Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 32 (всего у книги 38 страниц)

В някогашната спалня, сега превърната в радиокабина, премига лампичка. Беше един и половина на обяд. Дежурният радист, който обслужваше нормалния трафик между вилата и Сенчъри Хаус в Лондон, остави всичко друго, викна през вратата за помощ и се настрои на „приемане“ на честотата на Мартин за деня.

Вторият радист пъхна глава през вратата и попита:

– Какво става?

– Викни Стив и Саймън! Черната мечка се обажда аварийно.

Човекът изчезна. Мартин даде на Рияд петнайсет минути, сетне излъчи основното си предаване.

Антената в Рияд не беше единствената, която улови сигнала. Друга сателитна чиния, извън Багдад, която неумолимо прослушваше високочестотния диапазон, хвана част от него. Съобщението беше толкова дълго, че дори и съкратено трая четири секунди. Иракските радисти хванаха последните две и засякоха точната посока.

Веднага след като предаде съобщението, Мартин прибра апаратурата си под плочите на пода. Едва свършил и чу стъпки по дребните камъчета отвън. Беше руският прислужник, който, изпаднал в порив на щедрост, идваше да му предложи цигара „Балкан“. Мартин я прие с много поклони и промърморени „шукрън“. Руснакът, горд с добрата си душа, се върна в къщата.

„Нещастно копеле, помисли си той, какъв живот.“

Когато остана отново само, нещастното копеле започна да пише на арабски върху блока с листове за въздушна поща, които държеше под сламеника си. Докато вършеше това, един радиогений, на име майор Заид, седеше вторачен над карта в много голям мащаб на града, по-специално на квартала Мансур. Когато свърши с изчисленията си и ги провери отново, той се обади на бригадния генерал Хасан Рахмани в централата на Мухабарат. Тя се намираше на не по-малко от половин километър от ромбчето, оградено със зелено мастило в рамките на Мансур. Определиха му среща за четири часа.

В Рияд Чип Барбър крачеше из хола на вилата с компютърната разпечатка в ръка и псуваше, както не беше псувал, откак напусна морската пехота преди трийсет години.

– Какво, по дяволите, си въобразява, че върши? – обърна се той към двамата британски разузнавачи, които бяха в помещението с него.

– Спокойно, Чип – отвърна Ланг, – отдавна е там. Той е под страшно напрежение. Лошите затварят кръга около него. Всички правила на занаята ни подсказват, че трябва да го изтеглим, при това веднага.

– Да, зная, чудесен е, но няма право да върши това. Ние сме хората, които плащаме сметката, нали така?

– Така е – рече Паксман, – но той е наш човек и се намира в опасност. Ако е решил да остава, то е, за да свърши работата докрай.

Барбър се успокои.

– Три милиона долара. Как, по дяволите, да кажа на Лангли, че е предложил на Йерихон още три милиона гущера, за да ни съобщи къде наистина се намира онова чудо? Онзи иракски дирник трябваше още първия път да каже къде е. Откъде да знаем дали не ни разиграва, за да спечели повече пари.

– Чип – обади се Ланг, – става дума за ядрена бомба.

– Може би – изръмжа Барбър, _може би_ говорим за ядрена бомба. _Може би_ Саддам е имал достатъчно уран, _може би_ навреме го е събрал на едно място. Онова, с което разполагаме, са изчисленията на някакви учени и изявлението на Саддам, ако наистина е правил такова изявление. По дяволите, Йерихон е наемник, може да лъже на разсипия. Учените биха могли да грешат, Саддам лъже на всяка крачка. Какво всъщност _сме получили_ за всички тези пари?

– Готов ли си да поемеш риска? – попита го Ланг.

Барбър се отпусна в един стол.

– Не – рече накрая той, – не, не съм. Добре, ще го уредя с Вашингтон. Сетне ще кажем на генералите. Те трябва да бъдат информирани. Но да знаете, че един ден ще се срещна с този Йерихон и ако ни мами, ще му разгоня фамилията.

