Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 38 страниц)

Онези, които планираха въздушната война в Черната дупка, се справяха всеки ден, ако не и всеки час, с един документ, наречен Основен график на целите, списък и карта на всичко в Ирак, което беше определено за „удряне“. От него те извличаха онова, което трябваше да прави през деня всеки командир на военновъздушна част, разузнавачът на ескадрилата, щабните офицери и екипажите в театъра на военните действия – Заповедта за разпределение на задачите.

Тази заповед за деня беше страшно подробен документ, който възлизаше на повече от сто машинописни страници. Необходими бяха три дни, за да се приготви.

Първо идваше Разделянето по дялове – решението за процентите на видовете цели в Ирак, които могат да бъдат атакувани в един ден, и видовете налични самолети, подходящи за такива нападения.

Ден втори бе зает с Определянето – превръщането на процентите от цели за обработка в числа и места. Ден трети беше отделен за Разпределението – решаването на това „кой какво получава“. В процеса на това разпределение се определяше например, че това е за британските Торнадо, онова за американските Страйк Игъл, това за флотските Томкет, другото за Фантомите, а третото пък за Б-52 – въздушните крепости.

Едва тогава всяка ескадрила и всяко ято получаваше менюто за следващия ден. След това вече беше тяхна задача да свършат работата – да намерят целта, да разработят маршрута, да се свържат с въздушните танкери, да планират посоката на удара, да изчислят кои ще са вторичните цели, в случай на невъзможност да нападнат възложените, и да очертаят пътя за връщане.

Командирът на ескадрилата подбираше екипажите си – редица ескадрили имаха много възложени им за деня цели – определяха кои да водят двойките и техните партньори.

Оръжейниците, какъвто беше и Дон Уокър, подбираха с какво ще бъдат въоръжени – с „желязо“ или „тъпи“ бомби, които падат право надолу, с насочвани от лазер бомби, насочвани от лазер ракети и т.н.

Километър и половина по-нататък, по стария път за аерогарата се намираше третата сграда. Саудитското Министерство на отбраната е огромно, пет свързани помежду си основни корпуса от блестящ на слънцето бял цимент, високи седем етажа с вити колони до четвъртия.

Тъкмо на този четвърти етаж за генерал Норман Шварцкопф беше отделен красив апартамент, в който рядко се отбиваше, по-често полягаше в малкия едностаен апартамент в сутерена, където беше близо до командния си пункт.

Общо министерството е дълго 400 метра и високо трийсет, разточителство, което даде дивиденти по време на Войната в Залива, когато Рияд стана домакин на толкова много нечакани чужденци.

Под земята има още два етажа по цялата дължина на сградата и командването на коалицията беше получило шейсет от тези четиристотин метра.

Там генералите се съвещаваха през цялата война, следейки на огромна карта информацията на щабните офицери, които сочеха какво се е придвижило, какъв е бил отговорът на Ирак и неговата диспозиция.

Скрит от горещото слънце в този януарски ден, един британски командир на ескадрила стоеше пред стената, на която бяха посочени 700-те цели в Ирак – 240 приоритетни, останалите вторични, и рече: „Е, това ще е, горе-долу.“

Но, за жалост, не беше. Без щабните офицери да знаят, независимо от всички сателити и цялата техника, обикновената човешка находчивост във вид на маскировка ги бе измамила.

На стотици площадки в Ирак и Кувейт под мрежите имаше иракски танкове, добре обозначени и определени за цели от съюзниците поради металното съдържание, отразено на радарите горе високо. В много случаи те бяха направени от дъски, шперплат и ламарина, а варелите с железен скрап в тях реагираха по съответния начин на сензорите.

Върху стотици стари шасита от камиони сега имаше макети на тръби за изстрелване на ракети Скъд, и всички тези мобилни „пускови устройства“ щяха да бъдат тържествено пръснати на парчета.

Но далеч по-сериозен беше фактът, че не бяха установени седемдесет големи цели, свързани с оръжия за масово унищожение, защото бяха дълбоко заровени или хитро замаскирани.

Едва по-късно щабовете щяха да се питат как иракчаните успяха с такава невероятна скорост да възстановят цели унищожени дивизии; едва по-късно инспекторите на Обединените нации щяха да откриват завод след завод и склад след склад, които бяха убегнали и оцелели, знаейки, че има още други, заровени дълбоко под земята.

