Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 28 (всего у книги 38 страниц)

Самолетите се вдигнаха и полетяха право към границата, където ги чакаше танкерът.

Сержантът, който командваше патрула на САС, се казваше Питър Стивънсън. Той вдигна ръка към отдалечаващите се изтребители и рече:

– Не те познавам, приятел, но ти дължа много.

Оказа се, че госпожа Масловска разполага с едно „Сузуки“, за да си върши работата, и макар че никога не го бе управлявала като джип, тя настоя Тери Мартин да го вземе. Тръгна рано, макар полетът му до Лондон да беше чак в пет следобед, защото не знаеше колко ще се забави. Каза й, че има намерение да се върне най-късно в два.

Д-р Масловски трябваше да отиде на работа, но даде на Мартин карта, за да не се изгуби.

Тръгна нагоре по течението на река Мочо и отвъд Ливърмор откри пътя за мините, който тръгваше от Тесла.

Километър след километър къщите на предградието Ливърмор оставаха все по-далеч назад, а пред него ставаше все по-стръмно. Имаше късмет с времето. Зимата по тези места никога не е така студена, както може да е другаде в Щатите, но поради близостта с морето се образуват дебели и плътни облаци и често пада гъста мъгла. В този ден, 27 януари, небето беше синьо и свежо, въздухът спокоен и студен.

През предното стъкло виждаше далеч пред себе си ледения връх на планината Седър. На шестнайсет километра след отклонението излезе на черен път, който се придържаше към ръба на склона и водеше към пустошта.

Мина покрай една зелена къща, но Ломакс му беше казал да кара до края. След още пет километра откри дървената хижа с комин от грубо издялани камъни, от който се издигаше струя дим.

Спря в двора и слезе от колата. От обора надникна крава порода Джързи. Откъм задния двор на хижата долетяха ритмични звуци. Заобиколи и намери Татко Ломакс, застанал на една канара, надвесена над долината и течащата отдолу река.

Беше на седемдесет и пет години и въпреки загрижеността на Санди имаше вид на човек, дето ще пребори и мечка гризли. Висок около метър и осемдесет и пет, облечен с мръсни дънки и карирана риза, възрастният учен цепеше дърва с такава лекота, сякаш режеше хляб.

Снежнобялата коса се спускаше до раменете, а брадичката му се очертаваше от бакенбарди с цвят на слонова кост. От отворената яка на ризата се подаваха още бели къдри и той сякаш не изпитваше студ, въпреки че Тери Мартин се свиваше в топлия си подплатен анорак.

– Значи ме намерихте? Чух, че идвате – рече Ломакс и разцепи последното дърво с един удар. Сетне остави брадвата и подаде ръка на посетителя си. Ломакс посочи един пън, а той седна на съседния.

– Доктор Мартин, така ли?

– Да.

– От Англия?

– Да.

Ломакс бръкна в джоба на ризата, извади тютюн и оризова хартия и започна да си свива цигара.

– Да не си от онези, дето много държат на правилата, а?

– Не, смятам, че не съм.

Ломакс изръмжа одобрително.

– Имах един такъв доктор, дето все към правила се придържаше. Караше ми се да не пуша.

Мартин отбеляза миналото време.

– Предполагам, че сте се отказали от него?

– Ами. Той се отказа от мен. Умря миналата седмица. На петдесет и шест. Стрес. Какво ви води насам?

Мартин бръкна в дипломатическото си куфарче.

– Трябва предварително да ви се извиня. Вероятно си губя времето, както и вашето. Но дали бихте хвърлили поглед на това?

Ломакс взе подадената му снимка и се вгледа в нея.

– Наистина ли сте от Англия?

– Да.

– И сте минали целия този път, за да ми покажете това?

– Познато ли ви е?

– Би трябвало. Прекарах пет години от живота си там.

Мартин зяпна стъписан.

– Значи дори сте били там?

– Живях там пет години.

– В Тармия ли?

– Ами да. Това не е в Оук Ридж, нали.

Мартин преглътна няколко пъти.

– Доктор Ломакс, тази снимка е направена преди шест дни от изтребител на американската флота, летял над бомбардиран завод в Ирак.

