Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 37 (всего у книги 38 страниц)

– Сега Барабас, повтарям. Сега Барабас.

Тримата мъже от САС прибраха радиото, наместиха раниците на гърбовете си и хукнаха да се махат от планината – бързо. Сега щеше повече от всякога да има патрули, които вероятно нямаше да търсят тях, защото иракчаните едва ли щяха скоро да прозрат защо бомбеното нападение е било така точно, а щяха да търсят екипажа на сваления американски самолет.

Сержант Стивънсън беше засякъл посоката, в която премина пламтящият реактивен изтребител, и посоката, в която бе паднал. Приемайки, че е продължил известно време да се носи след катапултирането на летците, последните, ако бяха оживели, би трябвало да са някъде в тази посока. Движеха се бързо, изпреварвайки републиканските Гвардейци от племето убайди, които се изсипваха от селата си и се насочваха в планината.

Двайсет минути по-късно Майк Мартин и хората му намериха тялото на Тим. Нямаше какво да направят, затова продължиха.

Десет минути по-късно чуха зад себе си продължителен пукот от огнестрелно оръжие. Това продължи известно време. Убайдийците също бяха намерили тялото и в яростта си бяха изпразнили пълнителите си в него. Този им порив издаде къде се намират. Мъжете от САС ускориха крачка.

Дон Уокър едва ли почувства острието на ножа, което сержант Стивънсън опря до гърлото му. Беше леко като докосването с копринен конец по хранопровода му. Но вдигна очи и видя фигурата на мъж, застанал над него. Беше мургав и слаб, в дясната си ръка държеше пистолет, насочен в гърдите на Уокър, и беше облечен в униформата на капитан от иракската Републиканска гвардия, планинска дивизия. Сетне човекът проговори.

– Страшно неудобно време да се отбием за чай. Хайде да се махаме оттук, по дяволите.

Тази нощ генерал Норман Шварцкопф седеше сам в апартамента си на четвъртия етаж на саудитското Министерство на отбраната.

Не беше прекарал много време там през изминалите седем месеца, защото през по-голямата част от тях беше посетил колкото бойни части бе успял, или бе стоял в подземието с щаба и сътрудниците си. Но когато искаше да остане сам, отиваше в големия и удобен кабинет.

Тази нощ той седеше зад бюрото си, украсено с червения телефон, който го свързваше с най-надеждната мрежа във Вашингтон, и чакаше.

В един без десет след полунощ на 24 февруари другият телефон иззвъня.

– Генерал Шварцкопф? – Акцентът беше английски.

– Да. Аз съм.

– Имам съобщение за вас, господин генерал.

– Кажете.

– То е: „Сега Барабас“, господин генерал, „сега Барабас“.

– Благодаря ви – отговори главнокомандващият и постави слушалката на мястото й. В 4 часа сутринта настъплението по суша започна.

Глава 23

Тримата от САС вървяха усилено през остатъка от нощта. Налагаха едно темпо, което доведе Дон Уокър, който не носеше раница и се смяташе в добро физическо състояние, до такова изтощение, че не можеше да си поеме дъх.

Понякога падаше на колене, убеден, че не може да върви повече, че дори смъртта ще е за предпочитане пред безкрайната болка във всяко мускулче.

Когато това се случваше, усещаше две стоманени хватки, по една под всяка подмишница, и чуваше в ухото си гласа на сержант Стивънсън с неговото кокни произношение:

– Хайде, друже, само още мъничко. Виждаш ли онзи хребет, вероятно ще почиваме от другата му страна.

Но това никога не ставаше. Вместо да се насочи на юг към предпланините на Джебал Хамрин, където предполагаше, че ги очаква верига от републикански гвардейци с превозни средства, Майк Мартин пое на изток, към високите върхове, водещи към иранската граница. Това беше ход да накара планинците от племето убайди да вървят след тях.

