Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 38 страниц)

Лейла Ал-Хила беше добра куртизанка и знаеше това. Според някои беше най-добрата в Близкия изток и определено най-скъпата.

Беше се обучавала преди години, като дете, в една школа в Ливан, където по-големите момичета демонстрираха хитрините и номерата на майсторките на секса от Мароко и Индия, на изисканите професионалистки от Далечния изток, докато децата гледаха и се учеха.

След петнайсет години в професията тя знаеше, че 90 процента от изкуството на добрата проститутка никак не е свързано със задоволяването на неутолима мъжественост. Това го имаше в порнографските списания и филми.

Талантът се състоеше в това, да ласкаеш, хвалиш, да даваш висока оценка и да задоволяваш, но преди всичко да предизвикваш ерекция при притъпени апетити и помръкнали възможности.

Тя измъкна ръка от чатала и попипа пениса на мъжа. Въздъхна вътре в себе си. Мек като желе. Тази вечер генерал Абдуллах Кадири, началник на бронираните войски на Република Ирак, щеше да има нужда от малко насърчаване.

Изпод леглото, там където я бе прибрала още преди това, тя извади мека платнена торба и изсипа съдържанието й на чаршафа до себе си.

Взе с пръсти гъсто, подобно на сметана желе и намаза среден по размер изкуствен член – вибратор, вдигна едно от бедрата на генерала и го пъхна изкусно в ануса му.

Генерал Кадири изръмжа, отвори очи, погледна надолу към голата жена, приклекнала до половия му орган, и отново се ухили, зъбите му проблеснаха под гъстия черен мустак.

Лейла натисна диска в основата на вибратора и настойчивото пулсиращо бръмчене започна да изпълва долната част от тялото на генерала. Под ръката си жената усети как отпуснатият орган започва да набъбва.

От едно шише с тръбичка, която се подаваше през запушалката, тя напълни наполовина устата си с безцветно петролно желе без мирис, сетне се наведе и пое събудилия се пенис на мъжа в устата си.

Комбинацията от гладкото желе и бързото опипване на изкусния й език започна да дава резултат. В продължение на десет минути тя гали и смука, докато я заболя челюстта, а ерекцията стана най-добрата, на която генералът някога щеше да е способен.

Преди това обаче тя вдигна глава, преметна мощно бедро през него, напъха члена в себе си и се намести върху бедрата му. Беше усещала по-големи и по-добри, но и този вършеше работа – едвам.

Лейла се наведе и заклати гърди над лицето му.

– О, моят голям, силен, черен мецан – гукаше тя, – ти си великолепен, както винаги.

Той й се усмихна. Тя започна да се надига и снишава, не прекалено бързо, вдигайки и отпускайки се бавно, докато поемеше всичко, с което той разполагаше. Докато се движеше, използваше добре развитите си и разработени вагинални мускули да захваща, стиска и отпуска, и отново да захваща и стиска.

Знаеше въздействието на двоякото стимулиране. Генерал Кадири започна да сумти, след това да вика. Виковете му бяха къси и отривисти, изтръгваха ги усещането за дълбоко пулсиращия вибратор в областта на сфинктера и жената, която се надигаше и спускаше с непрекъснато ускоряващ се ритъм.

– Да, да, о, да, колко е хубаво, продължавай все така, мили – пъшкаше тя в лицето му, докато накрая той стигна до своя оргазъм. Докато се празнеше между краката й, Лейла изпъна торс, изправена над него, затресе се в спазми, крещейки от удоволствие, симулирайки собствения си страхотен оргазъм.

След като свърши, той веднага се отпусна и секунди по-късно тя се измъкна от него и махна вибратора, хвърляйки го настрана, за да не би той прекалено бързо да заспи. Това най-малкото желаеше да стане след положения тежък труд. А имаше да свърши още работа.

Така че легна до него и дръпна чаршафа върху двамата, подпря се на лакът, притискайки гърдата си към бузата му, започна да глади косата му и да гали другата му буза със свободната си дясна ръка.

