Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 30 (всего у книги 38 страниц)

Когато работят сами, Торнадо трябва да пуснат бомбите си и да ги следват чак до целта, направо в най-гъстия огън на Тройното-А. Но когато атакуват заедно с Буканиър, Торнадо носят бомбите, снабдени със системата ПЕЙВУЕИ за лазерно насочване, докато Буканиър носят лазерния предавател, наречен ПЕЙВСПАЙК.

Летейки над и зад Торнадо, Буканиър могат да „набележат“ целта и по този начин дават възможност на Торнадо да пусне бомбата и веднага да изчезне оттам.

Нещо повече, предавателят на борда на Буканиър е монтиран върху специален жироскоп, така че и той да може да се върти и измъква, като през цялото време, докато бомбата стигне до целта и я порази, лазерният лъч стои закован върху нея.

В помещението за инструктаж Уилямсън и двамата пилоти на Буканиър се споразумяха за началната точка, откъдето ще започне бомбената атака, на двайсет километра източно от определеното за цел хале, и отидоха да се преоблекат за полета. Както обикновено, бяха пристигнали в цивилни дрехи; по отношение на Бахрейн беше възприета тази политика, защото се смяташе, че прекалено много униформи по улиците могат да разтревожат местното население.

Когато всички бяха готови, Уилямсън, като командир на полета, завърши инструктажа. Оставаха още два часа до излитането. Отдавна е забравено бързането на пилотите, които по време на Втората световна война трябваше да са готови за половин минута.

Имаше време за по едно кафе и за следващия етап от подготовката. Всеки от летците взе своето лично оръжие, малък пистолет Валтер, който всички мразеха, смятайки, че ако бъдат нападнати в пустинята, ще е по-добре да го хвърлят с надеждата да чукнат някой иракчанин по главата.

Получиха също така своите 1000 лири стерлинги във вид на пет златни суверена и „разписката за ташаците“. Този забележителен документ беше въведен при американците по време на Войната в Залива, но англичаните, които изпълняват бойни полети из тези места от двайсетте години на века, ги познаваха добре.

„Разписката за ташаците“ е писмо на арабски и шест бедуински диалекта. В него се казва следното: _„Господин бедуин, човекът, който Ви представя това писмо, е британски офицер. Ако го върнете на най-близкия британски патрул, заедно с тестикулите му, и за предпочитане те да са там, където им е мястото, а не в устата, ще бъдете възнаграден с 5000 лири стерлинги в злато.“_ Понякога това върши работа.

Комбинезоните им имаха рефлекторни петна по раменете, за да се забелязват от съюзнически спасителни отряди, ако пилотът падне в пустинята; но над левия горен джоб нямаше други отличителни знаци освен британското знаме.

След кафето идваше стерилизирането – не е така неприятно, колкото звучи. Всички пръстени, цигари, запалки, писма, семейни снимки се предават, не остава нищо, което би дало на онези, които го разпитват, ключ към личността на пленника. Претърсваше ги едно много красиво момиче – въздушните екипажи смятаха, че това е най-приятната част от полета, и по-младите пилоти слагаха скъпоценностите си на най-необичайни места, за да видят дали Памела ще ги намери. За щастие преди това тя бе работила като медицинска сестра и приемаше тези шеги съвсем спокойно и весело.

Един час до излитане. Някои от хората се хранеха, други не можеха, някои подремваха, други пиеха кафе с надеждата, че няма да им се допикае насред полета, трети повръщаха.

Микробусът отведе осемте мъже при самолетите, по които вече пълзяха хората от наземния персонал. Всеки пилот обиколи машината си, изпълнявайки ритуала за проверка преди полета. Накрая заеха местата си.

Първата задача беше да се наместят добре, да се пристегнат с коланите и да се свържат с радиосистемата Хав-куик, за да могат да разговарят. Сетне се включваше резервното захранване, от което всички стрелки на уредите започваха да подскачат.

