Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 38 страниц)

Онова, което видя по време на първото и, може би, последно пътуване извън Съединените щати, я плени. Възхищаваше се на дворците и минаретата, дивеше се на изобилието от необработено злато и изпитваше страхопочитание пред потока мургави лица и многоцветни одежди, които се ветрееха край нея в старите квартали.

Снимаше всичко и всекиго, за да покаже в Дамския клуб у дома къде е била и какво е видяла. Беше запомнила предупреждението на представителя на компанията в Катар: не снимай арабин от пустинята без негово разрешение, тъй като някои от тях все още вярват, че когато ги снимаш, вземаш със себе си част от душата им.

Тя беше, както често сама си напомняше, щастлива жена с много неща, на които да се радва. Омъжи се почти веднага след гимназията за момчето, с което ходеше, а то се оказа свестен солиден съпруг, с работа в местната петролна компания, който с разрастването й непрекъснато растеше в службата, докато накрая се пенсионира като един от нейните вицепрезиденти.

Имаха хубава къща извън Тълса и вила в Северна Каролина, на брега на нос Хатерас, между Атлантика и залива Памлико, където прекарваха летните си отпуски. Трийсет и две годишният им добър брак бе възнаграден с чудесен син. А сега и тази двуседмична обиколка, за да се наслади на разноски на компанията, на всички екзотични гледки, звуци, аромати и изживявания в един непознат свят, света на Персийския залив.

– Пътят е добър – отбеляза тя, когато превалиха едно възвишение и асфалтираната лента затрептя далеч пред тях. След като в колата температурата беше над двайсет градуса, в пустинята сигурно стигаше до петдесет.

– Би трябвало – рече съпругът й, – ние сме го строили.

– Компанията ли?

– Не, Чичо Сам, дявол да го вземе.

Рей Уокър имаше навик да добавя по едно „дявол да го вземе“ всеки път, когато даваше някаква информация. Възцари се дружелюбно мълчание, а касетата на Тами Уинет я съветваше да стои до мъжа си, както винаги бе правила и щеше да прави и след неговото пенсиониране.

Почти шейсетгодишен, Рей Уокър се оттегляше с добра пенсия и възможност да придобие солидни акции, а благодарната компания му бе предложила двуседмична обиколка първа класа на нейни разноски в Персийския залив, за да „провери“ различните й представителства по брега. Той не бе идвал тук преди и за разлика от съпругата си не бе очарован от всичко видяно, но се преструваше заради нея. С нетърпение очакваше да приключи с Абу Даби и Катар и да се настани в първа класа на самолета за САЩ през Лондон. Тогава най-накрая щеше да си поръча голяма студена бира, без да тича до офиса на компанията за да я получи. На други ислямът можеше и да харесва, но след като преспа в най-луксозните хотели на Кувейт, Саудитска Арабия и Катар, където не можеше да близне и капка алкохол, започна да се пита що за религия е тази, която не разрешава и една студена бира в горещ ден.

Беше облечен така, както според него трябваше да бъде облечен човек, зает с добив на петрол – ботуши, дънки, колан, риза и каубойска шапка, макар това да не се налагаше, защото всъщност беше химик и се занимаваше с качествения контрол.

Погледна към километража – оставаха му 130 километра до отклонението за Абу Даби.

– Ще пусна една вода, скъпа – промърмори той.

– Добре, но внимавай – предупреди го Мейбел. – Тук има скорпиони.

– Но те не могат да скачат на повече от половин метър от земята – отвърна Рей и гръмко се разсмя на собствената си шега. Да те ухапе по пишката скачащ скорпион – чудесна смешка за апапите у дома.

– Рей, ужасен си! – отвърна Мейбел и също се засмя. Уокър отклони джипа встрани от пътя, изключи двигателя и отвори вратата. Отвън нахлу горещ въздух, сякаш бе отворил вратата на пещ. Слезе от колата и затръшна вратата след себе си, за да не избяга хладният въздух.

