Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 38 страниц)

– На мен ми звучи като: „Скоро ще имаме… нещо… нещо… Аллах“.

– Добре, Тери. Готов съм да се съглася. Може би „Аллах ще ни се притече на помощ“…?

– Да, но тогава защо другият ще избухне в ярост? – попита Мартин. – Да призовеш добрата воля на Всевишния на своя страна не е нещо ново. Нито пък обидно. Не зная. Можеш ли да ми дадеш презапис на лента да го слушам у дома?

– Разбира се.

– Пита ли американските братовчеди за това?

Макар и само от няколко седмици да се намираше в контакт с този странен свят, Тери Мартин започваше да използва неговия език. За хората от британското разузнаване собствените им колеги са „приятели“, а американските – „братовчеди“.

– Разбира се. Във форт Мийд са хванали същия разговор чрез един от сателитите. И те не могат да го разберат. Всъщност не му отдават голямо значение. За тях е маловажен.

Тери Мартин потегли обратно с колата с малката касета в джоба си. За голямо раздразнение на Хилари той непрекъснато пускаше краткия разговор на касетофона до леглото им. На протестите Тери отвръщаше, че понякога и Хилари се върти като шугав, докато открие някоя от думите в кръстословицата на „Таймс“. Хилари се възмути от сравнението.

– Поне научавам отговора на следващата сутрин – сопна се той, обърна се настрана и заспа.

Тери Мартин не намери отговора на следващата сутрин, дори и на по-следващата. Той пускаше записа през междучасията и във всеки свободен момент, нахвърляйки възможните алтернативи за неясните думи. Но смисълът все така му убягваше. Защо другият участник в разговора така се гневи на едно безобидно споменаване на Аллах?

Едва пет дни по-късно проумя какво означават двата гърлени и шипящият звук, които съдържаше изкривената фраза.

Веднага опита да се свърже със Саймън Паксман в Сенчъри Хаус, но му казаха, че той ще отсъства до второ нареждане. Помоли да го свържат със Стив Ланг, но оперативният ръководител за Близкия изток също не беше на разположение.

Паксман беше в продължителна командировка в щаба на СИС в Рияд; Ланг се намираше там за важно съвещание с Чип Барбър от ЦРУ.

Човекът, когото наричаха „наблюдателя“, пристигна от Тел Авив през Лондон и Франкфурт във Виена, където никой не го посрещна. Взе такси от аерогара „Швехат“ до хотел „Шератон“, където имаше резервация.

Той беше червендалест и общителен мъж, виден американски адвокат от Ню Йорк, снабден с необходимите документи за това. Американският му английски беше безпогрешен, което съвсем не беше изненадващо, като се има предвид, че беше прекарал много години в Щатите, а немският му – приемлив.

Няколко часа след пристигането си се възползва от машинописните услуги на „Шератон“, за да състави и редактира любезно писмо на бланка на фирмата си до някой си Волфганг Гемютлих, вицепрезидент на Винклербанк.

Бланката беше напълно автентична и ако някой би се сетил да провери по телефона, щеше да се увери, че подписаният е старши съдружник в много престижна юридическа кантора в Ню Йорк, макар да се намираше в отпуск (нещо, което Мосад беше проверил на място) и съвсем да не беше човекът във Виена.

Писмото беше едновременно интригуващо и обстоятелствено, както и трябваше да бъде. Авторът му представял много богат и високопоставен клиент, който сега искал да вложи значителна част от своето богатство в Европа.

Точно този клиент настоял, очевидно след като говорил със свой приятел, да се обърнат по този въпрос към Винклербанк и конкретно и лично към добрия хер Гемютлих.

Авторът би уредил предварително среща, но както неговият клиент, така и юридическата му фирма отдавали голямо значение на изключителната дискретност, като се избягват откритите телефонни линии и факсове, когато ставало дума за делата на съответния клиент, затова той се възползвал от посещението си в Европа, за да прескочи лично до Виена.

