Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 38 страниц)

– Защото сте добра – беше отговорът, който получи.

– Така ли?

Беше пламнала в червенина. Без да каже и дума повече, той се приведе и я целуна по бузата. Сетне го нямаше до нея, крачеше с широка крачка през площада. Прибра се вкъщи сама.

Тази нощ сънищата на Едит Харденберг бяха смутени. В тях се върна към едно много отдавнашно време. Някога имаше един Хорст, който я бе обичал през онова дълго горещо лято на 1970-а, когато беше на деветнайсет години и девствена. Хорст, който взе невинността й и я накара да го обикне. Който си отиде през зимата без някакво писмо или обяснение, дори без сбогом.

Отначало смяташе, че е станал жертва на катастрофа и звъня във всички болници. Сетне, че работата му като пътуващ търговец го е отвела някъде и ще се обади по телефона.

После научи, че се е оженил за момичето в Грац, което също любил, когато работата му го водела там.

Плака до пролетта. Сетне взе всичко, което й напомняше за него, всички признаци, че е бил там, и го изгори. Изгори подаръците и снимките, които бяха правили, докато се разхождаха в парка или плаваха по езерата на Шлоспарк в Лаксенбург, и най-вече изгори снимката на дървото, под което я люби за първи път, наистина я люби и я направи своя.

Повече не бе имала мъже. Те само ти изменят и те изоставят, казваше майка й и беше права. Нямаше да има повече мъже, никога, закле се тя.

Тази нощ, една седмица преди Коледа сънищата отстъпиха пред утрото и тя спеше, притиснала към мъничките си гърди програмата на „Вълшебната флейта“. Докато спеше, част от бръчиците в ъгълчетата на очите и устата й сякаш започнаха да се губят. И спейки, тя се усмихваше. Положително в това нямаше нищо лошо.

Глава 13

Големият сив мерцедес едва си проправяше път сред уличното движение. Блъскайки яростно по клаксона, шофьорът трябваше силом да се придвижва през потока от леки коли, микробуси, моторизирани сергии и ръчни колички, създаващи оживлението между улиците „Халифа“ и „Рашид“.

Това беше старата част на Багдад, където търговци на платове, злато и подправки, амбулантни продавачи на най-известните стоки въртяха своя занаят вече десет века.

Колата свърна по „Банк“, където и двете страни на улицата бяха задръстени с паркирани коли, и накрая запъпли по „Шурджа“. Пред тях пазарът на подправките правеше улицата непроходима. Шофьорът обърна леко глава.

– По-нататък не мога да отида.

Лейла Ал-Хила кимна и изчака да й отворят вратата. До шофьора седеше Кемал, едрият телохранител на генерал Кадири, тромав сержант от танковите войски, прикрепен към персонала на началника си от много години. Мразеше го.

След кратка пауза сержантът се измъкна от колата, изправи огромната си снага и отвори задната врата. Разбираше, че отново го е унижила, и това пролича по очите му. Тя слезе от колата, без да погледне към него или да му благодари.

Едната от причините да мрази телохранителя бе, че я следваше навсякъде. Разбира се, тази работа му бе възложил Кадири, но това не намаляваше нейната неприязън към него. Трезвен, Кадири беше корав професионален военен; в сексуалните дела обаче беше патологично ревнив. Оттам и правилото, което беше въвел – никога да не се движи сама из града.

Друга причина за ненавистта й към телохранителя бе очевидното му желание да я обладава. Тъй като отдавна бе принизила вкусовете си, тя добре можеше да разбере, че всеки мъж може да изпитва похот към тялото й и ако плати необходимата цена, би задоволила неговите желания, колкото и странни да бяха те. Но Кемал й нанасяше непростима обида – бидейки сержант, той беше беден. Как смееше да допусне такива мисли, а той очевидно ги допускаше – някаква смесица от презрение към нея и животинско желание да я обладава. То се проявяваше, когато генерал Кадири не гледаше към него.

