Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 29 (всего у книги 38 страниц)

Остана цял час в стаята. После отвори вратата, облечена в пеньоар. Карим остави чашата си с кафе, стана и се приближи до нея. Изгледа я с мила усмивка и започна да развързва колана. Тя отново пламна. Не й стигнаха сили да срещне погледа му. Обърна очи настрана. Пеньоарът се разтвори.

– О, котенце! – рече тихо той. – Страхотна си.

Не знаеше какво да каже, затова обви ръце около врата му, вече без да се плаши, когато бедрото й докосна твърдото нещо в дънките му.

След като се любиха, тя стана и отиде в банята. Когато се върна, плъзна поглед по тялото му. Обичаше всяка частица от него. Приседна на ръба на леглото и прекара показалец по тънкия белег, който минаваше от едната страна на брадичката му – онзи, който каза, че е получил, падайки през стъклата на една оранжерия в овощната градина на баща си край Аман.

Той отвори очи, усмихна се и протегна ръка към лицето й; тя я хвана и погали пръстена с печат на малкия му пръст, пръстенът с бледорозовия опал, който му бе дала майка му, и го попита:

– Какво ще правим тази вечер?

– Хайде да излезем – предложи той, – да отидем в Бристол.

– Прекалено много обичаш пържолите.

Той се пресегна зад нея, хвана я за малкото дупе под прозрачния тюл и рече:

– Тази пържола обичам аз – и се засмя.

– Престани, ужасен си, Карим – рече тя. – Трябва да се преоблека.

Отдръпна се и се видя в огледалото. Как е могла толкова да се промени? Как можа да облече това бельо? Сетне разбра защо. За Карим, нейния Карим, когото обичаше и който я обичаше, беше готова на всичко. Нейната любов наистина дойде късно, но затова пък със силата на планински порой.

Държавен департамент на САЩ

Вашингтон, ДС 20520

ПАМЕТНА ЗАПИСКА: До Джеймс Бейкър, Държавен секретар

ОТ: Групата за политически проучвания и анализи

ОТНОСНО: Убийството на Саддам Хюсейн

ДАТА: 5 февруари 1991 г.

СТЕПЕН НА СЕКРЕТНОСТ: Строго поверително.

Едва ли е убягнало от вниманието Ви, че от началото на военните действия, предприети от военновъздушните сили на Коалицията, базирани в Саудитска Арабия и съседните държави, срещу Република Ирак, са направени най-малко два, а вероятно и повече опити за покушение срещу иракския президент Саддам Хюсейн.

Всички те са били чрез въздушни бомбардировки и изключително от Съединените щати.

Нашата група смята за особено важно да изтъкне какви могат да бъдат последиците от един успешен опит за покушение срещу Саддам Хюсейн.

Идеалният резултат, разбира се, би бил, ако режимът, който ще дойде под егидата на победоносните коалиционни сили след сегашната диктатура на партията Баас, вземе формата на хуманно и демократично управление.

Смятаме, че такава надежда е илюзорна,

Преди всичко Ирак не е, нито пък някога е бил единна страна. Не е изминало и едно поколение от времето, когато е представлявал мозайка от враждуващи племена. В него живеят две почти равностойни части от потенциално враждебни ислямски секти – сунити и шиити, плюс три християнски малцинства. Към тях трябва да се добави и кюрдският народ на север, който енергично се бори за независимост.

На второ място, в Ирак никога не е имало демокрация, защото той е преминал от турско под хашемитско господство, а оттам към управлението на Баас, без какъвто и да било период на демокрация, така както я разбираме ние.

В случай на внезапен край на сегашната диктатура чрез убийство, има само два реалистични сценария.

Първият ще е опит да се наложи отвън правителство на националното съгласие, в което всички основни фракции да образуват широка коалиция.

По мнението на нашата група такава структура би останала на власт за изключително кратък период. На традиционните и вековни съперничества ще е необходимо много малко време, за да я разкъсат в буквалния смисъл на думата.