Програмата, за съжаление, му позволявала да прекара само три дни във Виена, но ако хер Гемютлих бъде така любезен да му отдели време за разговор, той, американецът, с удоволствие ще се отбие в банката.

Писмото беше пуснато лично от американеца в пощенската кутия на банката през нощта, а до пладне на следващия ден куриерът й достави отговора в „Шератон“. Хер Гемютлих щял да се радва да се срещне с американския адвокат на другата сутрин в десет часа.

От мига, когато въведоха „наблюдателя“, очите му не пропуснаха нищо. Бележки не си водеше, но той отбелязваше и запомняше всяка подробност. Служителката във фоайето провери документите му, обади се горе да се увери, че наистина го очакват, и портиерът го придружи – през целия път до вратата, на която почука. „Наблюдателят“ така и не остана сам нито за миг.

При заповедта „Herein“* разсилният отвори вратата и въведе американския посетител, сетне се оттегли и я затвори зад себе си, връщайки се на бюрото си във фоайето.

[* „Влез“ (нем.). – Б.пр.]

Хер Волфганг Гемютлих стана от бюрото, стисна ръката на госта си, посочи му стола срещу себе си и се върна зад бюрото.

На немски думата „гемютлих“ означава „спокоен“, с нюанс на общителен. Едва ли бе възможно едно име така да не съответства на човека. Този Гемютлих беше мършав, малко над шестдесетте, облечен в сив костюм, със сива връзка и коса в същия цвят. От него се излъчваше сивота. В бледите му очи нямаше и намек за хумор, а приветствената му усмивка напомняше отвор в лицето на труп в морга.

Кабинетът беше в тон с аскетичността на своя обитател; тъмна ламперия по стените, дипломи по банково дело вместо картини и голямо, претрупано с орнаменти бюро, по което нямаше дори и намек за някакво безредие.

Волфганг Гемютлих очевидно не се занимаваше с банково дело за забавление; явно забавленията под каквато и да е форма не срещаха неговото одобрение. Банковото дело беше нещо сериозно; нещо повече, то беше самият му живот. Ако хер Гемютлих сериозно осъждаше нещо на този свят, то бе харченето на пари. Парите трябваше да се пестят, за предпочитане под егидата на Винклербанк. Изтеглянето на пари би могло да му причини сериозна криза от киселини, голям превод от Винклер в друга банка бе в състояние да му съсипе цялата седмица.

„Наблюдателят“ знаеше, че е там да гледа и да докладва. Основната му задача, вече изпълнена, беше да установи кой всъщност е Гемютлих, за да го покаже на екипа Ярид вън на улицата. Освен това търсеше някакъв сейф, в който биха могли да се съдържат подробности относно сметката на Йерихон, както и ключалки, резета, алармени системи – с две думи той беше там да огледа заведението за евентуално претръшкване.

Избягвайки да спомене въобще нещо конкретно за размера на сумите, които клиентът му би желал да прехвърли в Европа, но намеквайки за огромния им размер, той насочи разговора към сферата на сигурността и дискретността, осигурявани от Винклербанк. Хер Гемютлих с удоволствие обясни, че шифрованите сметки при Винклер са непроницаеми, дискретността – доведена до мания.

Само веднъж по време на разговора им ги прекъснаха. Отвори се една странична врата, и вътре се шмугна като мишка някаква жена, която носеше три писма за подпис. Гемютлих се навъси раздразнен.

– Казахте, че са важни, хер Гемютлих. Иначе… – рече жената. При втория оглед не беше толкова стара, колкото му се стори в началото, може би към четирийсетте. Опънатата назад коса, кокът, костюмът от туид, чорапите й от пресукан памук и ниските обувки създаваха впечатление за по-голяма възраст.

– Ja, ja, ja… – рече Гемютлих и протегна ръка за писмата. – Entschuldigung…* – обърна се към посетителя си той.

[* „Да, да, да…“, „Извинете…“ (нем.). – Б.пр.]

