Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 38 страниц)

Екипите от Ярид и Невиот обикновено работят в групи от по седем до девет души, но тъй като обектът се смяташе за граждански, неутрален, непрофесионален и неподозиращ, бройката бе съкратена.

Ръководителят на бюрото на Мосад във Виена беше отделил три тайни квартири, както и трима бодлим, които да ги поддържат чисти, спретнати и снабдени с всичко по всяко време.

„Бодел“, в множествено число „бодлим“, е обикновено млад израелец, често студент, взет за „вафла“ след задълбочено проучване на произхода и биографията му. Той изпълнява дребни поръчки, върши домакинска работа и не задава въпроси. В замяна на това го оставят да живее без наем в някоя от тайните квартири на Мосад, което е голяма помощ за безпаричен студент в чужда столица. Когато се нанасят дошли отвън „пожарникари“, боделът трябва да се изнесе, но може и да остане, за да чисти, пере и пазарува.

Макар Виена да не изглежда голяма столица, тя винаги е била важна за света на шпионажа. За да разберем защо, трябва да се върнем към 1945-а, когато градът, като втора столица на Третия райх, беше окупиран от победилите съюзници и разделен на четири сектора – френски, британски, американски и руски.

За разлика от Берлин Виена си върна свободата, дори руснаците се съгласиха да напуснат, но цената беше пълният неутралитет за града и за цяла Австрия. Когато започна студената война по време на блокадата на Берлин през 1948-ма, Виена скоро се превърна в средище на шпионажа. Тъй като беше удобно неутрална, на практика лишена от собствен контрашпионаж, намираше се близо до унгарската и чешката граници и бе открита за Запада, но гъмжеше от източноевропейци, тя представляваше идеална база за най-различни централи.

Скоро след създаването си през 1951-ва Мосад също видя преимуществата на града и се нанесе в такъв мащаб, че ръководителят на нейното бюро има по-висок ранг от посланика.

Решението се оправда в изключителна степен, когато елегантната и отегчена столица на бившата Австро-унгарска империя стана център на свръхдискретни банкови операции, седалище на три отделни агенции от системата на Обединените нации и предпочитана точка за влизане в Европа за палестински и други терористи.

Придържайки се към своя неутралитет, Австрия беше изградила апарат за контрашпионаж и вътрешна сигурност, който бе толкова елементарен, че агентите на Мосад наричат тези изпълнени с добри намерения служители „фертсалах“, една не особено ласкателна дума, която означава „пръдня“.

Коби Дрор беше избрал за ръководител на мисията изпечен катса с многогодишен опит в Берлин, Париж и Брюксел.

Гидеон Барзилаи беше служил по едно и също време с наказателните екипи кидон, които преследваха арабските терористи, отговорни за клането на израелските спортисти по време на олимпиадата в Мюнхен през 1972-ра. За негов и на кариерата му късмет, той не беше свързан с един от най-големите провали в историята на Мосад, когато кидонски екип застреля в Лилехамер, Норвегия, безобиден марокански сервитьор, след като го сбърка с Али Хасан Саламех, организатора на клането.

Сега Гидеон или Гиди Барзилаи се бе превърнал в Евалд Щраус, представител на фирма за санитарен фаянс във Франкфурт. Документите му бяха безукорни, а служебното му куфарче съдържаше съответните брошури, книги за поръчки и бланки на фирмата.

Дори и едно обаждане до главната кантора във Франкфурт би потвърдило легендата му, защото на телефонния номер, отбелязан на бланките, отговаряше офис, обслужван от Мосад.

Книжата на Гиди, също както и книжата на останалите десетима от екипа му, бяха дело на друг отдел от всеобхватните служби на Мосад. В същия сутерен в Тел Авив, където е настанен отделът на фалшификаторите, има друга поредица от помещения, предназначени за материали на наистина смайващ брой действителни и фиктивни компании. Натрупано е такова изобилие от архиви, финансови документи, регистри и бланки, че всеки катса, изпратен за операция в чужбина, може да бъде снабден с пълна самоличност, зад която е практически невъзможно да се проникне.

След като се настани в апартамента си, Барзилаи проведе продължително съвещание с ръководителя на местното бюро и се зае с мисията си, която имаше относително проста цел – да открие всичко, свързано с една дискретна и ултратрадиционна банка, наречена Винклербанк, разположена близо до Францисканерплац.

