Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 38 страниц)

Това беше единият от двата фактора, които предотвратиха конференцията в Джеда. Другият бяха американските спътникови снимки, показани на саудитския монарх, които доказваха, че иракската армия съвсем не е спряла настъплението си, а продължава да напредва в пълен боен ред на юг към саудитската граница.

Щяха ли наистина да нахлуят в самата Саудитска Арабия? Изглежда да. Саудитска Арабия се слави с най-големите петролни запаси в света. След нея е Кувейт с резерви за повече от сто години при сегашното равнище на производство. На трето място е Ирак. Завладявайки Кувейт, Саддам Хюсейн бе променил реда. Нещо повече, 90 процента от саудитските петролни кладенци и резерви са затворени в далечния североизточен ъгъл на кралството, близо до Дахран, Ал-Кобар, Дамам и Джубаил и още по-навътре в сушата. Триъгълникът се изпречваше на пътя на настъпващите дивизии на Републиканската гвардия, а снимките показваха как в Кувейт навлизат и нови дивизии.

За щастие, Негово величество така и не разбра, че снимките са подправени. Дивизиите близо до границата се окопаваха, но булдозерите бяха изтрити от снимките.

На 6 август Кралство Саудитска Арабия официално поиска от Съединените щати да изпратят сили, за да го защитят.

Първите ескадрили от изтребители-бомбардировачи излетяха още същия ден за Близкия изток. Започваше операция „Пустинен щит“.

Бригадният генерал Хасан Рахмани скочи от щабната си кола и изтича по стълбите на хотел „Хилтън“, който бе набързо превърнат в главна квартира на иракските служби за сигурност в окупиран Кувейт. Докато прекосяваше фоайето, го досмеша, защото хотелът се намираше до самото американско посолство. И двете сгради бяха разположени на брега с чудесен изглед към блестящите сини води на Персийския залив.

Изгледът беше всичко, с което персоналът на посолството щеше да разполага известно време – по негово нареждане сградата беше незабавно обградена от републикански гвардейци. Не можеше да попречи на чуждите дипломати да предават от собствената си суверенна територия съобщения до своите правителства, освен това знаеше, че не разполага със суперкомпютри, които да дешифрират сложните кодове, използвани от англичани и американци.

Но като началник на контраразузнаването на Мухабарат, можеше да се погрижи да не разполагат с много материал за съобщения, като ограничи наблюденията им до онова, което виждат от прозорците.

При това положение, разбира се, оставаше възможността да получават информация по телефона от своите сънародници, които все още се намираха на свобода в Кувейт. Ето друга приоритетна задача – да се погрижи всички външни телефонни линии да бъдат прекъснати или подслушвани; подслушването беше за предпочитане, но повечето от най-добрите му хора бяха заети в Багдад.

Трийсет и седем годишният Рахмани беше строен красив мъж с гладко обръснато лице – не си даваше труд да пуска мустаци ала Саддам Хюсейн. Добре знаеше, че заема своя пост заради високата си квалификация, а не поради политически връзки. Беше типичен технократ в свят от издигнали се по политическа линия кретени.

Защо служиш на този режим? – питаха го приятели от чужбина. Въпросът обикновено задаваха, след като се бяха напили в бара на хотел „Рашид“, или на друго, по-усамотено място. Разрешено му беше да се среща с тях, защото това беше и част от работата му. Но всеки път той оставаше съвършено трезвен. Не че имаше нещо против алкохола по религиозни съображения – просто поръчваше джин и тоник, но имаше грижата да предупреди бармана да налива в неговата чаша само тоник.

Затова на въпроса отговаряше с усмивка:

– Аз съм иракчанин и се гордея с това – на кое правителство трябва да служа според вас?

Дълбоко в себе си знаеше прекрасно защо служи на режим, чийто величия презираше. Ако у него имаше някакво чувство – нещо, на което твърдеше, че не е способен, – то бе истинска обич към неговата страна и народ, към обикновените хора, които партията Баас отдавна бе престанала да представя.