Отзад влезе в действие Инерционният навигационен пулт, давайки възможност на Сид Блеър да внесе с помощта на клавиатурата планирания курс и завои. Уилямсън включи десния си двигател – „Ролс-Ройс РБ-199“, който започна тихо да вие. След това левия двигател.

Затвориха подвижния капак над кабината и тръгнаха към Номер едно, мястото, където трябваше да получат разрешение за излитане, оттам до мястото за излитане. Уилямсън хвърли поглед на дясно. Торнадото на Питър Джон беше до него и малко по-назад, отвъд партньора му – двата Буканиър. Вдигна ръка. В отговор се вдигнаха три облечени в бели ръкавици ръце.

Крачната спирачка включена, двигателите набират максимална мощност „на сухо“, Торнадото леко потрепери. Включи ускорителите и машината се затресе, задържана от спирачките. Последно вдигане на палец и три вдигнати за потвърждение палци. Отпусна спирачките, отскочи напред, под него пистата започна все по-бързо и по-бързо да проблясва, сетне вече бяха във въздуха, четири самолета в бойна формация, извивайки над тъмното море, зад тях останаха светлините на Манама, а те поеха курс към точката, където, някъде над границата на Саудитска Арабия с Ирак, ги чакаше танкерът.

Уилямсън изключи ускорителите и започна да набира височина 8000 метра със скорост 300 възела.

Двата двигателя РБ-199 са лакоми зверове, които при максимална мощност изразходват по 140 литра гориво на минута. Но когато се включи ускорителят, разходът нараства на внушителните 600 литра в минута, поради което и ускорителят се използва пестеливо – при излитане, в бой и при измъкване.

С помощта на радара откриха танкера Виктор в тъмното, приближиха се до него отзад и започнаха да бозаят от влачещите се зад него шлангове. Вече бяха изразходвали една трета от горивото си. Торнадо заредиха и се дръпнаха назад, за да освободят място на Буканиър. Сетне и четирите самолета се обърнаха и се спуснаха ниско над пустинята.

Уилямсън установи височина на полета за групата на 60 метра при скорост 480 възела и така се втурнаха в Ирак. Навигаторите поеха работата, определяйки първия от трите предвидени курса с два завоя, което щеше да ги доведе до началната точка от изток. Тъй като се намираха на по-голяма височина, те зърнаха изгряващото слънце, но долу в пустинята беше все още тъмно.

Уилямсън летеше с помощта на ТИАЛД, апарат за получаване на образи по топлинни излъчвания и с помощта на лазер, който се произвежда в преоборудвана фабрика за бисквити в покрайнините на Единбург. Представлява съчетание от малка телевизионна камера със свръхвисока разделителна способност, свързана с инфрачервен топлинен сензор. Ниско над черната пустиня пилотите могат да видят всичко пред себе си скалите, канарите, високите места и хълмовете в ярко сияние.

Точно преди слънцето да се покаже, се обърнаха на изходната точка за бомбена атака. Сид Блеър видя радиомачтата и каза на пилота си да коригира курса с един градус.

Уилямсън постави устройствата за пускане на бомбите в готовност и погледна към екрана пред себе си, който отчиташе километрите и секундите до пускането им. Беше се спуснал на 30 метра височина над равната местност и държеше същия курс. Някъде зад него партньорът му правеше същото. Движеше се точно навреме, постепенно отпускаше газта, за да не е на ускорител и да поддържа скорост при атака от 540 възела.

Когато слънцето се показа над хълмовете и първите му лъчи прорязаха тъмнината отдолу, той се намираше на 10 километра. Виждаше как металът блести, струпаните за претопяване коли, голямото сиво хале в центъра, двойните, обърнати към него врати.

Буканиър бяха на още шейсет метра над и на километър и половина зад него. Отброяването, което идваше от тях, започнало на изходната точка, продължаваше да звучи в ушите му. Десет километра, осем километра, някакво движение в района на обекта, шест километра.

– Маркирам – обяви навигаторът на първия Буканиър Лазерният лъч сочеше точно вратата на халето. На пет километра Уилямсън започна да вдига носа нагоре, закривайки целта от очите си. Нямаше значение, техниката щеше да свърши останалото. На сто и осемдесет метра екранът му каза да пусне бомбите. Щракна ключа. И трите половинтонни бомби изхвърчаха изпод самолета.