Непосредствено преди разсъмване, поглеждайки назад и надолу, Мартин видя група от шестима, вероятно в по-добро състояние от останалите, да продължават да се катерят и приближават. Когато републиканските гвардейци стигнаха до следващия хребет, откриха един от преследваните да седи отпуснат на земята, обърнат в другата посока.

Залягайки зад скалите, те откриха огън и надупчиха чужденеца в гърба. Трупът му се прекатури напред. Шестимата от патрула изскочиха от прикритието си и се втурнаха напред.

Прекалено късно видяха, че онова, което бяха взели за тяло, е всъщност раница, с нагласено върху нея горнище на камуфлаж, а отгоре сложен пилотският шлем на Уокър. Трите снабдени със заглушители автомата Хеклер и Кох МП5 ги покосиха, както стояха около „трупа“.

Над град Ханакин Мартин най-сетне заповяда да спрат и се обади по радиото в Рияд. Стивънсън и Истман стояха на пост, обърнати на запад, откъдето трябваше да дойдат преследващите ги патрули.

Той съобщи в Рияд, че са останали трима от САС и водят със себе си един от американските летци. За да не би предаването му да бъде прехванато, не даде местоположението им. Сетне продължиха усилено напред.

Високо в планината, близо до границата, намериха подслон в каменна колиба, използвана от местните овчари през лятото, когато стадата идват на високите пасища. Там, с постове на смени, изчакаха четирите дни на войната по сушата, докато далеч на юг съюзническите танкове и авиация смазаха иракската армия за деветдесет часа светкавична война и навлязоха в Кувейт.

В същия ден, ден първи от войната по сушата, от запад в Ирак влезе самотен войник. Беше израелец от командосите Сайерет Маткал, избран заради отличното владеене на арабския език.

Израелски хеликоптер, снабден с резервоари за далечен полет и със знаците на йорданската армия, дойде от Негев и мина ниско над йорданската пустиня, за да остави мъжа веднага след като стигна над иракска територия, южно от граничния пункт Руейшид.

Остави го, обърна се и полетя обратно, мина над Йордания и навлезе в Израел, без да бъде забелязан.

Подобно на Мартин войникът имаше лек, здрав мотор със специални „пустинни“ гуми. Макар и да беше направен да изглежда стар, очукан, мръсен, ръждясал и издран, двигателят му беше в прекрасно състояние и носеше допълнително гориво в два коша на задното колело. Войникът се движеше по главния път на изток и по залез влезе в Багдад.

Грижата на началниците му за неговата сигурност се оказаха донякъде излишни. Благодарение на удивителната безжична „агенция“, която сякаш е способна да изпревари дори електронните средства за комуникация, жителите на Багдад вече знаеха, че армията им е смазана в пустините на Южен Ирак и Кувейт. Вечерта на първия ден АМАМ се прибраха в казармите си и повече не излязоха.

Сега, когато вече нямаше бомбардировки, защото всички, съюзнически самолети бяха необходими на бойното поле, жителите на Багдад обикаляха свободно, говореха открито за близкото пристигане на американците и англичаните, които ще пометат Саддам Хюсейн.

Еуфорията трая седмица, докато стана ясно, че съюзниците няма да дойдат и властта на АМАМ отново ги притисна.

Централната автогара представляваше кипяща маса от войници, повечето съблечени по потници и шорти, захвърлили униформите си в пустинята. Това бяха дезертьорите, които се бяха измъкнали от екзекуторските отряди, чакащи зад фронтовата линия. Продаваха своите Калашников за цената на билета до родното село. В началото на седмицата автоматите вървяха по 35 динара, четири дни по-късно цената им падна на 17.

Израелецът имаше една-единствена задача, която изпълни през нощта. Мосад знаеше само трите тайника за изпращане на съобщения за Йерихон, които завеща Алфонсо Бенс Монкада през август. Мартин беше изоставил два от съображения за сигурност, но третият все още действаше.

