Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 30 (всего у книги 33 страниц)

Двадесет и осма глава
Тайни

332 СЗ

Лийша се събуди от звука на нежно цвилене. Отвори очи и видя как Роджър четкаше червеникавокафявата кобила, която беше купила от Анжие и за миг се осмели да повярва, че последните два дена са били само сън.

Но тогава се показа Здрачен танцьор, грамадният жребец, който се извисяваше над кобилата, и всичко случило се нахлу в съзнанието ù.

– Роджър – попита тихо тя, – откъде се взе конят ми?

Роджър отвори уста за да отговори, но точно тогава Изрисувания дойде в лагера с два малки заека и шепа ябълки.

– Видях вашите приятелчета миналата вечер – обясни той – и реших, че ще пътуваме по-бързо, ако всичките сме на коне.

Лийша замълча за дълго, докато смилаше новината. През нея преминаха десетки емоции, много от тях срамни и противни. Роджър и Изрисувания ù дадоха време и тя им беше благодарна за това.

– Убихте ли ги? – попита тя накрая. Една хладнокръвна част от нея искаше да кажат “да”, макар това да противоречеше на всичко, в което вярваше; на всичко, на което Бруна я беше учила.

Изрисувания я погледна в очите.

– Не – каза той и по вените ù се разнесе огромно облекчение. – Подгоних ги, колкото да открадна коня, но това беше всичко.

Лийша кимна.

– Ще изпратим известие за тях до съдията на херцога със следващия вестоносец, който мине през Хралупата.

Платното с билките ù беше грубо навито и закачено за седлото. Тя го измъкна, разгледа го и установи с облекчение, че повечето ù шишенца и кесийки са невредими. Бяха изпушили всичкия ù тъпчиплевел, но пък той беше лесен за набавяне.

След закуска, Роджър яхна кобилата, а Лийша седна зад Изрисувания на Здрачен танцьор. Движеха се бързо, защото се събираха облаци и отиваше към дъжд.

Лийша имаше чувството, че би трябвало да я е страх. Разбойниците бяха живи и имаха преднина. Спомни си похотливата физиономия на чернобрадия и хрипливия смях на другаря му. А най-лошото беше, че си спомняше ужасната тежест и малоумния, агресивен нагон на немия.

Трябваше да я е страх, но не усещаше нищо подобно. Дори повече от Бруна, Изрисувания я караше да се чувства в безопасност. Той не се изморяваше. Не се страхуваше. И тя знаеше, че няма беда, която да я сполети, ако е под закрилата му.

Закрила. Беше странно чувство, да се нуждае от закрила, сякаш идваше от някакъв друг живот. Толкова дълго беше закриляла сама себе си, че друго вече не помнеше. Уменията и разсъдъкът ù бяха достатъчни, за да я предпазват в цивилизована обстановка, но тези качества не значеха много сред природата.

Изрисувания се помести и тя осъзна, че е обгърнала кръста му с ръце и се е притиснала към него, с глава, полегнала на рамото му. Отдръпна се, така пламнала от смущение, че едва не пропусна да забележи ръката, която лежеше в шубрака край пътя.

Щом я забеляза, изкрещя.

Изрисувания спря, а Лийша на практика падна от коня и се втурна към мястото.Отмести бурените и сподавила дъх осъзна, че ръката не беше прикрепена към нищо. Просто отхапана.

– Лийша, какво има? – извика Роджър, когато с Изрисувания дотичаха при нея.

– Лагерът им някъде наоколо ли беше? – попита Лийша, като вдигна израстъка. Изрисувания кимна. – Заведи ме – нареди Лийша.

– Лийша, каква е ползата от... – започна Роджър, но тя го игнорира, втренчила поглед в Изрисувания.

– Заведи. Ме. Там – каза тя.

Изрисувания кимна, заби кол и завърза поводите на кобилата за него.

– Пази – каза той на Здрачен танцьор и жребецът изцвили.

Скоро след това намериха лагера, плувнал в кръв и полуизядени тела. Лийша вдигна престилката си, за да покрие уста срещу смрадта. Роджър повърна и избяга от сечището.

Но Лийша не виждаше кръв за пръв път.

– Само двама – каза тя, докато преглеждаше остатъците с прекалено смесени чувства, за да започне да ги подрежда.

