Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 38 страниц)

Тя беше задача на Амн-ал-Хас. Може да бяха млади, повечето от тях едва навършили двайсет години, но верността им беше фанатична и абсолютна. Командваше ги синът на президента – Кусай.

Никой заговорник не би могъл да знае по кой път ще се движи президентът, кога или в какво превозно средство. Посещенията му в армейски бази или заводи винаги бяха изненадващи не само за посетените, но и за хората около него.

Дори и в Багдад той се местеше от място на място по прищявка, понякога прекарвайки няколко дни в двореца, а друг път се оттегляше в бункера си под хотел „Рашид“.

Всяко блюдо, сипано за него, трябваше първо да бъде опитано пред очите му, а опитващият беше първородният син на готвача. Всяко питие се наливаше от бутилка с непокътнат печат.

Тази сутрин поканата за заседанието в двореца дойде със специален куриер при всеки от членовете на Революционния команден съвет един час преди началото. Така не оставаше време да се подготви атентат.

Лимузините завиваха през портите, оставяха пристигащите и отиваха на специален паркинг. Всеки от членовете на Съвета минаваше през арка за проверка на метал, не бяха разрешени личните оръжия.

Когато се събраха в голямата заседателна зала с масата във формата на „Т“, присъстваха трийсет и трима души. Осмина от тях имаха места на горната част на масата, по четири от двете страни на празния трон в средата. Останалите седяха един срещу друг по дължината на стъблото на „Т“-то.

Седем от присъстващите бяха в кръвно родство с президента и трима с брака си. Тези, плюс още осем бяха от Тикрит или непосредствената му околност. Всички бяха дългогодишни членове на партията Баас.

Десет от трийсет и тримата бяха министри от кабинета, а девет – генерали от армията или военновъздушните сили. Саади Тумах Аббас, бивш командващ Републиканската гвардия, сега повишен в министър на отбраната, седеше широко усмихнат на късата част на масата. Беше заменил Абд ал-Джабер Шеншал, ренегата кюрд, който отдавна бе свързал съдбата си с касапина на собствения му народ.

Сред генералите от армията бяха Мустафа Ради – началник на пехотата, Фарук Ридха – на артилерията, Али Мусули – на инженерните войски и Абдуллах Кадири – на танковите войски.

В долния край на масата бяха тримата мъже, които ръководеха разузнавателния апарат: доктор Убайди – задграничния Мухабарат, Хасан Рахмани – контраразузнаването и Омар Хатиб – тайната полиция.

Когато президентът влезе, всички станаха и започнаха да ръкопляскат. Той се усмихна, седна на стола си, каза им да седнат и започна своето заявление. Не бяха доведени тук, за да обсъждат, а да им се каже нещо.

Единствен зетят на президента не прояви изненада по време на заключителната част. Когато след четиридесетминутно слово, в което напомни за непрекъсната поредица от победи, постигнати под негово ръководство, той им съобщи вестта, непосредствената реакция беше смаяно мълчание.

Че Ирак се опитваше от години, те го знаеха. Но че точно сега, в самото навечерие на войната, е постигнат резултат в тази сфера на техниката, която бе в състояние да всее трепетен страх по целия свят, а дори и сред могъщите американци, изглеждаше невероятно. Божествена намеса. Но божеството не беше горе на небето; то седеше тук, с тях, усмихвайки се на себе си.

Хюсейн Камел, предварително предупреден, стана и поде овациите. Останалите побързаха презглава да го последват, всеки от тях се боеше да не е последният, който се е изправил или е най-умерен в своя възторг. Сетне никой не беше готов първи да спре.

Когато се върна в кабинета си два часа по-късно, Хасан Рахмани, изисканият космополит, който ръководеше контраразузнаването, разчисти бюрото си, заповяда никой да не го безпокои и седна пред чаша силно кафе. Трябваше да помисли, и то задълбочено.

