Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 35 (всего у книги 38 страниц)

– Това може, господин генерал. Проверих в Лондон. Дулото е дълго повече от сто и осемдесет метра, калибърът е един метър. Полезен товар повече от половин тон. Радиус на действие до хиляда километра, според използвания взрив.

– А разстоянието от тук до Триъгълника?

– Седемстотин и петдесет километра. Господин генерал, могат ли вашите изтребители да прихванат снаряд?

– Не.

– А ракетите Пейтриът?

– Може би, ако са където трябва и когато трябва, но по-вероятно не.

– Въпросът е, че независимо дали е оръдие или ракета, то не е там – рече полковник Бийти.

– Може би е под земята, както монтажният завод Ал-Кубай? – подхвърли Барбър.

– Онова беше маскирано с автомобилно гробище – рече командирът на ескадрила Пек. – Тук няма нищо. Няма шосе, черен път, силови кабели, отбрана, хеликоптерни площадки, огради от бодлива тел, казармени помещения на охраната, нищо – само пусти склонове, ниски хълмове и долини.

– Да предположим – рече Ланг, като искаше да се защити, – че са използвали същия номер както при Тармия – сложили са зоната за отбрана далеч встрани от онова на снимката?

– Опитахме и това – рече Бийти. – Огледахме на осемдесет километра във всички посоки. Нищо, никаква отбрана.

– А ако са заложили изключително на маскировката?

– Няма начин, иракчаните винаги охраняват ценните си неща, дори от собствения си народ. Погледнете и вижте тук.

Полковник Бийти се приближи до снимката и посочи скупчени на едно място колиби.

– Село, точно до тях. Дим от огън, кошари, кози, които пасат в долината. Има още две извън снимката.

– Може да са издълбали цялата планина – рече Ланг. – Вие направихте така с планините Чейен.

– Там има поредица от пещери, тунели, много помещения зад блиндирани врати – каза Бийти. – Тук говорите за дуло, дълго сто и осемдесет метра. Ако се опитате да вкарате такова нещо в планина, тя непременно ще пропадне. Вижте какво, господа, разбирам долният край на дулото, затворът, всички помощни помещения да са под земята, но поне някаква част от дулото би трябвало да стърчи навън. Такова нещо няма.

Отново се загледаха в снимката. В квадрата имаше три възвишения и част от четвърто. По най-голямото от трите нямаше никакви следи от устойчиви на взрив врати или път, който да води натам.

– Ако се намира някъде там – предложи Пек, – нека го бомбардираме целия. Това би сринало цялата планина върху оръдието.

– Добро хрумване – подкрепи го Бийти. – Господин генерал, можем да използваме Въздушните крепости. Ще засипем целия периметър.

– Мога ли да насоча вниманието ви върху нещо друго? – попита Барбър.

– Моля, заповядайте – разреши генерал Глосън.

– Ако аз бях Саддам Хюсейн с неговата параноя и разполагах с едно-единствено оръжие от такова значение, ще поставя да го командва човек, на когото мога да вярвам. И ще му дам заповед, ако някога крепостта бъде подложена на въздушно нападение, да стреля. С две думи, ако първите две бомби не улучат, а квадратен километър и половина е много нещо, останалите могат да паднат със закъснение една десета от секундата.

Генерал Глосън се приведе напред.

– Какво искате да кажете, господин Барбър?

– Господин генерал, ако Юмрукът на Бога е някъде в тези възвишения, той е скрит с изключителна вещина. Единственият начин да бъде унищожен е със също такава операция. Един самолет, дошъл изневиделица, напада и още от първия удар поразява обекта.

– Не зная колко пъти трябва да повтарям – рече излезлият от търпение полковник Бийти, – но ние не знаем къде е този обект.

– Смятам, че моят колега говори за маркиране на целта – обади се Ланг.

– Но това означава друг самолет – възрази Пек. – Както Буканиър маркират на Торнадо. Дори и онзи, който маркира, трябва преди това да види обекта.

