Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 38 страниц)

Преди да вдигне носа на самолета си, Уокър видя ослепителния блясък на двата взрива, голямата колона от дим и облака прах, последвал бомбените експлозии.

Но не видя, че двете бомби отпориха покрива в единия край на сградата, вдигайки го нагоре подобно на разпънато корабно платно.

Нито пък забеляза, че силният пустинен вятър, който духаше от сутринта, свърши останалото. Отпори покрива на завода докрай, като капак на рибна консерва, а покривните конструкции се разлетяха във всички посоки.

Щом се върна в базата, Дон Уокър, също както и останалите пилоти, беше разпитан най-подробно. Това е досадна работа за уморените летци, но трябва да се свърши. Разговора проведе командващият разузнаването на ескадрилата майор Бет Крогер.

– Никой не твърдеше, че горилата е постигнала успех, но всички пилоти бяха ликвидирали вторичната си цел, с изключение на един. Нахаканият оръжейник на ескадрилата беше пропуснал своята цел и си бе избрал друга напосоки.

– За какъв дявол го направи? – попита Бет Крогер.

– Защото обектът ми се стори грамаден и важен.

– Но той не фигурира никъде – оплака се тя. Отбеляза избраната от него цел, точното й местоположение и описание, докладваните от него бомбени поражения и го включи в доклада до Тактическия център за въздушен контрол, който делеше с анализаторите от Черната дупка мазето на СЕНТАФ под главната квартира на Саудитските военновъздушни сили в Рияд. После предупреди Уокър.

– Ако това се окаже завод за бутилиране на вода или за производство на детски храни, спукана ти е работата.

– Знаеш ли, Бет, когато се ядосаш, ставаш по-красива – закачи я той.

Бет Крогер беше добър офицер от кариерата. Ако ставаше дума за флирт, би предпочела полковници и над тях. Но тъй като единствените трима в базата бяха сериозно женени, Ал Харз се превръщаше в страхотна скука.

– Позволявате си много, капитане – отвърна тя и тръгна да предаде доклада си.

Уокър въздъхна и отиде да се просне върху походното си легло. Все пак беше права. Ако е ликвидирал най-големия в света приют за сираци, генерал Хорнър щеше лично да се погрижи за капитанските му знаци. Никой не си даде труд да осведоми Дон Уокър какво е атакувал тази сутрин. Във всеки случай не беше сиропиталище.

Глава 16

Същата вечер Карим дойде да вечеря с Едит Харденберг в нейния апартамент в Гринцинг. Стигна до предградията с обществен транспорт. Носеше две ароматизирани свещи за малката трапезария и две бутилки хубаво вино.

Едит му отвори, порозовяла и смутена както винаги, сетне се върна в кухничката, за да приготви виенските шницели. Двайсет години бяха минали откак за последен път бе готвила ядене за мъж; изпитанието й се стори голямо, но пък й достави удоволствие.

Карим я поздрави на вратата с целомъдрена целувчица по бузата, която я накара още повече да се обърка, сетне намери сред нейната музикална библиотека дългосвиреща плоча с „Набуко“ и я сложи на грамофона.

Скоро ароматът на свещите – мускус и пачули – се присъедини към меките каденци на „Хор на робите“ и се разнесе из апартамента.

Той отговаряше съвсем точно на описанието на експертите от Невиот, които бяха проникнали в него преди седмици – много спретнат и изключително чист. Апартаментът на придирчива възрастна дама, която живее сама.

Когато вечерята бе готова, Едит я сервира с многословни извинения. Карим опита месото и чистосърдечно го похвали, с което още повече я смути.

Докато се хранеха, разговаряха за проектираното посещение в двореца Шьонбрун и в Испанската школа по езда в двореца Хофбург, на Йозефплац.

Едит се хранеше, както правеше и всичко останало – педантично, досущ птиче, което кълве троха. Косата й бе опъната назад в стегнат кок на тила.

На светлината на свещите, защото той беше изгасил прекалено ярката лампа над масата, Карим изглеждаше мургав красив и мил както винаги. Непрекъснато доливаше чашата й, така че тя изпи далеч повече от онова, което си позволяваше от време на време.

