Текст книги "Защитения"

Автор книги: Питър Брет

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 33 страниц)

– Не се притеснявай – каза Арлен. – Това е просто една книга. До сутринта ще е прочетена.

– Това не е просто една книга! – отвърна рязко Мери.

Арлен я погледна странно.

– Това е словото на Създателя, записано от първия Избавител – каза Мери.

Арлен вдигна вежда.

– Честна дума? – попита той.

Мери кимна.

– Не е достатъчно да я прочетеш. Трябва да я живееш. Всеки ден. Това е указание как човечеството да се спаси от греха, който е довел до Напастта.

– Каква напаст? – попита Арлен и му се стори, че го прави за десети път.

– Демоните, разбира се – отвърна Мери. – Ядроните.

***

Няколко дена по-късно Арлен седеше на покрива на библиотеката и със затворени очи рецитираше:

И гордост отново обхвана човека,

срещу Създател и Избавител надигна глава.

Престана да тачи Тоз, що живот даде му,

и на морала обърна гръб той.

Въздигна науката в нова религия,

наместо молитви – машини и химия,

от гроба с лекарства издърпваше болните

и на Твореца се чувстваше равен.

Брат с брат воюваше, без никаква полза.

Уж вън нямаше зло, а то в хората раснеше,

изкласяваше в техните души и сърца,

и почерняше това, дето някога бяло бе.

Тогава Създателят, в Неговата премъдрост,

проводи напаст на блудните си чада,

отключи отново дверите на Ядрото,

за да покаже на хората грешните им дела.

Така е било и така ще бъде,

дорде не изпрати Той новия Избавител,

защото пречисти ли Избавителят хората,

ядроните от прехрана ще се лишат.

Но Избавителя видиш ли, ти разпознай го,

по това, че плътта му ще е белязана със знак,

за демоните той ще е гледка ужасна

и всички пред него ще бягат от страх.

– Много добре! – поздрави го Мери с усмивка.

Арлен се намръщи.

– Може ли да те попитам нещо? – каза той.

– Разбира се – отвърна тя.

– Наистина ли вярваш в това? – попита той. – Пастир Харал винаги ни е казвал, че Избавителят бил просто човек, като всички нас. Велик стратег, но смъртен. И Коб, и Рейджън твърдят същото.

Мери се ококори.

– Най-добре ще е да не се изказваш така пред баща ми – предупреди го тя.

– Вярваш ли, че ядроните са тук по наша вина? – попита Арлен. – Че си ги заслужаваме?

– Разбира се, че вярвам – отвърна тя. – Това е словото на Създателя.

– Не – възрази Арлен. – Това е книга. Книгите се пишат от хора. Ако Създателят толкова е искал да ни каже нещо, защо го е сложил в книга, а не го е написал по небето с огън?

– Понякога е трудно да вярваш, че там горе има Създател и той ни гледа – каза Мери и погледна към небето, – но как би могло да бъде другояче? Светът не се е създал сам. Каква сила биха имали защитите, ако зад творението не е имало воля?

– А напастта? – попита Арлен.

Мери сви рамене.

– В аналите се разказва за ужасяващи войни – каза тя. – Може би наистина сме си го заслужили.

– Заслужили сме си го, така ли? – повиши глас Арлен. – Майка ми не заслужаваше да умре, заради някаква тъпа война отпреди векове!

– Майка ти е станала жертва? – попита Мери и докосна ръката му. – Арлен, нямах представа...

Арлен си отскубна ръката.

– Няма значение – каза той и тръгна бясно към вратата. – Имам защити за дялане, макар че не виждам никакъв смисъл от тях, след като всичките заслужаваме демоните в леглата си.

Тринадесета глава
Трябва да има и друго

326 СЗ

Лийша се бе привела в градината и избираше билките за деня. Някои издърпваше от пръстта с корена. От други късаше само по няколко листенца или с нокът пукаше някоя и друга пъпка от стеблата им.

Тя се гордееше с градината зад колибата на Бруна. Старицата беше натрупала премного години и не можеше да поддържа малкия парцел земя, а Дарси се бе провалила в опитите си да накара коравата земя да роди нещо. Лийша обаче имаше дарба. Сега много от билките, които двете с Бруна търсеха часове наред сред природата, растяха точно пред прага им, в безопасност зад защитните стълбове.