Изрисувания кимна.

– Липсва немият – каза той. – Гигантът.

– Да – каза Лийша. – Кръгът също.

– Кръгът също – съгласи се Изрисувания след миг.

***

Натежалите облаци продължиха да се събират, докато тримата се връщаха при конете си.

– Има вестоноска пещера на шестнайсет километра нагоре по пътя – каза Изрисувания. – Ако побързаме и пропуснем обяда, ще стигнем преди дъжда. Ще се наложи да останем в убежището, докато бурята отмине.

– Мъжът, който убива ядрони с голи ръце, се страхува от малко дъждец? – попита Лийша.

– Ако облакът е достатъчно плътен, могат да се надигнат по-рано – отвърна Изрисувания.

– И откога се страхуваш от ядрони? – попита Лийша.

– Глупаво и опасно е да се биеш в дъжда – каза Изрисувания. – Дъждът прави кал, а калта скрива защити и проваля стойката ти.

Едва се бяха настанили в пещерата, когато бурята се разрази. Дъжд на парцали превърна пътя в кал, а небето потъмня, разкъсвано от време на време от ярки светкавици. Вятърът свистеше срещу тях, подсилен от грохота на гръмотевици.

По голямата част от входа на пещерата вече беше защитена, символи на мощта бяха изрязани дълбоко в скалата, а Изрисувания бързо подсигури останалата част с набор от защити, скътани вътре.

Както предвиди Изрисувания, няколко демона се надигнаха по-рано във фалшивата нощ. Той гледаше безжалостно, докато излазваха от най-тъмните кътчета на гората, доволни, че са напуснали рано Ядрото. Кратките проблясващи светлини очертваха гъвкавите им силуети, докато се веселяха в калта.

Опитаха се да си проправят път към пещерата, но защитите бяха непоклатими. Тези, които дръзваха да се приближат повече, съжаляваха, посрещнати с пробождане от жилещото копие на Изрисувания.

– Защо си толкова ядосан? – попита Лийша, докато вадеше паници и лъжици от чантата си, а Роджър наклаждаше малък огън.

– Достатъчно зле е, че се надигат през нощта – изсъска Изрисувания. – Нямат права и върху деня.

Лийша поклати глава.

– Щеше да бъдеш по-щастлив, ако приемаше нещата такива, каквито са – посъветва го тя.

– Аз не искам да съм щастлив – отвърна той.

– Всеки иска да бъде щастлив – надсмя му се Лийша. – Къде е тенджерата?

– В чантата ми – каза Роджър. – Аз ще я взема.

– Няма нужда – отвърна Лийша и стана. – Ти гледай огъня. Аз ще я донеса.

– Не! – извика Роджър, но въпреки че скочи на крака, видя, че е закъснял. Лийша извади преносимия му кръг и се вцепени.

– Но... – заекна тя, – нали те го взеха!

Тя погледна Роджър и видя как очите му прескочиха към Изрисувания. Обърна се към него, но не успя да разчете нищо в сенките на качулката му.

– Някой ще ми обясни ли? – настоя тя.

– Ние... си го взехме обратно – каза Роджър неуверено.

– Знам, че сте си го взели! – извика Лийша и шибна пода на пещерата с намотаното въже и дървените плочки. – Как?

– Взех го заедно с коня – каза изведнъж Изрисувания. – Не исках да ти тежи на съвестта, затова не ти казах.

– Откраднал си го?

– Те го откраднаха – поправи я Изрисувания. – Аз го взех обратно.

Лийша дълго време остана втренчена в него.

– Взел си го през нощта – тихо каза тя.

Изрисувания не отговори.

– Бяха ли го разпънали? – настоя Лийша през зъби.

– По пътя е достатъчно опасно и без такива хора – отвърна Изрисувания.

– Ти си ги убил – каза Лийша и с изненада установи, че очите ù се пълнят със сълзи. „И най-ужасния човек да намериш”, бе казал баща ù, „пак ще откриеш нещо по-лошо, само като погледнеш нощем през прозореца.” Никой не заслужаваше да стане храна на ядроните. Дори те.

– Как можа? – попита тя.

– Никого не съм убивал – каза Изрисувания.

– Сякаш има разлика!

Човекът сви рамене.

– Те ви сториха същото.