Израелецът постави идентични съобщения в трите тайника, нанесе съответните знаци с тебешир, взе мотора и отново потегли на запад, присъединявайки се към тълпата бежанци, тръгнали в тази посока.

Необходим му беше още един ден да стигне границата. Там сви на юг от главния път в безлюдната пустиня, влезе в Йордания, намери скрития си сигнален предавател и го включи. Лъчът прехвана веднага израелски самолет, който кръжеше над пустинята Негев, и хеликоптерът се върна на уреченото място, за да вземе инфилтратора.

Той не спа през тези петдесет часа и почти не яде, но изпълни задачата си и се върна невредим у дома.

На третия ден от войната по сушата Едит Харденберг се върна на бюрото си във Винклербанк озадачена и разгневена. Предишната сутрин й се обадиха по телефона тъкмо когато тръгваше за работа.

Човекът, който се обади на безукорен немски със залцбургски акцент, се представи като съсед на майка й. Каза, че фрау Харденберг е паднала лошо по стълбите, след като се е подхлъзнала на леда, и никак не е добре.

Веднага се опита да се обади на майка си, но все й даваше заето. Накрая, не на себе си, позвъни на телефонната централа в Залцбург, откъдето й казаха, че телефонът сигурно не е в ред.

Обади се в банката, че няма да отиде на работа, и се отправи с колата за Залцбург, в снега и лапавицата, пристигайки късно сутринта. Майка й, в прекрасно здраве, се учуди, като я видя. Не беше падала, не се бе наранявала. Нещо повече, някакъв вандал беше прерязал кабела на телефона й извън апартамента.

Докато се върне във Виена, стана прекалено късно да ходи на работа.

Когато на другия ден се появи на бюрото си, намери Волфганг Гемютлих в по-лошо настроение от нейното. Той я укори горчиво за отсъствието й предишния ден и изслуша вкиснат обясненията й.

Причината за собственото му страдание скоро се изясни. Сутринта предишния ден в банката се появил млад мъж и настоял да се срещне с него.

Посетителят обяснил, че името му е Азиз и баща му притежава значителна сума в шифрована сметка. Баща му, обяснил арабинът, не бил разположен и искал синът му да го замести.

При това Азиз младши представил документи, които напълно и съвършено автентично доказвали, че е упълномощен от баща си, с пълни права да действа със сметката. Хер Гемютлих разгледал пълномощното, за да потърси някаква дребна грешка, но не успял да открие такава. Не му оставало друго, освен да се съгласи.

Младият мъж настоял, че желанието на баща му било да закрие сметката и да прехвърли сумата другаде. „И това, имайте предвид, фройлайн Харденберг, само два дни след пристигането в сметката на още три милиона долара, довеждайки общата сума на повече от десет милиона долара.“

Едит Харденберг изслуша мъчителната изповед на Гемютлих, сетне разпита за посетителя. Да, каза й той, собственото му име било Карим. Сега, когато споменала за това, той си спомнил, че носел пръстен с розов опал на малкия пръст на едната си ръка и имал наистина белег на брадичката си. Да не беше така погълнат от собственото си чувство на възмущение, банкерът може би щеше да се почуди на тези съвършено точни въпроси, които неговата секретарка задава за мъж, когото не е виждала.

Знаел, разбира се, призна Гемютлих, че притежател на сметката е някакъв арабин, но нямал представа, че е от Ирак и има син.

След работа Едит Харденберг се прибра и започна да почиства дома си. Три и бърса в продължение на часове. Занесе и хвърли два големи кашона в близкия контейнер за боклук. В единия имаше много гримове, парфюми, мазила и ароматизатори за вана, в другия – разни подробности от дамското бельо. Сетне отново се залови да чисти.

По-късно съседите казаха, че цялата вечер и до късно през нощта слушала музика, не както обикновено Моцарт или Щраус, а Верди и по-специално нещо от „Набуко“. Един особено музикален съсед определи откъса като „Хор на робите“, който пускала ли, пускала.