– Имаш бистър ум и градинарски талант – каза Бруна, когато първите семена покълнаха. – Скоро ще станеш по-добра билкарка и от мен.

Гордостта, която тези думи предизвикаха у Лийша, беше съвсем ново усещане. Можеше никога да не стигне нивото на Бруна, но старата жена не беше по раздаването на мили думи и незаслужени комплименти. Тя виждаше в Лийша нещо, което другите не бяха забелязали, и момичето не искаше да я разочарова.

Напълнила вече кошницата си, Лийша се изтупа, изправи се и тръгна към колибата – ако това все още можеше да се нарече колиба. Ърни бе казал “не” на нищетата, в която живееше дъщеря му, и затова изпрати дърводелци и работници, които да поправят покрива. Те укрепиха стените и закърпиха разпарцаливената стряха. Скоро не остана почти нищо неподновено, а новите пристройки направиха конструкцията поне два пъти по-голяма.

Бруна мрънкаше за целия този шум, който работниците вдигаха, но откакто студът и влагата останаха вън, хриповете ù се поуталожиха. Под постоянните грижи на Лийша старата жена сякаш заякваше с годините, а не слабееше.

Лийша също се радваше, че работата е завършена. Към края ù мъжете бяха започнали да я гледат по по-различен начин отпреди.

Времето я беше дарило с пищната фигура на майка ù. Тя винаги бе мечтала за това, но сега то не ù се струваше чак такова предимство. Мъжете в селото я наблюдаваха стръвно, а слуховете за закачките ù с Гаред, независимо от изминалите години, се въртяха из паметта на мнозина и караха не един или двама да си помислят, че тя би могла да се поддаде на някое похотливо, прошепнато предложение. На повечето им стигаше само да им се намръщи, за да загубят кураж, но имаше и такива, които изяждаха по някой шамар. На Евин му беше нужно да му се духне малко пипер и вонливка в очите, за да си спомни за бременната си годеница. Сред многото неща, които Лийша държеше в безбройните джобове на престилката и полите си, неизменно присъстваше и шепа от ослепяващия прах.

Разбира се, дори да ù се нравеше някой от мъжете в града, Гаред се грижеше никой да не я доближава. На всеки, заловен да говори с Лийша за нещо друго освен билкарството – ако не се брои Ърни, – грубо му се напомняше, че в ума на едрия дървосекач тя все още е обещана. Дори послушник Джона се препотяваше, щом Лийша речеше да го поздрави.

Обучението ù скоро щеше да свърши. Седем години и един ден ù бяха прозвучали като цяла вечност, когато Бруна го каза, но годините се бяха претърколили, а краят щеше да дойде само след дни. Лийша вече ходеше сама в града, за да види тези, които се нуждаеха от услугите на билкарка, и много рядко искаше съвет от Бруна – само в случай на крайна нужда. На Бруна ù трябваше почивка.

– Херцогът преценява уменията на билкарката по това дали през годината новородените са повече от умрелите – беше казала Бруна онзи първи ден, – но ако се съсредоточиш между тези две крайности, след година хората от Хралупата на дърваря няма въобще да си спомнят как са живели без теб.

Това се беше оказало съвсем вярно. От този момент нататък Бруна я водеше навсякъде със себе си и пренебрегваше всички молби за дискретност. Тъй като се грижеше за неродените деца на повечето жени в града, а на половината от останалите вареше чай от пом, тя скоро ги принуди да се държат любезно с Лийша, а на нея ù разкриваше всички недъзи на телата им, без да ù мигне окото.

Но въпреки усилията, Лийша си оставаше външен човек. Жените си говореха все едно нея я нямаше и обменяха клюка след клюка, сякаш тя не беше човек, а възглавка за през нощта.

– Ами такава си, външна – рече Бруна, когато Лийша се осмели да се оплаче. – Не ти е работа да се занимаваш с живота им, а само със здравето им. Сложиш ли си престилката с джобовете, все едно се заклеваш да мълчиш, независимо какво чуваш. Билкарката се нуждае от доверие, за да си свърши работата, а доверието трябва да се заслужи. Нито една тайна не бива да напуска устата ти, освен ако запазването ù няма да ти попречи да излекуваш някой друг.

