Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 38 страниц)

Мартин откри вилата и я разпозна по малката месингова табелка, която известяваше, че това е резиденция, принадлежаща на посолството на СССР. Дръпна веригата до портата и зачака.

След няколко минути тя се отвори и на нея се показа едър, ниско остриган руснак, облечен в белия кител на прислужник.

– Да? – рече той.

Мартин отвърна на арабски, с угодническото хленчене на молител, който говори на стоящ по-горе от него. Руснакът се намръщи. Мартин бръкна в дрехата и извади картата си за самоличност. Това вече беше познато на прислужника, в неговата страна знаеха какво е това личен паспорт. Взе картата, каза: „Чакай“ на арабски и затвори вратата.

Върна се след пет минути, давайки знак на иракчанина в зацапания диш-даш да мине в двора. Тръгнаха към стълбите, които водеха към главния вход на вилата. Когато стигнаха до подножието им, горе се появи един мъж, който рече на слугата на руски:

– Достатъчно, аз ще се оправя.

Слугата изгледа за последен път арабина кръвнишки и влезе в къщата.

Юрий Куликов, първи секретар на Съветското посолство, беше професионален дипломат, за когото заповедта, получена от Москва, беше скандална, но неизбежна. Явно в момента вечеряше, защото стискаше в ръка салфетка, с която си попиваше устните, докато слизаше по стълбите.

– Ето те значи – рече на руски той. – Виж какво, след като трябва да изпълняваме този фарс, да го изпълняваме. Но лично аз няма да имам нищо общо с това. Понимаеш?

Мартин, който не говореше руски, сви безпомощно рамене и рече на арабски:

– Моля, бей?

Куликов прие промяната на езика като неизречено безочие. Мартин осъзна, че съветският дипломат наистина смята нежелания нов член на персонала си за свой сънародник, натрапен от онези скапани шпиони от Лубянка в Москва, и изпита иронично задоволство.

– О, много добре, щом така искаш, нека да е арабски – рече троснато Куликов. И той беше учил арабски, който говореше добре с остър руски акцент, и проклет да беше, ако се оставеше този агент на КГБ да му се перчи насреща.

Затова продължи на арабски.

– Ето ти картата. Ето и писмото, което наредих да приготвят за теб. Ще живееш в бараката в далечния край на градината, ще я поддържаш в ред и ще ходиш на пазар. Извън това не искам нищо да зная. Ако те хванат, ще казвам, че съм те взел най-добронамерено. Сега върви си върши работата и махни тези проклети кокошки. Не искам да ми съсипят градината.

Де да беше така, мислеше си той вкиснат, докато се връщаше да довърши прекъснатата си вечеря. Ако пипнат този селяндур, онези от АМАМ скоро ще разберат, че е руснак, и уверението, че е от неговия персонал по случайност, щеше да звучи толкова правдоподобно, колкото че по Тигър карат кънки. Вътрешно Юрий Куликов кипеше от гняв към Москва.

Майк Мартин откри квартирата си при задната стена на трите декара градина. Беше бунгало с едно помещение, в което имаше походно легло, маса, два стола, ред куки на стената, кана и леген на шкафа в единия ъгъл.

По-нататъшното проучване разкри наблизо нужник и кран със студена вода на стената. Тоалетът очевидно щеше да е съвсем примитивен, а храната вероятно щяха да му подават от вратата на кухнята, зад вилата. Въздъхна. Къщата край Рияд остана много далеч. Намери няколко свещи и кибрит. На мъждивата им светлина метна одеяла на прозорците и се залови да обработва грубите плочи на пода с джобното си ножче.

След като цял час стърга плесенясалия хоросан, успя да вдигне четири от тях, а след още четвърт час копане с цветарската лопатка, която откри в близката барака с инструменти, направи дупка, която можа да поеме радиостанцията, батериите, касетофона и сателитната чиния. Смес от кал и слюнка, натрита в цепнатините между плочите, скри и последните следи от дейността му.

