Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 38 страниц)

– Тогава защо други араби се обръщат против него?

– Защото знаят, че няма да му се размине – отвърна Мартин.

– И наистина няма да му се размине. Прави са.

– Само заради Америка, не заради арабския свят. За да спечели овациите на арабския свят, той трябва да унижи Америка, не свой арабски съсед. Бил ли си в Багдад?

– Отдавна не съм бил – отвърна Паксман.

– Целият е облепен с портрета на Саддам като боец от пустинята – на бял жребец и с вдигната сабя. Разбира се, пълни дивотии; този човек е най-обикновен хитрец на дребно. Но гледа на себе си като на герой.

Паксман се надигна.

– Всичко Това ми звучи много теоретично, Тери. Все пак благодаря ти за споделените мисли. Бедата е, че трябва да боравя с конкретни факти. Във всеки случай никой не може да си представи, че той, е в състояние да унижи Америка. Янките разполагат с невероятна мощ, с невероятна техника. Когато са готови, ще тръгнат и ще пометат армията и военновъздушните му сили.

Тери Мартин присви очи срещу слънцето.

– Жертвите, Саймън. Америка може да понесе много неща, но не може да понесе големи жертви. Саддам може. За него те нямат никакво значение.

– Но там все още няма достатъчно американци.

– Именно.

Ролс-ройсът, който возеше Ахмед Ал-Халифа, се приближи плавно до административната сграда с надпис на английски и арабски, който уведомяваше, че това е централата на Ал-Халифа Трейдинг Корпорейшън, и спря безшумно пред вратата.

Шофьорът – едър мъж, едновременно шофьор и телохранител, стана от мястото си и отиде да отвори вратата на господаря си.

Може би не беше разумно да излиза с ролса, но кувейтският милионер беше махнал с ръка на всички съвети да вземат волвото, за да не дразнят иракските войници на бариерите.

– Да вървят по дяволите! – бе единственият му коментар. Всъщност пътуването от пищния му дом сред просторна градина в луксозното предградие Андалус до административната сграда в Шамия мина без произшествия.

Десет дни сред нахлуването дисциплинираните и професионални войници от Иракската републиканска гвардия се бяха изтеглили от Кувейт Сити, а на тяхно място пристигна наборната паплач на Народната армия. Първите ги мразеше, но към вторите изпитваше истинско презрение.

За няколко дни гвардейците оплячкосаха родния му град съвсем систематично и преднамерено. Нахлуха в Националната банка и изнесоха оттам златния резерв на стойност пет милиарда долара. Но това не беше грабеж за лично облагодетелстване. Златните слитъци бяха поставени в сандъци, запечатани в камиони и откарани в Багдад.

Когато на пропусквателните пунктове по улиците стояха републиканските гвардейци, те се разпознаваха по черните барети, както и по строгото си професионално поведение. После обаче ги преместиха на юг, за да заемат позиции по южната граница със Саудитска Арабия.

На тяхно място дойде Народната армия – парцаливи, небръснати и недисциплинирани войници, далеч по-непредвидими и опасни. Доказателство за това бяха труповете на кувейтци, застреляни само защото са отказали да предадат часовника или колата си.

Към средата на август горещината стана непоносима. За да се скрият от нея, иракските войници изкъртиха плочниците и си построиха малки каменни колиби по улиците. Рано сутрин и вечерта, когато ставаше по-хладно, излизаха и се правеха на войници. Тогава тероризираха гражданите, грабеха храна и скъпи предмети под предлог, че проверяват колите за контрабанда.

Обикновено господин Ал-Халифа беше на работното си място в седем сутринта, но като отложи отиването си за десет, когато слънцето вече напичаше, той мина покрай каменните лагери, в които се бяха сврели войниците от Народната армия. Никой не го спря. Дори двама войници – развлечени и без шапки – отдадоха символично чест на ролс-ройса, вероятно смятайки, че в него има виден техен сънародник.

Разбира се, това положение не можеше да продължи дълго. Рано или късно някой главорез щеше да открадне ролса.