Както и всички присъстващи в залата, вестта го бе разтърсила издълбоко. С един удар балансът на силите в Близкия изток се бе променил, но никой не го знаеше. След като президентът вдигна ръце с възхитително изиграно смущение и даде знак да се прекратят овациите, той отново влезе в ролята си на председателстващ и закле всички присъстващи да мълчат.

Това Рахмани можеше да разбере. Въпреки бурната еуфория, обхванала всички, към която се присъедини безрезервно, той предвиждаше големи проблеми.

Подобно устройство не струва и пукната пара, освен ако приятелите ти и, което е още по-важно, враговете ти знаят, че го имаш. Само тогава потенциалните врагове започват да пълзят към теб като приятели.

Някои държави, разработили оръжието, просто бяха оповестили факта с голям ядрен опит и бяха оставили светът да си направи изводи за последиците. Други, като Израел и Южна Африка, само намекнаха какво притежават, но не потвърдиха, оставяйки светът и най-вече съседите да се догаждат. Понякога това вършеше повече работа; въображението излизаше от контрол.

Но Рахмани беше убеден, че това просто няма да върши работа на Ирак. Ако казаното е вярно, а той не беше далеч от мисълта, че цялата тази работа е нов пропаганден трик, при който се разчита на евентуално изтичане на информация, за да се спечели още едно отлагане на екзекуцията, то никой извън Ирак не би го повярвал.

Единственият начин да бъдат възпрени враговете би бил да се докаже. А това очевидно президентът не искаше да става. Разбира се, имаше и други големи проблеми, свързани с доказването на това твърдение.

За опит на собствена територия не можеше да става и въпрос, щеше да е пълна лудост. Може би някога да е било възможно да се изпрати кораб дълбоко в южната част на Индийския океан, да бъде напуснат и опитът да се проведе там, но не и сега. Всички пристанища бяха плътно блокирани. Но можеха да поканят екип от Международната агенция по атомна енергия във Виена да разгледа и да се убеди, че това не е лъжа. В края на краищата МАГАТЕ беше идвала почти всяка година и винаги беше изкусно заблуждавана за онова, което става. При положение че им позволяха да видят със собствените си очи, те трябваше да повярват, да се покаят за предишната си доверчивост и да потвърдят истината.

Но той, Рахмани, току-що беше чул, че този път официално се забранява. Защо? Защото всичко беше лъжа ли? Или защото президентът е наумил нещо друго? И, нещо още по-важно, какво означаваше това за него, Рахмани?

От месеци насам беше разчитал, че Саддам Хюсейн ще се набута слепешката в една война, която не може да спечели, а я виж какво беше направил. Рахмани беше разчитал на поражение, което да завърши с уредено от американците сваляне на президента и със собственото му издигане в подпомаган от американците режим. Сега нещата се бяха променили. Разбра, че има нужда от време, за да премисли и да реши как да разиграе удивителната нова карта.

Тази вечер, след падането на мрака, на стената зад халдейската черква „Свети Йосиф“ в Християнския квартал се появи знак с тебешир. Приличаше на полегнала осмица.

През нощта жителите на Багдад трепереха. Въпреки непрекъснатата пропаганда по иракското радио и сляпата вяра на мнозина, че всичко казано е вярно, имаше и други, които тайно слушаха предаванията на Световната служба на Би Би Си на арабски, приготвяна в Лондон, но излъчвана от Кипър, и знаеха че Бени Наджите казват истината. Задаваше се война.

В града приемаха, че американците ще започнат с масирана бомбардировка на Багдад, така мислеха дори в Президентския дворец. Щеше да има масови жертви сред цивилното население.

Режимът нямаше нищо против. По високите места смятаха, че глобалният ефект от такова масово избиване на граждани ще предизвика по цял свят отвращение от Америка и ще я принуди да спре и да си отиде. Ето защо все още допускаха такъв голям контингент чуждестранни журналисти, нещо повече – насърчаваха ги да се настанят в хотел „Рашид“. Щеше да има на разположение екскурзоводи, които да отведат бързо чуждестранните телевизионни камери при сцените на геноцид още щом всичко започнеше.

