Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 38 страниц)

Случи се така, че болницата се намираше близо до голям команден център на военновъздушните сили, който беше сринат до основи и всички легла бяха заети от ранени военнослужещи. В същата морга бяха оставени няколко десетки трупа на убити от бомбените взривове. Този на жената беше просто един от многото.

Тъй като патологът беше претрупан, работеше бързо и повърхностно. Преди всичко трябваше да установи смъртта и причината за нея, така че нямаше време за подробен преглед. Из целия град продължаваха да отекват детонациите на нови бомби и трясъкът на ответния огън не секваше, така че несъмнено го чакаше още много работа.

Докторът се изненада, че с изключение на жената останалите трупове са на военнослужещи. Тя изглеждаше на трийсет години и личеше, че е хубава. Прахът от бетон, полепнал по кръвта, и мястото, където я бяха намерили, не оставяха място за друго обяснение, освен че е тичала, когато ракетата е паднала на празното място и я е убила. Закачиха на тялото етикет и го опаковаха за погребение.

До нея намериха ръчната й чанта, в която имаше пудра, червило и документите й за самоличност. След като установи, че Лейла Ал-Хила е без съмнение цивилна жертва на бомбен взрив, претрупаният патолог нареди да я отнесат и набързо да я погребат.

Една по-внимателна аутопсия, за каквато той нямаше време през този ден – 17 януари, – би показала че жената е била многократно и брутално изнасилвана, преди да бъде пребита до смърт. Хвърлена бе в кратера няколко часа по-късно.

Два дни преди това генерал Абдуллах Кадири се бе преместил от луксозния си кабинет в Министерството на отбраната. Нямаше смисъл да остава там, та някоя американска бомба да го направи на кайма, защото не се съмняваше, че министерството ще бъде бомбардирано още през първите дни на въздушната война. Оказа се прав.

Настани се във вилата си, която, макар и уютна, беше достатъчно безлична, за да намери място в някоя американска карта с наземни цели. И отново се оказа прав.

Вилата бе отдавна снабдена със своя свързочна стая, която сега се обслужваше от персонала на министерството. Всички негови връзки с различни командни пунктове на танковите войски около Багдад ставаха по заровени в земята оптични кабели, които също бяха недосегаеми за бомбардировачите.

Единствено връзките с по-отдалечените части и, разбира се, онези в Кувейт, трябваше да се осъществяват по радиото, което ги излагаше на опасност от прехващане.

Проблемът, който го тормозеше тази вечер, не беше как да се свърже с командирите на своята бронирана бригада, или какви заповеди да им даде. Те не можеха да участват във въздушната война, защото им бе наредено да разпръснат танковете си колкото е възможно по-нашироко сред редовете от макети, или да ги скрият в подземни бункери и да чакат.

Ставаше въпрос за личната му сигурност, а не за страха от американците.

Преди две нощи, ставайки от леглото с чувството, че мехурът му ще се пръсне, и, както обикновено, замаян от арака, той се отправи с несигурна походка към банята. Помисли, че вратата е заяла, и натисна с все сила. Стоте му килограма изкъртиха резето от винтовете и вратата отхвръкна с трясък.

Макар и замаян, Абдуллах Кадири не загуби самообладание – неслучайно се бе издигнал от крайните квартали на Тикрит до поста командир на танковите войски извън Републиканската гвардия, неслучайно се бе изкатерил по плъзгавата стълбица на партията Баас с нейните вътрешни вражди и бе запазил мястото си в Революционния команден съвет. Той беше човек с вродена животинска хитрост.

Втренчи се мълчаливо в любовницата си, която седеше по пеньоар върху седалка на клозета, подложила под листа, на който пишеше, кутия с тоалетни салфетки. Тя зина от ужас, а той я дръпна да стане и стовари юмрук върху брадичката й.

Преди тя да дойде на себе си, след като я плисна с кана вода, той бе имал достатъчно време да прочете подготвяния от нея доклад и да извика верния Кемал от стаята му в отсрещната страна на двора. Кемал бе отнесъл проститутката долу в мазето.