Ломакс вдигна поглед, очите му бяха яркосини под надвиснали бели вежди, сетне отново се вгледа в снимката и накрая рече:

– Мамка му, предупредих ги копелдаците му с копелдаци. Преди три години. Доклад им написах, че страните от Третия свят ще прибегнат точно до тази технология.

– И какво стана с него?

– О, сигурно са го хвърлили на боклука.

– Кои?

– Нали знаете, дървените глави с козирки.

– А тези дискове, фризбитата в завода, те какво представляват?

– Това са калутрони. А това на снимката е копие на едновремешния завод в Оук Ридж.

– Калу… как беше?

Ломакс вдигна отново поглед.

– Вие не сте доктор по естествени науки. Не сте и физик, така ли?

– Не. Занимавам се с арабистика.

Ломакс изръмжа, сякаш да не си физик е нещо срамно.

– Калутрони. Калифорнийски циклотрони. Накратко калутрони.

– Какво правят те?

– Електромагнитна изотопна сепарация. На вашия език те рафинират суровия уран 238, за да извлекат от него годния за бомба уран 235. И казвате, че това нещо е заснето в Ирак?

– Да. Бомбардирано е случайно преди седмица. Снимката е направена на следващия ден. Но най-важното е, че никой не знае какво е това.

Ломакс се загледа отново към долината, всмукна от цигарата си и пусна тънка струйка синкав дим от устата си.

– Мамка му! – изруга той. – Господине, живея тук, защото така искам. Далеч от всичкия този смог и движение. Нагледал съм се на цялата тази суматоха. Нямам телевизор, а само радио. Става дума за онзи тип, Саддам Хюсейн, нали?

– Да, точно така. Ще ми кажете ли за калутроните?

– Четирийсет и трета. Отдавна, а? Близо петдесет години. Преди да сте се родили, преди повечето от сегашните хора да са се родили. Тогава бяхме неколцина, които се опитвахме да направим невъзможното. Бяхме млади, запалени, находчиви и не знаехме, че е невъзможно. Затова и успяхме.

Сред нас бяха Ферми и Понтекорво от Италия; Фукс от Германия, Нилс Бор от Дания, Нън Мей от Англия и други. Ние, янкитата: Юри, Опи и Ърнест. Аз бях много зелен, само на двайсет и седем.

Опипвахме почвата с неща, които не бяха правени дотогава, изпробвахме други, за които се казваше, че не могат да станат. Разполагахме с бюджет, с какъвто днес не можеш да си купиш парче хляб, затова работехме денонощно и търсехме преки пътища. Срокът ни беше също така малък, както и бюджетът. Но някак си успяхме – за три години. Решихме задачата и направихме бомбата: Момченцето и Дебелака.

Сетне авиацията ги пусна над Хирошима и Нагасаки и светът каза, че всъщност не е трябвало да го правим. Бедата е, че ако не ние, друг щеше да го направи. Нацистка Германия, сталинска Русия…

– А калутроните… – подсети го Мартин.

– Да. Чували ли сте за проекта „Манхатън“?

– Разбира се.

– Е добре, в „Манхатън“ участваха много гении и по-специално двама. Робърт Опенхаймер и Ърнест Лорънс. Чували ли сте за тях?

– Да.

– Смятате, че са били колеги, партньори, така ли?

– Предполагам.

– Грешите. Бяха съперници. Вижте какво, всички знаехме, че ключът е уранът, най-тежкият елемент на този свят. В 1941-ва вече знаехме, че само по-лекият изотоп 235 би предизвикал верижната реакция, от която имахме нужда. Номерът беше как да отделим 0.7-те процента 235, които се спотайват някъде из масата от уран 238.

Когато Америка се намеси във войната, получихме много пари. След като години наред не ни обръщаха внимание, началниците изведнъж поискаха от нас резултати. Все същата изтъркана история. Затова се опитвахме по всевъзможни начини да отделим тези изотопи.