– Бедният мечок – шепнеше тя, – много ли си уморен? Работиш прекалено много, великолепни мой любовнико. Много те карат да работиш. Какво стана днес, а? Още проблеми в Съвета и все ти да трябва да ги оправяш? Ъммм? Кажи на Лейла, нали знаеш, че можеш да кажеш на малката Лейла?

И така, преди да заспи, той каза, каквото имаше да казва.

По-късно, докато генерал Кадири хъркаше под двойното въздействие на арака и секса, Лейла се оттегли в банята, където, зад заключената врата, седнала на клозетната чиния с поднос на колене, тя отбеляза всичко със своя изящен арабски почерк.

След още време, на сутринта тя щеше да пренесе листовете тънка хартия, навити на масур и вкарани в изпразнен тампон, и да ги предаде на мъжа, който й плащаше.

Знаеше, че е опасно, но пък беше доходно, двойно заплащане за една и съща работа, а тя искаше един ден да е богата; достатъчно богата да напусне завинаги Ирак и да основе собствена школа, може би в Танжер, а там да има поредица от приятни момичета, с които да спи, и марокански прислужници, които да налага с камшика, когато изпита нужда от това.

Ако Гиди Барзилаи изпитваше отвратително безсилие пред системата за сигурност на Винклербанк, то двете седмици, преминали в следенето на Волфганг Гемютлих, направо го доведоха до лудост. Този човек беше невъзможен.

След като „наблюдателят“ го идентифицира, веднага започнаха да проследяват Гемютлих до къщата му отвъд Пратера. На следващия ден, докато беше на работа, хората от екипа Ярид наблюдаваха къщата и изчакаха фрау Гемютлих да излезе на пазар. След нея тръгна момичето от групата, свързано с колегите си чрез радиопредавател, така че да предупреди колегите си, когато дамата реши да се връща. Всъщност съпругата на банкера отсъства в продължение на два часа, повече от достатъчно време.

Проникването не представляваше проблем за специалистите от групата Невиот, които поставиха във всекидневната, спалнята и телефона микрофони. Претърсването беше бързо, изкусно, без да оставя следи, но не даде резултат. Намериха обикновените документи: нотариалния акт за къщата, паспорти, кръщелни свидетелства, свидетелство за брак, дори поредица от банкови извлечения. Всичко беше снимано, но стигаше и един поглед към личната сметка, за да стане ясно, че няма доказателство за злоупотреба от страна на Винклербанк – съществуваше дори ужасната възможност човекът да се окаже съвършено почтен.

Чекмеджетата на гардероба и в спалнята не разкриха никакви признаци за странни лични навици – винаги добър лост за изнудване сред почтената буржоазия. Всъщност ръководителят на екипа Невиот съвсем не беше изненадан.

Ако личната секретарка на този човек имаше вид на малко мишле, то съпругата му приличаше на къс хвърлена хартия. Израелецът си помисли, че рядко е виждал по-смачкана личност.

Когато момичето от екипа Ярид се обади по радиото, съобщавайки тихо, че жената на банкера е тръгнала към къщи, специалистите от Невиот бяха свършили и напуснали къщата. Предната врата беше заключена отново от човека в униформата на телефонната компания, след като останалите се бяха измъкнали отзад през градината.

От този момент нататък групата Невиот щеше да обслужва магнитофоните в микробуса, за да чуе какво става в къщата.

Две седмици по-късно ръководителят им съобщи на Барзилаи, че едва ли са напълнили и една лента. Първата вечер бяха записали осемнайсетина думи. Тя казала: „Ето ти вечерята, Волфганг“, а отговор нямало. Поискала нови пердета – отказали й. Той рекъл: „Ще си лягам, че утре трябва да ставам рано.“

– Всяка скапана вечер изрича същото, звучи, сякаш го е казвал все така през последните трийсет години – оплака се човекът от Невиот.

– Нещо като секс? – попита Барзилаи.

– Не се майтапи, Гиди. Те едвам си приказват, камо ли да се чукат.

