Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 33 страниц)

Двадесет и четвърта глава
Игли и мастило

328 СЗ

Арлен не можа да спи същата нощ, но не заради пулсиращите си рани. През целия си живот бе мечтал за героите от историите на жонгльорите, за това как те обличаха ризниците си и излизаха на бой срещу демоните със защитените си оръжия. Когато намери копието, реши, че мечтата му вече е на една ръка разстояние, но щом се пресегна за нея, тя се изплъзна през пръстите му и той се натъкна на нещо ново.

Нищо, нито дори онази нощ в Лабиринта, когато се почувства неуязвим, не можеше да се сравни с усещането да се изправиш срещу ядрон на негов терен и да усетиш гъделичкането по кожата си, докато магията ти го прогаря отвътре. Арлен жадуваше да изпита същото чувство отново и тази жажда постави всичките му досегашни стремежи в съвсем нова светлина.

Когато си припомни посещението си в Красия, Арлен осъзна, че целта му не е била толкова благородна, колкото си я беше представял. В каквото и да бе убеждавал себе си, винаги бе искал да бъде нещо повече от ковач на оръжия или просто един воин сред многото други. Искаше слава. Да се прочуе. Искаше да бъде записан в аналите като човека, който бе върнал на хората смисъла да се борят.

Като Избавителят дори?

Тази мисъл го обезпокои. За да може спасението на човечеството да означава нещо, да пребъде, то трябваше да дойде от всички, не само от един човек.

Но човечеството искаше ли въобще да бъде спасявано? Заслужаваше ли го? Арлен вече не знаеше. Мъжете като баща му бяха загубили волята да се борят, чувстваха се добре, скрити зад защитите си, а това, което Арлен видя в Красия, и това, което сега виждаше в себе си, го накара да се замисли и за онези, които не бяха хвърлили оръжията си.

Примирието между Арлен и ядроните беше невъзможно. Със сърцето си знаеше, че никога не би могъл да седне спокойно зад защитите си и да ги остави на мира да си танцуват, след като имаше друг избор. Но кой щеше да застане до него, готов да се бие? Джеф го удари още при споменаването на идеята. Елиса го смъмри. Мери го напусна. Красианците се опитаха да го убият.

Още в онази нощ, когато видя баща си, стаен зад защитите на верандата, да наблюдава как ядроните унищожават майка му, Арлен разбра, че най-голямото оръжие на демоните е страхът. Това, което тогава не му стана ясно, беше, че страхът приема много форми. Въпреки всичките си опити да докаже обратното, Арлен се ужасяваше от идеята да остане сам. Искаше да има някой, без значение кой, който да вярва в каузата му. Някой, с когото и заради когото да се бие.

Но нямаше никой. Чак сега му стана ясно. Ако искаше съратници, трябваше да се промъкне обратно в градовете и да приеме техните условия. Ако искаше да се бие, трябваше да го прави сам.

Силата и въодушевлението, които само допреди минути владееха съзнанието му, избледняха. Бавно той се сви, хвана с ръце коленете си и се загледа напред в пустинята. Търсеше път там, където нямаше такъв.

***

Арлен стана със зората и с леки стъпки отиде до вирчето, за да почисти раните си. Беше ги зашил и намазал с мехлем преди да си легне, но с раните от ядрон нищо не биваше да се оставя на случайността. Докато плискаше лицето си със студената вода, забеляза татуировката си.

Всички вестоносци имаха татуировки, които показваха от кой град произхождат. Беше символ на далечното разстояние, което бяха пребродили. Арлен си припомни първия ден, когато Рейджън му беше показал своята – града сред планините, който украсяваше знамето на Мливари. Арлен мислеше да си направи същата след края на първата си мисия. Отиде при татуировчика, готов да бъде белязан като вестоносец за цял живот, но се поколеба. Крепостта Мливари беше негов дом по много начини, но не от там идваше.