Въздействието на храната, виното, свещите, музиката и компанията на младия й приятел бавно разяждаше бронята на нейната въздържаност.

Карим се приведе над празните чинии и се вгледа в очите й.

– Едит?

– Да.

– Мога ли да те попитам нещо?

– Щом искаш.

– Защо носиш косата си така опъната?

Въпросът беше нахален, личен. Тя още повече се изчерви.

– Аз… винаги съм я носила така.

Не, това не беше вярно. Имаше време, спомни си тя, времето с Хорст, когато косата й падаше свободно върху раменете, гъста и кестенява. Това беше през лятото на 1970-а край езерото Шлоспарк в Лаксенбург.

Карим стана безмълвно и отиде зад нея. Тя се притесни още повече. Нелепо положение. Сръчни пръсти измъкнаха гребена от кока й. О, това не можеше да продължава. Усети как издърпаха и фуркетите и косата й се разпиля по раменете. Тя не помръдна от мястото си. Същите пръсти вдигнаха косата и я прехвърлиха отпред – от двете страни на лицето.

Карим застана до нея и тя вдигна очи. Подаде й двете си ръце и се усмихна.

– Така е по-добре. Изглеждаш десет години по-млада и по-хубава. Да седнем на канапето. Ти пусни любимата си музика, а аз ще направя кафе. Може ли?

Без да чака разрешение, взе малките й длани в своите и й помогна да стане. Тя цялата се тресеше. Предполагаше се, че дружбата им е платонична. Но той не я бе докоснал, не я бе докоснал истински. Разбира се, тя никога не би допуснала _такова нещо_.

Погледна се в огледалото на стената – порозовяла и смутена, косата скриваше ушите й и очертаваше лицето й. Стори й се, че за миг долови образа на едно момиче, което познаваше преди двайсет години.

Овладя се и избра дългосвиреща плоча. Любимия й Щраус, валсовете, които знаеше наизуст. „Рози от юг“, „Виенски лес“, „Синият Дунав“… Слава Богу, той беше в кухнята и не видя как тя едва не я изтърва, докато я слагаше на грамофона. А Карим без затруднение намери кафето, водата, филтрите, захарта.

Когато й поднесе кафето, тя се бе свила в единия край на канапето и седеше с прибрани колене. Предпочиташе да разговарят за новия концерт в Музикферайн следващата седмица, но думите не идваха. Вместо това отпи от кафето.

– Едит, моля те, не се страхувай от мен – рече той. – Аз съм твой приятел, нали така?

– Не ставай глупав! Разбира се, че не ме е страх.

– Добре. Защото аз никога не бих ти сторил нищо лошо.

Приятел. Да, те бяха приятели. Приятелство, породено от общата им любов към музиката, изкуството, операта, културата. Нищо повече от това, наистина. Толкова е малка разликата между приятеля и любимия. Знаеше, че другите секретарки в банката имат съпрузи и любими, гледаше ги как се вълнуват, преди да отидат на среща, кискат се в коридорите на следващата сутрин, съжаляват я, че е толкова самотна.

– Това е „Рози от юг“, нали?

– Да, разбира се.

– Това е любимият ми валс.

– И на мен. – Така беше по-добре. Отново на тема музика.

Той взе чашата от скута й и я сложи до своята на масичката. Сетне стана, взе ръцете й и я вдигна да стане.

– Какво…

Взе дясната й ръка в лявата си, а с другата я хвана през кръста. Върху малкото останало свободно пространство между мебелите двамата се понесоха в ритъма на валса.

Гиди Барзилаи би казал: „Пускай се, пиленцето ми, не губи повече време.“ Какво знаеше той? Нищо. Първо доверието, после падението. Карим държеше дясната си ръка високо на гърба на Едит.

Докато се обръщаха и помежду им имаше сантиметри разстояние, Карим придърпа хванатите им длани по-близо до рамото си, а с дясната приближи Едит до тялото си. Стана неусетно.

