотеката идваше към своя край и той скоро щеше да се върне в работилницата на Коб. Гледаше как слънцето си играе по заснежената планина, как се спуска в долината в подножието ù. Арлен се опитваше да запази гледката завинаги в паметта си и когато се обърна към Мери, поиска да направи същото с нея. Тя беше на петнадесет, далеч по-красива от всякакви планини и сняг.

Повече от година Мери беше най-близкият му приятел, но Арлен никога не я бе възприемал като нещо повече. Сега, когато я видя обагрена в слънчева светлина, с дългите ù, кестеняви коси, развети от хладния планински вятър, с ръце, притиснати от студ към набъбналата ù пазва, тя изведнъж се превърна в млада жена, а той – в млад мъж. Пулсът му се ускори при вида на полите ù, които вятърът подмяташе, а дантелени ръбове подсказваха за фустите отдолу.

Направи крачка напред без нищо да казва, но тя улови намерението в очите му и се усмихна.

– Крайно време беше – каза тя.

Той се пресегна нерешително и погали бузата ù с гърба на дланта си. Тя се притисна към ръката му, той усети сладкия ù дъх и я целуна. Отначало беше нежно, колебливо, но се задълбочи, когато тя му отвърна, превърна се в нещо със собствен живот, нещо жадно и страстно, нещо, което се бе насъбирало в него през последната година без той да подозира за него.

Малко по-късно устните им се разделиха с меко пукване и те се усмихнаха нервно. Прегърнати, двамата се загледаха в Мливари, а помежду им искреше споделеното сияние на младата любов.

– Постоянно се взираш в долината – каза Мери. Прокара пръсти през косата му и целуна слепоочието му. – Кажи ми за какво мечтаеш, когато очите ти добиват този блуждаещ поглед.

Арлен замълча за малко.

– Мечтая да спася света от ядроните – каза той.

Нейните мисли бяха поели в друга посока и тя се засмя на неочаквания отговор. Не искаше да бъде груба, но гласът ù се вряза в него като камшик.

– Значи се мислиш за Избавителя? – попита тя. – Как ще постигнеш това тогава?

Арлен се отдръпна малко от нея, внезапно почувствал се уязвим.

– Не знам – призна той. – Ще започна с вестоноство. Вече съм спестил достатъчно пари за броня и кон.

Мери поклати глава.

– Това е немислимо, ако ще се женим – каза тя.

– Ще се женим? – попита изненадано Арлен, поразен от напрежението в гърлото си.

– Какво, не съм достатъчно добра ли? – попита Мери и се отдръпна с възмутено изражение.

– Не! Не съм казвал това... – заекна Арлен.

– Ами, добре тогава – каза тя. – Вестоноството може да носи пари и уважение, но е прекалено опасно, особено след като се родят децата ни.

– Сега и деца ли ще раждаме? – изписука Арлен.

Мери го погледна сякаш беше пълен идиот.

– Не, така просто няма да стане – продължи тя без да му обръща внимание, докато обмисляше нещата. – Ще трябва да станеш защитник като Коб. Пак ще можеш да се бориш с демоните, но ще бъдеш при мен на безопасно място, вместо да яздиш из някакакви гъмжащи от ядрони пътища.

– Не искам да бъда защитник – каза Арлен. – Това за мен никога не е било нещо повече от средство, чрез което да постигна целта си.

– Каква цел? – попита Мери. – Да легнеш мъртъв на пътя ли?

– Не – отвърна Арлен. – Това няма да ми се случи.

– Какво ще спечелиш като вестоносец, което няма да спечелиш като защитник?

– Бягство – каза Арлен, без да се замисли.

Мери замълча. Извърна глава, за да избегне погледа му и след няколко секунди изплъзна ръката си от неговата. Седна умълчана и Арлен откри, че тъгата я правеше още по-красива.

– Бягство от какво? – попита тя. – От мен?

Арлен я погледна, привлечен по начини, които едва сега започваше да разбира, и гърлото му се стегна. Толкова лошо ли ще е да остане? Какви бяха шансовете му да намери друга Мери?

Но това беше ли му достатъчно? Никога не бе искал семейство. Това бяха обвързаности, от които не се нуждаеше. Ако бе искал брак и деца, можеше със същия успех да си остане в Потока на Тибит с Рена. А мислеше, че Мери е различна...

