Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 38 страниц)

Изтребителите-бомбардировачи Игъл, базирани в Дахран, и Хорнет на морската пехота – в Бахрейн, плюс британските Торнадо, току-що пристигнали в Дахран и все още не сварили да охладят двигателите си след пътуването от Германия, разполагаха с боеприпаси за не повече от половин дузина бойни полети.

За да бъде спряно едно решително, масирано настъпление на бронетанкови войски, е необходимо много повече. Въпреки внушителната демонстрация на бойна техника на няколко летища, Североизточна Саудитска Арабия лежеше съвсем незащитена под палещото слънце.

Мартин си пробиваше път през гъмжилото в залата за пристигащи пътници, преметнал брезентовия си сак през рамо, когато зърна познато лице сред тълпата при бариерата.

По време на първия си селекционен курс за САС, когато му бяха казали, че ще ги съсипят до смърт и почти бяха успели, един ден бе прекосил в поход 50 километра през планината Брекън – един от най-трудните терени във Великобритания – и то в леденостуден дъжд с 45 килограма багаж. Подобно на останалите и той отдавна бе преминал границата на изтощението и бе потънал в някакъв свой свят, където съществуването се свеждаше до мъчителна болка и само волята продължаваше да съществува.

Сетне видя камиона, който ги чакаше. Край на похода, значи край на всичко. Сто метра, осемдесет, петдесет; краят на ужасната агония се приближаваше бавно, но сигурно, докато изтръпналите му крака продължаваха да го носят през уж последните няколко метра.

В камиона седеше един мъж и гледаше изкривеното му от болка лице, по което се стичаха струйки дъжд, да се олюлява към него. Когато задният капак беше на педя от протегнатите пръсти, мъжът потропа на кабината зад себе си и камионът потегли напред. Така че той не измина още 100 метра, а цели 15 километра. Мъжът в камиона се казваше Спарки Лоу.

– Здрасти, Майк, радвам се да те видя.

Такова нещо много трудно можеш да простиш.

– Здрасти, Спарки, как е хавата?

– Щом искаш да знаеш – шибана.

Спарки измъкна от паркинга невзрачен джип с двойно предаване и след половин час вече бяха извън Дахран. Поеха на север. До Хафджи имаше повече от 300 километра с кола, но след като от дясната им страна се изниза пристанището Джубаил, останаха почти сами. Пътят беше пуст, никой не изпитваше желание да посети Хафджи – малко петролодобивно селище на границата с Кувейт, – превърнало се сега в изоставен град.

– Продължават ли да пристигат бежанци? – попита Мартин.

– По някой и друг – кимна Спарки. – Вече намаляват. Големият наплив мина. Сега идват главно жени и деца с пропуски – иракчаните ги пускат, за да се отърват от тях. Не постъпват глупаво. Ако аз управлявах Кувейт, щях да се отърва и от преселниците.

Преминават и индийци – иракчаните сякаш не им обръщат внимание. Не постъпват много умно. Индийците разполагат с добра информация и аз убедих двама да направят кръгом и да се върнат със сведения за нашите хора.

– Набави ли ми онова, което поисках?

– Да бе. Грей трябва да е задвижил някоя и друга връзка. Вчера пристигна в камион със саудитска регистрация. Тази вечер ще вечеряме с онзи млад пилот от кувейтските военновъздушни сили, за когото ти говорих. Твърди, че имал контакти в страната – хора, на които може да се разчита, които могат да са полезни.

– Не бива да вижда лицето ми. Могат да го свалят.

Спарки помисли за момент.

– Правилно.

Вилата, реквизирана от Спарки Лоу, съвсем не е лоша, си помисли Мартин. Принадлежеше на американски чиновник от петролния добив, но неговата компания „Арамко“ беше изтеглила човека си в Дахран.

Мартин въобще не попита Спарки Лоу какво прави в тази част на света. Очевидно и той беше „взет на заем“ от Сенчъри Хаус със задачата да пресреща бежанците, които отиваха на юг, и да ги поразпита за онова, което са видели и чули.