– И това го прави справедливо? – проплака Лийша. – Виж се! Дори не е е грижа! Двама са мъртви най-малкото, а ти пак спиш като бебе! Ти си чудовище! – Тя скочи към него и се опита да го удари с юмруци, но той хвана китките ù и продължи да я гледа безучастно, докато тя се бореше с него.

– Защо те е грижа? – попита той.

– Аз съм билкарка! – извика тя. – Дала съм клетва! Заклела съм се да лекувам, но ти – тя го погледна хладно, – всичко, за което си се заклел, е да убиваш.

След секунда желанието ù да се бори я напусна и тя се отдръпна.

– Ти се подиграваш на това, което съм – каза тя, свлече се на земята и остана няколко минути, загледана в пода на пещерата. После погледна към Роджър.

– Ти каза „ние” – обвини го тя.

– Какво? – попита жонгльора, опитвайки се да изглежда объркан.

– Преди малко – поясни тя. – Каза „ние си го взехме обратно”. А кръгът беше в твоята чанта. Заедно ли бяхте?

– Аз... – започна да шикалкави той.

– Не ме лъжи, Роджър! – изръмжа Лийша.

Роджър сведе поглед. След миг кимна.

– Той каза истината преди малко – призна Роджър. – Всичко, което взе, беше конят. След като им отне вниманието, аз взех кръга и билките ти.

– Защо? – попита Лийша с глас, който леко пресекваше. Разочарованието в тона ù проряза младия жонгльор като с нож.

– Знаеш защо – отговори Роджър печално.

– Защо? – отново настоя Лийша. – Заради мен? За честта ми? Кажи ми, Роджър. Кажи ми, че си убил в мое име!

– Трябваше да си платят – каза Роджър напрегнато. – Трябваше да си платят за това, което сториха. Беше непростимо.

Лийша се изсмя високо, макар да нямаше хумор в гласа ù.

– Не мислиш ли, че знам това? – извика тя. – Нима съм се пазила двайсет и седем години, за да дам цветето си на банда разбойници?

Мълчанието се спусна над пещерата за един дълъг момент. Екотът на гръмотевица прониза въздуха.

– Пазила си се... – повтори Роджър.

– Да, ядроните да те вземат! – изпищя Лийша и гневни сълзи потекоха по лицето ù. – Бях девствена! Оправдава ли дори това вашия подарък за ядроните?

– Подарък? – каза също Изрисувания.

Лийша се врътна към него.

– Разбира се, подарък! – извика тя. – Убедена съм, че вашите приятели, ядроните, са останали във възторг от малкия ви дар. Нищо не ги радва така, както хора на разположение за убиване. Толкова малко сме останали, че вече сме рядко угощение!

Очите на Изрисувания се разшириха, и отражението на огъня проблясна в тях. Лийша не беше виждала по-човешко изражение на лицето му и това веднага я накара да забрави гнева си. Той изглеждаше напълно потресен и се отдръпна от тях, чак до дъното на пещерата.

Точно тогава ядрон се хвърли към защитната мрежа и изпълни пещерата с ярка сребриста светлина. Изрисувания се извъртя и изкрещя към демона, с глас, какъвто Лийша не бе чувала досега, но който все пак разпозна. Така звучаха чувствата ù, когато се бе оказала притисната на земята през онази страховита вечер на пътя.

Изрисувания грабна едно от копията си и го хвърли навън в дъжда. Магията експлодира, когато удари демона и го запрати в калта.

– Проклети да сте! – изрева Изрисувания, разкъса робата си и скочи в проливния дъжд. – Заклех се да не ви давам нищо! Абсолютно нищо!

Той скочи в гръб на един дървесен демон и го повали. Голямата защита на гърдите му лумна и ядронът пламна, въпреки пороя. Зарита го, докато съществото размахваше крайници наоколо.

– Бийте се с мен! – Изрисувания предизвика останалите и застана твърдо в калта. Ядроните се хвърлиха да му услужат със зъби и нокти, но самият човек се бореше като демон и те полетяха на всички страни като есенни листа на вятъра.

От задната част на пещерата Здрачен танцьор цвилеше и се дърпаше в букаите си, обучен да се бие за господаря си. Роджър отиде да успокои животното и погледна Лийша объркан.

– Той не може да пребори всичките – каза Лийша. – Не и в калта.