От своя страна той разбираше нейното отвращение и се забавляваше, като я оскърбяваше с погледите си, докато на думи запазваше официалното разстояние.

Оплака се на Кадири от безмълвната му наглост, но той само се разсмя. Можеше да подозира всеки мъж, че я желае, но на Кемал бяха простени много волности, защото му бе спасил живота в блатата на Ал Фао срещу иранците и защото беше готов да даде живота си за него.

Телохранителят хлопна вратата и двамата продължиха пеша по „Шурджа“.

Този район се нарича Агид ал Насра, Християнският квартал. Освен черквата „Сейнт Джордж“ от другата страна на реката, изградена от англичаните за тях си и за протестантската им вяра, имаше още три християнски секти, съставящи около 7 процента от населението.

Най-голяма е асирийската или древносирийската секта, чиято катедрала се намира в Християнския квартал, на пресечка на „Шурджа“. На километър оттам се издига арменската черква, близо до друга паяжина от преплетени улички, известна като Камп ел Арман, стария Арменски квартал, чиято история ни връща много векове назад.

Наред с асирийската катедрала е „Свети Йосиф“, черквата на халдейските християни, най-малката секта. Ако богослужението на асирийците прилича на източноправославното, то халдейците са издънка на католическата черква.

Най-известният халдейски християнин в Ирак по онова време беше външният министър Тарик Азиз, чиято кучешка преданост към Саддам Хюсейн и към политиката му на геноцид би накарала човек да се замисли дали господин Азиз не се е отклонил някак си от учението на Принца на мира. Лейла Ал-Хила също беше родена халдейка и сега това се оказваше полезно.

Необичайната двойка стигна до портата от ковано желязо, през която се влизаше в покрития с калдъръм двор пред сводестата врата на халдейската черква. Мюсюлманинът Кемал не можеше да пристъпи и крачка по-нататък. Тя му кимна и мина през портата. Той я проследи с поглед как си купи свещичка от сергия до вратата, как дръпна кърпата от тежка копринена дантела над главата си и влезе в тъмната, пропита с мирис на тамян вътрешност.

Телохранителят сви рамене и мина няколко метра по-нататък да си купи кутия кока-кола, да намери място да седне и оттам да гледа към вратата. Чудеше се защо господарят му позволява такива дивотии. Тази жена беше проститутка; един ден генералът щеше да се умори и му бе обещал, че той, Кемал, ще си направи удоволствието с нея, преди да бъде изхвърлена. Усмихна се при тази мисъл и по брадичката му се стече струйка кола.

Вътре в черквата Лейла спря да запали свещта си от една друга сред стотиците, които горяха до вратата, сетне, с наведена глава, се отправи към изповедалнята в далечния край на главния кораб. Край нея мина свещеник в черно расо, без да й обърне внимание.

Винаги беше същата изповедалня. Влезе в точно уречения час, шмугвайки се преди една жена в черно, която също търсеше свещеник да изслуша литанията й от грехове, може би по-банални от тези на по-младата жена, която я избута и зае мястото й.

Лейла затвори зад себе си вратата, обърна се и седна на мястото на каещия се. От дясната й страна имаше украсена решетка, зад която чу шумолене на дрехи. Сигурна беше, че е там, той винаги беше там в уречения час.

„Кой ли е той? – питаше се тя. – Защо й плаща така щедро за информацията, която му носи? Не е чужденец – говори арабски прекалено добре, арабски на човек, роден и израснал в Багдад. А плаща добре, много добре.“

– Лейла? – гласът шептеше, тихо и равно. Винаги трябваше да идва първа и да си отива преди него. Беше я предупредил да не се навърта навън с надеждата да го види, но и как би могла да го направи, след като Кемал надничаше зад рамото й? Селяндурът недодялан би могъл да види нещо и да го докладва на господаря си. Това щеше да й коства живота.

– Кажи коя си, ако обичаш.

– Отче, съгреших в плътските дела и не съм достойна за твоята милост.