Арлен си припомни картината, която го бе поддържала през последните три години, как препуска по пътя, свободен да скита навсякъде. Както винаги, мисълта го преизпълни отвътре, докато не се обърна отново към Мери. Блянът го напусна и всичко, за което можеше да мисли, бе да я целуне отново.

– Не и от теб – каза той и хвана ръцете ù. – Никога от теб.

Устните им отново се срещнаха и през това време мислите му не се докоснаха до нищо друго.

***

– Имам поръчка за Дъбравата на Хардън – каза Рейджън. Имаше предвид малко земеделско селце на ден път от крепостта Мливари. – Искаш ли да дойдеш, Арлен?

– Рейджън, не! – извика Елиса.

Арлен погледна гневно, но Рейджън хвана ръката му, преди да успее да каже нещо.

– Арлен, ще ни извиниш ли за малко, да си поговорим с жена ми насаме? – попита той внимателно.

Арлен избърса устата си и стана от масата.

Рейджън затвори вратата след него, но Арлен отказа да остави съдбата си в чужди ръце, затова заобиколи през кухнята и отиде да слуша до входа на прислугата. Готвачът го изгледа, но Арлен посрещна погледа му и човекът се върна към работата си.

– Твърде малък е още! – каза Елиса.

– Лиса, за теб винаги ще бъде твърде малък – отвърна Рейджън. – Арлен е на шестнайсет и е достатъчно голям за да направи едно просто еднодневно пътешествие.

– Ти го поощряваш!

– Знаеш много добре, че Арлен не се нуждае от моите поощрения – каза Рейджън.

– Тогава значи му даваш възможност – сопна се Елиса. – Тук е в безопасност!

– С мен ще бъде в достатъчно голяма безопасност – каза Рейджън. – Няма ли да е по-добре ако направи първите си пътувания с някой, който да го наглежда?

– Бих предпочела въобще да не прави първите си пътувания – каза язвително Елиса. – Ако те беше грижа за него, и ти щеше да изпитваш същите чувства.

– Нощите да ме вземат, Елиса, та ние дори няма да видим демон. Ще стигнем Дъбравата преди залез и ще тръгнем по изгрев. Обикновените хора постоянно минават този маршрут.

– Не ме интересува – каза Елиса. – Не искам да ходи.

– Изборът не е твой – припомни и Рейджън.

– Забранявам го! – извика Елиса.

– Не можеш! – извика в отговор Рейджън. Арлен за пръв път го чуваше да ù повиши тон.

– Само гледай – озъби се Елиса. – Ще упоя конете ви! Ще срежа всяко копие на две! Ще хвърля броните ви в кладенеца да ръждясват!

– Унищожи каквото си искаш – изсъска през зъби Рейджън, – но Арлен и аз все пак ще потеглим утре за Дъбравата на Хардън, пък ако ще и пеша.

– Ще те напусна – промълви Елиса.

– Какво?

– Чу ме – каза тя. – Отведи Арлен оттук и ще се махна още преди да сте се върнали.

– Сигурно се шегуваш – каза Рейджън.

– Никога не съм била по-сериозна в живота си – каза Елиса. – Вземи го и аз си отивам.

Рейджън замълча за дълго.

– Виж, Лиса – каза той накрая. – Знам, че напоследък ти е много тежко, понеже не си забременяла...

– Не смей да намесваш това! – изръмжа Елиса.

– Арлен не ти е син! – изкрещя Рейджън. – Колкото и да го задушаваш, той няма да стане такъв! Той е наш гост, не наше дете!

– Разбира се, че не е наше дете! – извика Елиса. – Как би могъл да бъде, след като ти разнасяш проклетите си писма, всеки път когато съм в овулация?

– Знаеше какъв съм, когато се омъжи за мен – припомни ù Рейджън.

– Знам – отвърна Елиса, – и сега осъзнавам, че е трябвало да послушам майка си.

– Това пък какво трябва да значи? – запита Рейджън.