Жителите на Багдад някак не виждаха колко хитро е това съображение. Мнозина вече бяха избягали – чуждите поданици, насочени към йорданската граница, се вливаха във вълната от бежанци от Кувейт, докато иракчаните търсеха спасение в провинцията.

Никой не подозираше, включително и милионите телевизионни зрители в Америка и Европа, какво е истинското равнище на техническо развитие, което сега беше в ръцете на мрачния Чък Хорнър в Рияд. Никой по онова време не можеше да си представи, че повечето цели ще бъдат избирани от меню, подготвено от камерите на сателити в орбита, и че те ще бъдат сривани до земята от насочвани от лазер бомби, които рядко засягаха друго освен предназначената цел.

Жителите на Багдад знаеха като истина, научена от Би Би Си, която се процеждаше през базарите и пазарите, че четири дни след полунощ на 12 януари крайният срок за изтегляне от Кувейт ще изтече и американските бойни самолети ще се появят. Така че градът се бе смълчал в очакване.

Майк Мартин въртеше бавно педалите на велосипеда си, завивайки от улица „Шурджа“ и зад черквата. Минавайки покрай стената, той видя знака с тебешир и продължи по-нататък. В края на уличката спря, слезе от велосипеда и започна да наглася веригата, докато всъщност поглеждаше назад, натам, откъдето беше дошъл, за да види дали нещо не се движи подире му.

Нямаше нищо. Не се чуваше как хората от тайната полиция пристъпват от крак на крак във входовете, от покривите не се подаваха глави. Върна се назад, посегна с влажния парцал, изтри знака и продължи нататък.

Осмицата означаваше, че долу при реката, на по-малко от километър, под плочата в изоставения двор в пресечката на улица „Абу Науас“ го чака съобщение.

Като момче бе играл там, тичайки с Хасан Рахмани и Абделкарим Бадри покрай пристаните, там, където уличните продавачи приготвяха чудесен масгуф на жарава от камилски тръни, предлагайки на минувачите крехките порции от речен шаран, уловен в Тигър.

Магазините бяха затворени, чайните – с капаци на прозорците; малцина се скитаха покрай пристаните както те едно време. Тишината му беше полезна. Накрая на „Абу Науас“ видя група цивилни полицаи от АМАМ, но те не обърнаха внимание на фелаха, който въртеше педалите. Окуражи се при вида им; АМАМ бяха много несръчни. Ако устройваха полицейски надзор над тайника, те нямаше да сложат цяла група на такова видно място в началото на улицата, а щяха да се опитат да го направят по-елегантно, но все нещо щяха да сбъркат.

Съобщението беше там. Плочата моментално се върна на мястото си, сгънатата хартия влезе в долните му гащи. Минути след това пресичаше Тигър по моста Ахрар, връщайки се от Рисафа в Карч, а оттам в къщата на съветския дипломат в Мансур.

През изтеклите девет седмици животът бе улегнал в оградената със стени вила. Руската готвачка и съпругът й се отнасяха справедливо с него, а той бе започнал да говори по няколко думи от езика им. Пазаруваше всеки ден пресни продукти, което му даваше добро основание да обслужва всички свои тайници. Беше предал четиринайсет съобщения за невидимия Йерихон и бе получил петнайсет от него.

АМАМ го бяха спирали осем пъти, но всеки път смиреното му поведение, велосипедът и кошницата със зеленчуци, плодове, кафе, подправки и хранителни продукти, плюс писмото от дипломатическото домакинство и видимата му нищета ги караше да го отпращат по пътя му.

Нямаше как да знае какви бойни планове се оформят в Рияд, но трябваше да написва всички въпроси към Йерихон, след като ги изслуша на запис, и да чете отговорите му, за да ги изпрати на Саймън Паксман в кратките си предавания.