Той беше измислил тази формула, защото никой друг не би казал такова нещо.

– Какво имаш за мен?

Тя посегна между краката си, отмести дъното на гащите си и измъкна лъжливия тампон, който й бе дал преди седмици. Единият край се отвиваше. От кухата вътрешност извади хартията, навита на не по-дебел от молив масур и я подаде през решетката.

– Чакай.

Чу как пелюрът изшумя, докато мъжът хвърляше опитно око на направените от нея бележки, доклад за дискусията и заключенията, направени на съвета под председателството на самия Саддам Хюсейн, на който беше присъствал генерал Абдуллах Кадири.

– Добре, Лейла, много добре.

Днес парите, които й подаде през решетката, бяха швейцарски франкове, много едри банкноти. Тя ги скри на мястото, където беше скътала информацията си, място, което, както знаеше, повечето мъже мюсюлмани смятат за нечисто в определени периоди. Само лекар или пък страшният АМАМ можеше да ги намери там.

– Докога трябва да продължава това? – попита през решетката тя.

– Още малко. Задава се война. Когато свърши, президентът ще падне. Други ще вземат властта. Аз ще съм един от тях. Тогава ще получиш истинската си награда, Лейла. Остани спокойна, върши си работата и бъди търпелива.

Тя се усмихна. Истински възнаградена. Това означаваше пари, много пари, достатъчно, за да отиде далеч и да е богата до края на дните си.

– Сега върви.

Тя стана и напусна изповедалнята. Старицата в черно беше намерила друг да изслуша изповедта й. Лейла отново пресече главния кораб и излезе на слънце. Тъпакът Кемал седеше отвъд портата от ковано желязо, мачкаше кутията от кола в грамадния си юмрук и се потеше на слънцето. Хубаво, нека се поти. Щеше още повече да се поти, само да знаеше…

Без да поглежда към него, тя тръгна по „Шурджа“ към паркираната кола, през гъмжащия от хора пазар. Вбесен, но безпомощен, Кемал пое тромаво подире й. Лейла не обърна ни най-малко внимание на бедния фелах, който тикаше велосипед с кошница на багажника, а и той не й обърна никакво внимание, фелахът беше на пазара по нареждане на готвачката в домакинството, където той работеше, за да купи сушена кора от индийско орехче, кориандър и шафран.

Останал сам в изповедалнята, мъжът, облечен в черното расо на халдейски свещеник, поседя още малко, за да е сигурен, че агентът му вече няма да е на улицата. Беше повече от невероятно да го познае, но в тази игра дори изключително малките шансове бяха прекалено големи.

Вярваше в онова, което й каза. Задаваше се война. Дори фактът, че Желязната лейди си е отишла от Лондон, едва ли щеше да промени положението. Американците бяха захапали юздечката и вече нямаше да се върнат назад.

Стига онзи глупак в двореца край реката, при моста Тамуз да не развали всичко и да се изтегли едностранно от Кувейт. За щастие той сякаш се бе понесъл безразсъдно към собственото си унищожение. Американците щяха да спечелят войната, сетне щяха да дойдат в Багдад да довършат работата си. Положително те нямаше само да завземат Кувейт и да сметнат, че с това се е свършило. Едва ли хората могат да са така могъщи и толкова глупави.

А когато дойдат, ще имат нужда от нов режим. Бидейки американци, те ще се насочат към някой, който говори свободно английски, някой, който разбира поведението им, начина им на мислене и езика им и ще знае какво да каже, за да им се хареса и да стане техният избраник.

Самото му образование, космополитната му изисканост, която сега въставаше срещу му, щеше да се превърне негово преимущество. За момента беше изключен от най-висшите кръгове и най-интимните решения на президента – защото не произхождаше от това селяндурско племе тикрити, не беше открай време фанатичен член на партията Баас, нито армейски генерал или брат на Саддам.