Двамата разговаряха на немски, след като се разбра, че Гемютлих говори английски с голямо запъване. Но „наблюдателят“ се изправи и леко се поклони на новодошлата с думите:

– Grüss Gott, Fraulein.* – Тя изглеждаше объркана. Гемютлих обикновено не ставаше при влизането на секретарка. Но жестът принуди Гемютлих да се покашля и да промърмори:

[* „Добър ден, госпожице.“ (нем.). – Б.пр.]

– А, да, ъъъ… частната ми секретарка, госпожица Харденберг.

„Наблюдателят“ отбеляза и това, докато сядаше на мястото си.

Когато си тръгна с уверенията, че може да предложи на своя клиент в Ню Йорк най-благоприятните условия за откриване на сметка от Винклербанк, режимът беше същият, както и на влизане. Портиерът бе извикан от преддверието и се появи на вратата. „Наблюдателят“ каза „довиждане“ и последва човека навън.

Заедно влязоха в малкия асансьор с решетка отпред, който потракваше, докато слизаше надолу. „Наблюдателят“ попита дали може да се отбие до мъжката тоалетна, преди да излезе. Портиерът се намръщи, сякаш докато пребивава във Винклербанк, човек не бива да изпитва физиологични нужди, но спря асансьора на мецанина. Близо до него той посочи дървена врата без надпис и „наблюдателят“ влезе вътре.

Помещението беше очевидно предназначено за чиновниците на банката от мъжки пол; вътре имаше писоар, кабинка, мивка, руло хартия за бърсане на ръцете и стенен шкаф. „Наблюдателят“ пусна чешмата и бързо огледа помещението. Запечатан прозорец с решетки, през който минаваха жиците на алармена система – възможно, но не и лесно. Проветрение с автоматичен вентилатор. В шкафа имаше метли, съдове, препарати за почистване и прахосмукачка. Следователно имаха чистачи. Но кога работеха те? Нощем или в края на седмицата? Ако можеше да се съди по досегашните му наблюдения, дори и чистачът вероятно работеше в кабинетите само под надзор. Очевидно за портиера или нощния пазач можеха „да се погрижат“, но не там беше работата. Заповедта на Коби Дрор беше съвсем ясна – да не се оставят каквито и да било следи.

Когато излезе от тоалетната, портиерът го чакаше. Забелязвайки недалеч от тях широките мраморни стъпала, водещи до фоайето на половин етаж под тях, „наблюдателят“ се усмихна, посочи ги и закрачи към тях, вместо да се качва на асансьора за толкова малко разстояние.

Портиерът подтичваше след него, изпрати го през фоайето до вратата и го пропусна да излезе. Той чу как месинговият език на самозаключващия се механизъм щракна зад него. Попита се как, ако портиерът е някъде по етажите, администраторката долу ще отвори на клиент или куриер?

В продължение на два часа той осведомява Гиди Барзилаи за вътрешните механизми на банката, доколкото бе успял да ги забележи, и докладът му не вдъхваше оптимизъм. Ръководителят на групата Невиот седеше и клатеше глава.

Можеха да проникнат с взлом, рече той. Никакъв проблем. Ще намерят алармената система и ще я неутрализират. Но що се отнася до това, да не оставят никаква следа, ще е ужасно трудно. Имаше нощен пазач, който вероятно обхождаше на определени интервали от време. А освен това какво ще търсят? Сейф? Къде? Какъв модел? Колко стар? С ключ или с шифър, или и с двете? Щяха да им трябват часове. И щеше да се наложи да обезвредят нощната охрана. Това би оставило следа. Дрор беше забранил да правят такова нещо.

На следващия ден „наблюдателят“ отлетя от Виена и се върна в Тел Авив. Същия следобед той разпозна в поредица от снимки Волфганг Гемютлих и, за всеки случай, фройлайн Харденберг. Когато си отиде, Барзилаи и ръководителят на групата Невиот останаха да се съвещават.

