Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 34 (всего у книги 38 страниц)

Иракският пилот се надяваше, че като продължи да лети на триста метра, ще може да се промъкне под летящите американски самолети, които обикновено действаха от шест хиляди метра нагоре. Искаше да заобиколи иракския град Ал Кут от север и да се отправи директно по най-краткия път към иранската граница.

Тази сутрин, в същия час, капитан Дон Уокър от 356-а тактическа изтребителна ескадрила на база в Ал Харз водеше крило от четири Страйк Игъла на север към Ал Кут, със задачата да бомбардира голям мост над река Тигър, където самолет Джей-СТАР бе засякъл танкове на Републиканската гвардия да се отправят на юг към Кувейт.

През тази война ескадрилата на Дон Уокър беше изпълнявала преди всичко нощни полети, но мостът северно от Ал Кут беше „по спешност“, което означаваше, че няма време за губене, щом се използва от иракски танкове. Така че въздушното нападение тази сутрин носеше гриф „по заповед от Йеремия“, т.е. генерал Чък Хорнър искаше да бъде направено веднага.

Игълите бяха натоварени с еднотонни, направлявани с лазер бомби, и ракети въздух-въздух. Поради положението на пилоните за закачане на бомбите под крилата на Игъл товарът беше асиметричен, защото от едната страна те тежаха повече, отколкото ракетите Спароу от другата. Това пилотите наричат гаден товар. Автоматичното управление на елероните компенсира неравновесието, но това не е товар, с който пилотите биха искали да влязат във въздушен бой.

Докато МИГ-овете, които летяха на сто и петдесет метра, бръснеха повърхността на терена и се приближаваха от запад, Игълите идваха от юг и се намираха на сто двайсет и пет километра.

Първият признак за присъствието им за Абделкарим Бадри беше чуруликането в ушите. Брат му зад него не разбираше какво е това, но бойните пилоти знаят. Учебният самолет водеше, четиримата младежи го следваха, общо взето в клинообразна формация. И те го чуха.

Чуруликаха приемниците им, предупреждаващи за радар. Това означаваше, че някъде във въздуха наоколо има други радари, които претърсват небето.

Четирите Игъла бяха настроили радарите си на функцията „търси“ – лъчите „премитаха“ пред тях, за да им показват какво има там. Съветските приемници бяха приели лъчите и предупреждаваха пилотите.

МИГ-овете нямаха избор. Трябваше да продължат напред. На сто и петдесет метра те бяха много под Игълите и щяха да пресекат проекцията на посоката, в която те летяха.

На деветдесет километра чуруликането в ушите на иракските пилоти се превърна в остър сигнал. Приемниците им казваха: някой там е превключил от функция „търси“ и те е заковал.

Зад Дон Уокър влъхвата му Тим забеляза промяната в поведението на своя радар. От плавно движение насам-натам американските радари бяха заковали, стеснили лъча си и се бяха съсредоточили върху откритието си.

– Имаме пет неидентифицирани обекта – промърмори влъхвата и включи сигнала за разпознаване на приятел или враг. Другите влъхви от ятото направиха същото.

Всички бойни самолети носят този апарат. Той изпраща пулсиращ сигнал на определени честоти, които се сменят ежедневно. Бойните самолети, които се сражават на една и съща страна, получават този сигнал и отговарят: „Приятел съм.“ Вражеските машини не могат да го направят. Петте точки на радарния екран, пресичащи пътя на Игълите километри пред тях и близо до земята, биха могли да са „приятелски“, които се връщат от боен полет. Беше много вероятно, защото в небето имаше повече съюзнически, отколкото иракски самолети.

Тим отправи въпрос към неидентифицираните обекти на функции едно, две и четири. Не получи отговор и докладва:

– Вражески.

Дон Уокър превключи ракетите си на радар и промърмори: „Търсим схватка“ на останалите трима пилоти. Насочи носа на самолета надолу и се понесе.

