Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 38 страниц)

Майор Майк Мартин беше проснал върху масата в трапезарията карта на Персийския залив и Близкия изток и я изучаваше в компанията на няколко свои подчинени. На трийсет и седем години той съвсем не беше най-възрастният от присъстващите мъже; двама от сержантите му бяха прехвърлили четирийсетте, но бяха опитни, жилави военни в отлична форма, които с лекота можеха да насметат всеки двайсетгодишен младок.

– Нещо за нас, шефе? – попита един от сержантите.

В малките поделения широко се използват личните имена, но към офицерите обикновено се обръщат с „шефе“.

– Не зная – отвърна Мартин. – Саддам Хюсейн се намести в Кувейт. Въпросът е: ще се изтегли ли оттам доброволно, или Обединените нации ще упълномощят някого да го изхвърли? Ако стане така, сигурно ще има и за нас работа там.

– Добре – рече сержантът доволен и останалите шестима около масата кимнаха утвърдително. Що се отнася до тях, отдавна не бяха участвали в акция, която да им вдигне адреналина.

В полка имаше четири основни дисциплини и всеки трябваше да овладее една от тях. Това са свободнопадащите – специалисти по скокове с парашут от голяма височина, планинарите, чийто предпочитан терен са скалите и високите върхове, хората от бронираните разузнавателни коли, които действат на открито, и земноводните, които са майстори на кануто, надуваемите съдове и действията под вода.

В своя екип от дванайсет души Мартин разполагаше с четирима свободнопадащи, в които влизаше и той, четирима оператори на разузнавателни коли, които обучаваха хората от Абу Даби, и четирима инструктори за работа под вода.

Независимо от собствената си специалност военнослужещите от САС трябваше да познават добре и останалите дисциплини, за да бъдат взаимно заменяеми. От тях се изискваше да владеят и много други неща – радио, първа помощ езици.

Основната бойна единица се състои само от четирима души. Ако единият от тях излезе от строя, задачите му незабавно се преразпределят между останалите трима оцелели, независимо дали става дума за работа с радио или за оказване на медицинска помощ.

Хората от САС се гордеят с далеч по-високото си образователно равнище от която и да е друга част в армията и тъй като пътуват, владеенето на чужди езици е задължително. Всеки войник трябва да знае поне още един извън английския. В продължение на години това най-често беше руският, но сега, след края на студената война, той излизаше от мода. Малайският е много полезен в Далечния изток, където сраженията в Борнео продължават от години. Откакто започнаха тайните операции срещу наркобароните от Меделин и Кали в Колумбия, мнозина се пренасочват към испанския. Учи се и френски – за всеки случай.

И тъй като в продължение на много години полкът бе съдействал на султан Кабус от Оман във войната му срещу комунистическите агенти, проникващи във вътрешността на Дофар от Южен Йемен, плюс други мисии за обучаване по протежение на залива и в Саудитска Арабия, мнозина от хората на САС говореха приемлив арабски. Сержантът, който изяви желание да се посражава, беше един от тях, но дори той призна: „Шефът е направо невероятен. Истинска находка. Той дори прилича на арабин.“

Майк Мартин се изправи и прокара мургави пръсти през катраненочерната си коса.

– Време е да си лягаме.

Беше малко след десет. Трябваше да станат преди изгрев-слънце за всекидневния си петнайсеткилометров крос с питомците, преди да е станало прекалено горещо. Хората от Абу Даби ненавиждаха кроса, но шейхът настояваше. Щом тези странни военни от Англия твърдят, че така трябва, значи трябва. За това се плащаше и той искаше да получи всичко, за което е дал пари.

Майк Мартин се оттегли в стаята си и бързо заспа дълбок сън. Сержантът беше прав – той _наистина_ приличаше на арабин. Хората му често се питаха дали е наследил мургавата си кожа, тъмните очи и катраненочерната си коса от далечни средиземноморски прадеди. Не им бе казал, че бъркат.