В малките часове на нощта музиката спряла и тя тръгнала някъде с колата си.

На следващата сутрин я намери един пенсиониран счетоводител, който разхождаше кучето си в парка Пратер. Той мина встрани от главната алея, за да даде възможност на кучето да си свърши работата в гората, далеч от пътя.

Беше облечена в спретнатото си сиво палто от туид, с косата на кок отзад, с дебели чорапи от пресукан памук и здрави обувки с нисък ток на краката. Въжето за пране, което беше преметнала през клона на дъба, не й бе изменило, а кухненската стълба намериха на метър от нея.

Тя висеше съвършено неподвижна и вкочанена, ръцете бяха отпуснати покрай тялото, а пръстите на краката сочеха право надолу. Едит Харденберг винаги си беше спретната дама.

Двайсет и осми февруари се оказа последният ден от войната по суша. В иракските пустини западно от Кувейт иракската армия беше заобиколена във фланг и унищожена. На юг от града дивизиите от Републиканската гвардия, които нахлуха в Кувейт на втори август, бяха престанали да съществуват. На този ден окупационните сили в града, след като запалиха всичко, което можеше да гори, и се опитаха да унищожат онова, което не би горяло, го напуснаха и потеглиха на север – една виеща се колона от бронетранспортьори, камиони, пикапи, коли и каруци.

Колоната беше сгащена там, където шосето на север пресича хребета Мутла. Самолети Игъл и Ягуар, Томкет и Хорнет, Торнадо и Тъндърболт, Фантоми и Апачи се нахвърлиха върху колоната и я превърнаха в почернели от пламъците останки. Челото й беше унищожено и затваряше пътя, така че останалите не можеха да мръднат ни напред, ни назад, а тъй като пътят прорязваше планината, нямаше как да излязат встрани от него. Мнозина от онези, които пътуваха с колоната, загинаха, а останалите се предадоха. На залез първите арабски части влязоха в Кувейт Сити, за да го освободят.

Тази вечер Майк Мартин се свърза отново с Рияд и чу вестта. Даде координатите си, а също и на една относително равна поляна наблизо.

Бяха останали без храна, топяха сняг, за да пият вода, беше страшно студено, а не смееха да запалят огън, за да не издадат укритието си. Войната беше свършила, но патрулите от планинските части може да не знаеха, или да не ги е грижа.

Малко след разсъмване дойдоха да ги приберат два хеликоптера Блакхок за далечни полети, дадени на заем от американската 101-ва десантна дивизия. Толкова голямо беше разстоянието от саудитската граница, че бяха дошли от боен лагер на своята дивизия, устроен на 80 километра във вътрешността на Ирак, след най-голямата атака с хеликоптери в историята. Дори от тази база на река Ефрат трябваше доста да попътуват до крайграничните планини близо до Ханакин.

Затова бяха два; вторият носеше допълнително гориво за обратния път.

За по-сигурно над тях кръжаха осем Игъла, осигурявайки въздушно прикритие, докато хеликоптерите зареждаха на поляната. Дон Уокър присви очи нагоре.

– Ей ги моите хора – изкрещя той. Докато двата Блакхока бръмчаха по пътя назад, Игълите ги пазеха до границата.

Сбогуваха се на брулен от вятъра къс пясък, заобиколен от останките на победената армия близо до саудитско-иракската граница. Въртящите се перки на един Блакхок вдигнаха прах и камъчета, отвеждайки Дон Уокър в Дахран, откъдето един самолет щеше да го отведе в Ал Харз. Малко по-настрани чакаше британски Пума, за да отведе хората от САС в тяхната тайна и оградена с въжета база.

Тази вечер в удобната заможна къща сред гънките на хълмистия Девън доктор Тери Мартин научи къде е бил всъщност брат му от октомври насам и че вече е извън Ирак и на сигурно място в Саудитска Арабия.

Ученият арабист едва не се поболя от облекчение, а СИС го закара с кола до Лондон, където заживя отново като лектор във факултета по ориенталистика и африканистика.