Мейбел остана вътре, докато съпругът й отиде до най-близката дюна и свали ципа на дюкяна си. Сетне погледна през предното стъкло и промърмори:

– О, мили Боже, какво виждам!

Посегна към фотоапарата, отвори вратата и излезе.

– Рей, смяташ ли, че той ще има нещо против да го снимам?

Рей гледаше на другата страна, погълнат от едно от най-големите мъжки удоволствия.

– Ей сега ще дойда, скъпа.

Бедуинът стоеше от другата страна на платното. Очевидно преди миг бе прекосил двете дюни, защото изникна съвсем ненадейно. Мейбел Уокър продължаваше да се колебае, застанала до десния преден калник с фотоапарат в ръка. Съпругът й се обърна и вдигна ципа си. Загледа се в мъжа от другата страна на пътя.

– Знам ли? – рече той. – Сигурно не. Но не го приближавай. Може да има бълхи. Ще запаля двигателя. Снимай го бързо и ако нещо се разсърди, скачай в колата.

Върна се на мястото си и запали двигателя, при което автоматично се включи и климатичната инсталация.

Мейбел Уокър направи няколко крачки напред и вдигна фотоапарата.

– Може ли да ви снимам? – попита тя. – Фотоапарат? Снимка? Щрак-щрак? За албума ми у дома?

Мъжът продължи да стои и да я гледа. Бялата му джалаба бе изцапана и прашна; спускаше се от раменете му до земята. Куфията в червено и бяло беше привързана на главата с две преплетени върви, а един от увисналите краища беше подпъхнат от другата страна на слепоочието му, така че платът покриваше лицето му от горния край на носа надолу. Очите му се взираха в нея над шарения плат. Малкото кожа на челото и в орбитите на очите бе потъмняла от слънцето на пустинята. Мейбел разполагаше с много снимки за албума си, но нито една на бедуин, и то на фона на ширналата се саудитска пустиня.

Вдигна фотоапарата. Мъжът не помръдна. Присви очи и погледна през визьора, питайки се мислено дали ще успее да избяга до колата навреме, ако арабинът хукне да я гони. Щрак.

– Много ви благодаря – рече тя. Но той продължаваше да стои като вкаменен. Широко усмихната, тя тръгна заднешком към колата. Спомни си съветите на „Рийдърс дайджест“ към американците, изправени пред хора, които не говорят английски: винаги се усмихвайте!

– Скъпа, скачай в колата! – викна съпругът й.

– Всичко е наред, мисля, че не се обиди – рече тя и отвори вратата.

Докато снимаше, касетата бе свършила и радиото се бе включило. Рей Уокър протегна ръка, издърпа я в колата и потегли почти с летящ старт.

Арабинът изгледа отдалечаващата се кола, сви рамене и изчезна зад пясъчната дюна, където бе паркирал собствения си, боядисан в цвета на пустинята ландроувър. След няколко секунди и той потегли по посока на Абу Даби.

– Какво си се разбързал? – попита Мейбъл Уокър. – Той нямаше да ме нападне.

– Не е там работата, скъпа. – Рой Уокър имаше стиснатите устни на човек, който контролира положението и е в състояние да се справи с всякакво международно усложнение. – Отиваме в Абу Даби и взимаме първия самолет за дома. Както изглежда, тази сутрин Ирак е навлязъл в Кувейт, дявол да го вземе. Всеки момент може да се озоват и тук.

Беше десет часът сутринта местно време на 2 август 1990-а.

Дванайсет часа преди това, напрегнат и превъзбуден, полковник Осман Бадри чакаше, застанал до веригите на един неподвижен танк Т-72, близо до малкото летище, наречено Сафуан. Макар и да не го знаеше тогава, за Кувейт войната щеше да започне и завърши именно там, при Сафуан.

Непосредствено до летището, което разполагаше с писти, но не и със сгради, на север и на юг, минаваше главният път. От мястото, където бе застанал с лице на юг, Бадри виждаше мъждивото сияние на Джара, а по-нататък и по на изток, отвъд залива, блясъка на осветения Кувейт Сити.