И така Лийша си държеше езика зад зъбите и жените бяха започнали да ù вярват. Щом спечели жените, мъжете скоро ги последваха, често пъти след сръчкване в гърба от страна на съпругата. Но въпреки всичко, престилката ги държеше на разстояние. Лийша бе виждала почти всеки мъж от селото разсъблечен, но досега не бе влизала с никого в интимна връзка. И макар жените да ù пееха възхвали и да ù пращаха подаръци, нямаше ни една, с която да сподели своите тайни.

И все пак Лийша беше далеч по-щастлива през последните седем години, отколкото през предишните тринадесет. Светът на Бруна бе много по-широк от този, за който майка ù я беше подготвяла. Имаше тъжни моменти, когато ù се налагаше да затваря нечии очи, но имаше и радостни, когато изваждаше поредното дете от майка му и предизвикваше с едно здраво шляпване първия му плач.

Скоро обучението ù щеше да завърши и Бруна щеше да се оттегли завинаги. Чуеше ли я сама да го казва, означаваше, че няма да живее дълго след това. Тази мисъл по всевъзможни начини караше Лийша да изпитва истински ужас.

Бруна беше за нея щит и копие, непробиваема защита срещу цялото село. Какво ще прави без тази защита? Лийша не можеше да се налага както Бруна, която крещеше заповеди и удряше глупаците. Но ако Бруна я няма, кой друг ще ù говори като на човек, а не като на билкарка? Кой ще издържа на сълзите ù и ще става свидетел на колебанията ù? Защото колебанието също означаваше нарушаване на доверието. Хората разчитаха, че билкарката им ще е уверена в себе си.

В най-съкровените ù мисли имаше даже нещо повече. Хралупата на дърваря вече ù изглеждаше малка. Вратите, които уроците на Бруна ù отвориха, не можеха да бъдат затворени лесно – постоянно ù напомняха не за това, което вече знаеше, а за това, колко много още не е научила. Без Бруна това пътешествие би приключило.

Тя влезе в къщата и видя Бруна седнала на масата.

– Добро утро – каза тя. – Не очаквах, че ще станеш толкова рано. Щях да направя чая преди да отида в градината.

Остави кошницата на пода и погледна огъня, където котелът вече димеше и бе готов да кипне.

– Стара съм, да – промърмори Бруна, – но не съм чак толкова сляпа и немощна, че да не мога да си направя един чай.

– В никакъв случай – отвърна Лийша и целуна старата жена по бузата. – Имаш сила да замахваш с брадвата наравно с дървосекачите.

Тя се разсмя, като видя ядната физиономия на Бруна, и взе царевичното брашно за кашата.

Годините, прекарани заедно, не бяха омекотили тона на Бруна, но Лийша вече почти бе претръпнала. Тя долавяше само любовта, стаена в мърморенето на старицата, и ù отвръщаше по същия начин.

– Днес си тръгнала рано да събираш билки – отбеляза Бруна по време на закуска. – Още се усеща демонската воня във въздуха.

– Само ти можеш да стоиш заобиколена от свежи цветя и да се оплакваш от вонята – отвърна Лийша. И наистина тя държеше цветя из колибата, които изпълваха въздуха със сладък аромат.

– Не сменяй темата – продума Бруна.

– Снощи дойде вестоносец – рече Лийша. – Чух рога му.

– Не оставаше и секунда до залез – измърмори Бруна. – Много безразсъдно.

Тя се изплю на пода.

– Бруна! – сгълча я Лийша. – Какво съм ти казвала за плюенето в къщи?

Старицата я погледна, влажните ù очи се присвиха.

– Казвала си ми, че това е проклетият ми дом и че мога да плюя, където си искам – отвърна ù тя.

Лийша се намръщи.

– Бях сигурна, че съм казала нещо друго – изрече тя като на себе си.

– Не ù ако си по-умна, отколкото смятат хората, когато ти оглеждат пазвата – отвърна Бруна и сръбна от чая си.

Лийша зяпна уж в потрес от казаното, но всъщност бе свикнала и на по-дебелашки изказвания от страна на старицата. Бруна говореше и вършеше каквото ù скимне, и никой нищо не можеше да ù каже.