– Това свърши работа с ракетите Скъд – каза Ланг.

– Така е, хората от САС маркираха ракетните установки, а ние ги гръмнахме. Но те бяха там, на земята, на хиляда метра от ракетите и установките.

– Именно.

За миг всички се умълчаха.

– Казвате да изпратим хора в планините, за да ни дадат целта в размери десет квадратни метра, така ли? – попита генералът.

Обсъждането продължи още два часа. Но все се връщаха към довода на Ланг.

Първо да се открие, после да се отбележи и най-сетне да се унищожи, и всичко това без иракчаните да ги забележат.

В полунощ един ефрейтор от Кралските военновъздушни сили отиде в хотел „Хаят“. Чукането на вратата не даде резултат, така че нощният управител му отвори. Той влезе в спалнята и разтърси мъжа, който спеше по хавлия върху леглото.

– Господин майор, събудете се. Викат ви отсреща, господин майор.

Глава 22

– Там е – рече Майк Мартин два часа по-късно.

– Къде? – попита с искрено любопитство полковник Бийти.

– Ей тук някъде.

Мартин стоеше наведен над масата в заседателната зала и разучаваше снимка на по-голяма площ от планинската верига Джебал ал Хамрин. Тя обхващаше квадрат от осем на осем километра. Посочи с пръст.

– Селата. Трите села, тук, тук и тук.

– Какво им е на селата?

– Не са истински. Чудесно са направени, точно копие на колиби на планински селяни, но са пълни с охрана.

Полковник Бийти се загледа в трите села. Едното беше в долина, която се намираше само на километър и половина от средата на трите възвишения в центъра на снимката. Другите две заемаха тераси на планинските склонове по-нататък.

Нито едно не беше достатъчно голямо, за да има джамия. Всъщност бяха малко по-големи от махали. Във всяко имаше основна и централна плевня за сено и зоб и по-малки сгради за овцете и козите. Останалото бяха дузина бедни колиби, жилища от кирпич, със сламени или тенекиени покриви, такива, каквито човек ще види навсякъде из планините в Близкия изток. През лятото има и малки обработвани парчета земя наблизо.

Зимно време, когато вятърът носи студения дъжд, а по небето пробягват облаци, животът в иракските планини е суров. Разпространена заблуда е, че във всички части на Близкия изток е топло.

– Добре, майоре, вие познавате Ирак, аз не. Защо не са истински?

– Няма от какво да се препитават – отговори Мартин. – Прекалено много села, прекалено много селяни, прекалено много кози и овце. Няма да стигне фуражът. Ще гладуват.

– Мамка му – рече Бийти впечатлен, – толкова дяволски просто.

– Може би, но това доказва, че отново Йерихон не е лъгал, нито пък е сбъркал. Ако са го направили, то е, за да скрият нещо.

Полковник Крейг, командир на 22-и полк от САС, се беше присъединил към групата в мазето. Той разговаряше тихо със Стив Ланг. Сега дойде при тях.

– Какво смяташ, Майк?

– Там е, Брус. Човек вероятно може да го види – от хиляда метра с добър бинокъл.

– Началството иска да изпрати група да го маркира. Ти не влизаш в сметката.

– Глупости, господин полковник. Тези планини гъмжат от пеши патрули. Виждате, че няма пътища.

– Че какво? Патрулите могат да се избегнат.

– А ако налетиш на някой? Няма друг, който да говори арабски като мен, и ти знаеш това. А и групата трябва да се спусне с парашути от голяма височина. Хеликоптерите не вършат работа.

– Доколкото мога да разбера, ти си се навоювал.

– И това са глупости. Въобще не съм воювал. Писна ми да съм шпионин. Нека се заема с това. Останалите са действали в пустинята, докато аз гледах градина.

Полковник Крейг вдигна вежда. Не беше питал Ланг какво точно е правил Мартин, а и без това нямаше да му кажат, но беше изненадан, че един от най-добрите му офицери се е представял за градинар.