Хафджи беше фактически изоставен, ако не се смятаха войниците от Саудитската национална гвардия, които се бяха окопали, заемайки позиции за отбрана в и около града. Но все още се срещаше по някой печален саудитец и Мартин успя да си купи необходимите дрехи от един мъж на пазара, който така и не можа да повярва, че наистина се е намерил клиент.

В средата на август в Хафджи все още имаше ток, което означаваше, че климатичната инсталация, помпата на кладенеца и бойлерът работеха. Разполагаше с баня, но знаеше, че не бива да се къпе.

От три дни ходеше некъпан, небръснат и с неизмити зъби. Дори госпожа Грей, неговата домакиня в Рияд, да бе забелязала, че се е вмирисал, тя бе достатъчно добре възпитана, за да не го спомене. За хигиената на зъбите си Мартин се грижеше единствено като ги почистваше с някоя клечка след ядене. Спарки Лоу също не каза нищо, но той знаеше причината.

Кувейтският офицер се оказа красив мъж на двайсет и шест години; беше възмутен от коварното нашествие и очевидно симпатизираше на свалената династия Ал Сабах, чийто членове сега бяха настанени в луксозен хотел в Таиф, като гости на краля на Саудитска Арабия Фахд.

Доста се смути, когато откри, че макар домакинът му да беше точно онова, което очакваше, а именно британски офицер в цивилно облекло, третият човек на масата като че също беше арабин, облечен в изцапан кремав туб с шарена куфия на главата, като единия й край бе така подпъхнат от другата страна, че да закрива долната половина на лицето му, Лоу ги представи.

– Наистина ли сте англичанин? – попита изненаданият млад мъж. Обясниха му защо Мартин е облечен по този начин и защо крие лицето си. Капитан Ал-Халифа кимна с разбиране.

– Простете, господин майор. Естествено, че разбирам. – Неговата история беше ясна и проста. Обадили му се у дома вечерта на първи август и му казали да се яви във военновъздушната база Ахмади, където служел. Цяла нощ с другите офицери слушал по радиото новините за нахлуването в родината им от север. На разсъмване неговата ескадрила от изтребители Скайхок била заредена с гориво, въоръжена и готова за излитане. Американските самолети Скайхок, макар и далеч не модерни, все още можели да бъдат доста полезни в нападения срещу наземни цели. Не можели да се мерят със съветските МИГ 23, 25 или 29, нито с френските Мираж, с каквито разполагали иракчаните, но за негов късмет при единствения си боен полет до момента не бил срещнал такива.

Открил целите си в северните предградия на Кувейт Сити малко след разсъмване.

– Уцелих един от танковете им с ракетите си – обясни възбудено той. – Сигурен съм, защото го видях как избухна в пламъци. Сетне ми остана само оръдието и затова се залових със следващите го камиони. Улучих първия, който падна в канавката и се преобърна. После боеприпасите ми свършиха и тръгнах да се връщам. Но над Ахмади от контролната кула ни наредиха да се отправяме на юг към границата и да спасяваме самолетите. Имах гориво колкото да стигна до Дахран.

Знаете ли, че изведохме повече от шейсет наши самолета. Скайхок, Мираж и британски учебни Хок. Плюс хеликоптери Газела, Пума и Супер-Пума. Сега ще се сражавам оттук и ще се върна, когато бъдем освободени. Кога според вас ще започне нападението?

Спарки Лоу се усмихна предпазливо. Момчето преливаше от увереност.

– Боя се, че още е рано. Трябва да сте по-търпеливи. Има доста подготвителна работа. Разкажете ни за баща си.

Излезе, че бащата на пилота бил изключително богат търговец, приятел на семейството на шейха и много влиятелна личност.

– А дали ще: подкрепи окупационните сили? – попита Лоу.

Младият Ал-Халифа се обиди.