Но в онзи горещ ден през 1991-ва никой не знаеше тези неща. Онова, което младите мъже на бойните линии от Табук на запад до Бахрейн на изток, и до свръхсекретната Хамис Мушаит на юг знаеха, бе, че след четирийсет часа ще тръгнат да се сражават и някои няма да се върнат.

През този последен ден преди да започнат окончателните инструктажи, повечето от тях изпратиха писма до дома. Някои дъвчеха моливите си и се чудеха какво да пишат. Други мислеха за жените и децата си и плачеха, докато пишеха; ръцете, свикнали да управляват много тонове смъртоносен метал, се мъчеха да измислят как да изразят какво чувстват с думи, които не вършеха работа; влюбени се опитваха да напишат онова, което е трябвало да нашепват преди; бащи внушаваха на синовете си, че ако се случи най-лошото, да се грижат за своите майки.

Капитан Дон Уокър чу вестта заедно е останалите екипажи от Ракетите, 336-а ескадрила от Тактическата изтребителна ескадрила, предадена като пестеливо съобщение от командира на Крилото в Ал Харз. Беше точно преди девет часа сутринта и слънцето вече бе стоварило горещината си върху пустинята, досущ боен чук върху очакващата го наковалня.

Докато личният състав се изнизваше един по един от голямата палатка за инструктажи, нямаше ги обикновения смях и закачки, а всеки бе потънал в собствените си мисли. Те бяха до голяма степен едни и същи; последният опит да се избегне войната бе направен и се бе провалил; политиците и дипломатите бяха летели от съвещание на съвещание, пъчили се бяха и декламирали, настоявали, притискали, молили, заплашвали и убеждавали, за да избегнат войната… и не бяха успели.

Така поне вярваха тези млади мъже, които току-що чуха, че приказките са свършили, не можейки да разберат, че от месеци насам са били определени за този ден.

Уокър наблюдаваше как неговият командир на ескадрила Стив Търнър върви тежко към палатката си да напише онова, което истински вярваше, че ще е последното му писмо до Бети Джейн в Голдсбъро, Северна Каролина. Ранди Робъртс размени няколко тихи думи с Бумър Хенри, двамата се разделиха и тръгнаха в различни посоки.

Младият мъж от Оклахома гледаше към бледосиньото небе, където беше копнял да бъде още като малко момче в Тълса и където скоро можеше да умре през трийсетата година от живота си, и насочи стъпките си извън периметъра. Както и всички останали искаше да е сам.

В базата Ал Харз нямаше ограда, а само охрено море от пясък и плоски обли камъни, което се простираше до хоризонта, а отвъд него до следващия, и до следващия… Мина покрай подобните на мидени черупки хангари, струпани около бетонната полоса, където механиците работеха върху поверените им машини, а техните началници минаваха от група на група, разговаряха и проверяваха, за да се уверят, че всяка от рожбите им, които най-накрая тръгваха на война, ще бъде дотолкова безукорна машина, доколкото може да е безукорно нещо, сътворено от човешка ръка.

Уокър зърна сред тях и собствения си Игъл и както винаги, когато гледаше отдалеч самолета Ф-15, изпита страхопочитание пред неговия вид, внушаващ мълчалива заплаха. Той стоеше приклекнал безмълвно сред кипежа от мъже и жени в работни комбинезони, които пълзяха по цялото му могъщо тяло, недосегаем за обич или сласт, омраза или страх, търпеливо чакащ момента най-сетне да направи онова, за което е бил замислен – да донесе пламък и смърт на народа, определен от американския президент. Уокър завидя на своя Игъл, задето въпреки невероятната си сложност нищо не изпитва и никога няма да се бои.

Напусна брезентовия град и закрачи по каменната равнина, почти без да усеща горещината на слънцето на раменете си.

Осем години бе пилотирал самолетите на своята страна и го бе правил, защото това му харесваше. Но никога не беше се замислял действително, истински, над перспективата да умре в сражение. Част от съзнанието на всеки боен пилот се занимава с мисълта да опита изкуството, куража и превъзходството на самолета си срещу друг мъж в действителен, а не в симулиран сблъсък. Но друга част от него винаги приема, че такова нещо няма да се случи. Че никога няма да се стигне дотам, да убива синовете на други майки, или да бъде убит от тях.

Тази сутрин, както и всички останали, той най-накрая осъзна, че наистина се е стигнало до това; че всичките години на учение и обучение най-сетне го бяха довели до този ден и това място; че след четирийсет часа ще изведе своя Игъл отново в небето и този път може и да не се върне.