Лицето на Едит се озова на гърдите му и трябваше да го извърне настрана. Допряла малките си гърди до тялото му, тя долови отново мириса на мъж.

Отдръпна се. Той я пусна, освободи дясната й ръка, а с лявата вдигна брадичката й нагоре. Целуна я, докато танцуваха.

Целувката не беше сластна. Главата й кипеше от мисли и усещания, като загубил управление самолет, който се върти и пропада. Искаше да възрази, но не събра сили. Банката, Гемютлих, репутацията й, младостта му, това, че е чужденец, разликата във възрастта, топлината, виното, мирисът, силата, устните. Музиката спря.

Ако си беше позволил още малко, щеше да го изхвърли навън. Той отлепи устни от нейните. Останаха така, неподвижни в притихналия апартамент, в продължение на няколко секунди.

Тя бе онази, която се отдръпна. Отиде до канапето и седна, вперила поглед пред себе си. Той застана на колене пред нея и взе ръцете й в своите.

– Яд ли те е на мен, Едит?

– Не биваше да го правиш – отвърна тя.

– Нямах намерение. Кълна ти се. Но не успях да се въздържа.

– Време е да си тръгваш.

– Едит, ако те е яд на мен и искаш да ме накажеш, има само един начин. Като ми забраниш да те виждам.

– Ами… не съм сигурна.

– Моля те, кажи ми, че ще те видя отново.

– Предполагам.

– Ако кажеш не, ако не искаш да те виждам, зарязвам следването си и се връщам у дома. Не бих могъл да живея във Виена.

– Не ставай глупав. Трябва да учиш.

– Тогава ще се видим отново, нали?

– Добре.

След пет минути вече го нямаше. Тя угаси лампите, облече строгата си памучна нощница, изми си лицето и зъбите и легна. Лежеше в тъмното с прибрани до гърдите колене. Два часа по-късно направи нещо, което не бе правила от години. Усмихна се в тъмното. През главата й минаваше непрекъснато една мисъл, срещу която не възразяваше. Имам си приятел. Той е десет години по-млад, студент, чужденец, арабин и мюсюлманин. И аз нямам нищо против.

Тази нощ, дълбоко под стария път за летището в Рияд на смяна беше полковник Дик Бийти от американските военновъздушни сили.

Черната дупка не спираше да действа, нито намаляваше темпото, а в първите дни от въздушната война тя работеше по-усилено и по-бързо от всякога.

Поради отклоняването на стотици самолети, които трябваше да търсят пускови ракетни устройства, вместо да елиминират предварително зададените им цели, генералният план на генерал Чък Хорнър излизаше от релси.

Всеки воювал пълководец знае, че плановете може да са разработени до най-малката подробност, но при действителното им изпълнение никога не става както е било намислено. Кризата, предизвикана от падащите върху Израел ракети, започваше да се превръща в сериозен проблем. Тел Авив вдигаше врява пред Вашингтон, а Вашингтон на свой ред пищеше на Рияд. Отклоняването на всички тези самолети, изпратени да търсят неуловимите мобилни ракетни установки, беше цената, която Вашингтон трябваше да плати, за да не предприеме Израел ответно нападение, а идващите оттам заповеди не подлежаха на обсъждане. Всички виждаха, че ако Израел изгуби търпение и влезе във войната, това ще разбие крехката коалиция срещу Ирак.

Целите, първоначално набелязани за Ден трети, бяха отложени поради недостиг на самолети и се получи ефектът на доминото. Проблем оставаше и това, че въпреки всичко не можеха да ограничат Оценката на бомбените поражения. Противното би било страшно.

Оценката на бомбените поражения имаше ключово значение, защото в Черната дупка трябваше да знаят дали атакуващите всеки ден вълни постигат или не постигат успех. Ако някой главен иракски команден център, радарна инсталация или ракетна батарея влизаше в заповедта за деня, значи обектът е бил атакуван. Но дали е бил разрушен и до каква степен? Десет процента, петдесет процента, или е превърнат в купчина димящи развалини?