Беше възбуден, защото бе настъпило времето на неговата страна. Времето да бъде наказана кувейтската паплач заради онова, което бяха сторили на страната му, за необявената икономическа война, за финансовите поражения и за надменната им арогантност.

Нима Ирак не беше задържал в продължение на осем кървави години персийските орди, за да не се спуснат към северната част на залива и да сложат край на луксозния им живот? А сега за отплата страната му трябваше да мълчи, докато кувейтците крадяха и тяхната част от петрола на общото находище Румала? Може би трябваше да живеят като просяци, а Кувейт с неговото свръхпроизводство да сваля цените? Може би трябваше да преклонят глава, докато кучетата на Ал Сабах настояваха да си получат обратно жалките милиард и половина долара заем, отпуснат на Ирак по време на войната?

Не, както обикновено президентът бе взел правилното решение. Исторически погледнато, Кувейт беше деветнайсетата провинция на Ирак; винаги е било така, докато през 1913-а англичаните не теглиха своята проклета черта и не създадоха най-богатия емират в света. Още тази нощ обаче те щяха да си върнат Кувейт и Осман Бадри щеше да участва във великото историческо събитие.

Като армейски инженер, той нямаше да е на първата линия, но щеше да я следва с мостоваците си, земекопната техника, булдозерите и сапьорите, за да отваря пътя, ако кувейтците се опитат да го блокират. Засега въздушното наблюдение не беше дало данни за преграждения. Нямаше насипи, пясъчни берми, противотанкови окопи, бетонни капани. Но за всеки случай инженерните войски щяха да бъдат там, под командването на Осман Бадри, за да проправят пътя на танковете и моторизираната пехота на Републиканската гвардия.

На няколко метра от мястото, където бе застанал, в полевата командна палатка старшите офицери мъдруваха над картите си и правеха последни промени в плана за нападение, докато часовете и минутите отлитаха и всички стояха в очакване на последната заповед от президента в Багдад: Напред!

Вече се бе срещал и разговарял със собствения си началник, генерал Али Мусули, който отговаряше за всички инженерни войски в Ирак и на когото дължеше пълна преданост, задето през февруари го бе препоръчал за „специалната задача“. Увери началника си, че хората му са добре екипирани и напълно подготвени.

Докато стоеше и разговаряше с Мусули, в палатката влезе друг генерал и така го представиха на Абдуллах Кадири, командващ бронетанковите войски. В отсрещния край на палатката бе зърнал генерал Саади Тумах Аббас, командващ елитната Републиканска гвардия. Като предан партиен член и поклонник на Саддам Хюсейн, той се смути, когато чу Кадири, от бронетанковите войски, да промърморва под нос: „Политически плъх!“ Как бе възможно това? Не беше ли Тумах Аббас приближен на Саддам Хюсейн и не беше ли награден, задето спечели последната битка при Фао, която най-накрая доведе до разгрома на иранците? Полковник Бадри беше изхвърлил от главата си слуховете, че всъщност битката при Фао била спечелена от генерал Махер Рашид, който сякаш изчезна вдън земя.

В тъмнината край него прииждаха войници и офицери от дивизиите на Тауакулна и Медина. В мислите си неволно се върна към онази паметна нощ през февруари, когато генерал Мусули го бе освободил от задачата да довършва обекта при Ал-Кубай и му бе заповядал да се яви в главната квартира в Багдад. Предполагаше, че ще го изпратят другаде.

– Президентът иска да те види – му заяви тогава Мусули.

– Ще изпрати да те повикат. Настани се в офицерското общежитие и стой на разположение денем и нощем.

Бадри прехапа устни. Какво ли е сторил? Какво ли е казал? Нещо нелоялно? Та това беше невъзможно. Дали не бяха направили клеветнически донос срещу него? Не, президентът не би изпратил да доведат такъв човек при него. Провинилият се щеше да бъде хванат от някой екип убийци от Амн-ал-Ам на бригадния генерал Хатиб и отведен да получи своя урок. Като видя физиономията му, Мусули избухна в смях и зъбите му лъснаха под големите черни мустаци, които мнозина от старшите офицери носеха, за да приличат на Саддам Хюсейн.