Кюрдите положително ще се възползват от тази дългоочаквана възможност, за да създадат своя собствена република на север. Едно слабо централно правителство в Багдад, основано на съгласие с консенсус, би било безсилно да предотврати такова развитие.

Яростната реакция на Турция е лесно предвидима, тъй като собственото й кюрдско малцинство в граничните райони веднага ще потърси начин да се присъедини към съотечествениците си кюрди, въпреки силно нарасналата съпротива на турската власт. На югоизток шиитското мнозинство край Басра и Шат-ал-Араб вече ще има сериозен повод да се обърне към Техеран. Като се има предвид безсилието на Багдад, Иран едва ли ще устои на изкушението да си отмъсти за избиването на неговите младежи в неотдавнашната война между Иран и Ирак, като подкрепи тези увертюри с надеждата да анексира югоизточен Ирак.

Прозападните държави от Персийския залив и Саудитска Арабия ще изпаднат в паника при мисълта, че Иран може да стигне до границата с Кувейт.

Още по на север арабите от ирански Арабистан ще открият общи интереси със сънародниците си в Ирак – ход, който ще бъде енергично смазан от аятоласите в Техеран.

В жалките останки от Ирак положително ще станем свидетели на междуплеменни схватки за уреждане на стари сметки и за установяване на господство над онова, което е оцеляло.

Всички наблюдаваме с тревога гражданската война, която бушува сега между сърби и хървати в бивша Югославия, Засега бойните действия не са стигнали до Босна, където чака третата съставна част под формата на босненските мюсюлмани. Когато сраженията в Босна започнат, както неминуемо ще стане един ден, жестокостите ще бъдат още по-ужасяващи.

Въпреки това нашата група е на мнение, че страданията в Югославия ще бледнеят в сравнение със сценария, който очертахме току-що за пълното разпадане на Ирак. При подобно развитие можем да очакваме тотално разгръщане на гражданската война в остатъка от Централен Ирак, четири гранични войни и пълното дестабилизиране на района на Персийския залив. Само бежанците ще възлизат на милиони.

Единственото друго възможно развитие е Саддам Хюсейн да бъде наследен от друг генерал или високопоставен член на баасистката йерархия. Но всички, които принадлежат към сегашната йерархия, са също толкова оцапани с кръв, колкото техният ръководител, и е трудно да се предвиди някакво по-благоприятно развитие от смяната на едно чудовище с друго, нито има надежда следващият деспот да се окаже по-умен.

Най-доброто, макар и не идеално решение трябва да бъде запазването на статуквото в Ирак, но след като бъдат унищожени всички оръжия за масово унищожение и конвенционалните сили бъдат сведени до положение да не представляват заплаха за която и да е съседна на Ирак страна, най-малко за едно десетилетие напред.

Спокойно може да се твърди, че продължаващите посегателства срещу човешките права от страна на сегашния иракски режим, ако му бъде позволено да оцелее, ще се окажат много тревожни. Няма никакво съмнение за това. Западът стана свидетел на ужасяващи сцени в Китай, Русия, Виетнам, Тибет, Източен Тимор, Камбоджа и много други части на света. Просто не е по силите на Съединените щати да наложат хуманност в световен мащаб, ако не са готови да започнат една перманентна световна война.

Сегашната война в Персийския залив и евентуалното навлизане в Ирак ще завърши с най-малката катастрофа, ако Саддам Хюсейн остане на власт като единствен господар на обединен Ирак, макар и скопен така, че повече да не може да предприема агресия навън.

Поради изброените съображения нашата група настоява да се сложи край на всички усилия за ликвидирането на Саддам Хюсейн или за окупирането на Ирак

С уважение:

Група за политически проучвания и анализи

Майк Мартин намери знака с тебешир на 7 февруари и още същата вечер извади от тайника тънкия плик. Малко след полунощ монтира сателитната чиния, насочена към отвора на вратата на бараката, и прочете текста, написан с ръкописен арабски, направо на касетофона. Сетне добави собствения си английски превод и изпрати съобщението в 0.16 ч. веднага след отварянето на неговия „прозорец“.