Всички останали опити да се намери слабото място на Волфганг Гемютлих дадоха нулев резултат. Нямаше комар, малки момчета, не се събираше с никого, не ходеше по нощни заведения, нямаше любовница, не се шмугваше в квартала с червените фенери. Една вечер излезе от къщи и духът на проследяващия екип се повдигна.

Гемютлих носеше тъмно палто и шапка, тръгна пеша, след мръкване и след вечеря, придвижвайки се през тъмното предградие, докато стигна до една къща на пет пресечки от неговата.

Почука и почака. Отвориха му вратата и я затвориха след него. Скоро един от прозорците на партера светна зад дебели пердета. Преди вратата да се затвори, израелските агенти зърнаха мрачно изглеждаща жена в бяла найлонова престилка.

Някакви бани за красота? Душове с придружителка, смесена сауна с две яки девойки, които въртят брезови клонки? Проверката на следната сутрин разкри, че жената в престилката била възрастна педикюристка, която работела в дома си. Волфганг Гемютлих ходил да му подрежат мазолите.

На 1 декември Гиди Барзилаи получи светкавица от Тел Авив, с подписа на Коби Дрор. Предупреждаваше го, че тази операция не може безкрайно да продължава. Обединените нации дали на Ирак срок до 16 януари да напусне Кувейт. След това щяло да има война. Всичко можело да се случи. Да вземе да се поразмърда.

– Гиди, можем да следим това копеле до свършека на света, – заявиха двамата ръководители на групи на своя началник. – Просто в живота му няма нищо мръсно. Не мога да разбера този копелдак. Нищо, ама нищо, което можем да използваме срещу него.

Барзилаи изпадна в дилема. Можеха да отвлекат съпругата и да заплашат, че ако не бъде така добър… Бедата беше там, че гадината би я заменил срещу купон за обяд, вместо да го открадне. Нещо по-лошо, щеше да се обърне към полицията.

Можеха да отвлекат Гемютлих и да го обработят. Бедата беше там, че същият човек трябваше да се върне в банката, за да направи превода и да закрие сметката на Йерихон. Веднъж след като се озовеше в банката, той щеше да вдигне олелия до Бога. Заповедта на Коби Дрор беше да се действа без грешка и без следа.

– Да минем на секретарката – рече той. – Понякога частните секретарки знаят всичко, което знае и началникът им.

И така двете групи прехвърлиха вниманието си върху също така скучната фройлайн Едит Харденберг.

Тя им отне дори по-малко време – само десет дни. Проследиха я до дома й, малък апартамент в сериозна стара къща на една пресечка до Траутенауплац, чак в Деветнайсети район, северозападното предградие Гринцинг.

Живееше сама. Нямаше любовник, нито приятел, дори домашен любимец. Преровиха личните й документи и откриха скромна банкова сметка, майка пенсионерка в Залцбург, – самият апартамент, както показваше книгата за наема, навремето бил нает от майката, а когато тя се върнала в родния си Залцбург, в него се нанесла дъщерята.

Едит имаше малка кола сеат, която паркираше на улицата пред апартамента, но на работа отиваше най-вече с обществения транспорт; без съмнение поради затрудненията с паркирането в центъра на града.

Чековете със заплатата показаха, че й плащат скъпернически – „стиснати копелдаци“, избухна агентът от Невиот, когато видя сумата, – а свидетелството й за раждане разкри, че е на трийсет и девет години – „а изглежда на петдесет“, отбеляза агентът.

В апартамента нямаше снимки на мъже, само една на майка й, друга на двете по време на ваканция край някакво езеро и една, която очевидно беше на покойния й баща в униформа на митничар.

Ако в живота й имаше място за мъж, то той сякаш беше Моцарт.