Бидейки военен, той можеше само да оцени, че политическите и военни сведения, давани от Йерихон, сигурно са безценни за командващия генерал, който подготвяше нападението над Ирак.

Вече беше получил нафтова печка за бараката и петромаксова лампа, за да я осветява. Купени от пазара чували от зебло служеха за пердета на всички прозорци и ако някой се доближеше, хрускането на дребните камъчета навреме го предупреждаваше.

Тази нощ се върна благодарен за топлината на дома си, дръпна резето на вратата, провери дали пердетата покриват всеки квадратен сантиметър от прозорците, запали лампата и прочете последното съобщение на Йерихон. Беше по-кратко от обикновено, но това не намаляваше въздействието му. Прочете го два пъти, да се увери, че не е престанал изведнъж да разбира арабски, и промърмори: „Боже Господи!“, махна разхлабените плочи от пода и извади касетофона.

За да е сигурен, че ще бъде разбран добре, прочете съобщението бавно и внимателно както на арабски, така и на английски, превключи на ускоряване и превърна петминутния си запис в секунда и половина предаване.

Излъчи го двайсет минути след полунощ.

Тъй като знаеше, че прозорецът за предаванията е между петнайсет и трийсет минути след полунощ, Саймън Паксман не си бе дал труда да си легне. Когато съобщението пристигна, той играеше карти с един от радистите. Вторият радист донесе вестта от апаратната.

– Мисля, че трябва да дойдеш и да чуеш това… веднага, Саймън – рече той.

Макар че СИС беше изпратил много повече хора, връзката с Йерихон се смяташе за толкова секретна, че по нея работеха само Паксман, ръководителят на бюрото на СИС в Рияд Джулиан Грей и двамата радисти. Трите им стаи бяха практически изолирани от останалата част от вилата.

Саймън Паксман изслуша гласа, който идваше от големия магнетофон в „апаратната“, всъщност преустроена спалня. Отначало Мартин говореше на арабски, прочитайки буквално ръкописното съобщение от Йерихон, сетне прочете два пъти своя превод на английски.

Докато го слушаше, Паксман усети голяма студена ръка да прониква дълбоко във вътрешностите му. Нещо беше се объркало, много лошо се бе объркало. Онова, което чуваше, просто не можеше да е така. Двамата други мъже стояха мълчаливо до него.

– Това той ли е? – попита настойчиво още щом съобщението завърши. Първата му мисъл беше, че Мартин е хванат и гласът е на някой, който го имитира.

– Той е, проверих на осцилоскопа. Няма съмнение, че е той.

Човешките гласове се отличават помежду си и разликата остава, независимо от усилията да се наподобят. Преди Майк Мартин да замине за Багдад, записаха гласа му. Сетне направиха същото с предаванията му, да не би ускоряването и забавянето, заедно с изкривяванията от звукозаписните машини или сателитното радиопредаване да станат причина за разлики.

Гласът, който се обади от Багдад тази нощ, съвпадаше със записания. Говореше Мартин и никой друг.

Второто, от което се страхуваше Паксман, беше да не са го хванали, измъчвали и принудили да предава това. Отхвърли мисълта като съвсем невероятна.

Имаше предварително уговорени думи, пауза, поколебаване, покашляне, което би предупредило хората в Рияд, че не предава по своя воля. И друго – беше предавал само три дни преди това.

Иракската тайна полиция може да е брутална, но не работи бързо. А Мартин беше корав човек. Ако си пречупен и преобърнат с такава скорост, човек се превръща в разнебитена, измъчена дрипа и това се проявява в изказа му.

Което означаваше, че Мартин говори истината – прочетеното от него съобщение беше точно каквото бе получил същата нощ от Йерихон. Което го оставяше с много неизвестни. Дали Йерихон е прав, греши или лъже.

– Извикайте Джулиан – нареди Паксман на един от радистите.