– Никога, за нищо на света! Ще направи всичко възможно, за да помогне на освобождаването. – Офицерът вдигна тъмните си очи. – Ще видите ли баща ми? Можете да разчитате на него.

Взе лист хартия, написа нещо и го подаде на Мартин. Когато младият мъж тръгна обратно за Дахран, Мартин изгори листа в един пепелник. Не биваше да носи у себе си нищо, което можеше да го уличи.

На следващата сутрин двамата с Лоу натовариха „нещата“, които бе поискал, отзад в джипа и тръгнаха на юг към Манифа, сетне завиха на запад по Таплинското шосе, наричано така от съкращението ТАП, Трансарабски петролопровод, защото пътят беше построен да обслужва петролопровода, който пренасяше огромно количество саудитски суров петрол на запад.

По-късно Таплинското шосе щеше да се превърне в основната транспортна артерия за най-голямата сухопътна армия, включваща 400 000 американски, 70 000 британски, 10 000 френски и 200 000 саудитски и други арабски войници, струпани за настъпление в Ирак и Кувейт от юг. Но в този ден пътят беше пуст.

Джипът измина няколко километра по него, после сви пак на север, отново към саудитско-кувейтската граница, но на друго място, много по-навътре в сушата. Близо до гъмжащото от мухи пустинно село Хаматийят откъм саудитската страна се намира най-близката точка по границата до самия Кувейт Сити.

Нещо повече, американските въздушни разузнавателни снимки, получени от Грей в Рияд, показваха, че повечето иракски сили са групирани тъкмо зад границата, но по-близо до брега. Колкото по-навътре във вътрешността, толкова повече оредяваха предните постове на иракчаните. Те съсредоточаваха силите си между граничния пункт Нувайсиб на брега и граничната застава при Ал-Уафра на 65 километра навътре в сушата.

Селото Хаматийят се намираше на 160 километра навътре в пустинята, сгушено в една извивка на граничната линия, която съкращава пътя до Кувейт Сити.

Поисканите от Мартин камили ги чакаха в малък чифлик извън селото – една дългокрака женска в разцвета на силите си и нейното малко, с кадифена муцунка и топли очи, което все още бозаеше. То също беше женско и щеше да добие отвратителния нрав, типичен за всички представителки на този вид.

– Малкото камилче пък защо ти е? – попита Лоу, докато седяха в джипа и наблюдаваха животните в ограденото място.

– За прикритие. Ако някой попита – водя го в камилските стопанства извън Сулабия. Там плащат по-добре.

Той се измъкна от джипа и потътри обутите си в сандали крака, за да разбуди камиларя, който дремеше в сянката на колибата си. В продължение на половин час двамата мъже клечаха в праха и се пазаряха за цената на камилите. На камиларя, който го гледаше клекнал в праха пред себе си, с мургаво, брадясало лице, пожълтели зъби, облечен в мръсен бурнус и вонящ, хич и не му мина през ума, че не разговаря с богат търговец от племето на бедуините, готов да направи добра сделка.

Когато се спазариха, Мартин плати от пачка саудитски динари, които бе взел от Лоу, а после ги държа известно време под едната си мишница, докато се поизмачкат. Сетне отведе двете камили на километър-два и когато пясъчните дюни ги скриха от всякакви погледи, спря. Лоу го настигна с джипа.

Беше стоял и наблюдавал на неколкостотин метра от ограденото място на камиларя. Познаваше добре Арабския полуостров, но никога не беше работил с Мартин, който му направи силно впечатление. Този човек не само се правеше на арабин; щом излезе от джипа, той направо се превърна в бедуин по стойка и жестове.

Лоу не знаеше, но предишния ден двама британски инженери от Кувейт, опитвайки се да избягат, бяха напуснали жилището си преоблечени в бели кувейтски туб, стигащи чак до петите им, и с гутри на главите си. Едва изминали половината път до колата, която се намирала на 15 метра от входа, когато едно хлапе от улицата им подвикнало: „Може да сте облечени като араби, ама ходите като англичани.“ И те побързали да се приберат обратно в жилището си.