– Значи, заради вестоносеца си скокнала навън толкова рано – каза Бруна. – Надяваш се, че е онзи красавец, а? Как му беше името? Дето ти прави мили очички.

Лийша се изсмя вгорчено.

– Вълчи очички, по-скоро – отвърна тя.

– И това може да е на добро! – изкиска се старицата и плясна Лийша по коляното.

Лийша поклати глава и стана да разтреби масата.

– Как му е името? – настоя Бруна.

– Не е каквото си мислиш – отвърна Лийша.

– Прекалено стара съм за тези игрички, момиче – каза Бруна. – Името.

– Марик – отвърна Лийша и подбели поглед.

– Да сваря ли едно котле помски чай за “добре дошъл” на младия Марик? – попита Бруна.

– За това ли си мислят всички? – заинтересува се Лийша на свой ред. – Обичам да си приказвам с него. Това е всичко.

– Не съм толкова сляпа, че да не забележа какво се върти в ума на това момче, освен приказките – рече Бруна.

– Нима? – запита Лийша и скръсти ръце. – Колко пръста съм вдигнала?

Бруна изсумтя.

– Нито един – рече тя, без дори да се обръща към Лийша. – Не съм вчерашна, тоя номер го знам. Точно както знам, че Мушморок вестоносецът не те е погледнал нито веднъж в очите по време на всичките ви разговори.

– Името му е Марик – настоя Лийша. – Напротив, гледа ме.

– Само ако не му е пред очите деколтето ти – гракна старицата.

– Невъзможна си – засегна се Лийша.

– Няма причина да се срамуваш – продължи Бруна. – Ако имах ненки като твоите и аз щях да се пъча.

– Аз не се пъча! – извика Лийша, но Бруна само повтори кикота си.

Чу се рог недалеч от тях.

– Това трябва да е младият господин Марик – уведоми я Бруна. – Най-добре да побързаш с контенето.

– Не е каквото си мислиш! – повтори Лийша, но Бруна махна категорично с ръка в знак, че отхвърля думите ù.

– Ще сложа чая да се вари, за всеки случай – рече тя. Лийша метна един парцал по старицата, изплези ù се и се отправи към вратата.

Навън на верандата тя се усмихна напук на себе си и зачака вестоносеца. Бруна я ръчкаше да си намери мъж почти колкото и майка ù на времето, но дъртата го правеше от обич. За Лийша тя искаше само да бъде щастлива и Лийша я обичаше силно поради тази причина. Но въпреки задевките на старицата, Лийша се вълнуваше повече от писмата, които Марик носеше, отколкото от вълчите му очи.

Още от малка обичаше дните на вестоносеца. Хралупата на дърваря беше нищожно селце, но то се намираше на пътя между три големи града и десетина села, и с местната дървесина, както и с хартията на Ърни, съставляваше важна част от икономиката на областта.

Вестоносци посещаваха Хралупата поне два пъти месечно и макар да оставяха повечето писма при Смит, на Ърни и Бруна им ги връчваха лично и често изчакваха отговор. Бруна си кореспондираше с билкарки от крепостите Райзън и Анжие, от Лактън и от няколко села. Зрението на Бруна обаче отслабваше и четенето на писмата и записването на отговорите постепенно стана задължение на Лийша.

Дори от разстояние Бруна вдъхваше респект. Действително, повечето билкарки в района дължаха на нея лечителските си способности. Често търсеха съветите ù за разни заболявания, които не им бяха в компетентността, а с всеки вестоносец прииждаха нови и нови молби да обучи една или друга начинаеща в занаята. Никой не искаше тя да напусне света заедно със знанията си.

– Прекалено съм стара, за да обуча още някоя! – оплакваше се Бруна, махваше отрицателно на предложенията, а Лийша пишеше учтиви откази – с което отдавна беше свикнала.

Всичко това даде на Лийша много възможности да си говори с вестоносци. Вярно, обаче, повечето я гледаха похотливо или се опитваха да я впечатлят с истории за Свободните градове. Марик беше един от тях.