Когато антената в Рияд улови „залпа“, дежурният радист изкрещя:

– Ето го, Черната мечка се обажда!

Четиримата сънливи мъже се втурнаха от съседната стая. Големият магнетофон до стената забави и дешифрира съобщението. Когато операторът натисна копчето за прослушване, стаята се изпълни с гласа на Мартин, който говореше на арабски. Паксман, който знаеше езика, се заслуша и след малко прошепна:

– Намерил го е, Йерихон казва, че го е намерил.

– Тихо, Саймън.

След арабския започна английският превод. Когато гласът спря да говори и преустанови предаването, Барбър възбудено удари юмрук в шепата на другата си ръка.

– Майчице, успял е! Момчета, искам дешифровка на това нещо, по възможност веднага.

Операторът върна лентата, сложи си слушалките, включи текстообработката и започна да пише.

Барбър отиде до един телефон в дневната и се обади в подземната главна квартира на СЕНТАФ. Трябваше да разговаря само с един човек.

Генерал Чък Хорнър очевидно беше човек, който се нуждае от много малко сън. На никого от хората в щаба на коалицията под саудитското Министерство на отбраната или в щаба на въздушните сили под саудитското Министерство на военновъздушните сили на стария път за аерогарата не му се събираше много сън през тези седмици, но генерал Хорнър сякаш спеше най-малко от всички.

Изглежда не можеше да спи, когато любимите му екипажи се намираха във въздуха и навлизаха дълбоко във вражеска територия. Тъй като летяха денонощно, му оставаше много малко време за сън.

Имаше навик да броди посред нощ из помещенията на СЕНТАФ и да посещава анализаторите от Черната дупка в Центъра за тактически въздушен контрол. Ако се случеше да звънне телефон, при който нямаше човек, той бързо вдигаше слушалката. Офицерите, които се обаждаха за пояснения или със запитване и очакваха да им се обади дежурният офицер, често установяваха, че разговарят със самия шеф.

Навикът беше много демократичен, но от време на време се случваха и изненади. Например един командир на ескадрила, чието име няма да споменаваме, се обадил да се оплаче, че всяка нощ на път към целите пилотите му попадат на гъст противовъздушен огън Тройно-А. Попитал няма ли начин иракските артилеристи да бъдат смазани с едно посещение на тежките бомбардировачи?

Генерал Хорнър казал на подполковника, че това е невъзможно; Въздушните крепости били заети. Командирът на ескадрилата възроптал, но отговорът останал същият.

– Добре – рекъл подполковникът, – тогава да го духаш.

Много малко офицери могат да кажат подобно нещо на генерал и да им се размине. Две седмици по-късно устатият командир на ескадрила получил повишението си в полковник.

Точно там го намери Чип Барбър тази нощ малко преди един часа и те се срещнаха с генерала в неговия частен кабинет в подземния комплекс четирийсет минути по-късно.

Генералът мрачно прочете дешифровката на английския текст от Рияд. Барбър се бе възползвал от текстообработващата програма, за да анотира някои части от него – така че да не прилича вече на предадено по радиото съобщение.

– Това още една ваша дедукция ли е? Извлечена от разговори с бизнесмени в Европа, а? – попита хапливо той.

– Смятаме, че информацията е вярна, господин генерал.

Хорнър изръмжа. Както повечето бойци не понасяше света на плаща и кинжала – хората, известни като „привидения“. Винаги е било така. Причината е проста.

Сражението е нещо, свързано с оптимизъм, може би предпазлив, но все пак оптимизъм, защото инак никой не би се захващал. Светът на плаща и кинжала обаче е основан на презумпцията за песимизъм. Двете философии нямат нищо общо и дори на този етап от войната американската авиация започваше все повече да се дразни от ЦРУ, където смятаха че тя разрушава по-малко обекти, отколкото твърди.