Тъй като се вдигаше нагоре, бомбите също се вдигнаха леко с него, преди земното привличане да си каже думата и да изпишат грациозна парабола надолу към халето.

Самолетът му олекна с тон и половина и бързо се издигна на триста метра, сетне изви на 135 градуса и продължи да дърпа кормилото към себе си. Торнадото се гмурна, обърна се към земята и се понесе обратно в посоката, откъдето бе дошло. Неговият Буканиър се мерна над него и се обърна на свой ред.

Навигаторът на Буканиър разполагаше с телевизионна камера в корема на самолета и видя как бомбите удариха право във вратите на халето. Целият район пред сградата бе обгърнат от пламък и дим, а там, където преди се намираше халето, се вдигна стълб от прах. Когато прахът започна да се стеле, трийсет секунди след старшия пилот дойде Питър Джоунс със своето Торнадо.

Навигаторът на Буканиър видя и още нещо. Движението, което беше забелязал преди, прие определена форма. Виждаха се оръдия. Той изкрещя:

– Имат Тройно-А!

Второто Торнадо се издигаше нагоре. Неговият Буканиър виждаше всичко. Халето беше сринато на парчета от първите три бомби, откривайки вътрешната постройка, изкривена и завита. Но сред остатъците от коли проблясваха изстрелите на противосамолетни оръдия.

– Пуснах бомбите – изкрещя Джоунс и дръпна своето Торнадо да направи максимално острия възможен завой. Неговият Буканиър също се изтегляше от целта, но системата ПЕЙВСПАЙК продължаваше да държи лъча си на остатъците от халето.

– Попадение! – изкрещя навигаторът на Буканиър.

Сред остатъците от автомобили проблесна пламък. Две изстреляни от рамо ракети САМ се понесоха след Торнадото.

След обръщането Уилямсън беше изправил самолета отново на шейсет метра над пустинята, но летеше в обратна посока, към вече изгрялото слънце! Чу гласа на Питър Джоунс, който изкрещя:

– Удариха ни!

Зад него Сид Блеър мълчеше. В яда си Уилямсън изпсува, обърна отново Торнадото си, смятайки, че може би има шанс със своето оръдие да отклони вниманието на иракските артилеристи. Късно.

Чу един от самолетите Буканиър да казва:

– Долу имат ракети – сетне видя Торнадото на Джоунс да се вдига, а отзад струята дим от пламтящия двигател, чу двайсет и пет годишният мъж съвсем ясно да казва:

– Падаме, катапултирам.

Никой от тях не можеше да направи нищо повече. При предишни полети Буканиър придружаваха Торнадо обратно. Сега вече се бяха разбрали да се прибират сами. Мълчаливо двамата пилоти прилепиха долната част на самолетите си върху пясъка на пустинята и не ги отлепиха оттам.

Лофти Уилямсън беше побеснял от яд. Смяташе, че са го излъгали, ала не беше така. Никой не знаеше за Тройното-А и ракетите, скрити в Ал-Кубай.

Високо над тях един ТР-1 изпращаше в Рияд снимки от бомбените попадения в реално време. Един Е-3 Сентри беше чул разговорите по радиото и съобщи в Рияд, че са загубили екипаж на Торнадо.

Лофти Уилямсън се върна сам, разказа всичко и изля гнева си върху онези, които избираха целите в Рияд.

В главната квартира на СЕНТАФ радостта на Стив Ланг и Чип Барбър, че Юмрукът на Бога е погребан в утробата, където е бил създаден, бе помрачена от загубата на двама млади мъже.

Двата Буканиър, носещи се със страхотна скорост над плоската като тепсия пустиня в Южен Ирак, зърнаха група пасящи бедуински камили; това постави пилотите пред труден избор, дали да прелетят встрани или под тях.