Но основната причина беше, че иска да се издигне в живота. Иракчанин от неговото поколение имаше ограничени възможности да го постигне. Можеше да се противопостави на режима, да напусне страната и едва да свързва двата края в чужбина, като превежда за стотинки от арабски на английски и непрекъснато да се крие от убийците, изпратени да го търсят, или да остане в Ирак.

Оставането в Ирак предлагаше три възможности. Отново да се противопостави на режима и да намери смъртта си в някоя от стаите за изтезания на онова животно Омар Хатиб – същество, което ненавиждаше, съзнавайки добре, че чувствата им са взаимни; да се опита да оцелее като независим бизнесмен в една икономика, която биваше систематично разорявана; или пък да се усмихва на идиоти и да се издига в редовете им благодарение на ума и таланта си.

Не виждаше нищо лошо в последното. Подобно на Райнхард Гелен, служил първо на Хитлер, сетне на американците и накрая на западногерманците; подобно на Маркус Волф, служил на източногерманските комунисти, без да вярва и на една дума от приказките им, той беше като играч на шах. Живееше заради играта, заради сложните ходове на шпионажа и контрашпионажа. Ирак беше личната му шахматна дъска. Знаеше, че други професионалисти по цял свят щяха да го разберат.

Хасан Рахмани се махна от прозореца, седна на стола зад бюрото и започна да пише. Предстоеше ужасно много работа, за да стане Кувейт относително сигурен като деветнайсета провинция на Ирак.

Първият му проблем беше, че не знаеше докога Саддам Хюсейн възнамерява да остане в Кувейт. Съмняваше се, че и самият президент знае. Ако Ирак щеше да се изтегля, нямаше смисъл да пуска в ход огромна контраразузнавателна операция, запушвайки всички процепи в сигурността, които свари.

Самият Рахмани смяташе, че на Саддам би могло и да му се размине. Но това би означавало да прояви хитрост, да предприема точни и безгрешни ходове и да говори онова, което трябва. Първата хитрост би била да присъства на онази конференция утре в Джеда, да не спира да ласкае крал Фахд, да твърди, че Ирак иска единствено справедлив договор за петрола, достъп до Залива и опрощаване на заема, който дължи, за да се прибере в Багдад. По този начин, като остави всичко в ръцете на арабските страни и на всяка цена държи американците и британците настрана, Саддам можеше да разчита, че арабите ще говорят и преговарят до края на света.

На Запада, чието внимание никога не се задържа повече от няколко седмици, ще му омръзне да се занимава с този въпрос и ще го остави на четиримата араби – двама крале и двама президенти. Така и англосаксонците ще са доволни, стига петролът да не секва. Ако в Кувейт не се стигне до зверства, средствата за масово осведомяване ще изоставят темата, режимът в изгнание на Ал Сабах ще бъде забравен, кувейтците ще свикнат с новото управление, а конференцията за изтегляне от Кувейт ще предъвква едно и също в продължение на десетилетие, докато изгуби смисъл.

Всичко това беше напълно осъществимо, но при точно определен подход. Подходът на Хитлер – искам да постигна единствено мирно уреждане на справедливите си искания, това е наистина последната ми териториална претенция. Крал Фахд щеше да се хване на въдицата – и без това никой не обичаше кувейтците, още по-малко лентяите от династията Ал Сабах. Крал Фахд и крал Хюсейн щяха да ги изоставят, също както Чембърлейн бе изоставил чехите през 1938-ма.

Бедата беше там, че Саддам бе дяволски добър в мръсните ходове – инак нямаше да е още жив, – но по отношение на стратегията и дипломацията беше същински палячо. Президентът все някъде щеше да сбърка, мислеше си Хасан Рахмани; нито ще се изтегли, нито ще продължи, за да завладее саудитското петролно поле и да постави Западния свят пред свършен факт, та да не могат да направят нищо, без да унищожат петрола и собственото си благополучие за цяло поколение.

