Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 33 (всего у книги 38 страниц)

– Не зная.

– Тогава трябва да ми предложите някакво по-добро обяснение, господин бригаден генерал. Имате ли представа какво става извън вашата служба? Знаете ли, че късно снощи се върнах от Москва след напрегнати разговори с господин Горбачов и неговия представител Евгений Примаков, който беше тук миналата седмица?

Знаете ли, че нося със себе си мирно предложение, и ако президентът го приеме – а аз ще му го представя след два часа, – Съветският съюз ще свика отново Съвета за сигурност и той ще забрани на американците да ни нападнат?

При това положение, точно в този момент, очаквате от мен да унижа Съветския съюз, като разреша да проведете обиск във вилата на техния първи секретар? Честно казано, господин генерал, вие трябва да сте луд.

С това всичко приключи. Хасан Рахмани напусна министерството много ядосан, но безпомощен. Все пак имаше едно нещо, което Тарик Азиз не беше забранил. Между стените на къщата си Куликов можеше да е недостъпен. В колата си можеше да е недосегаем. Но улиците не принадлежаха на Куликов.

– Искам да бъде обкръжена – нареди Рахмани на най-добрия си екип. – Нека да е без шум, дискретно, без да се натрапвате. Но искам плътно наблюдение на сградата. Всички посетители, а такива ще има, трябва да бъдат проследявани.

Към пладне екипите от наблюдатели вече бяха по местата си. Седяха в паркирани коли, под дърветата, държейки под око четирите стени на градината на Куликов и двата края на единствената улица, която водеше към нея. Други, разположени по-надалеч, щяха да съобщават по радиото, когато някой влезе или излезе оттам.

По-младият син седеше в трапезарията на бащината си къща и гледаше дългия брезентов чувал, в който се намираше неговият баща. Сълзите се застичаха по лицето му, като си спомни за отминалите хубави години. По онова време баща му беше благоденстващ лекар, с голяма практика, дори се грижеше за семействата на някои от англичаните, след като неговият приятел Найджъл Мартин им го представи.

Спомни си за времето, когато двамата с брат си играеха в градината на Мартинови с Майк и Тери и се запита какво ли е станало с тях.

След час забеляза, че петната, които имаше по брезента, изглеждат по-големи от преди. Стана и отиде до вратата.

– Талат.

– Господарю?

– Донеси ножица и кухненски нож.

Останал сам, полковник Осман Бадри разряза чувала по дължина и в долния край. Сетне отметна брезента. Тялото на баща му беше съвършено голо.

Според традицията това е женска работа, но задачата не беше за майка му. Поиска вода и превръзки, проми и почисти обезобразеното тяло, превърза раздробените стъпала, изправи и омота счупените пищяли, покри почернелите гениталии. Докато вършеше всичко това, плачеше и плачейки, се променяше.

На смрачаване се обади на имама в гробището Алуазия в Рисафа и уреди погребение за следващата сутрин.

Всъщност тази неделна утрин на 17 февруари Майк Мартин беше в града с велосипеда си, но се бе върнал с покупките си, след като провери трите стени за някакви тебеширени знаци на път за вилата преди пладне. Следобеда поработи в градината. Господин Куликов, макар да не беше християнин, нито мюсюлманин, и не празнуваше мюсюлманския свещен ден петък, нито християнския – неделя, си беше у дома, страдаше от настинка и се оплакваше от състоянието на розите си.

Докато Мартин работеше в лехите, проследяващите групи на Мухабарат безшумно дебнеха зад стената. Йерихон, мислеше си той, няма как да остави вест, преди да са минали най-малко два дни; щеше да провери за знаци на следващата вечер.

Погребението на д-р Бадри се извърши в Алуазия в девет часа. В багдадските гробища хората бяха претрупани с работа и имамът едва сварваше да се справи със задълженията си. Само няколко дни преди това американците бяха бомбардирали едно убежище, причинявайки смъртта на повече от триста души. Хората бяха напрегнати. Няколко опечалени от съседно погребение попитаха мълчаливия полковник дали баща му е загинал от американските бомби. Той отговори кратко, че е от естествена смърт.