– А този предполагаем обект свързан ли е с онова, което смятам аз? – попита генералът.

– Ние просто смятаме, че е много важен, господин генерал.

– Добре, господин Барбър, длъжни сме да го огледаме.

Този път огледът бе поверен на един ТР-1 от Таиф. Модернизиран вариант на стария Ю-2, този самолет се използваше при събирането на най-различна информация, защото можеше да прелети над Ирак, без да бъде забелязан; с помощта на апаратурата си можеше да „опита“ отбранителните съоръжения и произвеждаше радарни изображения, като същевременно слухтеше с подслушвателните си уредби. Той продължаваше да носи камери и понякога се използваше не само за широкоъгълни снимки, а и за единични „интимни“ мисии. А задачата да се заснеме мястото, известно като Ал-Кубай, беше възможно най-интимната.

Имаше и втора причина да се използва ТР-1 – той може да предава снимките си в реално време. Не е необходимо да го чакаш да се върне от полет, да се разтоварва апаратурата, да се промива филмът, да се изпраща по най-бърз начин в Рияд. Докато ТР-1 се носеше над определената частица пустиня западно от Багдад и южно от военновъздушната база Ал-Мухмади, образите, които получаваше, се приемаха направо на телевизионен екран в мазето на саудитския щаб на авиацията.

В стаята имаше петима души, включително операторът, който управляваше апаратурата и можеше, когато останалите четирима му кажат, да накара компютърния модем да закове образа и да приготви снимков отпечатък за разучаване.

Там бяха Чип Барбър и Стив Ланг – в цивилно облекло в тази Мека на военна мощ; другите двама бяха полковник Бийти от американската авиация и командирът на ескадрила от Кралските военновъздушни сили Пек, и двамата специалисти по анализ на обекти.

Името Ал-Кубай се появяваше просто защото така се казваше най-близкото до обекта село, а тъй като беше прекалено малко, за да го има на картите им, за анализаторите смисъл имаха координатите и придружаващото ги описание.

ТР-1 го откри на няколко километра от координатната точка, дадена от Йерихон, но и дума не можеше да става, че описанието не е точно, а и наоколо нямаше нищо друго, което да съвпада с него.

Четиримата мъже гледаха как обектът постепенно се появява, задържа се най-добрата снимка. Модемът подаде разпечатка за проучване.

– Под това нещо ли е? – прошепна Ланг.

– Така би трябвало да бъде – рече полковник Бийти, – на много километри наоколо няма нищо друго, което да отговаря на описанието.

– Мръсни копелета!

Всъщност Ал-Кубай представляваше ядреният машиностроителен завод за цялата иракска ядрена програма, ръководена от д-р Джаафар Ал-Джаафар. Един британски ядрен инженер веднъж рекъл, че професията му била „10 процента гений и 90 процента шлосерска работа“. А то всъщност е много повече от това.

В машиностроителния завод инженерите материализират плодовете от труда на физици, математици, компютри и химици, и монтират крайното изделие. Точно ядрените инженери всъщност превръщат устройството в парче метал, годно за изстрелване.

Ирак беше заровил своя завод Ал-Кубай изцяло под пустинята, на 25 метра под земята и всъщност на тази дълбочина се намираше само покривът. Под него следваха още три етажа работилници. Онова, което накара командира на ескадрила Пек да възкликне „мръсни копелета“, беше изкусната маскировка.

Да построиш цял завод под земята не е толкова трудно, но да го скриеш, е голям проблем. След като веднъж се изгради в огромния кратер, булдозерите могат да изсипят пясъка до железобетонните стени и да покрият покрива, докато сградата се скрие. Дренажът под най-долния етаж ще се справи с влагата.

Но заводът ще има нужда от климатична инсталация, а това налага да се вкарва пресен въздух и да се извежда мръсният; и двете тръби би трябвало да се подават над равнището на пустинята.