И какво от това? Един ден, когато ги прогонят – а той беше убеден, че това ще стане, макар и да не знаеше как, – щеше да си купи друг.

Той стъпи на паважа, облечен в искрящо бял туб, а лекият памучен плат на гутрата беше прикрепен около главата му с две черни върви, които се спускаха от двете страни на лицето му. Шофьорът затвори вратата и се върна, за да откара колата в паркинга на компанията.

– Подарете, сайди, подарете. Не съм ял от три дни.

Човекът клечеше на тротоара полузаспал на слънцето – гледка, която можеше да се види във всеки град на Близкия изток. Бедуин в кирливи дрехи и протегната за милостиня ръка.

Тъкмо шофьорът му да прогони просяка с порой от псувни и Ахмед Ал-Халифа вдигна ръка. Беше правоверен мюсюлманин, който се опитваше да живее според повелите на свещения Коран, а една от тях гласеше, че човек трябва да дава милостиня според възможностите си.

– Върви да паркираш колата! – заповяда му той. Бръкна в страничния джоб на дрехата си и извади от портфейла една банкнота от десет динара. Бедуинът взе банкнотата с две ръце, жест който говореше, че дарът на благодетеля е така тежък, че му трябват две ръце, за да го удържи.

– Шукрън, сайди, шукрън. – Сетне, без да променя тона, мъжът добави. – Когато стигнеш в кабинета си, изпрати да ме повикат. Имам вести за сина ти на юг.

Търговецът помисли, че му се е счуло. Мъжът се отдалечи, прибирайки банкнотата. Ал-Халифа влезе в сградата, отвърна на поздрава на портиера и се качи в кабинета си на последния етаж. Седна зад бюрото си, помисли за момент, сетне натисна копчето за връзка със секретарката.

– Отвън на тротоара има един бедуин. Искам да говоря с него. Обади се да го повикат, ако обичаш.

Ако частната му секретарка си бе помислила, че шефът й е полудял, тя с нищо не се издаде. Само сбръчканият й нос показа непоносимост към личния аромат на непривичния гост, когото малко по-късно въведе в хладния кабинет.

Когато тя излезе, търговецът посочи един стол.

– Каза, че си видял сина ми? – рече той направо. Беше почти убеден, че човекът само се мъчи да изкопчи още някоя банкнота.

– Да, господин Ал-Халифа. Бяхме заедно преди два дни в Хафджи.

Сърцето на кувейтеца се разтуптя. Бяха минали вече две седмици, без да получи вест от сина си. По съвсем обиколни пътища бе разбрал, че единственият му син е излетял онази сутрин от военновъздушната база Ахмади и след това… нищо. Такава суматоха цареше през онзи ден – 2 август.

– Писмо ли имаш за мен?

– Да, сайди.

Ал-Халифа протегна ръка.

– Дай ми го и ще те възнаградя добре.

– То е в главата ми. Не бива да нося нищо написано у себе си, затова го запаметих.

– Чудесно. Кажи ми го тогава.

Майк Мартин изрецитира писмото от една страница, което беше написал пилотът – дума по дума.

„Мили ми татко, въпреки своя вид човекът пред теб е британски офицер…“

Ал-Халифа подскочи на стола си и се вторачи в Мартин, защото му беше трудно да повярва на ушите си.

„Той е влязъл нелегално в Кувейт. Животът му е в твоите ръце. Моля те, довери му се. Той има нужда от твоята помощ.

Аз съм в безопасност и се чувствам добре. На база съм при саудитските военновъздушни сили в Дахран. Зад гърба си вече имам един боен полет срещу иракчаните. Унищожих един танк и един камион. Ще летя с Кралските саудитски военновъздушни сили до освобождението на страната ни.

Всеки ден се моля на Аллах часовете да минават по-бързо до мига, когато ще се върна и отново ще те прегърна. Твой покорен син, Халед.“

Мартин млъкна. Ахмед Ал-Халифа се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън. Пое дълбоко въздух. Когато успя да се овладее, се върна на мястото си.

– Благодаря ви. Благодаря ви. Какво искате?