Според мюсюлманския обичай погребението става бързо. Почти няма изчакване между смъртта и погребението. Няма дървен ковчег, както при християните, а тялото се завива в плат. Дойде аптекарят, хванал госпожа Бадри под ръка, и когато кратката церемония приключи, си тръгнаха заедно.

Полковник Бадри стоеше само на метри от портата на Алуазия, когато чу да го викат по име. На няколко метра оттам зърна лимузина с тъмни стъкла. Едно от тях, отзад, беше наполовина отворено. Гласът отново го повика.

Полковник Бадри помоли аптекаря да заведе майка му у дома; обеща да се върне малко по-късно. Когато те си тръгнаха, той се приближи до колата. Гласът рече:

– Моля, влезте при мен, господин полковник. Трябва да поговорим.

Отвори вратата и надникна. Човекът вътре се бе дръпнал в дъното, за да му направи място. Бадри си помисли, че това лице му е познато отнякъде. Качи се и затвори вратата след себе си. Мъжът в тъмносив костюм натисна едно копче и прозорецът се вдигна, изолирайки идващия отвън шум.

– Вие току-що погребахте баща си.

– Да. – Кой беше този човек? Защо не можеше да се сети къде го е виждал?

– Онова, което сториха с него, беше отвратително. Ако бях научил навреме, щях да го предотвратя. Но научих много късно.

Осман Бадри се сви, сякаш някой го удари под кръста. Изведнъж се сети с кого разговаря. Бяха му показали този мъж преди две години на военен прием.

– Полковник, ще ви кажа нещо, заради което, ако ме издадете, ще трябва да понеса по-ужасна смърт и от тази на баща ви.

„Има само едно такова нещо, помисли си Бадри. Предателството.“

– Някога – започна мъжът, – обичах президента.

– И аз – рече Бадри.

– Но нещата се промениха. Той е полудял. В лудостта си става все по-жесток. Трябва да бъде спрян. Разбира се, знаете за Каала.

Бадри отново се изненада, този път от внезапната смяна на темата.

– Разбира се. Аз я построих.

– Точно така. Знаете ли какво има в нея?

– Не.

Старшият офицер му разказа.

– Сигурно той не говори сериозно.

– Съвсем сериозно. Има намерение да го използва срещу американците. Това може да не ни засяга, но знаете ли какво ще направи Америка в отговор? Ще отвърне със същото. Тук няма да остане тухла върху тухла, и камък върху камък. Само президентът ще остане жив. Искате ли да сте част от това?

Полковник Бадри си помисли за тялото в гробищата, над което гробарите сигурно още насипваха суха пръст.

– Какво искате да знаете?

– Кажете ми за Каала.

– Защо?

– Американците ще я разрушат.

– Искате да кажеше, че можете да им предадете тази информация?

– Повярвайте ми, има начини. Та Каала…

И полковник Осман Бадри, младият инженер, който някога искаше да проектира чудесни сгради, както преди векове бяха правили предшествениците му, разказа всичко на мъжа, наричан Йерихон.

– Координати по картата.

Бадри му даде и тях.

– Върнете се на поста си, полковник. Ще бъдете в безопасност.

Полковник Бадри излезе от колата и се отдалечи. Повдигаше му се, стомахът му се свиваше. Едва изминал сто метра, започна да се измъчва: „Какво направих?“ Внезапно разбра, че трябва да разговаря с брат си, по-големия си брат, който винаги разсъждаваше по-трезво, даваше по-умен съвет.

Извикан от Тел Авив, агентът на Мосад, наречен „наблюдателят“, в понеделник отново пристигна във Виена.

И отново се представи за видния адвокат от Ню Йорк с всички необходими документи за доказателство.

Макар истинският адвокат вече да не беше в отпуск, шансът Гемютлих, който ненавиждаше телефоните и факс машините, да се обади в Ню Йорк, за да провери, беше минимален. Това беше риск, който Мосад беше готов да поеме.