– Запалена е по операта и това е всичко – докладва на Барзилаи ръководителят на групата Невиот, след като апартаментът бе оставен точно както го намериха. – Има голяма сбирка от дългосвирещи плочи – все още не е сварила да си купи компактдискове – и все са опери. Сигурно харчи всичките си свободни пари за тях. Книги за операта, за композитори, певци и диригенти. Афиши от зимния репертоар на Виенската опера, макар че не може и да си помисли за билет…

– Няма мъж в живота й, така ли? – замисли се Барзилаи.

– Може да лапне по Павароти, стига да успееш да го привлечеш. Иначе просто забрави.

Но Барзилаи не пожела да забрави. Спомни си за един случай в Лондон, много отдавна – една чиновничка от Министерството на отбраната, модел на стара мома; сетне Съветите измъкнаха онзи зашеметяващ млад югославянин… дори съдията изпитваше съжаление към нея по време на процеса.

Същата вечер Барзилаи изпрати дълга шифрована телеграма до Тел Авив.

Към средата на декември струпването на коалиционната армия се превърна в огромна, неумолима приливна вълна от хора и стомана.

Триста хиляди мъже и жени от трийсет страни бяха разположени в поредици от линии през саудитската пустиня от брега на запад в протежение на повече от сто и петдесет километра.

От морето, в пристанищата на Джубаил, Дамам, Бахрейн, Доха, Абу Даби и Дубай пристигаха товарни кораби и изсипваха оръдия и танкове, гориво и запаси, храна и завивки, боеприпаси и резервни части.

От кейовете конвоите тръгваха на запад по Таплинския път, за да разположат огромни междинни бази, които един ден щяха да снабдяват настъпващата армия.

Един пилот на Торнадо от Табук, тръгнал на юг в привидна атака срещу иракската граница, каза на своите колеги от ескадрилата, че е летял над конвой камиони. При 800 километра в час му трябвали шест минути да стигне до края на колоната, който се намирал на осемдесет километра по-нататък, а камионите пътували едва ли не долепени един зад друг.

В междинната база Алфа, в един от секторите имало варели, наредени по три един върху друг, върху палети два на два метра, между тях имало място само колкото да мине един високоповдигач. Секторът бил четирийсет на четирийсет километра.

А това представлявало само горивото. В други сектори на Алфа били складирани снаряди, ракети, мини, сандъци с патрони за картечници, противотанкови бойни глави и гранати. В други държали храна и вода, машини и резервни части, акумулатори за танкове и походни работилници.

По онова време генерал Шварцкопф беше разположил коалиционните сили в онази част от пустинята, която се намира право на юг от Кувейт. Но Багдад нямаше как да знае, че преди да настъпи, американският генерал имаше намерение да изпрати допълнителни сили през Уади-ал-Батин, на още сто и шейсет километра на запад в пустинята, за да нахлуят в самия Ирак, насочвайки се право на север, а сетне на изток, като задачата им беше да обхванат фланга на Републиканската гвардия и да я унищожат.

На 13 декември Ракетите, 336-а ескадрила от Тактическото командване на военновъздушните сили на САЩ, напуснаха базата си в Тумраит в Оман и се преместиха в Ал Харз, в Саудитска Арабия. Това стана съгласно решение, взето на 1 декември.

Ал Харз беше „голо“ летище, изградено с писти за излитане и за рулиране, но без нищо друго. Нямаше контролна кула, хангари, работилници, помещения – една равна пустиня, пресечена с бетонни ленти.

Но това все пак беше летище. Със забележително прозрение саудитското правителство отдавна беше поръчало и изградило достатъчно въздушни бази, способни да подслонят въздушна армия, превишаваща по големина повече от пет пъти Кралските саудитски военновъздушни сили.

След 1 декември дойдоха американските строители. Само за трийсет дни беше изграден град от палатки, който бе в състояние да приюти пет хиляди души и пет ескадрили от изтребители.

Основната група строители бяха екипите Червен кон, подсилен с четирийсет огромни генератори на военновъздушните сили. Част от съоръженията дойдоха на колела, с тежки камиони, но преди всичко по въздуха. Изградиха подобните на мидени черупки хангари, работилници, складове за гориво и за боеприпаси, оперативни и щабни помещения, зала, контролна кула, магазини и гаражи.