Далеч от любопитни погледи, но плувнали в пот от адската горещина, двамата военни от САС прехвърлиха „нещата“ в кошовете за багаж, които висяха от двете страни на камилата. Тя бе коленичила и с четирите си крака, но продължаваше да роптае срещу допълнителния товар, като плюеше и се зъбеше на мъжете.

В единия кош влязоха 100 килограма експлозив Семтекс-Х, всяко от блокчетата по два килограма и половина, завито в плат, с няколко торби, пълни с кафе на зърна отгоре, в случай че някой любопитен иракски войник реши да погледне. В другия кош сложиха автоматите, боеприпасите, детонаторите, закъснителите и гранатите, заедно с малкото, но мощно радио със сгъваема сателитна антена и резервни кадмиево-никелови батерии. И върху тях наредиха торби с кафе.

Когато свършиха, Лоу попита:

– Мога ли да направя още нещо?

– Не, това е всичко, благодаря. Ще остана тук до залез-слънце. Ти няма нужда да чакаш.

Лоу подаде ръка:

– Извинявай за оная случка в Брекън.

Мартин я пое.

– Няма нищо. Нали оживях.

– Да бе, това сме ние. Все оцеляваме. Остани си с късмета, Майк.

Качи се на колата и потегли. Камилата забели едно око, оригна се, червата й изкъркориха и започна да преживя. Малкото се опита да налапа вимето й, не успя и се отпусна до нея.

Мартин се подпря на камилското седло, зави лице с куфията си и се замисли за предстоящите дни. Не пустинята щеше да е проблем, а може би гъмжилото на окупирания Кувейт Сити. Колко строг ще бъде контролът, колко трудни проверките по уличните бариери, колко проницателни войниците, които ги извършваха? От Сенчъри Хаус му бяха предложили да го снабдят с подправени документи, но той отказа. Иракчаните биха могли да въведат нови документи за самоличност.

Не се съмняваше, че избраната от него легенда беше една от най-добрите в арабския свят. Бедуините идват и си отиват както и когато пожелаят. Те не оказват съпротива на нахлуващи армии, защото са виждали твърде много такива – сарацини и турци, кръстоносци и рицари-тамплиери, германци и французи, англичани и египтяни, израелци и иракчани. Бяха ги преживели всички, защото стояха настрана от политиката и войната.

Много режими се бяха опитали да ги обуздаят, но все без успех. Саудитският крал Фахд бе постановил всички негови поданици да имат къщи и беше построил красиво село, наречено Ескан, снабдено с всички съвременни удобства – плувен басейн, клозети, бани, течаща вода. Хванали някакви бедуини и ги настанили там.

Те пиели вода от басейна (приличал им на оазис), похвърляли зарове на терасите, поиграли си с чешмите, а сетне се изнесли, обяснявайки любезно на своя монарх, че предпочитат да спят под звездите. Ескан бе почистен и използван от американците по време на кризата в Персийския залив.

Мартин съзнаваше много добре, че проблем представляваше собственият му ръст. Беше почти метър и осемдесет, а повечето бедуини са далеч по-ниски. Векове болести и недохранване ги бяха превърнали в болнави джуджета. Водата в пустинята е само за пиене – от хора, кози или камили; затова Мартин не се къпеше. Обаянието на живота в пустинята, както много добре знаеше, важи единствено за западняците.

Не разполагаше с документи за самоличност, но това не беше проблем. Няколко правителства се бяха опитали да издадат такива документи на бедуините. Всъщност чергарите ги бяха харесали, защото вършат чудесна работа като тоалетна хартия; по-добра от шепа прах. Всеки полицай или войник, който настоява да види документите за самоличност на един бедуин, само си губи времето – и двете страни прекрасно го разбират. От гледна точка на властите важното е, че бедуините не им създават неприятности. На тях просто не би им хрумнало да участват в някакво кувейтско съпротивително движение. Мартин го знаеше и се надяваше, че и иракчаните го знаят.