„Наблюдателят“ отново се настани в „Шератон“ и написа лично писмо до хер Гемютлих. Извини се отново, че пристига в австрийската столица неочаквано, но, както обясни, с него бил счетоводителят на фирмата и двамата искали да направят първия значителен депозит от името на техния клиент.

Писмото бе предадено на ръка в късния следобед и на следната сутрин отговорът на Гемютлих пристигна в хотела – предлагаше да се срещнат в десет.

„Наблюдателят“ наистина не беше сам. С него беше мъж, известен просто като Касоразбивача, защото такава му беше специалността.

Ако Мосад разполага в централата в Тел Авив с практически неповторима колекция от фалшиви фирми, фалшиви паспорти, бланки и всички останали подробности, свързани с измамата, най-голяма заслуга за това имат нейните касоразбивачи и ключари. Способността на Мосад да прониква в заключени места има особено място в света на тайните. В науката за незаконно проникване Мосад се смята за най-ненадмината. Ако в Уотъргейт бе работила група на Невиот, никой нищо нямаше да разбере.

Толкова голяма е славата на израелските „ключари“, че когато британските производители изпращали ново производство на СИС за забележки, Сенчъри Хаус препращал ключалката в Тел Авив. Мосад, коварни както винаги, я разучавали, откривали как се отваря, след което я връщали в Лондон с надпис: „неотключваема“. СИС разбрали за това едва по-късно.

Следващия път, когато британска фирма излязла с особено блестяща нова ключалка, от Сенчъри Хаус ги помолили да си я вземат, да я пазят, а да дадат една малко „по-лесна“ за анализ. В Тел Авив изпратили по-лесната. Там я разучили и накрая я отворили, сетне я върнали в Лондон със същия надпис. Но СИС препоръчал на производителите да пуснат на пазара първоначалния продукт.

Година по-късно това довело до неприятен инцидент, когато мосадски „ключар“ прекарал три часа да се поти и беснее пред такава ключалка в коридора на административна сграда в европейска столица, преди да се измъкне посинял от ярост. Оттогава англичаните сами си проверяват ключалките и оставят Мосад да се оправя сам.

„Ключарят“, доведен от Тел Авив, не беше най-добрият в Израел, а заемаше второ място. За това си имаше причина – той притежаваше нещо, което най-добрият нямаше.

Младият мъж беше инструктиран в продължение на шест часа през нощта от Гиди Барзилаи на тема създадените от немско-френския мебелист Ризенер неща и пълно описание от „наблюдателя“ на вътрешното разположение на сградата на Винклербанк. Проследяващият екип от Ярид допълни образованието му със схемата на движение на нощния пазач, по-точно по кое време на нощта къде в сградата светват и угасват лампи.

Същия понеделник Майк Мартин изчака до пет следобед, изкара своя раздрънкан велосипед по покрития с малки камъчета двор до задната врата на градината на Куликов, отвори я и излезе.

Качи се и завъртя педалите към най-близкия ферибот, който пресичаше реката там, където някога се издигаше мостът Джумхурия.

Зави зад ъгъла, който не се виждаше от вилата, и видя първата паркирана кола. После втората. Когато двамата мъже излязоха от втората кола и застанаха насред платното, стомахът му се сви. Рискува и хвърли поглед зад себе си; двама мъже бяха излезли от другата кола и му бяха пресекли пътя назад. Със съзнанието, че всичко е свършено, той продължи да върти педалите. Нищо друго не можеше да направи. Един от хората пред него му посочи тротоара.

– Хей, ти! – извика той. – Спри там!

Спря под дърветата край пътя. Показаха се още трима души, войници. Оръжието им бе насочено към него. Бавно вдигна ръце.

Глава 21

Тази сутрин британският и американският посланик се срещнаха в Рияд, привидно неофициално, за да пият чай с дребни сладки.