Дядото по майчина линия и на двамата мартиновци бил английски чаен плантатор в Дарджилинг, Индия. Като деца бяха виждали негови снимки – висок, с розови страни и руси мустаци, лула в устата и пушка в ръка, стъпил върху застрелян тигър. Съвсем типичен бял сахиб, англичанин от времето на британското господство в Индия.

По-късно, през 1928-ма Терънс Грейнджър направил немислимото; влюбил се в индийско момиче и решил да се ожени за него. Какво от това, че била изискана и красива, просто така не се правело. Чаената компания не го уволнила – това би било твърде грубо, – но го изпратили на вътрешно заточение (така действително го определили) в една напълно откъсната от света плантация в далечен Асам.

Смятали да го накажат по този начин, но Грейнджър и младата му съпруга, бившата госпожица Индира Бохсе, били много щастливи там. Радвали се на дивата, прорязана от урви местност, гъмжаща от дивеч и тигри, на тъмнозелените, засадени с чай склонове, на климата и хората. Пак там, през 1930-а, се родила Сюзън. Там я отгледали – момиче от смесен англо-индийски брак, което играело с индийските деца. През 1943-а войната стигнала до Индия – японците напредвали през Бирма към границата. Грейнджър бил достатъчно възрастен и спокойно можел да не се запише доброволец, но настоял, и след първоначалната подготовка в Делхи го назначили майор в асамските стрелци. Всички британски кадети били произведени направо в чин майор, за да не служат под командването на индийски офицери, които можели да стигнат до лейтенант и капитан.

Загинал при преминаването на река Иравади през 1945-а. Тялото му така и не било върнато; то изчезнало в прогизналите бирмански джунгли. Бил един от десетките хиляди, участвали в една от най-ожесточените ръкопашни битки през войната.

С малката си пенсия от компанията вдовицата му се върнала към родния си бит. Две години по-късно дошли нови неприятности. През 1945-а Индия била разделена. Англичаните напуснали. Али Джина държал на своя мюсюлмански Пакистан на север, а Пандит Неру се съгласил на южната част, населена предимно с индуисти. Избухнали ожесточени сражения, докато вълните бежанци от двете религии се стичали на север и на юг. Повече от един милион загинали. Госпожа Грейнджър, която се бояла за дъщеря си, я изпратила да завърши образованието си при по-младия брат на покойния си съпруг, благоприличен архитект от Хейзълмиър, графство Съри. Шест месеца по-късно майка й загинала в безредиците.

Седемнайсетгодишната Сюзън Грейнджър пристигнала в Англия – родината на баща си, която виждала за пръв път. Прекарала една година в девическо училище близо до Хейзълмиър, сетне две години като стажант-сестра в болницата във Фарнам и още една като секретарка на един адвокат от града.

На двайсет и една години подала молба за работа като стюардеса в Британската международна въздушна корпорация. Обучението се провеждало в стария, преустроен метох „Дева Мария“ в Хестън, недалеч от Лондон. Дипломата й за медицинска сестра била добра препоръка, а външният й вид и обноски – още един плюс.

На двайсет и една години била красива, с буйна кестенява коса, лешникови очи и кожа на европейка с траен златист слънчев загар. След завършването си била назначена в Първа линия, Лондон – Индия, съвсем естествен избор за момиче, владеещо говорим хинди.

По онова време пътуването с четиримоторните Аргонавти било много, много дълго. Маршрутът от Лондон минавал през Рим, Кайро, Басра, Бахрейн, Карачи и Бомбай. После до Делхи, Калкута, Коломбо, Рангун, Банкок и най-сетне Сингапур, Хонконг и Токио. Разбира се, полетът не можел да се изпълни от, един екипаж и първата почивка за летците и стюардесите била в Басра, Южен Ирак, където ги сменяли други.