Като останалите и той мислеше за дома. Беше единствено дете, нямаше жена, затова мислеше за родителите си. Спомни си всички случки и места от детството си в Тълса – как в деня, когато получи първата си бейзболна ръкавица, принуди баща си да играе с него в двора зад къщата, докато слънцето не залезе.

Мислите му се върнаха назад към ваканциите, които прекарваха заедно, докато не замина да следва, а сетне постъпи в авиацията. Най-добре си спомняше времето, когато, дванайсетгодишен, баща му го заведе на рибарски излет само за мъже в Аляска по време на лятната ваканция.

Тогава Рей Уокър беше почти двайсет години по-млад, по-слаб и в по-добра форма, по-силен от сина си, преди годините да преобърнат нещата. Наеха каяк с водач заедно с други курортисти и се плъзнаха по леденостудените води на Гласиър Бей, гледаха как черните мечки берат боровинки по планинските склонове, как моржовете в залива се припичат на слънце върху последните останали плаващи парчета лед през август и слънцето се издига над ледника Мендънхол, зад Жюно. Заедно изтеглиха две трийсет и пет килограмови чудовища от Халибът Хоул и издърпваха дълбоководната царска сьомга от каналите край Ситка.

Установи, че върви през море от нагорещен като пещ пясък в страна далеч от родината, а по лицето му се стичат сълзи, неизбърсани, засъхващи на слънцето. Ако загинеше, никога нямаше да се ожени, нито да има свои деца. На два пъти почти стигна до предложение – един път на момиче в колежа, но тогава все още беше много млад и дълбоко хлътнал, втория път на една по-зряла жена, която срещна извън базата близо до Макконъл, която му даде да разбере, че никога няма да стане съпруга на пилот на реактивен самолет.

Сега му се искаше, както никога преди, да има свои деца; искаше да има съпруга, при която да се връща у дома в края на деня, и дъщеря, която да завива в леглото и да й разказва приказки за лека нощ, да има син, когото да учи как да хване въртящата се футболна топка, да хвърля и лови бейзболна топка, да ходи из планината и да лови риба, тъй както баща му го учеше; Нещо повече, искаше да се върне в Тълса и да прегърне отново майка си, която толкова се бе тревожила за нещата, които вършеше, и храбро се правеше, че съвсем не е така…

Накрая младият пилот се върна в базата, седна на паянтова маса в палатката, която делеше с други, и се опита да напише писмо до дома. Не го биваше да пише писма. Думите не идваха лесно. Обикновено започваше да описва какво се е случило в последно време в ескадрилата, къде е ходил, какво е времето. Това трябваше да е съвсем различно.

Подобно на много синове през този ден написа две страници на родителите си. Опита се да обясни какво му се върти из главата, което не беше лесно.

Писа им какво са им съобщили тази сутрин и какво означава това и ги помоли да не се тревожат за него. Беше преминал през най-доброто обучение в света и летеше на най-добрия изтребител в света, в най-добрата бойна авиация в света.

Писа им, че съжалява за всички онези пъти, когато им е причинявал болка, и им благодари за всичко, което са направили за него през годините от деня, когато за първи път е трябвало да му бършат дупето, до времето, когато бяха прекосили страната, за да присъстват на парада на завършващите, и генералът закачи на гърдите му жадуваните криле на летец-изтребител.

След четирийсет часа той отново ще излети със своя Игъл от пистата, но този път ще е различно. За първи път ще се стреми да отнема живота на други човешки същества и те ще се стремят да отнемат неговия.

Той няма да види лицата им, нито ще почувства страха им, тъй както те няма да знаят за неговия, защото такава беше съвременната война. Но ако успееха, а той не успееше, искаше родителите му да знаят колко ги обича и се надяваше, че е бил добър син.

Свърши и запечата писмото си. В този ден писма запечатваха на длъж и на шир из Саудитска Арабия. Сетне военната поща ги събра и ги достави в Трентър и Тълса, в Лондон и Руан, в Рим.

Тази нощ Майк Мартин получи съобщение от своите ръководители в Рияд. Когато пусна лентата на прослушване, говореше Саймън Паксман. Посланието беше кратко, ясно и по същество.

В предишното си съобщение Йерихон бил сбъркал, напълно и изцяло. Всички научни проверки доказвали, че няма начин да е прав.