Опенхаймер се насочи към газовата дифузия – да превърне урана в течност, а сетне в газ, ураниев хексафлуорид, много отровен, корозивен и труден за обработка. Центрофугата дойде по-късно, измисли я един австриец, пленен от руснаците и впрегнат да работи в Сухуми. Преди центрофугата газовата дифузия беше много бавна и трудна.

Лорънс тръгна по друг път – електромагнитна сепарация с ускорение на частиците. Знаете ли какво означава това?

– Боя се, че не.

– С две думи казано, ускоряваш атомите дяволски много, сетне използваш огромни магнити, за да ги накараш да описват крива. Два състезателни автомобила влизат на скорост в крива, единият е тежък, другият лек. Кой ще се озове на най-външната писта?

– Тежкият – отвърна Мартин.

– Правилно. Това е принципът. Калутроните са огромни магнити – около шест метра в диаметър. Това тук е повторение на едновремешния ми завод в Оук Ридж, Тенеси.

– Щом са вършили работа, защо са се отказали от тях? – попита Мартин.

– Бързината – отвърна Ломакс. – Опенхаймер спечели. Неговият начин се оказа по-бърз. Калутроните бяха изключително бавни и много скъпи. След 1945-а и още повече когато руснаците освободиха австриеца и той дойде тук да ни покаже изобретената от него центрофуга, калутронната технология беше изоставена. Престана да е секретна. Можете да се сдобиете с всички подробности, с плановете от библиотеката на Конгреса. Вероятно иракчаните са постъпили точно така.

Двамата мъже замълчаха.

– Искате да кажете – обади се Мартин, – че иракчаните се захванали да използват технология от времето на старите фордове и тъй като всички са решили, че целта им е Формула 1, никой не обърнал внимание точно какво правят.

– Точно така. Хората забравят, че старият „форд“ може да е стар, _но е вършил работа_. Закарвал те е там, закъдето си тръгнал. Прекарвал те е от точка „А“ до точка „Б“. И почти никога не се е развалял.

– Доктор Ломакс, учените, с които моето и вашето правителство се консултираха, знаят, че Ирак разполага с каскада от газоводифузионни центрофуги, и тя е работила през изтеклата година. Друга се готви да влезе в действие, но вероятно все още не работи. На тази основа те пресмятат, че Ирак няма как да е пречистил достатъчно уран, да речем трийсет и пет килограма, за да направи една бомба.

– Съвсем правилно – кимна Ломакс. – Трябват му пет години с една каскада, дори повече. Минимум три години с две каскади.

– Но да предположим, че са използвали едновременно с това калутрони. Ако вие бяхте начело на иракската ядрена програма, как бихте постъпили?

– Не по този начин – отвърна възрастният физик и започна да свива друга цигара. – Казаха ли ви там в Лондон, че започвате с жълта пита, която се нарича нулева чистота и трябва да я пречистите до 93 процента, за да получите необходимото качество за една бомба?

Мартин си спомни как д-р Хипуел кадеше с лулата си в помещението под Уайтхол и приказваше съвършено същото.

– Да, казаха.

– Но не са си направили труда да ви кажат, че пречистването на това нещо от 0 до 20 процента отнема повечето от това време? Не ви казаха, че колкото по-чисто става, процесът се ускорява?

– Не.

– Да, но е така. Ако разполагам с калутрони и центрофуги, няма да ги използвам паралелно. Ще ги използвам последователно. Ще прекарам изходния уран през калутроните и ще го пречистя от 0 до 20 процента, може би до 25 процента чистота, сетне ще използвам това като суровина за новите каскади.

– Защо?

– Така ще съкратя времето за пречистване десет пъти.

Мартин се опита да смели чутото, докато Татко Ломакс пуфкаше с цигарата си.

– И при това положение кога според вас Ирак може да има тези трийсет и пет килограма чист уран?

– Зависи кога са започнали с калутроните.

Мартин се замисли. След като израелците разрушиха иракския реактор в Озирак, Багдад започна да прилага два начина – да разпръсква и да дублира, да разпръсква лабораториите си из цялата страна, така че да не могат повече да бъдат бомбардирани наведнъж, и да използва прикрити начини при закупуването и експериментирането. Озирак беше бомбардиран през 1981-ва.