Ще има нужда от страшно много електроенергия, което предполага мощен дизелов генератор. Това също налага необходимостта от входяща и изходяща тръба – значи да стърчат още два комина.

Трябва да има рампа или асансьор за пътници и кран за разтоварване на суровините, изход за персонала и материалите, друга постройка над земята. Тежките камиони не могат да пътуват по мекия пясък, а имат нужда от корава настилка, отклонение от най-близката магистрала.

Неизбежни са и топлинните емисии, които няма да личат през деня, когато въздухът навън е горещ, но ще се виждат през студените нощи.

Следователно как да се скрие от въздушно наблюдение къс от девствената пустиня, към който води асфалтиран път, сякаш за никъде, има четири големи фабрични комина, асансьорна шахта, непрекъснато пристигат и заминават камиони и често се излъчват топлинни емисии?

Задачата бе решена от полковник Осман Бадри, младия гений на иракските инженерни войски, и направеното от него заблуди съюзниците с всичките им шпионски самолети.

От въздуха Ал-Кубай изглеждаше като гробница за автомобили на площ от сто и осемдесет декара. Хората в Рияд, дори при най-доброто възможно увеличение, не можеха да забележат, че четири от купищата ръждясващи бракми са всъщност заварени шасита, здрави кубета от разкривен метал, под които идващите отдолу тръби поемаха пресен въздух и изпускаха отровните газове през разнебитените шасита от коли и пикапи.

Главното хале, с оставените на видно място отвън кислородни бутилки и карбид скриваше входа към асансьорните шахти. Тъй като на такова място, естествено, се работи с оксижен, ето ти и обяснението за източника на топлина.

Тесният, оставен само на запечатка път, имаше очевидно предназначение – та нали тук пристигат камиони с бракувани коли и заминават с железния скрап.

Цялата тази система беше забелязана още в самото начало от самолетите АУАКС, които регистрираха огромна маса от метал в средата на пустинята. Танкова дивизия? Склад за боеприпаси? Прелетелият още тогава самолет бе установил, че става дума за депо, където струпват катастрофирали и стари автомобили, с което интересът към мястото секнал.

Онова, което четиримата мъже в Рияд също не можеха да знаят, бе, че четири други минипланини от ръждясали шасита, а всъщност заварен покрив върху рамки, имаха отвътре формата на кубета, с хидравлични кранове под тях. В две бяха настанени мощни противосамолетни батареи, многоцевни руски оръдия ЗСУ-23-4, а в другите две бяха скрити ракети САМ, модели 6, 8 и 9, не от насочваните с радар, а по-малки, които вървят по топлинната следа – една радарна чиния би издала всичко.

– Значи се намира под това нещо – прошепна Бийти.

Докогато наблюдаваха, в кадър влезе дълъг камион, натоварен със стари автомобилни купета. Той сякаш се придвижваше на леки подскоци, защото самолетът ТР-1, който летеше на 24 000 метра над Ал-Кубай, правеше по няколко кадъра в секунда. Приковани, двамата разузнавачи гледаха как камионът влиза на заден ход под навеса.

– Обзалагам се, че храната, водата и другите доставки се намират под купетата на колите – рече Бийти и се облегна назад. – Бедата е, че не можем да разрушим проклетия завод. Дори и Въздушните крепости не могат да стигнат толкова дълбоко.

– Можем да ги накараме да преустановят работа – рече Пек. – Да разрушим асансьорната шахта, да ги запечатаме. Дори да се опитат да оправят нещата и да разровят, можем отново да ги разрушим.

– Звучи добре – съгласи се Бийти. – Колко дни остават до настъплението по суша?

– Дванайсет – отговори Барбър.

– Можем да свършим тази работа – рече Бийти. – Отвисоко, бомби с лазерно насочване, маса от самолети, горила.

Ланг хвърли предупредителен поглед на Барбър.