Глава 19

Бригадният генерал Рахмани седеше в кабинета си и размишляваше върху събитията от изминалите двайсет и четири часа с чувство на неизлечимо отчаяние.

Това, че бомбите и ракетите систематично разрушаваха основните командни центрове и военните заводи на неговата страна, не го тревожеше. Седмици по-рано бе предвидил такова развитие и сега то просто приближаваше надвисналото американско настъпление и падането от власт на човека от Тикрит.

Бе нещо, което беше планирал, за което беше копнял и очаквал с увереност, без в този ден, 11 февруари, да знае, че няма да стане. Рахмани беше много интелигентен човек, но не и ясновидец.

Тази сутрин го занимаваше собственото му оцеляване, доколко имаше вероятност да доживее деня, когато Саддам Хюсейн ще падне от власт.

Бомбардирането предишния ден на ядрения машиностроителен завод в Ал-Кубай, така хитро замаскиран, че никой не очакваше да бъде разкрит, разтърси из основи властващия в Багдад елит.

Минути след като британските самолети си отидоха, оцелелите артилеристи влязоха във връзка с Багдад, за да съобщят за нападението. Чувайки за станалото, д-р Джаафар Ал-Джаафар бе скочил в колата си, за да види на място какво е станало с неговия персонал под земята. Ученият беше изпаднал в ярост и по пладне се бе оплакал на Хюсейн Камел, под чието Министерство на гражданската и военната промишленост се намираше цялата ядрена програма.

Разправяха, че дребничкият учен крещял на зетя на Саддам как една програма, която от петдесет милиарда долара, изразходвани за въоръжение за едно десетилетие, беше погълнала осем милиарда, е била разрушена в мига на своя триумф. И в състояние ли е държавата да брани своите поданици и т.н. и т.н.?

Влиянието на иракския физик нямаше нищо общо с личната му физика – едва ли имаше повече от метър и петдесет и приличаше на комар. Твърдяха, че казал още много други неща.

Хюсейн Камел смирено докладвал на тъста си, който на свой ред изпаднал в ярост. Когато се случваше такова нещо, цял Багдад трепереше за живота си.

Учените под земята не само оцелели, но и избягали, защото заводът разполагал с тесен тунел, който извеждал на близо километър в пустинята и завършвал с кръгла шахта с железни стъпала в стената. Персоналът беше излязъл оттам, но щеше да е невъзможно да се придвижат тежки машини по същия път.

Главният пътнически и големият товарен асансьор представляваха огъната развалина на дълбочина шест метра. Да се възстанови, щеше да е върховно постижение на техниката и да отнеме седмици – седмици, с които, както подозираше Хасан Рахмани, Ирак не разполагаше.

Да бе само това, Рахмани щеше да изпитва истинско облекчение, защото живееше в голяма тревога от деня, в който се проведе заседанието в двореца преди началото на въздушната война – тогава, когато Саддам разкри съществуването на „своето“ устройство.

Сега Рахмани се тревожеше от налудничавата ярост на своя държавен глава. Вицепрезидентът Изат Ибрахим му се обади малко след пладне предишния ден – никога не бе чувал най-довереният човек на Саддам да звучи по този начин.

Ибрахим му каза, че президентът не бил на себе си от гняв, а когато той изпаднеше в такова състояние, обикновено се лееше кръв. Само кръвта успяваше да успокои яростта на човека от Тикрит. Вицепрезидентът даде ясно да се разбере, че от Рахмани се очаква да покаже резултати, при това бързо. Той попита Ибрахим:

– Какви резултати имате предвид?

– Открий откъде са разбрали – му изкрещя Ибрахим.

Рахмани влезе във връзка с приятели в армията, които бяха разговаряли с артилеристите – докладите им били категорични по една точка. Англичаните нападнали с два самолета. Имало още два, по-високо, но смятали, че са изтребители, осигуряващи прикритие; във всеки случай не пуснали никакви бомби.

След това разговаря с оперативното планиране на военновъздушните сили. Според тях, а неколцина от офицерите там бяха получили своята подготовка на Запад, нито един обект от голямо военно значение не би бил подложен на удар само с два самолета. По никакъв начин.