Два дни по-късно, на 3 март, командващите силите на коалицията се срещнаха в една палатка на малко и голо иракско летище, наречено Сафуан, с двама генерали от Багдад, за да преговарят по капитулацията.

Единствените говорители за съюзниците бяха генералите Норман Шварцкопф и принц Халид бин Султан. До американския генерал седеше командващият британските сили генерал сър Питър де ла Билиер.

И двамата западни офицери вярват до ден-днешен, че в Сафуан са дошли само двама иракски генерали. Всъщност са били трима.

Американците бяха организирали страшно гъста охранителна мрежа, за да изключат възможността някакъв атентатор да стигне палатката, която се срещнаха генералите от противостоящите сили. Около летището стоеше разположена в кръг с лице навън цяла американска дивизия.

За разлика от командващите коалиционните сили, които пристигнаха от юг, сменяйки поредица от хеликоптери, на иракската група бе заповядано да дойде с коли до кръстопът северно от летището. Там оставиха колите и се прехвърлиха на американски бронетранспортьори, които ги преведоха с американски водачи през останалите три километра до палатките, където ги очакваха.

Десет минути след като групата генерали, придружени от преводачите си, влязоха в палатката за преговори, по пътя от Басра се зададе друга черна лимузина „Мерцедес“. По това време пропускателният пункт на кръстопътя се командваше от капитан от американската Седма бронирана бригада, тъй като всички по-старши офицери се бяха отправили към летището. Нечаканата лимузина беше незабавно спряна.

Отзад седеше трети иракски генерал, макар и само бригаден, който носеше черно дипломатическо куфарче. Нито той, нито шофьорът му говореха английски, а капитанът не говореше арабски. Тъкмо се готвеше да се обади на летището по радиото за нареждания, когато дойде джип, управляван от американски полковник, а до него седеше още един. Шофиращият носеше униформа на Специалните сили, Зелените барети, а този до него имаше опознавателните знаци на Г2, Военното разузнаване.

И двамата показаха документите си за самоличност на капитана, който ги разгледа, видя, че са достоверни, и отдаде чест.

– Всичко е наред, капитане, очаквахме това копеле – рече полковникът от Зелените барети. – Изглежда се е забавил заради спукана гума.

– В това куфарче – рече офицерът от Военното разузнаване, сочейки дипломатическото куфарче на иракския бригаден генерал, който стоеше, без нищо да разбира, до колата си – са имената на всички наши военнопленници, включително безследно изчезналите летци. Норман Бурята ги иска, веднага.

Нямаше бронетранспортьори. Полковникът от Зелените барети блъсна грубо иракчанина към джипа. Капитанът стоеше объркан. Не знаеше нищо за някакъв трети иракски генерал. Но знаеше, че неговата част е влязла в очите на Мечока, защото си беше приписала завземането на Сафуан, след като не беше изпълнявала такава задача. Последното, което му трябваше, бе да предизвика още по-големия гняв на генерал Шварцкопф, като забави списъка с безследно изчезналите летци. Джипът потегли по посока на Сафуан. Капитанът сви рамене и даде знак на иракския шофьор да паркира при останалите.

По пътя към летището джипът минаваше между редици от спрени американски бронирани коли в продължение на километър и половина. Сетне имаше празна отсечка от пътя, преди да се стигне до кордона от хеликоптери Апачи, който заобикаляше района, където се водеха преговорите.

След като отминаха танковете, полковникът от Военното разузнаване се обърна към иракчанина и заговори на добър арабски.

– Под седалката ви – рече той, – не слизайте от джипа, а ги слагайте, бързо.

Иракчанинът носеше тъмнозелената униформа на страната си. Навитите дрехи под седалката бяха светлокафява униформа на полковник от саудитските Специални сили. Той бързо смени панталоните, мундира и баретата.