– Да речем, че са купили частите на пазара през 1982-ра и са ги монтирали към 1983-а.

Ломакс взе от земята една клечка и започна да пише в праха.

– Тези типове имали ли са някакви проблеми с доставката на жълтата пита, изходния материал? – попита той.

– Не, имали са предостатъчно изходен материал.

– Така си и мислех – изръмжа Ломакс. – В наше време човек може да си купи дяволската пита и от супермаркета.

После почука с клечката по снимката.

– На тази снимка виждам около двайсет калутрона. Това ли е всичко, с което разполагат?

– Може да има и още. Това не знаем. Но да приемем, че са били всичките, с които са работили.

– От 1983-а, така ли?

– Като основа така да приемем.

Ломакс продължи да пише по земята.

– Господин Хюсейн да изпитва някакъв недостиг от електроенергия?

Мартин си спомни за 150 мегаватовата електроцентрала отвъд пясъците край Тармия и подсказаното от Черната дупка – че кабелите вървят под земята към завода.

– Не, никакъв недостиг на електроенергия.

– Ние изпитвахме – рече Ломакс. За да работят, калутроните имат нужда от страшно много електроенергия. В Оук Ридж разполагахме с най-голямата електростанция на въглища, строена дотогава. Но дори и при това положение трябваше да посягаме към енергосистемата и тогава в Тенеси настъпваше бедствие – картофите оставаха сурови, а крушките едва мъждукаха – толкова енергия използвахме.

Той продължи да драска с клечката, да прави изчисления, да ги изтрива и да започва други на тяхно място.

– Да са имали недостиг от медна жица?

– Не, това са могли да купуват свободно на пазара.

– Огромните магнити трябва да се намотаят с хиляди километри меден проводник – рече Ломакс. – По време на войната не можехме да се снабдим с него. Нужен беше за военното производство – всеки грам от него. Знаеш ли какво направи старият Лорънс?

– Нямам представа.

– Взе на заем всички сребърни слитъци от форт Нокс* и ги претопи на жица. Вършеха същата работа. Дойде краят на войната и трябваше да ги върнем във форт Нокс. – Засмя се – Страшен екземпляр беше.

[* Това е мястото, където се държи златният федерален резерв на САЩ. – Б.пр.]

Най-сетне свърши и се изправи.

– Ако са монтирали двайсет калутрона през 1983-а и са прекарвали жълтата пита през тях до осемдесет и девета, а сетне са взели уран с чистота 30 процента и са го прекарвали през каскадата от центрофуги в продължение на една година, тогава би трябвало да имат трийсет и петте килограма уран с чистота 93 процента, годен за атомна бомба… през ноември.

– Този ноември ли? – попита Мартин.

Ломакс се изправи, протегна се и подаде ръка на своя гост, за да стане.

– Не, синко, миналия ноември.

Мартин се спусна надолу по склона и погледна часовника си. Пладне. Осем часът вечерта в Лондон. Паксман си е вече у дома. Не знаеше домашния му номер.

Можеше да изчака дванайсет часа в Сан Франциско, или да лети. Реши да лети. Кацна На Хийтроу в 11 ч. сутринта на 28 януари и се срещна с Паксман в дванайсет и половина. В два след обяд Стив Ланг говореше спешно с Хари Синклер в посолството на Гроувнър Скуеър, а час по-късно ръководителят на лондонското бюро на ЦРУ вече разговаряше по една пряка и много сигурна връзка с оперативния заместник-директор Бил Стюарт.

Чак сутринта на 30 януари Бил Стюарт успя да приготви пълния си доклад до директора Уилям Уебстър.

– Така е – рече той на бившия съдия от Канзас. – Изпратих човек в хижата на планината Седър и старецът Ломакс потвърдил всичко. Намерихме доклада му – пратен е в архив.

Архивите от Оук Ридж потвърждават, че тези дискове са калутрони…

– Как е могло да се случи? – попита директорът. – Как така не сме забелязали?