– Окупацията на Кувейт няма да трае само няколко часа или няколко дни. Ще минат месеци, освен ако Саддам Хюсейн не бъде убеден да се изтегли…

– Американците няма да дойдат бързо…

– Американците, англичаните, французите и останалите страни от коалицията имат нужда от време, за да подготвят силите си. Саддам разполага с четвъртата по големина действаща армия в света, повече от един милион души. Част от тях са боклук, но мнозина не са. Тази окупационна армия няма да бъде отблъсната лесно.

– Добре. Разбирам.

– Междувременно положението е такова, че всеки иракски войник, танк или оръдие, което бъде задържано тук, няма да се използва на границата…

– Говорите за съпротива, въоръжена съпротива – прекъсна го Ал-Халифа. – Някой буйни момчета се опитаха. Иракските патрули ги застреляха като кучета.

– Да, зная. Били са храбри, но глупави. Има начини да се вършат тези неща. Въпросът е не да убиеш стотици, или да бъдеш убит. Работата е да се държи иракската окупационна армия в непрекъснато напрежение, да нямат спокойствие – нито когато пътуват, нито когато спят.

– Вижте, господин англичанино, разбирам, че имате добри намерения, но подозирам, че сте човек, свикнал с тези неща и опитен в тях. Аз не съм. Тези иракчани са жестоки и диви хора. Открай време ги знаем. Ако постъпим както казвате, ще има репресии.

– Това прилича на изнасилване, господин Ал-Халифа.

– Изнасилване ли?

– Когато една жена е заплашена с изнасилване, тя може да се съпротивлява или да се подчини. Ако си кротува, ще бъде насилена, вероятно бита, може би убита. Ако се бори, ще бъде насилена, положително бита, може би убита.

– Кувейт е жената, Ирак изнасилвачът. Това вече го знам. Тогава защо да се борим?

– Затова, защото има и утрешен ден. Утре Кувейт ще се погледне в огледалото. Вашият син ще види в него лицето на боец.

Ахмед Ал-Халифа се взря продължително в тъмнокожия брадясал англичанин пред себе си, сетне каза:

– Баща му също. Нека Аллах има милост към народа ми. Какво искате? Пари ли?

– Благодаря ви, не. Пари имам.

Имаше 10 000 кувейтски динара от посланика в Лондон, който ги беше изтеглил от клона на „Банк ъв Кувейт“ на ъгъла на Бейкър Стрийт и Джордж Стрийт.

– Имам нужда от къщи, в които да живея. Шест къщи…

– Никакъв проблем. Вече има хиляди изоставени апартаменти…

– Не апартаменти, самостоятелни вили. В апартаментите човек има съседи. Никой обаче няма да заподозре един беден човек, който се грижи за изоставена вила.

– Ще ги намеря.

– А също и документи за самоличност. Истински, кувейтски документи. Три броя. Един за кувейтски лекар, един за индийски счетоводител и един за градинар от околностите на града.

– Добре. Имам приятели в Министерството на вътрешните работи. Смятам, че продължават да ръководят печатарските машини, на които се правят картите за самоличност. А какви да са снимките?

– За градинаря намерете някой старец от улицата. Платете му. За лекаря и счетоводителя изберете мъже от вашия персонал, които приличат донякъде на мен, но обръснати. Всеизвестно е, че тези снимки са лоши.

И накрая коли. Три. Едно бяло комби, един джип с двойна предавка и един очукан пикап. Всички заключени в гаражи и с нови регистрационни табели.

– Добре, ще бъде направено. Откъде ще приберете картите за самоличност, ключовете от гаражите и колите?

– Знаете ли християнското гробище?

Ал-Халифа се намръщи.

– Чувал съм за него, но никога не съм ходил там. Защо?

– Намира се на пътя за Джара в Сулайбихат, до главното мюсюлманско гробище. Една съвсем невзрачна порта с мъничък надпис: „За християни“. Повечето надгробни плочи са на ливанци и сирийци; тук-таме се срещат филипинци и китайци. В най-далечния десен ъгъл е гробът на моряка Шептън. Мраморната плоча е разклатена. Под нея съм изкопал празно място. Оставете ги там. Ако имате съобщение за мен, също. Проверявайте гроба един път седмично, за евентуални съобщения от мен.