Поспа до залез-слънце, сетне се качи на седлото. Като чу неговото „хът, хът, хът“, камилата се изправи на крака, бебето й посука малко, вързано с въже зад нея, после потеглиха с онова равно, полюляващо се темпо, което изглежда страшно бавно, но с което се извървява дълъг път. Камилата беше добре гледано животно и още дни напред нямаше да се умори.

Когато, малко преди осем, пресече границата, той се намираше на значително разстояние северозападно от полицейския участък Рукайфа, където един черен път минава от Кувейт в Саудитска Арабия. Нощта беше тъмна и звездна. Сиянието на кувейтското петролно поле Манагиш оставаше от дясната му страна и там вероятно имаше иракски гарнизон, но пустинята пред него изглеждаше пуста.

На картата имаше 50 километра, или 35 мили до развъдниците на камили южно от Сулабия, краен квартал на Кувейт Сити, където възнамеряваше да остави животните, докато отново му потрябват. Но преди това щеше да зарови „нещата“ си в пустинята и да отбележи мястото.

Ако нещо непредвидено не го забавеше, щеше да зарови товара си по мрак, преди изгрева, който щеше да настъпи след девет часа. Десетият час щеше да го завари край камилските развъдници.

Когато петролните полета Манагиш останаха зад него, той се отправи по компаса право към целта. Иракчаните, предполагаше той, можеха да патрулират по шосетата, дори по черните пътища, но не и по пустинята. Никой не би се опитал да избяга през нея.

Знаеше, че от камилските развъдници ще може да се метне на някой камион към града, който се намираше на разстояние 30 километра.

Далеч над него сателитът КХ-11 на Националната разузнавателна служба се плъзна безмълвно по небето. Преди години предишното поколение американски шпионски спътници трябваше да правят снимките си и да изплюват капсулите на интервали за повторно влизане в атмосферата, които след това с голям труд се издирваха, а намерените филми се обработваха.

Спътниците КХ-11, дълги 19 метра и тежащи 13 тона и половина, са по-хитри. Докато правят снимките на земята под себе си, те автоматично ги кодират в поредица от електронни импулси, които се предават _нагоре_ към друг спътник, над тях.

Спътникът, който ги получава, е част от мрежа от подобни спътници, изведени в геостационарна орбита, което означава, че се носят в пространството със скорост и по път, който ги държи винаги в същата точка над земята. На практика те висят там.

Приел образите от КХ-11, геостационарният спътник може да ги предаде направо в Америка, или, ако извивката на земята му пречи да го направи, ги препредава в пространството на друга рееща се „птичка“, която изпраща снимките долу на своите американски господари. По този начин Националната разузнавателна служба може да събира фотоинформация в „реално време“, само секунди след като снимките са направени.

Ползата при война е огромна. Това означава, че КХ-11 може да забележи придвижване на вражески конвой достатъчно навреме, за да предизвика въздушен удар срещу него. Злощастните войници в конвоя от камиони така и няма да разберат как са ги открили изтребителите. Защото КХ-11 може да работи нощем и денем, в облачно или мъгливо време.

За тях с пълна сила важи определението „всевиждащи“. Уви, това не е съвсем вярно. Тази нощ КХ-11 премина над Саудитска Арабия и над Кувейт, но не видя самотния бедуин, навлязъл в забранена територия, а и да го бе видял, не би се заинтересувал от него. Той мина над Кувейт, после над Ирак. Видя много сгради, застроените на големи пространства промишлени миниградове около Ал-Хила и Тармия, Ал-Атир и Туайта, но не видя какво има в тези сгради. Не видя контейнерите с отровен газ, който се произвеждаше там, нито ураниевия хексафлуорид, предназначен за газоводифузионните центрофуги в инсталацията за отделяне на изотопа.