Абделкарим Бадри беше в неблагоприятно положение и го знаеше. Разбра го в момента когато американците го засякоха. Знаеше без всякакъв апарат за разпознаване, че другите машини не могат да са иракски. Знаеше, че е засечен от вражески самолети и че младите му колеги няма да могат да се справят с тях.

Неблагоприятното му положение произтичаше от МИГ-а, на който летеше. Тъй като беше учебен, единственият вид с две места, той въобще не беше предназначен за бой. Едноместните МИГ-ове имат радари, с които могат да оглеждат около себе си, за да се обслужват ракетите им, докато учебният самолет имаше радар, който оглеждаше под ъгъл от шейсет градуса на носа. Знаеше, че някой го е засякъл, но не можеше да го види.

– Какво имаме? – попита късо партньора си. Отговори му задъхано и изплашено.

– Четири вражески самолета, които се спускат бързо.

И така, опитът не беше успял. Американците се бяха спуснали надолу от юг с намерение да ги гръмнат във въздуха.

– Разпръснете се, спуснете се ниско, преминете на ускорител, насочете се към Иран – заповяда им той.

Младите пилоти нямаха нужда от подканяне. От соплата на самолетите им изскочи пламък и изтребителите преминаха звуковата бариера, като почти удвоиха скоростта си.

Въпреки огромния разход на гориво, едноместните можеха да поддържат ускорителя достатъчно дълго, за да избягат от американците и въпреки това да стигнат Иран. Преднината, която имаха, нямаше да позволи на американците да ги догонят, макар че и те сигурно бяха включили ускорителите.

Абделкарим Бадри нямаше такъв избор. Когато бяха строили учебния вариант, съветските инженери не само бяха монтирали по-прост радар, но и значително бяха намалили резервоарите за гориво, за да направят място за ученика и неговото собствено тегло.

Полковникът носеше под крилата си допълнителни резервоари за продължителен полет, но те нямаше да са достатъчни. Можеше да избира между четири неща. Не му трябваха повече от две секунди, за да ги прецени.

Можеше да включи ускорителя и да продължи за Иран, като избяга от американците, но скоро след като пресечеше границата, щеше да остане без гориво. Дори ако двамата с брат му катапултираха и се спуснеха без произшествия, щяха да паднат сред персийските племена, които бяха пострадали ужасно по време на войната между двете страни от онова, което пускаха върху им иракските авиатори.

Можеше да използва ускорителя си, за да избяга от Игълите, сетне да полети на юг, да катапултира над Саудитска Арабия и да стане пленник. И през ум не му мина, че могат да се отнесат хуманно с него.

Полковник Абделкарим Бадри натисна до край ръчката за газта, премина на ускорител и полетя на среща с идващите американци.

Още щом се обърна, четирите Игъла влязоха в обсега на радара му. Два от тях се бяха отклонили. Втурнали се бяха след бягащите едноместни машини, всички с включени ускорители, всички преминали звуковата бариера.

Но водачът на американците идваше право към него. Бадри усети потреперването, когато МИГ-ът прескочи звуковата бариера, намести мъничко колоната, за управление и се понесе към гмуркащия се Игъл пред себе си.

– Господи, той идва право към нас! – възкликна Тим от задната седалка. Уокър знаеше и без това. Собственият му радарен екран му показваше четирите изчезващи точки на иракските машини, побягнали към Иран, и единичната бляскава точка на вражеския изтребител, който се качваше към него за схватка. Индикаторът, който отмерваше разстоянието, се въртеше като повреден будилник. На петдесет километра един от друг те се носеха със скорост от 2500 километра в час. Не виждаше с просто око МИГ-а, но и това скоро щеше да стане.

На задната седалка полковник Осман Бадри беше съвсем объркан. Не беше разбрал нищо от онова, което ставаше. Внезапният тласък на включения ускорител отново го беше блъснал в кръста, а резкият завой при тази скорост го бе накарал да загуби за няколко секунди съзнание.

– Какво става? – извика той в микрофона си, без да разбира, че не е натиснал копчето и брат му не може да го чуе.