Сбъркал е съзнателно или несъзнателно. В първия случай трябва да се е преобърнал – подмамен от жаждата за пари, или е бил преобърнат. Във втория случай щял да бъде обиден, защото ЦРУ отказвало категорично да му даде и пукнат долар за такъв продукт.

При това положение не оставало друго, освен да приемат, че със съдействието на Йерихон цялата операция е предадена на иракското контраразузнаване, сега в разпореждане на „твоя приятел Хасан Рахмани“, или скоро ще бъде, ако Йерихон потърси отмъщение, като изпрати на Рахмани анонимно донесение.

Сега вече трябвало да приемат, че и шестте тайници са компрометирани. При никакви обстоятелства не бивало да се доближава до тях. Мартин трябвало да подготви бягството си от Ирак при първата безопасна възможност, може би под прикритието на хаоса, който щял да настъпи след двайсет и четири часа. Край на съобщението.

Мартин размишлява до сутринта. Не се изненада, че Западът не вярва на Йерихон. Това, че заплащането на наемника сега се преустановява, беше удар. Та човекът само бе докладвал какво е казал Саддам на едно съвещание. Следователно ако Саддам е лъгал, това не е нещо ново. Какво е трябвало да направи Йерихон – да не му обърне внимание? Сигурно безочието му да иска един милион долара е довело до този резултат.

Извън това логиката на Паксман беше безпогрешна. До четири, може би пет дни, Йерихон щеше да провери и да открие, че пари не са пристигнали. Той щеше да се ядоса, да се озлоби. Ако самият не е бил разкрит и не е в ръцете на Омар Хатиб, Мъчителя, той спокойно би могъл да отвърне с анонимно донесение.

Но пък щеше да е глупаво от негова страна да го направи. Ако хванеха и прекършеха Мартин, а той не беше убеден колко болка би могъл да понесе в ръцете на Хатиб и неговите професионалисти в Гимнастическия салон, собствената му информация би могла да ги насочи към Йерихон, който и да беше той.

Все пак хората вършат глупости. Паксман беше прав, тайниците може би се наблюдаваха. Колкото до бягството му от Багдад, беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. От слуховете по пазарите Мартин беше научил, че пътищата извън града гъмжали от патрули на АМАМ и военната полиция, които търсели дезертьори и хора, които не се озовават на повиквателните си. Писмото от съветския дипломат Куликов, с което разполагаше, му позволяваше единствено да служи на този човек като градинар в Багдад. Трудно щеше да обясни на пропускателен пост за какво е тръгнал на запад в пустинята, където беше заровен моторът му.

В последна сметка реши за известно време да остане на съветска територия. Това вероятно беше най-сигурното място в Багдад.

Глава 15

Крайният срок, даден на Саддам Хюсейн да се изтегли от Кувейт, изтече в полунощ на 16 януари. В хиляди стаи, бараки и палатки из цяла Саудитска Арабия, в Червено море и Персийския залив мъже поглеждаха часовниците си, а сетне се поглеждаха един друг. Нямаха какво да си кажат.

Два етажа под саудитското Министерство на военновъздушните сили, зад стоманени врати, които са в състояние да защитят всеки банков трезор по света, напрежението рязко спадна. След цялата работа, цялото планиране, няколко часа нямаше какво повече да се прави. Сега всичко беше в ръцете на по-младите. Те бяха получили задачите си, щяха да ги изпълнят в най-дълбоката тъмнина, далеч над главите на генералите.

В 2.15 сутринта в оперативната зала влезе генерал Шварцкопф. Той прочете обръщение към войските, свещеникът изрече молитва и главнокомандващият каза: „Добре, да се залавяме за работа.“

В пустинята хората вече се бяха заловили на работа. Първи през границата прелетяха не бойните самолети, а ято от осем хеликоптера Апачи от 101-ва въздушнодесантна дивизия. Задачата им беше ограничена, но с ключово значение.

На север от границата, пред Багдад имаше две мощни иракски радарни бази, които контролираха цялото небе над Залива от изток до западната пустиня.

Хеликоптерите бяха избрани, въпреки ниската си скорост в сравнение със свръхзвуковите реактивни изтребители, по две причини. Летейки ниско над пустинята, те можеха да преминат под лъча на радара и да се приближат към базата, без да бъдат забелязани; освен това командирите искаха човешко око да се увери, при това отблизо, че базите са наистина разрушени. Единствено хеликоптерите можеха да направят това. Ако радарите останеха да действат, това можеше да коства много човешки жертви.