На ливадата в британското посолство присъстваха още Чип Барбър, който се водеше към персонала на посолството на САЩ, и Стив Ланг, който би казал на всеки случайно запитал го, че работи в културния отдел на своята страна. Третият гост, откъснал се от задълженията си по изключение, беше генерал Норман Шварцкопф.

Много скоро петимата мъже се озоваха заедно в един ъгъл на ливадата. Когато всеки знае какво работят останалите, нещата стават много по-лесни.

Темата беше задаващата се война, но петимата разполагаха с информация, която не беше достъпна за другите. Сред нея бяха подробностите на мирния план, който Тарик Азиз беше донесъл от Москва след разговорите си с Михаил Горбачов и в този ден бе представил на Саддам Хюсейн. Това даваше повод за тревога, но по различни причини.

Генерал Шварцкопф вече бе отклонил предложение от Вашингтон да нападне по-рано от планираното. Съветският мирен план предвиждаше да се обяви прекратяване на огъня и още на следващия ден Ирак да се изтегли от Кувейт.

Вашингтон знаеше подробностите не от Багдад, а от Москва. Незабавният отговор на Белия дом беше, че планът има своите достойнства, но не решава ключовите въпроси. В него не се споменава, че Ирак се отказва завинаги от претенциите си върху Кувейт; не взема предвид невъобразимите поражения, понесени от Кувейт – петстотинте петролни пожара, милионите тонове суров петрол, който изтича в Персийския залив и отравя водите му, двестате екзекутирани кувейтци, разграбването на Кувейт Сити.

– Колин Пауъл ми съобщи – каза генералът, – че Държавният департамент настоявал за по-твърд курс. Смятат да поискат безусловна капитулация.

– Това е така – рече американският посланик.

– Аз пък им казах – продължи генералът, – че трябва да се посъветват с някой арабист по въпроса.

– Така ли – попита британският посланик, – а защо?

Двамата посланици бяха изпечени дипломати, работили дълги години в Близкия изток. И двамата бяха арабисти.

– Ами – рече главнокомандващият, – такъв ултиматум не върши работа при арабите. Те по-скоро ще загинат.

В групата настъпи мълчание. Посланиците се вгледаха в невинното лице на генерала с надеждата да открия намек за ирония.

Двамата разузнавачи запазиха мълчание, но мислеха едно и също – та нали точно такава е целта, драги ми генерале.

– Идваш от къщата на руснака.

Казаното беше изявление, а не въпрос. Офицерът от контраразузнаването носеше цивилни дрехи, но му личеше, че е военен.

– Да, бей.

– Документи.

Мартин започна да рови в джобовете на своя диш-даш и извади картата си за самоличност и мазното и смачкано писмо, което му даде още в самото начало първият секретар на посолството Куликов. Офицерът разгледа картата, сравни лицето със снимката и надникна в писмото.

Израелските фалшификатори си бяха свършили добре работата. През зацапаната пластмаса го гледаше простоватото брадясало лице на Махмуд Ал-Хури.

– Претърси го!

Другият цивилен прекара ръце по тялото под диш-даша, сетне поклати глава. Нямаше оръжие.

– Джобовете.

От джобовете излязоха няколко банкноти, монети, джобно ножче, различни цветни тебешири и целофанено пликче. Офицерът вдигна последната вещ.

– Какво е това?

– Неверникът го хвърли. Слагам си вътре тютюна.

– Тук няма тютюн.

– Да, бей, свърших го. Надявах се да си купя на пазара.

– И не ми викай „бей“. Това си отиде с турците. Откъде си всъщност?

Мартин описа селцето далеч на север.

– То е известно с пъпешите си – добави услужливо той.

– Пъпеши! – сопна се офицерът, който виждаше, че хората му едва сдържат смеха си.

Откъм дъното на улицата се показа голяма лимузина и спря на двеста метра. По-младшият офицер побутна началника си и кимна към колата. Старшият офицер се обърна, погледна и рече на Мартин:

– Чакай тук.

– Кого си хванал? – попита Хасан Рахмани.

– Градинаря, господин генерал. Работи там. Гледа розите и алеите, пазарува за готвачката.