Ал-Халифа поклати смутено глава.

– Не ме бива за такива неща.

Майк Мартин се изгуби в тълпата из тесните улички на квартала Бнеид-ал-Кар. Пет дни по-късно, под надгробната плоча на правоспособния моряк Шептън той намери три лични карти, три комплекта от ключове за гаражи с адресите им, три комплекта от стартерни ключове и шест комплекта от ключове за къщи с адреси на прикачените към тях етикети.

Два дни по-късно, на връщане от петролното поле Ум Гудайр, един иракски камион най-ненадейно избухна в пламъци.

Ръководителят на отдела за Близкия изток на ЦРУ Чип Барбър беше в Тел Авив от два дни, когато телефонът в кабинета, който му бяха предоставили в посолството на САЩ, иззвъня. Обаждаше се завеждащият бюрото на американското разузнаване.

– Чип, всичко е наред. Върнал се е. Насрочих среща за четири часа. Това ти дава възможност да хванеш последния, полет от „Бен Гурион“ за Щатите. Онези рекоха, че ще минат покрай офиса да ни вземат.

Завеждащият бюрото се намираше извън посолството, затова говореше най-общо, от страх линията да не се подслушва. Това наистина беше така, но само от израелците, които и без това знаеха.

„Той“ беше генерал Яков „Коби“ Дрор, началникът на Мосад; „офисът“ беше самото посолство, а „онези“ бяха двама от личния персонал на Дрор, и те пристигнаха в три и десет с кола, която не биеше на очи.

Барбър смяташе, че петдесет минути е наистина много, за да се стигне от района на посолството до главната квартира на Мосад, която се намираше в много висока административна сграда, наречена Хадар Дафна Билдинг на булевард „Цар Саул“.

Но не там щеше да се състои срещата. Колата се понесе на север, извън града, покрай военното летище Сде Дов, докато не излезе на крайбрежния път за Хайфа.

Непосредствено извън Херцлия е разположен голям курортен комплекс, наречен просто „Кънтри клуб“. На това място почиват някои израелци, но преди всичко идват възрастни евреи от чужбина, за да се наслаждават на многобройните здравни заведения и минерални бани, с които се слави комплексът. Тези щастливи люде рядко поглеждат нагоре към склона над курорта.

Но сторят ли го, ще видят една много луксозна сграда, кацнала на върха, от която се открива чудесна гледка към околната местност и морето. Ако попитат какво е това, ще им кажат, че е лятната резиденция на министър-председателя.

Министър-председателят наистина е един от малцината, на които е разрешено да идват тук, тъй като това е школата на Мосад, известна в службата като Мидраша.

Яков Дрор прие двамата американци в кабинета си на последния етаж – светло, проветриво помещение, с пусната докрай климатична инсталация. Нисък, набит мъж, той носеше униформената риза с къси ръкави и отворена яка, и пушеше „униформените“ шейсет цигари на ден.

Барбър се зарадва на климатика; димът съсипваше синусите му.

Шефът на израелския шпионаж стана от бюрото си и излезе напред.

– Чип, стари приятелю, как я караш?

Прегърна по-високия американец и здраво го стисна. Доставяше му удоволствие да гъгне като слаб актьор евреин, който изпълнява характерни роли, и да се прави на дружелюбен мечок. Всичко беше театър. При изпълнението на различни задачи в миналото като старши оперативен работник той се беше оказал много хитър и изключително опасен.

Чип Барбър отвърна на поздрава му. Усмивките бяха сковани, защото и двамата помнеха много неща. А и не чак толкова отдавна американски съд осъди Джонатан Полард от Военноморското разузнаване на много продължителен срок за шпионаж в полза на Израел, една операция, която съвсем положително бе проведена срещу Америка от добродушния Коби Дрор.

След десет минути вече разговаряха по същество. Ирак.