И така, разсъждаваше Рахмани, ако англичаните не са смятали, че гробището за стари автомобили е онова, за което се представя, тогава за какво са го смятали? Отговор вероятно можеха да дадат двамата свалени британски летци. Той лично с огромно удоволствие би провел разпитите, убеден, че с помощта на някои халюциногенни препарати ще ги накара да проговорят за няколко часа, при това истината.

От армията бяха потвърдили, че пилотът и навигаторът са заловени три часа след нападението, насред пустинята, като единия бил със счупен глезен. Обаче с невероятна бързина се появила група от АМАМ и отвела двамата летци. Никой не смееше да спори с АМАМ. Така двамата британци попаднаха в ръцете на Омар Хатиб. Нека Аллах бъде милостив към тях.

Рахмани разбираше, че след като не може да блесне с бързо предоставена информация, тогава ще трябва да измисли нещо друго. Въпросът беше – какво?

Само онова, което президентът очакваше, разбира се. А какво е то? Заговор, разбира се. Тогава щеше да получи заговор. Ключа към него щеше да даде предавателят.

Посегна към телефона и повика майор Мохсен Заид, ръководителя на радиопрослушването – отдела, натоварен да прихваща радиопредавания. Време беше отново да си поговорят.

На трийсет километра западно от Багдад се намира малкият градец Абу Граиб, място, което, без да се отличава с някаква забележителност, беше известно, макар и рядко споменавано в Ирак. Защото в Граиб се намира големият затвор, отделен почти изключително за разпити и задържане на политически затворници. Затова персоналът в него не беше от националната служба по затворите, а от тайната полиция АМАМ.

– В същото време, когато Рахмани повика при себе си своя специалист по радиопрослушване, към двойната порта от дебело дърво на затвора се приближи дълъг черен мерцедес. Разпознавайки човека в колата, двама пазачи се хвърлиха да отворят вратите. Тъкмо навреме, защото човекът в колата би могъл да накаже безмилостно онзи, който го е забавил и един миг с мудно изпълнение на възложената му работа.

Колата влезе и портите се затвориха. Седналият отзад в колата не удостои усърдието на пазачите с кимване или жест. Те бяха хора без значение.

Колата спря пред стъпалата към главната административна сграда.

Бригадният генерал Омар Хатиб слезе и напето изкачи стъпалата. По целия му път вратите бързо се отваряха пред него. Младши офицер, негов помощник, носеше куфарчето му.

За да стигне до кабинета си, Хатиб се качи на асансьор до петия, последен етаж, а когато остана сам, нареди да му донесат турско кафе и започна да разглежда докладите, които се изготвяха всекидневно с подробности за изтръгнатата от онези в мазето информация.

Независимо от вида, който си даваше, Омар Хатиб беше не по-малко разтревожен от колегата си в другата част на Багдад – човек, когото ненавиждаше точно толкова, колкото беше ненавиждан от него.

За разлика от Рахмани, който със своето частично английско образование, владеене на езици и вид на космополит беше по принцип обект на подозрение, Хатиб можеше да разчита на същественото предимство, а именно че беше от Тикрит. Докато вършеше добре работата, възложена му от президента, и поддържаше потока от признания за предателство, които задоволяваха жаждата на ненаситната параноя, той беше в безопасност.

Но последните двайсет и четири часа бяха тревожни. И на него му се бяха обадили по телефона, но му се обади зетят, Хюсейн Камел. Също както направи Ибрахим с Рахмани. Камел предаде новините за безкрайната ярост на президента по повод бомбардирането на Ал-Кубай и поиска резултати.

За разлика от Рахмани, Хатиб държеше в ръцете си двамата британски летци. От една страна, това му даваше преимущество, а от друга – представляваше клопка. Президентът щеше да иска да знае, при това бързо, какви инструкции са получили летците преди полета – какво всъщност знаеха съюзниците за Ал-Кубай и как са го научили?