За летателния и наземен персонал построиха жилища от палатки с улични платна помежду им, нужници, умивални, кухни, трапезарии и водна кула, която трябваше да се поддържа пълна от най-близкия водоизточник с помощта на конвои от цистерни.

Ал Харз се намира на осемдесет километра югоизточно от Рияд и се оказа само на пет-шест километра отвъд максималния обхват на ракетите Скъд, с които разполагаше Ирак. В продължение на три месеца той щеше да е дом на пет ескадрили: две Ф-15Е Страйк Игъл, Ракетите и Вождовете, 335-а ескадрила от базата Сиймор Джонсън, току-що пристигнала; една Ф-15С – чисти изтребители Игъл, и две от прехващачи Ф-16 Файтинг Фолкън.

Имаше дори специална улица за 250-те жени в Крилото, което включваше юриста, началници на наземни екипажи, шофьори на камиони, чиновнички, медицински сестри и две жени, офицери от разузнаването на ескадрили.

Летателният състав пристигна със самолетите си от Тумраит; наземният и другият персонал – с товарни самолети. Цялото прехвърляне трая два дни, докато строителите все още работеха и щяха да работят до Коледа.

Дон Уокър прекара добре в Тумраит. Условията на живот бяха модерни и отлични, а при отсъствието на напрежение в базата в Оман разрешаваха алкохолни напитки.

За първи път се срещна с британските бойци от САС, които разполагаха с постоянна тренировъчна база там, както и с други „офицери по договор“, служещи в оманската армия. Състояха се няколко паметни събирания, членовете на противоположния пол бяха изключително отзивчиви, а „лъжливите“ бойни полети с Игълите – много забавни.

Що се отнася до САС, след един излет в пустинята с леки разузнавателни Коли Уокър рече на новоназначения командир на ескадрилата подполковник Стив Търнър:

– Тези типове са направо за освидетелстване.

Ал Харз щеше да се окаже различен. Бидейки дом на двете Свети места – Мека и Медина, Саудитска Арабия налага строго въздържание, да не говорим за каквото и да е показване на женски форми от брадичката надолу, ако не се смятат дланите и стъпалата.

Със своята Обща заповед №1 генерал Шварцкопф беше забранил всякакъв алкохол за силите на коалицията под негово командване. Всички американски поделения спазваха тази заповед и тя се отнасяше съвсем стриктно за Ал Харз.

В пристанището Дамам обаче американците, които разтоварваха корабите, бяха озадачени от количеството шампоан, предназначен за Британските кралски военновъздушни сили. Разтоварваха се сандък след сандък с шампоан, качваха ги на камиони или товарни самолети С-130 Херкулес и ги доставяха на ескадрилите.

Американските пристанищни работници се чудеха, че в тази до голяма степен безводна част от света британските екипажи ще прекарват толкова време в миене на косите си. Това щеше да си остане загадка до края на войната.

На другия край на полуострова, в пустинната база Табук, която британските Торнадо деляха с американски Фолкън, пилотите от САЩ бяха дори повече озадачени, като гледаха как при залез-слънце англичаните, насядали под своите тенти, отсипваха по мъничко шампоан в чаши и го допълваха с вода от шишета.

В Ал Харз такъв проблем не възникна. Там нямаше шампоан. Освен това условията бяха по-неудобни, отколкото в Тумраит. Извън командира на крилото, който разполагаше със самостоятелна палатка, останалите, от полковник надолу, ги настаняваха по двама, четирима, шестима, осем или дванайсет, според чина.

И, което беше още по-лошо, секторът на дамския персонал беше забранен за посещение. Проблемът се задълбочаваше от факта, че американските дами, верни на своята култура и при липсата на саудитската Мутава (религиозна полиция), се отдадоха на слънчеви бани по бикини зад ниските огради, които издигаха около палатките си.