В четири часа следобед майор Заид донесе картата и изчисленията си в кабинета на Хасан Рахмани. Внимателно обясни, че този ден е получил третата си триангулация и е свел мястото до ромба, който се виждаше на картата на Мансур. Рахмани се загледа недоверчиво.

– Та това е сто на сто метра – рече той. – Смятах, че съвременната техника може да определи тези източници на предавания с точност до един квадратен метър.

– Ако разполагам с дълго предаване, наистина мога – обясни търпеливо младият майор. – Тогава от прехващащия приемник ще мога да получа лъч, не по-широк от метър. Като го пресека с друг, прихванат от различно място, ще получа въпросния квадратен метър. Но това са ужасно кратки предавания. Излъчват се само две секунди. Най-доброто, което мога да получа, е тесен конус с началната точка на предавателя. Той преминава през страната и колкото по-далеч се намираме, толкова по-широк става. Може би ъгъл от една секунда от един градус по компаса. Но на няколко километра това означава сто метра. Вижте, все пак периметърът не е голям.

Рахмани се вгледа в картата. В отбелязания ромб имаше четири сгради.

– Да отидем и да видим на място – предложи той.

Двамата мъже бродиха с картата из Мансур, докато откриха показания периметър. Кварталът беше жилищен и много заможен. И четирите къщи бяха самостоятелни, с градини и висока ограда. Докато свършиха, се стъмни.

– Изненадайте ги внезапно утре сутринта. Аз ще уредя тихомълком да ги отцепят с войска. Знаеш какво търсиш. Върви със своите специалисти и претърси четирите къщи. Намериш ли онова, което търсиш, значи сме хванали шпионина.

– Има един пробием – рече майорът. – Виждате ли месинговата плочка ей там? Това е резиденция на съветското посолство.

Рахмани се замисли. Нямаше да му благодарят, ако предизвика международен скандал.

– Претърси другите три преди това – заповяда той. – Ако не намериш нищо, ще уредя въпроса за съветската сграда чрез Външно министерство.

Докато говореха, един човек от персонала на гореспоменатата вила беше на пет километра оттам. Градинарят Махмуд Ал-Хури се намираше в старото британско гробище, където сложи тънък плик в една каменна ваза на отдавна изоставен гроб. По-късно направи знак с тебешир върху стената на сградата на Съюза на журналистите. При една обиколка в района късно същата вечер видя, че той вече е изтрит.

Същата вечер в Рияд се проведе секретно съвещание в напълно изолиран кабинет на два етажа под Саудитското министерство на отбраната. Присъстваха четирима генерали и двама цивилни – Барбър и Ланг. Когато свършиха да говорят, четиримата военни потънаха в мрачно мълчание.

– Това истина ли е? – попита един от американците.

– Ако става дума за сто процента сигурност, не разполагаме с такава – рече Барбър. – Но смятаме, че вероятността информацията да е точна, е много голяма.

– Защо сте така убедени? – попита генералът от американската авиация.

– Както може би господата са се досетили, от няколко месеца насам разполагаме с човек, който заема висок пост в Багдад.

Генералите промърмориха в знак на съгласие.

– Не сме си мислили, че информацията за обектите е извлечена от магическото кълбо на Лангли – рече генералът от авиацията, който продължаваше да се ядосва по повод изразените от ЦРУ съмнения за унищожените от неговите пилоти обекти.

– Работата е там – обади се Ланг, – че досега не се е случвало да получаваме от него невярна информация. Би било страхотно отклонение от правилото. Второ, можем ли да поемем този риск?

Настъпи мълчание.

– Има нещо, което не сте взели предвид – каза представителят на американски военновъздушни сили. – Как ще бъде доставено?

– Как ще бъде доставено ли? – попита Барбър.

– Точно така. Да имаш оръжие е едно, а да го доставиш над главите на врага – съвсем друго. Вижте, никой не може да повярва, че Саддам разполага с миниатюризация. Това е свръхтехнология. Така че не може да изстреля това нещо, дори да го има, от танково оръдие, нито от артилерийска гаубица, нито от батарея тип Катюша. Нито с ракета.