Много от защитите му вече бяха изцапани с мръсотия.

– Той иска да умре – каза тя.

– Какво ще правим? – попита Роджър.

– Цигулката ти! – извика Лийша. – Изгони ги!

Роджър поклати глава.

– Вятърът и гръмотевиците ще ме заглушат – каза той.

– Не можем да му позволим просто да се самоубие! – извика Лийша.

– Права си – съгласи се Роджър.

Отиде при оръжията на Изрисувания, взе леко копие и изписан със символи щит. Когато осъзна какво е намислил, Лийша понечи да го спре, но той излезе от пещерата преди да успее да го задържи и се втурна на помощ на Изрисувания.

Огнен демон заплю Роджър с огън, но пламъкът изсъска в дъжда и не стигна до целта си. Ядронът се хвърли към него, но той вдигна щита и съществото беше отблъснато. Съсредоточен в това, което се случва пред него, той не забеляза втория огнен демон зад гърба си, докато не стана прекалено късно. Ядронът скочи, но Изрисувания сграбчи еднометровия демон още във въздуха и го запрати настрани, като остави пращяща следа по кожата на съществото.

– Прибирай се вътре! – нареди човекът.

– Не без теб! – отвърна рязко Роджър.

Червената му коса беше прогизнала и залепнала по лицето му, и той присвиваше очи срещу вятъра и проливния дъжд, но към Изрисувания се обърна без колебание, без да отстъпи и на сантиметър.

Два дървесни демона се хвърлиха срещу тях, но Изрисувания се снижи до калната пръст и замете краката на Роджър изпод него. Порещите нокти не успяха да го уцелят, след като жонгльорът падна, а юмруците на Изрисувания отпъдиха съществата. Насъбираха се обаче още и още ядрони, привлечени от проблясващата светлина и шума на битката. Прекалено много за да бъдат преборени.

Изрисувания погледна към Роджър, който лежеше в калта, и безумието напусна очите му. Подаде ръка и жонгльорът я улови. Двамата хукнаха назад към пещерата.

***

– Какво си мислеше? – захока го Лийша, докато завръзваше последната превръзка. –Какво си мислехте и двамата?

Роджър и Изрисувания, омотани в одеяла до огъня, стояха безмълвни, докато тя ги мъмреше. Постепенно упреците ù понамаляха, докато приготвяше гореща супа с билки и зеленчуци. Подаде им я без да продума.

– Благодаря ти – каза Роджър тихо, първите думи, които изричаше, откакто се бе върнал в пещерата.

– Все още съм ти ядосана – каза Лийша, без да среща погледа му. – Ти ме излъга.

– Не съм – възропта Роджър.

– Не ми каза цялата истина – отвърна Лийша. – То е същото.

Роджър остана да я гледа.

– Защо напусна Хралупата на дърваря? – попита той.

– Какво? – попита Лийша. – Не сменяй темата.

– Щом тези хора означават толкова много за теб, че си готова да рискуваш всичко, да изтърпиш всичко, само и само да стигнеш до дома си – попита Роджър, – защо напусна?

– Учението ми... – започна Лийша.

Роджър поклати глава.

– Бягането от проблемите не ми е чуждо, Лийша – увери я той. – Не е само това, което казваш.

– Не разбирам, какво ти влиза в работата – каза Лийша.

– Тогава защо изчаквам буря в пещера, заобиколена от ядрони в тоя затънтен пущинек? – попита Роджър.

Лийша се взря в него за няколко дълги секунди, а после въздъхна със стихващо желание да се сражава.

– Вероятно ще чуеш за това съвсем скоро – каза Лийша. – Селяните от Хралупата никога не са били много добри в пазенето на тайни.

Тя им разказа всичко. Не го беше предвидила, но студената, влажна пещера се превърна в някаква изповедалня на пастир, а щом започна, думите ù сами потекоха. Майка ù, Гаред, слуховете, бягството ù при Бруна, животът ù като изгнаник. Изрисувания се наведе напред и отвори уста, когато тя спомена за течния демоногън на Бруна, но я затвори и се облегна обратно назад, избирайки да не я прекъсва.

– Това е то – каза Лийша. – Надявах се да остана в Анжие, но волята на Създателя очевидно е била друга.

– Заслужаваш по-добро – каза Изрисувания.