– Честно казано, Гиди, имам нужда от повече информация. Прекалено много са нещата, които все още не зная. Той сигурно държи документите, които ти трябват, в някакъв сейф. Къде? Зад ламперията? В пода? В стаята на секретарката? В специален трезор в мазето? За това ни е необходима вътрешна информация.

Барзилаи изръмжа. Много отдавна, още докато се подготвяха, един от инструкторите им каза: няма човек без слабо място. Намерете това място, натиснете нерва, той ще сътрудничи. На следващия ден всички от групите Ярид и Невиот започнаха усилено да наблюдават Волфганг Гемютлих.

Но вкиснатият виенчанин щеше да докаже, че инструкторът е грешал.

Стив Ланг и Чип Барбър бяха изправени пред голям проблем. В средата на ноември Йерихон бе дал първия си отговор на поставените му посредством тайника в Багдад въпроси. Цената му беше висока, но американското правителство преведе сумата във виенската банкова сметка, без да мърмори.

Ако информацията му беше точна, а нямаше причина да се подозира противното, тя беше изключително полезна. Не беше отговорил на всички, а само на някои въпроси, и беше потвърдил отговорите на други, в които не бяха сигурни.

Преди всичко назова седемнайсет места, свързани с производство на оръжия за масово унищожение. За осем от тях съюзниците подозираха вече; от тях беше коригирал две. Останалите девет представляваха нова информация, като най-важната от тях уточняваше местоположението на тайната лаборатория, където функционираше каскадата от газоводифузионни центрофуги за добив на чист уран 235.

Проблемът беше следният: как да уведомят военните, без да разкрият факта, че Лангли и Сенчъри Хаус разполагат с високопоставен източник, който предава Багдад отвътре?

Не че шпионите нямаха доверие на военните. Напротив, те неслучайно бяха старши офицери. Но в света на сенките има старо и добре изпитано правило, наречено „само който трябва да знае“. Човек, който не е запознат с нещо, не може да се изпусне, дори и неволно. Ако хора в цивилно облекло извадят паднал сякаш от небето списък с нови цели, колко от генералите, бригадирите и полковниците щяха да се сетят откъде е дошъл той?

През третата седмица от месеца Барбър и Ланг имаха среща на четири очи с генерал Бъстър Глосън, заместник на командващия военновъздушните сили в Персийския залив генерал Чък Хорнър.

Макар че той сигурно си имаше име, никой не назоваваше бригадния генерал Глосън другояче освен като „Бъстър“*. Той беше човекът, който беше планирал и продължаваше да планира евентуалното масирано въздушно нападение над Ирак. Както всички знаеха, то щеше да предшества настъплението по сушата.

[* Обикновено като фамилиарно обръщение към някого, „момко“, „мой човек“, „приятел“ и т.н. (англ.). – Б.пр.]

Както Лондон, така и Вашингтон отдавна бяха стигнали до съгласие, че независимо от Кувейт, бойната машина на Саддам Хюсейн трябва просто да бъде унищожена, а това в много голяма степен се отнасяше до средствата за производство на бойни газове, бактериологични оръжия и атомни бомби.

Подготовката на плановете за евентуална въздушна война под кодовото название „Внезапен гръм“ се намираше в доста напреднала фаза още преди операция „Пустинен щит“ да беше окончателно отстранила всякаква възможност за успешно иракско настъпление срещу Саудитска Арабия. Истинският архитект на тази война беше Бъстър Глосън.

Към 16 ноември Обединените нации и различни дипломатически канцеларии по света продължаваха да търсят отчаяно някакъв „мирен план“, за да сложат край на кризата, без да се даде и един изстрел, без да бъде пусната нито една бомба, или да бъде изстреляна ракета. Тримата мъже в подземното помещение знаеха, че подобен план просто нямаше да се състои.

Барбър беше кратък и конкретен:

– Както знаеш, Бъстър, ние с англичаните се опитваме от месеци твърдо да установим обектите за производство на оръжия за масово унищожение на Саддам.