Потока на Тибит нямаше знаме, затова Арлен си направи герба на самия Граф Тибит – тучни поляни, разделени от поток, който се вливаше в малко езерце. Татуировчикът си извади иглите и запечата на рамото на Арлен рисунката, която завинаги щеше да му напомня за дома.

Завинаги. Идеята се залута из съзнанието на Арлен. Беше наблюдавал внимателно татуировчика. Изкуството на човека не беше толкова различно от това на защитника: изискваше точен рисунък с много старание и нямаше място за грешки. В кесията с билките на Арлен имаше игли, а мастило – в защитния му комплект.

Арлен запали малък огън, докато си припомняше всеки момент, прекаран с татуировчика. Прокара иглите си през огъня и наля малко гъсто лепкаво мастило в купичка. Уви конец около иглите, за да не могат да пробият кожата прекалено надълбоко и внимателно изучи контурите на лявата си ръка, отбелязвайки всяка бръчица и разместване при свиване. Когато се почувства готов, взе игла, потопи я в мастилото и се залови за работа.

Вървеше бавно. Налагаше му се да спира често, за да избърсва дланта си от кръвта и излишното мастило. Време обаче не му липсваше и затова работеше внимателно, със стабилна ръка. Към края на сутринта вече беше удовлетворен от защитата си. Намаза ръката си с мехлем и внимателно я уви, след това се захвана с възстановяването на запасите в оазиса. До вечерта се труди усилено, както и на следващия ден, тъй като беше наясно, че напускайки оазиса, трябваше да вземе със себе си толкова, колкото можеше да носи.

Арлен остана в оазиса още седмица, като сутрините изписваше защити по кожата си, а следобедите прекарваше в събиране на храна. Татуировките по дланите му зарастнаха бързо, но Арлен не спря дотам. След като си спомни за ожулените си кокалчета от юмручната битка с пясъчния ядрон, той защити тези на лявата си ръка и зачака само коричките по дясната му да паднат, за да обработи и нея. Повече никой ядрон нямаше да пренебрегва ударите му.

Докато работеше, не спря да си преповтаря битката с пясъчния демон, начинът, по който звярът се движеше, силата и скоростта му, естеството на атаките му и признаците, които ги известяваха. Старателно записа спомените си, проучи ги и помисли как реакциите му биха могли да бъдат по-добри. Не можеше да си позволи повече грешки.

Красианците бяха измайсторили бойно изкуство от бруталните и същевременно прецизни движения на шарусахк. Той започна да нагажда движенията спрямо позициите на татуировките си, така че двете да действат като едно цяло.

Когато Арлен най-накрая напусна Оазиса на Зората, напълно заряза пътя и тръгна направо през пясъка към изгубения град Анокх Слънце. Взе толкова сушени плодове, колкото можеше да носи. В Анокх Слънце имаше кладенец, но не и храна, а планът му беше да остане там известно време.

Още при самото тръгване Арлен знаеше, че водата няма да му стигне за целия път до изгубения град. Свободните мяхове в оазиса бяха малко, а пътят до града можеше да му отнеме дори две седмици ходене пеша. Водата нямаше да му стигне и седмица.

Но дори веднъж не погледна назад. Зад мен няма нищо, помисли си той. Мога да вървя само напред.

Когато залезът застла пясъка с мрак, Арлен си пое дълбоко дъх и продължи напред, без да се мъчи да си прави лагер. Звездите бяха ясни над безоблачната пустиня и му беше лесно да се ориентира. Дори по-лесно отколкото през деня.

Толкова навътре в пустинята нямаше много ядрони. Те се събираха, където имаше плячка, а плячката беше оскъдна сред безплодните пясъци. Арлен вървя часове под студената лунна светлина, преди един демон демон да го надуши. Чу писъците му много преди съществото да му се яви, но не избяга, защото знаеше, че то ще го догони, нито се опита да се скрие, защото тази нощ му оставаше още много път. Просто се изправи в очакване, докато пясъчният демон летеше на скокове през дюните към него.