– Бихме предпочели нещо по-дискретно – обади се представителят на ЦРУ. – Нападение с два самолета, ниско, човешко око да потвърди разрушенията.

Настъпи мълчание.

– Вие сякаш се опитвате да ни кажете нещо, а, момчета? – попита Бийти. – Например, че Багдад не бива да разбере, че се интересуваме?

– Все пак бихте ли го направили по този начин? – настоя Ланг. – Сякаш няма много отбрана. Тук са заложили на маскировката.

Бийти въздъхна. „Скапаните му привидения – помисли си той, – опитват се да скрият някого. Не ми влиза в работата.“ После попита командира на ескадрила:

– Как смяташ, Джо?

– Торнадо биха могли да го направят – рече Пек. – Като Буканиър им набелязват целите. Шест половинтонни бомби право през вратата на халето. Обзалагам се, че отвътре тенекиената барака е железобетон. Би трябвало чудесно да ограничи взрива.

Бийти кимна.

– Добре, както искате момчета. Ще уредя въпроса с генерал Хорнър. Кого би искал да използваш, Джо?

– Шестстотин и осма ескадрила в Махарак. Познавам командира, Фил Кързън. Да го повикам ли тук?

Командирът на авиационно крило Филип Кързън разполагаше с дванайсет Торнадо Панавия от 608-ма ескадрила на Кралските военновъздушни сили, на база в Бахрейн, където бяха пристигнали два месеца преди това от базата си във Фалингбостел, Германия. Веднага след пладне на същия ден, 8 февруари, той получи спешна заповед да се яви веднага в главната квартира на СЕНТАФ в Рияд. Толкова спешно беше всичко, че докато успее да потвърди получаването на заповедта, дежурният офицер докладва, че един американски Хурон, от другата страна на острова, е кацнал и рулира на пистата, за да го прибере. Когато се озова на борда му, след като облече набързо куртка и си сложи фуражка, той установи, че това е едномоторният самолет за делови пътувания не на друг, а на самия генерал Хорнър. И основателно си зададе въпроса:

– Какво, по дяволите, става тук?

Във военновъздушната база Рияд го чакаше щабна кола на американската авиация, за да го докара на километър и половина по стария път за летището в Черната дупка.

Четиримата мъже, които в десет тази сутрин седяха и гледаха как ТР-1 изпълнява задачата си и предава снимките, продължаваха да са там. Само операторът липсваше. Те повече нямаха нужда от снимки. Онези, с които разполагаха, бяха пръснати по цялата маса. Ескадронният командир Пек представи хората.

Стив Ланг обясни какво е необходимо и Кързън разгледа снимките.

Филип Кързън не беше глупав, инак не би командвал ескадрон на Нейно величество. В началото, при бомбардировките от малка височина с бомбите Джей Пи-233 срещу иракските летища, беше загубил две машини и четирима добри пилоти; знаеше, че двама от тях са мъртви. Останалите двама бяха показани, съсипани и зашеметени, по иракската телевизия, още един от пропагандните шедьоври на Саддам.

– Защо не сложите тази цел в Заповедта за разпределение на задачите, както останалите – попита той? – За какво е това бързане?

– Ще бъда напълно откровен с вас – отговори Ланг. – Сега смятаме, че този обект представлява главният и може би единствен склад за снаряди, заредени с особено опасен боен газ. Има сведения, че първите количества ще бъдат придвижени към фронта. Оттам и бързането.

Бийти и Пек се оживиха. Това беше първото обяснение, което получаваха за интереса на „привиденията“ към фабриката под депото за стари автомобили.

– Но защо два атакуващи самолета? – настоя Кързън. – Само два? Това означава обект с много нисък приоритет. Какво според вас трябва да кажа на екипажите си? Няма да ги лъжа, господа, моля да ви е ясно.