Генералът от военновъздушните сили на САЩ кимна предпазливо. В своя кабинет по-надолу по коридора той имаше карта с повече игли от тези на таралеж и всяка представляваше отделна цел за бомбардиране. Сега пък какво? Барбър продължи:

– Така че започнахме с разрешенията за износ и проследихме кои са страните износителки и съответните компании, които са изпълнили договорите. Сетне учените, които са оборудвали тези заводи. Мнозина от тях обаче са били отведени на местата в автобуси с тъмни стъкла, живели са на място и всъщност така и не са разбрали къде са се намирали.

Накрая, Бъстър, се свързахме със строителите, онези, които всъщност са построили повечето от обектите за производство на бойни газове на Саддам. И някои от тях се оказаха истинска находка, дадоха съвсем точни сведения.

Барбър подаде на генерала новия списък с цели. Глосън го разгледа с интерес. Те не бяха означени с координати по картата, но описанията бяха достатъчно ясни, за да се установят по въздушните снимки, с които вече разполагаха.

Генералът изръмжа. Знаеше, че едни от обектите в списъка са вече дадени като цели; други, които бяха под въпрос, сега се потвърждаваха; а трети бяха съвсем нови. Вдигна очи.

– И това е съвсем сигурно, така ли?

– Абсолютно – отвърна англичанинът. – Убедени сме, че строителите са добър източник, може би най-добрият досега, защото това са работници, които са знаели какво строят и говорят без задръжки много повече от бюрократите.

Глосън стана.

– Добре. Ще има ли още?

– Продължаваме да ровим из Европа, Бъстър – отвърна Барбър. – Ако открием още сигурни обекти, ще ти ги дадем. Нали знаеш, че са заровили страшно много неща под земята. Дълбоко под пустинята. Говорим за големи строителни обекти.

– Само ми кажете къде са ги построили и ще им сринем покривите върху главите – рече генералът.

По-късно Глосън занесе списъка на своя началник Чък Хорнър. Той беше по-нисък от Глосън, сбръчкан мъж с опечален вид, с лице на хрътка и дипломатичен колкото слон в стъкларски магазин. Но обожаваше своя летателен и наземен персонал, а той му отговаряше с взаимност.

Известно бе, че ако сметне за необходимо, той ще се бори на тяхна страна срещу доставчиците, бюрократите и политиците чак до Белия дом, при това без да си мери приказките. Беше едно към едно – такъв, какъвто изглеждаше.

Когато посещаваше държавите от Персийския залив – Бахрейн, Абу Даби и Дубай, където бяха настанени някои от неговите части, той избягваше скъпите хотели, където течеше (в буквалния смисъл на думата) хубавият живот, и вместо това се хранеше с летателния персонал в базата и спеше на походно легло в спалните им.

Военнослужещите, били те мъже или жени, не изпитват влечение към преструвките; те бързо разбират какво харесват и какво не понасят. За Чък Хорнър американските пилоти щяха да летят срещу Ирак с едновремешните двукрили самолети, които са се държали на телове и канапи. Той разгледа списъка от разузнаването и изпръхтя. Два от обектите се намираха на място, отбелязано на картата като гола пустиня.

– Откъде са взели това? – попита той.

– Разговаряли са със строителните групи, които са ги изградили, или поне така казват – отвърна Глосън.

– Бабини деветини – рече генералът, – тези педерасти имат човек в Багдад. Бъстър, няма да казваме нищо за това. На никого. Вземай направо каквото са ти дали и го набутай в списъка на целите. – Замълча, помисли, а след това добави: – Питам се кое ли е това копеле.

На осемнайсети Стив Ланг се върна в Лондон, който беше в трескава суетня от кризата, обхванала правителството, след като един депутат от вътрешната опозиция се опита да използва партийния устав, за да свали госпожа Маргарет Тачър от министърпредседателския пост.