– Означава, че не мога да продължавам повече така – каза Елиса и започна да плаче. – Постоянното да чакам, да те мисля дали въобще някога ще се прибереш у дома. И белезите, за които твърдиш, че не са нищо особено. Да се моля, че ще зачена при някой от редките случаи, в които правим любов, преди да стана прекалено стара. А сега и това!

– Знаех какъв си, когато се оженихме – изхлипа тя, – и смятах, че съм се научила да се справям. Но това... Рейджън, просто не мога да понеса мисълта да загубя и двама ви. Не мога!

Една ръка легна на рамото на Арлен и той се стресна. Зад него стоеше Маргрит със строго изражение на лицето.

– Не би трябвало да слушаш това – каза тя и Арлен се засрами от шпионирането си. Точно си тръгваше, когато улови думите на вестоносеца.

– Добре – каза Рейджън. – Ще кажа на Арлен, че не може да дойде и ще престана да го окуражавам.

– Наистина ли? – заподсмърча Елиса.

– Обещавам – каза Рейджън. – А когато се върна от Дъбравата на Хардън – каза той, – ще си взема няколко месеца почивка и ще те поддържам така оплодена, че няма да има начин нещо да не порастне.

– О, Рейджън! – засмя се Елиса и Арлен чу как се хвърли в прегръдките му.

– Ти си права – каза Арлен на Маргрит. – Нямах никакво право да слушам това. – Той преглътна яростната бучка в гърлото си: – Но те въобще нямаха правото да го обсъждат.

Той се качи в стаята си и започна да си събира нещата. По-добре да спи на твърд сламеник в работилницата на Коб, отколкото в мекото легло, което му костваше правото сам да избира живота си.

***

Месеци наред Арлен отбягваше Рейджън и Елиса. Те се отбиваха често до работилницата на Коб за да го видят, но той не можеше да бъде открит. Изпращаха слуги, които да правят опити за помирение, но резултатът бе същият.

След като вече не ползваше конюшнята на Рейджън, Арлен си купи собствен кон и ходеше да се упражнява на полето извън града. Мери и Джейк често го придружаваха и тримата ставаха все по-близки. Мери се мръщеше заради тренировките, но те все още бяха млади и простата радост да препускаш на кон из полетата прогонваше всякакви други чувства.

Арлен ставаше все по-самостоятелен в работата си при Коб, отговаряше на повиквания и приемаше нови клиенти без надзор. Името му се разчу из защитническите кръгове, а приходите на Коб нарастваха. Нае слуги и взе още чираци, като остави по-голямата част от обучението им в ръцете на Арлен.

Повечето вечери Арлен и Мери се разхождаха заедно и съзерцаваха багрите в небето. Целувките им ставаха все по-жадни, и двамата искаха повече, но Мери винаги се отдръпваше преди да преминат границата.

– Остава ти още година като чирак – казваше тя. – Можем да се оженим на следващия ден, ако поискаш, и от там нататък ще можеш да ме обладаваш всяка нощ.

***

Една сутрин, когато Коб го нямаше в работилницата, Елиса се появи. Арлен беше зает да говори с клиент и забеляза присъствието ù едва, когато вече бе станало твърде късно.

– Здравей, Арлен – каза тя, когато клиентът си тръгна.

– Здравейте, лейди Елиса – отвърна Арлен.

– Не е нужно да бъдеш толкова формален – каза Елиса.

– Мисля, че неформалността обърка естеството на нашите взаимоотношения – отвърна Арлен. – Не искам да повтарям същата грешка.

– Извинявах ти се отново и отново, Арлен – каза Елиса. – Какво трябва да направя, за да ми простиш?

– Да стоите зад думите си – отговори Арлен.

Двамата чираци на тезгяха се спогледаха, после станаха едновременно и напуснаха стаята. Елиса не ги забеляза.

– Но аз стоя зад думите си – каза тя.

– Не е така – отвърна Арлен, събра няколко книги от тезгяха и тръгна да ги подрежда. – Съжалявате, че ви чух и се обидих. Съжалявате, че си тръгнах. Единственото нещо, за което не съжалявате, е, че накарахте Рейджън да не ме вземе.

– Пътуването беше опасно – каза Елиса внимателно.

Арлен тресна книгите на пода и срещна погледа на Елиса за пръв път.

– Изминах същия маршрут дузина пъти през последните шест месеца – каза той.