Палецът на Дон Уокър се поколеба над копчетата за изстрелване на ракетите.

Можеше да избира между дългобойната АИМ-7 Спароу, която се насочваше с радар от самия Игъл, и АИМ-9 Сайдуиндър с по-малък обсег и насочваща се по топлинната следа.

На разстояние двайсет и четири километра видя малката черна точка, която препускаше към него. Двата отвесни стабилизатора показваха, че това е МИГ 29, който, в подходящи ръце, се смята за един от най-добрите изтребители прехващачи. Уокър не подозираше, че има пред себе си невъоръжен учебен самолет. Знаеше само, че машината срещу него може да носи съветска ракета АА-10 със същия обхват както собствената му АИМ-7. Затова избра Спароу.

На петнайсет километра изстреля своите ракети право напред. Те проблеснаха и изчезнаха, прихванаха радарния лъч от МИГ-а и послушно тръгнаха към него.

Абделкарим Бадри видя проблясването на ракетите, когато те бяха изстреляни от Игъла, което му даваше още няколко секунди живот, освен ако можеше да принуди американеца да се отклони. Посегна от лявата си страна и дръпна един лост.

Дон Уокър често се бе питал как ли ще бъде и сега разбра. От долната част на крилата на машината срещу него видя ответните блясъци. И сякаш ледена ръка го хвана за корема, почувства смразяващ страх. Друг човек беше изстрелял две ракети срещу него и сега той гледаше смъртта право в очите.

Две секунди след като изстреля Спароу, на Уокър му се щеше да бе избрал Сайдуиндър. Причината беше проста, те бяха ракети, които изстрелваш и забравяш за тях – щяха да намерят врага независимо къде се намира Игълът. А Спароу имаха нужда от Игъла, за да ги насочва; ако сега се отклонеше, без ръководство те щяха да „оглупеят“, да започнат да бродят по небето и да паднат, без да поразят нищо на земята.

Частица от секундата преди да се отклони, видя как „ракетите“, изстреляни от МИГ-а, започват да падат към земята. Без да вярва на очите си, разбра, че това съвсем не са били ракети; иракският пилот го беше изиграл, като беше освободил допълнителните резервоари. Алуминиевите резервоари бяха блеснали на утринното слънце, имитирайки блясъка на ракетното гориво. И той, Дон Уокър от Тълса, Оклахома, почти се беше хванал на номера.

В своя МИГ Абаделкарим Бадри разбра, че американецът няма да се отклони. Постави на изпитание куража на противника и загуби. На задната седалка Осман беше намерил бутона за включване. Виждаше през рамото на брат си, че се качват, вече се намираха на много километри над земята.

– Къде отиваме? – Изпищя той. Последното нещо, което чу, беше съвсем спокойният глас на Абделкарим:

– Не се тревожи, братко мой. Отиваме да поздравим баща си.

Уокър видя как в същия момент двете Спароу се взривиха, огромни червени божури на пет километра от него, сетне парчетата от съветския изтребител започнаха да падат надолу. Усети как по гърдите му се стичат струйки пот.

Неговият партньор Ранди Робъртс, който беше летял над и зад него, се появи край дясното му крило, вдигнал дясната си ръка с палец нагоре. Отвърна му по същия начин. Останалите два Игъла, които се бяха отказали от безплодното преследване на другите МИГ-ове, изплуваха под него и те отново се построиха както преди. Сетне се отправиха към моста над Ал Кут.

При сражение между изтребители нещата се развиват с такава бързина, че от засичането на радара до унищожаването на МИГ-а бяха изминали само трийсет и осем секунди.

„Наблюдателят“ пристигна във Винклербанк точно в десет сутринта, придружен от своя „счетоводител“. По-младият мъж носеше голямо дипломатическо куфарче със сто хиляди долара в банкноти.

Всъщност тези пари бяха взети за кратко време като заем, уреден от саяна в банковата система, който изпита голямо облекчение, че парите просто ще бъдат депозирани за известно време във Винклербанк, сетне ще бъдат изтеглени и върнати.