– Хайде да се върнем в базата. Там ще подготвим плана. Ако ми хареса идеята ти, можеш да я изпълниш.

Преди разсъмване генерал Шварцкопф беше приел, че алтернатива няма, и бе дал съгласието си. В оградения ъгъл на военновъздушната база Рияд, който беше територия на САС, Мартин очерта идеята си пред полковник Крейг и получи зелена улица.

Координирането на плановете беше възложено на полковник Крейг за действията на земята и на генерал Глосън за евентуалното нападение на изтребителя-бомбардировач.

Генерал Глосън пи сутрешното си кафе със своя приятел и началник Чък Хорнър.

– Някакви идеи кого да използваме за това? – попита той.

Генерал Хорнър си спомни за офицера, който две седмици по-рано му каза нещо изключително грубо.

– Да – рече той, – дай го на триста трийсет и шеста.

Майк Мартин спечели спора си с полковник Крейг, посочвайки съвсем логично, че след като по-голямата част от състава на САС в района на Персийския залив е разгънат във вътрешността на Ирак, той е най-старшият наличен офицер, командир на Ескадрон B, по това време действащ в пустинята под командването на неговия заместник, и че единствен той говори свободно арабски.

Но най-силният довод беше неговият опит в свободното падане от голяма височина. Докато служеше в Трети батальон на Парашутния полк, той мина през Първата школа за парашутисти в базата на Кралските военновъздушни сили в Бриз Нортън и скача с изпитателните групи. По-късно изкара курс по свободно падане в Нетърейвън и скача с демонстрационния отбор на парашутистите, Червените дяволи, или, както беше известен в онези кръгове, Червените Фредовци.

Единственият начин да се влезе в планините на Ирак, без да се предизвика тревога, беше със скок от голяма височина и отваряне на парашута на малка височина. Което означава да скочиш от самолета на 7500 метра височина, да падаш свободно и да отвориш парашута на 1000 метра. Това не е по силите на новаци.

Подготовката на такава задача би отнела седмица, но толкова време нямаше. Единственото решение беше различните аспекти на скока, преминаването през планината и изборът на укритие да се планират едновременно. За целта му трябваха хора, на които да е готов да повери живота си, защото всъщност това щеше да направи.

Първият му въпрос към полковника, когато се върнаха в лагера на САС, беше:

– Кого можеш да ми дадеш?

Списъкът беше къс – повечето действаха в пустинята.

Когато адютантът го поднесе, веднага в очите му се наби едно име.

– Питър Стивънсън, определено.

– Имаш късмет – рече Крейг, – върна се през границата преди седмица. Оттогава почива. Във форма е.

Мартин познаваше сержант Стивънсън от времето на първото му командироване в полка като ротен командир, тогава последният беше ефрейтор, а той капитан. Също като него Стивънсън беше от Свободнопадащите и от съответната рота на неговия ескадрон.

– Този е добър – рече Крейг, като посочи друго име. – Планинар. Предлагам ти да вземеш двама такива.

Името, което посочи, беше на ефрейтор Бен Истман.

– Познавам го. Прав си. Винаги бих го взел. Кой друг?

Накрая се спряха на ефрейтор Кевин Норт, от друг ескадрон. Мартин не го познаваше, но Норт беше специалист алпиец и ротният му командир имаше високо мнение за него.

Едновременно трябваше да се готвят в пет насоки. Раздели задачите между тях и пое общото ръководство.

Първо трябваше да се избере самолетът, който да ги пусне. Без да се колебае, Мартин избра С-130 Херкулес, машината, от която обикновено скачаха САС. Такива в района на Персийския залив имаше пет. Бяха базирани в близкото летище „Крал Халед“. На закуска дойде една още по-приятна вест – три от тях бяха от 47-ма ескадрила, базирана в Лайнхам в Уилтшър, същата, която от години имаше опит в съвместната работа със САС.

В състава на единия от трите екипажа беше някой си лейтенант Глин Морис.