– А защо не с ракета, господин генерал?

– Полезният товар – отвърна саркастично летецът. – Дяволският полезен товар. Ако това нещо е недодялано, трябва да мислим за половин тон. Да речем хиляда фунта. А сега знаем, че когато разрушихме Ал-Абеид и Ал-Тамуз, заводът Саад-16 е бил едва във фаза разработка. Ал-Абас и Ал-Бадр – също. Не са оперативни, или се пръскат, или носят малък полезен товар.

– Ами Скъд? – попита Ланг.

– Същото – отвърна генералът. – Ракетата с голям обсег на действие, така наречената Ал-Хусайн, се разпада при повторното влизане в атмосферата и носи полезен товар от 160 килограма. Дори първоначалната, доставена от Съветите Скъд има максимален полезен товар от шестстотин килограма. Прекалено малко.

– Но има и възможност бомбата да бъде пусната от самолет – посочи Барбър. Генералът от авиацията гневно се намръщи.

– Господа, давам ви лична гаранция, че отсега нататък нито един иракски боен самолет няма да стигне до границата. Повечето няма да успеят да се отделят от пистата. Онези от тях, които успеят да го направят и се насочат на юг, ще бъдат свалени на половина път до границата. Разполагам с достатъчно АУАКС, с достатъчно изтребители; мога да го гарантирам.

– А Крепостта? – попита Ланг. – Площадката за изстрелване?

– Свръхсекретен хангар, вероятно подземен, с единична писта, която тръгва от изхода му. В него има Мираж, МИГ, Сухой – заредени и готови да излетят. Но ще го ликвидираме, преди да стигнат до границата.

Решението трябваше да дойде от американския генерал, председателстващ заседанието.

– Ще намерите ли къде се намира това устройство, тази така наречена Крепост? – попита тихо той.

– Да, господин генерал. Вече се опитваме. Сигурно ще ни трябват още няколко дни – отвърна Барбър.

– Намерете го и ние ще го унищожим.

– А настъплението след четири дни, господин генерал? – попита Ланг.

– Ще ви съобщя.

Същата вечер бе съобщено, че настъплението по суша в Кувейт и Ирак е отложено за 24 февруари.

По-късно историците дадоха две алтернативни причини за това отлагане. Едната беше, че американската морска пехота искала да промени основната ос на атаката си с няколко километра на запад и това било свързано с размествания на части, прехвърляне на запаси и нова подготовка. И това беше вярно.

След това в печата се появиха съобщения, че двама британски компютърни хакери проникнали в компютъра на Министерството на отбраната и разместили прогнозите за времето в района на настъплението, като по този начин предизвикали объркване при избора на най-добрия ден за началото на атаката от гледна точка на климатичните условия.

Всъщност между 20-и и 24-и времето беше хубаво и ясно, и се развали тъкмо когато започна настъплението.

Генерал Шварцкопф беше силен мъж и като физика, и като интелект, и като морал. Но би трябвало да е свръхчовек, за да не се поддаде на напрежението от последните няколко дни.

От шест месеца работеше без почивен ден по двайсет часа в денонощие. Не само че бе ръководил най-голямото и най-бързото струпване на бойни сили в историята – задача, която сама по себе си би съсипала един по-слаб мъж, но се бе справил и със сложните проблеми на съжителството с чувствителното саудитско общество, бе запазил мира, когато в безброй случаи междуособните противоречия можеха да взривят коалицията, и бе отклонявал безкрайните добронамерени, но безполезни и изтощителни намеси от страна на американците.

Но не всички тези неща му пречеха през последните няколко дни да потъне в така необходимия му сън. Кошмарите бяха породени от отговорността, защото в ръцете му бе поверен животът на толкова много млади хора.

В кошмарите неизменно присъстваше Триъгълникът. Винаги Триъгълникът. Територия с формата на правоъгълен триъгълник, полегнал на единия си катет. Хоризонталният му катет представляваше бреговата линия от Хафджи надолу край Джубаил до трите свързани града Дамам, Ал Хоба и Дахран.