Лийша кимна и се вгледа в него.

– Защо излезе навън? – попита тихо тя и посочи с брадичка входа на пещерата.

Изрисувания се прегърби и загледа коленете си.

– Наруших обещание – отвърна той.

– Това ли е всичко?

Той я погледна и за пръв път тя не видя татуировките, които очертаваха лицето му, а само погледа му, който я пронизваше.

– Заклех се никога да не им давам нищо – каза той. – Дори от това да зависи живота ми. Но вместо това им дадох всичко, което ме правеше човек.

– Нищо не си им дал – намеси се Роджър. – Аз съм този, който взе кръга.

Ръцете на Лийша стиснаха паницата, но тя не каза нищо.

Изрисувания поклати глава.

– Аз подготвих почвата – каза той. – Знаех как се чувстваш. Когато ги предадох на теб, все едно ги дадох направо на ядроните.

– Щяха да продължат да плячкосват по пътя – каза Роджър. – Светът е по-добър без тях.

Изрисувания кимна.

– Но това не е извинение, че ги дадохме на демоните – каза той. – Със същия успех можех да взема кръга и дори да ги убия лице в лице, на дневна светлина.

– Значи тази вечер излезе навън от чувство за вина – каза Лийша. – А всички останали пъти преди това? Защо тази война с ядроните?

– Ако не си забелязала – отвърна Изрисувания, – ядроните са във война с нас от векове. Толкова нередно ли ще е да им се опълчим?

– Ти се мислиш за Избавителя, така ли? – попита Лийша.

Изрисувания се намръщи.

– Очакването на Избавителя спъва човечеството от триста години – каза той. – Избавителя е мит. Няма да дойде и е крайно време хората да осъзнаят това, и да започнат сами да си помагат.

– Митовете имат сила – каза Роджър. – Не ги отхвърляй така бързо.

– Ти пък откога си вярващ? – попита Лийша.

– Аз вярвам в надеждата – каза Роджър. – Цял живот съм жонгльор и ако съм научил нещо през тези двайсет и три години, то е, че историите, които карат хората да плачат, които ги досягат, са тези, които им дават надежда.

– Двайсет – каза Лийша изведнъж.

– Какво?

– Каза ми, че си на двайсет.

– Така ли?

– Нямаш и толкова, нали? – попита тя.

– Напротив! – настоя Роджър.

– Не съм толкова тъпа, Роджър – каза Лийша. – Познавам те от по-малко от три месеца, а през това време ти порасна с два сантиметра. Това не се случва на никой двайсетгодишен. На колко си? На шестнайсет?

– Седемнайсет – озъби се Роджър. Метна паницата си и разля остатъка от супата. – Доволна ли си сега? Беше права като каза на Джизел, че си достатъчно голяма да ми бъдеш майка.

Лийша се втренчи в него. Отвори уста за да каже нещо остро, но отново я затвори.

– Извинявай – каза тя вместо това.

– А ти, Изрисувани? – попита Роджър като се обърна към него. – Ти ще добавиш ли „прекалено малък” към списъка си с причини да не пътувам с теб?

– Аз станах вестоносец на седемнайсет – отвърна той, – а още по-рано започнах да пътувам.

– И на колко е Изрисувания? – попита Роджър.

– Изрисувания се роди в Красианската пустиня преди четири лета – каза той.

– А мъжът зад защитите? – попита Лийша. – На колко беше, когато умря?

– Няма значение колко лета е живял – каза Изрисувания. – Той беше едно глупаво, наивно дете и мечтите му бяха толкова големи, че нищо добро не можеха да му донесат.

– Затова ли трябваше да умре? – попита Лийша.

– Беше убит. И да.

– Как се казваше? – прошепна Лийша.

Изрисувания замълча за дълго.

– Арлен – каза той накрая. – Името му беше Арлен.

Двадесет и девета глава
В светлината на идващото утро

332 СЗ

Когато Изрисувания се събуди, бурята беше затихнала временно, но сиви облаци тежаха в небето с обещание за още дъжд. Той погледна в пещерата, защитените му очи с лекота прозираха в мрака, и различи двата коня и спящия жонгльор. Лийша, обаче, липсваше.