– Умен ли е?

– Не, господин генерал, на практика глуповат. Селянин от дълбоката провинция, дошъл е от някакво село, където отглеждат пъпеши.

Рахмани се замисли. Ако задържи глупака, руснаците ще се чудят защо техният човек не се връща. Това ще ги накара да се усъмнят. Надяваше се, ако руската мирна инициатива се провали, да получи разрешение да претърси къщата. Ако оставеше човека да си свърши възложената работа и да се върне, той можеше да предупреди работодателите си. Опитът на Рахмани говореше, че всеки беден иракчанин говори, при това добре, един език. Извади портфейла си и измъкна сто динара.

– Дай му това. Кажи му като свърши с покупките, да се прибере. Сетне му обясни да си държи очите отворени за човек с голям сребърен чадър. Ако не каже нищо за нас и ни докладва утре какво е видял, ще бъде добре възнаграден. Ако каже на руснаците, ще го дам на АМАМ.

– Слушам, господин генерал.

Офицерът взе парите, върна се и инструктира градинаря какво да прави. Мъжът изглеждаше объркан.

– Чадър ли, сайди?

– Да, голям, сребърен, може би черен, който сочи към небето. Виждал ли си такова нещо.

– Не, сайди – отвърна човекът, – когато вали, всички бягат в къщата.

– Велик е Аллах! – промърмори офицерът. – Той не е за дъжд, тъпако, а за изпращане на съобщения.

– Чадър, който изпраща съобщения – повтори бавно градинарят. – Ще внимавам за него, сайди.

– Хайде, махай се – рече отчаян офицерът. – И на никого нищо да не казваш, ясно ли е?

Мартин мина покрай лимузината. Когато се приближи Рахмани сведе главата си. Не беше нужно селянинът да види началника на контраразузнаването на Република Ирак.

Мартин откри тебеширения знак в седем и прибра съобщението в девет. Прочете го на светлината от прозореца на едно кафене, осветено не с електричество, защото такова нямаше, а с газена лампа. Когато видя текста, си подсвирна тихичко, сгъна хартията и я сложи в гащите си.

И дума не можеше да става да се върне във вилата. Предавателят беше „гръмнат“ и да изпрати ново съобщение, би означавало да си търси белята. Погледна към автобусната гара, но тя гъмжеше от патрули на армията и АМАМ, които търсеха дезертьори.

Затова отиде на пазара за плодове в Касра и намери шофьор на камион, който тръгваше на запад. Човекът отиваше на няколко километра отвъд Хабания и двайсет динара го убедиха да вземе пътник. Много шофьори на камиони предпочитаха да пътуват нощем, защото смятаха, че Кучите синове няма да ги видят в тъмното от самолетите си, без да знаят, че денем или нощем камионите за плодове не стояха на челно място в списъка на генерал Чък Хорнър.

Ето защо пътуваха през нощта, на фарове, които едва блещукаха. На разсъмване Мартин се озова на шосето, непосредствено западно от езерото Хабания, където шофьорът зави към богатите чифлици по горното течение на Ефрат.

Два пъти ги спираха патрули, но Мартин показваше документите си и писмото от руското посолство, обяснявайки, че е работил като градинар за неверниците, но те си отивали у дома и го уволнили. Оплакваше се, че се отнесли зле с него, а нетърпеливите войници му казваха да млъкне и да си върви по пътя.

Тази нощ Осман Бадри се намираше недалеч от Майк Мартин. Движеше се в същата посока, но го бе изпреварил. Целта му беше базата на изтребители, където командир на ескадрилата беше по-големият му брат Абделкарим.

През 1980-а белгийската строителна фирма „Сикско“ сключи договор за строителство на осем свръхзащитени въздушни бази, където да бъде настанен каймакът на иракските изтребители.

Характерно за базите беше, че почти всичко се намираше под земята – казармените помещения, хангарите, складовете с гориво, помещенията на екипажите и големите дизелови генератори, които ги снабдяваха с електроенергия.