Перпендикулярният беше границата, която минаваше от брега на запад, първо между Саудитска Арабия и Кувейт, сетне продължаваше в пустинята и преминаваше в границата между Саудитска Арабия и Ирак.

Хипотенузата беше наклонената линия, свързваща последния изнесен напред пост на Запада в пустинята и Дахран.

В този триъгълник неговата заповед очакваха почти половин милион души, предимно млади мъже, но имаше и жени. Осемдесет процента от тях бяха американци. На изток бяха саудитците, други арабски контингенти и морската пехота. В центъра бяха разположени големите американски бронирани и механизирани пехотни поделения, а сред тях британската Първа бронирана дивизия. На крайния фланг – французите.

Преди в кошмара му десетки хиляди млади мъже се изсипваха в брешовете за атака, там ги посрещаше дъжд от отровен газ и те гинеха между пясъчните стени и остриетата на мрежата. Сега стана по-лошо.

Само преди седмица, гледайки триъгълника на бойната карта, един офицер от армейското разузнаване подхвърли:

– Може би Саддам има намерение да хвърли една ядрена бомба тук.

Човекът искаше да се пошегува.

Тази нощ главнокомандващият отново се опита да заспи, но не успя. Все този Триъгълник. Твърде много хора, прекалено малко пространство.

Във вилата на СИС Ланг, Паксман и двамата радисти си разделиха една каса бира, примъкната незабелязано от Британското посолство. Те също разглеждаха картата, също виждаха триъгълника, също изпитваха напрежението.

– Една-едничка скапана бомба, една шибана, малка, недодялана, за пръв път направена, по-малка от бомбата над Хирошима, взривена във въздуха или на земята… – продума Ланг.

И без да са учени, можеха да кажат, че първият взрив ще убие повече от сто хиляди млади войници. В рамките на няколко часа радиационният облак, всмукал милиарди тонове активен пясък от пустинята, щеше да покоси всичко по пътя си със смърт.

Корабите в морето щяха да имат време да се херметизират, но не и войските на сушата или хората в саудитските градове. На изток той щеше да се разширява по пътя си над Бахрейн и съюзническите летища, отравяйки морето, до брега на Иран, където щеше да изтреби един от видовете същества, които Саддам бе обявил за недостойни да живеят… „Персийци, евреи и мухи.“

– Няма как да я пусне – рече Паксман. – Няма ракета или самолет, който може да го направи.

Далеч на север, скрит в Джебал, в Хамрин, дълбоко в затвора на оръдието със 180-метрова цев, с обсег хиляда километра, Юмрукът на Бога стоеше неподвижен и готов да го призоват в полет.

Къщата в Кадисия не беше съвсем будна и се оказа съвсем неподготвена за посетителите, нахълтали на разсъмване. Когато собственикът й я бе строил преди много години, тя се издигаше сред овощни градини.

Намираше се на пет километра от четирите вили в Мансур, които в същия момент се готвеше да постави под наблюдение майор Заид от контраразузнавателната служба.

Разрастващите се в посока югоизток предградия на Багдад бяха обградили старата къща, а по новата високоскоростна магистрала Кадисия, там където някога имаше праскови и кайсии, сега ревеше поток от коли.

И все пак това беше изискана къща, собственост на заможен човек, вече отдавна оттеглил се от работа, с ограда и собствен парк, в дъното на който все още растяха овощни дървета.

Пристигнаха два камиона, пълни с войници от АМАМ, под командването на един майор, и никак не се церемониха. Ключалката на главната врата отвориха с изстрели, после стовариха ритниците си върху нея, изсипаха се вътре, разбиха предната врата и пребиха престарелия слуга, който се опита да ги спре.

Хукнаха из къщата, разтваряха шкафове, дърпаха пердета и завеси, докато ужасеният собственик се опитваше да защити съпругата си.