Все още беше рано; сияеше фалшивата светлина преди самия изгрев. Повечето ядрони най-вероятно отдавна вече бяха избягали в Ядрото, но с тежките облаци никой не би могъл да бъде сигурен. Изправи се и разкъса превръзките, които Лийша му беше сложила предишната вечер. Всички рани бяха задравели.

Беше лесно да проследи пътя на билкарката в гъстата кал и той наистина скоро я откри, коленичила на земята да събира билки. Полите ù бяха вдигнати доста над коленете, за да не падат в калта, и видът на гладките ù, бели бедра плисна гореща кръв из тялото му. Беше красива на светлината на идващото утро.

– Не биваше да излизаш навън – каза той. – Слънцето още не е изгряло. Не е безопасно.

Лийша го погледна и се усмихна.

– Точно ти ли намери да ми държиш лекции на мен за това, че се излагам на опасност? – попита тя с вдигната вежда. – Пък и – продължи тя, когато той не отговори – кой ще е този демон, който ще ме нарани, щом ти си тук?

Изрисувания сви рамене и клекна до нея.

– Тъпчиплевел? – попита той.

Лийша кимна и вдигна растението с груби листа и едри пъпки на гроздове.

– Изпушен с лула, успокоява мускулите и предизвиква чувство на еуфория. Комбиниран с небесниче може да се използва за сънотворни отвари, достатъчно силни да упоят и разярен лъв.

– Това ще подейства ли на демон? – попита Изрисувания.

Лийша се намуси.

– Ти за нищо друго ли не мислиш? – попита тя.

Изрисувания изглеждаше наскърбен.

– Не си мисли, че ме познаваш – каза той. – Да, убивам ядрони и заради това съм виждал места, за които никой жив човек не си спомня. Да ти порецитирам ли поезия, която съм превел от древен ръски? Да ти нарисувам ли стенописите от Анокх Слънце? Да ти разкажа ли за машини от стария свят, които могат да вършат работата на двайсет човека?

Лийша хвана ръката му и той замълча.

– Извинявай – каза тя. – Нямах правото да те съдя. Знам колко е тежко да пазиш знанието на стария свят.

– Не си ме обидила – отвърна Изрисувания.

– Това не ме оправдава – каза Лийша. – И да отговоря на твоя въпрос: наистина не знам. Ядроните ядат храна, изхвърлят изпражнения, логично е да смятаме, че могат да бъдат упоени. Моята менторка ми каза, че много от древните билкарки са загубили живота си в Демонската война. Имам малко небесниче. Ако искаш, мога да ти сваря отварата, когато стигнем Хралупата на дърваря.

Изрисувания закима енергично.

– Можеш ли да ми свариш и още нещо? – попита той.

Лийша въздъхна.

– Чудех се, кога ще ме помолиш за това – каза тя. – Няма да ти направя течен демоногън.

– Защо не? – попита Изрисувания.

– Защото не можеш да повериш на мъж тайните на огъня – каза Лийша и се обърна с лице към него. – Ако ти го дам, със сигурност ще го използваш, та ако ще след това да пламне половината свят.

Изрисувания я погледна без да отговори.

– И въобще за какво ти е? – попита тя. – Вече разполагаш със сили отвъд всичко, което билки и вещества могат да ти предложат.

– Аз съм просто един човек... – започна той, но Лийша го прекъсна.

– На демона хвърчилото – каза тя. – Раните ти заздравяват за минути, тичаш по цял ден с бързината на кон, без дори да се задъхаш. Мяташ наоколо дървесни демони, сякаш са деца, и виждаш в тъмното, като че ли е ден. Ти не си „просто” каквото и да е.

Изрисувания се усмихна.

– Нищо не ти убягва – каза той.

Нещо в начина, по който го каза, накара Лийша да потръпне.

– Винаги ли си бил така?

Той поклати глава.

– От защитите е – отвърна. – Защитите работят на принципа на обратната връзка. Знаеш ли какво значи това?

Лийша кимна.

– Има го в книгите с древните науки – каза тя.

Изрисувания изсумтя.

– Ядроните са магически същества – каза той. – Отбранителните защити засмукват част от магията им, като я използват, за да създадат бариера. Колкото по-силен е демонът, толкова по-голяма е силата на отблъскване. Атакуващите защити работят по същия начин и отслабват бронята на ядрона, дори когато засилват удара. Неодушевените предмети не задържат заряда задълго и силата се разсейва. Но по някакъв начин всеки път, когато ударя демон или ме удари такъв, малко от силата му се прелива в мен.