Тъкмо пред пръстена от хеликоптери на пистата джипът се отклони към пустинята, заобиколи летището и потегли на юг. От другата страна на Сафуан, след трийсет километра, се върна на главния път за Кувейт.

От двете страни бяха разположени американски танкове, които имаха за задача да не допуснат никой да проникне в района. Командирите, застанали на куполите им, видяха как един от техните джипове излиза от охраняваната зона, но това не ги засягаше.

На джипа му трябваше час да стигне аерогара „Кувейт“, по това време напълно опустошена и разрушена, изтърбушена от иракчаните и покрита с пелена от черен дим от запалените петролни кладенци навсякъде из емирата. Пътят им отне толкова време, защото трябваше да избегнат клането в прохода Мутла, така че се отклониха и направиха голяма обиколка през пустинята западно от града.

На осем километра от летището полковникът от Военното разузнаване извади от жабката на джипа предавател и подаде поредица от сигнали. Към летището започна да подхожда самолет.

Временната контролна кула на летището представляваше фургон, обслужван от американци. Подхождащият самолет беше британски Аероспейс ХС 215. Отгоре на всичко беше личният самолет на командващия британските сили генерал Де ла Билиер. Нямаше как да не е така, защото имаше всички знаци по себе си и подаде верните позивни. Диспечерът му даде разрешение за кацане.

Самолетът не рулира до разрушената сграда на аерогарата, а до отдалечено място, където се срещна с американски джип. Вратата се отвори, стълбата бе спусната и трима мъже се качиха на реактивния самолет. Диспечерът чу да казват:

– Гранбай, искам разрешение за излитане. – В момента той се занимаваше с канадски Херкулес, който пренасяше на борда си лекарства за болницата.

– Чакай, Гранбай едно… какъв е планът ти за полет?

Искаше да каже, какво си се разбързал, къде, по дяволите, си тръгнал?

– Извинявай, кула Кувейт. – Гласът беше отривист и думите ясно произнесени, неподправено звучене на пилот от Кралските военновъздушни сили. Получил добро образование.

– Контролна кула Кувейт, току-що качихме на борда си полковник от саудитските Специални сили. Много е зле. От щаба на принц Халид. Генерал Шварцкопф поиска незабавно да бъде евакуиран и сър Питър предложи собствения си самолет. Хайде, старче, давай разрешение за излитане.

На един дъх британският пилот съумя да спомене един генерал, един принц и един английски пер. Диспечерът си разбираше от работата. Беше старши сержант, направил добра кариера в авиацията. Да попречи на евакуирането на саудитски полковник от щаба на принца, по искане на един генерал, със самолета на британския командващ, можеше да се отрази зле на по-нататъшната му кариера.

– Гранбай едно, разрешение за излитане – рече той.

Самолетът излетя от Кувейт, но вместо да се насочи към Рияд, където са едни от най-добрите болници в Близкия изток, пое курс право на запад, покрай северната граница на кралството.

Един от вечно бдящите АУАКС го видя и се обади да пита за къде е тръгнал.

Този път аристократичният британски глас обясни, че летят за британската база в Акротири, в Кипър, евакуирайки за Англия близък приятел и колега офицер на генерал Де ла Билиер, тежко ранен от мина. Командващият полета на АУАКС-а не знаеше нищо по този въпрос, но какво би могъл да направи? Да го свали?

Петнайсет минути по-късно самолетът напусна въздушното пространство на Саудитска Арабия и навлезе над Йордания.

Иракчанинът, който седеше отзад, не разбра нищо от това, но му направи силно впечатление безукорната организация на англичаните и американците. Беше се поколебал, когато получи последното съобщение от западните си работодатели, но размисляйки, се съгласи, че ще е разумно да се измъкне сега, вместо да изчака и да трябва да го прави самостоятелно и без помощ. Планът, който му предложиха в съобщението, се изпълняваше като по ноти.