Ланг намери на бюрото си съобщение, че го е търсил Тери Мартин, и въпреки умората си му се обади във факултета. Поради възбудата на преподавателя, той се съгласи да се види с него за кратко на чашка след работа, за да се върне възможно най-бързо у дома си в отдалечените предградия.

Когато се настаниха на ъглова маса в тих бар в Уест Енд, Мартин извади от дипломатическото си куфарче касетофон и касета. Като ги показа на Ланг, той обясни какво го е помолил преди седмици Шон Плъмър и разказа за срещата им миналата седмица.

– Да ти го пусна ли? – попита той.

– Е, след като момчетата от Правителствения щаб на съобщенията не го разбират, убеден съм, че няма да мога – отвърна Ланг. – Та Шон Плъмър има сред хората си араби като Ал-Хури. Ако те не са в състояние…

Все пак изслуша от любезност записа.

– Чу ли – попита възбуден Мартин – звука „к“ след „имаме“? Този човек не призовава Аллах да помогне на иракската кауза. Той използва название. Ето това е накарало другия толкова да се ядоса. Явно никой не бива да го използва открито. Сигурно е известно само на много малък кръг от хора.

– Но какво всъщност казва той? – попита напълно объркан Ланг. Мартин го изгледа с празен поглед. Та нищо ли не разбираше този човек?

– Той казва, че огромното струпване на американски сили няма значение, защото „скоро ще имаме Кабдату Аллах“.

Ланг продължаваше да изглежда объркан.

– Трябва да е някакво оръжие – настоя Мартин. – Нещо, с което скоро ще разполагат и с него ще задържат американците.

– Прости ми за слабия арабски – рече Ланг. – Но какво е това Кабдату Аллах?

– О – отвърна Мартин, – означава „Юмрукът на Бога“.

Глава 12

След единайсет години на власт и три спечелени общи избори британската премиерка падна на 20 ноември, макар че съобщи решението си да подаде оставка едва два дни по-късно.

На чаша коктейл бъбриците от лондонските кръгове отдадоха политическата й смърт на изолацията, в която беше изпаднала сред политиците от Европейската общност. Разбира се, това беше пълна глупост, защото британският народ никога не би изхвърлил свой ръководител за това, че дразни чужденци.

След две години и половина италианското правителство, което на конференцията в Рим организира тази изолация, бе на свой ред свалено, а някои от членовете му попаднаха в затвора по обвинения за корупция в мащаби, които направиха тази иначе чудесна страна практически неуправляема.

Френското правителство беше пометено с клане, каквото в Париж не бяха виждали от празника на Свети Вартоломей. Германският канцлер бе изправен пред рецесия, безработица, неонацизъм и проучвания, които му показваха, че немците нямат ни най-малкото намерение да изоставят любимата и всесилна марка заради някакъв си паричен символ, който ще им предостави мосю Делор от Брюксел.

Причините за падането й бяха четири, при това взаимносвързани. Първата беше, че когато един депутат от вътрешнопартийната опозиция използва някаква неясна точка от партийния устав да я предизвика и да направи неизбежно нейното официално преизбиране от депутатите-консерватори в Уестминстър, тя избра невероятно некадърен изборен екип.

На второ място, допусна точно в този момент, 18 ноември, да отиде на конференция в Париж. Ако някога в кариерата си трябваше да си прекарва времето в коридорите на Уестминстър и да убеждава, призовава, придумва, уверява колебаещите се, намеквайки, че могат да бъдат предпочетени или изпратени в пълно забвение, то сега беше моментът за това.

Ключовата група гласуващи бяха около петдесет депутати, спечелили с незначително мнозинство – под 5000 гласа, – които се бояха, че ако тя остане, може да загубят местата си при следващите избори. Половината от тях се уплашиха и независимо от всичко загубиха по-късно местата си.

Ключът към тези петдесет депутати беше новият местен данък, наскоро въведена мярка за увеличаване приходите на органите на местно самоуправление, който срещна широкото неодобрение на хората, защото го смятаха за неприложим и изключително несправедлив. По онова време беше достатъчен само намек, че най-големите несправедливости в този данък ще бъдат преразгледани и отстранени, и госпожа Тачър щеше да бъде преизбрана с голямо мнозинство още при първото гласуване.