– Усетих лекия гъдел онази първа нощ, когато допрях кожата ти – каза Лийша.

Изрисувания кимна.

– Когато защитих кожата си, не само външният ми вид стана... нечовешки.

Лийша поклати глава и пое лицето му в ръце.

– Не телата ни ни правят човеци – прошепна тя. – Можеш да си върнеш човечността, стига да го поискаш.

Тя се наведе по-близо и нежно го целуна.

Той настръхна за момент, но смущението му се разсея и изведнъж той отвърна на целувките ù. Тя затвори очи и отвори устата си за него, докато ръцете ù галеха гладко обръснатата му глава. Не усещаше защитите, само топлината и белезите му.

„И двамата имаме белези,” помисли си тя. „Неговите просто са видими за света”.

Тя се наклони назад и го придърпа към себе си.

– Ще се накаляме – предупреди я той.

– Вече сме кални – каза тя и се отпусна по гръб под него.

***

Кръвта бумтеше в ушите на Лийша, докато Изрисувания я целуваше. Прокара ръце по твърдите му мускули, разтвори крака и отърка бедрата си в неговите.

Нека това бъде първият ми път, помисли си тя. Онези мъже са вече мъртви и той може да заличи следите, които оставиха по мен. Правя това, защото сама го искам.

Но тя се страхуваше. Джизел беше права, помисли си тя. Не биваше да чакам толкова дълго. Не знам какво да правя. Всички си мислят, че зная какво да правя, а аз не знам, но той ще го очаква от мен, защото съм билкарка...

О, Създателю, ами ако не успея да го задоволя? притесни се тя. Ами ако каже на някого?

Тя изгони мисълта от главата си. Той няма да каже на никого. Точно за това трябва да бъде той. Писано е било да е той. Точно като мен е. Самотник, далеч от всички. Извървял е същия път.

Подхвана неумело робата му, развърза препаската под нея и го освободи. Той простена, когато тя го пое в ръка и дръпна.

Той знае, че бях девствена, напомни си тя и вдигна полите си. Той е твърд, а аз съм влажна и какво друго има да се знае?

– А ако забременееш от мен? – прошепна той.

– Надявам се, че ще стане – прошепна тя в отговор, взе го и го придърпа в себе си.

Какво друго има да се знае? помисли си тя отново и гърбът ù се изви от удоволствие.

***

Шок разтърси Изрисувания, когато Лийша го целуна. Само секунди по-рано той се беше любувал на бедрата ù, но дори не бе сънувал, че тя ще сподели влечението му. Че която и да било жена би го пожелала. За миг той замръзна намясто, парализиран, но както винаги, когато усещаше нужда, тялото му пое командването, притисна я в задушаваща прегръдка и отвърна жадно на целувката ù.

Колко време мина, откакто бе целунат за последен път? Колко време от онази нощ, когато изпрати Мери и тя му каза, че никога няма да стане съпруга на вестоносец?

Лийша подхвана робата му и той разбра, че тя иска да стигне по-далече, отколкото той някога бе стигал досега. Обзе го страх, а това чувство му бе непознато. Нямаше представа какво да прави, как да задоволи жена. Очакваше ли тя от него да притежава опита, който на нея ù липсваше? Надяваше ли се, че умението му в боя се пренася и в тази част?

Но навярно точно това се случваше, защото дори докато тези мисли препускаха из главата му, тялото му продължаваше по собствена инициатива напред, следвайки инстинкти, вкоренени във всяко живо същество още от зората на времето. Същите инстинкти, които го караха да се бие.

Но това не беше някаква битка. Беше нещо друго.

Тя ли е единствената за мен? мисълта проехтя в съзнанието му.

Защо нея, а не Рена? Ако той не беше той, а някой друг, щеше да е женен от почти петнадесет години и да отглежда тълпа от деца. Не за пръв път през ума му премина образът на Рена, такава, каквато би изглеждала сега, разцъфнала в своята женственост, негова и само негова.