– Не се тревожи, има задача за теб, специална задача.

Така и стана. След двайсет и четири часа Бадри беше повикан във фоайето на офицерското общежитие, пред което го очакваше дълга щабна кола, с двама души от Амн-ал-Хас, охраната на президента. Отведоха го право в президентския дворец, където се състоя най-важната и вълнуваща среща в живота му.

Дворецът беше разположен на ъгъла на улиците „Кинди“ и „14 юли“, близо до моста със същото име – наречени така в чест на първия от двата преврата от юли 1968-а, довели на власт партията Баас, с което се слага край на управлението на генералите. Въведоха Бадри в една чакалня, където прекара цели два часа. Обискираха го два пъти много внимателно, преди да го въведат при величието.

Спря в мига, в който хората от охраната застанаха на място, сетне се изпъна, отдаде трепетно чест и задържа ръката си три секунди, преди да свали баретата от главата си и да я постави под лявата мишница. След това остана в положение „мирно“.

– Значи ти си геният на маскировката?

Бяха го предупредили да не гледа президента право в очите, но когато той го заговори, не можа да сдържи погледа си. Саддам Хюсейн беше в добро настроение. Очите на младия офицер, застанал пред него, излъчваха обич и преклонение. Добре, няма от какво да се бои. Със спокоен тон каза на инженера какво иска от него. Бадри щеше да се пръсне от гордост и благодарност.

В продължение на пет месеца работи денонощно, за да спази невъзможно краткия срок, и успя да изпълни възложената му задача предсрочно. Разполагаше с всичко, което му обеща президентът. Ако имаше нужда от още бетон или стомана, трябваше само да позвъни на Камел на частния му телефон и зетят на президента веднага му доставяше всичко от ресурсите на Министерството на индустрията. Ако имаше нужда от работна ръка, веднага пристигаха стотици работници, и то винаги осигурени по договор корейци и виетнамци. Това лято те сякоха и копаха, живееха в жалки паянтови бараки в долината, а сетне ги отведоха в неизвестна посока.

Ако не се броят кулитата, никой не идваше по пътя, защото черният път, широк колкото да мине един автомобил, беше предназначен само за поверените камиони и бетоновозите. Всички други, с изключение на шофьорите, идваха с руски хеликоптери МИЛ и едва тогава им сваляха превръзките от очите, за да им ги сложат отново на тръгване. Това важеше с еднаква сила за най-обикновения и най-високопоставения иракчанин.

Бадри бе избрал сам мястото, след като дни наред бе оглеждал планината от хеликоптер. Спря се на място, разположено високо в Джебал Хамрин, северно и по-навътре в планината от Кифри, където хълмовете на веригата Хамрин се издигаха по пътя за Сулаймания.

Работеше по двайсет часа на денонощие, спеше на обекта, ругаеше, заплашваше, умоляваше и подкупваше, за да извлече смайващи резултати от своите хора, докато най-сетне беше готов преди края на юли. Районът бе разчистен от всички следи на строителството – всяка тухла и буца цимент, всяко парче желязо, което би могло да блесне на слънцето, всяка диря и драскотина по скалите.

Трите села, които трябваше да пазят обекта, бяха завършени и населени с кози и овце. Най-накрая една земекопна машина, движеща се на заден ход, заличи пътя, затрупа го с камъни, превърна го в сипей по склона. Така трите долини и осквернената планина придобиха предишния си вид. Почти.

Защото той, Осман Бадри, полковник от инженерните войски, наследник на строителния талант, изградил Ниневия и Тир, ученик на великия руснак Степанов, майстор на – маскировката – изкуството да направиш нещо да прилича на друго нещо, или, по-добре, на нищо, – беше построил за Саддам Хюсейн Каала, Крепостта. Никой не можеше да я види и никой не знаеше къде се намира.