Докато човекът отиде да доведе Джулиан Грей от горния етаж, Паксман се обади по специалния телефон на своя американски колега Чип Барбър.

– Чип, ще направиш добре да си домъкнеш задника тук бързо – рече му той.

Човекът на ЦРУ бързо се разсъни. Нещо в гласа на англичанина му подсказа, че не е време за нощни закачки.

– Проблеми ли, друже?

– Така ми се струва – призна Паксман.

Барбър прекоси града и се озова в щаба на СИС за половин час, навлякъл пуловер и панталони върху пижамата си. Беше един след полунощ. Дотогава Паксман беше направил презапис на английски и арабски, както и дешифровка на двата езика. Двамата радисти, които бяха работили в продължение на години в Близкия изток и говореха свободно езика, потвърдиха, че преводът на Мартин е много точен.

– Сигурно се шегува – прошепна Барбър, след като чу записа.

Паксман изреди всички проверки, които вече беше направил, за да установи дали това е автентичният глас на Мартин.

– Виж какво, Саймън, това е само съобщение на Йерихон, който твърди, че е чул Саддам да казва това нещо тази сутрин… извинявай, предишната сутрин. Най-вероятно Саддам лъже. Не бива да забравяме, че той лъже за добър ден и за довиждане.

Независимо дали лъжеше или не, това не беше въпрос, който да се решава в Рияд. Местните бюра на СИС и ЦРУ можеха да подават на своите генерали тактическа и дори стратегическа военна информация от Йерихон, но политическите въпроси отнасяха до Лондон и Вашингтон. Барбър погледна часовника си. Във Вашингтон сега беше седем вечерта.

– По това време вече си бъркат коктейлите – рече той. – Ще направят добре да ги забъркат силнички. Ще предам съобщението в Лангли веднага.

– В Лондон пият какао и ядат бисквити – каза Паксман на свой ред. – Ще предам това в Сенчъри Хаус. Нека те се оправят с него.

Барбър си тръгна със своето копие от предаването, за да го изпрати на Бил Стюарт, кодирано по максимално сигурен начин, като му даде най-високия възможен приоритет – „космическо“. Това означаваше, че където и да се намира, шифровчиците ще го издирят и ще му кажат да се обади от сигурен телефон.

Паксман направи същото за Стив Ланг, когото щяха да събудят посред нощ и да му кажат да напусне топлото си легло, да излезе на студа и да тръгне към Лондон.

Оставаше още едно последно нещо, което можеше да направи Паксман, и той го стори; Мартин имаше радиопрозорец само за прослушване в четири часа сутринта. Паксман изчака да дойде това време и изпрати на своя човек в Багдад много кратко, но съвсем ясно съобщение. В него се казваше, че Мартин не бива да прави опит да се доближи до който и да е от тайниците си, докато не му се обадят. За всеки случай.

Йорданският студент Карим постигаше бавен, но непрекъснат напредък в ухажването на фройлайн Едит Харденберг. Тя му позволяваше да я държи за ръка, докато вървяха из улиците на Стара Виена и паважът проскърцваше под краката им от студа. Тя дори призна пред себе си, че намира държането за ръце приятно.

През втората седмица на януари тя получи билети за Бургтеатър – плати ги Карим. Гледаха пиеса от Грилпарцер – „Крал Гигус и неговият пръстен“.

Преди да влязат, тя възбудено обясни, че в нея става дума за стар крал с неколцина сина и че онзи, който наследи пръстена му, ще наследи и трона. Карим седя погълнат от представлението и зададе няколко въпроса по отношение на текста, към който непрекъснато се обръщаше.

В антракта Едит с удоволствие му отговори. След време Ави Херцог щеше да каже на Барзилаи, че всичко било също толкова интересно, както да гледаш как съхне боя.

– Ти си филистер – му рече човекът от Мосад. – Нямаш култура.

– Та аз не съм тук заради културата си – отвърна Ави.