– Ами идеята е вероятно на Джаафар Ал-Джаафар, ръководителя на иракската програма. Освен в Харуел, Англия, той се е готвил и край Женева, където има гигантски ускорител на елементарни частици.

– Е и?

– Калутроните са ускорители на елементарни частици. Във всеки случай цялата калутронна технология е престанала да бъде поверителна през 1949-а. Оттогава е на разположение на всеки, който я пожелае.

– А калутроните – те откъде са купени?

– На части, преди всичко от Австрия и Франция. Покупките не са предизвикали интерес поради остарялата технология. Заводът е построен от югославяните по договор. Казват, че поискали планове, по които да го построят, и тогава иракчаните им дали плановете на Оук Ридж – затова и Тармия е копие.

– Кога е станало всичко това? – попита директорът.

– През осемдесет и втора.

– Значи онова, което онзи агент, как му беше името…

– Йерихон.

– Каквото е казал, не е лъжа, така ли?

– Йерихон съобщи само онова, което твърди, че е чул да казва Саддам Хюсейн на закрито съвещание. Боя се, че не можем да изключим възможността и този път човекът да е казал истината.

– А ние изритахме този Йерихон от играта, нали?

– Искаше един милион долара за информацията си. Не сме плащали толкова и по онова време…

– За Бога, Бил, малко ни е поискал за такова нещо.

Директорът стана и отиде до панорамния прозорец. Трепетликите нямаха вече листа и, за разлика от август, сега през тях се виждаше как ниско в долината Потомак се носи по пътя си към морето.

– Бил, искам Чип Барбър да се върне в Рияд. Да види дали има някакъв начин да се възстанови връзката с този Йерихон…

– Има път към него. Разполагаме с британски агент в Багдад. Той минава за арабин. Но ние казахме на хората от Сенчъри Хаус да го изтеглят.

– Ти само се моли да не са го изтеглили. Трябва ни отново Йерихон. Средствата са без значение, ще ги разреша. Трябва да открием къде е скрито това устройство и преди да е станало твърде късно, да го пратим по дяволите с бомбите си.

– Слушам. Ъъъ… Кой ще каже на генералите?

Директорът въздъхна.

– След два часа ще се видя с Колин Пауъл и Брент Скоукрофт.

„По-добре ти, отколкото аз“, помисли си Стюарт на излизане.

Глава 18

Двамата представители на Сенчъри Хаус изпревариха Чип Барбър от Вашингтон. Стив Ланг и Саймън Паксман кацнаха в Рияд преди зазоряване, след като взеха нощния полет от Хийтроу.

Завеждащият бюрото на Сенчъри Хаус в Рияд Джулиан Грей ги посрещна с обикновената си кола без никакви белези и ги закара във вилата, където на практика живееше вече пет месеца, като само от време на време се връщаше вкъщи да види жена си.

Беше озадачен от внезапното връщане на Паксман от Лондон и още повече от появата на по-старшия Стив Ланг и то за какво – за да надзирават изпълнението на операция, която всъщност е приключена. Във вилата Ланг разкри на Грей защо Йерихон трябва да бъде незабавно издирен и върнат в играта.

– Господи, значи копелето наистина е успяло да се сдобие с бомба.

– Трябва да го приемем за истина, макар да не разполагаме с доказателство – отговори Ланг. – Мартин кога ще има прозорец за приемане?

– Между единайсет и петнайсет и единайсет и четирийсет и пет тази вечер – отвърна Грей. – За по-голяма сигурност от пет дни не сме му изпращали нищо. Очаквахме го всеки момент да се появи отново през границата.

– Да се надяваме, че е все още там. Ако не е, ще стане лошо. Ще трябва да го инфилтрираме отново, а това може да отнеме страшно много време. Иракските пустини гъмжат от патрули.

– Колко души знаят за това? – попита Грей.

– Колкото е възможно по-малко и така ще си остане – му отговори Ланг.

Лондон и Вашингтон определиха строго ограничена група от хора, които трябваше да знаят, но за професионалистите те все пак бяха твърде много. Във Вашингтон в нея влизаха президентът и четирима от членовете на кабинета му, плюс председателят на Съвета за национална сигурност и председателят на Комитета на обединените началник-щабове. Като прибавим към това четирима души в Лангли, от които единият, Чип Барбър вече пътуваше към Рияд. Нещастният д-р Ломакс трябваше да пребивава в хижата си в компанията на неканен гост, който да го пази от контакти с външния свят.