Преди да бъде покрита отгоре, Бадри бе наблюдавал как останалите – монтажници и учени – събират страховития топ, чиято цев щеше да стигне чак до звездите. Когато всичко беше готово, те си отидоха и на мястото остана само гарнизонът. Той щеше да живее тук. Никой нямаше да си тръгне пеш оттам. Пристигащите и заминаващите щяха да идват с хеликоптери. Никой от тях нямаше да каца, а щеше да стои надвиснал над малко затревено пространство извън планината. Пристигащи и заминаващи щяха да бъдат със завързани очи. Пилотите и екипажите щяха да бъдат откъснати от света в една-едничка въздушна база, където нямаше да идват посетители, нито пък щеше да има телефони. Последните семена от дива трева бяха пръснати, последните храсти засадени, и Крепостта беше оставена в своето усамотение.

Макар Бадри да не знаеше, работниците, които пристигаха и си отиваха с камиони, сетне биваха прехвърляни в автобуси с боядисани в черно прозорци. Веднъж в една клисура автобусите, превозващи 3000 азиатски работници, спрели, а охраната – побягнала. Взривове предизвикали свличане на склона и всички автобуси били завинаги погребани. Сетне охраната била избита от други. Всички те били видели Каала.

Съзерцанието на Бадри беше прекъснато от внезапно гръмналите викове от командната палатка и сред струпаните в очакване войници се разнесе вестта, че е дошла заповедта за атака.

Инженерът изтича към своя камион, метна се на седалката, а шофьорът форсира двигателя. Останаха по места, докато танковите екипажи на двете гвардейски дивизии, които щяха да бъдат в острието на настъплението, изпълниха въздуха с оглушителен шум, а руските Т-72 загромоляха и, оставяйки зад гърба си летището, поеха по пътя за Кувейт.

Както разказа по-късно на брат си Абделкарим, пилот на изтребител и полковник от военновъздушните сили, всичко било като да стреляш по вързан дивеч. Жалкият полицейски пост на границата бил буквално премазан. Към два часа след полунощ колоната вече прекосила границата и поела на юг. Ако кувейтците са се заблуждавали, че тази армия, четвърта по големина в света, ще напредне до хребета Мутла и там ще дрънка саби, докато Кувейт приеме исканията на президента, просто не са познали. Ако Западът е смятал, че те само ще завземат островите Уарба и Бубиян, за да получи Ирак отдавна желания достъп до Персийския залив, и те са си направили погрешно сметките. Заповедта от Багдад беше: всичко да се превземе.

Малко преди разсъмване се завърза танково сражение северно от Кувейт Сити, недалеч от малкия кувейтски петролодобивен град Джара. Единствената кувейтска бронирана бригада бе хвърлена бързо на север, след като седмица преди това бе задържана назад, за да не провокира иракчаните.

Битката беше неравна. Кувейтците, за които се предполагаше, че са само търговци и живеят от петрола, се биха геройски. Те успяха да задържат елита на Републиканската гвардия в продължение на дял час и така дадоха възможност на част от своите изтребители Скайхок и Мираж да излетят от базата Ахмади, малко по на юг. Огромните съветски Т-72 направиха на парчета по-малките китайски Т-55, с които разполагаха кувейтците. Защитниците загубиха двайсет танка, а оцелелите побързаха да се изтеглят.

Осман Бадри, който наблюдаваше от километър и половина как мастодонтите се въртят и стрелят сред облаци прах и дим, не можеше и да предположи, че един ден същите тези Т-72 ще се пръскат на парчета пред танковете Чалънджър и Абрам на британците и американците.

На разсъмване първите подразделения от острието на атаката навлязоха в северозападните предградия на Кувейт Сити, разделяйки силите си, за да обхванат четирите шосета, които осигуряваха достъп до града от тази посока: шосето за Абу Даби покрай брега, шосето за Джара между предградията Гранада и Андалус, както Пета и Шеста околовръстни магистрали, по на юг. След като се разделиха, четирите колони се насочиха към центъра на града.