Кадири препрочете доклада няколко пъти. Ако беше свързан с личните му навици и предпочитания – средство за бъдещи изнудвания, – не би му обърнал внимание и просто щеше да нареди да я убият. Във всеки случай такъв шантаж никога нямаше да успее. Добре знаеше, че падението на част от антуража на президента е далеч по-голямо от неговото. Знаеше също, че президентът не се интересува от тези неща.

Ставаше дума за нещо по-лошо. Очевидно бе говорил за неща, станали в правителството и армията. Очевидно тя го е шпионирала. Сега трябваше да разбере откога и какво вече е докладвала, но преди всичко – на кого.

С разрешение на господаря си Кемал си бе доставил отдавна чаканите удоволствия. Никой не би пожелал онова, което бе останало от нея след разпита на Кемал. Това отне няколко часа. Тогава се убеди, че Кемал е изтръгнал всичко, което куртизанката знае.

После Кемал продължи за собствено удоволствие, докато тя издъхна.

Кадри бе убеден, че тя наистина не знае самоличността на мъжа, който я бе вербувал, но по думите й реши, че това трябва да е Хасан Рахмани.

Размяната на информация срещу пари в изповедалнята на черквата „Свети Йосиф“ говореше, че човекът е професионалист, а Рахмани беше точно такъв.

Това, че са го следили, не тревожеше Кадири. Всички около президента бяха следени; нещо повече, следяха се един друг.

Правилата на президента бяха прости и ясни. Всяка личност с висок ранг беше наблюдавана и за нея докладваха трима от същия ранг. Разобличаването в предателство по всяка вероятност би довело до катастрофа. Така едва ли някой заговор можеше да стигне далеч.

И за да бъдат нещата още по-сложни, всеки от антуража му биваше провокиран от време на време, за да се види как ще реагира. Колега, инструктиран да постъпи така, дръпваше приятеля си настрана и му предлагаше измяна.

Ако приятелят се съгласи, с него е свършено. Ако не докладва за направеното му предложение, пак е свършено. Така всяко подобно предложение би могло да е провокация – би било прекалено рисковано да решиш, че е друго. По този начин всеки докладваше за останалите.

Но в този случай беше различно. Рахмани беше началник на контраразузнаването. Дали това бе негова собствена инициатива и ако е така, защо? Дали това бе операция, провеждана със знанието и одобрението на самия президент, и ако е така, защо?

„Какво ли съм казал?“, питаше се той. Положително много неща, но дали е имало и нещо предателско?

Тялото стоя в мазето, докато паднаха бомбите, а сетне Кемал намери един кратер и го хвърли в него. Генералът настоя до трупа да сложат и чантата. Нека онова копеле Рахмани да знае какво се е случило с пачаврата му.

Минаваше полунощ, а генерал Абдуллах Кадири се обливаше в пот и току капваше по мъничко вода в арака си. Ако Рахмани беше сам, той щеше да ликвидира това копеле. Но откъде можеше да знае дали по върховете още му имаха доверие или не. Трябваше да внимава оттук нататък, да внимава повече от преди. Трябваше да прекрати късните си посещения в града. Във всеки случай, след като войната беше започнала, нямаше време за подобни удоволствия.

Саймън Паксман отлетя отново за Лондон. Нямаше смисъл да стои в Рияд. Йерихон беше изритан като мръсно куче от ЦРУ, макар невидимият ренегат в Багдад все още да не го знаеше, а Майк Мартин беше под доброволен домашен арест, докато намери сгоден момент да избяга в пустинята, а оттам да премине безопасно границата.

По-късно можеше да се закълне с ръка на сърцето си, че срещата му с д-р Тери Мартин на осемнайсети вечерта е била чиста случайност. Знаеше, че Мартин живее в Бейсуотър, както и той самият, но кварталът беше голям и с много магазини.