Над земята се виждаха единствено пистите, дълги по три хиляди метра. Но край тях липсваха сгради и хангари и съюзниците смятаха, че са „скелети“ на летища, подобно на Ал Харз в Саудитска Арабия, преди там да се настанят американците.

Ако човек се вгледаше по-внимателно обаче, щеше да открие дебели по един метър бетонни противовзривни врати, които водеха от пистите към подземни рампи. Всяка база беше пет на пет километра и периметърът беше ограден с бодлива тел. Но както и при Тармия, базите на „Сикско“ сякаш не действаха и затова бяха оставени на мира.

За да действат оттам, пилотите получаваха инструкции, влизаха в кабините си и палеха двигателите под земята. Едва когато достигнеха пълната си мощност „на сухо“, вратите към рампите се отваряха. Долу имаше дебели стени, които предпазваха останалата част от базата от струите, изхвърчащи от техните сопла, и отклоняваха отработените газове нагоре, за да се смесят с горещия пустинен въздух.

Изтребителите се втурваха по рампите, излизаха на пълна мощност, с включени ускорители, понасяха се с писък по пистата и се вдигаха за секунди във въздуха. Дори когато се случеше да ги засече някой АУАКС, те се появяваха изневиделица и се приемаше, че са изпълнявали нисък полет, а са излетели от другаде.

Полковник Абделкарим Бадри беше назначен в една от тези бази на „Сикско“, известна като КМ 160, защото се намираше край шосето Багдад-Ар Рутба, на сто и шейсет километра западно от Багдад. По-малкият брат се представи на постовия при оградата малко след залез-слънце.

Имайки предвид чина му, незабавно се обадиха от караулното помещение в жилището на командира на ескадрилата и скоро един джип се появи в голата пустиня.

Млад лейтенант от военновъздушните сили придружи посетителя в базата, докато джипът влезе през друга скрита и по-малка рампа в подземния комплекс.

Лейтенантът остави джипа на паркинга и поведе госта по дългите бетонни коридори, покрай пещери, в които механици работеха край самолети МИГ 29. Въздухът беше чист и филтриран и навсякъде се чуваше бръмченето на генератори.

Накрая влязоха в района, където бяха настанени старшите офицери, и лейтенантът почука на една врата. Отвътре се чу команда и той въведе Осман Бадри в апартамента на началника на базата.

Абделкарим стана и братята се прегърнаха. По-възрастният мъж беше на трийсет и седем години, също полковник, също мургав и красив, с тънък мустак. Не беше женен, но не страдаше от липса на дамско внимание. Гаранция за това даваха бляскавата униформа и крилата на пилот. Видът му съвсем не лъжеше – генералите от военновъздушните сили признаваха, че е най-добрият пилот на изтребител в страната, а и руснаците, които го бяха обучавали на първенеца от тяхната бойна авиация, свръхзвуковия МИГ 29, споделяха това мнение.

– Е, братко, какво те води насам? – попита той.

След като седна и взе прясно свареното кафе, Осман разгледа по-големия си брат. Около устата му забеляза бръчки, каквито преди нямаше, а очите му бяха уморени.

Абделкарим не беше глупав, нито страхлив. Беше изпълнил осем полета срещу американците и англичаните. Върнал се бе от всички – на косъм. Видял бе как ракетите Спароу и Сайдуиндър свалят най-добрите му колеги или пръскат самолетите им във въздуха, а самият той беше избягал от четири.

Още след първия опит да прихване американските изтребители-бомбардировачи му стана ясно, че борбата е повече от неравна. Липсваше му информация къде се намират враговете, колко са на брой, какъв тип, на каква височина и в каква посока се движат. Иракските радари бяха извадени от строя, контролните и командните центрове – изравнени със земята, а пилотите – оставени сами на себе си.

Още по-лошо, американците с техните АУАКС можеха да открият иракските бойни самолети, преди да са се вдигнали на триста метра, да кажат на своите пилоти къде да отидат и какво да направят, за да си осигурят най-добрата позиция за атака. Абделкарим Бадри знаеше, че за иракчаните всеки боен полет е равносилен на самоубийство.