Един от двамата пилоти в тропическата униформа на Кралските военновъздушни сили дойде от кабината и промърмори нещо на английски на американеца от Военното разузнаване, който се усмихна и се обърна към госта на арабски:

– Добре дошъл на свобода, господин бригаден генерал, напуснахме въздушното пространство на Саудитска Арабия. Скоро ще бъдете на борда на пътнически самолет за Америка. Между другото, имам нещо за вас.

Извади от джоба на куртката си лист хартия и го показа на иракчанина, който го прочете с голямо удоволствие. Представляваше един сбор, сумата, която се намираше в банковата му сметка във Виена, сега достигнала повече от десет милиона американски долари.

Зелената барета бръкна в един шкаф и извади няколко чаши, както и шишенца шотландско уиски. Изля по едно във всяка чаша и ги раздаде.

– Е, приятелю, за вашето оттегляне и благоденствие.

Отпи, отпи и другият американец. Иракчанинът се усмихна и също отпи. Полковникът от Военното разузнаване каза на арабски.

– А сега си починете. Ще стигнем след по-малко от час.

След това го оставиха сам. Той отпусна глава на възглавницата на седалката и остави съзнанието си да се върне към изтеклите двайсет седмици, които му донесоха богатството.

Пое страшни рискове, но те дадоха резултат. Спомни си деня, когато седеше в заседателната зала на президентския дворец и чу президентът да обявява, че най-сетне Ирак разполага, в последния момент, със собствена атомна бомба. Това дойде като истински шок, както и внезапното прекъсване на връзката, когато го съобщи на американците.

Сетне отново се появиха, по-настойчиви от всякога, искайки да разберат къде е устройството.

Нямаше ни най-малка представа, но явно, предвид предложената награда от пет милиона долара, беше време да заложи всичко. Сетне стана по-лесно, отколкото можеше да си представи.

Нещастният ядрен инженер доктор Салах Сиддики беше арестуван на улицата в Багдад и удавен в страдания, обвинен, че е предал къде се намира устройството. Възразявайки, че е невинен, той издаде местоположението на Ал-Кубай и маскировката – автомобилното гробище. Как би могъл ученият да знае, че го разпитват и мъчат три дни преди бомбардировката, а не два дни след нея?

Следващият шок, който преживя Йерихон, беше, като научи за свалянето на двамата британски летци. Това не беше предвидено. Отчаяно имаше нужда да разбере дали при инструктажа са им казали по какъв начин информацията е стигнала в ръцете на съюзниците.

Успокои се, когато стана ясно, че не знаят нищо извън онова, което са им казали, а именно че мястото може би е склад за артилерийски боеприпаси, но успокоението беше за кратко, докато президентът не настоя, че трябва да има предател. От този миг нататък доктор Сиддики, окован в една килия под Гимнастическия салон, трябваше да бъде изпратен на оня свят, което стана с инжектирането на въздух в сърцето му, предизвикало коронарна емболия.

Протоколите от разпита бяха съответно подправени от три дни преди бомбардировката, на два дни след нея.

Но най-големият от всички шокове беше, когато научи, че съюзниците са изпуснали устройството, че бомбата вече е била преместена в някакво тайно място, наречено Каала, Крепостта. Каква крепост? Къде?

Преди да умре, ядреният инженер беше казал случайно, че асът на маскировката бил някой си полковник Осман Бадри от Инженерните войски, но досието на младия офицер показа, че е запален привърженик на президента. Как да промени възгледите му?

Отговора намери с арестуването по скалъпено обвинение и грозното убийство на многообичния му баща. След това, по време на срещата им в колата след погребението разочарованият Бадри се превърна в играчка в ръцете на Йерихон.

Мъжът, наречен Йерихон, също така получил прякора Муаззиб, Мъчителя, се почувства спокоен. Започна да го обхваща сънливо вцепенение, може би резултат от напрежението през последните дни. Опита се да мръдне, но установи, че крайниците му не функционират. Двамата американски полковници го гледаха отгоре и разговаряха на език, който не разбираше, но знаеше, че не е английски. Понечи да се обади, но не можа да произнесе и дума.