Тогава нямаше да има второ гласуване и нейният противник щеше да потъне в пълна неизвестност. При гласуването на 20 ноември й трябваше мнозинство от две трети; не й достигнаха само четири гласа, така че се наложи второ гласуване, което вече беше неспасяемо.

В рамките на часове онова, което започна като претъркулване на няколко разместени камъка по склона, се превърна в лавина. След като се консултира с членовете на кабинета, които й заявиха, че сега ще загуби, тя подаде оставка.

За да парира предизвикалия я член на парламента, за най-високия пост се кандидатира министърът на финансите Джон Мейджър и спечели.

Вестта подейства на войниците в Залива, били те англичани или американци, като физически удар. В Оман американските бойни пилоти, които вече всекидневно се събираха с хората от САС, настанени в една база недалеч от тях, попитаха англичаните какво става и в отговор получиха само безпомощно свиване на рамене.

Разположени по протежение на саудитско-иракската граница, спящи под своите танкове Чалънджър, хората от Седма бронирана бригада, Пустинните плъхове, слушаха транзисторите си и псуваха на висок глас.

Майк Мартин чу вестта от иракския шофьор, който дойде надуто, при него и му я съобщи. Мартин премисли новината, сви рамене и попита:

– Коя е тази?

– Глупак – сряза го шофьорът, – водачката на Бени Наджи. Сега ще победим.

После се върна в колата си и продължи да слуша Радио Багдад. Мигове по-късно първият секретар Куликов излезе бързо от дома си и бе откаран право в посолството.

Същата нощ Майк Мартин изпрати дълго съобщение с последните отговори, получени от Йерихон, към които добави молба за по-нататъшни указания. Клекнал до бараката, готов да отклони всеки нечакан посетител, защото сателитната чиния беше разположена в отвора на вратата, сочейки на юг, той зачака отговор. В един и половина през нощта слаба пулсираща светлина на таблото на радиостанцията му подсказа, че вече го е получил.

Той разглоби чинията, прибра я под пода заедно с батериите и радиостанцията, обработи съобщението и го прослуша.

В него се съдържаше нов списък от въпроси към Йерихон и съгласие с последното искане на агента за пари, които вече бяха преведени в сметката му. За по-малко от месец ренегатът в Революционния команден съвет беше спечелил повече от милион долара.

Към списъка бяха добавени две нови указания за Мартин. Първото, да изпрати на Йерихон съобщение, като се надяваха, че по някакъв начин той ще може да го пробута на ръководителите в Багдад.

Според съобщението вестта от Лондон вероятно означаваше, че ако президентът стои здраво на позициите си, настъплението на коалицията за освобождаването на Кувейт ще бъде отменено.

Едва ли някога ще стане ясно дали тази дезинформация е стигнала до най-висшите кръгове на Багдад, но седмица след това Саддам Хюсейн вече беше заявил, че госпожа Тачър била свалена от власт, защото британският народ бил отвратен от враждебната й позиция към него.

И накрая, искаха от Майк Мартин да попита Йерихон дали някога е чувал за оръжие или оръжейна система, известна като Юмрука на Бога.

Той прекара остатъка от нощта, пишейки въпросите на арабски на два листа тънка хартия за въздушна поща. Двайсет часа по-късно те бяха прибрани на сигурно място зад една разместена тухла в стената близо до светилището на Имам Аладхам в Аадхамия.

Мина седмица, докато получи отговорите. Мартин прочете арабските паячета на Йерихон и ги преведе на английски. От гледна точка на един военен те бяха интересни.

Трите дивизии от Републиканската гвардия, разположени срещу англичаните и американците по границата – Тауакулна и Медина, към които вече се беше присъединила Хамурапи, бяха снабдени с бойни танкове Т-54/55, Т-62 и Т-72, все руско производство.