Мина на север, откри летищата, шосетата и мостовете. Дори видя гаража на пътна помощ в Ал-Кубай, но не му обърна внимание. Видя индустриалните центрове Ал-Куаим, Джазира и Ал-Ширкат на запад и на север от Багдад, но не и средствата за масово унищожение, които се произвеждаха в тях. Мина над Джебел Ал Хамрин, но не видя Крепостта, построена от инженера Осман Бадри. Видя само планини и планински села. Сетне мина над Кюрдистан и Турция.

През нощта Майк Мартин напредваше към Кувейт Сити – невидим, в дрехи, каквито не бе носил почти две седмици. Усмихна се, като си спомни как след излета в пустинята, докато се връщаше при своя ландроувър в покрайнините на Абу Даби, една пълна американка го изненада, насочи фотоапарата си към него и му викна: „Щрак, щрак.“

Постигнато бе съгласие комитетът „Медуза“ да проведе предварителното си заседание в едно помещение под сградата на кабинета в Уайтхол. Основното съображение беше, че сградата е сигурна, тъй като системно се проверяваше за прослушвателни средства, макар и да изглеждаше, че след като руснаците са станали така _мили_ напоследък, те може би се бяха отказали от тези досадни неща.

Залата, в която бяха въведени гостите – осем на брой, – се намираше на два етажа под нивото на земята – Тери Мартин беше чувал за лабиринта от осигурени срещу сътресения и прослушвателни уредби помещения под безобидната на вид сграда срещу Кенотафа*, където можеха при пълна дискретност да се обсъждат и най-деликатните държавни въпроси.

[* Надгробен паметник на човек, който не е погребан под него. Става дума за такъв, издигнат в памет на загиналите в двете Световни войни британски войници в правителствения квартал Уайтхол. – Б.пр.]

Сър Пол Спрус, изискан и опитен бюрократ с ранг помощник-постоянен секретар на кабинета, зае председателското място. Той се представи, а сетне представи всеки един на останалите. Американското посолство, следователно Съединените щати, беше представено от помощник-аташето по отбраната и Хари Синклер, проницателен и опитен служител от Лангли, който от три години оглавяваше лондонското бюро на ЦРУ.

Синклер беше висок кокалест мъж, който обичаше да се облича в сака от туид, посещаваше често операта и се разбираше изключително добре с британските си колеги.

Човекът от ЦРУ кимна и намигна на Саймън Паксман, с когото се бе срещал веднъж на заседание на Смесения комитет по разузнаването, където ЦРУ имаше постоянно място.

Синклер щеше да има за задача да отбелязва всичко интересно, открито от британските учени, и да предава информацията във Вашингтон, където също заседаваше значително по-многобройната американска част от комитета „Медуза“. След това всички заключения щяха да се съпоставят и да се анализира потенциалът на Ирак за нанасяне на сериозни удари.

Имаше двама учени от Олдърмастън, Управлението за изследвания в областта на атомните оръжия в Баркшър – те биха се радвали, ако думата „атомни“ отпадне от названието, но Олдърмастън е създаден именно с тази цел. На основата на информация, извлечена от САЩ, Европа и другаде, плюс въздушни снимки на всевъзможни иракски обекти за ядрени изследвания трябваше да се опитат да изяснят докъде е стигнал Ирак в усилията си да реши проблема с технологията на производство на собствена атомна бомба.

Имаше още двама учени от Портън Даун. Единият от тях беше химик, другият – биолог, специалист по бактериология.