Хер Гемютлих остана очарован, като видя парите. Едва ли щеше да изпита такъв ентусиазъм, ако беше забелязал, че доларите заемат само половината от дълбочината на куфарчето, и щеше да е ужасен, ако видеше какво се намира под фалшивото дъно.

За пълна дискретност, докато адвокатът и банкерът уреждаха поверителните шифри за опериране с новата сметка, счетоводителят беше прогонен в стаята на фройлайн Харденберг. Върна се, за да получи разписката за парите, и до единайсет часа работата беше свършена. Хер Гемютлих повика портиера да придружи посетителите обратно до фоайето и външната врата.

Докато слизаха, счетоводителят прошепна нещо в ухото на американския адвокат, а той го преведе на портиера. Последният кимна рязко, спря стария асансьор с решетестата врата на мецанина и тримата слязоха от него.

Адвокатът посочи мъжката тоалетна на своя колега и счетоводителят влезе в нея. Адвокатът и портиерът останаха на площадката отвън.

В този момент до ушите им достигна шум от неразбория във фоайето. Чу се добре, защото то се намираше на шест метра по-нататък по коридора и на петнайсет мраморни стъпала надолу.

Портиерът промърмори някакво извинение и закрачи по коридора, докато стигна до стълбището, откъдето можа да види какво става долу. Гледката го накара да се втурне по мраморните стъпала, за да оправи положението.

Сцената беше непристойна. По някакъв начин трима хулигани, очевидно пияни, бяха влезли във фоайето и тормозеха администраторката, като искаха от нея още пари за пиене. По-късно тя щеше да признае, че са я подмамили да отвори вратата, като се престорили на пощальони.

Изпълнен с възмущение, портиерът се опита да изблъска хулиганите навън. Никой не забеляза, че при влизането си единият от тримата пусна пакет цигари до автоматично затварящата се врата и сега тя стоеше незаключена. Нито пък някой забеляза в блъсканицата, че във фоайето е влязъл на четири крака четвърти човек. Когато се изправи, към него веднага се присъедини нюйоркският адвокат, който беше последвал портиера по стълбите до фоайето.

Те стояха настрана, докато портиерът изблъска тримата хулигани на улицата. Когато се обърна, банковият служител видя, че адвокатът и счетоводителят са слезли от мецанина сами. С многословни извинения за случилото се той ги изпрати до вратата.

Щом стъпи на тротоара, счетоводителят изпусна продължителна въздишка на облекчение.

– Надявам се никога повече да не ми се налага да го правя – рече той.

– Не се безпокой – отговори адвокатът, – чудесно се справи.

Говореха на иврит, защото „счетоводителят“ не знаеше друг език. Всъщност беше банков касиер от Беиршива и се намираше във Виена за своята първа и последна нелегална мисия единствено защото беше еднояйчен близнак на Касоразбивача, който по това време седеше неподвижен в тъмното, в шкафа на тоалетната на мецанина. Там той щеше да остане все така неподвижен дванайсет часа.

Майк Мартин пристигна в Ар Рутба по средата на следобеда. Трябваха му двайсет часа да измине разстояние, което нормално се изминава за шест часа с кола.

В покрайнините на града попадна на един козар със стадото му и го остави доста озадачен, но съвсем щастлив, купувайки четири от козите за останалата шепа динари, на цена, която беше почти два пъти по-висока от пазарната.

Козите също бяха доволни, че се връщат в пустинята, макар и сега да ги държаха за поводи. Трудно можеше да се очаква от тях да знаят, че са там, за да осигурят правдоподобно обяснение на това, защо Мартин броди из пустинята южно от шосето през следобедната жега.

Проблемът му беше, че не разполагаше с компас; уредът, заедно с останалите му принадлежности, остана под плочките на бараката в Мансур. Използва слънцето и евтиния си часовник, за да определи колкото е възможно по-точно посоката от радиомачтата в града до пресъхналото корито на реката, където беше заровен моторът му.