Когато Арлен погледна спокойно демона в очите, ядронът спря объркан. Изръмжа срещу него и задраска в пясъка. Арлен само се усмихна. Демонът изрева предизвикателно, но Арлен не реагира по никакъв начин. Вместо това се съсредоточи в обстановката: прехвърчащите движения в периферното му зрение, шепотът на вятъра и стърженето на пясъка, миризмата, понесена от студения нощен въздух.

Пясъчните демони ловуваха на глутници. Арлен досега не беше виждал единак сред тях и се съмняваше, че точно този е първият. Разбира се, докато вниманието му беше заето с озъбеното, пищящо създание пред него, други два демона, тихи като смъртта, го бяха наобиколили от двете страни, почти невидими в мрака. Арлен се престори, че не ги вижда и продължаваше да гледа в очите ядрона пред себе си, който се приближаваше все повече и повече.

Атаката дойде според очакванията: не от позиращия на преден план демон, а откъм фланговете. Арлен бе впечатлен от хитростта, която ядроните показваха. Сред пясъците, предположи той, където човек виждаше надалеч във всички посоки, а вятърът пренасяше и най-малкия звук на километри, беше нужно да развиеш усет за заблуда на врага, когато си на лов.

Но макар Арлен още да не се беше превърнал в ловеца, той не беше и лесна плячка. Когато двата пясъчни демона скочиха срещу него от двете му страни, той се стрелна напред към онзи, който трябваше да му отвлече вниманието.

Двата нападателя се отклониха от траекторията си, като едва не се сблъскаха, а третият се отдръпна изненадан. Беше бърз, но не толкова, колкото лявото кроше на Арлен. Защитите по кокалчетата му лумнаха, а пращящият удар залюля демона на пети, но Арлен не спря дотам. Вкара му дясната си ръка в лицето и притисна татуираната си длан в очите му. Защитата се задейства, пламна, съществото запищя и заудря сляпо във всички посоки.

Арлен очакваше този ход и се метна назад. Удари земята, превъртя се и се вдигна на крака на няколко метра от ослепеното създание. Там се изправи срещу другите два ядрона, които се хвърлиха към него.

Отново Арлен беше впечатлен. Те не позволиха да ги преметне втори път и затова не нападнаха едновременно, а редуваха ударите си, така че той да не може да ги изиграе да се уцелят един друг.

Тактиката обаче им изигра лоша шега, защото Арлен се сдоби с време, за да се справи със всеки поотделно. Когато първият посегна към него, той направи крачка напред, застана в обсега му и го шамароса по ушите. Магическата експлозия събори демона в пясъка, където той запищя и се сгърчи от болка, стиснал с ръце главата си.

Вторият демон дойде точно след първия и Арлен нямаше време нито да избегне удара му, нито сам да удари. Вместо това се сети за друг номер от последния си сблъсък с ядрон. Хвана съществото за китките, хвърли се на гърба му и ритна напред. Острите люспи по корема на демона се врязаха през превръзките на краката му направо в плътта, но това не попречи на Арлен да използва инерцията на демона, за да го метне. Онзи, когото ослепи, продължи да вършее наоколо, но вече не представляваше заплаха.

Преди хвърленият демон да се съвземе, Арлен скочи срещу този, който се гърчеше на земята и заби колене в гърба му, без да обръща внимание на болката от врязващите се в кожата му люспи. Сграбчи ядрона с едната си ръка за врата, а другата притисна силно в тила му. Усети как магията започна да се натрупва, но прекалено скоро се оказа принуден да изостави хватката, за да се претърколи и изплъзне от новата атака на ядрона, който беше повалил.

Арлен се изправи на крака и двамата с ядрона започнаха да се обикалят предпазливо. Демонът го нападна и Арлен приклекна, готов да се отмести встрани от разсичащите нокти, но съществото спря на място и заплющя със здравото си, мощно тяло като камшик. Дебелата му опашка блъсна Арлен отстрани и го просна.