Малко преди полунощ изряза с ножа си фалшивото дъно на кошницата и изсипа сламата на истинското дъно, така че не остана и следа от празното място отдолу. Докато работеше, кокошките ровеха по пода, търсейки с надежда несъществуващи зърна, но не ги намериха и изкълваха няколко буболечки.

Мартин изяде последните маслини и остатъка от сиренето, сподели парчето питка със спътничките си, заедно с канче вода, налято от крана на стената.

Кокошките бяха върнати в кошницата и ако все пак забелязаха, че домът им е с десет сантиметра по-дълбок, не се оплакаха. Бяха уморени и заспаха.

Като последен жест преди да се завие в одеялото и да последва примера им, Мартин препика обилно в тъмното розите на Куликов.

Вътрешният му часовник го накара да се събуди в 4 сутринта. Извади апаратурата от пластмасовите торбички, записа кратко съобщение за Рияд, ускори го двеста пъти, свърза касетофона с предавателя и изправи сателитната чиния, която зае по-голямата част от мястото в средата на бараката, и я насочи към отворената врата.

В 4.45 ч. изпрати единичен „откос“ по канала за деня, разглоби отново всичко и го върна под пода.

Небето над Рияд все още беше катраненочерно, когато една подобна чиния на покрива над бюрото на СИС улови едносекундния сигнал и го подаде в комуникационния център. „Прозорецът“ за предаванията беше от 4.30 до 5.00 ч. сутринта и прослушвателите стояха будни.

Две въртящи се ленти записаха предаването от Багдад и предупредителната светлина премига, за да привлече вниманието на операторите. Те забавиха съобщението двеста пъти, докато зазвуча в слушалките в „открит“ текст. Един от тях го стенографира, сетне го написа на пишеща машина и излезе от стаята.

В 5.15 ч. някаква ръка разтърси и събуди ръководителя на бюрото Джулиан Грей.

– Черната мечка. Настанил се е.

С нарастваща възбуда Грей прочете дешифровката и отиде да събуди Саймън Паксман. Ръководителят на сектора за Ирак сега беше командирован за продължително време в Рияд, а задълженията му в Лондон бяха поети от неговия помощник. Той седна в леглото съвършено буден и прочете листчето.

– Мамка му, дотук добре.

– Проблемът може да възникне – рече Грей, – когато се опита да събуди Йерихон.

Мисълта беше отрезвяваща. Бившият агент на Мосад в Багдад стоеше изключен от системата цели три месеца. Можеше да е разкрит, заловен, или просто да не желае повече да работи. Можеше да е изпратен далеч, още повече ако се окажеше, че това е генералът, който командваше войските в Кувейт. Всичко можеше да се е случило. Паксман стана.

– Обади се в Лондон. Дали ще има кафе?

– Ще кажа на Мохамед да направи – отвърна Грей.

В пет и половина, когато хората в къщата се размърдаха, Майк Мартин поливаше лехите. Готвачката, гърдеста рускиня, го видя от прозореца си и когато водата завря, го извика от кухнята.

– Как вас зовут? – попита тя, сетне помисли за момент и използва арабската дума за „име“.

– Махмуд – отвърна Мартин.

– Е, ето ти чаша кафе, Махмуд.

Мартин кимна с глава няколко пъти в знак, че е очарован, мърморейки „шукрън“ и поемайки горещата чаша с две ръце. Не се шегуваше – кафето беше чудесно, истинско и първата топла напитка, откакто пи чай откъм саудитската страна на границата.

Закуската беше в седем, купа леща и питка, които омете. Явно слугата от предишната вечер и съпругата му, готвачката, се грижеха за първия секретар Куликов, който изглежда беше неженен. В осем Мартин се бе запознал с шофьора, иракчанин, който знаеше малко руски и можеше да се използва да превежда прости неща.