Вървя осем километра пеш, козите го бавеха, но компанията им си струваше, защото на два пъти забеляза войници, които го проследиха откъм пътя, докато се скри от погледа им, но нищо не предприеха.

Малко преди залез намери пресъхналото корито, което му трябваше, разпознавайки близките скали, и се отпусна да си почине, докато бе все още светло. Едва след като се стъмни, започна да копае. Доволните кози се отдалечиха.

Намери го на същото място, завит в полиетиленовия си чувал – здрав кросов мотор Ямаха 125 кубика, целия черен, с допълнителни резервоари за гориво. Заровеният компас също беше на мястото си, заедно с оръжието и боеприпасите.

В продължение на много години САС предпочитаха пистолети Браунинг с 13 патрона, но горе-долу по това време бяха преминали на швейцарските деветмилиметрови Зиг Зауер. Той препаса по-тежкия швейцарски автоматичен пистолет в кобура на дясното бедро. От този момент нататък вече не можеше и дума да става да се прави на Махмуд Ал-Хури – един прост иракски селянин няма да препуска на подобна машина по тези места. Ако го пресрещнеха, щеше да стреля и да бяга.

Понесе се в нощта, придвижвайки се далеч по-бързо от ландроувърите. С кросовия мотор можеше да кара бързо по равните места и да води машината по скалистите склонове и пресъхналите речни корита.

В полунощ зареди отново, пи вода и хапна от дажбите, оставени в скривалището. Сетне потегли право на юг към саудитската граница.

Така и не разбра кога пресече границата. Местността си беше все същата пустош – скали и пясък, чакъл и сипеи, а като се има предвид зигзагобразното му движение, нямаше начин да знае колко километра е изминал.

Разбра, че е в Саудитска Арабия, чак когато излезе на Таплинския път – единственото шосе по тези места. Теренът стана по-равен и той се движеше с трийсет и повече километра в час, когато насреща му изникна кола. Ако не беше така уморен, би реагирал по-бързо; но умората го бе замаяла и забавила реакциите му.

Предното колело на мотора удари опънатата тел и той изхвърча, премятайки се през глава няколко пъти, преди да се просне по гръб. Когато отвори очи, над се беше надвесила една фигура, а светлината на звездите се отразяваше от нещо метално.

– Bouge pas, mec.*

[* Не мърдай (фр.). – Б.пр.]

Не беше арабски. Напрегна умореното си съзнание. Нещо от много отдавна. Да, Хейлибъри, където някакъв злощастен учител се опитваше да го посвети в сложностите на езика на Корней, Расин и Молиер.

– Ne tirez pas – рече бавно той. – Je suis Anglais.*

[* Не стреляйте. Англичанин съм (фр.). – Б.пр.]

Във френския Чуждестранен легион има само трима британски сержанти и един от тях се казва Маккълин.

– Така ли? – рече на английски той. – Тогава вземи да си размърдаш задника и да отидем до бронираната кола. И ако нямаш нищо против, дай ми пистолета си.

Патрулът на легионерите се намираше много по на запад от определеното му място в съюзническите линии и проверяваше Таплинския път за иракски дезертьори. С помощта на сержант Маккълин, който превеждаше, Мартин обясни на френския лейтенант, че е бил със задача в Ирак.

Това звучеше съвсем приемливо за легионерите; те действаха зад линията на фронта – това беше тяхна специалност. Добрата вест беше, че разполагат с радиостанция.

Касоразбивача престоя в шкафа за метли целия вторник до късно вечерта. Чуваше как различни мъже от персонала влизат в помещението, вършат онова, за което са дошли, и излизат. През стената се долавяше и шумът от движението на асансьора. Седеше върху куфарчето си, облегнат на стената, и от време на време хвърляше поглед към светещия циферблат на часовника си. Между пет и половина и шест чу как персоналът се разотива. Знаеше, че в шест ще дойде нощният пазач, ще го пусне портиерът, който дотогава ще е проверил дали всички са излезли по списъка за деня пред себе си.