Войниците опустошиха дома, но нищо не намериха. Когато старецът ги попита с умоляващ тон какво търсят, майорът му отвърна троснато, че си знаел работата, и претърсването продължи.

После отидоха в градината. В дъното, близо до стената, видяха прясно изкопана пръст. Двама от тях държаха стареца, докато други копаеха. Не беше заравял нищо, но въпреки това откриха онова, което им трябваше.

Намериха един чувал от зебло и когато го изсипаха, всички видяха, че вътре е имало радиопредавател. Майорът не разбираше нищо от радиопредаватели и не можеше да разбере, че износеният морзов предавател в чувала беше на светлинни години от свръхмодерния предавател, който работеше с помощта на сателит като използвания от Майк Мартин, дето все още се намираше под пода в бараката в градината на първия секретар на Съветското Посолство Куликов. За майора от АМАМ радиопредавателите бяха шпионски номера и нищо повече не го интересуваше.

Старецът започна да хленчи, че за пръв път виждал апарата, че някой трябва да е прескочил оградата през нощта, за да го зарови там, но бързо го повалиха с приклади на земята, а след това и жена му, защото се разпищя.

Майорът разгледа трофея. Дори и той разбра, че някои от йероглифите по чувала наподобяват букви на иврит.

Не им трябваше слугата или старицата, само мъжът. Той беше над седемдесет години, но четирима от войниците го хванаха за глезените и китките, изнесоха го навън и го хвърлиха като чувал с картофи в единия от камионите.

Майорът беше щастлив. В резултат на анонимен донос беше изпълнил дълга си. Началниците му щяха да са доволни. Случаят не беше за затвора Абу Граиб. Той отведе арестувания в централата на АМАМ и Гимнастическия салон. Там, мислеше си той, им е мястото на израелските шпиони.

В същия този ден, 16 февруари, Гиди Барзилаи пристигна в Париж, за да покаже рисунката на Мишел Леви. Възрастният антиквар се зарадва, че има възможност да помогне. Само веднъж преди това бяха поискали нещо от него – да заеме някакви мебели на катса, който се опитваше да проникне в една къща като търговец на антики.

Мишел Леви бе поласкан от факта, че Мосад се консултира с него, че има възможност да помогне и така да разнообрази старческото си ежедневие.

– Бул – рече той.

– Моля – каза Барзилаи, реши, че го нагрубяват.

– Бул – повтори старецът. – Пише се по два начина. Големият френски мебелист. Това е неговият стил, определено. Но да знаете, че не го е правил той. Периодът е прекалено късен, за да е той.

– Тогава от кого е?

Мосю Леви беше над осемдесет, с оредяла бяла коса, прилепнала по сбръчкания му череп, но бузките му розовееха като ябълки, а очите му блестяха от удоволствие, че живее.

– Ами когато Бул умрял, той оставил работилницата на своето протеже, германеца Ойбен. Той на свой ред я оставил на друг германец, Ризенер. Смятам, че това е от времето на Ризенер. Положително от някой негов ученик, а може би от самия майстор. Ще го купувате ли?

Шегуваше се, разбира се. Знаеше, че Мосад не купува предмети на изкуството. Очите му светеха закачливо.

– Да речем, че се интересувам от него – отвърна Барзилаи.

Леви беше очарован. Щяха да правят някой от палавите си номера. Никога нямаше да разбере какво точно, но все пак беше забавно.

– Тези писалища…

– Бюра – прекъсна го Леви, – това е бюро.

– Добре, дали се случва в тези бюра да има тайно отделение?

Ставаше все по-интересно.

– Аха, искате да кажете кашет. Разбира се. Трябва да знаете, млади човече, че преди много години, когато мъжът е можел да бъде призован на дуел и убит на полето на честта, дамите, които са поддържали любовни връзки, е трябвало да бъдат много дискретни. Тогава не е имало телефони, факс, видео. Всичките си неприлични мисли любовникът е трябвало да напише на хартия. Сетне тя трябвало да я скрие от съпруга си.