– Арлен! – каза Елиса без дъх.

– Ходих и до Мините на херцога – продължи момчето. – И до Южните каменоломни. До всяко място на ден път от града. Направих си собствени защитни кръгове и откакто подадох молба за прием, Гилдията на вестоносците се мъчи да ме спечели и ми дава какъвто маршрут си поискам. Нищо не успя да постигнеш. Няма да позволя да бъда затворен в клетка. Нито от теб, нито от който и да било другиго.

– Не съм искала да те затварям в клетка, Арлен, само да те предпазя – нежно каза Елиса.

– Никога не си била в позиция да решаваш вместо мен – каза Арлен, обърна се и отново се върна към работата си.

– Може би не съм била – въздъхна Елиса, – но го направих само защото се тревожа за теб. Защото те обичам.

Арлен спря за момент, отказваше да я погледне.

– Толкова ли е лошо, Арлен? – попита Елиса. – Коб не е млад и те обича като собствен син. Толкова ли страшно ли ще бъде, ако поемеш работилницата му и се ожениш за онова красиво момиче, с което съм те виждала?

Арлен поклати глава.

– Няма да стана защитник, никога.

– А когато се пенсионираш, като Коб?

– Дотогава ще бъда мъртъв – каза Арлен.

– Арлен! Не говори такива ужасни неща!

– Защо? – попита Арлен. – Това е истината. Няма вестоносец, който да се е задържал на работата си и да е умрял от старост.

– Щом знаеш, че това ще те убие, защо го правиш тогава? – поиска да узнае Елиса.

– Защото бих предпочел да поживея няколко години със съзнанието, че съм свободен, отколкото десетилетия наред в затвор.

– Трудно можеш да наречеш Мливари затвор, Арлен – възрази Елиса.

– Обаче е – настоя Арлен. – Заблуждаваме се, че това е целият свят, но не е. Казваме си, че навън няма нищо, но има. Защо според теб Рейджън продължава да е вестоносец? Има повече пари, отколкото може да похарчи.

– Рейджън е на служба при херцога. Негов дълг е да си върши работата, защото никой друг не я умее.

Арлен изсумтя.

– Има и други вестоносци, Елиса, а Рейджън гледа херцога сякаш е хлебарка. Не го прави заради някаква преданост или чест. Прави го, защото знае истината.

– Коя истина?

– Че навън има повече, отколкото тук вътре – каза Арлен.

– Аз съм бременна, Арлен – отвърна Елиса. – Мислиш ли, че Рейджън ще намери това някъде другаде?

Арлен замълча за миг.

– Поздравления – каза накрая той. – Знам колко много го искаше.

– Само това ли имаш да кажеш?

– Предполагам, че сега очакваш Рейджън да се пенсионира. Един баща не бива да рискува живота си, нали?

– Има и други начини да се бориш с демоните, Арлен. Всяко раждане е победа срещу тях.

– Звучиш точно като баща ми – каза Арлен.

Очите на Елиса се разшириха. Откакто познаваше Арлен, той никога не бе говорил за родителите си.

– Звучи ми като мъдър човек – каза тя нежно.

Елиса сбърка с думите си. Веднага го осъзна. Лицето на Арлен се вкорави и се превърна в нещо, което досега не бе виждала; нещо страховито.

– Той не беше мъдър! – извика Арлен, блъскайки чаша с четки на земята. Тя се пръсна и обсипа всичко с мастилени капчици. – Той беше страхливец! Остави майка ми да умре! Остави я да умре...

Лицето му се изкриви в измъчена гримаса и той залитна, свил юмруци. Елиса изтича при него, без да знае какво да направи или да каже, а само, че иска да го прегърне.

– Той я остави да умре, защото го беше страх от нощта – прошепна Арлен. Опита се да се съпротивлява на ръцете ù, които го обгръщаха, но тя го държеше здраво, докато той плачеше.

Дълго време го държа в прегръдките си, докато милваше косите му. Накрая тя прошепна:

– Ела си у дома, Арлен.