Левият печат често обвиняваше Портън Даун в разработване на химически и бактериологически оръжия за Великобритания. Всъщност от години изследванията им бяха насочени към откриването на противодействие, ако такова въобще съществуваше, на всички средства за химическа и бактериологична война, които биха могли да бъдат използвани срещу британски и съюзнически войски. За съжаление не е възможно да се разработва противодействие срещу каквото и да било, без преди това да се изучат свойствата на токсина. Следователно двамата учени от Портън Даун имаха под свой контрол и при условия на страхотна охрана някои доста неприятни вещества. Но в същия този ден, на 13 август, с тях разполагаше и господин Саддам Хюсейн. Разликата бе в това, че Великобритания нямаше намерение да ги използва срещу иракчаните, докато господин Хюсейн можеше да не се окаже така благоразположен.

Хората от Портън Даун трябваше да проверят списъците от химически вещества, закупени от Ирак за определен период от време, с надеждата да открият с какво разполага той, в какво количество и колко опасно е то, в случай че може да се използва. Освен това трябваше да анализират снимки от въздуха на редица фабрики и заводи в Ирак, за да проверят дали няма някакви издайнически признаци под формата на сгради с определена големина и форма – секции за обеззаразяване и дегазиране, пречиствателни съоръжения за вредни емисии – по които да се открият фабриките за отровни газове.

– А сега, господа – започна сър Пол, обръщайки се към четиримата учени, – основното бреме пада върху вас. Ние, останалите, ще ви помагаме и подкрепяме с каквото можем.

Разполагам тук с два тома информация, получена досега от наши хора в чужбина, персонал на посолства, търговски представителства и… господата от разузнаването. Все още е рано. Това са първите резултати от подбора на разрешителните за износ за Ирак, издадени през последното десетилетие, и няма нужда да ви казвам, че те са ни предадени от правителства, готови да ни съдействат.

Хвърлили сме мрежата колкото се може по-нашироко. Става дума за износа на химикали, строителни материали, лабораторна апаратура, специални машиностроителни изделия – почти всичко, с изключение на чадъри, прежда и гумени играчки.

Някои от тези неща, всъщност по всяка вероятност повечето от тях, ще се окажат съвсем естествени покупки, направени от една развиваща се арабска страна за мирни цели и затова ви се извинявам предварително за времето, което ще трябва да пропилеете. Но ви моля да се съсредоточите не само върху специалните доставки за производство на оръжия за масово унищожение, но и върху продуктите с двустранно предназначение – онези неща, които биха могли да се пригодят или да се разглобят и частите им да се използват за други, а не за заявените цели.

Доколкото зная, нашите американски колеги също не са стояли със скръстени ръце.

Сър Пол подаде една от папките на хората от Портън Даун, а другата на онези от Олдърмастън. Представителят на ЦРУ извади две папки и направи същото. Учените гледаха слисани камарите от книжа струпани пред тях.

– Опитахме се да не дублираме американските и нашите усилия – обясни сър Пол, – но, за съжаление, това едва ли е напълно избегнато. Отново се извинявам. А сега, господин Синклер.

За разлика от държавния служител от Уайтхол, който почти успя да приспи учените с многословието си, завеждащият бюрото на ЦРУ направо мина на въпроса.

– Работата е там, господа, че може да се наложи да се сражаваме с тези копелета.

Това беше малко по-различно. Синклер говореше така, както англичаните обичат да си представят американците – директни, прями хора, които се изказват без заобикалки. Очаровани, четиримата учени му посветиха цялото си внимание.

– Ако такъв ден настъпи, ще започнем с въздушната мощ. Също както и англичаните, ние ще искаме да дадем възможния абсолютен минимум жертви. И така, насочваме се срещу тяхната пехота, оръдията, танковете и самолетите им. Ще вземем на мушка техните площадки за изстрелване на ракети САМ, комуникационните им връзки, командните центрове. Но и от двете страни може да се стигне до ужасяващи жертви, ако Саддам прибегне до оръжия за масово унищожение. Ние трябва да знаем две неща.