В Лондон вестта стигна до новия министър-председател Джон Мейджър, секретаря на кабинета, двама членове на кабинета; в Сенчъри Хаус знаеха трима души. В Рияд сега имаше трима във вилата на СИС, а Барбър беше на път да се присъедини към тях. Между военните информацията беше сведена до четирима генерали – трима американци и един англичанин.

Д-р Тери Мартин заболя от дипломатически грип и вече се беше настанил удобно в една от къщите на СИС в провинцията, където за него се грижеха икономка с майчински вид и трима не дотам майчински на вид „бавачки“.

Оттук нататък всички операции срещу Ирак, свързани с издирването и унищожаването на устройството, носещо според съюзниците кодовото име Кабдату Аллах, или Юмрукът на Бога, щяха да се предприемат под прикритието на активни мерки за ликвидирането на самия Саддам Хюсейн или някаква друга правдоподобна цел.

Всъщност вече имаше два подобни опита. Определени бяха два обекта, където можеше да се очаква иракският президент да отседне, поне временно. Никой не можеше да каже кога, защото, ако не беше в бункера си в Багдад, президентът се местеше като блуждаещ огън от скривалище в скривалище.

Двете места се наблюдаваха непрекъснато отгоре. Едното беше вила на 65 километра от Багдад, другото – голям фургон, превърнат в щаб.

В единия случай наблюдателите видяха около вилата да заемат, позиции мобилни ракетни пускови установки и леки бронирани автомобили. Едно крило самолети Страйк Игъл бяха изпратени да унищожат вилата. Оказа се фалшива тревога и обектът отново не бе дошъл „да кацне на клончето“.

Във втория, два дни преди края на януари, забелязаха големият фургон да се придвижва на ново място. И отново изпратиха самолети и отново обектът не беше „у дома“.

И в двата случая пилотите поеха страхотен риск, продължавайки настойчиво нападението си, защото иракските артилеристи стреляха ожесточено срещу тях. Като не успяха и в двата случая да ликвидират иракския диктатор, съюзниците се озоваха в затруднение. Те просто не знаеха как точно се придвижва Саддам Хюсейн.

Всъщност никой не знаеше, ако не се смята малка група телохранители, излъчени от Амн-ал-Хас, който се командваше от собствения му син Кусай.

В действителност най-често той се движеше. Макар и да се смяташе, че по време на войната по въздуха Саддам се намира дълбоко под земята в бункера си, той всъщност е прекарал там по-малко от половината време.

Но сигурността му беше гарантирана с поредица сложни заблуждаващи маневри и фалшиви следи. В няколко случая бе „видян“ от приветстващите го войски – циниците твърдяха, че са го приветствали онези, които не са били на фронта да ги пердашат отгоре Въздушните крепости.

В други случаи през Багдад профучаваха конвои от лимузини с перденца на прозорците, които караха жителите на града да вярват, че техният президент е в една от колите. Но не беше така; тези кавалкади бяха заблуда. Понякога той се придвижваше с най-обикновена кола без каквито и да било отличителни белези.

Мерките за сигурност се отнасяха и до най-приближените му. Членовете на кабинета се канеха на заседание при него внезапно, като им се даваха най-много пет минути да напуснат домовете си, да влязат в колите и да последват пилотния мотоциклет. Дори и при това положение не отиваха на мястото за заседание.

Откарваха ги до паркиран автобус с черни прозорци, където и останалите министри седяха на тъмно и чакаха. Между министрите и шофьора имаше преграда. Дори и той трябваше да следва мотоциклета на Амн-ал-Хас до крайната цел.

Министрите, генералите и съветниците седяха зад шофьора като ученици, тръгнали на загадъчно пътуване, и никога не знаеха къде отиват, нито къде са били.