Тъй като жена му отсъстваше – беше заминала да гледа болната си майка и никой не го очакваше, Паксман завари празен апартамент и празен хладилник, затова отиде да пазарува в един денонощен супермаркет.

Количката на Тери Мартин едва не се блъсна в неговата, когато последният се появи от сектора, където бяха храните за домашни любимци. И двамата се сепнаха.

– Позволено ли ми е да те познавам? – попита Мартин, смутено усмихнат.

В момента наблизо нямаше никой.

– Защо не? – отвърна Паксман. – Та аз съм само един скромен държавен служител, който си пазарува нещо за вечеря.

Приключиха заедно покупките и решиха да се отбият в един индийски ресторант, където да вечерят заедно, вместо да стоят сами в къщите си. Изглежда, Хилари също отсъстваше.

Разбира се, Паксман не трябваше да го прави. Не биваше да се чувства неудобно, че по-големият брат на Тери Мартин е в страшна опасност и че той, заедно с други като него, го бяха изпратили там. Не би трябвало да се притеснява от това, че доверчивият дребен учен наистина вярва, че брат му е в пълна безопасност и се намира в Саудитска Арабия. Всички правила на занаята настоятелно говореха, че не бива да изпитва подобни чувства. И все пак ги изпитваше.

Имаше и друг повод за тревога. Стив Ланг беше неговият началник в Сенчъри Хаус, но Ланг никога не бе ходил в Ирак. Той бе работил в Египет и Йордания. Паксман познаваше Ирак. И знаеше арабски. Не като Мартин, разбира се, но Мартин беше изключение. Все пак Саймън знаеше достатъчно от няколкото посещения там, преди да го направят ръководител на сектора за Ирак, за да изпитва истинско уважение към качествата на иракските учени и находчивостта на иракските инженери. Не беше тайна, че повечето британски технически учебни заведения смятаха своите възпитаници от тази страна за най-добрите в арабския свят.

Неспокойствието, което го бе обзело, откак началниците му казаха, че последният доклад на Йерихон е чиста глупост, се свеждаше до опасението, че Ирак би могъл действително да е по-напред, отколкото смятаха западните учени, макар всички данни да говореха против това.

Той изчака да им сервират вечерята и най-накрая рече:

– Тери, ще направя нещо, което, ако някога се узнае, би означавало края на кариерата ми в Службата.

Мартин се сепна.

– Звучи страшничко. Защо?

– Защото официално ми бе наредено да стоя настрана от теб.

Ученият, който се готвеше да сипе лют сос от манго в чинията си, се вцепени.

– Не ме смятат за надежден вече, така ли? Та Стив Ланг беше онзи, който ме набута в това.

– Не става въпрос за това. Смятат, че… прекалено много се тревожиш.

Паксман не искаше да употреби сравнението на Ланг – „като стара баба“.

– Може и да е така. Дължи се на подготовката ми. Учените не обичат загадките, които сякаш нямат отговор. Тревожим се, докато не разгадаем даден йероглиф. Това заради фразата в прихванатия разговор ли е?

– Да. И други неща.

Паксман бе избрал пиле корма; Мартин предпочиташе по-лютото – виндалу. Тъй като разбираше от източни гозби, той пиеше горещ черен чай, а не леденостудена бира, която усложнява положението. Той премига над ръба на чашата си.

– Хубаво, а какво е голямото признание?

– Даваш ми дума, че ще мълчиш, нали?

– Разбира се.

– Прехванаха и друг разговор.

Паксман нямаше и най-малкото намерение да разкрие съществуването на Йерихон. Групата, която знаеше за шпионина в Ирак, все още беше много малка и щеше да остане такава.

– Мога ли да го чуя?

– Не. Потулен е. Недей да питаш Шон Плъмър. Ще трябва да отрече и така ще стане ясно откъде си получил информацията.

Мартин си наля още чай, за да потуши пожара на лютото къри.

– Какво се казва в този нов разговор?

Паксман му каза. Мартин остави вилицата и си попи лицето, което бе станало яркорозово под рижата четина.

– Възможно ли е да е вярно? – попита го Паксман.