– Нека ти кажа, Чип. Смятам, че действате съвършено правилно – рече Дрор и доля чашата на посетителя си с кафе, което щеше да го държи буден в продължение на дни. Угаси третата си цигара в голям стъклен пепелник.

– Ако се наложи да се бием – рече Барбър, – ако той не напусне Кувейт и ние трябва да се намесим, ще започнем с въздушни удари.

– Разбира се.

– И ще се прицелим в оръжията му за масово унищожение. Това е и във ваш интерес, Коби. Имаме нужда от малко съдействие в това отношение.

– Чип, следим тези оръжия от години. По дяволите, неведнъж сме ви предупреждавали. За кого смяташ, че е този отровен газ, тези бомби с разни бактерии и чуми? За нас, разбира се. Предупреждавахме, предупреждавахме, но никой не ни обръщаше внимание. Преди девет години взривихме ядрените му генератори в Озирак, върнахме го десет години назад в усилията му да има бомба и тогава светът ни осъди. Америка също.

– Това беше само от благоприличие. И двамата го знаем.

– Добре, но сега, когато става дума за живота на американци, вече не е от благоприличие. Истински американци могат да загинат.

– Коби, не започвай пак с твоята параноя.

– Глупости! Виж, на нас ни изнася да вдигнете във въздуха всичките му заводи за отровен газ, лабораториите му за бактерии и изследователските му центрове за атомната бомба. Това съвсем ни изнася. На всичкото отгоре трябва да стоим настрана, защото сега Чичо Сам има арабски съюзници. Някой да се оплаква? Най-малкото Израел. Предали сме ви всичко, с което разполагаме относно неговите програми за тайни оръжия. Всичко, което имаме. Нищо не сме скрили.

– Нуждаем се от още, Коби. Добре, може би бяхме позабравили Ирак през последните няколко години. Заети бяхме със студената война. Но сега Ирак е на дневен ред, а на нас не ни достигат сведения. Имаме нужда от информация, не от уличен боклук, а от истински, висококачествен фактически материал. Затова направо те питам: имаш ли източник, който да работи за теб в йерархията на иракския режим? Въпроси колкото щеш, трябват ни отговори. Ще си платим, знаем правилата.

За известно време се възцари мълчание. Коби Дрор разглеждаше върха на цигарата си. Двамата други старши офицери не смееха да вдигнат очи от масата.

– Чип – отрони Дрор бавно, – давам ти думата си. Ако имахме някакъв агент на високо място в Багдад, щях да ти кажа. Щях всичко да ти дам. Повярвай ми, нямам.

Генерал Дрор щеше да обяснява по-късно на своя министър-председател, побеснелия Ицхак Шамир, че когато е казал това, не е излъгал. Но той наистина би трябвало да спомене за Йерихон.

Глава 6

Майк Мартин пръв видя младежа, иначе момчето щеше да загине. Шофираше своя очукан, изпоцапан и ръждясал пикап, пълен догоре с дини, когато зърна завитата с бял лен глава да се показва и скрива зад купчина камъни край пътя. Видя и крайчеца на пушката, която момчето държеше, преди да изчезне зад камъните.

Пикапът вършеше добра работа. Беше го купил в сегашния му вид, защото съвсем правилно предположи, че рано или късно иракските войници ще започнат да конфискуват лъскавите коли за своя употреба.

Погледна в огледалото за обратно виждане, натисна спирачката и се отклони от пътя за Джара. Зад него идваше камион, пълен с войници на Народната армия.

Кувейтският младеж са целеше в камиона, опитвайки се да задържи на мушка бързо движещото се превозно средство, когато една здрава ръка му запуши устата, а друга дръпна пушката от ръцете му.

– Предполагам, че не държиш да умреш точно днес, нали така? – изръмжа някакъв глас в ухото му. Камионът отмина, а и без това изплашеното момче вече трепереше от ужас.

Когато камионът се скри, ръката, която бе запушила устата му, се дръпна. То се освободи и се претърколи на гръб. Над него се бе привел висок, брадат, свиреп на вид бедуин.

– Кой си ти? – прошепна то.