Същата тази неделя два американски хеликоптера Чинук излетяха от военна база извън Рияд и се насочиха на север, за да засекат Таплинския път, който върви покрай границата между Саудитска Арабия и Ирак от Хафджи чак до Йордания.

Във фюзелажа на всеки един от хеликоптерите имаше по един ландроувър с удължено шаси, от които беше свалено всичко освен най-необходимото, за да се отвори място за допълнителни резервоари. С всяко от двете превозни средства пътуваха по четирима души от САС, които се натикаха в пространството зад екипажите.

Крайната точка на полета беше извън нормалния им обхват, но на Таплинския път ги чакаха две големи цистерни, дошли от Дамам, на брега на Персийския залив.

Когато хеликоптерите кацнаха на пътя, екипажите на цистерните се заловиха за работа и ги заредиха с гориво. Сетне се вдигнаха и се насочиха по пътя в посока към Йордания, летейки ниско, за да избегнат иракските радари отвъд границата.

Непосредствено преди саудитския град Бадана, близо до точката, където се събират границите на Саудитска Арабия, Ирак и Йордания, хеликоптерите кацнаха отново. Там ги чакаха още две цистерни, за да ги заредят, но на същото място те разтовариха джиповете и пътниците.

Дори американските екипажи да знаеха къде отиват мълчаливите англичани, не дадоха признак за това. Те спуснаха по рампите превозните средства, боядисани в защитния цвят на пустинята, стиснаха им ръцете и рекоха: „Късмет, момчета!“ Сетне заредиха отново и потеглиха обратно натам, откъдето бяха дошли. Цистерните ги последваха.

Осмината военни от САС ги изчакаха да се отдалечат, сетне поеха в друга посока, нагоре по пътя към Йордания. На осемдесет километра северозападно от Бадана спряха и зачакаха.

Капитанът, който командваше групата от два джипа, провери местоположението. По времето на полковник Дейвид Стърлинг в Западната пустиня на Либия са се ориентирали по слънцето, луната и звездите. Техниката през 1990-а улесняваше и правеше много по-точен този процес.

В ръката си капитанът държеше уред, не по-голям от книга е мека подвързия. Нарича се Глобална система за позициониране, САТНАВ, или Магелан. Въпреки скромните си размери уредът може да установи местоположението на човека, който го държи, независимо къде се намира на повърхността на земята, в един квадрат по-малък от десет на десет метра.

Ръчният уред на капитана можеше да се превключи на два различни кода. При единия точността беше в рамките на квадрат с размери десет на десет метра, но за това бяха необходими четири от американските сателити НАВСТАР да са едновременно над хоризонта. При другия бяха необходими само два, но точността бе само сто на сто метра.

В този ден имаше само два сателита, по които да се ориентира, но това стигаше. Никой не би могъл да пропусне някого на сто метра разстояние в тази виеща пустош от пясък и камънак, на много километри от Бадана и йорданската граница. Убеден, че се намира на мястото на срещата, капиталът изключи уреда и пропълзя под камуфлажната мрежа, опъната от неговите хора между двете превозни средства, за да ги предпазва от слънцето. Термометърът показваше 55 градуса по Целзий.

Час по-късно от юг се зададе британски хеликоптер Газела. Майор Майк Мартин беше отлетял от Рияд с транспортен самолет на Кралските военновъздушни сили за саудитския град Ал Джауф, най-близката точка до границата в този район, която разполагаше с гражданско летище. Херкулесът беше пренесъл Газелата, нейния пилот, наземния й екипаж и допълнителните резервоари, необходими, за да прелети от Ал Джауф до Таплинския път и обратно.

За всеки случай, да не би да има иракски радар дори на това забравено от Бога място, Газелата се плъзгаше ниско над пустинята, но пилотът бързо забеляза ракетите, изстреляни от капитана долу, който бе чул шума на приближаващия се двигател.

Хеликоптерът спря на пътя, на петдесет метра от ландроувърите и Мартин слезе. Той носеше през рамо сак, а в ръката си плетена кошница, съдържанието на която бе накарало пилота на Газелата да се запита дали работи за военната авиация, или за някакъв отдел на фермерския съюз. В кошницата мърдаха две живи кокошки. Инак Мартин беше облечен както и останалите осмина от САС, които го чакаха: ботуши, широки панталони от здрав памучен плат, риза, пуловер и бойна камуфлажна куртка. Около врата му висеше куфия на карета, която можеше да вдигне, за да предпази лицето си от въртящия се из въздуха прах, а на главата си носеше кръгла плетена шапка и големи предпазни очила.