Западът означаваше Америка с британците до нея, а те всички си бяха англосаксонци. Познаваше великолепно англосаксонците. Петте години, прекарани в началното училище на господин Хартли, го бяха научили не само на безгрешен английски, но и да разбира англичаните и никога да не забравя проклетия им навик да ти стоварват юмрук без предупреждение.

Потри брадичка при спомена за такъв един юмрук и високо се разсмя. Адютантът му, седнал в ъгъла, подскочи високо. Майк Мартин, дяволите да те вземат, къде ли си сега?

Умният, културен, образован и изтънчен Хасан Рахмани, космополит от висшето общество, който служеше на режим от главорези, се приведе над бележките си. От 1 800 000 души, живеещи в Кувейт, само 600 000 бяха кувейтци. Към тях трябваше да се добавят 600 000 палестинци, някои от които щяха да останат верни на Кувейт, а други – да застанат на страната на Ирак по примера на ООП, а останалите по всяка вероятност щяха да държат главите си наведени и да се опитват да оцелеят. Имаше 300 000 египтяни и някои от тях без съмнение работеха за Кайро, което в момента беше равнозначно на това, да работят за Вашингтон или Лондон; 250 000 пакистанци, индийци, бангладешци й филипинци, повечето физически работници или домашни прислужници. Като иракчанин той вярваше, че ако ги ухапе комар, кувейтците няма да се почешат по задника, а ще извикат някой слуга чужденец да го направи вместо тях.

И накрая 50 000 поданици на развития свят: англичани, американци, французи, германци, испанци, шведи, датчани – каквито щеш. А от него се очакваше да сложи край на чуждия шпионаж. Въздъхна с копнеж по времето, когато вестите се предаваха с пратеници или по телефона. Като началник на контрашпионажа можеше да затвори плътно границите и да прекъсне телефонните линии. Но в наши дни всеки глупак, който има сателитна връзка, би могъл да натиска бутоните на клетъчния си телефон или клавиатурата на снабдения си с модем компютър и да разговаря с Калифорния. Щеше да е много трудно да овладее подобно нещо, освен с най-съвременна апаратура, с каквато не разполагаше.

Знаеше, че не може да спре изтичането на информация, нито потока бегълци през границата. Не можеше да повлияе и на летящите американски сателити, които, както предполагаше (и не се лъжеше) бяха до един препрограмирани да изменят наблюдението си така, че всеки няколко минути да наглеждат Кувейт и Ирак.

Нямаше смисъл да се опитва да постигне невъзможното, макар и да се преструваше, че го прави. Трябваше да съсредоточи усилията си в предотвратяване на активния саботаж, избиването на иракчани, разрушаването на техниката им и създаването на истинска съпротивително движение. А също така да попречи на такова едно евентуално съпротивително движение да получава помощ отвън под формата на хора, ноу-хау или оръжие.

В това отношение щеше да се натъкне на съперници от АМАМ, тайната полиция, настанена два етажа под него. Както научи тази сутрин, Хатиб бе сложил за началник на АМАМ в Кувейт главореза Сабауи – същия брутален тъпанар като него самия. Ако кувейтци от съпротивата попаднеха в техни ръце, щяха да се разкрещят така високо, както и родните дисиденти. Затова Рахмани ще се занимава само с чужденците. Така му беше възложено.

Д-р Тери Мартин завърши малко преди пладне лекцията си във факултета по ориенталистика и африканистика на Лондонския университет, който се помещаваше в една пресечка на Гоувър Стрийт, и се оттегли в стаята за старши преподаватели. Пред вратата срещна секретарката Мейбъл, която работеше за него и още двама старши преподаватели по арабистика.

– О, доктор Мартин, има съобщение за вас.

Тя започна да рови в куфарчето си, което подпря на облеченото си в туид коляно, и измъкна оттам листче хартия.

– Този господин ви търси по телефона. Помоли да му се обадите, било много спешно.