Не във вграден сейф – такива не е имало. Нито в желязна кутия – защото съпругът ще й вземе ключа. Така че навремето хората от обществото са поръчвали мебели с кашет. Невинаги, но доста често. Нужен е бил майсторлък, за да не се забелязва, нали разбирате?

– Как може да разбере човек, дали мебел, която… възнамерява да купи, има такъв кашет?

О, прекрасно! Човекът от Мосад нямаше да купува бюро от Ризенер, той щеше да бърка в него.

– Искате ли да видите такова нещо? – попита Леви.

Обади се на няколко места, а после излязоха от магазина и взеха такси. Отидоха при друг антиквар. Леви проведе шепнешком разговора си с него, мъжът кимна и ги остави сами. Леви беше казал, че ако може да продаде антиката, ще иска малък хонорар, задето е намерил купувач, и нищо повече. Обяснението беше задоволително, защото това често се случваше в света на антикварите.

Бюрото, което разгледаха, напомняше онова във Виена.

– Е, разбира се – рече Леви, – кашетът не е голям, иначе ще се забележи по размерите, тъй като външните няма да отговарят на вътрешните. Затова е тесен – вертикален или хоризонтален. Може би не повече от два сантиметра, скрит зад панел, който изглежда солиден, но всъщност е като две тънки колкото вафлена кора дъсчици, между които е разположен кашетът. Ключът е в бутона, който го отваря.

Той извади едно от горните чекмеджета.

– Опипайте вътре.

Барзилаи бръкна, върховете на пръстите му докоснаха дъното.

– Опипайте наоколо.

– Няма нищо – рече катсата.

– Това е така, защото няма нищо – рече Леви. – Тук няма. Но може да има копче, езиче или бутон. Гладък бутон – натискате го; копче – завъртвате го; езиче – обръщате го на едната или на другата страна, за да видите какво ще стане.

– А какво трябва да стане?

– Ще се чуе тихо щракане, малка част от украсата ще отскочи, защото е на пружина. Зад нея е кашетът.

Дори находчивостта на мебелистите от осемнайсети век е имала своите граници. След час мосю Леви беше научил агента на Мосад кои са основните десет места, където може да се търси скритото езиче, което ще освободи пружината, за да се отвори отделението.

– Никога не се опитвайте да използвате сила, за да го отворите – настоя Леви. – Така или иначе със сила няма да успеете, да не говорим, че ще останат следи по дървото.

Той подбутна Барзилаи и се засмя. Барзилаи даде на стареца един хубав обяд в „Купол“, сетне взе такси до летището и се върна във Виена.

Рано тази сутрин, 16 февруари, майор Заид и хората му се представиха в първата от трите вили, които трябваше да претърсят. Другите две останаха изолирани, с хора на пост пред всички входове, а обърканите обитатели останаха затворени вътре.

Майорът беше безукорно учтив, но властта му беше неоспорима. За разлика от хората на АМАМ на два километра и половина в Кадисия, хората на Заид бяха специалисти, и следователно по-ефикасни.

Започвайки от пода, където търсиха достъп до скривалище под подовата настилка, те постепенно минаха из цялата къща, стая по стая, шкаф по шкаф, и ниша по ниша.

Претърсиха и градината, но не откриха и следа от предавател. Към пладне майорът се извини на обитателите и си тръгна. Влезе в съседната врата и започна да претърсва следващата къща.

В мазето под централата на АМАМ в Садун старецът лежеше по гръб, привързан за китките и кръста към здрава дървена маса и заобиколен от четиримата специалисти, които щяха да изтръгнат признанието му. Освен тях присъстваше лекар, там беше и бригадният генерал Омар Хатиб, който разговаряше в ъгъла със сержант Али.

Ръководителят на АМАМ определяше менюто от насилия, които трябваше да се упражнят върху стареца. Сержант Али вдигна вежда, съзнавайки, че днес положително ще има нужда от своя комбинезон. Омар Хатиб кимна рязко и излезе. Чакаше го писмена работа горе в кабинета.