– Тогава си върши работата.

В неделя Едит, набожна католичка, отиде на сутрешна литургия във Фотивкирхе. Карим обясни, че бидейки мюсюлманин, не може да я придружи, но с удоволствие ще я изчака в едно кафене от другата страна на площада.

След това, докато си пиеха кафето, към което съвсем съзнателно бе добавил шнапс и това накара бузите й да порозовеят, той обясни какви са приликите и разликите между християнството и исляма – общото служене на единствения истински Господ, поредицата от патриарси и пророци, повелите на Свещените книги и моралните кодекси. Едит бе изпълнена със страх, но и очарована. Питаше се дали слушайки всичко това, не застрашава безсмъртната си душа, но бе смаяна да научи, че е грешала, смятайки, че мюсюлманите се прекланят пред идоли.

– Бих желал да излезем да вечеряме – рече Карим три дни по-късно.

– Хубаво, но харчиш прекалено много по мен – рече Едит. Тя установи, че може да се вглежда с удоволствие в младото му лице и нежните кестеняви очи, докато в същото време непрекъснато се предупреждаваше, че десетгодишната разлика между тях прави повече от смешно нещо друго освен платонично приятелство.

– Не в ресторант.

– Къде тогава?

– Би ли ми сготвила нещо, Едит? Можеш да готвиш, нали? Истинска виенска храна?

Тя пламна при мисълта. Всяка вечер, освен ако не отиваше на концерт, си сготвяше скромна вечеря и я изяждаше в малката ниша на апартаментчето си, която служеше за трапезария. „Да, разбира се, че умея да готвя. Толкова време вече готвя.“

Освен това той я бе водил в няколко скъпи ресторанта… да не говорим, че беше изключително добре възпитан и мил млад мъж. В това положително нямаше нищо лошо.

Малко е да се каже, че съобщението на Йерихон от нощта на 12 срещу 13 януари предизвика загриженост в определени тайни кръгове в Лондон и Вашингтон. „Овладяна паника“ е по-близкото определение на положението.

Един от проблемите бе малкият кръг от хора, които знаеха за съществуването на Йерихон, камо ли за подробности, свързани с него. Принципът „само който трябва да знае“ може да звучи прекалено придирчиво и дори маниакално, но той е в сила поради една причина.

Всички централи се чувстват задължени към агентите, които работят в обстановка на голям риск, независимо колко са достойни за презрение като човешки същества.

Фактът, че Йерихон очевидно е наемник, а не идеалист, нямаше никакво значение, фактът, че цинично предава страната и правителството си, нямаше връзка с това. Така или иначе иракското правителство беше отблъскващо, значи един негодник предава група други негодници.

Работата беше там, че като се оставят настрана очевидната му ценност и фактът, че сведенията му спокойно можеха да намалят загубите на съюзниците на бойното поле, Йерихон беше изключително скъпа инвестиция и двете агенции, които го използваха, бяха ограничили кръга на онези, които знаеха за него, до малка групичка посветени. За съществуването на Йерихон не беше казано на министри, политици, държавни чиновници и военни.

Следователно продуктът, получаван от него, се маскираше по най-различни начини. Бяха използвани цяла поредица от легенди, за да се обясни откъде постъпва този порой от сведения.

Така например твърдяха, че за разположението на войските научават от поредица дезертирали иракски войници от кувейтския боен театър, включително един несъществуващ майор, когото продължавали да разпитват в тайна база на разузнаването в Близкия изток, но извън Саудитска Арабия.

За научната и техническата информация, свързана с оръжията за масово унищожение, казваха, че са я получили от иракски аспирант, който учел в Имперския колеж в Лондон, но се влюбил в английско момиче и преминал към англичаните, както и от едно интензивно проучване сред европейските специалисти, работили в Ирак между 1985-а и 1990-а.