Именно там, през 1951-ва в Порт клуб се запознала с един доста срамежлив млад счетоводител на работа в Иракската петролна компания, тогава собственост на англичаните. Името му било Найджъл Мартин и той я поканил на вечеря. Била предупредена да се пази от женкари – сред пътниците, екипажа и по време на почивките. Но той изглеждал приличен, затова приела. Когато я изпратил обратно в базата на корпорацията, където, били настанени стюардесите, на сбогуване й подал ръка. Толкова се изненадала, че я стиснала.

Сетне, докато лежала будна в ужасната горещина, се питала какво ли ще е да се целува с Найджъл Мартин.

При следващия й престой в Басра той отново цъфнал на същото място. Едва след като се оженили, си признал колко усилия хвърлил, за да научи от местния представител на корпорацията Алекс Рейд кога отново тя ще бъде там. През есента на 1951-ва играли тенис, плували в Порт клуба и се разхождали из базарите на Басра. По негово предложение тя си взела отпуск и заминала с него за Багдад, където бил настанен на нова работа.

Скоро осъзнала, че на това място може да живее. Гъмжащите тълпи в ярко оцветени одежди, гледките и миризмите по улиците, храната, която готвели по брега на Тигър, безбройните дюкянчета, където се продавали билки и подправки, злато и диаманти – всичко това й напомняло за родната Индия. Когато Найджъл й направил предложение, веднага приела.

Оженили се през 1952-ра в катедралата „Сейнт Джордж“ – англикански храм в една от пресечките на ул. „Хайфа“. Наистина от нейна страна нямало кой да седне в черквата, но служителите от Иракската петролна компания и посолството били толкова много, че запълнили местата.

По онова време се живеело хубаво в Багдад – мудно и безгрижно. На трона било детето-крал Фейсал, страната се управлявала от Нури-ас-Саид, а преобладаващото чуждо влияние било английското. Това се дължало, от една страна, на огромния принос на Иракската петролна компания за стопанството, от друга – на факта, че повечето офицери от армията били готвени от англичаните, но най-вече на това, че всички членове на висшата класа били обучени от английски гувернантки с колосани дрехи, а следите от това възпитание остават за цял живот. С течение на времето съпрузите Мартин се сдобили с двама сина, родени през 1953-а и 1955-а. Кръстили ги Майкъл и Тери, защото били различни като маслото и водата; Гените на госпожица Индира Бохсе се проявили в Майкъл – бил чернокос, тъмноок и с маслинена кожа; местните английски шегаджии казвали, че прилича повече на арабин. Тери, роден две години по-късно, приличал на баща си – нисък, набит, с розова кожа и рижа коса.

В три часа сутринта един ординарец събуди майор Мартин.

– Има съобщение за вас, сайди.

Кодът означаваше „спешно“, а подписът показваше, че идва лично от директора на Силите със специално предназначение. Отговор не се искаше. Просто му нареждаха да се върне в Лондон с първия възможен полет. Той предаде задълженията си на един капитан, който беше за първа година в полка и негов заместник по конкретната задача, и се втурна към летището в цивилно облекло.

Самолетът от 2.55 часа за Лондон би трябвало да е излетял, но докато стотината пътници хъркаха или мърмореха на борда, стюардесата бодро съобщи, че „техническите причини“ за деветдесетминутното закъснение скоро щели да бъдат преодолени.

Когато вратата отново се отвори, за да влезе строен мъж в дънки, ботуши, риза и късо яке, преметнал малък сак през рамо, мнозина от будните го изгледаха гневно. Мъжът зае едно празно място в първа класа, настани се удобно и броени минути след излитането свали облегалката и бързо заспа.

Бизнесменът до него, който беше хапнал и пийнал предоволно, взе поредната таблетка антиацид и изгледа яростно спящата фигура до себе си.

– Проклет арабин – промърмори той и напразно се опита да заспи.

В Персийския залив се разсъмваше два часа по-късно, но реактивният самолет на Британските авиолинии се носеше на северозапад, за да кацне на Хийтроу в десет часа местно време. Майк Мартин беше сред първите излезли пътници, защото нямаше никакъв багаж. Както и очакваше, никой не го посрещна. Той обаче знаеше къде да отиде. Взе такси.