– Не зная. Не съм физик. Шефовете твърдят, че няма начин, така ли?

– Никакъв при това. Ядрените физици са единодушни, че просто не може да е вярно. Следователно Саддам лъже.

Мартин си помисли, че прехванатият разговор е много странен. Приличаше на информация от закрито съвещание.

– Саддам непрекъснато лъже – рече той. – Но обикновено за публична консумация. А това е станало пред най-доверените му хора, нали така? Питам се защо? За повдигане на духа в навечерието на войната?

– Така мислят шефовете – отговори Паксман.

– Казано ли е на генералите?

– Не. Сега те са страшно заети и няма нужда да ги безпокоят излишно с глупости.

– Тогава какво искаш от мен, Саймън?

– Какво става в ума на Саддам? Всички са в неведение. За Запада всичко, което предприема, изглежда безсмислено. Луд ли е или невероятно хитър?

– В очите на неговия свят – второто. В неговия свят онова, което прави, е смислено. За него терорът, който ни отвращава, няма обратна страна и е смислен. Заплахите и пъченето са смислени. Едва когато се опита да навлезе в нашия свят, с онези свои абсурдни пориви да спечели световното обществено мнение, като гали по косата момчето англичанче, правейки се на благодушен чичко, той започва да изглежда като пълен глупак. В своя собствен свят не е глупак. Той оцелява, държи властта, обединява Ирак, враговете му се провалят и гинат…

– Тери, докато седим тук и се храним, сриват страната му до основи.

– Това няма значение, Саймън. Всичко това може да се възстанови.

– Но тогава защо е казал онова, което уж бил казал?

– Какво смятат по въпроса началниците?

– Че лъже.

– Не – той лъже, само за пред хората. Не е необходимо да го прави за пред своите. Те и без това са негови. Или източникът е неверен и Саддам не е казвал такова нещо; или го е казал, защото според него е така.

– Значи може него да са го излъгали.

– Възможно е. Когато обаче Саддам разбере, който го е сторил, ще трябва да плати скъпо за това. Пък и прехванатият разговор може да е бил подставен. Съзнателен блъф, пуснат, за да бъде прехванат.

Паксман не можеше да му каже, че не е прехванат разговор. Че сведението е от Йерихон. А за две години при израелците и три месеца при англо-американците той никога не би сбъркал.

– Изпитваш съмнения, така ли? – попита Мартин.

– Да – призна Паксман.

Мартин въздъхна.

– Сламки, носени от вятъра, Саймън. Една реплика в прехванат телефонен разговор – на един човек му казват да млъкне и го наричат курвенски син, и фраза, изречена от Саддам, че „успява или са го видели как успява“ да уязви Америка, а сега и това. Трябва ни парче канап.

– Канап ли?

– Сламата става на бала едва когато я стегнеш с канап. Трябва да има и още нещо, което действително си е наумил. Инак началниците са прави и той ще прибегне до бойните газове, с които вече разполага.

– Добре. Ще потърся парче канап.

– А аз не съм те срещал тази вечер и не сме разговаряли – рече Мартин.

– Благодаря ти.

Хасан Рахмани научи за смъртта на агента си Лейла с два дни закъснение – на 19 януари. Не се появи на определената среща, за да предаде информацията, взета от леглото на генерал Кадири, и тъй като се боеше от най-лошото, той бе проверил в моргите.

Болницата в Мансур бе дала необходимото доказателство, макар че трупът бе заровен в общ гроб, заедно с много други от разрушените военни сгради.

Хасан Рахмани повярва, че агентката му е била убита от случайна бомба посред нощ толкова, колкото вярваше в духове. Единствените призраци в небесата над Багдад бяха невидимите американски бомбардировачи, за които беше чел в западни списания, свързани с отбраната, и те не бяха призраци, а логично създадени неща. Както бе логична и смъртта на Лейла Ал-Хила.

Единственото му заключение бе, че Кадири е открил нейните задочни занимания и бързо ги е прекратил. А това означаваше, че е проговорила, преди да умре.