Майк реши да не се сближава прекалено с шофьора, който можеше да е пробутан от АМАМ или дори от контраразузнаването на Рахмани. Оказа се, че това не е проблем; агент или не, шофьорът беше сноб и се отнесе с презрение към новия градинар. Все пак се съгласи да обясни на готвачката, че Мартин трябва да излезе за малко, защото работодателят им му е заповядал да се отърве от кокошките си.

Веднъж озовал се на улицата, той се отправи към автогарата, пускайки кокошките на свобода на едно празно място по пътя. Както е присъщо на много арабски градове, автогарата на Багдад не е просто място, където човек се качва на автобуси, отправили се към провинцията. Той е кипеж от трудови хора, където човек може да купи и продаде разни неща. Покрай южната стена е разположен много полезен битпазар. Там, след необходимия пазарлък, Мартин купи раздрънкан велосипед, който скърцаше жаловито, когато човек се качеше на него, но скоро, след като му се капна малко масло, замлъкна в знак на благодарност.

Той знаеше, че няма да разполага с кола и дори моторът би изглеждал прекален лукс за един скромен градинар. Спомняше си как слугата на баща му въртеше педалите от пазар на пазар из града, за да купи продуктите за деня, а доколкото виждаше, велосипедът продължаваше да е съвършено нормален начин на придвижване на обикновените хора.

Поработи малко с джобното ножче и изряза капака на кафеза за пилетата, превръщайки го в отворена квадратна кошница, която прикрепи отзад към багажника с помощта на две здрави гумени въжета, направени от вентилаторни ремъци, които купи от забутан гараж.

Отиде с велосипеда обратно в центъра и от един книжар на улица „Шурджа“, срещу католическата черква „Свети Йосиф“, където ходят да се молят християните халдейци, купи четири разноцветни тебешира.

Спомняше си района от дете, Агид ал Насара, или Християнския квартал, а улиците „Шурджа“ и „Банк“ продължаваха да са пълни с неправилно паркирани коли и чужденци, които бродеха из магазините за билки и подправки.

Когато беше момче, през Тигър имаше само три моста: Железопътния на север, Новия мост в средата, и Фейсал на юг. Сега бяха станали девет. Четири дни след началото на въздушната война, която все още предстоеше да започне, не остана и един, защото Черната дупка в Рияд ги включи в целите и всички бяха разрушени. Но в тази последна седмица на ноември животът в града течеше неспирно през тях.

Другото, което забеляза, беше вездесъщото присъствие на АМАМ, тайната полиция, макар че повечето от представителите й не се стараеха да остават в тайна. Те наблюдаваха по ъглите на улиците и от паркирани коли. На два пъти видя да спират чужденци и да искат от тях да покажат личните си карти, и още два пъти същото нещо се случи на иракчани. Чужденците посрещаха това с примирено раздразнение, но иракчаните проявяваха страх.

На пръв поглед животът в града течеше нормално и жителите на Багдад бяха все така весело настроени, както ги помнеше, но антените му долавяха, че под повърхността върви, силно и дълбоко, течението на страха, наложен от тиранина в големия палат надолу по реката, към моста Тамуз.

Само веднъж тази сутрин той долови намек за онова, което мнозина иракчани изпитваха всеки Божи ден. Беше на пазара за плодове и зеленчуци в Касра и се пазареше с един възрастен продавач за цената на малко пресни плодове. След като руснаците щяха да го хранят с варива и хляб, можеше да подсили менюто си с по някой и друг плод.

Наблизо четирима от АМАМ обискираха грубо един младеж, а сетне го пуснаха да си върви. Старият продавач на плодове се изкашля, плю в праха, като за малко не улучи няколко от своите патладжани, и промърмори.

– Един ден Бени Наджи ще се върнат и ще прогонят тази измет.

– Внимавай, старче, това са глупави приказки – прошепна Мартин, опипвайки прасковите, за да се увери дали са зрели. Старецът се втренчи в него.

– Откъде си, братко?

– От далече. Едно село на север, отвъд Баджи.

– Ако се вслушаш в съвета на един старец, върни се там. Много съм видял. От небето ще дойдат Бени Наджи, да, и Бени ел Калб.