– Човек, който знае, че няма смисъл да убиеш един иракски войник, когато има още двайсет в същия камион. Къде е колата, с която щеше да избягаш?

– Оттатък – отвърна момчето, което нямаше повече от двайсет години и, изглежда, правеше всичко възможно да си пусне брада. Ставаше дума за мотор, паркиран на около двайсет метра край някакви дървета. Бедуинът въздъхна. Остави пушката, стар Ли Енфилд 303, който момчето навярно бе купило от антикварен магазин, и го поведе към своя пикап. Сетне докара мотора и го метна върху товара си. Няколко дини се спукаха.

– Качвай се – подкани го той. Отидоха до едно тихо местенце близо до пристанището Шуваих и спряха.

– Какво си въобразяваше, че ще направиш? – попита бедуинът.

Момчето се загледа през изцапаното от насекоми предно стъкло. Очите му бяха влажни, а устните му трепереха.

– Изнасилиха сестра ми. Медицинска сестра… в болницата „Ал Адан“. Били са четирима. Свършено е с нея.

Бедуинът кимна.

– Много такива неща ще има – каза той. – Значи искаш да убиваш иракчани, така ли?

– Да, колкото се може повече. Преди да умра и аз.

– Работата е да не умреш. Ако си мераклия, мога да те понауча туй-онуй. Инак и един ден няма да издържиш.

Момчето изсумтя презрително.

– Бедуините не се бият.

– Да си чувал за Арабския легион? – Момчето мълчеше. – А преди това за принц Фейсал и за Арабското въстание? Всички са били бедуини. Има ли и други като теб?

Момчето се оказа студент по право, който следвал в Кувейтския университет преди нахлуването.

– Петима сме. Всички искаме едно. На мен се падна пръв да опитам.

– Запомни този адрес – каза бедуинът и му го продиктува – ставаше дума за вила на една странична улица в Ярмък. Момчето го повтори два пъти погрешно, но на третия път беше вярно. После Мартин го накара да го каже двайсет пъти.

– Тази вечер в седем. Ще бъде тъмно. Но полицейският час не започва преди десет. Елате поотделно. Паркирайте най-малко на двеста метра оттам, сетне елате пеша. Влезте на интервали от по две минути. Външната врата и вратата на къщата ще бъдат отворени.

Проследи с поглед момчето, докато то се отдалечаваше с мотора си, и въздъхна. Съвсем неподготвено, но засега разполагаше само с него.

Младежите дойдоха навреме. Той лежеше на един плосък покрив от другата страна на улицата и ги наблюдаваше. Бяха неспокойни и неуверени, поглеждаха през рамо, криеха се във входове, сетне отново се появяваха. Прекалено много филми с Хъмфри Богарт, помисли си той. Когато всички се събраха, той изчака още десет минути. Не се появи никой от иракските служби за сигурност. Смъкна се от покрива, пресече улицата и влезе в къщата откъм задния двор. Седяха в хола на светнати лампи, без да пуснат пердетата. Четирима младежи и една девойка, мургава и много екзалтирана.

Гледаха към външната врата, а той влезе откъм кухнята. Появи се внезапно. Младежите едва успяха да го зърнат, преди да угаси лампата.

– Дръпнете пердетата – рече тихо той. Направи го момичето. Нали беше женска работа. Сетне той светна лампата отново.

– Никога не стойте в осветена стая, без да са дръпнати пердетата – каза им той. – Не бива да ви виждат заедно.

Беше разделил квартирите, с които разполагаше, на две групи. В четири от тях живееше, като ги сменяше хаотично. Всеки път оставяше по един невидим знак за себе си – лист между касата и вратата, консервна кутия на стъпалото. Ако на следващия път липсваха, щеше да знае, че в къщата са идвали хора. В другите две скри половината от „нещата“, които прибра от пустинята. Вилата, която избра, за да се срещне със студентите, беше най-маловажната от всички квартири. Възнамеряваше да не я използва повече.

Всички бяха студенти, с изключение на един, който работеше в банка. Накара ги да се представят един по един.