Но историите на вестоносците докосваха струните на душата ù. Дори целта им да беше само да я омаят с приказки и след това да се намъкнат между бедрата ù, картините, които те рисуваха с думи, оставаха в бляновете ù. Тя копнееше да се разхожда по доковете на Лактън, да зърне безкрайните защитени полета на крепостта Райзън или да види Анжие – горската крепост. Копнееше да прочете техните книги и да се срещне с техните билкарки. По света имаше и други пазители на древните знания, само трябваше да се осмели да ги потърси.

Усмихна се, когато видя Марик. Дори отдалече тя го познаваше по походката, краката му бяха леко криви, тъй като беше прекарал живота си на кон. Вестоносецът беше анжиерец горе-долу на ръста на Лийша със своите метър и седемдесет, но в него се усещаше своеобразна кокалеста жилавина, а и Лийша не бе преувеличила за вълчия му поглед. Очите му проучваха околността с хищническо спокойствие, търсейки да открият някоя опасност... или пък плячка.

– Привет, Лийша! – извика той и вдигна копие към нея.

Лийша вдигна ръка за поздрав.

– Нужно ли е наистина да носиш това посред бял ден? – провикна се и тя и посочи копието.

– Ами ако срещнем вълк? – ухили се Марик. – Как да те защитя тогава?

– Наоколо няма много вълци – рече Лийша, докато той се приближаваше.

Имаше въздълга коса и очи с цвета на дървесна кора. Тя не можеше да отрече, че е красив.

– Ами мечка тогава – продължи Марик, достигайки в този момент колибата. – Или лъв. – И додаде с очи, вперени в деколтето ù: – Има много видове хищници по света.

– С това съм напълно наясно – отвърна Лийша и си понамести шала, за да покрие оголената си шия.

Марик се разсмя и отпусна вестоносническата си чанта на пода на верандата.

– Шаловете вече не са модерни – уведоми я той. – Няма жена в Анжие или Райзън, която още да носи подобно нещо.

– Тогава се хващам на бас, че или роклите им са с по-високи яки, или мъжете им са по-възпитани – отвърна Лийша.

– Яките им са високи – съгласи се Марик и се засмя, а после се поклони дълбоко. – Бих могъл да ти донеса анжиерска рокля с висока яка – прошепна той и се приближи.

– Кога ли пък ще имам повод да я сложа? – запита Лийша и се извъртя в последния момент, преди мъжът да успее да я притисне до стената.

– Ела в Анжие – предложи ù вестоносецът. – Там ще я носиш.

Лийша въздъхна.

– Бих искала – пророни тя тъжно.

– Може би ще ти се открие възможност – рече вестоносецът хитровато, поклони се и покани с жест Лийша да влезе в колибата преди него. Лийша се усмихна и влезе, но тутакси усети как очите му я оглеждат отзад.

Бруна все така седеше на стола си, когато влязоха. Марик отиде при нея и ù се поклони дълбоко.

– Млади господин Марик! – възкликна радостно Бруна. – Каква приятна изненада!

– Нося ви поздрави от господарката Джизел от Анжие – рече Марик. – Тя е затруднена от един случай и ви моли да ù помогнете.

Той бръкна в чантата си и извади хартия, навита на руло и завързана със здрава връв.

Бруна направи знак на Лийша да вземе писмото, облегна се назад и когато ученичката ù зачете, притвори очи.

– Многоуважавана Бруна, поздрави от Крепостта Анжие в година 326 СЗ – започна Лийша.

– Джизел дрънкаше като невидяла, когато я обучавах, а сега пише по същия начин – прекъсна я Бруна. – Няма да живея вечно. Прескочи на случая.

Лийша в миг обходи страницата с очи, обърна я и погледна от другата страна. Намери това, което търсеше, едва на втория лист.

– Момче – рече Лийша, – десетгодишно. В лечебницата го довела майка му, гадело му се и се чувствало отмаляло. Никакви други симптоми или история на заболяването. Предписали му злокоренче, вода и сън. Симптомите се усилили през следващите три дни и се появил обрив по ръцете, краката и гърдите. Дозата злокоренче била увеличена на осемдесет грама. Симптомите се влошили, към тях се добавила и треска, а от обрива излезли твърди, бели циреи. Мехлемите не повлияли. Започнало да повръща. Дали му сърцелист и опиум за болката, а за стомаха – сметана. Никакъв апетит. Изглежда не е заразно.