Полковник Бадри едва ли беше нужен. Нямаше ровове, които сапьорите му да запълват, нямаше прегради, които да взривяват с динамит, нито бетонни кнехти, които да бъдат отмествани с булдозери. Само веднъж му се наложи да спасява живота си, като се хвърли на земята.

Прелитайки над Сулайбихат, съвсем близо до християнското гробище (макар той да не го знаеше) един Скайхок се спусна откъм слънцето, взе на мушка танка пред Бадри и му изпрати четири ракети въздух-земя. Машината се разтърси, изгуби една верига и пламна. Изпадналият в паника екипаж се изсипа от кулата. После Скайхокът се върна и се залови с камионите зад танка, като от носа му заблестяха пламъци. Бадри видя как пред него изригна асфалт и скочи през вратата в мига, в който шофьорът изпищя от ужас, изви рязко кормилото, камионът падна в канавката и се преобърна.

Нямаше пострадали, но Бадри се вбеси. Кучето му нагло! Завърши пътуването си в друг камион.

През целия ден се чуваха откъслечни престрелки, докато двете дивизии с танковете, артилерията и моторизираната си пехота преминаха с грохот през разпрострелия се нашироко Кувейт Сити. Група кувейтски офицери се затвориха в Министерството на отбраната и храбро се сражаваха с помощта на намерените вътре пистолети и пушки.

Но един иракски офицер, в добро разположение на духа, им даде да разберат, че ако започне да стреля с оръдието си, всички ще загинат. Неколцина от кувейтските бранители се захванаха да спорят с него, ала останалите свалиха униформите си, навлякоха диш-даш и гутра, и се измъкнаха от задния вход. Един от тях по-късно щеше да организира кувейтската съпротива.

По-сериозен отпор беше даден при резиденцията на емир Ал Сабах, макар той и семейството му отдавна да бяха избягали на юг да търсят убежище в Саудитска Арабия. Но съпротивата и там беше смазана.

По залез-слънце полковник Осман Бадри стоеше с гръб към морето в най-северната точка на Кувейт Сити, на улица „Персийски залив“ и гледаше към фасадата на резиденцията, двореца Дасман. Неколцина иракски войници бяха вече вътре и от време на време някой от тях излизаше, понесъл изтръгнат от стената безценен предмет, прескачайки телата по стъпалата и поляната, за да сложи плячката в близкия камион.

Самият той се изкушаваше да вземе някакъв подарък за баща си, но нещо го спираше. Може би възпитанието, което бе получил в онова проклето английско училище, което бе посещавал преди много години в Багдад благодарение на приятелството на баща му с англичанина Мартин и възхищението му от всичко британско.

– Който плячкосва, той краде, а да крадеш не е хубаво. Библията и Коранът го забраняват. Така че не го правете.

И до ден-днешен си спомняше как господин Хартли, директорът на първоначалното училище, спонсорирано от Британския съвет, наставляваше своите ученици – английски и иракски деца.

След като влезе в партията Баас, неведнъж се бе мъчил да убеждава баща си, че англичаните винаги са били империалистически агресори, държали в продължение на векове арабите под свое иго, за да трупат печалби.

А баща му, който бе вече над седемдесет, се усмихваше и казваше:

– Може да са чужденци и неверници, но са възпитани и имат принципи, сине мой. А би ли ми казал какви са принципите на твоя Саддам Хюсейн?

Оказа се невъзможно да набие в дебелата глава на стареца колко важна е партията за Ирак и как нейният ръководител ще изведе страната до победа и слава. После престана с тези разговори от страх баща му да не изтърси нещо за президента, някой съсед да го чуе и да ги вкара всички в беля. Много обичаше баща си и разногласията им бяха само по този въпрос.

И така, заради някакъв си англичанин отпреди двайсет и пет години, той остана настрана от плячкосването на двореца Дасман, макар то да отговаряше на традициите на неговите прадеди.