След като портиерът си тръгнеше малко след шест, нощният пазач щеше да заключи предната врата и да включи алармите. Сетне щеше да се настани пред портативния си телевизор, който си носеше всяка вечер, за да гледа спортните предавания. И така, докато дойдеше време за първата му обиколка.

Според хората от Ярид, дори и чистачите бяха под надзор. Те почистваха общите части – преддверията и стълбите, клозетите в понеделник, сряда и петък вечер, но във вторник вечер Касоразбивача щеше да остане необезпокояван. В събота идваха да почистят кабинетите под надзора на портиера, който оставаше с тях през цялото време.

Очевидно нощният пазач спазваше неизменно една и съща схема: правеше три обиколки на сградата, като проверяваше всички врати в десет вечерта, два през нощта и в пет сутринта.

Във времето преди първата си обиколка гледаше телевизия и вечеряше. През най-дългия промеждутък – между десет и два – дремеше, като си навиваше малък будилник да го събуди за втората обиколка. Касоразбивача имаше намерение да направи своя взлом именно тогава.

Вече беше видял кабинета на Гемютлих и, най-важното, вратата към него. Беше от масивно дърво, но за щастие без аларма. Прозорецът беше с аларма, а бе забелязал и слабите очертания на два датчика между паркета и килима.

Точно в десет чу как асансьорът потраква нагоре с нощния пазач, който започваше обиколката на вратите, тръгвайки от последния етаж надолу.

Половин час по-късно възрастният мъж беше свършил, надникна в мъжката тоалетна, светна за малко лампата, колкото да провери дали всичко е наред, затвори вратата и се върна на бюрото си във фоайето. Там реши да гледа едно късно спортно предаване.

В 10.45 Касоразбивачът излезе от мъжката тоалетна и се прокрадна нагоре по стълбите на четвъртия етаж.

Вратата на кабинета на хер Гемютлих му отне петнайсет минути. Четвъртото резе на секретната брава се дръпна и той пристъпи вътре.

На главата си носеше лента с прикрепено към нея фенерче с тесен сноп светлина, но сега извади друго, по-голямо, за да огледа стаята. С негова помощ избегна двата датчика и приближи бюрото откъм неохраняваната му страна. Там го – загаси и продължи работата си само на светлината на малкото фенерче.

Ключалките на горните три чекмеджета не представляваха проблем – малки месингови неща на повече от сто години. Когато извади трите чекмеджета, пъхна ръката си и започна да опипва за копче, бутон или лостче. Нищо. Намери го час по-късно на гърба на третото чекмедже вдясно. Малко месингово лостче, дълго не повече от два-три сантиметра. Когато го натисна, се чу тихо щракане и в основата на крака се отвори на сантиметър тясна ивица.

Чекмеджето беше плитко, около два сантиметра, но стигаше да побере двайсет и два листа тънка хартия. Всеки от тях бе копие на пълномощното, което единствено можеше да задвижи сметките под ръководството на Гемютлих.

Касоразбивача извади фотоапарата и стойката с четири сгъваеми крака, която държеше предварително фокусирания апарат точно на определеното разстояние от хартията под него, за да се получат най-ясните възможни снимки.

Най-отгоре върху купчината листа стоеше описанието как трябва да се оперира със сметката, открита предишната сутрин от „наблюдателя“ от името на фиктивния клиент в Америка. Онова, което търсеше, беше седмият лист от горе на долу. Номера вече го знаеше – Мосад беше превеждал пари в сметката на Йерихон в продължение на две години, докато не го поеха американците.

За по-сигурно снима всичките. След като възстанови кашета в първоначалното му състояние, върна чекмеджетата на местата им и ги заключи, той се измъкна и заключи вратата на кабинета след себе си. В един и десет вече се намираше в шкафа за метли.