Затова всеки ден след изпълнение на бойните полети уморените пилоти трябваше да описват точно какво са направили и какво са поразили. Или смятат, че се поразили. На следващия ден други самолети прелитаха над целите и ги снимаха.

Така че всеки ден, когато започваше подготовката на поредната заповед, към първоначално определеното меню от обекти трябваше да се включват и повторни посещения, за да се приключи недовършената работа, ако такава има.

На четвъртия ден от въздушната война, 20 януари, съюзническата авиация все още официално не беше стигнала до разрушаването на промишлени инсталации, определени като производители на оръжия за масово унищожение. Тя все още съсредоточаваше усилията си върху потискане на противовъздушната отбрана.

Тази нощ въз основа на докладите от началниците на разузнаването на ескадрилите полковник Бийти подготвяше списък на полетите за фоторазузнаване за следващия ден.

Към полунощ приключи и първите заповеди вече летяха към различните ескадрили, определени да извършват фоторазузнаване на разсъмване.

– Накрая имаме и това, господин полковник.

До него седеше един офицер от американската флота. Полковникът погледна към целта.

– Какво искаш да кажеш с това Тармия?

– Така пише, господин полковник.

– Добре де, къде, по дяволите, се намира тази Тармия?

– Ето тук, господин полковник.

Полковникът погледна към въздушната карта. Мястото нищо не му говореше.

– Радар, ракети, въздушна база, команден пост?

– Не, господин полковник, индустриално съоръжение.

Полковникът беше уморен. Отдавна беше на крак, а трябваше да продължава така до сутринта.

– За Бога, та ние още не сме стигнали до промишлените. Все пак дай ми списъка.

Прекара поглед по списъка. В него бяха включени всички известни на съюзниците промишлени съоръжения, заети с производство на оръжия за масово унищожение; имаше и заводи, за които се знаеше, че произвеждат снаряди, взривове, превозни средства, резервни части за оръдия и танкове.

В първата категория бяха включени Ал-Каим, Ас-Шаркат, Туайта, Фалуджах, Хилах, Ал-Атир и Ал-Фурат. Полковникът не можеше да знае, че от списъка липсва Рашадия, където иракчаните бяха монтирали своята втора каскада от газоводифузионни центрофуги за добив на пречистен уран – проблем, който специалистите от комитета „Медуза“ не можаха да решат. Този завод, открит много по-късно от експертите на Обединените нации, не беше вкопан в земята, а замаскиран като предприятие за бутилиране на вода.

Нито пък полковник Бийти знаеше, че Ал-Фурат беше мястото, където под земята беше изградена първата ураниева каскада, онази, дето немският д-р Шемлер бе посетил „някъде близо до Туайта“ и че точното й местоположение е издадено от Йерихон.

– Не виждам никаква Тармия.

– Тъй вярно, господин полковник, няма – потвърди офицерът.

– Дай ми координатите.

Никой не можеше да очаква от анализаторите да помнят стотици странно звучащи арабски имена, още повече че в някои случаи едно и също име включваше десет отделни цели, така че всички те бяха получили координати по Глобалната система за позициониране, които ги свеждаха до дванайсет цифри – квадрат с размери петдесет на петдесет метра.

Когато бомбардира огромния завод в Тармия, Дон Уокър отбеляза координатите и те влязоха в доклада за полета му.

– Няма такова нещо – възрази полковникът. – Та той дори не е включен в списъка на обектите. Кой го е забърсал?

– Някакъв пилот от 336-а в Ал Харз. По независещи от него причини пропуснал първите два определени му обекта. Сигурно не е искал да връща бомбите обратно.

– Говедо! – изруга полковникът. – Добре, включи го все пак в Оценката на бомбените поражения. Но с нисък приоритет. Да не хабим филм за него.

Капитан трети ранг Дарън Клири седеше дълбоко неудовлетворен пред уредите за управление на своя самолет Ф-14 Томкет.

Под него огромното туловище на самолетоносача „Рейнджър“ плаваше по посока на вятъра, порейки водата със скорост двайсет и Седем възела.