Пилотът се питаше как тези хора не умират от горещина, навлечени така, но той никога не бе изпитвал нощния студ в пустинята.

Хората от САС измъкнаха от Газелата пластмасовите бидони, с които бе натоварен малкият разузнавателен хеликоптер, и заредиха отново резервоарите му. Когато ги напълниха, пилотът махна за довиждане и излетя на юг към Ал Джауф, а оттам обратно до Рияд, където щеше да се върне към света на нормалните хора, след срещата с тези налудничави мъже в пустинята.

Тогава хората от САС се отпуснаха. Макар осмяната с ландроувърите да бяха от Ескадрон D, а Мартин – от Ескадрон A, той познаваше всички освен двама от тях. След като размениха поздрави, те направиха онова, което британските войници правят, когато имат време – свариха си по чаша силен чай.

Мястото, което капитанът беше избрал, за да пресекат границата с Ирак, беше диво и пусто по две причини. Колкото по-тежък беше теренът, по който щяха да се движат, толкова по-малка беше вероятността да налетят на иракски патрул.

Второ, трябваше да остави Мартин колкото се може по-близо до дългата иракска магистрала, която се вие от Багдад на запад, през големите равнини на пустинята до йорданския граничен пункт при Руейшид.

Този жалък преден пост в пустинята бе станал познат на телевизионните зрители след завладяването на Кувейт, защото точно там злощастният поток бежанци – филипинци, бенгалци, палестинци и други – обикновено пресичаха границата, след като се измъкнеха от хаоса, предизвикан от нахлуването.

В този отдалечен северозападен ъгъл на Саудитска Арабия разстоянието от границата до Багдад, беше най-късо. Капитанът знаеше, че на изток, от Багдад към Саудитска Арабия теренът е пустинен и в по-голямата си част равен като тепсия, така че даваше възможност бързо да се стигне от границата до най-близкия път за Багдад. Но това означаваше, че и вероятността да има армейски патрули и бдителни очи е много голяма. Тук, в западната част на иракските пустини, теренът беше хълмист, прорязан от ровове, до които през дъждовния сезон се пускаха бурни пороища, а и през сухия не бяха безопасни, но на практика там нямаше иракски патрули.

Избраната точка на преминаване беше на 50 километра северно от мястото, където се намираха, а отвъд необозначената граница оставаха само сто до пътя Багдад – Руейшид. Въпреки това капитанът смяташе, че ще е необходимо да пътуват цяла нощ, да се укриват под камуфлажната мрежа през деня и да продължат следващата нощ, за да оставят Майк Мартин на място, което се намира на достатъчно близко разстояние пеша до пътя.

Тръгнаха в четири следобед. Слънцето продължаваше да пламти и беше горещо като в пещ. В шест се здрачи и температурата на въздуха започна да пада бързо. В седем беше съвършено тъмно и стана студено. Потта изсъхна по телата им и те бяха благодарни за дебелите пуловери, за които им се подиграваше пилотът на Газелата.

В първия джип навигаторът седеше до шофьора и непрекъснато сверяваше местоположението и курса. Там, в базата, двамата с капитана бяха прекарали с часове взрени в поредица от снимки в голям мащаб, любезно предоставени от американски самолет Ю-2, излетял за целта от базата си в Таиф. Те даваха по-добра картина от обикновена карта.

Пътуваха без светлини, но с малко фенерче навигаторът следеше криволичещото им преминаване, коригирайки го всеки път, когато урва или дефиле ги принуждаваше да се отклонят на няколко километра на изток или на юг.

Всеки час спираха, за да уточнят местоположението си с Магелана. Навигаторът вече беше разчертал краищата на снимките на минути и секунди дължина и ширина, така че по данните, които даваше Магелан на дигиталния си дисплей, установяваха точно къде се намират на снимките.

Напредваха бавно, защото на всяко било някой от хората трябваше да изтича напред и да надникне, за да се увери, че от другата страна не ги очаква неприятна изненада.

Час преди разсъмване намериха пресъхнало корито на река, обградена с отвесни скатове. Разположиха се в него и се покриха с мрежата. Един от хората отиде до близката височина да погледне надолу към лагера и нареди да се направят още няколко неща, докато се увери, че разузнавателният самолет ще трябва да влети и да се разбие в урвата, за да ги види.