Но Кадири беше тикрит и му вярваха. Посредствен генерал от танковите войски, с вкусовете на разгонена камила, някога той бе играл из праха по улиците на Тикрит със Саддам и неговия клан и това стигаше. Той, Кадири, присъстваше на всяко съвещание, където се вземаха решения, знаеше всички тайни; а мъжът в изповедалнята също трябваше да знае тези неща, за да се подготви.

Когато се увери, че навън е чисто, той стана и си тръгна. Вместо да пресече централния кораб, се измъкна през една странична врата в ризницата, кимна на един истински свещеник, който се обличаше за литургия, и напусна черквата през друга, странична врата.

Мъжът с велосипеда беше само на пет-шест метра от него. Случайно вдигна поглед тъкмо когато свещеникът излезе на светлото, облечен в черното си расо, и успя навреме да се извърне. Мъжът в расо се огледа, но не обърна внимание на фелаха, наведен над велосипеда, за да му намести веригата, и тръгна бързо по уличката към малка невзрачна кола.

Човекът, тръгнал да купува подправки, се обля в пот, а сърцето му се блъскаше в гърдите. За малко му се размина, съвсем за малко. Напълно съзнателно беше избягвал да се мярка близо до седалището на Мухабарат в Мансур, да не би случайно да налети на това лице. Какво, по дяволите, правеше този човек, облечен като свещеник, в Християнския квартал?

Господи, колко години бяха минали, колко време, откакто играеха заедно на поляната на подготвителното училище на господин Хартли, откакто стовари юмручето си върху брадичката на това момче, защото обиждаше по-малкия му брат, откакто заедно рецитираха поезия в час, винаги надминати от Абделкарим Бадри. Много време беше минало, откакто видя за последен път стария си приятел Хасан Рахмани, сега началник на контраразузнаването на Република Ирак.

Наближаваше Коледа и готвейки се да прекарат празника в далечните мюсюлмански земи, 300 000 американци и европейци насочиха мислите си към дома. Но въпреки задаващото се Рождество Христово струпването на най-голямата атакуваща сила от времето на десанта в Нормандия не спираше.

Коалиционните сили все така бяха разположени в онази част от пустинята, която се намира право на юг от Кувейт. Нямаше и намек, че в един момент половината от тези сили ще се понесе далеч на запад.

В крайбрежните пристанища продължаваха да се изсипват нови дивизии. Британската Четвърта танкова бригада се присъедини към Седма, Пустинните плъхове, за да сформират Първа танкова дивизия, французите увеличиха своето участие до 10 000 души, включващи Чуждестранния легион.

Американците бяха довели Първа оторизирана дивизия, Втори и Трети бронирани полкове, Първа механизирана пехотна дивизия, както и Първа и Трета бронирани дивизии, две дивизии от морската пехота и 82-ра и 101-ва въздушнодесантни дивизии.

Почти до границата, съответно на желанието им, бяха разположени саудитският Отряд за специални задачи и Специалните части, подсилени от египетски и сирийски дивизии и други поделения, изпратени от различни по-малки арабски държави.

Северните води на Персийския залив бяха почти изцяло покрити от стоманата на бойни кораби от флотите на коалиционните сили. В Залива и в Червено море, от другата страна на Саудитска Арабия, Съединените щати бяха разположили пет групи самолетоносачи начело със самолетоносачите „Айзенхауер“, „Индипендънс“, „Джон Кенеди“, „Мидуей“ и „Саратога“, а предстоеше да пристигнат „Америка“, „Рейнджър“ и „Тиодор Рузвелт“.

Сама по себе си въздушната мощ на тези кораби, със самолетите Томкет, Хорнет, Интрудър, Праулър, Авенджър и Хокай на борда си, беше внушителна.

В Персийския залив бе заел своето място тежковъоръженият брониран кораб „Уисконсин“, към който през януари щеше да се присъедини „Мисури“.