***

Арлен прекара последната година от чиракуването си под покрива на Рейджън и Елиса, но естеството на техните взаимоотношения се беше променило. Сега сам разполагаше със себе си и дори Елиса не смееше да му се бърка. За нейна изненада от момента, в който вдигна ръце от Арлен, двамата се сближиха много повече. Арлен всячески се грижеше за нея, докато коремът ù растеше, а с Рейджън планираха така програмата си, че тя никога да не остава сама.

Арлен прекарваше също така много време с акушерката-билкарка на Елиса. Рейджън каза, че един вестоносец трябва да разбира поне малко от занаята на билкарките. Затова Арлен ходеше да търси за жената растения и корени, които растяха извън пределите на града, а тя го учеше на разни умения от занаята си.

Рейджън не се отдалечаваше много от Мливари през тези месеци и когато дъщеря му, Маря, се роди, той окачи копието си завинаги. Заедно с Коб прекараха цялата нощ в пиене и тостове.

Арлен седеше с тях, но зяпаше в чашата си, потънал в размисъл.

***

– Трябва да започнем да планираме – каза Мери една вечер, когато с Арлен вървяха към къщата на баща ù.

– Да планираме какво? – попита Арлен.

– Сватбата, глупчо – засмя се Мери. – Баща ми никога не би позволил да се омъжа за чирак, но ще бъде напълно удовлетворен, когато станеш защитник.

– Вестоносец – поправи я Арлен.

Мери му отправи дълъг и настоятелен поглед.

– Време е да оставиш пътешествията си, Арлен – каза тя. – Скоро ще бъдеш баща.

– Това пък какво общо има? – попита Арлен. – Много вестоносци стават бащи.

– Няма да се омъжа за вестоносец – каза решително Мери. – Знаеш това. Винаги си го знаел.

– Точно както ти винаги си знаела, че това съм аз – отвърна Арлен. – И все пак си тук.

– Мислех, че ще се промениш – каза Мери. – Мислех, че ще се избавиш от тази заблуда, че си в някакъв капан и че е нужно да рискуваш живота си, за да бъдеш свободен. Мислех, че ме обичаш!

– Обичам те – каза Арлен.

– Но не толкова, че да се откажеш от плана си – отвърна тя.

Арлен утихна.

– Как така ме обичаш, но не можеш да се откажеш от вестоноството? – попита Мери.

– Рейджън обича Елиса – каза Арлен. – Възможно е да правиш и двете неща.

– Елиса мрази работата на Рейджън – възрази Мери. – Ти сам го каза.

– И все пак са женени от петнайсет години – каза Арлен.

– На това ли ще ме обречеш? – попита Мери. – Самотни безсънни нощи, в които да се чудя, дали въобще ще се върнеш? Да се питам мъртъв ли си или си срещнал някоя хубостница в друг град?

– Това няма да се случи – каза Арлен.

– Ядронски си прав, че няма да се случи – каза Мери и по бузите ù бликнаха сълзи. – Няма да го допусна. Бяхме дотук.

– Мери, моля те – каза Арлен и се пресегна към нея, но тя се отдръпна назад и се отскубна от ръката му.

– Нямаме какво повече да си кажем.

Тя се обърна рязко и се затича към къщата на баща си.

Арлен остана там дълго време, забил поглед след нея. Сенките се издължаваха и слънцето се гмурна под хоризонта, но той все още стоеше, дори след Последния звънец. Затътри с ботуши по калдъръма с надеждата, че ядроните ще се надигнат през обработения камък и ще го погълнат.

***

– Арлен! Създателю, какво правиш тук? – извика Елиса и се затича към него, когато влезе в имението. – Когато слънцето залезе, ние решихме, че си останал при Коб!

– Просто ми трябваше малко време да помисля – промърмори Арлен.

– Навън в мрака?

Арлен сви рамене.

– Градът е защитен. Наоколо нямаше ядрони.

Елиса отвори уста, за да отговори, но видя изражението в очите на Арлен и укорителните думи изстинаха на устните ù.

– Арлен, какво се е случило? – попита тя внимателно.

– Казах на Мери това, което казах и на теб – отвърна той и се засмя неадекватно. – Тя не го прие толкова добре.

– Доколкото си спомням, аз също не го приех много добре – каза Елиса.

– Тогава ще разбереш какво имам предвид – съгласи се Арлен и се отправи нагоре по стълбите. Отиде в стаята си, отвори широко прозореца, задиша студения нощен въздух и впери очи в мрака.