През цялото време на войната в Залива транспортните Херкулес служеха като товарни каруци и пренасяха доставки, пристигащи в Рияд, до отдалечените бази на Кралските военновъздушни сили в Табук, Мухарак, Дахран и дори Сиб, в Оман. Морис служеше като надзорник при товаренето, но същинската му роля на тази земя беше на инструктор по парашутизъм. Мартин беше скачал под негово ръководство и преди това.

Противно на представата, че Парашутистите и САС имат сами грижа за себе си, всички бойни скокове с парашут в британските въоръжени сили попадат под ръководството на Кралските военновъздушни сили и връзката помежду им се основава на взаимното доверие, че всяка от страните знае точно какво трябва да върши.

Комодор Иън Макфейдиън, командващ Кралските военновъздушни сили в Персийския залив, веднага командирова искания Херкулес за изпълнение на задачата в мига, в който самолетът се върна от разтоварването на запаси в Табук, и монтьорите започнаха да го преоборудват за скока от голяма височина, определен за същата нощ.

Основната им задача беше да монтират кислороден апарат в товарното помещение. До този момент Херкулесът бе летял преди всичко на малка височина и не бе имал нужда от кислород в помещението отзад, за да поддържа живота на войниците на голяма височина. Лейтенант Морис нямаше нужда от допълнителна подготовка за задачата и заедно с друг инструктор по парашутизъм, от друг Херкулес – сержант Сами Даулиш, работиха целия ден на самолета и бяха готови преди залез-слънце.

Второто нещо по важност бяха самите парашути. До този момент САС не се бяха спускали в Ирак от самолети – навлизаха в пустините на колела, но по време на подготовката за действителната война непрекъснато се правеха тренировъчни скокове.

Във военновъздушната база имаше херметизирано помещение при постоянна температура за специална екипировка, където САС бяха складирали парашутите си. Мартин поиска и му бяха отпуснати осем основни и осем резервни парашута, макар той и хората му да имаха нужда само от по четири от двата вида. Сержант Стивънсън получи задачата да провери и приготви всичките през деня.

Те вече не бяха кръглите, аероконусни парашути, а по-нова конструкция, наречена „квадрат“. Всъщност не бяха квадратни, а продълговати и имаха два пласта тъкан. По време на полет въздухът минава между пластовете и образува полутвърдо „крило“ с напречна секция, което дава възможност парашутистите да „летят“ с парашута надолу, да са по-подвижни, да могат да се обръщат и маневрират. Те са обикновено онези, които виждаме при демонстративни скокове със свободно падане.

Двамата ефрейтори получиха задачата да изтеглят и проверят всички останали материали, от които щяха да имат нужда: четири комплекта дрехи, четири големи раници тип Берген, термоси, каски, колани, оръжия, висококалорични концентрирани храни, превързочни материали… списъкът беше дълъг. Всеки щеше да носи по четирийсет килограма в раницата си и всеки грам можеше да му потрябва.

Наземният персонал подготвяше Херкулеса в определения за това хангар, проверявайки двигателите и всяка движеща се част по него.

Командирът на ескадрилата определи най-добрия си екипаж и навигаторът придружи полковник Крейг обратно до Черната дупка, за да подберат подходяща зона за спускане.

Шестима техници – четирима американци и двама англичани, поеха Мартин и го запознаха с „играчките“, с които трябваше да работи, за да открие обекта, да го сведе до няколко квадратни метра и да предаде информацията в Рияд.

Когато свършиха, опаковаха надеждно различните апарати, да не би случайно да се счупят, и ги занесоха в хангара, където планината от екипировка на четиримата растеше ли, растеше. За по-голяма сигурност взеха по два от специалните апарати и така товарът, който трябваше да носят, нарасна отново.

Мартин отиде при хората, които планираха операцията в Черната дупка. Те стояха наведени над голяма маса, по която бяха разпръснати нови снимки, направени от друг ТР-1 същата сутрин след разсъмване. Времето било ясно и на снимките се виждаше всяко кътче и цепнатина на Джебал ал Хамрин.