Когато банката започна работа на сутринта, Касоразбивача остави асансьора да се качва и слиза в продължение на половин час, защото знаеше, че портиерът никога не придружава персонала до стаите му. Първият посетител се появи в десет без десет. Когато асансьорът мина покрай него, Касоразбивача се измъкна от мъжката тоалетна, отиде на пръсти в дъното на коридора и надникна във фоайето. Бюрото на портиера беше празно – той беше горе, придружавайки клиента.

Касоразбивача извади пейджър и натисна копчето два пъти. Три секунди по-късно на външната врата се позвъни. Администраторката включи домофона и попита:

– Ja?*

[* „Да?“ (нем.). – Б.пр.]

– Lieferung* – рече тъничък глас. Тя натисна копчето за отваряне на вратата и във фоайето се появи едър весел разносвач. Той мъкнеше голяма маслена картина, опакована в кафява хартия и вързана с канап.

[* „Доставка“ (нем.). – Б.пр.]

– Ето, госпожо, почистена и готова за окачване – рече той.

Зад него вратата бавно се затвори. Докато това ставаше, се показа една ръка и пъхна между нея и рамката нагъната хартия. Тя се затвори, но всъщност езикът не щракна.

Разносвачът постави картината в края на бюрото на администраторката. Беше голяма, широка метър и половина и висока един и двайсет. Тя закри целия й изглед към фоайето.

– Но аз не зная нищо… – запротестира тя. Главата на разносвача се показа иззад картината.

– Моля да подпишете, че сте я получили – рече той и подаде формуляра на разписката. Докато тя го разглеждаше, Касоразбивача слезе по мраморните стъпала и се измъкна през вратата.

– Но тук пише галерия „Харцман“ – посочи тя.

– Точно така. „Балгасе“, номер четиринайсет.

– Но ние сме номер осем. Това е Винклербанк. Галерията е по-нататък.

Обърканият разносвач се извини и си тръгна. Портиерът се върна по мраморните стъпала. Тя обясни какво се е случило. Той изсумтя, зае мястото си от другата страна на фоайето срещу администраторката и отново подхвана сутрешния вестник.

Когато по обяд хеликоптерът Блакхок доведе Майк Мартин, във военновъздушната база Рияд го очакваше малък, но нетърпелив комитет по посрещането. Там бяха Стив Ланг и Чип Барбър. Човекът, когото не очакваше да види, беше неговият командир, полковник Брус Крейг. Докато той стоеше в Багдад, в западните пустини на Ирак вече се бяха разположили два пълни ескадрона на САС от всичко четирите, които имаше в казармата в Херефорд. Един беше останал там на разположение, докато хората от четвъртия, разпръснати на малки групи, бяха ангажирани в тренировъчни мисии.

– Носиш ли го, Майк? – попита Ланг.

– Да. Последното съобщение на Йерихон. Не можах да го предам по радиото.

– Човече, разтревожихме се, след като не успяхме да се свържем с теб през изминалите четирийсет и осем часа – обади се Барбър. – Голяма работа свърши, господин майор.

– Един момент, господа – рече полковник Крейг. – Ако сте свършили с него, мога ли да получа обратно своя офицер?

Ланг разглеждаше хартийката, разчитайки арабския, доколкото можеше. Вдигна очи.

– Да, така предполагам. С искрените ни благодарности.

– Почакайте минута – рече Барбър. – Какво ще правите с него сега, господин полковник?

– О, легло в нашата база от другата страна на летището, малко ядене…

– Имам по-добра идея – каза Барбър. – Господин майор, какво бихте казали за канзаска пържола и пържени картофи, един час в мраморна вана и голямо меко легло?

– Страхотно – засмя се Мартин.

– Точно така, господин полковник, вашият човек получава апартамент в хотел „Хаят“ за двайсет и четири часа с комплиментите на моите хора. Може ли?

По време на краткото пътуване до хотела срещу щаба на СЕНТАФ Мартин преведе на Ланг и Барбър съобщението на Йерихон. Ланг го записа дума по дума.