Из държавиците от Персийския залив и в Саудитска Арабия всяко нещо, което можеше да мине за летище, беше претъпкано с изтребители, бомбардировачи, транспортни самолети и самолети за ранно предупреждение. Всички те летяха по всяко време на денонощието, макар и все още да не навлизаха в иракското въздушно пространство, с изключение на разузнавателните самолети, които преминаваха невидими високо горе.

В няколко случая американската авиация делеше летища с ескадрили от Британските кралски военновъздушни сили. Тъй като екипажите говореха един език, общуването помежду им беше лесно, неофициално и приятелско. Но понякога възникваха и недоразумения. Едно от тях беше свързано с място, известно само на англичаните, наречено ММШП.

В самото начало, при тренировъчен полет въздушният диспечер попитал пилота на британски Торнадо дали е стигнал определената точка, където трябва да се обърне назад. Пилотът отвърнал, че не е – продължавал да се намира над ММШП.

С течение на времето мнозина американски пилоти чули за това място и претърсвали картите, за да го намерят. Оказало се истинска загадка по две причини: очевидно англичаните прекарвали много време над него и то не било отбелязано на нито една американска въздушна карта.

Лансирана била теорията, че това сигурно са погрешно прочетените инициали на някоя голяма саудитска военна база. Но я отхвърлили и търсенето продължило. Накрая американците се предали. Където и да се намирало ММШП, то просто не било отбелязано на бойните карти, с които щабовете в Рияд снабдявали американските ескадрили.

В края на краищата пилотите на Торнадо признали тайната. Това означавало „мили и мили шибана пустиня“.

Долу, на сушата, войниците живееха в сърцето на ММШП. За мнозина, които спяха под танковете, самоходните артилерийски установки и бронетранспортьорите, животът беше труден. И нещо още по-лошо – скучен.

Дните се точеха бавно, макар да имаше и разнообразия – едно от тях беше да посещават съседни части. Американците бяха снабдени с особено добри походни легла, за които англичаните копнееха. По някаква случайност на американците даваха също необикновено отблъскващи готови, опаковани храни, вероятно измислени от някой чиновник в Пентагона, който по-скоро би умрял, отколкото да ги яде три пъти на ден.

Бяха наречени ГЯД – което значеше „готови за ядене дажби“. Американското войнство им отричаше тези качества и ги кръщаваше по друг начин – „гадости явни за дажби“. За разлика от тях англичаните се хранеха много по-добре и тъй като оставаха верни на капиталистическия морал, те скоро завъртяха оживена размяна на американски легла срещу британски дажби.

Друго, което озадачаваше много американците по отношение на англичаните, беше поръчката, направена от Министерството на отбраната в Лондон за половин милион презервативи, предназначени за войниците в Залива. В безплодната Арабска пустиня това караше американските войници да мислят; че англичаните сигурно знаят нещо, което те не знаят.

Тайната се разбули в деня преди започването на войната по сушата. Американците прекараха сто дни да търкат оръжието си и да го чистят от проникващите навсякъде пясък, прах, пепел и мръсотия, които вятърът непрестанно натикваше в дулата. Англичаните смъкнаха от тях презервативите и се разкриха чудни, блестящи дула, които лъщяха от смазочно масло.

Друго голямо събитие, което настъпи точно преди Коледа, беше включването отново на френския контингент в ядрото на съюзническите планове.

В началото министър на отбраната на Франция беше Жан-Пиер Шевенман, който сякаш изпитваше симпатия към Ирак и беше наредил на френския командващ да предава всички решения, взети от съюзниците, в Париж.

Когато това стана ясно на генерал Шварцкопф, двамата със сър Питър де ла Билиер едва не се разсмяха на глас. Мосю Шевенман по онова време беше председател на Дружеството за приятелство между Франция и Ирак. Макар френският контингент да се командваше от един чудесен военачалник в лицето на генерал Мишел Рокжофр, трябваше да го изключат от всички съвещания.

В края на годината за френски министър на отбраната бе назначен Пиер Жокс, който тутакси отмени заповедта. От този момент Рокжофр можеше да бъде посветен в намеренията на американците и англичаните.