Старецът продължаваше да хленчи, че не знае нищо за никакъв предавател, че от дни не е излизал в градината заради лошото време… Инквизиторите не се интересуваха от тези приказки. Вързаха двата му глезена за една дръжка от метла, така че да мине през извивките на ходилата му. Двама вдигнаха краката в необходимото положение със стъпалата нагоре, докато Али и другият му колега взеха от стените тежките бичове от електрически кабел.

Когато започнаха да удрят, старецът се разкрещя, както правят всички, после гласът му секна и той припадна. Кофа ледена вода от ъгъла, където бяха наредени няколко, го свести.

Мъжете почиваха от време на време, отпускайки мускулите на ръцете си, които бяха преуморени от усилията им. Докато се отпускаха, върху превърнатите в пихтия крака изливаха чаши със солена вода. Сетне подновяваха работата си.

Старецът продължаваше да протестира между припадъците, че дори не знае как се работи с радиопредавател и че сигурно е станала някаква грешка.

Към средата на сутринта вече беше окапала кожата и месото от стъпалата на двата крака и през кръвта проблясваха белите кости. Сержант Али въздъхна и кимна, давайки знак, че това трябва да престане. Запали цигара, докато неговият помощник взе къс железен лост, за да натроши пищялите от глезените до колената.

Старецът умоляваше лекаря, като колега, но докторът от АМАМ стоеше вторачен в тавана. Имаше заповед, а тя гласеше да поддържа арестантът жив и в съзнание.

От другата страна на града майор Заид приключи претърсването на втората вила в четири часа, тъкмо когато Гиди Барзилаи и Мишел Леви ставаха от масата си в Париж. И отново не намери нищо. Извини се най-възпитано на ужасената двойка, която наблюдаваше как систематично разрушават дома им, и се пренесе в третата и последна вила.

В Садун старецът припадаше все по-често и докторът реши да протестира пред инквизиторите, защото все по-трудно идваше на себе си. Биха му инжекция с почти незабавен ефект, която отново изостри нервите му.

Когато иглите в мангала се нажежиха до червено, бавно ги забиха в сбръчканата кожа на изсъхналите тестикули.

Малко след шест старецът изпадна отново в кома, но този път лекарят се забави. Работеше задъхано, от страх лицето му се обливаше в пот, но въпреки всички стимуланти, инжектирани пряко в сърцето, нищо не помогна.

Али излезе от помещението и се върна след пет минути с Омар Хатиб. Бригадният генерал погледна тялото и от многогодишния си опит разбра нещо, за което не му трябваше лекарска диплома. Обърна се и с отворена длан зашлеви със страхотна сила свилия се от страх лекар по бузата. Силата на удара, както и славата на човека, който го нанесе, накара лекаря да се просне на пода сред спринцовките и ампулите.

– Кретен! – изсъска Хатиб. – Махай се оттук!

Докторът си събра партакешите и излезе на четири крака. Мъчителя огледа делото на Али. Във въздуха се носеше сладникава миризма, отдавна позната на двамата мъже – смес от пот, ужас, урина, екскременти, кръв, повърнато и слабия аромат на изгорено месо.

– До края продължаваше да твърди, че не знае – рече Али. – Кълна се, че ако знаеше нещо, щеше да го каже.

– Сложете го в чувал и го върнете на жена му да го погребе – разпореди се Омар Хатиб.

Чувалът беше от здрав бял брезент, дълъг метър и осемдесет и широк шейсет сантиметра. Стовариха го пред къщата в Кадисия в десет вечерта. Вдовицата и домашният прислужник вдигнаха чувала бавно и много трудно, защото и двамата бяха стари, внесоха го и го сложиха върху масата за хранене. Жената зае мястото си в единия край и започна да оплаква.

Слисаният домашен прислужник Талат отиде при телефона, но кабелът беше отпорен и нямаше връзка. Като взе тефтерчето с телефоните на господарката си, което не можеше да прочете, той отиде до къщата на аптекаря и помоли съседа да се опита да влезе във връзка с младия господар – с единия или другия, когото намери.