– Приемаме – рече полковник Крейг, – че проклетото оръдие трябва да сочи на юг-югоизток. Най-добрият наблюдателен пункт следователно би трябвало да е тук.

Той посочи поредица от пукнатини в склона на едно от възвишенията на юг от предполагаемата Крепост, височината в средата на групата, в квадратния километър, обозначен от покойния полковник Осман Бадри.

– Колкото до зоната за спускане, тук има долинка, на около четирийсет километра на юг… виждаш как блести водата на поточе, което тече по нея.

– Най-доброто място ли е? – попита Мартин. Полковник Крейг сви рамене.

– Честно казано, като че ли друго няма. Следващото е прекалено далеч от обекта, а ако се спуснете по-близо, ще ви видят.

На картата, на дневна светлина, изглеждаше лесно; ала в пълна тъмнина, скочили в сковаващия студ със скорост двеста километра в час, лесно можеха да я пропуснат. Нямаше да има светлини, по които да се ръководят, нито шашки на земята. От тъмното, в тъмното.

– Приемам – съгласи се той. Навигаторът се изправи.

– Добре, започвам да „бродирам“.

Щеше да прекара напрегнат следобед. Нямаше лесно да се ориентира без светлини и по безлунно небе до някаква точка в пространството, от която, като се вземе предвид влиянието на вятъра, самолета му трябваше да напуснат четири тела, за да попаднат в мъничката долина. Падащите тела се отклоняват по посока на вятъра; той имаше задача да прецени колко.

Едва на смрачаване всички се срещнаха в хангара, до който друг в базата не се допускаше. Херкулесът стоеше готов, зареден. Под едното крило беше планината от екипировка, от която щяха да се нуждаят четиримата. Даулиш, инструкторът по парашутизъм от Кралските военновъздушни сили, беше сгънал осемте тежащи по 24 килограма парашута отново, сякаш самият той щеше да скача с тях. Стивънсън беше доволен. В единия ъгъл имаше голяма маса за инструктаж. Мартин, донесъл увеличени снимки от Черната дупка, заведе Стивънсън, Истман и Норт при масата да изберат пътя, по който да минат от зоната на спускане до онези пукнатини, където имаха намерение да се наместят и да наблюдават и изучават Крепостта колкото време бе нужно. Прецениха, че ще трябва здравата да повървят две нощи, като се крият в светлия промеждутък. Не можеше да става дума да се придвижват през деня и нямаше как маршрутът да е прав.

Най-накрая всеки от четиримата подреди своята раница от дъното до горе, като последното нещо беше тежкият колан с множество джобове, който щяха да извадят, след като се спуснат, и да го препашат през кръста.

Когато слънцето залезе, донесоха американски хамбургери и газирана вода от лавката и четиримата мъже се отдадоха на почивка до излитането. То беше насрочено за 21.45 ч., с намерение да скочат в 23.30 ч.

Мартин винаги бе смятал чакането за най-трудно – след бясната дейност през деня това носеше продължително спадане на тонуса. Няма с какво да запълваш времето и остават напрежението, непрестанно човъркащата те мисъл, че въпреки всички проверки и препроверки си забравил нещо жизненоважно. Това е период, през който едни ядат, други четат или пишат писма, трети дремят или просто отиват в тоалетната и се прочистват.

В девет един трактор изтегли Херкулеса на бетонната яка и екипажът – пилот, втори пилот, навигатор и борден инженер, започна да прави своите проверки. Двайсет минути по-късно в хангара влезе автобус със затъмнени прозорци и отведе хората и екипировката им до самолета, който ги чакаше с отворени задни врати и спусната рампа.

Чакаха ги и двамата инструктори, с надзорника на товара. Само седмина се качиха по рампата и влязоха в просторната пещера на Херкулеса. Рампата се вдигна и вратите се затвориха.

Седмината се привързаха на седалките до стената и зачакаха. В 21.44 ч. самолетът излетя от Рияд и обърна тъпата си муцуна на север.