В повечето случи тези заседания се провеждаха в големи обособени за целта вили, реквизирани за деня и напуснати, преди да падне нощта. Специална група от Амн-ал-Хас се занимаваше само с това – да намира такива вили, когато президентът пожелаеше да свика заседание, да отстранява временно собствениците, а после отново да ги връща в дома им, след като президентът отдавна си е заминал.

Нищо чудно че съюзниците не успяваха да го открият. Но се опитваха – до първата седмица на февруари. След това бяха отменени всякакви опити да му се устрои атентат, а военните така и не разбраха защо.

Чип Барбър пристигна в британската вила в Рияд малко след пладне, в последния ден от януари. След като се поздравиха, четиримата мъже седнаха и минаха много часове, преди да успеят да се свържат с Мартин.

– Сигурно имаме краен срок? – попита Ланг. Барбър кимна.

– Двайсети февруари. Норман Бурята иска войските да тръгнат на двайсети февруари.

Паксман подсвирна с уста.

– Адска история, двайсет дни. Чичо Сам ще плати ли сметката?

– Да. Директорът вече разреши в сметката на Йерихон да бъдат преведени един милион долара, при това още днес. За мястото, където се намира устройството, ако приемем, че има такова и е само едно, ще платим на копелдака пет.

– Пет милиона долара! – възмути се Ланг. – За Бога, никой досега не е плащал толкова много за информация.

Барбър сви рамене.

– Йерихон, който и да е той, е наемник. Той иска пари, нищо друго. Така че нека си ги спечели. Има едно условие. Арабите се пазарят, ние не. Пет дни след като получи съобщението, започваме да намаляваме мизата с по половин милион на ден, докато не ни осигури точното местоположение. Трябва да го знае.

Англичаните започнаха да смятат на ум сумите, които представляваха повече от заплатите на тримата взети заедно до края на живота им.

– Е – отбеляза Ланг, – това би трябвало да го накара здравата да поработи.

Съобщението беше съставено привечер. Първо трябваше да се установи връзка с Мартин, който да потвърди с предварително уговорените кодови думи, че е все още там и е на свобода.

Сетне Рияд щеше да му предаде предложението до Йерихон, внушавайки му колко спешно е всичко това.

Ядоха малко, като подбутваха храната, защото трудно успяваха да превъзмогнат напрежението. В десет и половина Саймън Паксман отиде с останалите в радиостанцията и прочете съобщението на магнитофона. Думите му бяха ускорени двеста пъти и сведени до малко по-малко от две секунди.

Десет секунди след единайсет и петнайсет старшият радист изпрати кратък сигнал в смисъл „Там ли си?“; Три минути по-късно се чу кратко изпукване, което прозвуча като атмосферно смущение. Сателитната чиния го улови, а когато го забавиха, петимата мъже чуха гласа на Майк Мартин: „Черната мечка до Скалистите планини, приемам, край.“

Във вилата в Рияд облекчението избухна като взрив, четирима зрели мъже се блъскаха по гърбовете като малки деца, спечелили купата на училището.

Онези, които никога не са били на тяхно място, трудно могат да си представят чувството, което те обзема, когато научиш, че „един от нашите“ продължава да е там, далеч зад фронтовата линия, все още някак си жив и на свобода.

– Четиринайсет дни е седял там! – не можеше да се начуди Барбър. – Защо копелето не се е изтеглило, като са му казали?

– Защото е упорит идиот – отвърна му Ланг. – Толкова по-добре.

Радистът вече изпращаше второ кратко запитване. Искаше пет думи за потвърждение, макар осцилографът да показваше, че гласът е на Мартин – в смисъл че майорът от САС не е проговорил. Четиринайсет дни са повече от достатъчни, за да бъде прекършен един човек.

Предаването до Багдад беше възможно най-краткото:

„За Нелсън и Севера, повтарям, за Нелсън и Севера. Край.“

Изминаха още три минути. В Багдад Мартин, който клечеше на пода на бараката си в дъното на градината на първия секретар Куликов, хвана изпукването, прочете отговора си, натисна копчето за ускоряване и предаде сигнала с дължина една десета от секундата в саудитската столица.