Именно от него се очакваше информацията и вече петнайсет часа хората му обработваха летците – от седем предишната вечер, когато ги бяха докарали в Абу Граиб. До този момент нещастниците бяха издържали.

От двора под прозореца му достигна свистене, удар и тихо стенание. Челото на Хатиб се сбръчка озадачено, сетне се изглади, като се сети.

Във вътрешния двор под прозореца му висеше един иракчанин, вързан за китките на напречна греда. Пръстите на краката му стигаха точно на десет сантиметра от земята. Наблизо стоеше кана със солена вода, която вече не беше бистра, а тъмнорозова.

Имаше заповед всеки надзирател и войник, който прекосява двора, да спре, да вземе една от тръстиковите пръчки от каната и да нанесе удар отзад между врата и коленете на висящия мъж. Един ефрейтор под навеса отброяваше ударите.

Увесеният беше продавач на пазара, когото чули да казва, че президентът бил кучи син, и сега, макар и късно, трябваше да се научи да произнася името му с подобаващо уважение.

Интересното беше, че продължаваше да е жив. Това идваше да покаже колко жизнени са някои от тези обикновени хора. Търговецът беше понесъл петстотин удара, постигайки внушителен рекорд. Щеше да умре преди хилядния – никой досега не беше издържал хиляда. Другото интересно нещо беше, че го бе издал десетгодишният му син. Омар Хатиб отпи от кафето, отвъртя капачката на писалката си от масивно злато и се приведе над материалите.

Половин час по-късно на вратата се почука дискретно.

– Влез! – обади се той и вдигна очаквателно поглед. Имаше нужда от добри новини и само един човек можеше да почука, без преди това за него да съобщи помощникът му отвън.

Мъжът, който влезе, беше едър и дори собствената му майка трудно би могла да го нарече красив. Лицето му беше надупчено от прекарана в детството едра шарка, а там, където му бяха изрязали две кисти, лъщяха кръгли белези. Той затвори вратата след себе си и остана на място в очакване да го заговорят.

Беше сержант, макар върху изцапания му работен комбинезон да нямаше нашивки, но въпреки низшия си ранг принадлежеше към малцината, към които бригадният генерал изпитваше добри чувства. От персонала на затвора единствен сержант Али получаваше разрешение да седне в негово присъствие.

Хатиб посочи стол и му предложи цигара. Сержантът я запали и всмука дълбоко; работата му беше неприятна и уморителна, а цигарата – повод за почивка. Причината, поради която можеше да понася подобна фамилиарност от човек с низш ранг като Али, беше, че наистина се възхищаваше от него.

Хатиб високо ценеше хората, които носят резултати, а досега неговият доверен сержант не го бе разочаровал. Спокоен, методичен, добър съпруг и баща, Али беше истински професионалист.

– Е? – попита бригадният генерал.

– На навигатора му трябва още много малко, господин генерал, много малко. Пилотът… – Той сви рамене. – Може би час, може би повече.

– Нека ти напомня, че и двамата трябва да бъдат пречупени, Али, нищо не трябва да скрият. И онова, което казват, трябва да се потвърждава взаимно. Самият президент разчита на нас.

– Може би трябва да дойдете, господин генерал. Смятам, че до десет минути ще получите отговора, който чакате. Първо навигаторът, а сетне, като разбере, и пилотът ще пропее.

– Много добре.

Хатиб стана и сержантът отвори вратата пред него. Заедно слязоха с асансьора до първото равнище под земята. Там тръгнаха по един коридор, който водеше до стълбите към второто равнище. Покрай коридора имаше стоманени врати, а зад тях, клекнали сред собствената си мръсотия, бяха затворени седем американски екипажа, четири британски, един италиански и един пилот на кувейтски Скайхок.

На следващото равнище имаше още килии, две от тях заети. Хатиб надникна през прозорчето на вратата в първата.

Килията се осветяваше от гола крушка, стените й бяха опръскани със засъхнали екскременти и други кафяви петна – стара кръв. В средата, на пластмасов стол седеше напълно гол мъж, а по гърдите му течаха струйки повърнато, кръв и слюнка. Ръцете му бяха оковани в белезници зад него, а лицето му – покрито с качулка без прорези за очите.