– Това е то – рече Барбър. – Нашите летци ще отидат там и ще го пометат.

Трябваше да се намеси Чип Барбър, за да бъде настанен мърлявият иракски селянин в най-добрия апартамент в „Хаят“, и когато това стана, човекът на ЦРУ отиде отсреща в Черната дупка.

Мартин прекара един час във ваната, изми се, обръсна се, а когато излезе, пържолата и пържените картофи го чакаха върху един поднос в дневната. Още не си беше доял, когато сънят го обори. Едва успя да стигне до широкото меко легло в съседната стая, отпусна се и заспа.

Докато спеше, се случиха куп неща. В дневната бяха оставени изгладени гащи, панталони, чорапи, обувки и риза.

Във Виена Гиди Барзилаи изпрати подробностите за опериране с шифрованата сметка на Йерихон в Тел Авив, където беше подготвено съответното копие с необходимата редакция.

Карим се срещна с Едит Харденберг на излизане от работа, заведе я да пият кафе и й обясни, че трябва да се върне в Йордания за една седмица да види майка си, която била болна. Тя прие обяснението и му каза да се връща колкото е възможно по-скоро.

От Черната дупка издадоха заповед до военновъздушната база Таиф, където един шпионски самолет ТР-1 се готвеше да излети, за да заснеме голям оръжеен комплекс в Ас-Шаркат, в северен Ирак.

Самолетът получи нова задача, с нови координати по картата и по-конкретно да посети и снима една част от веригата планини в северната част на Джебал ал Хамрин. Когато командирът на ескадрилата възрази против внезапната промяна, му казаха, че заповедта носи гриф „Направо от Йеремия“. Протестът приключи.

Над Джебал в този ден беше облачно и валеше дъжд, но с помощта на своя радар с инфрачервени лъчи и топлинни сензори, уреда АСАРС-2, за който няма облаци, дъжд, градушка, суграшица, сняг, нито тъмнина, шпионският самолет направи необходимите снимки.

Веднага след като се получиха, двамата най-добри фотоанализатори в Черната дупка – полковник Бийти от американската авиация и командирът на ескадрила Пек от Кралските военновъздушни сили, седнаха да ги разучат.

Съвещанието започна в шест. Присъстваха само осем души. Председателстваше заместникът на генерал Хорнър, също така решителен, но по-весел генерал Бъстър Глосън. Двамата разузнавачи – Стив Ланг и Чип Барбър, също присъстваха, защото бяха донесли местоположението на обекта и знаеха как е бил открит. От двамата анализатори, Бийти и Пек, се искаше да обяснят своето тълкуване на снимките от района. Присъстваха и трима щабни офицери, двама американци и един британец, които щяха да решат какво трябва да се направи и как.

Полковник Бийти започна с нещо, което се превърна в лайтмотив на съвещанието.

– Имаме проблем – рече той.

– Обяснете какъв – отсече генералът.

– Господин генерал, информацията, която получихме, ни дава координатите. Дванайсет цифри – шест за дължина и шест за ширина. Но това не е по нашата система САТНАВ, която свежда мястото до няколко квадратни метра. Говорим за един квадратен километър. За по-сигурно го разширихме до километър и половина.

– И?

– Ето го.

Полковник Бийти посочи към стената. Тя беше почти цялата заета от увеличена снимка, изключително чиста, допълнена от компютър, с големина метър и осемдесет на метър и осемдесет. Всички се вторачиха в нея.

– Нищо не виждам – рече Генералът. – Само планини.

– Това е проблемът, господин генерал. Няма нищо.

– Какво би трябвало да има там? – бавно попита генералът.

– Оръдие – отвърна Ланг.

– Оръдие ли?

– Така нареченото оръдие Вавилон.

– Мислех, че сте ги засекли още на етап производство.

– Така смятахме и ние. Очевидно някое се е промъкнало.

– Вече говорихме за това. Трябва да е ракета или секретна база на изтребители-бомбардировачи. Няма оръдие, което да изстреля толкова голям полезен товар.