В северната част на Персийския залив морето беше напълно спокойно на разсъмване и скоро щеше да заискри в яркосиньо. Би трябвало да е приятен ден за млад флотски пилот, управляващ един от най-добрите изтребители в света.

Получил прякора Флотски защитник, двуместният Томкет с два задни стабилизатора, беше станал известен на по-широката публика от филма „Топгън“. Неговата кабина е вероятно най-желаното място в цялата американска бойна авиация и флота. Управлението на такъв самолет в подобен прекрасен ден, само седмица след пристигането си в Персийския залив, би трябвало да накара Дарън Клири да се чувства много щастлив. Страдаше, задето го бяха определили не за боен полет, а за Оценка на бомбените поражения. Да лети и да си щрака снимчици, както се бе оплакал предишната нощ. Отиде да моли началника на оперативния отдел на ескадрилата да му позволи да преследва МИГ-ове, но без резултат.

– Някой трябва да върши и тази работа – бе отговорът, който получи. Подобно на всички съюзнически пилоти по време на войната в залива, заети с установяването на въздушно господство, той се страхуваше, че до няколко дни иракските реактивни самолети ще се изпокрият и по този начин ще изключат всякакъв шанс за въздушен двубой.

А те взеха, че го изпратиха да снима. Как да не се пръснеш от яд!

Зад двамата с навигатора му боботеха реактивните двигатели на „Дженеръл Електрик“, докато палубният екип го закачаше на парния катапулт с нос, сочещ малко под ъгъл осевата линия на „Рейнджър“. Клири чакаше, стиснал лоста за газта в лявата си ръка, а ръчката за управление в дясната. Накрая получи краткото запитване, кимна и лостът за управление отиде в крайно положение напред, така че горивото започна да се впръсква право в соплата отзад и катапултът го изхвърли заедно с трийсет и пет тонния боен самолет, преминавайки от 0 до 150 възел за три секунди.

Сивата стомана на „Рейнджър“ изчезна зад него, отдолу проблясваше само тъмното море, а самолетът дръпна плавно нагоре към грейналото небе.

Полетът щеше да трае четири часа с две зареждания. Имаше да снима дванайсет цели и нямаше да е сам. Във въздуха пред него вече летеше един А-6 Авенджър, в случай че налети на Тройно-А. Освен това имаше и един ЕД-6Б Праулър, въоръжен с ракети ХАРМ, в случай че налети на база с насочвани с радар ракети САМ. Тогава Праулърът щеше да използва своите ракети и да разруши радара, а Авенджърът щеше да пусне насочваните си с лазер бомби и да ликвидира ракетите.

При поява на иракски самолети щяха да го пазят още два Томкет от двете страни на фотографа, а мощните им радари можеха да открият колко пломби има иракският пилот още преди да излети.

Всичкият този метал и техника беше там, за да пази нещо, което се намираше под и зад краката на Дарън Клири – Системата за тактическо въздушно разузнаване.

Окачена малко вдясно от осевата линия на самолета, тя приличаше на ковчег с обтекаеми форми, дълъг пет метра и доста по-сложен от туристически фотоапарат „Пентакс“.

На носа имаше мощна камера с две положения – надолу и напред и право надолу. Зад нея беше разположена панорамна камера, която гледаше навън, встрани и долу. Зад нея пък имаше инфрачервен разузнавателен комплекс, предназначен да отбелязва топлинни сигнали и техните източници. И в допълнение на всичко това пилотът можеше да види на екран пред себе си какво снима, докато все още лети над него.

Дарън Клири се издигна на 4500 метра, срещна се с ескорта си и заедно се насочиха за срещата си с определения им танкер, непосредствено южно от иракската граница.

Необезпокояван от иракска съпротива, той снима единайсетте основни цели, които му бяха определени, а сетне се обърна над Тармия за дванайсетата – от вторичен интерес.

Докато летеше над Тармия, погледна към екрана и промърмори: „Това пък какво е?“ В този момент остатъкът от 750-те му пози свърши.