На сутринта отиде да се срещне с водача на гилдията Малкъм.

***

Маря плака през цялата нощ, чак до изгрев слънце на следващия ден, но шумът носеше по-скоро успокоение, отколкото раздразнение. Елиса беше чувала истории за деца, умрели през нощта, и мисълта я изпълваше с такъв ужас, че бебето трябваше да бъде отскубвано от ръцете ù преди лягане, а сънищата ù изобилстваха от оплетени тревоги.

Елиса седна на ръба на леглото, обу си пантофите, и извади едната си гърда за кърмене. Маря стисна силно зърното, но дори болката беше добре дошла – означаваше, че милото ù дете беше здраво.

– Точно така, по-лекичко – загука му тя, – пий и порасни силна.

Кърмеше бебето и крачеше нагоре-надолу, вече ужасена, че отново ще ù се наложи да остави детето. Рейджън похъркваше спокойно в леглото. Само няколко седмици след оттеглянето си, той спеше по-добре, кошмарите му се бяха разредили, а двете с Маря изпълваха дните му така, че широкият път да не го изкуши отново.

Маря най-накрая отпусна устица, оригна се доволно и заспа. Елиса я целуна, върна я в легълцето ù и отиде до вратата. Маргрит чакаше там, както винаги.

– Добрутро, Майко Елиса – каза жената.

Титлата и искрената обич, с която беше изречена, все още изпълваше Елиса с радост. Въпреки че Маргрит беше нейна слугиня, те за пръв път бяха равни по начина, който се смяташе за най-важен в Мливари.

– Чух миличката да плаче – каза Маргрит. – Силно момиче ще стане.

– Трябва да изляза – каза Елиса. – Моля те, приготви ми вана и ми извади синята рокля заедно с наметалото от хермелин.

Жената кимна и Елиса се върна при детето си. Когато се изкъпа и облече, предаде неохотно бебето си на Маргрит и излезе из града преди мъжът ù да се събуди. Рейджън щеше да я укори, че се меси, но Елиса знаеше, че Арлен се намираше на ръба на колебанията си и нямаше да го остави да падне оттам, само защото не е действала.

Огледа се наоколо, срахувайки се, че Арлен може да я види да влиза в библиотеката. Не откри Мери в нито една от стаичките, нито около лавиците с книги, но това не я изненада. Арлен, който по начало рядко споделяше, не говореше често за Мери, но Елиса слушаше внимателно, когато все пак казваше по нещо. Знаеше, че той си имаше любимо място, и знаеше, че момичето ще бъде притеглено към това място.

Елиса откри Мери на покрива на библиотеката. Плачеше.

– Майко Елиса! – каза Мери без дъх и забързано се впусна да бърше сълзите си. – Изплашихте ме!

– Извинявай, миличка – каза Елиса и отиде при нея. – Ако искаш да си отида, ще го направя, но си помислих, че може би имаш нужда да си поговориш с някого.

– Арлен ли ви изпрати? – попита Мери.

– Не – отвърна Елиса. – Но видях колко разстроен беше и си помислих, че сигурно и на теб ти е толкова тежко.

– Бил е разстроен? – подсмръкна Мери.

– Часове наред се е скитал из улиците – каза Елиса. – Поболях се от притеснение.

Мери поклати глава.

– Наумил си е да умре и толкоз – промърмори тя.

– Мисля, че е точно обратното – каза Елиса. – Мисля, че отчаяно се опитва да се почувства жив.

Мери я погледна учудено, и тя седна до момичето.

– Години наред – каза Елиса, – не можех да разбера нуждата на мъжа ми да скита далеч от дома, да се взира в ядрони и да рискува живота си за някакви си колети и хартии. Вече беше спечелил достатъчно, за да живее още два живота в лукс. Защо въобще продължаваше?

– Хората описват вестоносците с думи като дълг, чест и саможертва. Самоубеждават се, че именно те са причината вестоносците да правят това, което правят.

– А не са ли? – попита Мери.