Той се удари в земята и се претърколи настрана тъкмо навреме, за да избегне тежкия зъбат край на опашката, който се стовари върху пясъка там, където допреди малко беше главата му. Превъртя се назад, като избегна на косъм и втория удар. Когато пясъчният демон отдръпна опашката си, за да замахне наново, Арлен успя да я сграбчи. Стисна я и веднага усети как защитата загъделичка дланта му, а после как топлината ù се усилва с натрупването на магията. Демонът зави и заблъска наоколо, но Арлен го държеше здраво, сплел пръстите на двете си ръце. С танцова стъпка той успяваше да избегне ударите на демона, докато магията набираше сила и прогаряше опашката му. Накрая ръбестият ù край се откъсна сред експлозия от сукървица.

Прерязването повали Арлен и ядронът, отново свободен, се извъртя към него и го нападна. Арлен хвана китката му в лявата си ръка и заби десния си лакът в гърлото му, но от незащитения удар нямаше голям ефект. Демонът стегна мускулестите си предни крайници и Арлен отново се озова във въздуха.

Когато съществото му скочи, Арлен призова последните си запаси от сила и го посрещна фронтално, сключи ръце около врата му и го преметна назад. Ноктите на ядрона задраскаха по ръцете му, но крайниците на Арлен бяха по-дълги и той не можеше да достигне тялото му. Паднаха на земята, Арлен закова с колене раменните стави на демона и така обездвижи крайниците му с теглото си, докато продължаваше да го души, а магията му нарастваше с всяка изминала секунда.

Ядронът се замята, но Арлен стисна още по-силно, прогори люспите му и стигна до уязвимата плът отдолу. Пропукаха се кости и юмруците му се свиха.

Вдигна се от вече обеззглавения демон и погледна към останалите. Онзи, чиито уши беше пернал, пълзеше немощно в обратната посока, а желанието му за битка се бе изпарило. Слепият демон беше изчезнал, но Арлен не се притесни от този факт. Не завиждаше на съдбата на осакатеното същество, върнало се обратно в Ядрото. Най-вероятно неговите събратя щяха да го разкъсат на парчета.

Довърши демона, който жалко куцукаше по пясъка, превърза раните си, а после, след кратка почивка, нарами вързопа с провизиите си и се отправи към Анкох Слънце.

***

Арлен пътуваше ден и нощ, и спеше под сенките на дюните, когато слънцето беше най-високо. Само в още две нощи му се наложи да се бие – първия път срещу друга глутница пясъчни демони, а втория – срещу вятърен демон единак. Останалите преминаха спокойно.

Без тежестта на слъцето над главата му, той покриваше по-голямо разстояние през нощта, отколкото през деня. На седмия ден след като напусна оазиса, той вече бе изгорял от вятъра и ожулен, краката му целите бяха в пришки и кървяха, а водата му бе свършила, но в него се вляха нови сили, когато на хоризонта се появи Анокх Слънце.

Арлен напълни мяховете си от един от малкото действащи кладенци и запреглъща жадно, а после се захвана да постави защити на сградата, в чиито катакомби бе намерил копието. В някои от срутените сгради наоколо се търкаляха дървени носещи греди, а сушата на пустинята ги беше съхранила. Арлен ги събра, заедно с шумата и клонките от оскъдните храсти, за подпалки. Последните три факли от оазиса и шепата свещи от защитния му комплект нямаше да изтраят дълго, а естествена светлина не стигаше до долу.

Внимателно разпредели намалелите си запаси от храна. Краят на пустинята, както и най-близката надежда за подновяването им, беше най-малко на пет дена път пеша от Анокх Слънце, а може би и на три, ако вървеше ден и нощ. Това не му оставяше много време, а имаше доста за вършене.

През следващите седем дена Арлен разучи катакомбите и внимателно прекопира всички нови защити, където и да ги видеше. Намери още каменни ковчези, но нито един от тях не съдържаше оръжия като първото, което беше открил. Все пак имаше изобилие от защити, издълбани по саркофазите и колоните, а още повече бяха онези, които изписваха по стените различни истории. Арлен не можа да разчете пиктограмите, но разбра доста от жестовете и израженията по фреските в последователен ред. Рисунките бяха толкова детайлни, че той успя да разчете някои от защитите по оръжията в ръцете на воините.