Сред второ зареждане във въздуха самолетите кацнаха обратно на „Рейнджър“ без инциденти. Палубният персонал свали камерите и ги отнесе във фотолабораторията, където проявиха негатива.

Клири разказа за лишения от проблеми полет, сетне слезе при осветената маса с офицера от разузнаването. Докато негативите се появяваха на осветената повърхност, той обясняваше всяка поза откъде е. Офицерът от разузнаването водеше бележки за доклада, който щеше да бъде прикачен към този на Клири, плюс снимките.

Когато стигнаха до последните дванайсет пози, той попита:

– Това какво е?

– Не ме питай – отвърна Клири. – Част от обекта в Тармия; нали помниш, онзи, който Рияд добави в последния момент?

– Да, и какви са тези неща в завода?

– Приличат на фризби за великани – подхвърли неуверено Клири.

И това описание им остана. Офицерът от разузнаването го използва в собствения си доклад, заедно с признанието, че няма и най-малка представа за какво може да служат. Когато пакетът беше готов, от палубата на „Рейнджър“ изхвърлиха един самолет Локхийд S-3 Вайкинг, който отнесе всичко в Рияд. Дарън Клири се върна към бойните полети, така и не влезе в схватка с неуловимите МИГ и напусна Персийския залив заедно с „Рейнджър“ в края на април 1991-ва.

Тази сутрин Волфганг Гемютлих наблюдаваше секретарката си с нарастваща тревога.

Беше възпитана, сдържана и експедитивна, а хер Гемютлих имаше високи изисквания. Тъй като не беше много наблюдателен мъж, отначало нищо не забеляза, но при третото й влизане в частния му кабинет усети, че около нея витае нещо необикновено.

Не лекомислено, разбира се, и в никакъв случай фриволно – това той не би търпял. Беше атмосферата, която я обкръжаваше. Когато се появи за трети път, той я разгледа по-внимателно, докато тя стенографираше с наведена глава.

Наистина старомодният й всекидневен костюм си беше същият, полата стигаше под коленете. Косата продължаваше да е опъната назад на кок… Едва на четвъртия път осъзна с внезапен ужас, че Едит Харденберг си е сложила мъничко пудра. Не много, просто намек за пудра. Провери бързо, за да се увери, че по устата й няма червило, и въздъхна с облекчение.

Сигурно нещо съм се заблудил, помисли си той. Беше януари и от студа навярно кожата й бе изпръхнала; без съмнение пудрата трябваше да облекчи дразнението. Но имаше и нещо друго.

Очите. Да не би да е грим? Не, успокои се той. Прозрението го озари по време на обедната почивка, когато постла ленена салфетка върху бюрото си и взе да дъвче приготвените от фрау Гемютлих сандвичи.

Те искряха. Очите на фройлайн Харденберг искряха. Зимното време не можеше да е причина за това – вече беше прекарала четири часа на топло. Банкерът остави сандвича си недояден. Бе наблюдавал подобно нещо у някои от по-младите машинописки малко преди края на работното време в петък.

Това беше щастие. Едит Харденберг беше щастлива. Сега вече проумя – личеше си в начина, по който ходи, по който говори и изглежда. Така беше цяла сутрин. И после този намек за пудра. На Волфганг Гемютлих му стигаше и това, за да се разтревожи. Надяваше се, че поне пари не е харчила.

Снимките, направени от капитан трети ранг Дарън Клири, пристигнаха в Рияд следобеда – част от потока нови образи, който се изливаше всеки ден в главната квартира на СЕНТАФ.

Една част бяха от спътниците, които даваха едромащабните снимки, широкия ъгъл, целия Ирак. Ако нямаше промяна с тези от предишния ден, слагаха ги настрана.

Друга част бяха от постоянните фоторазузнавателни полети на по-малка височина от самолетите ТР-1. Те обикновено показваха някаква нова дейност в Ирак – военна или промишлена, – придвижване на войски, самолети, които рулират там, където преди ги е нямало, пускови установки за ракети на ново местоположение. Тях ги изпращаха в отдела за анализ на целите.