– Дълго време и аз си мислех, че е така – каза Елиса, – но сега виждам нещата по-ясно. В живота ни има моменти, когато се чувстваме толкова живи, че когато преминат, се чувстваме... нищожни. Когато това се случи, ние сме склонни да направим всичко, само и само да се почувстваме живи отново.

– Никога не съм се чувствала нищожна – каза Мери.

– И аз така – отвърна Елиса. – Докато не забременях. Изведнъж се оказах отговорна за друг живот вътре в мен. Всичко, което ядях, всичко, което правех, му влияеше. Чаках толкова дълго и затова ме тресеше ужас да не изгубя детето, както става с много жени на моята възраст.

– Ти не си стара – възрази Мери.

Елиса само се усмихна.

– Усещах как животът на Маря пулсира вътре в мен – продължи Елиса, – и как моят пулсираше в хармония с нейния. Досега не бях изпитвала подобно нещо. Сега, след като тя се роди, мисълта, че може да съм го изпитала за последно, ме изпълва с отчаяние. Не съм се вкопчила безнадеждно за нея, и все пак връзката ни никога няма да бъде същата.

– Какво общо има това с Арлен? – попита Мери.

– Просто ти казвам какво предполагам, че чувстват вестоносците, когато пътуват – отвърна Елиса. – Мисля, че рискът караше Рейджън да осъзнае колко ценен е животът му всъщност, и палеше у него инстинкт, който нямаше да му позволи да умре.

– Но при Арлен нещата стоят по-различно. Ядроните са му взели много, Мери, и той обвинява себе си. Мисля, че дълбоко в себе си, дори се мрази. Вини ядроните, че са го накарали да се чувства така, и ще намери покой само ако им се опълчи.

– О, Арлен – прошепна Мери и очите ù отново се наляха със сълзи.

Елиса се пресегна и докосна бузата ù.

– Но той те обича – каза тя. – Чувам го, когато говори за теб. Мисля, че понякога е толкова зает да те обича, че забравя да мрази себе си.

– Как сте се справила, Майко? – попита Мери. – Как сте успяла да издържите през всичките тези години, омъжена за вестоносец?

Елиса въздъхна.

– Успях, защото Рейджън беше едновременно добросърдечен и силен, а аз знам колко рядко се срещат такива мъже. Защото никога не съм се съмнявала, че ме обича и че ще се върне. Но най-вече защото си струваше да издържа миговете, в които бяхме разделени, заради тези, които прекарвахме заедно.

Тя прегърна Мери и я притисна силно до себе си.

– Дай му дома, към който да иска да се връща, Мери, и мисля, че Арлен ще научи, че животът му все пак струва нещо.

– Но аз въобще не искам да тръгва – тихо каза Мери.

– Знам – съгласи се Елиса. – И аз не искам. Но не мисля, че ще го обичам по-малко, ако го направи.

Мери въздъхна.

– Нито пък аз – каза тя.

***

Рано сутринта Джейк излезе, за да върви на мелницата и видя, че Арлен го чака отвън. Беше с коня си, един дорест жребец с черна грива на име Утринен бегач, и вече пристегнат в броня.

– Къде така? – попита Джейк. – До Дъбравата на Хардън ли?

– Че и отвъд – каза Арлен. – Имам поръчка от гилдията за Лактън.

– Лактън?! – зяпна Джейк. – Това е на седмици път бе, човек!

– Ако искаш, ела – предложи Арлен.

– Какво? – попита Джейк.

– Като мой жонгльор – отвърна Арлен.

– Арлен, аз не съм готов да... – започна Джейк.

– Според Коб нещата се учат най-добре в движение – прекъсна го Арлен. – Ела с мен и ще се научим заедно! Цял живот в мелницата ли искаш да работиш?

Джейк заби поглед в калдъръма.

– Мелничарството не е чак толкова лошо – каза той и запристъпва ту на единия крак, ту на другия.

Арлен го погледна за момент и кимна.

– Всичко хубаво, Джейк – каза той и яхна Утринен бегач.

– Кога ще се върнеш? – попита Джейк.

Арлен сви рамене.

– Не знам – каза той и погледна към портите на града. – Може би никога.

***

По-късно сутринта Елиса и Мери тръгнаха към имението, за да изчакат Арлен.