През деня ядоха, пиха и спаха, а двама от тях стояха непрекъснато на пост, за да не би да се появи някой бродещ овчар или друг самотен пътник. На няколко пъти чуха високо над тях да прелитат иракски реактивни самолети, а по едно време от близката височина се разнесе блеенето на кози. Но животните, които сякаш бяха без пастир, се отдалечиха в противоположна посока. След залез-слънце продължиха.

Малко преди четири сутринта зърнаха в далечината светлините на иракския градец Ар-Рутба, разположен от двете страни на шосето. Магелан потвърди, че се намират където искаха – южно от града, на осем километра от шосето.

Четирима от мъжете потърсиха наоколо, докато открият пресъхнало корито на поток с меко, пясъчно дъно. Там те изкопаха дупка, работейки тихо с помощта на прикачените отстрани на ландроувърите шанцови инструменти. Заровиха мотоциклета и бидоните с резервно гориво, в случай че се наложи да бъдат използвани. Всичко беше завито в здрави полиетиленови торби, за да бъде защитено от пясъка и водата, защото дъждовният сезон тепърва предстоеше.

Отгоре струпаха камъни, за да не може водата да отмие и отнесе скритите там неща.

Навигаторът се изкачи по склона и засече точното местоположение на точката спрямо радиоантената над Ар-Рутба, чиято червена предупредителна светлина се виждаше в далечината.

Докато те работеха, Майк Мартин се съблече съвършено гол и извади от сака си дрехата, кърпата за глава и сандалите на Махмуд Ал-Хури, иракски работник – градинар и момче за всичко. С торбичка, в която имаше хляб, зехтин, сирене и маслини за закуска, охлузен портфейл с карта за самоличност и снимки на престарелите родители на Махмуд, очукана тенекиена кутия с малко пари и джобно ножче, той бе готов да потегли. На ландроувърите им трябваше час за да се отдалечат достатъчно от мястото, преди да се зазори.

– Успех – рече капитанът.

– Успешен лов, шефе – рече навигаторът.

– Поне ще имаш прясно яйце за закуска – обади се друг, при което се чу приглушен смях. Хората от САС никога не си пожелават „късмет“ – никога. Майк Мартин махна с ръка и тръгна през пустинята към пътя. Минути по-късно ландроувърите ги нямаше и мястото отново опустя.

Ръководителят на бюрото във Виена имаше в списъците си саян, който беше старши служител в една от водещите търговски банки в страната. От него поискаха да подготви колкото се може по-пълен доклад за Винклербанк. Единственото, което му казаха, бе, че някакви израелски предприятия са влезли в делови връзки с банката и искат да знаят дали е солидна, какви са предшествениците и практиката й. Напоследък има толкова много мошеници, казаха му те със съжаление.

Саянът прие обяснението и направи каквото можа, а то беше много добро, като се има предвид първото, което откри – че Винклербанк оперира в условията на почти маниакална секретност.

Банката бе основана преди почти сто години от бащата на сегашния единствен притежател и президент. Същият този днешен Винклер беше вече на деветдесет и една години, известен във виенските банкови кръгове като Дер Алте, Стария. Въпреки възрастта си той отказвал да отстъпи президентството или самостоятелния си контрол. Тъй като бил вдовец, но без деца, нямало естествен наследник от семейството, така че евентуалната съдба на контролния пакет зависела от онова, което щели да прочетат един ден в завещанието му.

Въпреки това текущото управление на банката било възложено на трима вицепрезиденти. Срещите със Стария Винклер ставали един път месечно в дома му и по време на тях основната му грижа сякаш била да провери дали се спазват собствените му строги правила.

Текущите решения се вземали от вицепрезидентите Кеслер, Гемютлих и Блай. Банката не била клирингова, разбира се, нямала текущи сметки и не издавала чекови книжки. Работата й се състояла в това, да държи средствата на клиентите и да ги влага в абсолютно сигурни, надеждни дейности, предимно на европейския пазар.

Приходите от тези вложения никога нямало да влязат в „първата десетка“ по своя размер, но не в това била работата. Клиентите на Винклербанк не търсели бърз растеж или невероятно високи печалби от дивиденти. Те търсели сигурност и абсолютна анонимност. Това им гарантирала и осигурявала Винклербанк.