Отново се изплю и този път патладжаните нямаха късмет. Мартин купи праскови и лимони и завъртя педалите по обратния път. По пладне беше в къщата на първия секретар на Съветското посолство. Куликов отдавна бе отишъл в посолството заедно с шофьора, затова, макар готвачката да му се скара на руски, той сви рамене и се зае с градината.

Но старият човек го заинтригува. Както изглежда, някои предвиждаха навлизането в собствената им страна и нямаха нищо против него. Изразът „ще прогони тази измет“ би могъл да се отнася само до тайната полиция, а оттам и до Саддам Хюсейн.

По улиците на Багдад наричат англичаните Бени Наджи. Кой точно е този Наджи, остава неясно, защото е обвит в мъглявината на миналото, но се смята, че е бил мъдър и свят човек. Младите британски офицери, изпратени по тези места по време на империята, ходели да го видят, да седнат в краката му и да слушат мъдрите му слова. Макар да били християни и следователно неверници, се отнасял с тях като със собствени синове, затова хората започнали да ги наричат „синовете на Наджи“.

Американците ги наричат Бени ел Калб. На арабски „калб“ означава куче, а, за съжаление, в арабската култура на кучето не се гледа с добро око.

Гидеон Барзилаи откри поне нещо успокоително в доклада за Винклербанк, осигурен от банкера-саян на посолството. То му показа посоката, в която трябва да тръгне.

Първата му задача трябваше да е да разбере кой от тримата вицепрезиденти: Кеслер, Гемютлих и Блай, управлява сметката на иракския ренегат Йерихон.

Най-бързо това би станало с телефонен разговор, но от доклада му бе станало ясно, че нито един от тях няма да каже нищо по отворена линия.

Отправи искане в дълбоко закодирано съобщение, изпратено от укрепеното под Израелското посолство във Виена бюро на Мосад, и получи положителен отговор от Тел Авив.

Той имаше формата на писмо, подправено на истинска бланка, измъкната от една от най-старите и ползващи се с добра репутация банки във Великобритания – Кутс, Лондон, банкери на Нейно величество кралицата.

Подписът дори беше идеално факсимиле от автографа на действително съществуващ висш служител на Кутс в Отдела за чужбина. Както на плика, така и в писмото нямаше обръщение по име и то започваше просто с: „Уважаеми господине…“

Текстът беше прост и по същество. Важен клиент на Кутс скоро щял да прави значителен превод в шифрованата сметка на клиент на Винклербанк, а именно сметка номер еди-кой си. Клиентът на Кутс им съобщил, че поради технически причини ще има забавяне от няколко дни до осъществяването на превода. Ако клиентът на Винклербанк запита защо сумата не е пристигнала навреме, Кутс ще бъдат изключително благодарни, ако господата Винклер информират техния клиент, че преводът наистина е на път и ще пристигне без никакво излишно забавяне. И, накрая, Кутс ще са много благодарни, ако бъдат уведомени за пристигането на своето писмо.

Барзилаи смяташе, че тъй като банките обичат да получават пари, а Винклербанк повече от много други, сериозната стара банка на улица „Балгасе“ ще бъде така любезна да отговори с писмо на банкерите на кралската династия Уиндзор. И се оказа прав.

Пликът от Тел Авив съответстваше на хартията и носеше британски печати, очевидно нанесени от пощенската станция на Трафалгар Скуеър два дни преди това. Беше адресиран до ДИРЕКТОРА, СМЕТКИ НА ЗАДГРАНИЧНИ КЛИЕНТИ, ВИНКЛЕРБАНК и т.н. Разбира се, такава длъжност във Винклербанк нямаше, тъй като работата беше разделена между трима.

Пликът беше пъхнат късно през нощта в пощенската кутия на банката.

По това време специалният екип Ярид наблюдаваше банката вече цяла седмица, отбелязвайки и снимайки рутинното й ежедневие – кога я отварят и затварят, кога пристига пощата, кога тръгва куриерът из града, кога служителката на рецепцията сяда зад бюрото си във фоайето на партера, а охраната – на едно по-малко бюро срещу нея.