Направените от самолетите Томкет принадлежаха към категорията Оценка на бомбените поражения. Тях ги филтрираха през Хамбара, поредица от зелени палатки в края на военновъздушната база, сетне, със съответни етикети и описание, ги прехвърляха по-долу по улицата в Черната дупка, където попадаха в Отдела за оценка на бомбените поражения.

Тази вечер полковник Бийти застъпи на смяна в седем вечерта. Работи два часа, разглеждайки снимки на ракетна база (частично разрушена, очевидно две батареи все още бяха непокътнати) и един комуникационен център (сринат до земята), плюс различни укрития за самолети, където са били настанени иракските МИГ-ове, Миражи и Сухой (разрушени).

Когато стигна до дванайсетте снимки на фабриката в Тармия, се намръщи, стана и отиде при бюрото, на което седеше един британски сержант от въздушните войски.

– Чарли, какви са тези снимки?

– Тармия, господин полковник. Спомняте си завода, разрушен от един Страйк Игъл вчера – онзи, дето не беше включен в списъка?

– О, да, заводът, който никога не е бил обект за ликвидиране, нали така?

– Тъкмо той. Един Томкет ги е направил малко след десет тази сутрин.

Полковник Бийти потупа снимките в ръката си.

– Какво, по дяволите, става тук долу?

– Не зная, господин полковник. Именно затова ги сложих на бюрото ви. Никой досега не е разбрал.

– Този Игъл положително е разбутал нечий кошер. Долу са се побъркали.

Британският сержант и американският полковник се загледаха в снимките, направени от Томкет над Тармия. Бяха съвършено ясни, с фантастична разделителна способност. Някои бяха от камерата на носа на системата и показваха разрушения завод, докато самолетът се е приближавал на 4500 метра, други от панорамната камера в средата на системата. Хората в Хамбара бяха избрали дванайсетте най-добри и най-ясни.

– Колко голям е този завод? – попита полковникът.

– Около сто на шейсет метра, господин полковник.

Гигантският покрив беше отпорен, само част от него скриваше около една четвърт от площта на завода.

Останалите три четвърти предлагаха възможност да се види от птичи поглед цялото, разположение вътре. Беше разпределен на по-малки, отделени с преградни стени помещения, а на пода във всяко от тях се тъмнееше голям диск.

– Тези дискове метални ли са?

– Тъй вярно, господин полковник, според инфрачервения скенер. Някакъв вид стомана.

Далеч по-интригуващ обаче се оказа начинът, по който Ирак бе реагирал на бомбеното нападение на Дон Уокър. Около останалия без покрив завод се бяха скупчили не един, а пет огромни крана. Стрелите им бяха надвиснали над вътрешността като щъркели, които се хранят. При всичките поражения, нанесени на Ирак, такива кранове сигурно бяха най-търсеното нещо в страната.

В завода се виждаха работници, които се мъчеха да привързват дисковете към куките на крановете.

– Преброи ли тези неща, Чарли?

– Повече от двеста, господин полковник?

– А тези дискове? – полковник Бийти погледна доклада от „Рейнджър“ – Тези „фризби за великани“?

– Нямам представа, господин полковник. Никога не съм виждал такова нещо.

– Да, ама те наистина, изглежда, са страшно важни за господин Саддам Хюсейн. Наистина ли Тармия е извън обектите за нападение?

– Така е отбелязано, господин полковник. Бихте ли погледнали това?

Сержантът измъкна от папките друга снимка. Полковникът се вгледа в нея.

– Верижна ограда.

– Двойна верижна ограда. А тук?

Полковник Бийти взе лупата.

– Минни заграждения… Батареи Тройно-А… Охранителни кули. Къде откри тези неща, Чарли?

– Ето тук. Вижте голямата снимка.

Полковник Бийти се вгледа в новата снимка и изпъшка. Направена от много голяма височина, на нея се виждаха целият комплекс и околното пространство.

– Господи! Ще трябва да направим преоценка на целия този комплекс. Дявол да го вземе, как сме го пропуснали?