Правилата, на които Стария Винклер отдавал такова значение, включвали пълна дискретност за самоличността на собствениците на шифрованите сметки, съчетана с избягване на онова, което Стария наричал „нови измишльотини“.

Поради тази неприязън към съвременните технически средства не се допускало използването на компютри за въвеждане на важна информация или управление на сметките, на факсови апарати и там, където било възможно; на телефони. Винклербанк приемала указания и информация, но никога не давала сведения по телефона. Където било възможно, банката предпочитала да използва старомодния начин – писане на писма на бланки от скъпа кремава релефна хартия, или лични срещи в самата банка.

В чертите на Виена всички писма и извлечения се разнасяли от куриера на банката в запечатани с восък пликове и банката доверявала кореспонденцията си на пощата само когато ставало дума за страната или чужбина.

Що се отнася до шифрованите сметки на чуждестранни клиенти – саянът бе помолен да провери и това, – никой не знаел точно колко са, но се говорело за депозити в размер на стотици милиони долари. Очевидно, ако това наистина беше вярно, при такъв процент на тайни клиенти понякога щеше да има такива, които да умрат, без да кажат на никого как се борави с тяхната сметка – следователно Винклербанк печелеше добре.

Гиди Барзилаи псува дълго и високо, след като прочете доклада. Стария Винклер може да не знаеше за най-новите начини на подслушване на телефони и проникване в компютри, но природните му инстинкти бяха безпогрешни.

През годините, докато Ирак закупуваше и изграждаше технологии за производство на отровни газове, всички сделки от този род с Германия минаваха през една от три швейцарски банки. Мосад знаеше, че ЦРУ е проникнало в компютрите и на трите – първоначално са търсели изпрани пари от наркотици, – и точно тази вътрешна информация бе дала възможност на Вашингтон да подаде безкрайната си поредица от протести пред германското правителство за правения от страната износ. Едва ли беше вина на ЦРУ, че канцлерът Кол презрително бе отхвърлил всички протести – информацията беше съвсем точна.

Ако Гиди Барзилаи си бе мислил, че ще проникне в централния компютър на Винклербанк, грешеше – просто такъв нямаше. Оставаше му да прибегне до използване на микрофони в помещения, прихващане на поща и подслушване на телефони. Само че нито едно от тези неща нямаше да реши проблема му.

Много банкови сметки изискват шифрована „парола“, за да се оперира с тях, да се теглят и превеждат средства. Притежателите на сметки обикновено използват такава дума, за да се представят в телефонен разговор или факс, но не и в писмо. При начина на работа на Винклербанк голяма шифрована сметка на чуждестранен клиент, какъвто бе случаят с Йерихон, би имала далеч по-сложна система за опериране, която можеше да е официална поява на клиента със съответните документи, удостоверяващи самоличността му, или пък чрез писмено пълномощно, приготвено в определена форма и начин, с определени шифровани думи и символи, поставени на предварително уговорени места.

Очевидно банката би приела превод от всеки, по всяко време, отвсякъде. Мосад знаеше това, защото беше плащал на Йерихон с преводи по сметка във Винклербанк, обозначена само с едно число. Виж, би било нещо съвсем различно да се убеди Винклербанк на свой ред да преведе пари.

Във всеки случай Стария Винклер сякаш бе предугадил, че по някакъв начин техниката за незаконно извличане на информация ще изпревари тази за нормалното й използване. Дяволите да го вземат, проклетника му дърт.

Единственото нещо, което саянът можеше да гарантира, бе, че подобни големи шифровани сметки положително ще бъде под личното ръководство на един от тримата вицепрезиденти и никой друг. Старецът добре, бе избрал подчинените си; репутацията и на тримата беше, че им липсва чувство за хумор, че са непреклонни и добре платени. С една дума, непробиваеми. Израел, добавяше саянът, няма от какво да се тревожи по отношение на Винклербанк. Той, разбира се, не беше схванал същността на въпроса. По това време, в първата седмица на ноември, Винклербанк започваше съвсем да идва до гуша на Гиди Барзилаи.

Един час след зазоряване имаше автобус и когато самотният фелах, седнал на крайпътен камък на около пет километра преди Ар-Рутба, стана и вдигна ръка, той намали и спря. Човекът подаде две смачкани банкноти по един динар, седна отзад, сложи кошницата с кокошки в скута си и заспа.