Винклербанк не беше настанена в нова сграда. „Балгасе“, както и целият район на Францисканерплац се намира в старата част на града, близо до Зингерщрасе. Вероятно сградата на банката някога е била жилище на семейство на тежък търговец, солидна и просторна, скрита зад тежка дървена врата, украсена с дискретна месингова табела. Хората от екипа бяха разгледали разположението на подобна къща на площада, представяйки се за клиенти на счетоводната кантора, настанена в нея. Сградата беше само пететажна, с не повече от шест стаи на етаж.

Едно от нещата, които те забелязаха, бе, че всяка вечер, тъкмо преди времето за затваряне, изходящата кореспонденция се пуска в пощенската кутия на площада. Тази работа вършеше портиерът-охрана, който след това се връщаше в сградата, за да държи вратата отворена, докато персоналът излезе навън. Най-накрая, преди да си тръгне самият той за вкъщи, пускаше в сградата нощния пазач, който се затваряше отвътре, дърпайки безброй резета, сякаш дебелата дървена врата трябваше да издържи удара на брониран автомобил.

Преди пликът от Кутс, Лондон, да бъде пуснат в пощенската кутия на банката, ръководителят на „техничарите“ от Невиот разгледа пощенската кутия на Францисканерплац и презрително се изсмя. Тя едва ли представляваше проблем. Един от хората му беше първокласен специалист по отваряне на ключалки и той я отвори и затвори за три минути. Благодарение на онова, което разбра за нея, когато я отвори, той успя да направи ключ. След няколко дребни донатъкмявания изработеният от него ключ работеше не по-зле от този на пощенския служител.

По-нататъшното наблюдение разкри, че охраната на банката пуска изходящата кореспонденция между двайсет и трийсет минути преди редовното й събиране в 6 ч. следобед от служебния пикап на пощите.

В деня, когато писмото на Кутс падна през процепа на пощенската кутия, хората от специалния екип Ярид и ключарят от Невиот работеха съвместно. Докато охраната на банката се връщаше по уличката към сградата, ключарят отвори вратичката на пощенската кутия. Двайсет и двата плика от Винклербанк лежаха най-отгоре. За трийсет секунди извадиха плика адресиран до господата Кутс в Лондон, върнаха останалите и заключиха отново кутията.

И петимата членове на екипа Ярид бяха пръснати по площада, за да не би някой да се опита да попречи на „пощаджията“, чиято униформа, купена набързо във вехтошарски магазин, приличаше забележително на действителните униформи на виенските пощенски служители.

Добродушните виенчани не бяха свикнали агенти от Близкия изток да нарушават неприкосновеността на пощенските им кутии; на площада по това време имаше само двама души и никой от тях не обърна внимание на човека, който изглеждаше като пощенски служител и се занимаваше със законната си работа. Двайсет минути по-късно истинският пощенски служител свърши онова, което трябваше, но предишните минувачи вече ги нямаше, и на тяхно място бяха дошли други.

Барзилаи отвори отговора на Винклербанк до Кутс и забеляза, че е кратък, но любезен, като уведомяваше за получаването на писмото им. Бе написан на приличен английски и подписан от Волфганг Гемютлих. Ръководителят на операцията вече знаеше точно кой контролира сметката на Йерихон. Оставаше да го пречупят или да се доберат до него. Но Барзилаи не знаеше, че проблемите му едва сега започват.

Когато Майк Мартин напусна руската резиденция в Мансур, отдавна се беше стъмнило. Не виждаше никаква причина да безпокои руснаците, излизайки през главната врата; имаше една много по-малка врата на задната стена с ръждясала ключалка, от която му дадоха ключ. Той извади велосипеда си на уличката, заключи отново вратата и започна да върти педалите.