Докато аптекарят се опитваше да се обади, Гиди Барзилаи вече се бе върнал във Виена и пишеше нова телеграма до Коби Дрор, а майор Заид докладваше на Хасан Рахмани, че не е постигнал никакъв напредък.

– Просто го нямаше там – заяви на началника си той. – Ако имаше такова нещо, щяхме да го намерим. Следователно е в четвъртата вила, дома на дипломата.

– Сигурен ли си, че не бъркаш? – попита Рахмани.

– Не, господин генерал. Най-близката къща до тези четири е далеч извън мястото, посочено от пресичащите се лъчи. Източникът на тези залпови предавания беше в ромба на картата. Готов съм да се закълна в това.

Рахмани се поколеба. Трудно се разследват дипломати, защото винаги са готови да се втурнат към Министерството на външните работи да се оплакват. За да влязат в дома на другаря Куликов, трябваше да се отиде нависоко.

Когато майорът си отиде, Рахмани позвъни в Министерството на външните работи. Имаше късмет – външният министър, който от месеци насам почти непрекъснато пътуваше, си беше в Багдад. Нещо повече, седеше на бюрото си. Рахмани си уреди разговор за десет часа на следващата сутрин.

Аптекарят беше добър човек и не спря да върти през цялата нощ. Не успя да се добере до по-големия, но използва своя връзка в армията и стигна до по-малкия от двамата сина на покойния си приятел. Лично не можа да разговаря с него, но неговият човек предаде съобщението.

То стигна до по-малкия син в базата далеч от Багдад на разсъмване. Щом го получи, офицерът взе колата си и потегли. В нормални обстоятелства разстоянието нямаше да му отнеме повече от два часа. В този ден обаче – 17 февруари – му бяха нужни шест. Имаше патрули и пропускателни пунктове на всеки две крачки. Използвайки чина си, успяваше да мине в челото на опашката, да покаже набързо пропуска си и да продължи.

Това обаче не помагаше при разрушените мостове. Трябваше да си изчака реда, за да го прекарат през реката. Стана обяд, докато стигне до къщата на родителите си в Кадисия.

Майка му се втурна в обятията му и заплака на рамото му. Опита се да измъкне от нея подробности – какво точно се е случило, но тя бе изпаднала в пълна истерия.

Накрая я вдигна на ръце и я занесе в стаята й. Сред разпилените из цялата баня лекарства намери шишето с приспивателното, което баща му взимаше, когато от зимните студове го свиваше артритът. Даде на майка си две таблетки и тя заспа.

Помоли стария Талат да направи кафе за двамата и докато седяха на масата, слугата му разказа какво се бе случило от сутринта на предишния ден. Когато свърши, той показа на сина на покойния си господар дупката в градината, където войниците бяха намерили чувала. Младият мъж се покатери на стената и намери драскотини там, където някой я бе прескочил, за да зарови предавателя. Сетне се върна в къщата.

Трябваше да чака – нещо, което не беше по вкуса на Хасан Рахмани, но срещата му с министъра на външните работи Тарик Азиз се състоя преди единайсет.

– Струва ми се, че не ви разбирам добре – рече сивокосият министър, надничайки като бухал иззад очилата си. – На посолствата е разрешено да се свързват със столиците си по радиото и предаванията им винаги са шифровани.

– Да, господин министре, и се излъчват от сградата на посолството като част от нормалния дипломатически трафик. Това е различно. Тук става дума за нелегален предавател, какъвто използват шпионите, и той излъчва залпови предавания, които сме сигурни, че не се приемат в Москва, а много по-близо.

– Залпови предавания ли? – попита Азиз.

Рахмани обясни за какво става дума.

– Все пак не мога да ви разбера. Защо някакъв агент на КГБ, а би трябвало да предполагаме, че това е операция на КГБ, ще изпраща залпови предавания от резиденцията на първия секретар, когато имат пълното право да ги изпращат от много по-мощни предаватели от посолството?