В центъра на града, където автобусът спря със скърцане на старите си ресори и много от пътниците слязоха, за да отидат на работа или на пазар, а други се качиха, имаше полицейски патрул. Но докато полицаите провериха картите за самоличност на качващите се, те се задоволиха да хвърлят през прашните прозорци поглед към неколцината останали вътре и не обърнаха внимание на селянина, седнал с кокошките си отзад. Търсеха подривни елементи, подозрителни субекти.

След час автобусът бръмчеше на изток, клатушкайки се и подскачайки, като от време на време се изтегляше към банкета, докато покрай него преминаваха с рев колони военни автомобили със седнали отзад брадясали новобранци, загледани в облаците прах, който вдигаха.

Със затворени очи Майк Мартин слушаше разговорите около него, улавяйки непозната дума или следа от акцент, който би могъл да е забравил. Арабският в тази част на Ирак беше определено различен от онзи в Кувейт. Щом в Багдад щеше да минава за необразован и безвреден фелах, тези провинциални ударения и фрази можеха да се окажат полезни. Малко са нещата, които обезоръжават един градски полицай така, както селският акцент.

Кокошките в кошницата на коленете му доста зле понасяха пътуването, макар да им бе пръснал зърно от джоба си и отлял вода от манерката, която сега се намираше в един ландроувър и се печеше под мрежата в пустинята зад него. При всяко по-рязко движение птиците кудкудякаха в знак на протест или пък клякаха и серяха в сламата под себе си.

Необходимо беше човек да е прекалено наблюдателен, за да забележи, че в основата си кошницата е с десет сантиметра по-дълбока отколкото вътре. Пластът слама около краката на кокошките скриваше разликата. Всъщност той беше дебел само два-три сантиметра. В кухината под нея полицаите в Ар-Рутба биха открили редица озадачаващи, но интересни предмети.

Единият беше сгъваема сателитна чиния, превърната в къса и дебела пръчка, напомняща сгъваем чадър. Освен това имаше радиопредавател, но по-мощен от онзи, който Мартин използваше в Кувейт. Багдад нямаше да предлага възможността да работи със станцията, като броди из пустинята. Продължителните предавания бяха изключени, което обясняваше последния предмет, ако не се броеше многократно зареждащата се батерия от кадмий и сребро. Това беше касетофон, но много специален.

Новите технически средства обикновено са големи, тежки и трудни за боравене. Усъвършенстването им води до две неща. „Вътрешността“ им става все по-сложна, те стават все по-малки, а работата с тях – все по-лесна.

От съвременна гледна точка радиопредавателите, които са мъкнели във франция агентите на Британската служба за специални операции по време на Втората световна война, са били нещо кошмарно. Заемали са цял куфар и за да работят, им е трябвала антена, опъната на метри покрай някой улук, имали са лампи с големината на крушки за осветление и са можели да предават съобщения само по морза. Затова операторът е трябвало да чука безкрайно дълго, докато немските пеленгатори са го засичали, триангулирали са източника и са го хващали.

Касетофонът на Мартин се управляваше много лесно, но имаше някои извънредно полезни функции. В микрофона му можеше да се издиктува, бавно и отчетливо, десетминутно съобщение. Преди да бъде записано на лентата, един силиконов чип го шифроваше, обърквайки всичко така, че дори и да успееха да го прихванат, иракчаните нямаше да могат да го дешифрират.

При натискане на едно копче лентата се пренавиваше. Друго копче правеше презапис, но на скорост двеста пъти по-голяма, свеждайки съобщението до трисекундно „цвърчене“, което на практика беше почти невъзможно да се проследи.

Точно това „цвърчене“ щеше да изпрати предавателят, когато се свържеше със сателитната чиния, батерията и касетофона. В Рияд съобщението щеше да бъде уловено, забавено, дешифрирано и пуснато на „открит“ текст.

Мартин слезе от автобуса на крайната му спирка в Рамади и взе друг, който минаваше покрай езерото Хабания и бившата база на Кралските военновъздушни сили, сега превърната в съвременна иракска база за изтребители. В предградията на Багдад автобусът беше спрян и провериха всички карти за самоличност.

Мартин Стоеше покорно на опашката, стиснал кокошките си, докато пътниците се приближаваха към масата, където седеше сержант от полицията. Когато му дойде редът, той остави кошницата на пода и извади картата си за самоличност. Сержантът й хвърли един поглед. Беше му горещо и изпитваше жажда. Отдавна беше на работа. Посочи месторождението на притежателя й.