Той влезе в стаята, остави си лекцията за Абасидския халифат и отиде до автомата на стената. На второто иззвъняване бодър женски глас просто повтори номера. Без името на компанията, само номера.

– Там ли е господин Стивън Ланг? – попита Мартин.

– За кого да предам?

– Ами, доктор Мартин. Тери Мартин. Търсил ме е.

– А, да, доктор Мартин, бихте ли изчакали?

Мартин сви вежди. Тя знаеше, че са го търсили, знаеше името му. За нищо на света не можеше да си спомни за някакъв Стивън Ланг. Обади се мъжки глас.

– Аз съм Стив Ланг. Страшно мило от ваша страна, че се обадихте веднага. Преди време се срещнахме в Института за стратегически проучвания. Непосредствено след като прочетохте великолепния си доклад върху системата за снабдяване на Ирак с оръжие. Свободен ли сте за един обяд?

Ланг, който и да беше той, прибягна до онзи начин на изразяване, едновременно неуверен и убедителен, на който трудно се отказва.

– Днес ли? Сега?

– Стига да не сте зает. Какво щяхте да ядете?

– Сандвичи в стола – отвърна Мартин.

– Не бих ли могъл все пак да ви предложа паниран морски език с лимонов сок и ситно нарязан магданоз в ресторант „Скот“? Знаете го, разбира се. На Маунт Стрийт.

Мартин го знаеше – един от най-добрите и най-скъпи рибни ресторанти в Лондон. На двайсет минути път с такси. Беше дванайсет и половина. Освен това много обичаше риба. „Скот“ беше далеч над възможностите на преподавателската му заплата. Дали Ланг знаеше всички тези неща?

– А вие от ИСП ли сте? – попита го той.

– Ще ви обясня, докато обядваме, докторе. Да речем в един. Очаквам ви с нетърпение – рече Ланг и затвори телефона.

Когато Мартин влезе в ресторанта, метр д’отелът излезе лично да го посрещне.

– Доктор Мартин? Господин Ланг ви очаква. Моля, последвайте ме.

Масата беше настрана, в един ъгъл, много дискретна. На нея човек можеше да разговаря, без да го чуват. Ланг, когото той вече беше съвсем сигурен, че никога не е срещал, стана да го посрещне. Беше слаб кокалест мъж с оредяваща сива коса, в тъмен костюм и дискретна вратовръзка. Той настани гостенина си и вдигна вежда към бутилката чудесно изстудено вино „Мьорсо“, която се подаваше от кофичката с лед. Мартин кимна.

– Вие не работите в Института, нали, господин Ланг?

Ланг изобщо не се смути. Изчака келнера да налее свежата хладна течност, да остави по едно меню на двамата и да се отдалечи. После вдигна чаша към госта си.

– Всъщност работя в Сенчъри Хаус. Това смущава ли ви?

Британската тайна разузнавателна служба се помещава в Сенчъри Хаус – една доста неугледна сграда южно от Темза. Къщата не е нова и вътре прилича на лабиринт, така че посетителите нямат нужда от пропуск; щом влязат, след броени секунди се загубват и започват да викат за помощ.

– Не, просто се интересувах – отвърна Мартин.

– Всъщност ние сме онези, които се интересуваме. Аз съм много голям ваш почитател. Опитвам се да бъда в течение, но не съм така осведомен като вас.

– Трудно ми е да го повярвам – рече Мартин, но беше поласкан. Когато кажеш на един учен, че се възхищаваш от него, той се ласкае.

– Така е – настоя Ланг. – Морски език за двамата, така ли? Чудесно. Смятам, че съм прочел всички ваши доклади, изнесени в Института пред хората от Обединените служби и в Чатъм. Плюс, разбира се, онези две статии в „Сървайвъл“.