Това подтикна пилотите да се втурнат един през друг към наличните в базата специални камиони с поставени високо над колелата каросерии. Защото само качени на тях, застанали на пръсти, истинските патриоти можеха да пътуват от палатките си до летателната част, правейки огромна обиколка, за да минат по улицата между женските палатки и да видят дали дамите са в добра форма.

Ако не се смятат тези граждански задължения, за повечето от тях времето минаваше върху скърцащото походно легло и в празни разговори.

Настроението се беше променило и по друга причина. Обединените нации бяха дали на Саддам Хюсейн краен срок 16 януари да напусне Кувейт. Но от Багдад продължаваха да идват предизвикателни декларации. За първи път стана ясно, че ще има война. Тренировъчните полети придобиха ново и сериозно значение.

По някаква причина 15 декември беше топъл ден във Виена. Слънцето грееше и температурата се покачи. В обедната почивка фройлайн Харденберг излезе както обикновено от банката за скромния си обяд и внезапно реши да си купи сандвичи и да ги изяде в Щадтпарк, на няколко пресечки от „Балгасе“.

Тя имаше този навик през лятото и дори есента, и затова винаги си носеше сандвичи. На 15 декември обаче не беше взела.

Въпреки това, виждайки яркосиньото небе над Францисканерплац, тя реши, че ако природата е наумила да предложи дори за един ден мъничко Altweibersommer – така виенчани наричат сиромашкото лято, – тя ще се възползва и ще хапне в парка.

Имаше особено основание да обича малкия парк от другата страна на Ринга. В единия край е „Хюбнер Курсалон“, изцяло остъклен ресторант, подобен на голяма зимна градина, където по обяд малък оркестър свиреше мелодии от Щраус, най-виенския от всички композитори, работили там.

Хората, които не могат да си позволят да обядват вътре, могат да седнат извън оградата и да се наслаждават безплатно на музиката. Нещо повече, в центъра на парка, защитена от каменната си арка, стои статуята не на друг, а на великия Йохан.

Едит Харденберг си купи сандвичи от едно кафене, намери пейка на припек и започна да ги гризе като мишле, заслушана във валсовите мелодии.

– Entschuldigung.

Тя подскочи, изтръгната от унеса си от тихия глас, който каза: „Извинете.“

Ако имаше нещо, което госпожица Харденберг не понасяше, то беше да я заговарят непознати. Погледна мъжа до себе си.

Беше млад, тъмнокос, с меки кафяви очи. Говореше с чужд акцент. Тя се готвеше да отклони категорично поглед, когато забеляза, че младият мъж носи някаква илюстрована брошура и сочи към една дума в текста. Пряко волята си погледна към нея. Това всъщност беше илюстрованата програма за операта „Вълшебната флейта“.

– Моля, тази дума, тя не е немска, не?

Показалецът му сочеше думата „партитура“.

Разбира се, би трябвало да си тръгне веднага, просто да стане и да се отдалечи. Започна да завива сандвичите си.

– Не – отвърна му тя, – италианска е.

– Аха – рече мъжът с тон на извинение. – Уча немски, но не разбирам италиански. Това музиката ли означава, моля?

– Не – отвърна тя, – това означава нотите на творбата.

– Благодаря ви – рече той наистина благодарен. – Трудно е човек да разбере вашите виенски опери, но толкова много ги обичам.

Пръстите й, които, треперещи, завиваха остатъка от сандвичите, преди да си тръгне, забавиха движенията си.

– Знаете ли, действието се развива в Египет – обясни младият мъж. Каква глупост, да го казва на нея, която знаеше всяка дума от „Die Zauberflote“.

– Точно така – рече тя. Това вече е прекалено, помисли си. Който и да беше той, проявяваше се като много нахален млад мъж. Че те почти бяха подхванали разговор, представете си!

– Също както и „Аида“ – забеляза той, отново загледан в програмата. – Обичам Верди, но като че ли предпочитам Моцарт.

Сандвичите бяха опаковани, беше готова да тръгне. Просто би трябвало да стане и да си тръгне. Обърна се да го погледне и той избра точно този момент да вдигне очи и да се усмихне.