През онези години в първоначалното училище на фондация Тасисия поне го бяха научили да говори свободно английски и това се оказа полезно, защото на този език можеше да се разбира с полковник Степанов, който в продължение на дълги години служеше като старши офицер от инженерните войски в съветската група военни съветници. Замина си чак след края на студената война.

Осман Бадри беше на трийсет и пет години, а 1990-а се оказа най-важната година в живота му. След време бе споделил с по-големия си брат:

– Стоях си там с гръб към Залива и с лице към двореца Дасман и си мислех: „В името на Пророка, успяхме. Най-сетне превзехме Кувейт, и то за един ден.“ И с това се свърши.

Но се оказа, че е сбъркал.

Докато Рей Уокър „си мъкнеше гъза“, както се изрази самият той, из летището на Абу Даби, тропаше с юмрук по гишето и настояваше на своето конституционно американско право незабавно да получи билет, много негови съотечественици прекарваха една безсънна нощ.

Във Вашингтон, на разстояние седем часови пояса от него, Съветът за национална сигурност остана на крак цяла нощ. Преди членовете му трябваше да се срещат лично в Ситуационната зала в сутерена на Белия дом, но сега вече новите технологии позволяваха да се съвещават, намирайки се на различни места, с помощта на поверителна видеовръзка.

Предишната вечер, все още първи август във Вашингтон, дойдоха първите съобщения за стрелба по северната граница на Кувейт. Това се очакваше. Вече дни наред, оглеждайки този сектор, огромните спътници КХ-11 подаваха данни за струпване на иракски сили. По този начин Вашингтон знаеше повече, отколкото посланикът на САЩ в Кувейт. Проблемът се състоеше в това: какви всъщност бяха намеренията на Саддам Хюсейн? Само да сплашва, или да нахлува?

Към ЦРУ, в Лангли, бяха отправени настойчиви искания, но Управлението не можа да помогне с нищо, изпращайки анализи в стил „може би“, на основата на спътниковите снимки, подавани от Националното управление за разузнаване, и на политически данни, които отдавна бяха известни в Близкоизточния отдел на Държавния департамент.

– Такава информация може да осигури всеки малоумник, – изръмжа Брент Скоукрофт, председателят на Съвета за национална сигурност. – Нямаме ли някой наш човек в иракското правителство?

Полученият отговор бе: „За съжаление, не.“ Този проблем щеше да възниква още месеци наред.

Отговорът на гатанката дойде преди десет часа вечерта, когато президентът Джордж Буш си лягаше и не приемаше повече обаждания от Скоукрофт. Това бе след разсъмване в Персийския залив и иракските танкове бяха отвъд Джара, навлизайки в северозападните предградия на Кувейт Сити.

Както щяха да си спомнят по-късно участниците, нощта се оказа страхотна. Във видеовръзката участваха осем души, представящи Съвета за национална сигурност, Министерството на финансите, Държавния департамент, ЦРУ, Съвета на обединените началник-щабове и Министерството на отбраната. Следваха заповед след заповед и всички се изпълняваха. Тези поредици от заповеди излизаха от набързо свикания комитет КОБРА в Лондон, който беше пет часа по-напред от Вашингтон, но само два назад от Персийския залив.

И двете правителства замразиха всички иракски финансови авоари в чужбина, както и (с разрешението на кувейтските посланици и в двете столици) всички кувейтски авоари, така че на тях да не може да сложи ръка някакво марионетно правителство, поставено от Багдад. С тези решения бяха замразени милиарди и милиарди петродолари.

Президентът Буш беше събуден в 4.45 часа сутринта на 2 август, за да подпише документите. В Лондон госпожа Маргарет Тачър, отдавна будна и повече от бясна, вече бе сторила същото, преди да се качи на самолета си за САЩ.