Бруна замълча задълго, за да помисли над думите. После погледна към Марик.

– Виждал ли си момчето? – попита тя.

Вестоносецът кимна.

– Потеше ли се? – попита Бруна.

– Да – потвърди Марик. – Но и трепереше, сякаш му беше хем горещо, хем студено.

Бруна изсумтя.

– Какъв цвят му бяха ноктите? – попита тя.

– Ами на нокти – отвърна той ухилен.

– Ако ми се правиш на много умен, ще съжаляваш – предупреди го Бруна.

Марик пребледня и кимна. Старицата продължи да го разпитва още няколко минути, като понякога изсумтяваше след отговорите му. Вестоносците бяха известни със своята точна памет и остра наблюдателност и Бруна изглежда не се съмняваше в думите му. Най-накрая тя му даде знак да млъкне.

– Нещо друго в писмото да заслужава внимание? – попита тя.

– Иска да ти изпрати нова ученичка – каза Лийша.

Бруна се намръщи.

– Имам една ученичка, Вика, която почти е завършила обучението си – прочете Лийша. – Ако не си съгласна да приемеш дебютантка, моля те, помисли дали да не обменим някои по-опитни.

Лийша ахна слисана, а Марик се ухили многозначително.

– Не съм ти казвала да спираш да четеш – рече рязко Бруна.

Лийша се прокашля.

– Вика дава много надежди – прочете тя. – Готова е да посрещне нуждите на Хралупата на дърваря, да се грижи за мъдрата Бруна и да се учи от нея. Със сигурност и Лийша би научила много как да се грижи за болните в моята лечебница. Умолявам те, нека поне още една новачка извлече полза от мъдрата Бруна, преди тя да си отиде от този свят.

Бруна замълча задълго.

– Трябва да си помисля малко над това, преди да отговоря – продума тя накрая. – Иди да си видиш пациентите в селото, момиче. Ще поговорим за това, като се върнеш. – А на Марик рече: – Ще си получиш отговора утре. Лийша ще се погрижи да ти се заплати.

Вестоносецът се поклони и излезе заднишком, а Бруна се отпусна и затвори очи. Сърцето на Лийша препускаше лудо, но ù беше ясно, че не трябва да прекъсва старицата, докато тя претърсва десетилетията от паметта си за начин как да излекува момчето. Лийша си взе кошницата и тръгна да наобиколи пациентите си.

Марик я чакаше отвън.

– През цялото време си знаел какво пише в писмото – обвини го Лийша.

– Разбира се – съгласи се Марик. – Бях там, докато тя го пишеше.

– Но не каза нищо – каза Лийша.

Марик се ухили.

– Аз ти предложих рокля с висока яка – отвърна той – и тази оферта все още важи.

– Ще видим – усмихна се Лийша и му подаде кесия с монети. – Парите ти.

– Бих предпочел да ми платиш с целувка – каза той.

– Ласкаеш ме, като казваш, че целувките ми струват повече от златото – отвърна Лийша. – Страхувам се, че ще те разочаровам.

Марик се изсмя.

– Мила моя, ако се бях сражавал с нощните демони по целия път от Анжие дотук и бях получил за награда само една целувка от теб, би ми завидял всеки вестоносец, който някога е минавал през Хралупата на дърваря.

– Е, в такъв случай – засмя се Лийша, – мисля да си запазя целувките още малко с надеждата за по-добра цена.

– Нанесе ми смъртна рана – рече Марик и се хвана за сърцето. Лийша му подхвърли кесията и той сръчно я улови.

– Ще ми бъде ли позволена поне честта да придружа билкарката до града? – попита той с усмивка. Поклони се и ù подаде ръка. Лийша напук на себе си се усмихна.

– Ние не действаме така бързо в Хралупата на дърваря – хвърли тя поглед към ръката му. – Но можеш да ми носиш кошницата.

Тя я закачи на протегнатата му ръка и тръгна към града, като го остави да зяпа след нея.

***

Пазарът на Смит вече гъмжеше, когато пристигнаха в центъра. Лийша предпочиташе да си избере по-отрано, докато още не се е изкупила качествената продукция, а и да си даде поръчката на Дъг месаря, преди да се отправи към пациентите си.