По картините имаше и непознати породи ядрони. Серия изображения показваше хора, избивани от демони, които досущ приличаха на човешки създания, ако се изключеха зъбите и ноктите им. Една от картините в средата изобразяваше слаб ядрон с източени крайници и мършави гърди, с глава, огромна за тялото му, който стоеше пред тълпа от демони. Ядронът бе изправен лице в лице срещу мъж с роба, който беше начело на сходна по брой войска от хора. Двете лица бяха разкривени, сякаш приклещени в битка за волево надмощие, но между тях имаше значително разстояние. Обгръщаше ги ореол от светлина, към който гледаха съответните им войски.

Може би най-впечатляващото в изображението беше, че човекът не държеше оръжие. Светлината, която излъчваше, изглежда идваше от защита, нарисувана – или татуирана? – върху челото му. Арлен погледна следващата картина и видя как демонът и армията му бягат, докато хората са издигнали копия победеносно.

Арлен внимателно прерисува защитата от челото на мъжа в тефтера си.

Дните отминаваха, а храната намаляваше. Останеше ли още в Анокх Слънце, щеше да умре от глад преди да намери нова. Реши да тръгне още на развиделяване към крепостта Райзън. Щом стигнеше в града, можеше да изтегли заем от банка, с който да си купи кон и провизии, за да се прибере.

Идеята да се върне обаче, без дори да се докосне до сърцевината на Анокх Слънце, го измъчваше. Много тунели бяха рухнали и изискваха време да се прокопаят, а оставаха и доста сгради, които навярно криеха входове към подземни зали. Руините пазеха ключа към унищожаването на демонския род, а вече втори път стомахът му го принуждаваше да ги изостави.

Ядроните се надигнаха, докато все още беше зареян в мислите си. Идваха масово в Анокх Слънце, въпреки липсата на плячка. Вероятно смятаха, че сградите един ден ще привлекат повече хора или просто им беше приятно да властват над място, което някога бе отказало да се подчини на техния вид.

Арлен се изправи, отиде до ръба на защитите си и загледа как ядроните танцуваха на лунната светлина. Стомахът му къркореше и той се зачуди, не за пръв път, каква е природата на ядроните. Те бяха магически същества, безсмъртни и нечовешки. Рушаха, но не създаваха. Дори труповете им се изпепеляваха, вместо да изгният, за да наторят почвата. Но Арлен ги беше виждал да се хранят, да серат и пикаят. Беше ли естеството им чак толкова далече от природните закони?

Пясъчен демон изсъска към него.

– Какво си ти? – попита Арлен, но съществото само замахна към защитите и когато те лумнаха, изрева в безсилието си и тръгна назад дебнешком.

С тъмни мисли, Арлен го наблюдаваше как се отдалечава.

– Мамка му и Ядро – промърмори той и изскочи от безопасната зона на защитите си. Ядронът се обърна тъкмо навреме, за да поеме удар от защитените кокалчета на Арлен. Юмруците му се сипеха по нищо неподозиращото същество като мълнии. Преди да разбере какво го бе нападнало, демонът беше мъртъв.

И други ядрони се приближиха заради шума, но се движеха предпазливо. Арлен успя да се стрелне обратно в сградата и закри защитите си за точно толкова време, колкото му трябваше, за да довлече жертвата си вътре.

– Хайде сега да видим, дали от тебе няма да излезе още нещо – каза Арлен на мъртвото същество.

С режещи защити, изписани върху остро парче обсидиан, той отвори пясъчния демон и с изненада откри, че под здравата броня кожата му беше също толкова уязвима колкото и неговата. Мускулите и сухожилията бяха твърди, но не повече отколко на всяко друг звяр.