Докато машината на Кралската авиация се издигаше в нощното небе на 21 февруари, един американски хеликоптер получи указания да стои настрана и да изчака, преди да навлезе и да кацне в американския сектор на базата.

Бяха го изпратили в Ал Харз да вземе двама души. Стив Търнър, командир на 336-а тактическа изтребителна ескадрила, беше повикан в Рияд по заповед на генерал Бъстър Глосън. Със себе си водеше, както му бе заповядано, човека, когото смяташе за свой най-добър пилот за атакуване на наземни цели от малка височина.

Командирът на Ракетите и капитан Дон Уокър нямаха и най-малката представа за какво ги викат. Час по-късно, в малко помещение за инструктажи под щаба на СЕНТАФ, им съобщиха какво се иска от тях. Не трябваше да казват на никого, с изключение на влъхвата на Уокър – само човекът, който летеше на мястото зад него и управляваше въоръжението на самолета, можеше да знае пълните подробности.

После хеликоптерът ги отведе обратно в базата им.

След излитането четиримата можаха да откопчаят коланите и да се движат из самолета, на светлината на червените лампи над главите си. Мартин отиде отпред, качи се по стълбата в кабината на пилота и поседя с екипажа.

Летяха на височина 3000 метра към иракската граница, сетне започнаха да се изкачват. На 7500 метра Херкулесът престана да набира височина и премина в Ирак, привидно сам в осеяното със звезди небе.

Всъщност не бяха сами. Над Залива един АУАКС беше получил заповед да следи непрекъснато небето около и под тях. Ако се намереше иракски радар, останал по неясна причина невредим от съюзническата авиация, и решеше да „светне“, трябваше незабавно да бъде атакуван. За тази цел под тях летяха две крила Уайлд Уизъл, въоръжени с ракети ХАРМ.

В случай че някой иракски изтребител си наумеше да се появи в небето през тази нощ, отляво и над тях летеше ято британски Ягуари, а отдясно – ято Игъли. Херкулесът оставаше затворен в защитна кутия от смъртоносна техника. Никой друг пилот в небето тази нощ не знаеше защо. Те просто бяха получили заповед.

Всъщност ако някой в Ирак забележеше светла точка тази нощ, щеше да приеме, че това е товарен самолет, упътил се на север към Турция.

Отзад домакинът направи всичко за удобството на гостите си, като им предложи чай, кафе, безалкохолни напитки и бисквити.

Четирийсет минути преди скока навигаторът включи предупредителна светлина и последните приготовления започнаха.

Четиримата от САС сложиха главните и резервните парашути, първите на раменете, вторите по-долу на гърба. Сетне дойде ред на раниците, окачени обърнати надолу, отзад под парашутите с горната част между краката. Оръжието, снабден със заглушител автомат Хеклер и Кох МП5 СД, окачиха отляво, а индивидуалния кислороден апарат на корема.

Най-сетне сложиха каските и кислородните маски, сетне включиха последните към централния стенд, рамка с размер на голяма маса за ядене, наблъскана с кислородни бутилки. Уведомиха пилота, че са готови и се чувстват, добре, и той започна да изпуска отвътре въздуха и да намалява налягането във фюзелажа, докато се изравни с това отвън.

Това отне почти двайсет минути. Тогава седнаха отново и зачакаха. Петнайсет минути преди скачането в слушалките на надзорника на товарите се чу съобщение и той предаде на инструкторите да дадат знак на четиримата да превключат и да започнат да дишат не от стенда, а от индивидуалните си минибутилки. В тях имаше запас за трийсет минути, а за самия скок щяха да имат нужда само от три до четири минути.

В този момент само навигаторът в кабината знаеше точно къде се намира; групата на САС имаше пълно доверие, че ще бъде пусната там, където трябва.

Сега вече надзорникът поддържаше връзка с четиримата с непрекъснат поток от знаци, които завършиха, когато посочи с две ръце светлините над стенда. В ушите му достигаше поток от указания от навигатора.