– Сега имате нужда от нови имена. – Даде им пет нови имена. – Тези имена, няма да ги казвате на никого – нито на приятели, нито на роднини или братя. Ако ви потърсят под това име, ще знаете, че съобщението идва от някой от нас.

– А как да ви викаме? – попита момичето, което току-що беше кръстено Рана.

– Бедуина – отвърна той. – Това е достатъчно. Ти, какъв е адресът тук?

Младият мъж, когото посочи, се замисли, сетне извади листче хартия. Мартин го взе от ръцете му.

– Никакви листчета! Всичко ще запомняте. Онези от Народната армия може да са глупави, но от тайната полиция не са. Как ще обясниш това, ако те претърсят?

Накара и тримата, които бяха записали адреса, да изгорят своите листчета.

– Добре ли познавате града?

– Доста добре – каза най-големият – двайсет и пет годишният банков чиновник.

– Ама пак недостатъчно. Утре си купете карти. Разучете ги, сякаш ще полагате държавен изпит. Научете всяка улица и уличка, всеки площад и градина, всеки булевард и алея, всяка по-важна административна сграда, всяка джамия и базар. Знаете ли, че свалят уличните табели?

Те кимнаха. Петнайсет дни след нахлуването, едва дошли на себе си от шока, кувейтците започваха да оказват пасивна съпротива и гражданско неподчинение. Беше спонтанно и некоординирано. Едно от нещата бе да махат уличните табели. Кувейт Сити и без това е сложен град; лишен от уличните си табели, той се превръщаше в лабиринт.

Иракските патрули бяха напълно объркани. За тайната полиция беше почти невъзможно да открие адреса на заподозрян. Нощем някой събаряше стълбовете с указателни табели на главните кръстовища, или ги завърташе.

През тази първа нощ той им отдели два часа за основните правила на конспирацията:

– Винаги, където и да отивате, за всяка среща имайте легенда, която може да се потвърди. Никога не носете уличаващи документи. Винаги се отнасяйте към иракските войници с уважение, дори прекалено почтително. На никого не се доверявайте.

Отсега нататък трябва да станете като две личности. Едната сте си вие, такива каквито сте, студент, чиновник и т.н. Възпитани, внимателни, невинни, безобидни, стриктни. Иракчаните не се занимават с такива, защото те не ги заплашват. Не обиждат страната им, знамето им, вожда им. Не представляват интерес за АМАМ. Затова оцеляват. Другата личност обаче се появява само при специален случай, при изпълнение на задача. Тя ще стане опитна и опасна, и въпреки това ще оцелее.

Обучаваше ги на конспирация; как се отива на определена среща. Пристигаш рано и паркираш много далеч от мястото. Скриваш се в сянката. Наблюдаваш двайсет минути. Оглеждаш околните къщи. Проверяваш за глави на покрива или причакваща те засада. Ослушваш се за потракването на войнишки ботуш по паважа, за дрънченето на метал о метал, оглеждаш се за проблясваща в мрака цигара. Когато им оставаше достатъчно време, за да се приберат у дома преди полицейския час, ги освобождаваше.

– Ами нашествениците? Кога ще започнем да ги убиваме?

– Когато се научите как.

– Няма ли нещо, което можем да правим?

– Когато иракчаните се движат из града, как става това? Пеш ли?

– Не, камиони, пикапи, джипове, откраднати коли – отвърна студентът по право.

– Които имат капачки на резервоарите – рече бедуинът, – а те се свалят с едно бързо отвинтване. Бучки захар, по двайсет на резервоар. Захарта се разтваря в бензина, минава през карбуратора и в двигателя от високата температура се превръща в спечен карамел. Това ликвидира двигателя. Внимавайте да не ви хванат. Действайте по двойки и след като мръкне. Единият пази, другият пъха захарта. Завинтвайте отново капачките. Цялата операция трае десет секунди.

Парче шперплат. Десет на десет сантиметра, с четири изострени стоманени гвоздеи, набити в него. Пуснете го надолу по туба си, докато се плъзне до крака ви. Бутнете го с пръстите на крака под предната гума на паркиран автомобил.