Във Вашингтон дори не се зазоряваше, но първото просветляване бе вече оцветило в розово далечните планини в околия Принс Джордж. На шестия и последен етаж на голямата елипсовидна сграда, разположена сред постройките, образуващи главната квартира на ЦРУ, известна просто като Лангли, продължаваше да свети.

Съдията Уилям Уебстър, директор на Централното разузнавателно управление, разтърка уморените си очи, изправи се и отиде до панорамните прозорци. Разлистените сребърни брези, които скриваха от погледа река Потомак, оставаха обвити в мрак. След час изгряващото слънце щеше да им върне светлозеления цвят. Беше отминала още една безсънна нощ. От момента на нахлуването в Кувейт той успяваше да подремне само между повикванията от президента, Съвета за национална сигурност, Държавния департамент и едва ли не всеки, който знаеше номера му.

Зад него, не по-малко уморени, седяха заместник-директорът по оперативните въпроси Бил Стюарт и ръководителят на отдела за Близкия изток Чип Барбър.

– Значи с това разполагаме? – попита директорът на ЦРУ, сякаш задавайки въпроса повторно, можеше да предизвика по-добър отговор.

Но промяна нямаше. Работата бе там, че президентът, Съветът за национална сигурност и Държавният департамент надаваха вой и не спираха да им вадят душата за всевъзможни извлечения, свръхсекретни разузнавателни сведения от самото сърце на Багдад, дори за най-интимните мисли на самия Саддам Хюсейн. Дали възнамерява да остане в Кувейт, или ще се изтегли под напора на заплахите, съдържащи се в резолюциите на Обединените нации, които се сипеха от Съвета за сигурност? Дали ще се огъне пред петролното ембарго и търговската блокада? Какви планове кроеше. Какви бяха намеренията му и най-вече къде се намираше самият той.

А Управлението не знаеше. Разбира се, имаха завеждащ бюрото в Багдад, но той стоеше съвсем изолиран от седмици насам. Човекът на Управлението беше известен на Рахмани, който ръководеше иракското контраразузнаване, и сега изведнъж стана ясно, че от много време са му подхвърляли само боклуци и нищо друго. Най-добрите му „източници“, очевидно работещи за Рахмани, са му поверявали врели-некипели.

Разбира се, разполагаха със снимки и то предостатъчно. Сателитите КХ-11 и КХ-12 преминаваха над Ирак на всеки няколко минути и заснемаха всичко в цялата страна. Аналитиците работеха денонощно, за да открият онова, което _би могло_ да се окаже фабрика за бойни газове или ядрен обект, докато в същото време прилича на… да речем работилница за велосипеди.

Чудесно! Аналитиците от Националната разузнавателна служба – институция на съвместно подчинение на ЦРУ и военновъздушните сили – заедно с учените глави от Националния център за разчитане на фотоматериали, работеха по съставянето на картина, която някой ден можеше и да се окаже достоверна. Това е голям команден център, онова е площадка за ракети САМ, база за изтребители и т.н. Хубаво, защото снимките го показват. И някой ден, може би, бомбите ще ги върнат в каменната ера. Но с какво друго разполагаше Саддам? Скрито и дълбоко заровено под земята?

Сега сърбаха попарата на всички онези години, през който бяха пренебрегвали Ирак. Мъжете, отпуснати на столовете зад него, бяха стари шпиони, проходили в занаята под сянката на Берлинската стена, още преди бетона дори не е бил изсъхнал. Бяха в занаята отдавна, преди електронните чудесии да поемат работата по събирането на разузнавателни данни.

И те му казаха, че камерите на Националната разузнавателна служба и прослушването на Националната агенция за сигурност във форт Мийд не са в състояние да разкриват планове, не могат да долавят намерения, не могат да предават директно от главата на диктатора.