Политическите данни се приписваха на най-различни бежанци, напуснали Ирак, на тайни радиопредавания от окупиран Кувейт и на блестящи резултати на прехващаните на военни съобщения и електронни сигнали, на прослушване и въздушно наблюдение.

Но как да обяснят пряк доклад за думите на самия Саддам, колкото и невероятно да беше онова, което твърдеше, произнесени на закрито съвещание в собствения му дворец, без да признаят, че имат агент на най-високо място в Багдад?

Опасностите, свързани с такова едно признание, бяха ужасяващи. На първо място, може да има изтичане на информация. Винаги има изтичане на информация. Изтича информация за документи на кабинети, за ведомствени докладни записки, както и за разменени писма.

По мнението на разузнавателната общност политиците са най-тежкият случай. Ако се вярва на кошмарните видения на ръководителите на разузнаването, те говорят на жените си, на любовниците си от дамски и мъжки пол, на фризьорките си, шофьорите и барманите. Те дори разговарят поверително помежду си, докато над масата им се е надвесил някой сервитьор.

Като се добави към това и фактът, че във Великобритания и Америка печатът и другите средства за масово осведомяване разполагат с ветерани, чийто талант да разследват кара Скотланд Ярд и ФБР да изглеждат бавно загряващи, човек може да разбере какъв проблем беше да се обяснява информацията на Йерихон, без да се признава, че той съществува.

И накрая, в Лондон и Вашингтон продължаваше да има стотици иракски студенти, някои от тях положително агенти на доктор Исмаил Убайди от Мухабарат, винаги готови да докладват у дома каквото чуеха и видеха.

Не ставаше въпрос само, че някой може да разобличи по име Йерихон, това би било невъзможно. Но само един нежелан намек, че от Багдад идва информация, и контраразузнавателната мрежа на Рахмани щеше да заработи усилено, за да открие и изолира източника. В най-добрия случай това би гарантирало бъдещото мълчание на Йерихон, тъй като той щеше да се постави в безопасност, а в най-лошия – щяха да го заловят.

Докато продължаваха да се отброяват последните часове до въздушната война, двете централи отново се свързаха с бившите си експерти по въпросите на ядрената физика и поискаха от тях бързо да преразгледат дадената вече информация. Имаше ли, в последна сметка, някаква допустима вероятност Ирак да разполага с по-голям и по-бърз завод за отделяне на изотопа, отколкото се е смятало преди?

Във Великобритания се консултираха отново със специалистите в Харуел и Олдърмастън; в Америка – в Сандия, Ливърмор и Лос Аламос. Отделът „Z“ в Ливърмор, чийто персонал непрекъснато следи разпространението на ядрените оръжия в Третия свят, бе подложен на специален натиск.

Учените отново, доста сопнато при това, потвърдиха казаното вече от тях. Дори да се приемеше най-лошото възможно развитие на нещата, заявиха те; дори да се приеме, че има не една, а две завършени каскади от газоводифузионни центрофуги, които работят не от една, а от две години, няма начин Ирак да разполага с повече от половината от количеството уран 235, необходим за едно устройство със средна мощност.

Това остави на централите редица възможности за избор.

Саддам греши, защото и него са го излъгали. Заключение – малко вероятно. Отговорните за това биха платили с живота си за подобно оскърбление на президента.

Саддам го е казал, но е излъгал. Заключение – съвсем вероятно. За да повдигне духа на отпадащите и разтревожени свои поддръжници. Но тогава защо съобщава вестта само на най-приближените си фанатици, които не отпадат духом и не се тревожат? Пропагандата за повдигане на духа е предназначена за масите и чужбина. На това нямаше отговор.

Саддам не го е казал. Заключение: съобщеното представлява всъщност куп лъжи. Вторично заключение: Йерихон е излъгал, защото е алчен за пари и смята, че при задаващата се война времето скоро ще изтече. Етикетът с цената, която бе сложил на информацията си, беше за един милион долара.