Смрадта на съществото беше непоносима. Черната сукървица, която му служеше за кръв, вонеше толкова ужасно, че очите на Арлен се насълзиха и му се догади. Без да диша, изряза месо от съществото и го разтръска енергично, за да отстрани излишната течност, преди да го сложи над малкия си огън. Сукървицата задимя и накрая изгоря, а миризмата на печена плът стана поносима.

Когато готвенето приключи, Арлен вдигна тъмното, противно месо и годините му сякаш се стопиха, връщайки го отново към Потока на Тибит и думите на Колийн Триг. В този ден той беше хванал риба, но люспите ù бяха кафяви и болнави, и билкарката го накара да я хвърли обратно. “Никога не яж нещо, което изглежда противно – бе му казала Колийн. – Това, което сложиш в устата си, става част от теб.”

Това също ли ще да стане част от мен?, зачуди се той. Погледна месото, събра сили и го сложи в устата си.

ЧАСТ IV
ХРАЛУПАТА НА ДЪРВАРЯ
331 – 332 СЗ

Двадесет и пета глава
Нова сцена

331 СЗ

Дъждът прерастна в обилен порой, Роджър ускори крачка и наруга късмета си. От доста време насам планираше да напусне Овчарска долина, но не очакваше да е при такива наложителни и неприятни обстоятелства.

Вероятно не можеше да вини овчаря. Факт беше, че мъжът прекарваше повече време със стадото, отколкото с жена си, пък и тя направи първата крачка, но да се върнеш вкъщи по-рано, за да изпревариш дъжда, и да намериш някакво момче в леглото с жена ти... Това рядко подтикваше мъжете към разумен диалог.

По някакъв начин беше благодарен за дъжда. Без него човекът можеше и да събере половината мъже в Долина, за да го подгонят. Овчарци обичаха да си пазят своето. Сигурно защото жените им често оставаха сами, докато мъжете водеха на паша безценните си стада. Овчарите не се шегуваха, станеше ли дума за стадата и жените им. Само да пипнеш с пръст някое от двете и...

След безумна гонитба из стаята, съпругата на овчаря беше скочила на гърба на мъжа си и го бе задържала достатъчно дълго, за да може Роджър да грабне чантите си и да се изстреля през вратата. Багажът на Роджър винаги беше стегнат. Арик го беше научил на това.

– Нощите да ме вземат – промърмори той, когато ботушът му потъна в гъста кална локва. Студът и влагата веднага се просмукаха през меката кожа, но Роджър още не смееше да спре и да си наклади огън.

Загърна се с шареното си наметало и се зачуди защо все излизаше, че бяга от нещо. През последните две години се беше местил почти всеки сезон, беше живял в Щурчов скок, Крайгорско и Овчарска долина, поне по три пъти във всяко село, но все още се чувстваше като външен човек. Повечето селяни прекарваха целия си живот без ни веднъж да напуснат дома си и вечно изкушаваха Роджър да последва примера им.

Ожени се за мен. Ожени се за щерка ми. Остани в хана ми и ще ти напишем името над вратата, да привличаме клиенти. Стопли ме, докато мъжът ми е на полето. Помогни ни да ожънем и остани за зимата.

Казваха го по хиляди начини, но всичко, което имаха предвид, беше: „Откажи се от странстването и зарови корени тук.”

Всеки път, когато чуеше нещо такова, Роджър се оказваше отново на пътя. Беше хубаво чувството да си желан, но като какъв? Съпруг? Баща? Работна ръка? Роджър беше жонгльор и не можеше да си се представи като нещо друго. Първият път, когато се зае да жъне или да помага да догонят изгубена овца, разбра, че поема по права, която бързо щеше да го промени.

Докосна златокосия талисман в тайния си джоб и усети духа на Арик да бди над него. Знаеше, че ще почувства силно разочарованието на своя майстор, ако някога захвърли шарените си одежди. Арик беше умрял като жонгльор и Роджър щеше да направи същото.