Следователно Националната разузнавателна служба си снимаше, а ушите на форт Мийд чуваха и записваха всяка дума от всеки телефонен разговор и всяка радиовръзка, насочена към, навън и вътре в Ирак. И въпреки това безбройните въпроси оставаха без отговор.

Същата администрация и Конгрес, които бяха така хипнотизирани от електронните чудеса, че прахосаха милиарди долари да разработват и изстрелват в орбита всяка хрумнала на човека щуротия, сега вдигаха врява и настояваха за отговори, каквито въпросните щуротии не можеха да им предоставят.

А хората зад него твърдяха, че елразът, т.е. електронното разузнаване, било в подкрепа на човраза, т.е. човешкото разузнаване, а не нещо, което може да го замени. Това, само по себе си, беше хубаво да се знае, но не представляваше решение на проблема.

А проблемът се състоеше в това, че Белият дом искаше отговори, които можеше да даде със сигурност само източник, агент, шпионин или предател, заемащ високо място в иракската йерархия. _С какъвто той не разполагаше!_

– Питахте ли Сенчъри Хаус?

– Да, господин директор. В същото положение са.

– След два дни заминавам за Тел Авив – обади се Чип Барбър. – Ще се срещам с Яков Дрор. Да го питам ли?

Директорът на ЦРУ кимна утвърдително. Генерал Яков „Коби“ Дрор беше началникът на Мосад – най-малко готовата на сътрудничество „приятелска“ централа. Директорът на ЦРУ още не можеше да забрави случая с Джонатан Полард, използван от Мосад в самата Америка срещу Съединените щати. И това ако са приятели… Не му се щеше да иска услуги от Мосад.

– Притисни го, Чип. Тук няма място за игрички. Ако разполага с източник в Багдад, държим да го имаме. Искаме го и толкоз. Междувременно ще трябва да се върна в Белия дом и отново да се изправя пред Скоукрофт.

Заседанието завърши в този бодър дух.

Четиримата мъже, които чакаха сутринта на 5 август в щаба на САС в Лондон, не бяха мигнали цялата нощ.

Директорът на Силите със специално предназначение, бригадният генерал Лъват, беше прекарал на телефона по-голямата част от нея, разрешавайки си само два часа сън в креслото – между два и четири сутринта. Подобно на много бойци, и той отдавна се бе научил да открадва по някой и друг час дрямка, винаги когато ситуацията позволява. Човек никога не знае след колко време ще има отново шанс да презареди батериите си. Преди разсъмване се изми и обръсна и сега бе вече готов да започне новия ден с работа на пълни обороти.

Пътническият самолет беше задържан на пистата в Абу Даби, защото той се бе обадил на свой човек във висшето ръководство на Британските авиолинии. Когато британските управници искат да действат бързо, заобикаляйки формалностите, те винаги използуват „свой човек“. Въпросният висш чиновник от Британските авиолинии, събуден посред нощ, въобще не попита защо трябва да задържи пътническия самолет, който се намира на 5000 километра от Лондон, докато на него се качи още един допълнителен пътник. Познаваше Лъват, защото и двамата членуваха в Клуба на силите със специално предназначение в Хърбърт Кресънт. Знаеше в общи линии с какво се занимава и направи услугата, без да пита защо.

Когато дойде време за закуска, дежурният сержант се бе обадил в Хийтроу и бе разбрал, че самолетът от Абу Даби е наваксал една трета от деветдесетминутното закъснение и ще кацне към десет. Значи майорът би трябвало да се яви в щаба около единайсет.

Куриер бе доставил спешно едно лично досие от казармата „Браунинг“, където се намираше щабът на Парашутния полк в Олдършот. Адютантът на полка го бе извадил от архива малко след полунощ. Досието обхващаше цялата кариера на Майк Мартин при парашутистите от деня, в който се бе явил там като осемнайсетгодишен ученик, и включваше всичките деветнайсет години живот като професионален военен, ако не се смятат двата продължителни периода, през които е бил командирован в полка на САС.