Нищо не каза за това, само се усмихна и попита брат си какви вести носи. Вестите заличиха усмивката.

Осман разказа за събитията от изминалите шейсет часа; появата на АМАМ на разсъмване, претърсването, какво са намерили в градината, как са били майка им и Талат, за арестуването на баща им. Разказа как са го повикали, когато съседът аптекар най-сетне успял да предаде съобщение за него, и как пътувал с колата си и намерил тялото на баща им на масата в трапезарията.

Устните на Абделкарим се свиха гневно, когато Осман му съобщи какво е намерил, когато е срязал чувала с тялото, и как баща им е бил погребан тази сутрин.

По-възрастният мъж се приведе напред, когато Осман му разказа как е бил пресрещнат на излизане от гробището и последвалия разговор. Когато брат му свърши, той попита:

– Всичко ли му каза?

– Да.

– А всичко това вярно ли е? Ти наистина ли си построил тази Крепост, тази Каала?

– Да.

– И му каза къде се намира, за да предаде информацията на американците, така ли?

– Да. Сбъркал ли съм?

Абделкарим помисли известно време.

– Колко души в Ирак знаят за това, братко?

– Шест – отвърна Осман.

– Кои са те?

– Самият президент, Хюсейн Камел, който осигуряваше средствата и работната ръка, Амир Саади, който достави техниката, генерал Ридха, който осигури артилеристите, и генерал Мусули от инженерните войски – той ме предложи за работата. И аз. Аз я построих.

– А пилотите на хеликоптери, които водят посетителите?

– Те знаят координатите, за да стигнат там. Но не и какво има вътре. Освен това ги държат под карантина в някаква база, не зная къде точно.

– Тези посетители, колко от тях биха могли да знаят?

– Нито един. Връзват им очите преди излитане и им свалят превръзките, едва след като са пристигнали.

– Ако американците унищожат този Кабдату Аллах, кого според теб ще заподозре АМАМ? Президента, министрите, генералите – или теб?

Осман зарови лице в ръцете си и простена.

– Какво направих?

– Боя се, малки ми братко, че си унищожил всички ни.

И двамата знаеха правилата. За предателство президентът не иска една жертва, а изтребва три поколения; баща и чичовци, та да не остане от опетненото семе; синовете и племенниците, та никой да не порасне и да му отмъсти за тях. Осман Бадри тихо заплака.

Абделкарим стана, изправи брат си на крака и го прегърна.

– Правилно си постъпил, направил си онова, което трябва. Сега да видим как ще се измъкнем оттук.

Погледна часовника си – осем вечерта.

– От тук до Багдад няма обществени телефонни линии – рече той. – Само подземни кабели до хората от отбраната в различните им бункери. Но това съобщение не е за тях. Колко време ще ти трябва, за да стигнеш с кола до нашата къща?

– Три, може би четири часа, отвърна Осман.

– Имаш осем, за да отидеш и се върнеш. Кажи на мама да сложи всичко ценно в колата на татко. Тя може да кара – не добре, но достатъчно. Да вземе Талат и да отидат в селото на Талат. Да потърси убежище при племето му и да чака, докато някой от нас не се свърже с нея. Разбра ли?

– Да. Мога да се върна на разсъмване.

– Преди разсъмване. Утре ще водя едно крило МИГ-ове в Иран. Други преди нас вече отидоха. Това е някакъв налудничав план на президента да спаси най-добрите си изтребители. Глупости, разбира се, но това може да ни спаси живота. Ще дойдеш с мен.

– Смятах, че МИГ 29 е едноместен.

– Разполагам с един учебен, който е двуместен. Ще бъдеш облечен като офицер от военновъздушните сили. Ако имаме късмет, ще се измъкнем. Тръгвай.