През изминалите пет години, въпреки че беше млад, само трийсет и пет годишен, непрекъснато търсеха д-р Мартин да изнася доклади на такива места като Института за стратегически проучвания, Института на обединените служби и онова заведение в Чатъм Хаус, което се занимаваше с интензивно изучаване на международното положение. „Сървайвъл“ е списанието на Института за стратегически проучвания и по двайсет и пет екземпляра от всеки негов брой отиват автоматично във Форин офис на Кинг Чарлс Стрийт, а оттам пет екземпляра заминават за Сенчъри Хаус.

Всички тези хора не се интересуваха от Тери Мартин, защото беше блестящ учен в областта на Средновековна Месопотамия, а заради втората му специалност. Воден от чисто личен интерес, още преди години той бе започнал да изучава въоръжените сили в Близкия изток, посещавайки изложби на военна техника, завързвайки приятелство с производители й техните арабски клиенти, сред които свободното владеене на арабския език му осигуряваше много контакти. След десет години се бе превърнал в подвижна енциклопедия по предмета на собственото си хоби и в него се вслушваха най-добрите професионалисти – също като американския писател Том Кланси, когото смятат за капацитет от световна величина по военната техника на НАТО и Варшавския договор.

Сервираха им двете порции паниран морски език и те започнаха с удоволствие да се хранят.

Два месеца преди това Ланг, който по това време беше оперативен директор на Отдела за Близкия изток в Сенчъри Хаус, поиска от Отдела за проучвания да му дадат пълни сведения за Тери Мартин. Онова, което прочете, му направи силно впечатление.

Роден в Багдад, израсъл в Ирак, а сетне получил образование в Англия, Мартин напуснал Хейлибъри с три специалности – английски, история и френски. В Хейлибъри го смятали за блестящ учен, предопределен за стипендия в Оксфорд или Кеймбридж.

Но момчето, което вече говорело съвършено свободно арабски, искало да продължи да учи в тази област, затова подало молба да постъпи във факултета по ориенталистика и африканистика в Лондон. След интервюто бил незабавно приет, той започнал да следва през есенния семестър на 1973-а, специалност История на Близкия изток.

Завършил без никакви усилия с отлична диплома за три години, а сетне прекарал там още толкова, за да вземе доктората си, като специализирал история на Ирак от осми до петнайсети век, с тясна специализация Абасидския халифат от 750 до 1258-ма. Защитил докторат през 1979-а, сетне взел полагащия му се платен едногодишен отпуск. Така се оказал в Ирак през 1980-а, когато Ирак нахлува в Иран, поставяйки началото на осемгодишната война, и това породило интереса му към въоръжените сили в Близкия изток.

Като се върнал, бил само на двайсет и шест години, но получил предложение да чете лекции във факултета – изключителна чест, защото това е един от най-добрите факултети по ориенталистика и африканистка в света, в които трудно се прониква. На трийсет и четири години, благодарение на блестящите си изследвания, станал доцент и му възложили да чете История на Близкия изток. Очевидно го гласели да стане професор на четирийсет години.

Това бе прочел Ланг в биографията му. Но интересът му бе повече привлечен от втората специалност на Мартин, а именно енциклопедичните му познания по военните арсенали в Близкия изток. В продължение, на много години една периферна област, останала в сянката на студената война, но сега…

– Във връзка с Кувейт е – рече най-сетне той. Бяха разчистили остатъка от рибата. И двамата бяха отклонили предложението за десерт. Бутилката „Мьорсо“ им се услади и Ланг се бе погрижил Мартин да изпие повечето от нея. А сега се появиха, сякаш неканени, две чаши отлежало порто.

– Както можете да си представите, през последните няколко дни цари голяма суматоха.

Ланг омаловажаваше онова, което ставаше. Желязната лейди се бе върнала в отвратително настроение от Колорадо, или, както се изразяваха приближените й, в ролята на Бодичея, древната британска кралица, която с мечовете, стърчащи от бойната й колесница, отсичала от коленете краката на римляните, които заставали на пътя й. Говореше се, че министърът на външните работи Дъглас Хърд възнамерявал да си навлече стоманен шлем. В резултат на всичко това върху призрачните фигури, обитаващи Сенчъри Хаус, завалели искания за незабавни разяснения.