В Кувейт има плъхове, следователно има магазини, които продават отрова за плъхове. Купете от бялата, тази, дето е на база стрихнин. Купете тесто от хлебар. Замесете го с отровата, като използвате гумени ръкавици, сетне изгорете ръкавиците. Изпечете хляба в кухненската печка, но само когато сте сами в къщата.

Студентите зяпнаха с отворени уста.

– Но трябва да го дадем на иракчаните, нали?

– Не, носете хлябовете в отворени кошове на мотори, или в багажника на колата си. Ще ви спрат на някоя бариера и ще ги откраднат. Ще се срещнем отново тук след шест дни.

Четири дни по-късно иракските камиони започнаха да се повреждат. Някои от тях изтеглиха на буксир, други изоставиха – шест камиона и четири джипа. Механиците откриха защо, но не можеха да разберат кога е станало това и кой го е направил. Започнаха да се пукат гуми и шперплатовите квадратчета бяха предадени на хората от тайната полиция, които кипнаха и набиха неколцина кувейтци, хванати напосоки из улиците.

Болничните стаи започнаха да се пълнят с войници, всички повръщаха и имаха болки в стомаха. Тъй като почти не получаваха хранителните си дажби и живееха ден за ден край своите бариери и в изградените от каменни плочи землянки, решиха, че са пили заразена вода.

Сетне, в болницата „Амири“ в Дасман, един кувейтски лаборант направи проба на повърнатото на иракчанин. Много объркан потърси завеждащия отделението.

– Поел е отрова за плъхове, професоре, но твърди, че три дни е ял само хляб и малко плодове.

Професорът се озадачи.

– Иракски армейски хляб?

– Не са им карали от няколко дни. Взел го от минаващ кувейтски разносвач на хляб.

– Къде са ти пробите?

– На масата в лабораторията. Сметнах, че ще е най-добре първо да говоря с вас.

– Точно така. Правилно си постъпил. Унищожи ги. Нищо не си видял, разбра ли?

Професорът се върна в кабинета си, клатейки глава. Отрова за плъхове, кой, по дяволите, се е сетил за това?

Комитетът „Медуза“ се събра отново на 30 август, защото докторът по бактериология от Портън Даун смяташе, че е открил всичко възможно за иракската програма за бактериологична война, доколкото я имаше.

– Боя се, че сме установили много малко – обърна се д-р Брайънт към слушателите си. – Основната причина е, че бактериологични изследвания могат да се правят във всяка съдебномедицинска или ветеринарна лаборатория, като се използва същата апаратура, каквато ще намерите във всяка химическа лаборатория, и това няма да проличи по разрешителните за износ.

Нали разбирате, че в огромния брой от случаите продуктът е за доброто на хората, за лечение на болести, не за разпространяването им. И какво по-естествено от това една развиваща се страна да иска да изследва билхарзия, бери-бери, жълта треска, малария, холера, коремен тиф или хепатит. Това са човешки болести. Има и цяла поредица от болести по животните, които ветеринарните училища биха искали съвсем очевидно да изучават.

– Следователно на практика няма начин да установим дали днес Ирак разполага с бактериологично оръжие? – попита Синклер от ЦРУ.

– Никакъв – отвърна Брайънт. – Съществуват сведения, че отдавна, още през 1974-а, когато Саддам Хюсейн не е бил на трона…

– Тогава беше вицепрезидент и ръката, която движеше нещата – обади се Тери Мартин. Брайънт се смути.

– Добре, както и да е… Ирак е подписал договор с института „Мериьо“ в Париж за построяването на бактериологична лаборатория. Смятали са, че става дума за ветеринарни изследвания на болестите по животните и нищо чудно да е било така.

– А как стои въпросът за щамове антракс, които могат да се използват срещу хора? – попита американецът.

– Да, възможно е. Антраксът е особено опасна болест. Засяга преди всичко едрия рогат добитък и други домашни животни, но може да зарази и хора, ако боравят с продукти от заразени източници или ги поемат. Може би си спомняте, че по време на Втората световна война британското правителство е правило опити с антракс на Хебридския остров Гринард. Там е все още забранено да се ходи.