Тази нощ Майк Мартин тръгна в западна посока по пътя за Ар Рутба, когато колата на Осман Бадри префуча край него. Нито един не обърна внимание на другия. Мартин се бе насочил към следващото място за преминаване на реката на двайсет и четири километра по-нататък. Тъй като мостът беше разрушен, камионите трябваше да чакат за ферибота. Предпочиташе да плати на друг шофьор да го закара още по на запад.

В малките часове на нощта намери точно такъв камион, но той го закара само извън Мухамади. Там пак зачака. В три часа колата на полковник Бадри отново профуча край него. Не вдигна ръка, нито пък тя спря. Човекът в колата очевидно бързаше. Преди разсъмване пристигна трети камион, излезе отстрани на главния път и спря да го вземе. Отново плати на шофьора от намаляващия запас динари и мислено благодари на онзи, който бе решил да му даде шепата банкноти в Мансур. На разсъмване домакинството на Куликов щеше да се оплаче, че са загубили градинаря си.

Претърсването на бараката щеше да разкрие блока с хартия за писма под сламеника, странно притежание за неграмотен човек, а по-нататък и предавателя под плочите. Към обяд издирването щеше да е в разгара си – не само в Багдад, а и в цялата страна. До падането на нощта той трябваше да е далеч в пустинята, на път към границата.

Камионът, в който пътуваше, беше отминал КМ 160, когато крилото МИГ 29 излетя.

Осман Бадри беше в ужас, защото принадлежеше към категорията хора, които страшно мразят да летят. Той стоеше настрана, докато брат му инструктираше четиримата млади пилоти, които щяха да летят с тях. Повечето от пилотите на годините на Абделкарим бяха мъртви, а тези бяха младежи, над десет години по-млади от него, наскоро завършили училището. Слушаха прехласнати командира на тяхната ескадрила и кимаха в знак, че разбират.

В МИГ-а, когато подвижният капак се затвори, Осман помисли, че преди не е чувал такъв рев. В затвореното пространство двата съветски турбореактивни двигателя РД 33 набраха максималната си мощност „на сухо“. Присвит в кабината зад брат си, Осман видя как огромните врати се отварят на хидравличните си повдигачи. В края на пещерата просветна квадрат бледосиньо небе. Шумът нарасна, когато пилотът превключи на ускорител и съветският прехващач с две вертикални перки се затресе на спирачките си.

Когато спирачките се освободиха, Осман изпита чувството, че в кръста го е ритнало муле. МИГ-ът скочи напред, бетонните стени профучаха покрай тях, реактивният самолет премина по рампата и излетя в светлината на утрото.

Осман затвори очи и започна да се моли. Тропотът на колелата престана, стори му се, че се носи по повърхността на вода, и отвори очи. Водещият МИГ правеше кръг ниско над земята, докато останалите четири реактивни машини излетяха с писък от тунела под тях. Сетне вратите се затвориха и военновъздушната база престана да съществува.

Навсякъде се виждаха циферблати и индикатори, копчета, екрани, бутони и лостове. Между краката му стърчеше дублираща колона за управление. Брат му беше казал да не пипа нищо и той с готовност го послуша.

На триста метра крилото от пет МИГ-а застана в редица, като четиримата младежи следваха командира на ескадрилата. Брат му взе курс право на изток и малко на юг, летейки ниско, надявайки се да не го открият и да пресече южните покрайнини на Багдад, като скрие машините от любопитни американски очи в множеството промишлени зони и други радарни изображения.

Рискът, който поемаше, за да избегне радарите на самолетите АУАКС над Персийския залив, беше изключително голям, но друг избор нямаше. Получил беше официална заповед, а освен това Абделкарим Бадри имаше и още една причина да иска да пристигне в Иран.

Тази сутрин имаше късмет. В края на всяка дълга смяна над Залива самолетите АУАКС трябва да се върнат в базата си и да бъдат сменени от други. Понякога по време на смяната има кратък прозорец, когато радарното проследяване се прекъсва. Преминаването ниско над Южен Багдад и Салман Пак на крилото иракски машини имаше късмета да съвпадне тъкмо с такова прекъсване.