– Работата е в това, че бихме желали да внедрим някого в Кувейт, за да разбере какво всъщност става там.

– Така както е окупиран от Ирак ли?

– Боя се, че няма как иначе, след като те владеят положението.

– А защо аз?

– Искам да съм откровен – рече Ланг, който нямаше никакво намерение да бъде такъв. – Наистина трябва да разберем какво става там вътре. Иракската окупационна армия – какъв брой, колко е подготвена, как е въоръжена. Как се оправят нашите поданици там, застрашени ли са, могат ли да бъдат измъкнати от страната. Имаме нужда от човек на място. Информацията е жизненоважна. Така че ни трябва човек, който говори арабски като арабин, кувейтец или иракчанин. А вие прекарвате живота си сред араби, нали така?

– Но положително тук, във Великобритания, има стотици кувейтци, които биха могли да се вмъкнат обратно – рече Мартин.

Ланг пое въздух, без да бърза, за да изсмуче заклещилото се между два зъба парченце морски език.

– Всъщност бихме предпочели да работим с някой от собствените си хора.

– Англичанин ли? Който може да мине за арабин сред арабите?

– Тъкмо от такова нещо имаме нужда, но то едва ли съществува.

Сигурно се дължеше на виното. Тери Мартин не беше свикнал да пие на обяд. Ако би могъл да върне часовника с няколко секунди назад, би си отхапал езика. Но го изтърси, а сетне беше прекалено късно.

– Познавам такъв. Брат ми Майк. Майор е в САС. Той може да мине за арабин.

Ланг скри радостната възбуда, която прониза тялото му, докато изваждаше клечката за зъби от устата си заедно с дразнещото го късче морски език.

– Може, така ли? – промърмори той. – Може, значи?

Глава 3

Стив Ланг се върна с такси в Сенчъри Хаус. Беше едновременно изненадан и окрилен. Беше уредил обяда с учения арабист с надеждата да го привлече за друга задача, която продължаваше да има наум, а въпроса за Кувейт повдигна само за да подхване разговор.

Многогодишният му опит го бе научил да започва с въпрос или искане, което човекът срещу него не би могъл да изпълни, и едва тогава да премине по същество. На теория, неудовлетворен от неспособността си да изпълни първото искане, експертът ще се подаде по-лесно на второто, за да запази собственото си самочувствие.

Изненадващото разкритие на д-р Мартин всъщност даваше отговор на въпроса, който вече се повдигна в Сенчъри Хаус предишния ден на заседание на ръководството. Тогава погледнаха на него като на неудовлетворимо желание. Но ако младият д-р Мартин беше прав… Брат, който говори арабски, дори по-добър арабски от него… И който е вече в състава на Авиационния Полк за специални задачи и, следователно, е свикнал да живее в условията на нелегалност… Интересно, много интересно.

Веднъж пристигнал в Сенчъри Хаус, Ланг се запъти право към непосредствения си ръководител, началника на Близкоизточния отдел. След като прекараха един час заедно, те се качиха на горния етаж да се срещнат с един от двамата заместник-началници на службата.

Тайната разузнавателна служба, или СИС, също така широко, макар и неправилно известна като МИ-6, си остава неясна организация, която пази тайните си, дори и в днешно време на „прозрачно управление“. Едва в последните години британското правителство най-сетне призна официално, че тя съществува. А чак през 1991 г. същото правителство обяви публично името на нейния шеф – ход, който повечето посветени смятаха за глупав и недалновиден, защото не постигна нищо, освен дето принуди нещастният господин да си осигури телохранители на държавна сметка – нещо съвсем нежелано. До такива безсмислици води коректността в политиката.

Служителите на СИС не са посочени по списък в никакъв справочник и ако въобще фигурират някъде, то това е като чиновници в списъците на различни министерства, главно на Форин офис, под чиято егида е поставена службата. Бюджетът й не фигурира в нито едно перо, защото е прикрит в бюджетите на дузина различни министерства.