Значи в лицето на Кадири имаше могъщ и опасен противник. Нещо по-лошо, главният му източник на информация за вътрешните заседания на режима бе прекъснат.

Рахмани щеше да е доволен, ако знаеше, че Кадири е по-разтревожен и от него. Но това не му бе известно. Знаеше единствено, че отсега нататък трябва да е изключително предпазлив.

На втория ден от въздушната война Ирак изстреля първия залп ракети срещу Израел; Средствата за масово осведомяване незабавно съобщиха, че били Скъд-Б, съветско производство, и това название им остана до края на войната. Всъщност те съвсем не бяха Скъд.

Целта на нападението не беше глупава. Ирак съвсем ясно съзнаваше, че Израел не е страна, готова да преглътне голям брой жертви сред гражданското население. Още щом първите бойни глави паднаха в предградията на Тел Авив, Израел реагира, като застана на бойна нога. Точно това искаше и Багдад.

В коалицията от петдесет страни, изправили се срещу Ирак, влизаха седемнайсет арабски държави и ако ги свързваше нещо друго, освен исляма, то беше враждата им с Израел. Ирак бе преценил, вероятно правилно, че ако му нанесе удар, Израел ще бъде провокиран да се присъедини към военните действия и тогава арабските участници в коалицията ще се изтеглят. Дори крал Фахд, владетел на Саудитска Арабия и пазител на двете Свещени места, щеше да се озове в невъзможно положение.

След като ракетите паднаха в Израел, първите опасения бяха, че може да са заредени с газ или заразни култури. В такъв случай никой нямаше да успее да възпре Израел. Много скоро обаче се доказа, че бойните глави са заредени с конвенционални взривни вещества. Но психологическото въздействие върху Израел беше огромно.

Съединените щати незабавно пуснаха в действие всички средства, за да убедят Йерусалим да не отговаря на удара. На Ицхак Шамир бе казано, че съюзниците ще се погрижат за това. В действителност Израел беше предприел контраудар под формата на вълна изтребители-бомбардировачи Ф-15, но успя да ги върне още преди да напуснат собственото му въздушно пространство.

Истинските Скъд бяха тромави, стари съветски ракети, от които Ирак беше купил деветстотин броя преди няколко години. Те имаха обсег от 300 километра, а бойните им глави тежаха около половин тон. Не бяха насочвани, дори и в първоначалния си вид, и при пълна далекобойност падаха в радиус от близо километър от целта.

От гледна точка на Ирак това беше практически безполезна покупка. По време на войната с Иран те не успяваха да стигнат до Техеран, да не говорим за Израел, дори когато ги изстрелваха от най-западната граница на Ирак.

Междувременно обаче иракчаните, с германско техническо съдействие, бяха направили нещо невиждано. Бяха разглобили ракетите на парчета и от три бяха сглобили две нови. Направо казано, новата Ал-Хусайн беше едно недоразумение.

С помощта на допълнителни резервоари за гориво иракчаните бяха увеличили обсега й на 620 километра, така че вече можеше да достигне (и достигна) Техеран и Израел. Но полезният й товар бе сведен до някакви си жалки 80 кг. Насочването й, което и без това куцаше, сега стана съвсем непредвидимо. Две от изстреляните срещу Израел ракети не само че не улучиха Тел Авив, ами попаднаха извън неговата територия – в Йордания.

Но като оръжие на терора тя си свърши работата. Макар че взети заедно, всички ракети Ал-Хусайн, паднали в Израел, да имаха по-малък полезен товар от една американска еднотонна бомба, пусната над Ирак, те хвърлиха израелското население в паника.

Америка направи следното: хиляда съюзнически самолети бяха отклонени от определените им задачи над Ирак, за да издирят площадките за изстрелване на ракетите и още по-трудно откриваемите мобилни пускови устройства.

За няколко часа в Израел бяха изпратени батареи американски ракети Пейтриът, за да се опитат да свалят идващите ракети, но преди всичко да убедят Ицхак Шамир да не се намесва във войната.