Знаеше, че му предстои много работа. Чилийският дипломат Монкада беше описал подробно и точно на служителите на Мосад, които го разпитаха след като напусна страната, къде е разположил трите тайника предназначени за съобщения от него за Йерихон, и къде трябва да се сложат знаците с тебешир, за да подскажат на невидимия информатор, че го чака съобщение. Мартин реши, че не му остава друго, освен да използва и трите наведнъж, като остави едно и също съобщение навсякъде.

Беше написал тези съобщения на арабски на тънка хартия за въздушна поща и бе сгънал всяко от тях в квадратна пластмасова торбичка. Трите торбички бяха прикрепени с лепенки от вътрешната страна на бедрото му. Тебеширите се намираха в страничен джоб.

Първата му спирка беше гробището Алуазия, от другата страна на реката в Рисафа. Познаваше го, защото го помнеше от едно време и го бе разучавал продължително на снимки в Рияд. Но да намери вадещата се тухла в тъмното, беше нещо съвсем различно.

Около десет минути опипва с върховете на пръстите в тъмнината, преди да открие онова, което му трябваше. Но беше точно там, където бе казал Монкада. Измъкна тухлата, пъхна пластмасовия плик зад нея и я върна на мястото й.

Следващият обект също беше стара и разнебитена стена, този път близо до разрушената крепост в Аадхамия, където от древния ров бе останало едно застояло езерце. Недалеч от крепостта се намираше светилището Иман Аладхам, старо и рухнало като крепостта. Мартин намери стената и самотното дърво, растящо опряно в нея. Пресегна се зад дървото и преброи десет реда тухли от горе на долу. Десетата тухла се клатеше като прогнил зъб. Мартин провери дали някой не го следи, но беше съвършено сам; никой не би искал да се доближи до това пусто място след стъмване.

Третата и последна спирка беше друго гробище, този път британското, отдавна изоставено, в Уазирая, близо до Турското посолство. Както и в Кувейт, трябваше да намери един гроб, но скривалището не беше под мрамора на плочата, а в малка каменна ваза, циментирана там, където би трябвало да е надгробният камък, в края на отдавна изоставен парцел.

– Няма нищо – прошепна Мартин на отдавна покойния войник на Империята, който почиваше отдолу, – продължавай в същия дух, чудесно се справяш.

Тъй като Монкада беше работил в сградата на Обединените нации на километри надолу по пътя за летището, той съвсем разумно беше избрал местата, където да оставя знаците с тебешир, близо до широките улици на Мансур, за да могат да се забелязват от минаваща кола. Правилото беше, че онзи, който види знака, ще разбере за кой от тайниците става дума и ще го изтрие с влажна кърпа. Минавайки оттам след ден-два, онзи, който е поставил знака, ще забележи, че го няма, и ще знае, че съобщението му е получено и (по всяка вероятност) тайникът е посетен, а пратката – прибрана.

По този начин двамата агенти бяха поддържали, без да се срещнат, връзка в продължение на две години.

За разлика от Монкада, Мартин нямаше кола, затова въртя педалите на велосипеда по цялото това разстояние. Първия знак, кръста на Свети Андрей, наподобяващ „X“, направи със син тебешир върху каменна колона при портата на изоставена резиденция.

Втория, Лорански кръст*, нанесе с бял тебешир върху ръждивочервената ламаринена врата на гараж, намиращ се на гърба на една къща в Ярмък. Третият – ислямски полумесец с хоризонтална черта през средата, изписа с червен тебешир върху стената на сградата на Съюза на арабските журналисти, в края на квартала Мутанаби. Иракските журналисти не са насърчавани да проявяват голямо любопитство и някакъв знак с тебешир на стената им едва ли щеше да попадне в заглавията.

[* Лоранският кръст има две хоризонтални линии, като едната е по-малка от другата. – Б.пр.]

Нямаше как да знае, въпреки предположението на Монкада, че информаторът може да се върне, дали Йерихон продължава да кръстосва града и да наднича от прозореца на колата си да види дали по разни стени има оставени знаци. Оставаше му само да проверява всеки ден и да чака.