– Добрутро, Лийша – каза Йон Грей, най-възрастният човек в Хралупата на дърваря. Сивата му брада, истински повод за гордост, беше по-дълга от косите на повечето жени. Макар и доста снажен на младини, напоследък беше загубил по-голямата част от масата си и сега се подпираше тежко на бастуна си.

– Добрутро, Йон – отвърна тя. – Как са ставите?

– Още ме въртят – отговори той. – Най-мно’о ръцете. Понякога едвам си държа бастуна.

– И все пак винаги намираш сили да ме ощипеш, когато се обърна – отбеляза Лийша.

Йон се изкикоти.

– За един дъртофелник като мене, момиченце, т’ва си струва болката.

Лийша посегна в кошницата си и извади малък буркан.

– Значи добре, че съм ти направила още благ мехлем – рече тя. – Тъкмо няма нужда да идвам до вас да ти го нося.

Йон се ухили.

– Че ела пък да ме намажеш – рече той и ù намигна.

Лийша се опита да не се разсмее, но напразно. Макар Йон да беше развратник, той ù се нравеше. Животът ù с Бруна я бе научил, че ексцентризмът на стари години е много ниска цена, която заплащаш за богатия опит, който междувременно си натрупал.

– Боя се, че ще ти се наложи да се справиш сам – каза тя.

– Уф! – Йон размаха бастуна си с престорена ярост. – Е, ти пък си помисли, де. – Преди да си тръгне, той погледна Марик и му кимна почтително: – Всичко хубаво, вестоносецо.

Марик кимна в ответ и старецът излезе.

На пазара всички поздравяваха най-любезно Лийша, а тя спираше да се поинтересува за здравето им. Работата ù продължаваше дори на пазара.

Въпреки че с Бруна имаха много пари от продажбата на огнени клечки и други подобни, никой не искаше да вземе дори един клат за нещата, които тя избираше. Бруна ги лекуваше безплатно и никой не ù искаше пари за каквото и да било.

Марик стоеше до нея с недвусмислено закрилническо изражение, докато тя опипваше с опитна ръка плодовете и зеленчуците. Хората го заглеждаха мимоходом, но Лийша сметна, че това не е само защото го виждат за пръв път, но и поради обстоятелството, че тя е с него. Вестоносците бяха обичайна гледка в Хралупата на дърваря.

Тя улови погледа на Кийт, синът на Стефни, ако не на Смит. Момчето беше почти десетгодишно и с всеки изминал ден заприличваше все повече на пастир Майкъл. Стефни бе спазвала своята част от сделката през последните години и не се бе изказвала зле за Лийша, откакто стана чирак. Тайната ù нямаше да излезе от Бруна, но Лийша не можеше по никакъв начин да схване как Смит всяка вечер гледа сина си срещу себе си на масата и не успява да съзре истината.

Тя го повика с ръка и той притича.

– Занеси тази чанта на Бруна, като се поосвободиш от домашните задължения – каза тя и му подаде продуктите, което носеше от пазара. Усмихна му се и тайно пъхна един клат в ръката му.

Кийт се ухили широко на подаръка. Възрастните никога не взимаха пари от билкарките, но Лийша винаги даваше по нещичко на децата, заради някоя извънредна поръчка. Лакираната дървена монета от Анжие беше основната валута в Хралупата на дърваря. С нея Кийт щеше да купи райзънски бонбони за себе си и за братята и сестрите си при идването на следващия вестоносец.

Беше готова да си тръгне, но видя Мейри и отиде да я поздрави. Приятелката ù се бе претоварила със задължения през последните години. Три деца се държаха за полите ù. Един млад стъклодухач на име Бен беше напуснал Анжие, за да си търси късмета я в Лактън, я в крепостта Райзън. Беше спрял в Хралупата на дърваря да поспечели някой и друг клат със занаята си, преди да тръгне отново на път, но тогава срещна Мейри и старите му планове се разтопиха като захар в чай.

Сега Бен упражняваше занаята си в обора на бащата на Мейри и бизнесът му се радваше на голям успех. Купуваше чували пясък от вестоносците от крепостта Красия и ги превръщаше във вещи, едновременно практични и красиви. Досега в Хралупата не беше живял стъклодухач и всеки искаше да си има разни стъклени неща.