Апачите свършиха всичко, което им бе поръчано. Откриха огън, преди да са ги забелязали. Всички на борда им имаха шлемове за нощно виждане, които дават на пилотите възможност при пълна тъмнина да различат всяко нещо, сякаш е осветено от ярка луна.

Разрушиха първо електрическите генератори, които подаваха захранване на радарите, сетне средствата за свръзка, с помощта на които можеха да съобщят за присъствието им на ракетни площадки по-навътре в страната; най-накрая пръснаха и чиниите на радарите.

За по-малко от две минути изстреляха двайсет и седем насочвани с лазер ракети Хелфайър, сто 70-мм ракети и четири хиляди тежки снаряда. От двете радарни инсталации останаха само димящи развалини.

С изпълнението на своята задача те отвориха огромна дупка в системата за въздушна отбрана на Ирак и през тази дупка започна да се излива потокът от атакуващи самолети.

Хората, запознати с плана за въздушна война на генерал Чък Дорнър, твърдят, че той е едно от най-блестящите произведения, които някога са били разработвани. В него има хирургическа точност, етапност и достатъчно гъвкавост, за да се нагоди към всяка нововъзникнала ситуация.

Първият етап има съвсем ясни цели и води естествено до другите три етапа. Той предвижда да бъде разрушена цялата система за въздушна отбрана на Ирак и първоначалното превъзходство на съюзниците във въздуха да се превърне в пълно господство. За да успеят следващите три етапа в рамките на самоналожения срок от трийсет и пет дни, съюзническите самолети трябваше да летят съвсем безпрепятствено в иракското въздушно пространство.

Ключът към смазването на въздушната отбрана на Ирак беше радарът. В съвременната война радарът е единственото най-важно и най-използвано средство, независимо колко бляскави са останалите елементи във въоръжението.

Радарът открива идващите бойни самолети; радарът насочва собствените изтребители да ги пресрещат; радарът насочва противосамолетните ракети и оръдията.

Разрушаването на радарните инсталации прави противника сляп като боксьор тежка категория, който е излязъл на ринга, но нищо не вижда. Може да е едър и силен, може да има страхотен удар, но противникът му е в състояние да се движи около невиждащия Самсон, да удря и блъска по безпомощния гигант, докато постигне целта си.

През голямата дупка, пробита в изнесеното напред радарно прикритие на Ирак, се втурнаха самолети Торнадо и Игъл, Ф-111 Ардварк и Ф-4Г Уайлд Уизъл и поеха към радарните инсталации навътре в страната, към ракетните бази, насочвани от тези радари, към командните центрове, където се намираха иракските генерали, и свързочните възли, чрез които генералите се опитваха да говорят с изнесените напред поделения.

От бронираните кораби „Уисконсин“ и „Мисури“ и от крайцера „Сан Хасинто“ в Персийския залив бяха изстреляни петдесет и две ракети Томахоук Круз. Насочвайки се благодарение на компютърна банка данни и на телевизионните камери в носа им, ракетите Томахоук следват очертанията на терена, криволичейки по предварително определения си курс до целта. Когато се приближат достатъчно близко, те „виждат“ целта, сравняват я с онази, която имат в паметта си, разпознават точно необходимата сграда и се насочват към нея.

Уайлд Уизъл е вариант на Фантом, но специализиран за разрушаване на радарни инсталации. Той носи ракети ХАРМ (високоскоростни антирадиационни ракети). Когато една радарна чиния се включи или „освети“, тя излъчва електрод магнитни вълни. Няма начин да не го направи. Работата на ХАРМ е да открие със сензорите си тези вълни и да се забие право в сърцето на радара, преди да експлодира.

Може би най-странният от всички бойни самолети, които тази нощ влизаха от север, беше Ф-117А, известен като „потайния“ изтребител. Целият черен и конструиран с такава форма, че многобройните му ъгли да отразяват повечето от радарните вълни, насочени към него, поглъщайки останалите в собственото си тяло, този самолет не връща вражеските радарни вълни към приемника и по този начин не издава съществуването си.

Ставайки невидим по този начин, американският Ф-117А се промъкна тази нощ през иракските радарни екрани, за да изсипе своите еднотонни, насочвани с лазер ракети, точно върху трийсет и четири цели, свързани с националната система за противовъздушна отбрана. Тринайсет от тези цели бяха в Багдад и неговите околности.