– Не е необходимо, а и аз не бих приел такова нещо – рече Ланг. – Просто им кажете истината. Че въздушното наблюдение е показало придвижване на камиони до и от мястото. Анализаторите смятат камионите за военни и са стигнали до заключението, че това привидно депо за отпадъчно желязо всъщност крие склад за боеприпаси. Най-вече в голямото централно хале. Така че това е целта. Колкото до ниския полет, виждате сам, че няма ракети, няма Тройно-А.

– И това е истината, така ли? – попита командирът на авиационно крило.

– Кълна се.

– Тогава, господа, вашето намерение е прозрачно – явно искате, ако някой от екипажите ми бъде свален и разпитван, Багдад да не разбере откъде всъщност е дошла информацията. И вие вярвате в тази история с военните камиони толкова, колкото и аз.

Полковник Бийти и командирът на ескадрила Пек се облегнаха доволни назад. Този човек си го биваше.

– Кажи му, Чип – рече примирено Ланг.

– Добре, ще ви кажа истината. Но това е строго поверително. Имаме беглец. В Щатите. Дошъл преди войната като аспирант. Влюбил се в американско момиче и иска да остане. По време на разговорите с Имиграционната служба излязло нещо. Един умен служител го хванал и ни го прехвърли.

– На ЦРУ ли?

– Добре, да, на ЦРУ. Сключихме с момъка сделка. Той получава зелена карта, но ни помага. Когато е бил в Ирак, е служил в инженерните войски, работил на няколко секретни обекта. Разказа ни каквото знае от игла до конец. Това е всичко. Но е строго секретно. Това не променя задачата и няма да излъжете, ако не кажете на вашите екипажи. А между другото не ви е разрешено да го правите.

– Последен въпрос – рече Кързън. – Ако човекът е в безопасност в Щатите, защо е необходимо да продължаваме да заблуждаваме Багдад?

– Продължава да издава други обекти. Необходимо е време, но може да извлечем до двайсет нови обекти от него. Ако дадем на Багдад възможност да разбере, че пее като канарче, ще преместят стоката през нощта. И те знаят колко прави две и две, нали разбирате?

Филип Кързън стана и събра снимките. Всяка една от тях имаше точни координати по картата, нанесени от едната страна.

– Добре. Утре на разсъмване това хале ще престане да съществува.

Сетне си тръгна. Докато летеше обратно, обмисляше задачата. Нещо вътре в него му казваше, че обяснението, което му дадоха, вони като развалена риба. Но звучеше правдоподобно, а освен това си беше чиста заповед. Нямаше да лъже, но му забраниха да разкрива всичко докрай. Хубавото беше, че обектът залага на заблуда, а не на защита. Хората му можеха да отидат и да се върнат живи и здрави. Вече знаеше кой ще води атаката.

Когато го повикаха, командирът на ескадрила Лофти Уилямсън се печеше, проснат на един стол. Четеше последния брой на „Уърлд еър пауър джърнъл“ – библията на бойните пилоти и се подразни, че го откъсват от изключително авторитетната статия за един от изтребителите на въоръжение в иракската авиация, на който можеше да налети.

Командирът седеше в стаята си, а масата му бе отрупана със снимки. В продължение цял час той инструктира старшия си помощник какво се иска от него.

– Два Буканиър ще ти бележат обектите, така че ще можеш да се вдигнеш и да се изметеш оттам, преди безбожниците да са разбрали какво им е паднало на главите.

Уилямсън намери своя навигатор, човека, който стои на задната седалка и когото американците наричат влъхвата. Всъщност сега той прави много повече неща от това, да направлява самолета – отговаря за електронната апаратура и оръжейните системи. Лейтенант Сид Блеър имаше славата на човек, който, ако се налага да бъде бомбардирана, можеше да открие и консервна кутия в Сахара.

Двамата с оперативния офицер направиха план на полета. Точното местоположение на депото за старо желязо беше намерено по координатите на въздушните карти, които бяха в мащаб 1:50 000, или горе-долу един сантиметър отговаряше на един действителен километър.