Командващият 22-ри полк на САС, полковник Брус Крейг – още един шотландец, беше шофирал цяла нощ от Херефорд, за да донесе досието за тези два периода. Той влезе с широка крачка малко преди разсъмване.

– Добро утро, Джей Пи. Каква е тази суматоха?

Познаваха се добре. Лъват, известен с инициалите Джей Пи, бе командвал отряда, превзел окупираното от терористи иранско посолство преди десет години, а Крейг беше един от взводните му командири. Отдавна се знаеха.

– Сенчъри Хаус държат да изпратят човек в Кувейт – рече той и млъкна. Стори му се, че това е достатъчно. Не си падаше по многото приказки.

– Един от нашите ли? Мартин? – Полковникът хвърли на масата папката, която носеше.

– Така изглежда. Отзовах го от Абу Даби.

– По дяволите! Ти ще се съгласиш ли?

Майк Мартин беше един от офицерите на Крейг и те двамата също се знаеха отдавна. Той не обичаше онези от Сенчъри Хаус да му задигат готовите кадри. Директорът на силите със специално предназначение сви рамене.

– Може да трябва. Стига да става за тази работа. Ако решат, ще стигнат и най-високо, за да го отнемат.

Крейг изръмжа и взе чаша силно кафе от дежурния сержант, който се казваше Сид – двамата се бяха сражавали заедно в Дофар. Полковникът знаеше какво се случва, когато нещата опрат до политика. СИС обичаше да скромничи, но пожелаеха ли, можеха да дърпат конците от най-високо. И двамата офицери познаваха, госпожа Маргарет Тачър добре и бяха нейни големи почитатели; те знаеха също така, че подобно на Чърчил, тя никога не оставяше днешната работа за утре. Стига да пожелаеше, Сенчъри Хаус щеше да спечели. И тогава полкът щеше съдейства, макар че под прикритието на „съвместна операция“ Сенчъри Хаус щеше да контролира всичко.

Двамата мъже от Сенчъри Хаус пристигнаха веднага след полковника и се представиха. Старшият беше Стив Ланг. Придружаваше го ръководителят на сектора за Ирак Саймън Паксман. Поканиха ги в една стая, поднесоха им кафе и им предоставиха двете досиета. И двамата се заровиха в миналото на Майк Мартин след неговата осемнайсета година. Предишната вечер Паксман бе прекарал четири часа в компанията на по-младия брат, изучавайки семейната среда и възпитание в Багдад и Хейлибъри.

Мартин писал лично до Парашутния полк още като ученик през лятото на 1971-ва и му предложили среща през септември същата година в щаба на полка в Олдършот, близо до старата Дакота, от която навремето са се хвърлили британските парашутисти, за да превземат моста при Арнхем.

От училището ги осведомили, че не бил отличник, но се славел като първокласен спортист. Това изнасяло на парашутистите. Приели момчето и то започнало подготовка още същия месец – петдесет и две седмици на изтощителни тренировки.

От тях четири седмици били посветени на строева подготовка, боравене с оръжие, основни полеви умения и физическа подготовка; следвали още две седмици същото плюс първа помощ, сигнализиране и изучаване на предпазни мерки срещу ядрени, бактериологични и химически оръжия – ЯБХ.

После пак физическа подготовка, която ставала все по-тежка, но нищо не можело да се мери с осмата и деветата седмица – походи за издръжливост в планините на Уелс, където яки здравеняци припадали от напрежение, преумора и хипотермия.

Десетата седмица минала в стрелба на полигон в Хайд, Кент, където Мартин, току-що навършил деветнайсет, бил оценен като първокласен стрелец. Единайсетата и дванайсетата седмици били за изпитания на открито близо до Олдършот – просто тичане нагоре-надолу по пясъчни възвишения с дървесни трупи на рамо в кал, дъжд и смразяваща суграшица посред зима.