Два дни преди Коледа Майк Мартин получи отговор на един въпрос, зададен седмица преди това. Йерихон беше категоричен – през изминалите няколко дни се е провело спешно съвещание, в което са участвали само вътрешното ядро от кабинета на Саддам Хюсейн, Революционният команден съвет и най-висшите военни.

На това съвещание бил повдигнат въпросът дали Ирак да се изтегли доброволно от Кувейт. Очевидно никой от участниците не направил такова предложение – нямало толкова глупав човек сред тях. Всички помнели прекалено добре как по време на войната с Иран станало дума за едно иранско предложение – че ако Саддам Хюсейн се оттегли, може да сключат мир. Саддам попитал за становища.

Министърът на здравеопазването дал да се разбере, че един такъв ход може да е разумен, разбира се, като съвършено временна маневра. Саддам поканил министъра в едно странично помещение, извадил пистолета си, застрелял го и се върнал да продължи заседанието на кабинета.

Въпросът за Кувейт бил повдигнат под формата на осъждане на Обединените нации – че са имали наглостта да предложат такава идея. Всички зачакали Саддам да започне. Той обаче не го направил, седял, както често правел, като кобра нащрек начело на масата, погледът му се местел от човек на човек, опитвайки се да открие евентуална липса на лоялност.

Съвсем естествено, без президентът да даде насока, разговорът замрял. Тогава Саддам заговорил, заговорил съвсем тихо – тогава бил най-опасен.

Онзи, рекъл той, който допуска дори мисълта за такова катастрофално унижение за Ирак пред американците, бил готов да играе ролята на американски гъзолизец до края на живота си. За такъв човек не можело да има място на тази маса.

С това се сложило край. Всеки от присъстващите се съсипвал да обяснява, че не би могъл, при никакви обстоятелства, да допусне такава мисъл.

Сетне иракският диктатор добавил и още нещо. Само ако Ирак би могъл да победи или се види, че побеждава, било възможно да се изтегли от деветнайсетата провинция на страната, заявил той.

Всички около масата закимали мъдро, макар никой да не разбрал какво говори той.

Докладът беше дълъг и Майк Мартин го предаде по радиото във вилата край Рияд същата тази нощ.

Чип Барбър и Саймън Паксман мъдруваха над думите му в продължение на часове. И двамата бяха решили да отлетят до дома за няколко дни, поверявайки връзката от Рияд с Майк Мартин и Йерихон на Джулиан Грей за англичаните и на местния ръководител на бюрото на ЦРУ за американците. Оставаха само двайсет и четири дни до изтичането на крайния срок, даден от Обединените нации, и до началото на въздушната война на генерал Чък Хорнър срещу Ирак. И двамата искаха кратка домашна отпуска и много важният доклад на Йерихон им предостави такава възможност. Всеки от тях можеше да го отнесе със себе си.

– Какво смяташ, че има предвид с това „победи или се види, че побеждава“? – попита Барбър.

– Нямам представа – отвърна Паксман. – Ще трябва да се обърнем към някой специалист, който да го прегледа.

– И ние също. Предполагам, че през следващите няколко дни тук ще се навъртат само дежурните. Ще дам доклада на Бил Стюарт. Той вероятно ще хване неколцина умници да му направят задълбочен анализ, преди да го предаде на директора и на Държавния департамент.

– Познавам един такъв, който бих желал да го погледне – рече Паксман, след което двамата се разделиха и се отправиха към аерогарата, всеки да хване съответния полет до дома си.

На Бъдни вечер, седнал в дискретен бар в лондонския Уест Енд със Саймън Паксман, доктор Тери Мартин получи пълния текст на доклада на Йерихон и бе помолен да се опита да проумее какво е имал предвид Саддам Хюсейн, ако въобще е имал нещо предвид, споменавайки за победа над Америка като цена за изтеглянето му от Кувейт.