Дори неугледната й сграда се смяташе в продължение на години за държавна тайна, докато не стана ясно, че всеки шофьор на такси в Лондон, помолен да отведе клиент до Сенчъри Хаус, би отговорил: „О, Бърлогата на привиденията ли, дадено.“ Това ги накара да приемат, че щом като всички лондонски таксиджии знаят къде се намира, вероятно и КГБ я е открил.

Макар и далеч не така прочута както ЦРУ, безкрайно по-малка и по-зле финансирана, „фирмата“ си бе спечелила солидна репутация сред приятели и врагове поради качеството на своя „продукт“ (тайно събирана разузнавателна информация). Единствено Мосад измежду главните разузнавателни централи по света е по-малък и дори още по-потаен.

Мъжът, който оглавява СИС, е официално известен като неин началник и никога не е бил генерален директор, нищо че в печата безкрайно често и съвсем неправилно го титулуват по този начин. Генерален директор има другата подобна организация, МИ-5, или Службата за сигурност, която отговаря за контраразузнаването в границите на Обединеното кралство.

За вътрешна употреба началникът е известен под инициала „К“, което, изглежда, ще да произлиза от думичката, назоваваща длъжността му на английски. Но не бе така. „К“-то идваше от фамилното име на един отдавна покоен господин – първият началник на СИС, адмирал сър Мансфийлд Къмингс.

Непосредствено след началника следват двама заместник-началници, а под тях има петима помощник-началници. Тези хора управляват пет отдела. Оперативен (който събира тайната информация); разузнавателен (който я анализира с надеждата, че в нея се крие някаква смислена картина); технически (който се занимава с фалшивите документи, минифотоапаратите, тайнописа, свръхмалките средства за свръзка и всички други миниатюрности, необходими, за да се свърши, и то безнаказано, нещо незаконно в този наш недружелюбен свят); административен (където са заплатите, пенсиите, списъците на служителите, счетоводната отчетност, юридическата кантора, централната картотека, и т.н.); и контраразузнавателен (който се опитва да пази службата чиста от враждебно инфилтриране, като щателно проучва и проверява служителите).

В Оперативния отдел влизат ръководителите, които отговарят за различните части на земното кълбо – Западното полукълбо, Съветския блок, Африка, Европа, Близкия изток, Австралия и Азия – плюс допълнителната Служба за свръзка, която има деликатната задача да се опитва да координира работата с „дружески“ централи.

Честно казано, нещата не са чак толкова прегледни (при англичаните нещата никога не са съвсем прегледни), но, както изглежда, въпреки това се справят.

През август 1990-а в центъра на вниманието беше Близкият изток и най-вече секторът за Ирак, в който всички политици и бюрократи от Уестминстър и Уайтхол се бяха скупчили като същински фенове.

Заместник-началникът изслуша внимателно ръководителя за Близкия изток и оперативния директор за района и умислено кимна няколко пъти. „Интересна възможност, мислеше той, или поне може да се окаже такава.“

Не че не идваше информация от Кувейт. През първите четирийсет и осем часа, преди иракчаните да прекъснат международните телефонни връзки, всички британски компании с представителства в страната се бяха свързали по телефона, телекса или факса със своите хора на място. Кувейтското посолство беше продънило ушите на Форин офис с първите ужасяващи новини с искания за незабавна намеса.

Проблемът се състоеше в това, че на практика нищичко от тази информация не можеше да се представи на кабинета като напълно достоверно. В резултат на нахлуването Кувейт се бе превърнал в гигантска „лайняна каша“, както саркастично се бе изразил преди шест часа министърът на външните работи.

Изплашените до смърт търговци, инженери и техници повтаряха само, че чуват спорадичен огън. „Кажи нещо ново“, беше реакцията в Сенчъри на въпросните разузнавателни бисери.