Четиримата станаха и започнаха да се придвижват бавно, като космонавти, притиснати под товара на екипировката си, към рампата. Инструкторите, които също бяха с индивидуални кислородни бутилки, ги придружиха.

Мъжете от САС застанаха в редица пред все още затворената задна врата, всеки от тях следеше апаратурата пред себе си.

В С-4 задната врата се спусна и те се загледаха в тъмния въздух, който свистеше край тях. Отново сигнал с ръка, два пръста вдигнати от инструктора им показаха, че е С-2. Мъжете се потътриха до самия ръб на рампата и се загледаха към светлините (невключени) от двете страни на раззиналия се отвор. Светна червено, спуснаха очилата, светна зелено…

И четиримата се обърнаха на пети, с лице към самолета, и скочиха назад, с разтворени ръце, с главата надолу. Пред лицата им се мерна ръбът на рампата и Херкулесът изчезна.

Водеше сержант Стивънсън.

Стабилизирайки позата, четиримата падаха от нощното небе без звук, изминавайки надолу шест километра и половина. На 1000 метра автоматично включващите се от въздушното налягане устройства отвориха торбите и платът изригна навън. Майк Мартин, който беше втори, видя, че сянката на 15 метра под него спря да се движи. В същата секунда усети вибрациите от отварянето на собствения си парашут, сетне „квадратът“ пое тежестта му и от 200 километра в час скоростта му бе сведена до 22, като част от сътресението поеха еластичните въжета.

На 300 метра всеки разкопча закопчалките, които придържаха раницата на кръста му, и спусна товара по краката си, като го закачи на пръстите. Там щяха да останат до края – щяха да ги пуснат само на 30 метра над земята, да увиснат на цялата дължина на четириметровото найлоново въже.

Парашутът на сержанта се придвижи надясно и Майк Мартин го последва. Небето беше ясно, звездите се виждаха, черните очертания на планините се втурнаха отвсякъде към тях. Тогава зърна каквото бе видял сержантът – блясъка на водата в поточето, протичащо през долината.

Питър Стивънсън се спусна точно в центъра на зоната, на няколко метра от брега на поток, на мека трева и мъх. Мартин пусна раницата си по въжето, извъртя се, спря във въздуха и усети как тя тупна на земята под него, сетне се спусна меко на два крака.

Ефрейтор Истман мина покрай и над него, обърна се, плъзна се обратно и се спусна на петдесет метра по-нататък. Мартин разкопчаваше парашута си и не видя Кевин Норт да се спуска.

Всъщност алпиецът беше четвърти и последен и се спусна на сто метра от тях, но не на тревата, а в един склон. Опитваше се да се приближи до колегите си, дърпайки въжетата, когато раницата под него се удари в склона. В момента, в който докосна земята, тя се повлече странично от движението на човека над нея, тъй като беше окачена на кръста му. Заподскача по склона в продължение на пет метра, сетне се заклещи между два камъка.

Внезапното дърпане на въжето повлече Норт надолу и настрани, така че той не падна на краката си, а странично. По склона нямаше много камъни, но един от тях раздроби на осем места бедрената му кост.

Ефрейторът усети съвсем ясно как костта се раздроби, но падането беше толкова тежко, че притъпи болката. За няколко секунди. Тогава тя започна да идва на вълни. Претърколи се, хванал бедрото си с две ръце, и непрекъснато повтаряше:

– Не, не, моля те, Господи, не.

Макар и да не го осъзна, защото стана вътре в бедрото му, той започна да кърви. Назъбена кост от множеството счупвания беше прерязала феморалната артерия и тя започна да изпомпва живота му в кашата, в която се бе превърнало бедрото.

Останалите трима го намериха минута по-късно. Всички бяха откачвали надутите си парашути и раниците, убедени, че и той върши същото. Когато осъзнаха, че не е с тях, се върнаха да видят какво става. Стивънсън извади малкото си фенерче и освети крака.