Беше 7 ноември, когато забеляза, че знака с бял тебешир го няма. Дали пък собственикът на гаража не бе решил да почисти ръждясалата тенекия?

Мартин продължи нататък. Липсваше и синият тебешир на портата; също така и червеният на стената на журналистите.

Тази нощ той посети и трите тайника, предвидени за съобщения от Йерихон за неговата свръзка.

Единият беше зад разхлабена тухла на гърба на стената, която затваря зеленчуковия пазар Касра откъм ул. „Садуна“. Там го чакаше сгънат лист тънка като лукова ципа хартия. Вторият – под един разхлабен камък на перваза на полусъборена къща в лабиринта от криви улички на северния бряг на реката, близо до моста Шухада – даде същия резултат. В третия и последен, под разхлабена плоча от настилката на изоставен двор до Абу Науас, намери трети къс тънка хартия.

Мартин ги залепи с лента около лявото си бедро и завъртя педалите към Мансур.

На трептящата светлина на свещта ги прочете. Съдържаха едно и също съобщение. Йерихон бил жив и здрав. Готов бил да работи отново за Запада и разбирал, че сега англичаните и американците са получателите на неговата информация. Но рисковете бяха нараснали неимоверно, и съответно на това и хонорарите му. Очакваше да разбере дали са съгласни на тези условия и да му кажат какво искат да знаят.

Мартин изгори трите съобщения и смачка пепелта на прах. Вече знаеше отговорите и на двете запитвания. Лангли беше готов да прояви щедрост, истинска щедрост, ако продуктът е качествен. Що се отнася до необходимата информация, Мартин беше запаметил списък от въпроси относно настроението на Саддам, неговата стратегия и разположението на големи командни центрове и места, където се произвеждат оръжия за масово унищожение.

Тъкмо преди разсъмване той изпрати известие на Рияд:

ЙЕРИХОН ОТНОВО ВЛИЗА В ИГРАТА.

На 10 ноември д-р Тери Мартин се върна в малкия си и разхвърлян кабинет във факултета по ориенталистика и африканистика и намери бележка от секретарката си, сложена на видно място на подложката за писане.

„Обади се някакъв господин Плъмър; каза, че имате телефонния му номер и знаете за какво става дума.“

Текстът беше рязък и това показваше, че г-ца Уърдсуърд е била раздразнена. Тя беше дама, на която се харесваше да покровителства поверените й академични бройки по собственическия начин, присъщ на кокошка, измътила пиленца. А това очевидно означаваше, че трябва да знае какво става по всяко време. Хората, които отказваха да й кажат защо се обаждат и по какъв въпрос, не се радваха на нейното одобрение.

Зимният семестър беше в разгара си и при купа нови студенти, с които трябваше да се оправя, Тери Мартин почти беше забравил за молбата си към директора на Арабския сектор в Правителствения щаб на съобщенията.

Когато се обади, Плъмър беше излязъл да обядва; Мартин беше зает със следобедни лекции до четири. Обади се в Глостършър в пет и хвана Плъмър тъкмо преди да си тръгне за вкъщи.

– А, да – рече Плъмър. – Спомняте си, че помолихте да ви дадем нещо странно, нещо неразбираемо, нали? Нашата станция в Кипър е уловила нещо, което изглежда изключително трудно. Можете да го чуете, ако искате.

– Тук в Лондон ли? – попита Мартин.

– О, не, боя се, че не. Разбира се, имаме го на лента, но честно казано, трябва да го чуете на голямата машина с всички нейни възможности за усилване на звука. Обикновен касетофон няма да има това качество. Записът е доста глух, дори моите араби не могат да го разберат.

И за двамата дните до края на седмицата бяха заети изцяло. Мартин се съгласи да отиде с колата си в неделя, а Плъмър предложи да го заведе на обед в „една доста прилична кръчма на около километър и половина от службата“.

Никой в заведението с дебели стари греди на тавана не обърна внимание на двамата мъже, облечени в сака от туид. И двамата поръчаха неделното печено говеждо и йоркширски пудинг.