Както беше предвидил Арик, селцата наистина изостриха уменията на Роджър. Двете години непрекъснати представления го бяха направили нещо много повече от цигулар и акробат. Арик вече го нямаше, за да води шоуто и Роджър се видя принуден да се разшири и да израстне, като измисли оригинални начини да забавлява публиката сам. Постоянно осъвършенстваше някой нов фокус или мелодия, но въпреки че беше известен с фокусите и музиката си, не по-малко го обичаха и заради умението му да разказва.

Всички в селцата обожаваха да слушат интересни истории, особено ако в тях се разказваше за далечни места. Роджър се съобразяваше с желанието им и се впускаше в приказки за места, които бе виждал и такива, които не бе, за градове, които се намираха на хълм разстояние, и за такива, които съществуваха само във въображението му. Историите ставаха все по-мащабни с всяко разказване, а героите им се съживяваха в умовете на хората, докато се сблъскваха с различни приключения. Джак Люспоусти, който можел да говори с ядрони и всеки път успявал да преметне глупавите зверове с лъжливите си обещания. Марко Скитника, който прекосил Мливарийската планина и от другата ù страна открил богата държава, където ядроните били почитани като богове. И разбира се, Изрисувания.

Жонгльорите на херцога минаваха през селцата всяка пролет, за да оповестяват заповедите му, а последният им беше разказал за свиреп човек, който скитал из пустошта, избивал демони и се угощавал с месото им. Той твърдеше, че татуировчикът, който бил нарисувал защити по гърба на човека, се е клел във верността на разказа си, а и други са го потвърдили. Публиката беше захласната от историята и когато друга вечер народът го помоли да я разкаже, той се съгласи и я доразкраси по свой вкус.

Слушателите обичаха да му задават въпроси и се мъчеха да го хванат в противоречие, но Роджър се наслаждаваше на словесния си танц, и не оставяше дръвниците да се усъмнят в чуждоземните му истории.

По ирония на съдбата, най-трудно му беше да ги убеди, че може да накара демоните да затанцуват, като засвири на цигулка. Това можеше да го докаже по всяко време, разбира се, но както казваше Арик: „В момента, в който си мръднеш пръста да докажеш нещо, ще започнат да ти искат доказателства и за всичко останало.”

Роджър погледна нагоре към небето. Съвсем скоро ще посвиря за ядроните, помисли си той. Цял ден беше облачно и ставаше все по-мрачно. В градовете, където високите стени позволяваха на хората да не видят истински ядрон през целия си живот, никой не вярваше, че те могат да се появяват дори когато времето се смрачи преди дъжд, и въобще обявяваха такива твърдения за селски тъпчиплевели. Животът отвъд градските порти през последните две години обаче беше научил Роджър да не разчита на това. Повечето изчакваха същинския залез, но ако облаците бяха достатъчно гъсти, някои по-смели ядрони щяха да изпробват изкуствената нощ.

Студен и мокър, и без никакво настроение да поема рискове, той се огледа наоколо за подходящо място за лагер. Щеше да изкара късмет, ако успееше да стигне до Крайгорско на следващия ден. По-вероятно беше да изкара две нощи на открито. От тази мисъл стомахът му се преобърна.

И в Крайгорско нямаше да е по-добре отколкото в Овчарска Долина. Или пък в Щурчов скок, всъщност. Рано или късно щеше да докара дете на някоя жена, или още по-лошо, да се влюби, и преди да се усети, ще почне да вади цигулката от калъфа само по празници. Тоест, докато не се наложи да я замени, за да му поправят ралото или за да си купи семена. Тогава вече щеше да бъде като всички останали.

А можеш и да се прибереш вкъщи.

Роджър често си мислеше да се върне в Анжие, но вечно си измисляше причини да го отложи за още един сезон. Все пак какво можеше да му предложи градът? Тесни улици, препълнени с хора и животни, дървени дъски, пропити със смрадта на тор и боклук. Просяци и крадци, и неизменната тревога за пари. Хора, които превръщаха липсата си на интерес към другия в изкуство.