Пилотът даде ясно да се разбере, че иска да атакува от изток точно в момента, когато слънцето изгрява, така че да блести в очите на иракските артилеристи, а той, Уилямсън, ще вижда целта съвсем ясно.

Блеър настоя, че имал нужда от безпогрешен ориентир по пътя към целта, така че да може да внесе фини уточнения за посоката в последния момент. На двайсет километра от целта в източна посока откриха радиомачта, която се намираше точно на километър и половина от курса за атака.

Решението, че ще атакуват на разсъмване, им даде жизненоважното време над целта. Причината, поради която това време трябва да се спази с точност до секунда, е, че от това зависи успехът или провалът на мисията. Ако първият пилот закъснее дори със секунда, следващият може да налети на взрива от бомбите на колегата си; или още по-лошо – първият пилот ще има по петите си самолет Торнадо, който лети с около 15 километра в минута, а това съвсем не е приятно. И най-сетне, ако първият пилот изпревари, или пък вторият закъснее, артилеристите ще имат време да се събудят и да се прицелят. Така че вторият екипаж ще атакува тъкмо когато започнат да летят първите шрапнели.

Уилямсън доведе своя партньор и втория навигатор, двама млади лейтенанти, Питър Джоунс и Ники Тайн. Споразумяха се, че в 7.08 часа, щом слънцето се вдигне над ниските възвишения на изток от обекта, атаката ще се извърши в посока 270 градуса, право на запад.

Определени бяха и двата самолета Буканиър от Дванайсета ескадрила, също на база в Махарак. Уилямсън щеше да разговаря с пилотите им на сутринта. Оръжейниците бяха инструктирани да монтират на всяко Торнадо по три половинтонни бомби, снабдени с насочваща лазерна система. В осем вечерта четирите екипажа се нахраниха и легнаха да спят, като наредиха да бъдат събудени в три часа сутринта.

Когато микробусът дойде при спалните помещения на Шестстотин и осма ескадрила, за да отведе четиримата летци в помещението за подготовка на екипажите, навън бе още съвсем тъмно.

Ако американците в Ал Харз живееха на открито, в брезентови палатки, летците на база в Бахрейн се радваха на всички удобства на съвременния живот. Някои от тях спяха по двама в стая в хотел „Шератон“. Други бяха настанени в тухлени ергенски жилища по-близо до базата. Храната беше отлична, даваха да се пие алкохол и самотата, която е най-тежкото в живота на бойните пилоти, се облекчаваше от присъствието на триста момичета, които се готвеха за стюардеси в намиращата се наблизо школа на Мидъл Ист Еъруейс.

Самолетите Буканиър бяха пристигнали в района на Персийския залив само седмица преди това, защото първоначално им бяха казали, че от тях нямало да има нужда. Те са замислени преди всичко като „ловци“ на подводници, затова са свикнали да летят ниско над водите на Северно море, търсейки съветски потопяеми съдове, но също така нямаха нищо против пустинята.

Специалитетът им е да летят ниско и макар че са ветерани от трийсет години, са успявали при съвместни маневри с американските военновъздушни сили в Мирамар, Калифорния, да се измъкнат от много по-бързите американски изтребители просто като „дишат прах“ – като летят толкова ниско, че е невъзможно да бъдат следвани сред скалите и дърветата по високите пустинни плата.

Когато английски и американски пилоти се заяждат помежду си, първите казват, че американците не обичат да летят ниско и под 150 метра веднага спускат колесниците, докато пилотите от Кралските военновъздушни сили много обичат да го правят и над 30 метра вече се оплакват от височинна болест. Всъщност пилотите и на двете страни могат да летят ниско или високо, но Буканиър, които не са свръхзвукови, ала пък са смайващо маневрени, са убедени, че могат да се спуснат по-ниско от всеки друг.

Причината за появата им в зоната на военните действия бяха първоначалните загуби, понесени от Торнадо при бойните им полети на малка височина.