– Не знаем кои разговарят – рече Плъмър, – но очевидно това са доста високопоставени хора. По някаква причина оня, който се обажда, използва открита телефонна линия и изглежда се връща от Кувейт. Може би това е телефонът в колата му – знаем, че не е от армейската мрежа, следователно човекът, с когото вероятно говори, не е военен. Може би е някакъв висш служител.

Говеждото дойде и те престанаха да разговарят, докато им го сервираха с печени картофи и пащърнак. Когато сервитьорката ги остави, Плъмър продължи.

– Този, който се обажда, сякаш обсъжда съобщения на Иракските военновъздушни сили, че американците и англичаните все по-често изпращат въздушни патрули току до границата, които в последния миг завиват встрани.

Мартин кимна. Беше чувал за тази тактика. Тя имаше за цел да проследи каква ще е реакцията на иракската противовъздушна отбрана на такива привидни навлизания в тяхното въздушно пространство, като по този начин я принуди да „освети“ радарните си екрани и насочващите приспособления на ракетите САМ, така че точното им местоположение да бъде засечено от самолетите АУАКС, които кръжаха над Персийския залив.

– Той споменава за Бени ел Калб. Кучите синове, имайки предвид американците, а онзи, от другата страна, се смее и подхвърля, че Ирак греши, като реагира на тази тактика, която очевидно цели да разкрие позициите на отбраната му.

Сетне първият човек споменава нещо, което не можем да разберем. На това място има някакво изкривяване, атмосферни смущения или нещо от този род. Успяваме да усилим звука и да отстраним страничния шум, но на това място той произнася неясно думите си.

Във всеки случай другият се ядосва и му казва да млъкне и да затвори телефона. Нещо повече, този същият, за когото смятаме, че се намира в Багдад, трясва слушалката. Бих желал да чуеш последните две изречения.

След обяда Плъмър закара Мартин до прослушвателния комплекс, който продължаваше да работи по същия начин, както и във всеки работен ден. В едно изолирано от външни шумове помещение, което приличаше много на звукозаписно студио, Плъмър нареди на един оператор да пусне тайнствения запис. Двамата с Мартин седяха мълчаливо, докато гърлените гласове от Ирак изпълниха стаята.

Разговорът започна така, както го описа Плъмър. Към края иракчанинът, който, както изглеждаше, се бе обадил, сякаш се възбуди. Гласът му промени височината си.

– Не за дълго, рефик. Скоро ще…

Сетне започнаха страничните шумове и думите се изкривиха. Но те подействаха върху човека в Багдад като шок. Той прекъсна другия:

– Млъкни, ибн-ал-гахба.

Сетне тресна слушалката, сякаш внезапно и с ужас осъзнал, че линията не е сигурна.

Операторът пусна записа три пъти на малко по-различна скорост.

– Какво смяташ?

– Първо, и двамата са партийни членове – отвърна Мартин. – Само хората от партийната йерархия използват обръщението „рефик“, другарю.

– Точно така, следователно имаме двама големи началници, които си бъбрят за струпването на американско оръжие и за провокациите на американската авиация при границата.

– После един от тях се възбужда, вероятно се гневи, донякъде изпада в екзалтация. Използва израза „не за дълго“…

– Иска да каже, че ще настъпят промени ли? – попита Плъмър.

– Така изглежда – отвърна Мартин.

– Следват изкривените думи. Но чуй как реагира другият, Тери. Той не само прекъсва разговора, а нарича колегата си „курвенски син“. Доста силничко, а?

– Много силно. Само по-старшият от двамата може да използва този израз и да му се размине – потвърди Мартин. – Какво, по дяволите, го е предизвикало?

– Изкривената част от записа. Чуй отново.

Операторът пусна отново тази фраза.

– Нещо за Аллах? – предположи Плъмър. – Скоро ще бъдем с Аллах? Ще бъдем в ръцете на Аллах?