Но при една неотдавнашна обиколка командващият бронираните войски генерал Абдуллах Кадири установил за свой ужас, че повечето екипажи извадили акумулаторите на танковете и си служели с тях, за да захранват вентилатори, готварски котлони, радиоприемници и касетофони. Сега вече било съмнително дали някоя от машините ще е в състояние да запали двигателите си при бойни условия. Били извършени няколко екзекуции на място, а двама от старшите началници били освободени от длъжностите си и изпратени обратно.

Братът на Саддам Хюсейн Али Хасан Маджид, сега генерален губернатор на Кувейт, докладвал, че окупацията се превръща в някакъв кошмар, защото не били в състояние да сложат край на нападенията срещу иракски военни, а броят на дезертьорите нараствал. Съпротивата не давала признаци, че има намерение да спре да действа, въпреки енергичните разпити и множеството екзекуции, изпълнени по нареждане на полковник Сабауи, и двете лични посещения на неговия шеф от АМАМ Омар Хатиб.

Нещо повече, съпротивата сега използвала придобит по някакъв начин пластичен експлозив, наречен Семтекс-Х, който бил много по-мощен от промишления динамит.

Йерихон беше посочил още два главни бойни командни пункта, и двата изградени в подземни пещери и невидими от въздуха.

Сега хората от най-близкото обкръжение на Саддам Хюсейн били определено убедени, че неговото влияние е допринесло най-вече за падането на Маргарет Тачър. Два пъти вече повторил, че в никакъв случай няма и да помисли за изтегляне от Кувейт.

И накрая, Йерихон не бил чувал за нещо, което да носи кодовото название Юмрука на Бога, но щял да се ослушва за него. Лично той се съмнявал, че съществува някакво оръжие или оръжейна система, за която съюзниците да не знаят.

Мартин записа цялото съобщение на лента, ускори го и го предаде. В Рияд жадно го уловиха и радистите отбелязаха кога е пристигнало: 23.55 часа, на 30 ноември 1990-а.

Лейла Ал-Хила излезе бавно от банята, спря се на вратата и вдигна ръце, за да ги опре отстрани на касата, позирайки за момент.

Светлината от банята, преминаваща през неглижето й, очерта в най-добрия му вид зрелия й и сластен силует. Това се очакваше от него; то беше черно, от възможно най-прозрачната дантела и струваше цяло състояние; беше внос от Париж, закупено от един бутик в Бейрут.

Едрият мъж на леглото се вторачи жадно в него, прокара пресъхнал език по дебелата си долна устна и се ухили.

Лейла обичаше да се повърти в банята, преди да се залови с полов сеанс. Имаше места, които трябваше да се измият и намажат, очите трябваше да се подчертаят с туш, устните да се начервят, а отделните части на тялото да се напръскат с различни парфюми.

След трийсет лета тялото й беше добро, такова, каквото обичаха клиентите; не тлъсто, а добре закръглено там, където трябва, с пълни бедра и едри гърди, а под овалните форми имаше здрави мускули.

Свали ръце и се приближи към смътно осветеното легло, полюлявайки бедра, като високите токове добавяха десет сантиметра към височината й и подсилваха отклонението, което правеше ханшът, докато тя вървеше.

Но мъжът на леглото, легнал по гръб и гол, обрасъл като мечка с черни косми от брадичката до глезените, беше затворил очи.

„Да не ми заспиш сега, селяндур такъв, помисли си тя, не тази вечер, когато си ми необходим.“ Лейла приседна отстрани и прокара острите червени нокти през четината на корема към гърдите, завъртя силно и двете му зърна, а сетне прокара ръка обратно, от стомаха до чатала.

Приведе се и целуна мъжа по устата, езикът й се помъчи да я разтвори. Но устните му едва реагираха и тя долови силния мирис на арак.

Пак пиян, помисли си тя; защо глупакът му с глупак не престане да се налива? Но бутилката арак всяка вечер имаше и своите преимущества. Е, на работа.