Защо нея, а не Мери? Мери, за която щеше да се ожени, ако се бе съгласила да стане съпруга на вестоносец. Щеше да се обвърже с Мливари заради любовта си, точно както Рейджън. Щеше да му е по-добре, ако се беше оженил за Мери. Сега осъзнаваше това, Рейджън беше прав. Той си имаше Елиса...

Образът на Елиса премина през съзнанието му, когато смъкна надолу роклята на Лийша и разкри меките ù гърди. Онзи път, когато бе видял Елиса да измъква гърдата си, за да накърми Маря, и само за миг му се бе приискало да посуче вместо детето. След това се бе почувствал засрамен, но тази картина се запечата ярко в съзнанието му.

Лийша ли беше единствената жена за него? Съществуваше ли въобще такова нещо? Само миг по-рано той щеше да се присмее на идеята, но сега погледна Лийша, която изглеждаше така красива и тръпнеща от желание, която така добре разбираше кой е той наистина. Тя шеше да го разбере, ако не беше достатъчно умел, ако не знаеше точно как да я докосне или погали. Късче кална земя на светлината на приближаващото утро не можеше да се сравнява с брачна постеля, но в този момент изглеждаше по-добро от пухения матрак в имението на Рейджън.

Но колебанието го човъркаше.

Едно беше да рискува себе си в нощта. Нямаше вече какво да загуби, нямаше кой да скърби за него. Ако паднеше мъртъв, нямаше да напълни и едно шишенце за сълзи. Можеше ли да поеме обаче същите рискове, ако Лийша го чакаше в безопасно убежище? Щеше ли да се откаже от борбата и да стане като баща си? Толкова да привикне с криенето, че да не може вече сам да се защитава?

Децата се нуждаят от своите бащи, чу Елиса да казва.

– А ако забременееш от мен? – прошепна той между целувките, без да знае какво иска да чуе от нея.

– Надявам се, че ще стане – прошепна тя в отговор.

Тя го дръпна, с което заплаши да разруши целия му свят, но му предлагаше нещо повече и той го сграбчи.

И после влезе в нея, и се почувства цялостен.

***

За момент в света не съществуваше нищо друго, освен думкането на кръвта и плъзгането на кожа върху кожа. Телата им с лекота се справяха със задачата си, веднага след като умовете им се отпуснаха. Робата му беше хвърлена настрана. Роклята ù стоеше набрана около талията ù. Те се гърчеха и пъхтяха в калта, без да мислят за нищо друго, освен един за друг.

И в този момент дървесният демон нападна.

Ядронът ги беше дебнал тихо, привлечен от животинските им звуци. Знаеше, че утрото наближава, че омразното слънце скоро щеше да изгрее, но видът на толкова много гола плът събуди глада му и той скочи, с желанието да се върне в Ядрото с гореща кръв по ноктите и свежо месо в пастта.

Демонът удари силно открития гръб на Изрисувания. Защитите на това място лумнаха и хвърлиха ядрона назад, а главите на любовниците се блъснаха една в друга.

Пъргав и необезсърчен, дървесният демон бързо се съвзе, снижи се щом удари земята и скочи отново. Лийша изкрещя, но Изрисувания се извъртя и улови предните нокти на ръцете му. Завъртя се, използвайки инерцията на демона, за да го запрати в калта.

Не се поколеба, отдръпна се от Лийша и се възползва от предимството. Беше гол, но това не значеше нищо. Биеше се гол още от първия път, когато защити кожата си.

Направи пълен кръг и вкара петата си в челюстта на демона. Никаква магия не лумна, тъй като защитите му бяха покрити с кал, но с подобрената му сила ритникът му не беше по-слаб от този на Здрачен танцьор. Ядронът се олюля назад, Изрисувания изрева и тръгна към него с пълното съзнание за вредата, която демонът би могъл да му нанесе, ако му оставеше време да се съвземе.

Ядронът беше едър за породата си, близо два метра и половина, и спрямо физическата му сила, тази на Изрисувания отстъпваше. Той удряше, риташе и вкарваше лакъти, но калта беше навсякъде и почти всичките му защити бяха прекъснати. Броня като дървесна кора разскъсваше кожата му, а ударите му нямаха дълготраен ефект.

Ядронът се завъртя и шибна с опашката си корема на Изрисувания, с което му изкара въздуха и го захвърли на земята. Лийша отново изкрещя и звукът привлече вниманието на демона. С писък, той се хвърли към нея.