Усмивката беше много срамежлива, едва ли не умолителна; очите му – като на кокер шпаньол, с мигли, за които някой топмодел би бил готов да извърши убийство.

– Не може да става и сравнение – рече тя. – Моцарт е по-голям майстор от всеки друг.

Усмивката му стана по-широка, разкривайки равни бели зъби.

– Той е живял някога тук. Може би дори е седял тук, на тази пейка и е писал музиката си.

– Убедена съм, че няма такова нещо – отвърна тя. – Пейката не я е имало по това време.

Стана и се обърна. Младият мъж също стана и направи малък виенски поклон.

– Много съжалявам, че ви обезпокоих, фройлайн. Но ви благодаря за помощта.

Мина през парка, упътена към бюрото си, за да довърши там обяда, вбесена на себе си. Разговори с млади мъже в паркове и какво още? От друга страна, той беше просто чуждестранен студент, който се опитва да научи повече неща за Виенската опера. В това няма нищо лошо, нали? Но толкова. Мина покрай един афиш. Разбира се, Виенската опера поставяше след три дни „Вълшебната флейта“. Това може да беше част от учебната програма на младежа.

Въпреки пристрастеността си Едит Харденберг така и не бе ходила на представление в Щатсопер. Разбира се, бе бродила из сградата през деня, когато е отворена за посетители, но билет за креслата в партера никога не й е бил по кесията.

Те бяха почти безценни. Абонаментните карти се предаваха от поколение на поколение, абонаментът за цял сезон беше по възможностите само на много богатите. Другите билети се купуваха само с влияние, каквото тя нямаше. Дори обикновените билети надвишаваха възможностите й. Въздъхна и се върна на работа.

Хубавото време беше само за един ден. След това стана отново студено и облачно. Тя се върна към навика си да обядва в привичното си кафене, на привичната си маса. Беше много подредена, праволинейна жена.

На третия ден след парка тя пристигна на масата си в обичайния час, на минутката, и с половин око забеляза, че съседната маса явно е заета. На нея имаше някакви учебници – не си даде труд да прочете заглавията им – и наполовина изпита чаша вода.

Едва успя да поръча менюто на деня, когато човекът се върна от мъжката тоалетна. Чак като седна, я позна и се сепна изненадан.

– О, Grüss Gott, отново – рече той. Устните й се свиха неодобрително в тънка линия. Сервитьорката дойде и сложи яденето й на масата. Беше попаднала в капан. Но младият мъж беше неудържим.

– Свърших с програмата. Смятам, че вече съм разбрал всичко.

Тя кимна и започна деликатно да се храни.

– Отлично. Учите ли тук?

А защо взе, че го попита? Каква лудост я прихвана? Но шумът я заливаше отвсякъде в заведението. Какво си се разтревожила, Едит? Нали това е съвсем цивилизован разговор, при това с чуждестранен студент, какво лошо може да има? Почуди се какво ли би си помислил хер Гемютлих. Разбира се, нямаше да одобри.

Мургавият младеж щастливо се усмихна.

– Да. Следвам инженерство. В Техническия университет. Когато завърша, ще се върна у дома и ще помогна за развитието на родината си. Моля, името ми е Карим.

– Фройлайн Харденберг – представи се тя. – А откъде сте, господин Карим.

– От Йордания.

О, Господи мили, арабин. Е, вероятно имаше много от тях в Техническия университет, на две пресечки от Кертнер Ринг. Повечето от арабите, които срещаше, бяха улични продавачи, ужасни хора, които продаваха килими и вестници по тротоарите пред кафенетата и човек не можеше да се отърве от тях. Младият мъж до нея изглеждаше съвсем почтен. Може би произлизаше от по-добро семейство. Но все пак… арабин.

Довърши яденето си и даде знак, че ще плати. Време беше да напусне компанията на младия мъж, макар че той беше изключително възпитан. За арабин.

– Все пак – обади се със съжаление той – не смятам, че ще мога да отида.