Нормални хора, помисли си Роджър и въздъхна. Селяните все искаха да разберат всичко за съседите си и отваряха домовете си за непознати, без дори да се замислят. Това беше похвално, но Роджър си беше гражданин по душа.

Завръщането му в Анжие щеше да означава отново да се разправя с гилдията. Дните на един жонгльор без разрешително са преброени, но бизнесът на достоен член на гилдията е гарантиран. Опитът му по селата трябваше да е достатъчен, за да заслужи разрешително, особено ако намереше някой от гилдията, който да го препоръча. Арик беше охладил връзките си с повечето от колегите си, но Роджър можеше и да успее да намери някой, който би го съжалил заради участта на майстора му.

Намери дърво, което да му послужи за сносен навес от дъжда, и след като нагласи кръга си, успя да събере достатъчно сухи съчки изпод клоните, за да напали малък огън. Кладеше го внимателно, но не след дълго вятърът и влагата го изгасиха.

– Майната им на селата – каза Роджър, когато мракът го обгърна и единствено лумването на магията при досега ù с някой демон, който изпробваше защитите му, нарушаваше тъмнината.

– Майната им на всичките.

***

Анжие не се беше променил много по време на отсъствието му. Изглеждаше по-малък, но Роджър беше прекарал доста време сред открити простори, пък и беше израстнал с няколко сантиметра от последния път, когато го видя. Сега беше на шестнадесет, мъж по всички стандарти. Поспря за малко пред града, загледа се в портата и се зачуди, дали не правеше грешка.

Имаше една монета, внимателно отсята от шапката му и скътана за завръщането му, както и малко храна в чантата. Не беше много, но щеше да го спаси от приютите поне за няколко нощи.

Ако всичко, което искам е пълен тумбак и покрив над главата, винаги мога да се върна в селата. Можеше да се отправи на юг към Земеделски пън и Хралупата на дърваря, или на север към построения наново от херцога Речен мост откъм анжиерската страна на реката.

Ако, каза си той отново, събра решителност и мина през портата.

Намери странноприемница, която беше достатъчно евтина, извади от багажа най-хубавия си шарен костюм и излезе веднага, щом се преоблече. Домът на Гилдията на жонгльорите се намираше близо до центъра, откъдето обитателите му лесно можеха да си уговарят ангажименти за всяка част на града. Всеки член на гилдията можеше да живее в дома при условие, че поема без оплаквания ангажиментите, които му се определят, и дава половината от печалбата си на гилдията.

– Глупаци – наричаше ги Арик. – Всеки жонгльор, който по собствена воля дава половината от спечеленото за един покрив и три порции овесена каша в столовата, не заслужава да се наричан такъв.

Беше си съвсем вярно. Само най-старите и най-кьопавите жонгльори живееха в дома, готови да поемат ангажиментите, които останалите отказваха. И все пак това беше по-добро от беднотията и по-безопасно от обществените приюти. Защитите на дома бяха здрави, а и квартируващите там не бяха толкова склонни да се крадат един друг.

Роджър се отправи към жилищната част и след няколко допитвания вече чукаше на една определена врата.

– К’во? – попита старецът и замижа към коридора, когато отвори вратата си. – Кой си ти?

– Роджър Полухват, господине – каза Роджър и след като по нищо не пролича, че влажните очи са го разпознали, допълни: – Бях чирак на Арик Сладкогласни.

Обърканият поглед се вкисна на секундата и човекът тръгна да затваря вратата.

– Майстор Джейкъб, моля ви – каза Роджър и сложи ръка на вратата.

Старецът въздъхна, но не направи усилие да я затвори; вместо това се прибра обратно в малката стая и седна тежко. Роджър влезе и затвори вратата след себе си.

– Какво искаш? – попита Джейкъб. – Аз съм стар човек и нямам време за игрички.

– Нуждая се от препоръки, за да кандидатствам за разрешително от гилдията – отвърна Роджър.