Първо, – с какво разполага? Тогава ще можем да направим плановете си за противогази, защитни наметала, химически противоотрови. Второ – къде, по дяволите, ги е разположил? Тогава можем да ударим фабриките и складовете – да ги унищожим, преди да успее да ги използва. Така че разгледайте снимките, използвайте увеличителни стъкла, търсете издайнически признаци. Ние ще продължим да издирваме и да разговаряме с онези, които са му построили фабриките, както и с учените, които са ги оборудвали. Надяваме се, че ще научим още много. Но иракчаните може и да са поразместили това-онова. Така че нещата опират до вас, господа аналитици.

Вие можете да спасите живота на много хора, затова постарайте се да дадете най-доброто, на което сте способни. Разпознайте оръжията за масово унищожение, а ние имаме грижата за останалото.

Четиримата учени бяха слисани. Задачата им бе пределно ясна. Сър Пол имаше вид на човек, леко зашеметен от взрив.

– Да, убеден съм, че всички ние сме безкрайно благодарни на господин Синклер за неговото… ъъъ… пояснение. Ще си позволя да предложа да се съберем отново, когато Олдърмастън или Портън Даун имат нещо за нас.

Когато напуснаха сградата, Саймън Паксман и Тери Мартин тръгнаха бавно под топлото августовско слънце и излязоха от Уайтхол на Парламънт Скуеър. Както обикновено, площадът беше задръстен с колони от туристически автобуси. Намериха една празна пейка близо до мраморния блок на Уинстън Чърчил, който гледаше свъсено непристойните смъртни, скупчени под него.

– Чу ли новината от Багдад? – попита Паксман.

– Разбира се.

Саддам Хюсейн току-що беше предложил да се изтегли от Кувейт, при условие че Израел се изтегли от Западния бряг на река Йордан, а Сирия – от Ливан. Опитваше се да свърже различни неща. Обединените нации бяха отхвърлили предложението незабавно. Резолюциите продължаваха да се сипят от Съвета за сигурност, прекъсвайки търговските пътища на Ирак, износа на петрол, въздушните връзки, различните ресурси. А систематичното унищожение на Кувейт от окупационната армия продължаваше.

– Нещо важно?

– Не, само обикновеното цупене и пъчене. Можеше да се очаква. Сценки за пред слушателите. На ООП се харесва, разбира се, но това е всичко. Това не е план за действие.

– А има ли той план за действие? – попита Паксман. – И ако има, дали някой може да го разбере. Американците го смятат за луд.

– Зная. Гледах снощи Буш по телевизията.

– А луд ли е този Саддам?

– Колкото лисиците са луди.

– А защо тогава не тръгва на юг към саудитските петролни полета, докато все още има възможност? Струпването на американски войски едва започва, както и нашето. Няколко ескадрили и самолетоносачи в залива. Но нищо на сушата. Сама за себе си въздушната мощ няма да го спре. Американският генерал, когото току-що назначиха…

– Шварцкопф – прекъсна го Мартин, – Норман Шварцкопф.

– Същият. Той смятал, че ще му трябват цели два месеца, преди да бъде в състояние да спре или отблъсне едно настъпление с пълни сили. Защо не напада сега?

– Защото това ще означава да нападне една друга арабска държава, с която не е в лоши отношения. Това ще му донесе позор. Ще отчужди всички араби. Такова нещо е в разрез с тяхната култура. Той иска да владее арабския свят и той да се възхищава от него, а не да го обругае.

– Нали нахлу в Кувейт – рече Паксман.

– Различно беше. Можеше да твърди, че поправя една империалистическа несправедливост, защото исторически Кувейт винаги е бил част от Ирак. Както Неру нахлу в португалския анклав Гоа.

– О, я стига бе! Саддам посегна на Кувейт, защото е банкрутирал.

– Да, това е истинската причина. Но привидната е, че си връща изконна арабска територия. Забележи, това става по цял свят. Индия взе Гоа, Китай взе Тибет, Индонезия взе Източен Тимур. Аржентина се опита да вземе Фолкландските острови. Всеки път се твърди, че се възстановява парче изконна територия. Това нещо много се харесва на народа, нали знаеш?