Сметката й пристигна. Тя започна да рови в чантата си, за да плати.

– Да отидете къде?

– На опера. Да гледам „Вълшебната флейта“. Не и сам, няма да посмея. Толкова много хора. Няма да мога да се оправя, нищо ще знам къде да ръкопляскам.

Тя се усмихна снизходително.

– О, смятам, че едва ли ще отидете, млади човече, защото няма да намерите билети.

Той изглеждаше озадачен.

– О, не, не е там работата.

Бръкна в джоба си и сложи на масата две късчета хартия. На нейната маса. До нейната сметка. На втори ред в партера. На крачка от певците. До централната пътека.

– Имам приятел в Обединените нации. За тях имат отделени места, разбирате ли. Но той не ги иска й ми ги даде.

Даде. Не му ги е продал, а му ги е дал. Такова безценно нещо, а ги е дал ей така.

– Бихте ли ме взели със себе си – попита умолително младият мъж. – Моля ви?

Така красиво се изрази, сякаш тя щеше да го заведе.

Помисли си, че ще седи в този голям, сводест, позлатен рай в стил рококо, духът й ще се възвисява с басите, баритоните, тенорите и сопраните нагоре към нарисувания таван…

– В никакъв случай…

– О, извинявайте, фройлайн, обидих ви.

Пресегна се, взе билетите и понечи да ги къса.

– Не – тя сложи ръка върху неговата, преди безценните билети да бъдат скъсани наполовина.

– Не трябва да правите това.

Беше пламнала от червенина.

– Но те не ми трябват…

– Е, предполагам…

Лицето му светна.

– Значи ще ми покажете вашата Опера? Да?

Да му _покаже_ Операта. Е, това наистина беше нещо различно. Нямаше да е излизане с мъж. Не такова излизане, както… както онези, които отиват, такива… които приемат да отиват. Всъщност по-скоро като екскурзовод. Виенска любезност, да покажеш на един чуждестранен студент чудесата на австрийската столица. В това нямаше нещо лошо…

Срещнаха се според уговорката на стъпалата в седем и петнайсет. Беше дошла с колата от Гринцинг и паркира без каквито и да е проблеми. Присъединиха се към суетящата се тълпа, която вече беше в приповдигнато настроение в очакване на удоволствието.

Ако Едит Харденберг, стара мома с двайсет лишени от любов лета зад гърба си някога щеше да остане с чувството, че има представа от рая, то беше тази вечер през 1990-а, когато седеше на няколко крачки от сцената и се беше потопила в музиката. Ако някога щеше да разбере какво усеща човек, когато се напие, то беше тази вечер, когато си позволи да се опияни напълно от кипежа на издигащите се и снишаващи се гласове.

През първата половина, докато пред нея пееше и лудуваше Папагено, тя усети суха млада ръка върху своята. Инстинктът я подтикна да я отдръпне рязко. През втората половина, когато това отново се случи, не направи нищо и почувства как заедно с музиката в нея прониква топлината на друго човешко същество.

Когато операта свърши, беше все така опиянена. Иначе никога не би допуснала той да я преведе през площада до старото свърталище на Фройд, „Кафе Ландтман“, сега възстановено в старото си великолепие от 1890-а. До масата им ги заведе лично великолепният метр д’отел Робер и те седнаха на късна вечеря.

След което я придружи до колата й. Беше се успокоила. Сдържаността й отново вземаше връх.

– Толкова бих искал да ми покажете истинската Виена – рече тихо Карим, – вашата Виена, Виена на чудесните музеи и концерти. Иначе никога няма да разбера австрийската култура, такава, каквато вие можете да ми я покажете.

– Какво казвате, Карим?

Стояха прави до колата й. Не, тя в никакъв случай нямаше да му предложи да го закара до апартамента му, където и да се намираше той, а всяко предложение да отиде у дома й би разкрило точно какъв жалък тип е този младеж.

– Че бих желал пак да ви видя.

– Защо?

„Ако ми каже, че съм красива, ще го ударя“, помисли си тя.