Самолетът се бе обърнал в посока югозапад, спускайки се над брега на Йордания на 3000 метра. Над залива Акаба Зелената барета отвори вратата и пътническата кабина се изпълни с нахлулата отвън въздушна буря, макар че двата реактивни двигателя работеха едва-едва.

Двамата полковници го вдигнаха, без той да протестира, отпуснат и безпомощен. Опита се да каже нещо, но не можа. Над синята вода, южно от Акаба, бригадният генерал Омар Хатиб напусна самолета, полетя надолу и се пръсна на парчета при удара. За останалото се погрижиха акулите.

Самолетът се обърна на север, след навлизането си в израелското въздушно пространство мина над Ейлат и накрая кацна на Сде Дов, военното летище северно от Тел Авив. Там двамата пилоти съблякоха британските униформи, а полковниците – американските. Четиримата се облякоха в обикновените си израелски облекла. Самолетът беше почистен от знаците на Кралските военновъздушни сили, сетне боядисан така, както беше преди, и върнат на човека в Кипър, който даваше под наем самолети и им беше услужил с него.

Парите от Виена бяха преведени първо в Канубанк в Бахрейн, сетне в друга – в Америка. Част от тях преведоха отново в Хапоалимбанк в Тел Авив и ги върнаха на израелското правителство – сумата, която Израел беше изплатил на Йерихон, преди да бъде прехвърлен на ЦРУ. Остатъкът, повече от осем милиона долара, влезе във „фонд забавления“, както го наричат в Мосад.

Пет дни след приключването на войната два други американски хеликоптера за далечен полет се върнаха в долините на планината Хамрин. Не искаха разрешение и не потърсиха одобрение.

Тялото на лейтенант Тим Нейтансън, влъхвата на Страйк Игъла, така и не бе намерено. Гвардейците го бяха разкъсали на парчета с автоматите си, а чакалите, лисиците, враните и каните бяха свършили останалото. Костите му сигурно почиват и до ден-днешен из онези студени долини, на не повече от сто и петдесет километра оттам, където някога прадедите му са работели и плачели край водите вавилонски.

Баща му научи вестта във Вашингтон, устрои _шива_ за него, каза _кадиш_ и тъгува сам в голямата къща в Джорджтаун.

Тялото на ефрейтор Кевин Норт беше намерено. Докато хеликоптерите Блакхок чакаха, ръцете на британци разхвърляха каменната грамада и намериха трупа на ефрейтора, поставиха го в приготвения чувал и го откараха първо в Рияд, а оттам у дома в Англия в транспортен самолет Херкулес.

В средата на април в главната квартира на САС, която представлява няколко ниски червени тухлени казармени сгради в предградията на Херефорд, се състоя кратка церемония.

За хората от САС няма гробище; няма място, където да събират загиналите бойци. Много от тях почиват из петдесет бойни полета в чужбина, които за повечето хора звучат съвършено непознато.

Някои са под пясъците на либийската пустиня, където паднаха, сражавайки се с Ромел през 1941-ва и 1942-ра. Други са по гръцките острови, планините Абруци, Юра и Вогези. Почиват пръснати из Малайзия и Борнео, Йемен, Мускат и Оман, в джунгли и мразовити пустини, под ледените води на Атлантическия океан край Фолкландските острови.

Когато телата се намират, ги връщат във Великобритания, но винаги ги предават на семействата им да ги погребат. И тогава на надгробните им плочи не се споменава САС, а винаги първоначалното поделение, от което войниците са дошли в САС – Мускетарите, Парашутистите, Гвардията и т.н.

Но има един паметник. В сърцето на казармите Лайнс се издига ниска и широка кула, с дебела дървена обшивка и боядисана в тъмнокафяв цвят. На върха й часовник отброява часовете, така че постройката е известна просто като Часовниковата кула.