Освен това САС, а по-късно и американските зелени барети бяха изпратени в западните пустини на Ирак да издирят мобилните пускови устройства и да ги унищожат със своите ракети Милън, или да извикат по радиото бомбардировачи.

Ракетите Пейтриът, възхвалявани като спасители на всичко сътворено на този свят, постигнаха ограничен успех, но грешката не беше в тях. Бяха конструирани да пресрещат самолети, а не ракети, и много набързо бяха пригодени за новата си роля. Така и не стана ясно защо не успяха да прихванат почти нито една ракета.

Всъщност увеличавайки обсега на Скъд и превръщайки ги в Ал-Хусайн, иракчаните бяха направили траекторията им по-висока. Навлизайки при параболичния си полет в атмосферата, новата ракета се нагряваше до червено – нещо, за което Скъд не е била предназначена. При влизането си в земната атмосфера тя просто се разпадаше. Така че над Израел падаха не цели ракети, а парчета отпадъци.

Изпълнявайки задачата си, Пейтриът се вдигаше във въздуха да ги пресрещне и вместо на едно, се натъкваше на десетки парчета метал. Тогава ограниченият й мозък й подсказваше да направи онова, за което я бяха готвили – да се насочи към най-голямото от тях. Това обикновено беше изпразненият горивен резервоар. Бойната глава, която беше много по-малка и се бе отделила при раздробяването, падаше необезпокоявана. Много от тях въобще не се бяха взривили, така че повечето разрушения бяха резултат от падането на металните части, а не от взрива.

Докато така наречените ракети Скъд упражниха ролята на психически терор, ракетите Пейтриът изиграха ролята на психически спасители. И това свърши работа, тъй като представляваше част от решението на проблема.

Освен това Америка и Израел постигнаха сделка, състояща се от три елемента. Първият бе ракети Пейтриът – безплатно. Вторият – доставки от значително подобрените ракети Ароу, когато са готови, до 1994 г. Третата – Израел получи правото да избере до сто допълнителни цели, които въздушните сили на коалицията да унищожат. Избрани бяха цели предимно в Западен Ирак, които имаха отношение към Израел: пътища, мостове, летища – всичко, което сочеше на запад. Поради своето географско положение нито една от тях нямаше нищо общо с освобождаването на Кувейт, който се намира на другия край на полуострова.

Американските и британски изтребители-бомбардировачи, получили задачата да издирват ракетите Скъд, обявиха редица свои попадения и открития, които за най-голямо неудоволствие на генералите Чък Хорнър и Шварцкопф бяха посрещнати с голяма доза скептицизъм от ЦРУ.

Две години след войната Вашингтон официално призна, че нито едно мобилно пусково устройство за ракети Скъд не е било унищожено от въздуха – твърдение, което можеше да вбеси всеки пилот, участвал в тази кампания. Всъщност пилотите бяха до голяма степен отново излъгани от маскировката.

Ако южната иракска пустиня е еднообразна тепсия, западната и северозападната са скалисти, хълмисти и прорязани от хиляда клисури и речни корита. Това беше теренът, по който премина Майк Мартин, за да проникне в Багдад. Преди да предприеме ракетната атака, Ирак беше направил десетки макети на мобилните пускови устройства Скъд и ги бе скрил заедно с останалите в гънките на местността.

Това обикновено ставаше през нощта – качваха ламаринена тръба върху стара платформа на камион, а на зазоряване подпалваха варел бензин и отпадъчен памук. Сензорите на самолетите АУАКС засичаха източника на топлина и отбелязваха изстрелване на ракета. Изтребителите-бомбардировачи, насочени към мястото, свършваха останалото и отбелязваха поражение.

Само САС не се хванаха на тази въдица. Макар и шепа хора, те плъпнаха с ландроувъри и мотори из западната пустиня. Укриваха се и наблюдаваха през знойната жега на деня и сковаващия нощен студ. От двеста метра истинската мобилна пускова установка се различава ясно от макета.