При падането на първите бомби иракчаните започнаха да стрелят сляпо нагоре, но нищо не виждаха и затова нищо не уцелиха. На арабски „потайните“ бяха наречени „шабах“, а това означава „призрак“.

Те излетяха от тайната база Хамис Мушаит, дълбоко на юг в Саудитска Арабия, където бяха прехвърлени от своя също така таен дом в Тонопа, Невада. Докато други, имащи по-малко късмет американски летци, трябваше да живеят в палатки, Хамис Мушаит бе построен на километри от каквото и да е населено място, но със самолетни укрития и жилищна част с климатична инсталация, затова скъпоценните „потайни“ изтребители бяха настанени там.

Тъй като трябваше да летят чак оттам, те изпълняваха едва ли не най-продължителните бойни полети във войната, достигайки до шест часа от излитане до кацане и все под напрежение. Преминаваха незабелязани през едни от най-гъстите противовъздушни системи в света – тези на Багдад – и нито един от тях не пострада.

След като изпълниха поставената им задача, те се измъкнаха, плъзгайки се като риби по небето, и се върнаха в Хамис Мушаит.

Най-опасната задача за тази нощ се падна на британските Торнадо. Тя се свеждаше до „лишаване от летища“ с помощта на големи тежки бомби за разрушаване на писти Джей Пи-233.

Срещаха трудности в две отношения. Иракчаните бяха построили огромни летища; Талил беше четири пъти по-голям от Хийтроу, с шестнайсет писти, като тези за рулиране можеха да бъдат използвани за излитане и кацане. Така че разрушаването на всичко беше просто невъзможно.

Вторият проблем беше свързан с височината и скоростта. Тези бомби трябва да се пускат от самолета, когато е в добре уравновесено хоризонтално положение. Дори и след като ги пуснат, самолетите неизбежно прелитат отвъд целта. Дори радарите да са елиминирани, артилеристите няма да са; противосамолетната артилерия, известна като Тройно-А, ги посреща на последователни вълни, докато те се приближават, или по думите на един от пилотите, все едно „да летиш през тръби от стопена стомана“.

Американците бяха изоставили изпитанията на бомбите Джей Пи-233, смятайки ги за убийци на пилоти. И бяха прави. Но Кралските военновъздушни сили продължаваха да летят, губеха самолети и екипажи, докато не ги отзоваха.

Тази нощ във въздуха летяха само онези, които пускаха бомбите. Зад тях и с тях летеше необикновена поредица от обслужващи самолети.

Изтребителите, които осигуряваха въздушното превъзходство, „прикриваха“ ударните бомбардировачи Рейвън на американските военновъздушни сили, а съответните на тях флотски самолети Праулър заглушаваха инструкциите, подавани от наземните диспечери до малкото иракски пилоти, успели да излетят тази нощ. Останали без ръководство и радарно насочване, повечето иракски пилоти постъпиха съвсем разумно, като се прибраха.

Южно от границата кръжаха шейсет танкера: американските КС-135 и КС-10, флотските КА-6Д и британските Виктор и ВС-10. Работата им беше да посрещат бойните самолети, идващи от Саудитска Арабия, да ги заредят за бойния полет, сетне да ги посрещнат на връщане и да им дадат гориво за обратния път.

Над Залива, където се намираха от пет месеца, американските флотски Е-2 Хокай и военновъздушните Е-3 Сентри, иначе известни като АУАКС, продължаваха да кръжат, радарите им засичаха всеки приятелски или вражески самолет в небето, предупреждаваха, съветваха, насочваха и наблюдаваха.

До сутринта повечето иракски радарни инсталации бяха сринати, ракетните площадки заслепени, главните командни центрове съсипани. Щяха да са необходими още четири денонощия, за да се свърши работата докрай, но въздушното господство вече беше налице. Следваха електростанциите, телекомуникационните кули, телефонните централи, междинните станции, укритията за самолети, всички известни заводи за производство на оръжия за масово унищожение и техните складове.

По-късно щеше да дойде систематичното „редуциране“ до по-малко от 50 процента от бойната мощ на иракската армия южно и югозападно от кувейтската граница – условие, на което държеше генерал Шварцкопф, преди да настъпи със сухопътните войски.