– Не отстъпвай прекалено бързо – посъветва я Елиса, докато вървяха. – Едва ли искаш да се отказваш от цялата си власт. Накарай го да се бори за теб, иначе никога няма да разбере какво има.

– А дали някога въобще ще разбере? – попита Мери.

– О – усмихна се Елиса, – ще разбере и още как.

– Да си виждала Арлен тази сутрин? – Елиса попита Маргрит, когато пристигнаха.

– Да, Майко – отвърна жената. – Преди няколко часа. Позанимава се малко с Маря и излезе с чанта.

– Чанта ли? – попита Елиса.

Маргрит сви рамене.

– Сигур’ е тръгнал за Дъбравата на Хардън или друго някое село.

Елиса кимна. Не беше изненадана, че Арлен е предпочел да напусне града за ден-два.

– Няма да се върне до утре – каза тя на Мери. – Ела да видиш бебето, преди да тръгнеш.

Отправиха се нагоре по стълбите. Елиса, нетърпелива да подържи дъщеря си, започна да гука още докато наближаваше легълцето ù, но спря на място, като видя, че изпод бебето се подава сгъната бележка.

С треперещи ръце тя взе късчето пергамент и зачете на глас:

Скъпи Елиса и Рейджън,

Приех задача за Лактън от Гилдията на вестоносците. Когато прочетете това, аз вече ще съм на път. Простете ми, че не успях да бъда това, което всички очакваха.

Благодаря ви за всичко. Никога няма да ви забравя.

Арлен

– Не! – проплака Мери.

Обърна се, избяга от стаята и тичешком напусна къщата.

– Рейджън! – извика Елиса. – Рейджън!

Съпругът ù се втурна в стаята на помощ, но щом прочете бележката, тъжно поклати глава.

– Бяга от проблемите си.

– Е и? – настоя Елиса.

– “Е и” какво? – попита Рейджън.

– Върви да го намериш! – извика тя. – Прибери го!

Рейджън прикова строг поглед върху Елиса и без дори да продумат, заспориха. Елиса знаеше от самото начало, че битката е загубена, и скоро сведе очи.

– Толкова скоро – прошепна тя. – Защо не изчака още ден поне?

Рейджън я прегърна и тя зарида.

***

– Арлен! – викаше Мери, докато тичаше.

Всякакво престорено спокойствие я беше напуснало, всякакво желание да изглежда силна, да накара Арлен да се бори. Сега всичко, което искаше, беше да го намери преди да е тръгнал и да му каже, че го обича, и че ще продължи да го обича независимо какво е решил да прави по-нататък.

Стигна до градските порти за рекордна скорост, задъхана от усилието, но вече беше късно. Стражите я уведомиха, че е напуснал града преди няколко часа.

Мери знаеше в сърцето си, че той няма да се върне. Ако го искаше, щеше да ù се наложи да тръгне след него. Яздеше добре. Можеше да вземе кон от Рейджън и да го последва. Той със сигурност щеше да отседне за през нощта в Дъбравата на Хардън. Ако побързаше, тя също щеше да стигне навреме.

Втурна се обратно към имението и ужасът, че може да го загуби, я изпълни с нови сили.

– Тръгнал е! – извика тя на Елиса и Рейджън. – Трябва ми кон назаем!

Рейджън поклати глава.

– Вече мина обяд. Няма начин да успееш. Ще стигнеш до средата на пътя и ядроните ще те разкъсат на парчета – каза той.

– Не ме интересува! – извика Мери. – Трябва да опитам!

Тя хукна към конюшните, но Рейджън я хвана на мига. Тя се разплака и го заудря, но той беше като камък и нищо от това, което тя правеше, не можеше да отпусне ръцете му.

Изведнъж Мери разбра, какво бе искал да каже Арлен, наричайки Мливари затвор. И осъзна какво е да се чувстваш нищожен.

***

Вече беше станало късно, когато Коб намери непринуденото писмо, оставено в счетоводната книга на тезгяха. Там Арлен се извиняваше, че си е тръгнал по-рано, преди да изтекат седемте години. Надяваше се Коб да го разбере.

Коб четеше и препрочиташе писмото, запаметяваше всяка дума, както и смисълът между редовете.

– Създателю, Арлен – каза той. – Разбира се, че те разбирам.

И се разплака.