Но виж, човек на място, при това подготвен за дълбоко внедряване и нелегални действия, който може да мине за арабин… ето това е вече нещо различно. Да не говорим, че така биха получили напълно достоверна, истинска информация за онова, което, по дяволите, ставаше там. Очертаваше се и възможност да покажат на политиците, че не си клатят краката и така да накарат Уилям Уебстър, директорът на ЦРУ отвъд океана, да се задави от яд, докато си пие уискито.

Заместник-началникът не си правеше илюзии за едва ли не кокетливото уважение (взаимно при това), което Маргарет Тачър започна да проявява към САС от онзи следобед през май 1980-а, когато гръмнаха терористите в Иранското посолство в Лондон и тя прекара вечерта с екипа в щаба на Олбъни Стрийт, пи уиски с тях и до късно слуша разказите им за храбри подвизи.

Официално Авиационният полк за специални задачи няма нищо общо със СИС, защото са на различно подчинение. Двайсет и втори САС, съставен от военнослужещи на редовна служба (за разлика от Двайсет и трети САС, който е съставен от военнослужещи на повикване) е базиран в Западна Англия, в казарма край провинциалния град Херефорд, наречена просто Стърлинг Лайне. Неговият командир се подчинява на директора на специалните сили, чиято служба е настанена в Западен Лондон, в няколко отделни сгради. Кабинетът му се намира на последния етаж на стара къща с колони, сякаш вечно покрита със скеле, и е част от редица тесни помещения, където липсата на блясък прикрива значението на операциите, които се планират там.

Директорът на специалните сили се подчинява на директора на военните операции (генерал), който пък се подчинява на началника на Генералния щаб (по-висшестоящ генерал), а Генералният щаб е подчинен на Министерството на отбраната.

Но думата „специален“ в названието на САС си има основание. Още откакто е създаден от Дейвид Стърлинг през 1941-а в Западната пустиня, той е изпълнявал тайни задачи. Те винаги са включвали дълбоко проникване с оглед да се наблюдава движението на противника от прикритие; дълбоко проникване с оглед саботаж, убийства и въобще най-различни поразии; премахване на терористи; освобождаване на заложници; плътна охрана – евфемизъм, означаващ охрана на високопоставени лица; а също и подготовка на военен персонал в чужбина.

Както става с офицерите и военнослужещите от всяка елитна част, и тези от САС обикновено живеят без много шум, в затворен кръг, не разговарят за работата си с външни лица, не позволяват да бъдат снимани и много рядко излизат от сянката, в която живеят.

Тъй като в начина на живот на членовете на двете тайни общества има много общо, СИС и САС се познават най-малкото по физиономия и в миналото често са си сътрудничили в съвместни операции, а и често са си разменяли кадри във връзка с конкретни задачи. Нещо подобно имаше предвид и заместник-началникът на СИС същата вечер след залез-слънце, когато взе чаша малцово уиски от ръката на бригадния генерал Дж. П. Лъват, в тайния му щаб в Лондон (след като, разбира се, получи разрешение за това от сър Колин, Шефа).

В същото време нищо неподозиращият обект на разговорите в Лондон се взираше в една карта в съвсем друга казарма на километри разстояние от там. През последните осем седмици той, заедно с екипа си от дванайсет инструктори, живееше в част от жилищата, отделени за хората от личната охрана на шейха на Абу Даби Зайед бин Султан. Полкът беше получавал тази задача много пъти преди това. Навсякъде по западния бряг на Персийския залив, като се започне със Султаната Оман на юг, до Бахрейн на север, е разположена верига от султанати, емирати и шейхства, където от векове се навъртат англичаните. Договорните държави, сега Обединени арабски емирства, са били наречени така, защото някога Великобритания е подписала с техните владетели договор да ги защищава с Кралската флота от безчинстващите пирати в замяна на търговски привилегии. Тези отношения продължават да са в сила и охраната на въпросните владетели се подготвя от инструктори на САС. Разбира се, изплащат се хонорари, но на Министерството на отбраната в Лондон.