– Между другото – обърна се Тери към Паксман – зная, че това е в разрез с правилото за „само който трябва да знае“, но наистина съм разтревожен. Аз ти правя услуги – направи ми и ти една в замяна. Как е брат ми Майк в Кувейт? Все още ли е невредим?

Паксман се вгледа в доктора по арабистика в продължение на няколко секунди и едва тогава му отвърна.

– Мога да ти кажа само, че вече не е в Кувейт. И това може да ми струва работата.

Майк Мартин се изчерви от облекчение.

– Най-хубавият коледен подарък, който мога да получа. Благодаря ти, Саймън. – Вдигна поглед и замаха с пръст. – Знай само едно – хич да не си помисляте да го изпращате в Багдад.

Паксман вършеше тази работа от петнайсет години. Чертите на лицето му не мръднаха, тонът му остана небрежен. Очевидно преподавателят само се шегуваше.

– Така ли? Защо?

Мартин допиваше чашата си с вино и пропусна да забележи проблясъка на тревога в очите на разузнавача.

– Мили ми Саймън, Багдад е единственият град на света, където не трябва да стъпва. Спомняш ли си онези ленти с прихванати радиопредавания, които ми даде Шон Плъмър? Някои от гласовете са разпознати. Аз зная едно от имената. Страхотно съвпадение, но зная че съм прав.

– Така ли? – попита спокойно Паксман. – Кажи нещо повече.

– Разбира се, оттогава мина много време, но съм сигурен, че е същият човек. И можеш ли да си представиш? Сега е началник на контраразузнаването в Багдад, ловецът на шпиони номер едно на Саддам.

– Хасан Рахмани – промърмори Паксман. Тери Мартин не трябваше да пие алкохол дори преди Коледа, не му понасяше. Говореше повече, отколкото трябва.

– Точно същият. Те бяха съученици, разбираш ли. Всички бяхме. Началното училище на добрия господин Хартли. Майк и Хасан бяха най-добрите приятели. Разбираш ли? Затова не бива да си подава носа в Багдад.

Като излязоха от бара, Паксман остана загледан в трътлестата фигура на арабиста, тръгнал надолу по улицата, и промърмори.

– Мамка му стара, каква гадост.

Бяха му съсипали коледното настроение и той се готвеше да направи същото със Стив Ланг.

Едит Харденберг беше отишла в Залцбург да прекара празниците с майка си, традиция, която датираше от много години.

Младият йордански студент Карим можеше да посети Гиди Барзилаи в тайната му квартира, където ръководителят на операция „Иисус Навин“ разливаше по чашка на свободните от работа членове на групите Ярид и Невиот, работещи за него. Само един нещастник беше в Залцбург да държи под око госпожица Харденберг, за да не би внезапно да се върне в столицата.

Истинското име на Карим беше Ави Херцог, двайсет и девет годишен, който преди време беше командирован в Мосад от Поделение 504, отдел на армейското разузнаване, специализиран в набези през границата, а това обясняваше свободното владеене на арабския. Беше красив, с измамно срамежлив и стеснителен вид, а това му придаваше непреодолим чар. Затова Мосад два пъти вече го бе използвал за операции с прелъстяване.

– Как върви, любовнико? – попита Гиди, докато подаваше чашите.

– Бавно – отвърна Ави.

– Не се мотай много. Старецът иска резултат, помниш нали?

– Тази дама е много задръстена – оплака се Ави. – Интересува се само от среща на интелекти – все още.

В рамките на легендата, че е студент от Аман, той делеше малък апартамент с друг арабски студент, всъщност специалист по подслушване на телефони, който също говореше арабски. Уредиха нещата така, в случай че Едит Харденберг или пък някой друг си науми да провери къде и как живее, а също и с кого.

Апартаментчето би устояло на всякакво изпитание – беше затрупано с учебници по техника, а също така и с йордански вестници и списания. И двамата бяха действително записани в Техническия университет, за да не би някой да провери и там. Сега се обади неговият съквартирант.