Когато извеждаха ракетните установки от каналите и изпод мостовете, където ги криеха от въздушното наблюдение, мълчаливите мъже в скалните пукнатини ги проследяваха с бинокъл. Ако наоколо имаше твърде много иракчани, те тихичко насочваха въздушен удар. Ако можеха да го направят без опасност за живота си, използваха своите гранатомети Милън, които произвеждаха едно гръмко „бум“, когато зарядът им попаднеше в горивния резервоар на истинската Ал-Хусайн.

Скоро стана ясно, че през пустинята преминава граница, ориентирана от север на юг. На запад от тази линия иракските ракети можеха да стигнат Израел, но на изток от нея той оставаше извън обсега им. Работата беше да подплашат иракския персонал така, че да не смее да преминава западно от тази линия, а да стреля на изток от нея и да лъже началниците си. Необходими бяха осем дни, след които ракетните нападения срещу, Израел престанаха. И повече не бяха подновени.

По-късно като разделителна линия бе използван пътят от Багдад до Йордания. На север от нея беше „Скъд-Север“ – терен на американските специални сили, които влизаха там с хеликоптери за далечен полет; а на юг – „Скъд-Юг“, територия на САС. В тези пустини загинаха четирима чудесни мъже. Те свършиха работата, за която бяха изпратени там, където се изпитваше техника за милиарди долари.

В Ден четвърти от въздушната война, 20 януари, 336-а ескадрила, базирана в Ал Харз, не бе сред частите, отклонени към западната пустиня.

Въздушните нападения, предвидени в плана на генерал Хорнър, сега се придвижваха на север. След като почти всички ракетни бази и радарни чинии южно от хоризонталната линия, която минаваше през южната част на Багдад, бяха на практика пометени, идваше времето да се разчисти въздушното пространство на изток, запад и север от столицата.

При наличието на двайсет и четири Игъла в ескадрилата денят 20 януари щеше да бъде доста напрегнат. Командирът подполковник Стив Търнър беше отделил дванайсет самолета за ракетната база. Такова струпване на самолети Игъл се нарича „горила“.

Горилата се водеше от единия от двамата старши командири на ята. Четири от дванайсетте самолета носеха на борда си ракети ХАРМ, предназначени да разрушават радарни инсталации, ориентирайки се по инфрачервените сигнали, излъчвани от радарната чиния. Останалите осем носеха по две дълги, лъскави бомби, облечени в неръждаема стомана и насочвани с помощта на лазер. Те щяха да дойдат след ракетите ХАРМ и да разрушат ракетните батареи едва след като радарите бъдат унищожени и ракетите – ослепени.

Нямаше изгледи нещата да се объркат. Дванайсетте Игъла излетяха в три групи от по четири, подредиха се в рехава ешелонна формация и се издигнаха на височина седем хиляди и петстотин метра. Небето беше кристално синьо, а пустинята ясно жълтееше отдолу.

Метеорологичната прогноза над целта говореше за по-силен вятър, отколкото над Саудитска Арабия, но не се споменаваше за шамал – една от онези вилнеещи прашни бури, които могат за миг да скрият целта.

На юг от границата дванайсетте Игъла бяха посрещнати от своите танкери. После дванайсетте изтребители, заредени с гориво за бойния си полет, се насочиха на север към Ирак. Един АУАКС над Залива им съобщи, че пред тях няма вражески самолети. Ако имаше такива, Игълите носеха, освен бомбите си, два вида ракети въздух-въздух: АИМ-7 и АИМ-9, по-добре известни като Спароу и Сайдуиндър.

Ракетната база си беше на мястото, но радарите й не бяха включени. Ако радарните чинии не бяха включени при пристигането им, те би трябвало да се „осветят“ веднага, за да насочат ракетите САМ по пътя им към идващите нападатели. Още щом се активизираха, четирите Игъла, които носеха ракети ХАРМ, просто щяха да ги елиминират.