Двама души от АМАМ, облечени в комбинезони, подобни на тези, които носеше сержант Али, стояха от двете му страни и поглаждаха с длани дългите по метър пластмасови маркучи, напълнени с асфалт, който ги прави по-тежки, без да се отразява на гъвкавостта им. Бяха отстъпили, за да си починат. Очевидно преди това бяха концентрирали вниманието си върху пищялите и капачките на коленете, защото кожата се беше смъкнала от тях и придобила синьо-жълт цвят.

Хатиб кимна и мина към следващата врата. През дупката видя, че вторият пленник не е с качулка. Едното му око беше напълно затворено, подпухналата плът на челото и бузата беше съединена със засъхнала кръв. Когато си отвори устата, вътре се видяха дупки на местата, където му бяха счупили зъбите и между смазаните му устни се показа кървава пяна.

– Тайн, Никлъс Тайн. Лейтенант. Пет-нула-едно-нула-девет-шест-осем.

– Навигаторът – прошепна сержантът. Хатиб също му отвърна шепнешком:

– Кой от нашите говори английски?

Али посочи с ръка онзи от ляво.

– Доведи го.

Али влезе в килията на навигатора и излезе с един от разпитващите. Хатиб проведе с него разговор на арабски. Мъжът кимна, влезе отново в килията и нахлузи качулката на главата на мъжа.

Едва тогава Хатиб разреши да отворят вратите на двете килии.

Англоговорящият се приведе към Ники Тайн и му заговори през плата. Говореше английски със силен акцент, но разбираемо.

– Добре, лейтенант, това беше. С теб свършихме. Няма повече да те бием.

Младият навигатор чу думите. Тялото му сякаш се свлече от облекчение.

– Но твоят приятел, той няма такъв късмет. Вече умира. Можем да го заведем в болница – чисти бели чаршафи, лекари, всичко, от което има нужда, или да го довършим. Ти ще избереш. Когато ни кажеш, ще спрем и ще го заведем в болница.

Хатиб кимна на сержант Али, който стоеше по-нататък в коридора. Той влезе в другата килия. През отворената врата се чу как пластмасовият бич се стоварва върху голи гърди. Сетне пилотът започна да крещи.

– Добре, снаряди – изкрещя Ники Тайн под качулката си, – престанете, копелета такива, беше склад за боеприпаси, за снаряди с бойни газове…

Ударите престанаха. От килията на пилота излезе задъхан Али.

– Гениален сте, господин бригаден генерал.

Хатиб сви скромно рамене и рече наставнически на своя ученик:

– Никога не подценявай сантименталността на англичаните и американците. Сега доведи преводачите, извлечи всички подробности, до последната. Когато имаш написан текст, ми го донеси.

Като се върна в кабинета си, бригадният генерал Хатиб се обади лично на Хюсейн Камел. Час по-късно Камел се обади на свой ред. Тъст му бил очарован; щял да свика съвещание, вероятно тази нощ. Омар Хатиб трябвало да бъде на разположение, в очакване да го повикат.

Същата вечер Карим започна отново да дразни Едит, мило и без злоба, този път за работата й.

– Не ти ли доскучава понякога в банката, мила?

– Не, работата е интересна. Защо питаш?

– О, не зная. Просто не мога да разбера как можеш да я смяташ за интересна. За мен би била най-скучната работа в света.

– Да, но не е толкова скучна.

– Добре де, какво й е интересното?

– Ами да боравиш със сметки, да правиш капиталовложения, такива неща. Това е важна работа.

– Глупости, да казваш „добро утро“, „да, господине“, „не, господине“, „разбира се, господине“ на хора, които осребряват чек за петдесет шилинга. Скучно.

Лежеше по гръб на леглото й. Тя също легна и се сгуши в него. Обичаше да го усеща до себе си.

– Понякога откачаш, Карим. Но те харесвам такъв. Винклербанк не издава чекове, тя не е търговска банка.