– О, мамка му – прошепна той. Разполагаха с превързочни пакети, дори и с превръзки за рани от снаряди, но нищо, което да помогне в случая.

Ефрейторът имаше нужда от противошоково лечение, плазма, тежка операция, при това спешно. Стивънсън изтича при раницата на Норт, извади от нея превързочния пакет и започна да подготвя инжекция морфин. Не беше необходимо. Кръвта изтичаше, а с нея заглъхваше и болката.

Норт отвори очи, спря поглед на лицето на Майк Мартин, надвесено над него, прошепна: „Извинявай, шефе“ и отново затвори очи. Две минути по-късно беше свършил.

По друго време и на друго място Мартин може би щеше да е в състояние да изпита болка от това, че е загубил човек като Норт, докато той е бил под негово командване. Но време нямаше; и не тук беше мястото. Останалите двама разбраха това и се заловиха на работа, потънали в мрачно мълчание. На тъгата можеха да се отдадат по-късно.

Мартин се бе надявал да струпа на едно място парашутите, да изчезне от долината и да намери някоя скална ниша, където да заровят излишната екипировка. Сега това беше невъзможно. Трябваше да се оправи с трупа на Норт.

– Пит, събери всичко, което трябва да заровим. Намери някаква камениста вдлъбнатина или издълбай нещо. Бен, започни да събираш камъни.

Сетне претърси тялото, извади личния номер и взе автомата, после отиде да помага на Истман. Заедно, с ножове и ръце, тримата издълбаха дупка в мекия мъх и положиха тялото в нея. Отгоре имаше да се струпат още неща. Четири отворени главни парашути, четири все още сгънати резервни, четири кислородни бутилки, въжетата и т.н.

Сетне започнаха да трупат отгоре камъни, но не равномерно, като направена от човешка ръка купчина, а напосоки, сякаш се бяха сринали по склона. От потока донесоха вода да измият скалата и тревата от червените петна, а оголените места, където бяха стояли камъните, изравниха с крака и в тях затъпкаха частици мъх от брега. Долината трябваше да се върне, доколкото това беше възможно, към състоянието, в което беше час преди полунощ.

Надявали се бяха да вървят пет часа преди разсъмване, но работата им отне повече от три. Част от онова, което съдържаше раницата на покойния, беше заровено с него – дрехите, храната и водата. Останалите неща трябваше да поделят помежду си и товарът стана още по-тежък.

Час преди разсъмване напуснаха долината и възприеха нормалната оперативна процедура. Сержант Стивънсън пое ролята на водач и разузнавач, като се движеше пред останалите, пропълзявайки до ръба на склоновете, за да надникне от другата страна, да не би там да ги чака неприятна изненада.

Маршрутът им водеше нагоре и той наложи страшно темпо. Дребен и жилест мъж, пет години по-възрастен от Мартин, той беше в състояние да ходи така, че повечето други мъже да паднат от умора, като при това носеше на гърба си четирийсет килограма товар.

Над планината, като по поръчка, излязоха облаци, забавяйки зората и давайки им един допълнителен час. За час и половина упорит ход те изминаха повече от дванайсет километра, оставяйки зад себе си няколко хребета и две височини. Накрая появата на сивата светлина ги принуди да потърсят място, където да се сврат.

Мартин избра хоризонтална скална ниша с навес отгоре, скрита зад изсъхнала трева, над пресъхнало корито на порой. Докато и последните остатъци от тъмнината си отиваха, те хапнаха, пийнаха вода, покриха се с маскировъчна мрежа и се отпуснаха да спят. Времето разпределиха на три и Мартин пое първото дежурство.

В единайсет сутринта разбута Стивънсън и спа, докато сержантът пазеше. Беше четири следобед, когато Бен Истман побутна Мартин в ребрата с пръст. Когато отвори очи, майорът видя, че Истман стои с пръст на устата. Ослуша се. От пресъхналото корито, на три метра под площадката им, се чуваше гърлена арабска реч.