Лийша също беше доволна от нововъведението и скоро поръча на Бен да изработи по-фините части от дестилаторите в книгите на Бруна. С тях тя можеше да извлича силата на билките и да вари лекове, по-могъщи от всякога досега.

Скоро след това Бен и Мейри се ожениха и не след дълго Лийша изтегли първото им дете измежду краката на Мейри. Други две го последваха едно след друго и Лийша обичаше всяко от тях, сякаш беше нейно. Разплака се, когато я удостоиха с честта да нарекат най-малкото на нейно име.

– Добро утро, калпазани – извика Лийша, клекна и остави децата да се гмурнат в прегръдките ù. Притисна ги силно до себе си, разцелува ги и на ставане им подаде по едно бонбонче, увито в хартийка. Бонбонките тя сама си ги правеше, което също бе научила от Бруна.

– Добро утро, Лийша – каза Мейри и направи лек реверанс.

Лийша понечи да се намръщи, но овладя лицето си. Тя и Мейри бяха останали близки през годините, но сега, откакто носеше престилката с джобовете, Мейри я гледаше по друг начин и изглежда нищо не можеше да промени това. Реверансът сякаш ù беше вроден.

Въпреки това, Лийша ценеше приятелството им. Сайра идваше тайно до колибката на Бруна да моли за помски чай, но отношенията им бяха дотам. Вероятно половината мъже в селото бяха чукали на вратата ù в един или друг момент, пък и тя винаги имаше повече пари, отколкото двете с майка ù можеха да припечелят с шиенето си.

Бриана беше дори по-зле в някои отношения. Не беше говорила с Лийша от седем години насам, но намираше за какво да я клевети пред всички останали. Беше решила да ходи при Дарси за лекове, а закачките ù с Евин бързо ù бяха закръглили корема. Когато пастир Майкъл я обвини публично, тя посочи Евин като бащата, вместо сама да се изправи пред общественото мнение.

Евин се ожени за Бриана с вилата на баща ù, опряна в гърба му, и братята ù от двете му страни, и оттогава се бе заел да я прави нещастна, а с нея и сина им Калън.

Бриана се бе показала добра майка и съпруга, но така и не свали килограмите, натрупани по време на бременността, а Лийша знаеше от опит как шарят очите, а и ръцете на Евин. Носеха се слухове, че често потропвал на вратата на Сайра.

– Добро утро, Мейри – каза тя. – Познаваш ли вестоносеца Марик?

Лийша се обърна да го представи, но не го откри зад себе си.

– О, не – възкликна тя, като видя, че се е счепкал с Гаред в далечния край на пазара.

На петнадесет години Гаред беше по-едър от всеки мъж в селото, освен от баща си. Сега, на двадесет и две, той беше станал двуметрова грамада от мускули, заякнали от целодневно размахване на брадвата. Говореше се, че в него вероятно тече милнийска кръв, защото сред анжиерците нямало такива мъжаги. Мълвата за лъжата му се беше разнесла из селото и оттогава момичетата се държаха на разстояние от него от страх да не останат заедно насаме.

Може би тъкмо заради това той все още желаеше Лийша. А може би щеше да я желае и без тази причина. Но Гаред не си беше научил житейския урок. Егото му бе наедряло едновременно с мускулите и го бе превърнало в точно такъв грубиян, какъвто всички отдавна подозираха, че ще стане. Момчетата, които преди се подбиваха с него, сега подскачаха на всяка негова дума, заради грубостта му. Но той беше истинско страшилище само за този, който си позволеше неблагоразумието да спре по-задълго погледа си на Лийша.

Гаред все още я чакаше. Държеше се сякаш един ден Лийша ще се осъзнае и ще разбере, че му принадлежи. Всички опити да го убедят в обратното бяха посрещнати с твърдоглаво упорство.

– Ти не си от нашия край – рече Гаред и сръга Марик в рамото. – И май не си чул, че Лийша вече е сгодена.

Извисяваше се над вестоносеца като голям мъж над малко момченце.

Но Марик не трепна и не се помести от удара. Стоеше твърдо на мястото си, а вълчите му очи останаха вперени в очите на Гаред. Лийша си пожела мълком разумът му да надделее.