Американците така и не можаха да разберат дали иракският командир се страхува за кожата си или пък беше много хитър. Но радарите просто не се активизираха. Първите четири самолета, водени от командира на ято, се спускаха все по-ниско, за да провокират радарите. Но те не се включиха.

Щеше да е глупаво въоръжените с бомби самолети да нападнат, докато радарите оставаха непокътнати – ако внезапно се включеха, ракетите САМ щяха да ги хванат по бели гащи.

След двайсет минути над целта атаката беше отменена. Двойките, от които беше съставена горилата, се насочиха към вторичните си цели.

Дон Уокър размени набързо две думи с Тим Нейтансън, влъхвата му, който седеше зад него. Вторичната цел за този ден беше база на ракети Скъд южно от Самара, която беше посещавана и преди от изтребители-бомбардировачи, защото охраняваше известна фабрика за отровни газове.

Самолетите АУАКС съобщиха, че от двете големи иракски въздушни бази Самара Изток и Балад Югоизток не са излетели самолети. Дон Уокър се обади на своя партньор и двата самолета се насочиха към базата на Скъд.

Връзката между американските самолети се кодира от системата Хав-куик, която прави говора неразбираем за всеки, който се опитва да ги подслушва, без да разполага със същата система. Кодът може всеки ден да се сменя, но беше един и същ за всички съюзнически самолети.

Уокър се огледа. Небето беше чисто; на около километър от него партньорът му Ранди Робъртс летеше успоредно и малко над него, а зад Ранди седеше неговият влъхва Джим „Бумър“ Хенри.

Над стационарната батарея Скъд Уокър се снижи, за да разпознае целта. За нещастие тя не се виждаше от въртящ се стълб пустинен прах, шамал, образуван от силните ветрове.

Насочваните от лазер бомби нямаше да я пропуснат, стига да следват лъча, насочен към нея от собствения им самолет. Но за да насочи лъча, той трябваше да вижда целта.

Побеснял, Уокър се обърна. Горивото му бе на изчерпване. Две несполуки за един ден бяха прекалено много. Не обичаше да се прибира с неизползвани бомби. Но нямаше какво да се прави. Пътят към дома сочеше на юг.

Три минути по-късно видя под себе си огромен промишлен комплекс и попита Тим:

– Какво е това?

Навигаторът му погледна в картите си.

– Нарича се Тармия.

– Майчице, колко е голям.

– Да.

Макар и никой от тях да не го знаеше, промишленият комплекс Тармия включваше 381 сгради и беше разположен на квадрат с размери 16 на 16 километра.

– Фигурира ли в списъка?

– Не.

– Няма значение, спускам се. Ранди, прикривай ме.

– Окей – отговори по радиото партньорът му.

Уокър снижи самолета си направо на три хиляди метра. Промишлената зона беше огромна. В средата имаше страшно голяма сграда с размерите на покрит стадион.

– Атакувам!

– Дон, това не е зададено като цел.

Спускайки се на две хиляди и петстотин метра, Уокър включи системата за лазерно насочване и отправи лъча към огромния цех. Екранът над главата му отчиташе разстоянието, докато то се скъсяваше и отброяваше секундите до пускане. Когато се показа нулата, той пусна бомбите, продължавайки да поддържа курс към приближаващата се цел.

Лазерният сензор на носа на бомбите се нарича система Пейвуей. Под фюзелажа се намира насочващият модул, наречен Лантирн. Той изпраща невидим инфрачервен лъч към целта, от която той се отразява под формата на обърната към него електронна кошница с формата на фуния.

Пейвуейът на върха на бомбата улавя кошницата, влиза в нея и следва фунията надолу и навътре, докато попадне точно там, където е насочен лъчът.

И двете бомби свършиха своята работа. Те се взривиха под покрива на завода. Дон Уокър видя как експлодираха, обърна се назад, вдигайки носа на своя Игъл, даде газ и се издигна отново на седем хиляди и петстотин метра. Час по-късно двамата с навигатора, след още едно зареждане във въздуха, бяха отново в Ал Харз.