Друга важна стъпка представляваше спешното свикване на Съвета за сигурност към Обединените нации в Ню Йорк, който да осъди нахлуването и да поиска незабавното изтегляне на Ирак. Това бе постигнато с резолюция 660, подписана в 4.30 часа същата сутрин.

На разсъмване видеоконференцията приключи, участниците имаха два часа да се приберат у дома, да се окъпят, преоблекат, обръснат и да се върнат в осем сутринта в Белия дом за заседание на Съвета за национална сигурност в пълен състав и под личното председателство на президента Джордж Буш.

Новоприсъединилите се за заседанието в пълен състав включваха министъра на отбраната Ричард Чейни, министъра на финансите Никълъс Брейди и министъра на правосъдието Ричард Торнбъроу. Боб Кимит продължаваше да представя Държавния департамент, защото държавният секретар Джеймс Бейкър и неговият заместник Лорънс Игълбъргър отсъстваха от града.

Председателят на Съвета на обединените началник-щабове Колин Пауъл се бе върнал от Флорида, водейки със себе си генерала, стоящ начело на Централното командване – висок, плещест мъж, за когото щеше да се говори повече след време. Когато генерал Колин Пауъл влезе в залата, Норман Шварцкопф крачеше редом с него.

Джордж Буш напусна заседанието в 9.15 сутринта, когато Рей и Мейбел Уокър, преизпълнени с благодарност, вече летяха в посока северозапад към сигурността на родния си дом. На южната поляна президентът се качи на един хеликоптер, за да отиде във военновъздушната база Ендрюс, откъдето се прехвърли на своя самолет и отлетя за Аспен, Колорадо.

По програма трябваше да говори там за „Отбранителните нужди на Съединените щати“. Темата се оказа повече от подходяща, но денят щеше да е доста по-натоварен от предвиденото.

Докато летеше, по телефона му се обади йорданският крал Хюсейн, монархът начело на по-малкия, но зле притиснат от Ирак съсед. Хашемитският крал се намираше в Кайро за разговори с египетския президент Хосни Мубарак.

Крал Хюсейн отчаяно настояваше Америка да даде на арабските държави няколко дни да се опитат да се оправят без война. Самият той предлагаше четиристранна конференция с участието на президента Мубарак, на него самия и на Саддам Хюсейн под председателството на Негово величество саудитския крал Фахд. Беше уверен, че подобна конференция ще убеди иракския диктатор да се изтегли от Кувейт без война. За целта обаче бяха необходими три, може би четири дни. Освен това Ирак не биваше да се осъжда публично от нито една от страните участнички в конфедерацията.

Президентът Буш му заяви: „Имате ги. Ще се съобразя с вас.“ Злощастният Джордж все още не се бе срещнал с дамата от Лондон, която го очакваше в Аспен. Само за два часа тя успя така да го обработи, че той беше готов да изпълни всяко нейно желание.

– Не бива, Джордж, не бива да му се размине. – Застанал срещу искрящите сини очи и отсечените й като с диамант думи, които прерязваха дори шума на климатичната инсталация, Джордж Буш призна, че и Америка няма такова намерение. Приближените му споделиха по-късно, че според тях той се страхувал по-малко от артилерията и танковете на Саддам Хюсейн, отколкото от всяващата ужас дама.

На 3 август Америка подшушна няколко думи на Египет. На президента Мубарак бе напомнено; че неговите въоръжени сили зависят от американските оръжия, че Египет е длъжник на Световната банка и Международния валутен фонд и че получава огромна американска помощ. На 4 август египетското правителство огласи декларация, осъждаща без заобикалки нахлуването на Саддам Хюсейн в Кувейт.

За голямо огорчение, но не и за изненада на йорданския крал, иракският деспот категорично отказа да отиде на конференцията в Джеда и да седне до Хосни Мубарак под председателството на крал Фахд.

За краля на Саудитска Арабия това беше недопустима грубост, демонстрирана в рамките на една култура, която се гордее с изисканата си любезност. Крал Фахд, който зад неизменната си любезност криеше голяма политическа проницателност, не остана доволен.