– Среща на интелекти ли? Зарежи това нещо.

– Там е работата, че не мога – отвърна Ави.

Когато смехът утихна, той добави:

– Между другото ще искам да ми се плаща за опасен труд.

– Защо? – поиска да знае Гиди. – Да не смяташ, че ще ти го отхапе, когато си смъкнеш дънките?

– Не бе. Работата е в галериите, концертите, оперите, рециталите. Може да си пукна от скука, докато се стигне дотам.

– Карай както си знаеш, пиленцето ми. Ти си тук само защото Службата смята, че имаш нещо, с което ние не разполагаме.

– Да – обади се момичето, включено в проследяващата група Ярид, – около двайсет и два сантиметра.

– Я да мълчиш, Яел. Всеки момент, когато пожелаеш, можеш да се върнеш на работа на улица „Хаяркон“.

Пиенето, смехът и закачките на иврит продължиха все така весело. По-късно същата вечер Яел установи, че е била права. Хубаво прекара Коледата екипът на Мосад във Виена.

– И така, какво мислиш, Тери?

Стив Ланг и Саймън Паксман бяха поканили Тери Мартин в един от апартаментите на фирмата в Кенсингтън. Беше по-сигурно, отколкото в някой ресторант. Оставаха два дни до Нова година.

– Интересно – рече доктор Мартин. – Невероятно интересно. И това е наистина така? Саддам наистина го е казал, така ли?

– Защо питаш?

– Е, надявам се, че няма да се обидите, но това е необикновено прихващане на разговор. Говорещият сякаш докладва на другиго за съвещание, на което е присъствал… А другият човек нищо не казва.

Просто нямаше начин фирмата да обясни на Тери Мартин как са се сдобили с доклада.

– Казаното от другия беше без значение – рече спокойно Ланг. – Той само сумти и възклицава. Не сметнахме за необходимо да го включваме.

– Но това все пак са думите, които Саддам е използвал, така ли?

– Така смятаме.

– Интересно. За първи път виждам нещо, казано от него, което не е предназначено за публикуване или за по-широка публика.

Мартин не държеше в ръцете си ръкописния доклад на Йерихон, който брат му беше унищожил още щом го бе прочел в микрофона. Той гледаше написана на машина дешифровка на арабски на текста, приет в Рияд преди Коледа. Разполагаше също така и с превода, направен от фирмата.

– Последната фраза – попита Паксман, който заминаваше за Рияд същата вечер, – когато казва „победи или се види, че побеждава“ – говори ли ти нещо?

– Разбира се. Но знаеш ли, ти продължаваш да използваш думата „побеждавам“ в смисъла, който го разбираме в Европа и Северна Америка. Аз бих използвал на английски думата „успявам“.

– Добре, Тери, как смята, че може да успее срещу Америка и коалицията? – поиска да разбере Ланг.

– Като ги унижи. Казах ти и преди това, той трябва да накара Америка да изглежда като пълен глупак.

– Но той няма да се изтегли от Кувейт през следващите двайсет дни, така ли? Ние наистина трябва да сме сигурни, Тери.

– Виж какво, Саддам нахлу там, защото претенциите му не бяха задоволени – отвърна Мартин. – Той искаше четири неща: да получи островите Уарба и Бубиян, за да има излаз на море; компенсация за извлечения, според неговите твърдения, в повече петрол от петролните полета, които заедно експлоатират; да се сложи край на свръх добива от страна на Кувейт; и опрощаване на дълга от петнайсет милиарда долара. Ако ги получи, той може да се изтегли с чест, като остави Америка да увисне. Това означава победа.

– А някакъв намек за това как може да ги получи?

Мартин сви рамене.

– Смята, че миротворците от Обединените нации са в състояние да дръпнат черджето. Залага на това, че времето работи за него, че ако успее да разтегли нещата, решимостта на ООН ще се притъпи. Може и да е прав.