Всъщност при първоначалния анализ целият индустриален комплекс Тармия, състоящ се от 381 сгради, бе обявен за граждански обект и не бе включен в списъка на целите по причини, които станаха част от легендата за „човешките къртици“, работили и оцелели в Черната дупка.

Признаците, по които работеха, бяха стандартни индикатори. Ако една сграда или комплекс е военен, той е забранен за посещения. В него не се допускат неупълномощени лица и е защитен срещу нападение.

Има ли охранителни вишки, телени заграждения, минни полета, казармени помещения? Има ли следи от влизащи и излизащи тежки камиони; има ли дебели електропроводници или електростанция в рамките на обекта? Тези белези означаваха обект за нападение. А в Тармия нямаше нищо подобно – доколкото се виждаше.

Но някакъв инстинктивен порив бе накарал сержанта да разгледа отново една снимка от много висок ъгъл на целия район. И бе открил всичко – оградата, батареите, казармените помещения, бронираните врати, ракетите, кълбата бодлива тел, минните заграждения. Но далеч от комплекса.

Иракчаните просто бяха отделили огромна територия – 100/100 километра и бяха оградили всичко. Такова заграбване на земя не би било възможно нито в Западна, нито дори в Източна Европа.

Както се оказа по-късно, седемдесет от всичките 381 сгради на промишления комплекс са били предназначени за военно производство и са били разположени в центъра на квадрата – наистина разпръснати на широк периметър, за да се избегнат бомбените поражения, но все пак заемаха само две хиляди декара от общо четирийсетте хиляди охранявана зона.

– А далекопроводи? Не се вижда нищо, което да осигури енергия за нещо повече от самобръсначка.

– Ето там, господин полковник. Четирийсет и пет километра на запад. Електропроводът води в обратната посока. Залагам си главата, че е фалшив. Истинските кабели сигурно са заровени под земята и идват от електростанцията в сърцето на Тармия. Та това е 150 мегаватова електростанция, господин полковник.

– Мамка му! – възкликна полковникът. Сетне се изправи и грабна купчината снимки.

– Браво, Чарли! Ще ги занеса на Бъстър Глосън. Междувременно няма какво повече да й се назлъндисваме на тая фабрика без покрив. Щом е важна за иракчаните, ще я гръмнем.

– Слушам, господин полковник, ще я включа в списъка.

– Не за след три дни, а още утре. С какви резерви разполагаме?

Сержантът отиде при компютъра.

– С никакви, господин полковник. Всички са заети, всички ескадрили до една.

– Не можем ли да отклоним някоя?

– Няма как. И без това сме го закъсали, заради проклетите Скъд. Почакайте, 430-а на Диего е свободна.

– Добре, дай го на тях.

– С ваше разрешение – обади се сержантът, използвайки фразата, която изразява любезно несъгласие, – тези самолети не са точно поразяващи бомбардировачи.

– Слушай, Чарли, след двайсет и четири часа иракчаните ще са разчистили това място. Нямаме избор, дай го на тях.

– Слушам, господин полковник.

Майк Мартин беше прекалено неспокоен, за да се укрива на съветска територия повече от няколко дни. Руският прислужник и съпругата му бяха обезумели от страх. Нощем не можеха да спят от безкрайната какофония от падащи бомби и ракети, от рева на мощните, но безрезултатни противовъздушни батареи на Багдад.

Ругаеха на висок глас всички американски и британски летци, но храната им свършваше, а за руснаците стомахът е неоспорим аргумент. Единственото решение беше отново да изпратят градинаря Махмуд да им напазарува.

Мартин обикаляше града с велосипеда си вече три дни, когато видя знака с тебешир. Беше на задната стена на една от старите къщи в Карадит-Мариам, а това означаваше, че Йерихон е доставил пакет в съответния тайник.

Въпреки бомбардировките естествената устойчивост на обикновените хора, които се опитваха да нормализират живота си, взе да надделява. Мнозина вече бяха проумели, че Кучите синове и Синовете на Наджи умееха да поразяват онова, което искат, без да покътнат останалото.