Два, тогава неизвестни фактора, щяха по-късно да предизвикат промени в хода на войната. Единият бе решението на Ирак да изстреля ракети Скъд срещу Израел; начало на другия щеше да постави един акт, продиктуван от усещането за безсилие на капитан Дон Уокър от 336-а Тактическа изтребителна ескадрила.

Сутринта на 17-и завари Багдад в изключително тежко положение.

Обикновените граждани не бяха мигнали цяла нощ, а когато настъпи денят, някои събраха смелост да излязат навън и да огледат развалините. Повечето гледаха на оцеляването си като на истинско чудо, защото бяха прости хорица и не разбираха, че двайсетте димящи планини от камъни и тухли са били внимателно подбрани и ударени с такава точност, че да не застрашават живота на гражданското население.

Истински шок обаче разтърси управляващите кръгове. Саддам Хюсейн бе напуснал Президентския дворец и се бе настанил в необикновения си многоетажен бункер под хотел „Рашид“, който продължаваше да е пълен със западняци, преди всичко журналисти.

Бункерът бе изграден преди години. Дотолкова съвременни бяха мерките за сигурност в него, че той на практика представляваше кутия в кутията, а под и около вътрешната кутия бяха монтирани пружини с такава якост, че да защитят обитателите й и от ядрена бомба, превръщайки ударните вълни, които биха изравнили града над бункера със земята, в едва доловимо потреперване.

Макар в него да се влизаше през хидравлически управлявана рампа, разположена на пустеещо място зад хотела, главната част на сградата беше под „Рашид“ – съвсем съзнателно построен отгоре като място за западните гости на Багдад.

Всеки враг, който би се опитал да нападне бункера с бомби за дълбоко проникване, трябваше първо да унищожи хотела.

Колкото и да се стараеха подмазвачите от свитата на президента, трудно можеха да оправдаят катастрофата от нощта. Постепенно размерите й стигнаха до съзнанието им.

Всички разчитаха на евентуална безогледна бомбардировка на града, която да превърне жилищните квартали в развалини и да причини смъртта на хиляди невинни граждани. Тази касапница щеше да бъде раздухана от средствата за осведомяване, които щяха да я заснемат и да я покажат на потресените си зрители у дома. Това трябваше да предизвика вълна от негодувание срещу президента Буш и Америка, която да доведе в крайна сметка до повторно свикване на Съвета за сигурност и до налагане на вето от страна на Китай и Русия.

Към обяд стана ясно, че дошлите отвъд Атлантическия океан кучи синове не желаят да доставят това удоволствие. Доколкото разбираха иракските генерали, бомбите бяха паднали приблизително там, за където бяха предназначени, и толкоз. При положение че всички големи военни обекти в Багдад бяха съзнателно разположени в гъсто населени жилищни квартали, очакваше се, че ще е невъзможно да се избегнат огромни жертви сред цивилното население.

Но обиколката на града разкри, че двайсет командни центрове, ракетни площадки, радарни инсталации и комуникационни центрове са направени на пух и прах, докато сградите, които не са били определени за нападение, са се отървали със счупени стъкла.

Властите трябваше да се задоволят с измислен брой на жертвите сред цивилното население и с лъжата, че американските самолети са падали като есенни листа от небето.

Повечето иракчани, заблуждавани години наред от пропагандата, първоначално повярваха на тези съобщения, но само за кратко време.

Генералите, които отговаряха за въздушната отбрана, знаеха истината. Към обяд вече им беше ясно, че са загубили почти всички свои радарни средства, ракетите им земя-въздух (САМ) са слепи, а връзката им с частите почти прекъсната. И нещо по-лошо, операторите на радарните инсталации, които бяха оцелели, продължаваха да настояват, че пораженията са нанесени от бомбардировачи, които просто не са се показали на екраните им. Лъжците веднага бяха арестувани.

Наистина имаше отделни човешки жертви. Поне две крилати ракети Томахоук бяха „оглупели“, защото преградният огън на Конвенционалните оръдия Тройно-А, а не ракетите САМ бяха повредили елероните им. Една беше разрушила две сгради и разкъртила плочки от една джамия – престъпление, което бе показано на журналистическата общност още същия следобед.

Другата бе паднала на незастроено място и образувала голям кратер. В късния следобед на дъното му беше намерена жена, очевидно убита от взрива.

Въздушните нападения продължиха през целия ден, затова екипът на „Бърза помощ“ нямаше време да направи друго, освен набързо да завие трупа в одеяло, да го отнесе в моргата на най-близката болница и да го остави там.