Там го чуха да казва: „Възхвалявам деня светъл и славен.“ Радистът се ухили:

– Той е, сър. Жив, здрав и на свобода.

– Това стихотворение ли е? – попита Барбър.

– Действителният стих е „възхвалявам деня велик и славен“ – отговори Ланг. – Ако каже истинския, значи говори с пистолет на слепоочието. И тогава… – той сви рамене.

Радистът изпрати последното съобщение – истинското, и преустанови предаването. Барбър бръкна в куфарчето си с думите:

– Зная, че е против местните обичаи, но дипломатите се радват на известни привилегии.

– Не може да бъде – промърмори Грей. – „Дом Периньон“. Смяташ ли, че Лангли може да си го позволи?

– Лангли току-що сложи пет милиона гущера на масата за покер – отвърна Барбър. – Аз пък, момчета, мога да ви предложа бутилка пенливо.

– Точно така – потвърди Паксман.

Само за една седмица Едит Харденберг се преобрази – една седмица под въздействието на любовта.

Насърчавана нежно от Карим, тя отиде на фризьор в Гринцинг. Той я подстрига и й направи прическа, така че косата й падаше от двете страни, като подчертаваше тясното й лице и зрялото й очарование.

Любовникът й сам бе подбрал, с нейното срамежливо одобрение, най-подходящия за нея грим: тънка очна линия, светъл фон дьо тен и малко червило.

В банката Волфганг Гемютлих изпитваше стаен ужас, като я наблюдаваше тайно от другата страна на стаята – беше станала три сантиметра по-висока, защото обувките й бяха с токове. Онова, което го притесняваше, не бяха толкова токовете, прическата или гримът, макар че би ги забранил на фрау Гемютлих, ако й хрумнеше подобна идея. Смущаваше го излъчването й, самоувереността, с която му поднасяше писмата за подпис или стенографираше под негова диктовка.

Разбира се, той знаеше какво се е случило. Някоя глупачка от долния етаж я е убедила да похарчи пари за външния си вид. Това беше ключът към загадката – харченето на пари. Опитът му показваше, че то винаги води до провал и затова се боеше от най-лошото.

Присъщата й стеснителност не беше изчезнала и в банката продължаваше да се държи резервирано, но в присъствието на Карим, когато оставаха само двамата, сама не можеше да се начуди на куража си. В продължение на двайсет години се бе гнусила от всичко плътско и сега приличаше на пътник, потеглил към приказния свят на непознати удоволствия. Така че любенето им, отначало едностранно, започна да става все по-взаимно. Когато за пръв път посегна да го докосне „там долу“, бе убедена, че ще умре от шок и унижение, но за своя изненада оцеля.

Вечерта на 3 февруари той донесе в апартамента й кутия, завита в хартия за подаръци и завързана с панделка.

– Карим, не трябва да правиш такива неща. Много пари харчиш.

Той я взе в обятията си и я погали по косата. Свикнала бе да се радва на ласките му.

– Виж, какво котенцето ми, баща ми е богат. Той ми отпуска голяма сума пари. Да не искаш да ги харча по нощни клубове?

Обичаше закачките му. Разбира се, Карим никога не би отишъл в някое от онези ужасни места. Затова приемаше парфюми и скъпа козметика, които само допреди две седмици не би използвала за нищо на света.

– Мога ли да я отворя?

– Та нали затова съм я донесъл.

Отначало не можа да разбере какво има вътре. Като че ли кутията преливаше от надиплена коприна, дантели и цветове. Когато проумя, защото беше виждала реклами в списанията, цялата пламна.

– Карим, не бих могла. Просто не бих могла.

– Напротив, би могла – рече той и се засмя. – Хайде, котенце, върви в спалнята и опитай. Затвори вратата, няма да гледам.

Тя сложи нещата на леглото и започна да ги разглежда. Тя, Едит Харденберг? Никога! Имаше чорапи и колани, пликчета и сутиени, жартиери и къси нощници в черно, розово, алено, кремаво и бежово. Неща от прозрачна дантела или украсени с нея, копринени гладки тъкани, по които пръстите се плъзгат като по лед.