– Изпитания ли? – промърмори Паксман и прелисти страницата. – А какво, по дяволите, са правили през останалото време?

След изпитанията младежите получили лелеяните червени барети и комбинезони, преди да прекарат още три седмици в планините на Уелс и да се подготвят за защита, патрулиране и стрелба на живо. По това време (края на януари 1972-ра) в Уелс било ужасен студ. Хората спели на открито, мокри до кости, без да палят огън. Шестнайсетата и седемнайсетата седмици били отделени за начинаещ курс по скачане с парашут в базата на Кралските военновъздушни сили в Абингдън, където отпаднали още няколко души. И така стигнали до „парада на крилете“, когато им прикачили разпознавателните знаци за парашутисти. Макар че в доклада не го пишеше, през онази нощ в Клуб 101 бяха изпити огромен брой бири.

След още две седмици, посветени на полевите учения и наречени „последна ограда“ за известно доизкусуряване на строевите умения, през двайсет и втората седмица се състоял Парад на завършващите пред изпълнените с гордост родители, получили най-сетне възможност да видят пъпчивите младежи, които напуснали домовете си преди шест месеца.

Редник Майк Мартин отдавна бил определен като ПОМ – потенциален офицерски материал, и през май 1972-ра отишъл в Кралската военна академия Сандхърст за първия от новите едногодишни Стандартни военни курсове, които заменяли предишното двугодишно обучение.

Поради това парадът на завършващите през пролетта на 1973-а бил най-големият в историята на Сандхърст, с участието на четиристотин и деветдесет офицерски кандидати от двата стари курса, плюс абитуриентите на едногодишния. Парадът бил приет от генерал сър Майкъл Карвър, който щял по-късно да стане фелдмаршал лорд Карвър, началник-щаб на отбраната.

Младият лейтенант Мартин отишъл право в Хайд, за да поеме взвод, заминаващ за Северна Ирландия. Командвал го в продължение на три ужасни месеца, прекарани в наблюдателния пост Флакс Мил, който държал на мушка републиканския анклав в Ардойн, Белфаст. Но през онова лято животът във Флакс бил спокоен, защото след Кървавата неделя през януари 1972-ра ИРА се пазели от парашутисти като от чума.

Мартин бил назначен в Трети батальон, известен като десантници-3 или Пара-3 и след Белфаст се върнал в щаба на полка в Олдършот, за да командва новобранците, тоест да ги прекарва през чистилището, което сам бил преживял. През лятото на 1977-ма се върнал в Пара-3, който по онова време бил базиран (от предишния февруари) в Оснабрюк, в състава на Британската рейнска армия.

Там всичко било отвратително. Пара-3 били настанени в казармата „Квебек“ – разнебитен стар лагер за депортиране. Парашутистите служели по системата „пингвин“, което означавало, че три на всеки девет години не се занимавали с парашутизъм, а били използвани като най-обикновена моторизирана пехота. Нито един парашутист не обича системата „пингвин“. Духът бил нисък, между парашутистите и пехотинците често ставали сбивания и Мартин трябвало да наказва хора, на които изцяло съчувствал. Така издържал близо година, а през ноември 1977-ма кандидатствал за преместване в САС.

Значителен брой хора от състава на САС идват именно от парашутистите, може би защото са близки по подготовка, макар САС да твърдят, че тяхната е далеч по-тежка. Документите на Мартин минали през архива на полка в Херефорд, където отбелязали свободното владеене на арабски, и той бил поканен за селекционен курс през лятото на 1978-ма.

САС твърдят, че приемат всеки човек във форма и започват да работят с него. Мартин преминал стандартния „начален“ селекционен курс от месец и половина заедно с останалите парашутисти, морски пехотинци и доброволци от пехотата, бронетанковите войски, артилерията и дори инженерните войски. Курсът се основавал на един прост принцип.

Още на първия ден инструкторът им заявил с усмивка:

– Ние не се опитваме да ви обучаваме. Опитваме се да ви убием.