Йерихон е излъгал, защото е бил разобличен и е разкрил всичко. Заключение: също възможно и това поставя в страхотна опасност човека, който е в Багдад, за да поддържа връзката.

В този момент ЦРУ се настани здраво на шофьорското място. Тъй като плащаше, Лангли имаше пълното право да го направи.

– Ще ти кажа окончателната присъда, Стив – рече Бил Стюарт на Стив Ланг вечерта на 14 януари по сигурната линия, която свързва ЦРУ със Сенчъри Хаус. – Саддам греши или лъже, Йерихон греши или лъже. Каквото и да е, Чичо Сам няма да плати милион гущери в банкова сметка във Виена за такъв боклук.

– Значи няма как да е вярна възможността, която не сте взели предвид, така ли, Бил?

– За какво става дума?

– Че Саддам го е казал и е прав?

– Няма начин. Това е елементарен номер. И ние няма да се хванем на въдицата. Йерихон беше чудесен в продължение на девет седмици, макар сега да трябва да проверяваме отново всичко, което ни е дал. Половината вече е доказана и е добра стока. Но той гръмна всичко с последното си съобщение. Смятаме, че той е приключен. Не знаем защо, но това е мъдрото заключение от връх планината.

– Това ни създава проблеми, Бил.

– Зная, друже, и затова ти се обаждам минутки след приключването на съвещанието при директора. Или са хванали Йерихон и той е казал на бандата главорези всичко, или се готви да се измъква. Но сигурно като разбере, че не му пращаме милиона долари, ще стане неприятен. И в двата случая това е лошо за вашия човек там. Добър е, нали?

– Най-добрият. Страхотно смел.

– Тогава го измъквайте оттам, Стив. Бързо.

– Смятам, че ще трябва да направим това, Бил. Благодаря ти, че ми каза. Жалко, беше добра операция.

Стюарт затвори. Ланг отиде горе да се види със сър Колин. Решението беше взето в рамките на един час.

До часа за закуска на сутринта на 15 януари всеки член на самолетните екипажи в Саудитска Арабия, бил той американец, англичанин, французин, италианец, саудитец или кувейтец, знаеше, че бойните действия ще започнат.

Политиците и дипломатите не бяха успели да ги предотвратят. Този ден всички въздушни поделения преминаха в състояние на бойна готовност. Нервните центрове на кампанията се помещаваха в три ведомства в Рияд.

В периферията на военновъздушната база Рияд имаше няколко огромни бараки с климатични инсталации, получили името „депото“ поради зелената светлина, която ги изпълваше през брезента. Това беше първият филтър за приливната вълна от снимки, доставяни от въздушното разузнаване в продължение на изминалите седмици, която щеше да се удвои и утрои през идващите.

Резултатите от работата на „депото“, синтез на най-важната снимкова информация, която се стичаше от множеството разузнавателни набези, отиваха на километър и половина по-нататък по същия път в главната квартира на Кралските саудитски военновъздушни сили, голяма част от която беше преотстъпена на Централните военновъздушни сили, СЕНТАФ.

Под грамадната сграда от сив бетон и стъкло, изградена на колони и дълга 150 метра, има мазе, което заема цялата й дължина, и там, едно ниво под земята, бяха настанени СЕНТАФ.

Въпреки огромните му размери, в мазето все пак нямаше достатъчно пространство, затова паркингът беше задръстен от още зелени палатки и преносими бараки, където продължаваше тълкуването на снимките.

Фокусът на всичко това се намираше в мазето – съвместния център за разчитане на образи, множество свързани помежду си помещения, в които в течение на цялата война работеха 250 специалисти, англичани и американци, от трите рода войски и от всички чинове. Това беше Черната дупка.

Теоретически тя беше на подчинение на главнокомандващия военновъздушните сили генерал Чък Хорнър, но тъй като често го викаха в Министерството на отбраната, още километър и половина по-нататък, там присъстваше обикновено неговият заместник генерал Бъстър Глосън.