– Каква е разликата?

– Ние нямаме текущи влогове, нито клиенти с чекови книжки, които да влизат и излизат. Не работим по този начин.

– Без клиенти няма пари.

– Разбира се, че има пари, но в депозитни сметки.

– Никога не съм имал такава сметка – призна Карим. – Само малка текуща сметка. Във всеки случай предпочитам да държа парите си в брой.

– Не можеш да ги държиш в брой, когато става дума за милиони. Ще ти ги откраднат. Затова ги влагаш в банка и ги инвестираш.

– Искаш да кажеш, че старият Гемютлих борави с милиони, така ли? Пари на други хора?

– Да, милиони и милиони.

– Шилинги или долари.

– Долари, английски лири, милиони и милиони.

– Може, но аз не бих му доверил парите си.

Тя се изправи в леглото, този път наистина шокирана.

– Хер Гемютлих е честен човек. И през ум няма да му мине да излъже някого.

– На него и да не мине, на друг ще мине. Например… да кажем, познавам човек, който има сметка във Винклербанк. Името му е Шмит. Един ден влизам и казвам: „Добро утро, хер Гемютлих, казвам се Шмит и имам сметка при вас.“ Той поглежда в книгата и потвърждава: „Да, имате.“ Тогава му викам: „Бих искал да изтегля цялата сума.“ И когато истинският Шмит се появи, няма да е останало нищо. Затова предпочитам парите в брой.

Тя се засмя на неговата наивност, дръпна го надолу и му загриза ухото.

– Няма да мине. Най-вероятно хер Гемютлих ще познава твоя скъпоценен Шмит. Във всеки случай той ще трябва да се легитимира.

– Паспорти се подправят. Проклетите палестинци непрекъснато го правят.

– И ще има нужда от подпис, който ще сравни със спесимена при нас.

– Е и? Ще се упражнявам да подписвам Шмит.

– Карим, мисля че някой ден ще станеш престъпник. Лош човек си.

И двамата се закискаха на тази идея.

– Във всеки случай, ако си чужденец и живееш в чужбина, вероятно ще имаш шифрована сметка. Те са съвършено недостъпни.

Той се надигна на лакът и се втренчи в нея.

– Това пък какво е?

– Шифрована сметка, ли?

– Мммм.

После му обясни как действа системата.

– Това е лудост – избухна той, когато тя свърши. – Всеки може да се появи и да каже, че е негова. Ако Гемютлих не е виждал притежателя…

– Има процедури по установяване на самоличността, идиот такъв. Много сложни шифри, начини на писане на писма, определени начини, по които трябва да постави подписа – все неща, предназначени да потвърдят, че човекът е истинският притежател на сметката. Ако всичко не бъде изпълнено до последната подробност, хер Гемютлих няма да даде нищо. Така че е невъзможно да се представиш за притежателя.

– Трябва да има страхотна памет.

– О, ужасно си глупав. Всичко е записано. Ще ме заведеш ли на вечеря?

– Заслужила ли си я?

– Знаеш, че да.

– Е, добре. Но искам предястие.

Тя не разбра намека му.

– Имам предвид теб.

Посегна, пъхна пръст в ластика на оскъдните й пликчета и я придърпа към себе си в леглото. Тя се изсмя доволно. Претърколи се върху й и започна да я целува. Внезапно спря. Тя се стресна.

– Зная какво ще направя – прошепна той. – Ще наема касоразбивач, ще проникна в сейфа на стария Гемютлих и ще видя кодовете. Тогава ще мога да го направя.

Тя си отдъхна с облекчение, че не е променил намерението си да я люби.

– Няма да стане. Ммм. Направи го пак.

– Ще стане.

– Ааах. Няма.

– Ще стане. Непрекъснато разбиват сейфове. Четем във вестниците всеки ден.

Тя го опипа „там долу“ и се ококори.

– Охо, всичко това за мен ли е? Ти си чудесен, едър, здрав мъж, Карим, и аз те обичам. Но старият Гемютлих, както го наричаш ти, е малко по-умен от теб…