И било точно така. Само десет процента издържат началния курс за постъпване в САС. Това спестява време по-късно. Мартин го издържал. Сетне дошла следващата степен на обучението, в джунглите на Белиз и един допълнителен месец в Англия, специално посветен на това, как да издържаш при разпит. „Да издържаш“ означава да не проговориш, докато с теб се гаврят. Хубавото е, че както полкът, така и доброволецът имат право всеки момент да поискат връщане в частта.

– Те са луди – заяви Паксман, хвърли папката и си наля още едно кафе. – Всичките са напълно откачени.

Ланг изръмжа. Беше забил нос във втората папка, а в нея ставаше дума за опита на Мартин в Арабия, така необходим за евентуалната му мисия.

При първото си назначение прекарал три години в САС, с чин капитан и в ролята на ротен командир. Избрал Ескадрон A – свободнопадащите; има ескадрони A, B, C, D – съвсем естествен избор за човек, скачал заедно с Червените дяволи, техния елитен отбор за свободно падане от голяма височина.

Парашутистите, разбира се, не можели да използват неговия арабски, но САС можели. През трите години – от 1979-а до 1982-ра включително – той служел рамо до рамо със силите на султана на Оман в Западен Дофар, обучавал охраната на високопоставени лица в два емирата от района на Персийския залив, обучавал Саудитската национална гвардия в Рияд и изнасял лекции на личните телохранители на шейх Иза от Бахрейн. В досието му от САС, след вписването на назначенията, имало бележки, сочещи, че отново е развил силната връзка с арабската култура от момчешките си години, че говори езика по-добре от всеки друг офицер в полка и има навика, когато трябва да премисли някакъв проблем, да ходи на дълги разходки из пустинята, без да обръща внимание на горещината и мухите.

Досието показваше, че през зимата на 1981-ва се е върнал при парашутистите след тригодишното си командироване в САС и установил за своя радост, че полкът ще участва в операция „Каменно копие“, през януари и февруари 1982-ра, не другаде, а в Оман. И така той се върнал за този период в Джебел Акдар, преди да си вземе отпуска през март. През април набързо му прекратили отпуската – Аржентина окупирала на Фолкландските острови.

Пара-1 останал в Обединеното кралство, а Две и Три заминали за Южния Атлантически океан. Отплавали с кораба „Канбера“, набързо преустроен за транспортиране на войски, и слезли на сушата при Сан Карлос. Докато Пара-2 измели аржентинците от Гус Грийн, за което техният командир полковник Джоунс получил посмъртно кръста „Виктория“, Пара-3 потеглили направо в лапавицата и дъжда към Порт Станли през Източния фолкландски остров.

– Мислех, че го наричате джапане – Ланг се обърна към сержант Сид, който отново пълнеше чашата му с кафе. Сержантът сви устни. Скапани цивилни!

– Морските пехотинци му викат джапане, господине. Парашутистите и нашите хора му викат шляпане.

И в двата случая думите означават усилен поход в отвратителни условия с по петдесет и пет килограма екипировка на гърба.

Пара-3 се настанили в усамотена ферма, наречена Естансия Хаус и се подготвили за последната атака срещу Порт Станли, което означавало първо да се завземе силно укрепения връх Лонгдън. Тъкмо в онази зловеща нощ на 11 срещу 12 юни капитан Майк Мартин получил първия си куршум.

Започнало се като безшумна нощна атака срещу аржентинските позиции, която станала много шумна, когато ефрейтор Милн стъпил на мина и тя му отнесла крака. Картечниците на аржентинците веднага се обадили, ракета осветили планината като ден и тогава Пара-3 трябвало да избират между две възможности – да побегнат към прикритието назад, или да се хвърлят срещу огъня и да превземат Лонгдън. Превзели Лонгдън с двайсет и трима убити и над четирийсет ранени. Един от тях бил Майк Мартин – куршумът пронизал крака му и той дал воля на поток от гнусни псувни, за щастие на арабски.