– Къде е това?

– Малко селце северно от Баджи. Известно с пъпешите си, бей.

Устните на сержанта трепнаха. „Бей“ беше почтително обръщение, което датираше от времето на турската империя, затова сега рядко се употребяваше, и то само от хора от затънтената провинция. Махна му с ръка да върви; Мартин си взе кокошките и се върна в автобуса.

Малко преди седем автобусът спря и майор Мартин слезе на главната автогара в Кадхимия, Багдад.

Глава 11

Разстоянието от автогарата, намираща се в северната част на града, до къщата на първия секретар на съветското посолство в квартала Мансур беше доста голямо, но Мартин нямаше нищо против да се разходи в ранната вечер.

От една страна, в продължение на дванайсет часа, изминавайки близо четиристотинте километра от Ар-Рутба до столицата, бе седял затворен в два автобуса, при това далеч не луксозни. От друга страна, разходката му даде възможност да вдъхне отново атмосферата, да „усети“ града, който не бе виждал, откакто двайсет и четири години преди това замина с пътническия самолет за Лондон като притеснителен тринайсетгодишен ученик.

Настъпила бе голяма промяна. Градът, който помнеше, беше твърде арабски, много по-малък, струпан около централните квартали Шаик Омар и Садун на северозападния бряг на Тигър, в Рисафа и около Аалам, от другата страна на реката, в Карч. Животът кипеше преди всичко в този вътрешен град – тесни улици, пазари, джамии, чиито минарета се извисяваха в небето, за да напомнят на хората, че са подчинени на Аллах.

Двайсетте години петролни приходи бяха донесли дълги магистрали с по две платна, разсичащи празните някога пространства, с надлези и детелини. Колите се бяха намножили, а към нощното небе напираха небостъргачи.

Когато стигна по дългата улица „Рабия“ до Мансур, кварталът му се стори почти неузнаваем. Спомняше си откритите пространства около клуб „Мансур“, където баща му водеше семейството в неделните следобеди. Кварталът явно продължаваше да е скъп, но всичко вече беше запълнено с улици и резиденции за онези, които можеха да си позволят да живеят нашироко.

Мина на неколкостотин метра от старото начално училище на господин Хартли, където бе учил уроците си и бе играл в междучасията с приятелите си Хасан Рахмани и Абделкарим Бадри, но в тъмното не можа да познае улицата. Знаеше точно каква работа върши Хасан сега, но почти четвърт век не бе чувал нищичко за двамата сина на доктор Бадри. Дали малкият, Осман, със склонността му към математиката, наистина е станал инженер? А Абделкарим, който печелеше награди за рецитиране на английска поезия, дали той пък на свой ред не е станал поет или писател?

Ако беше ходил с обичайната спортна стъпка на хората от САС, би изминал разстоянието за половината от това време. Но също така някой можеше да му напомни, както на двамата инженери в Кувейт, „облякъл си се като арабин, но ходиш като англичанин“.

Тъй като на краката си нямаше високи походни обувки с връзки, а носеше платнени чехли с изплетени от въже ходила, така както се обуваха бедните иракски фелахи, той се тътреше с приведени рамене и със забита в земята глава.

В Рияд му бяха показали съвременна карта на Багдад и много снимки, направени от голяма височина, но увеличени до положение, че да може с помощта на лупа да види обградените със стени градини, плувните басейни и колите на богатите и властимащите.

Всичко това бе запаметил. Зави наляво по улица „Йордания“ и непосредствено след площад „Ярмък“ сви надясно по обточеното с дървета авеню, където живееше съветският дипломат.

През шейсетте години, под управлението на Касем и генералите, които го поддържаха, СССР заемаше облагодетелствано и престижно положение в Багдад, правейки се, че е прегърнал арабския национализъм, защото го смяташе насочен против Запада, и в същото време се мъчеше да обърне арабския свят към комунизма. В онези години съветската мисия закупи няколко големи резиденции извън територията на посолството, което не успяваше да подслони нарастващия персонал, като на тези сгради и заобикалящите ги паркове бе предоставен статут на съветска територия. Дори Саддам Хюсейн не бе сварил да отмени тази привилегия, още повече че до средата на осемдесетте години основният доставчик на оръжие за него беше Москва, а 6000 съветски военни съветници подготвяха военновъздушните му сили и танковите войски, въоръжени със съветска техника.